Майк Лосън
Двойни игри (4)

3

Телефонът иззвъня в момента, в който Джо Демарко протягаше ръка към топката на бравата.

Преди двайсетина минути секретарката на Махоуни го събуди с новината, че трябва веднага да се яви при шефа. Той взе бърз душ, прескочи бръсненето и облече бяла риза с тъмен костюм. Вратовръзката можеше да върже в таксито на път за Капитолия, пак там щеше да влезе в действие и електрическата самобръсначка.

Отначало реши да не отговаря на повторното звънене, но после му хрумна, че секретарката може би се обажда, за да отмени срещата. Поне половината от досегашните му срещи с Махоуни бяха отменяни по подобен начин.

— Ало? — вдигна слушалката той.

— Джо, аз съм.

Демарко загуби дар слово. Дишането му изведнъж се затрудни. Гласът принадлежеше на бившата му съпруга. Не беше я чувал почти две години, а не беше мислил за нея… Колко? Може би цяла седмица.

— Какво искаш, Мари? — успя да се овладее той. Зададе въпроса равнодушно, надявайки се в него да проличи и необходимата доза омраза. Но някъде дълбоко в душата му трепна надеждата, че тя се обажда, за да се върне при него. Това, разбира се, беше абсурдна мисъл. Два пъти по-абсурдна, защото изобщо я беше допуснал в главата си.

— Имам нужда от помощта ти, Джо.

— От помощта ми ли? За какво?

— Заради Дани, Джо. Изпаднал е в беда, голяма беда. Не знаех към кого друг да се обърна.

Е, това вече беше прекалено! Бившата му съпруга действително беше най-суетното и егоистично същество, което познаваше! И не беше особено умна, ако трябваше да бъде откровен. Но въпреки това не можеше да повярва, че поиска помощта му точно за Дани!

За братовчед му Дани Демарко. Същият, с когото Мари беше имала връзка и за когото се омъжи веднага след развода. Дори не се наложи да сменя фамилното си име, мръсницата!

— Ти майтап ли си правиш с мен?! — изръмжа той и понечи да затръшне слушалката.

Но не го направи.

 

 

Демарко седеше в кабинета на Махоуни и зяпаше фотографиите по стените, за да прикрие нетърпението си. На тях шефът му се пъчеше в компанията на известни хора, предимно политици. Всички се бяха ухилили, сякаш умираха от удоволствие, че са в компанията на Махоуни.

Човекът, когото чакаха, закъсняваше вече петнайсет минути. Това беше нечувано. Махоуни караше хората да го чакат, просто защото беше груб и небрежен — а, да, понякога и зает, — но никой не си позволяваше да закъснява за среща с него. Махоуни беше висок метър и осемдесет — почти колкото Демарко, — но изглеждаше някак по-внушителен от него. Може би заради далеч по-голямата си маса, а може би и заради авторитета, който излъчваше. Председателят имаше твърдо и добре очертано шкембе, широк гръб и масивен задник. Гъстата му коса беше снежнобяла, чертите на широкото му лице бяха правилни, а сините му очи бяха воднисти, прорязани от червеникави жилчици. Очи на алкохолик, какъвто всъщност си беше. Подобно на бившата съпруга на Демарко, той също беше суетен и егоцентричен, майстор на заблудите и манипулациите. Но за разлика от Мари той беше умен. Изключително умен.

Мислите на Демарко машинално се връщаха към неотдавнашния телефонен разговор. Не знаеше как да постъпи. Не, това не е вярно. Това е пълна заблуда. Той прекрасно знаеше какво трябваше да направи. Абсолютно нищо!

Докато тези мрачни мисли пронизваха съзнанието на Демарко, председателят, запълнил креслото зад огромното писалище, водеше поредица от телефонни разговори. В момента на линията беше някой си Боб. Поне така го беше нарекъл в началото на разговора. После „Боб“ се превърна в „конгресмен“, а накрая стигна и до „малък алчен негодник“.

— Слушай какво ще ти кажа, малък алчен негоднико! В законопроекта са включени четири твои инициативи на стойност над шейсет милиона, включително някакъв шибан мост, който не води доникъде, но ще носи твоето име! Мисля, че това е напълно достатъчно!

Демарко постепенно разбра, че става въпрос за така наречения транспортен законопроект, след приемането на който трябваше да се асфалтират осеяните с дупки пътища и да се укрепят рушащите се мостове. Постепенно обаче предложенията в него набъбнаха до пет хиляди страници. Всеки член на Камарата се почувства длъжен да включи в закона максимален брой свои проекти, които имаха далечна или откровено никаква връзка с транспорта. Едно от най-абсурдните предложения беше за строителството на велодрум — стадион за състезания със спортни велосипеди. То беше включено в законопроекта с мотива, че подобно съоръжение ще стимулира раждането на легиони велосипедисти, което от своя страна ще се отрази благоприятно на националните магистрали, които щяха да бъдат много по-малко натоварени и нямаше да се ремонтират толкова често. Според Демарко това предложение наистина беше най-абсурдното нещо, което чу, откакто Махоуни започна разговора с конгресмена Боб.

— Вече шест седмици правя опити да приключа с всичко това — ръмжеше в слушалката Махоуни. — Бюджетът е с цели двайсет милиарда по-голям от предвиденото! Но натискът продължава, с всеки шибан… Какво?! Какво му е на езика ми?! Слушай какво ще ти кажа, гадно и лицемерно копеле: пет пари не давам какъв език използвам с теб! Писна ми вече! Достатъчно ми е, че не мога да укротя противниковата страна, но съм принуден да слушам глупостите и на хора от собствената си партия! Точно така, Боб, глупости! Я да те попитам защо, по дяволите, данъкоплатците трябва да плащат за изход от магистралата, който ги отвежда право в шибания мебелен магазин на зет ти?!

Председателят замълча за момент, лицето му придоби цвета на варено цвекло. През това време Боб му обясняваше как лесният достъп до магазините в родния му щат щял да допринесе за разцвета на търговията и услугите в цяла Америка.

— Окей, Боб, предавам се! — тежко въздъхна Махоуни. — Ще оставя този изход в законопроекта, а след това ще свикам пресконференция в родния ти щат и ще обясня на репортерите къде точно се намира. Длъжен съм да го направя, защото никой нормален човек не би могъл да открие тази прашинка в купчината от пет хиляди страници. Така че ти печелиш, Боб. Сега няма да е зле да се подготвиш за малко обяснения, защото хората извън твоя кръг със сигурност ще ги поискат.

След тези думи Махоуни тресна слушалката.

— Мамка им на тези негодници от Дженкинс Хил! — изруга той.

— Дженкинс Хил? — вдигна глава Демарко.

— Така се е казвал Капитолийският хълм, преди да построят тази сграда и да я напълнят с идиоти — мрачно поясни председателят.

Седна зад бюрото, помълча известно време, докато му мине ядът, и погледна часовника си.

— Я иди да видиш дали нашият човек няма проблеми с охраната — разпореди се той. — Бас държа, че точно това е станало. Досега със сигурност щях да се досетя, ако проклетият Боб Мичъм не беше ми пълнил главата с глупости!

Демарко излезе от кабинета и се насочи към входа за външни посетители, които бяха допускани в Капитолия само с предварително уговорена среща. Обикновено това отнемаше не повече от две минути, стига името на посетителя да фигурираше в съответния списък. Но Демарко подозираше, че специализираната полицейска охрана на Капитолия отново се е престарала, особено по отношение на този посетител.

Човекът, който караше Махоуни да чака, се казваше Хасан Зариф. Джо Демарко не го познаваше лично, но предположи, че това е мъжът с арабски черти и разперени ръце, когото един от полицаите старателно претърсваше. На малка масичка до него бяха подредени личните му вещи: портфейл, ключове, дребни монети и химикалка. В момента друг полицай разглобяваше химикалката — обикновена на вид — с такова внимание, сякаш очакваше да открие вътре някоя ракета земя-въздух. На масичката лежеше и опразнено куфарче с отворен капак, а до него се мъдреха коланът, вратовръзката и обувките на Хасан.

Хасан Зариф беше нисък, но строен и хубав мъж. Черна коса, орлов нос, очи с цвят на карамел — едновременно странни и привлекателни. Явно разгневен от отношението на охраната, той правеше всичко възможно да се въздържа, но всеки момент можеше да избухне.

— Какво става тук, момчета? — попита Демарко.

Полицаят, който обискираше посетителя, извърна глава и погледна към джобчето на сакото му, на което беше окачен пропуск за свободен достъп до сградата. Демарко работеше в Капитолия от доста години, но това ченге му беше непознато. По всичко личеше, че и полицаят не беше наясно със самоличността му.

— Какво обичате, сър? — попита той.

На ризата му беше окачена табелка с името му: Макгуайър.

— Мистър Макгуайър, може ли да разменим две думи насаме? — учтиво попита Демарко.

— Съжалявам, но в момента…

— Макгуайър! — прекъсна го с леден тон Демарко. — В тази сграда работят хора с голяма власт, но вие не сте сред тях. В момента се опитвам да ви спестя някои неприятности. Елате тук веднага!

Макгуайър се обърна към колегата си, който разглобяваше химикалката.

— Наблюдавай го! — махна той към Хасан, а после неохотно се приближи към Демарко. — Е, какво има?

— Човекът, когото разиграваш, е тук по лична покана на Джон Махоуни, председател на Камарата на представителите — хладно го осведоми Демарко. — И трябваше да бъде в кабинета му още преди петнайсет минути.

— Аз просто следвам инструкциите…

— Температурата навън е под нулата, Макгуайър — безцеремонно го прекъсна Демарко. — Но ти работиш на закрито, което не е зле за това време на годината. Мислиш ли, че на Махоуни ще му бъде трудно да ти намери друго, не толкова приятно работно място? В момента председателят очаква този човек, а ти си разполагал с предостатъчно време, за да го провериш. Искам веднага да прекратиш претърсването, да прибереш вещите му в куфарчето и да му се извиниш! Ясно?

Лицето на Макгуайър бавно почервеня. Не толкова, колкото на Махоуни преди пет минути, но достатъчно. Той преглътна ругатните, които очевидно напираха в твърдата му ирландска глава, обърна се към Хасан и отчетливо каза:

— Можете да влезете в сградата, сър. Моля ви да приемете, хм, нашите извинения за неудобството, което ви причинихме с настоящите процедури за сигурност…

Хасан мълчаливо си сложи колана и започна да прибира личните си вещи. Обу обувките си и понечи да завърже вратовръзката си, но после поклати глава и я тикна в джоба си.

— Моля, последвайте ме, мистър Зариф — учтиво рече Демарко. — Ще ви отведа в кабинета на мистър Махоуни.

— Благодаря — кимна Зариф, без да го погледне, и го последва към стълбището. Гледаше право пред себе си, все още разгневен от отношението на охраната, но очевидно твърде горд, за да се оплаква.

Махоуни напусна мястото си зад писалището и тръгна срещу госта. Демарко очакваше любезно ръкостискане, но председателят разтвори ръце и стисна Зариф в мечешката си прегръдка.

Демарко накратко обясни причината за забавянето.

— По дяволите, Хаси — въздъхна Махоуни. — Много съжалявам. Трябваше да изпратя някой да те вземе.

Очите му заплашително се извърнаха към Демарко, сякаш пропускът беше негов.

— Все пак не беше толкова зле, колкото на летището — отвърна с измъчена усмивка Зариф. — Очаквах проблеми и затова тръгнах от Бостън още вчера сутринта. Изпуснах самолета, защото прегледът на багажа ми продължи прекалено дълго, след което буквално ме съблякоха гол. За пръв път ми се случва такова нещо.

— Много съжалявам — повтори Махоуни. — Питие?

Хасан отмести очи, брадичката му затрепери. Демарко имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче, но той тръсна глава и си пое въздух.

— Благодаря, мистър Махоуни. Бих приел чаша бърбън, ако ви се намира.

Хасан Зариф очевидно не е от най-ревностните мюсюлмани, помисли си Демарко. Както самият той и Махоуни не бяха от най-ревностните католици.

Махоуни напълни две чаши, после, очевидно съобразил, че не е поканил Демарко, небрежно подхвърли:

— Ти искаш ли, Джо?

— Не, благодаря — отказа Демарко. Махоуни очакваше точно такъв отговор, а на всичкото отгоре беше едва десет сутринта, по дяволите!

— Как е баща ти? — попита председателят.

— Не е добре, сър. Лежи в интензивното. Това му е вторият инфаркт. Не сме сигурни, че ще се оправи.

— Добре ли се грижат за него?

— О, да. Сестрите в болницата наистина са сърдечни. Слава богу, че там пресата не може да стигне до него.

Махоуни направи продължителна пауза, после вдигна глава.

— И тъй, какво мога да направя за теб? По телефона спомена, че…

— Извинете, мистър Махоуни — прекъсна го Хасан и стрелна с поглед Демарко. — Предполагам, че този господин е сред вашите сътрудници…

Въпросът беше зададен с точно определена цел: гостът искаше да е наясно с функциите на Демарко, преди да започне да говори. А вероятно и заради външния му вид. Демарко имаше тъмна, сресана назад коса, добре очертан нос и квадратна челюст с трапчинка по средата. Широки плещи и мускулести ръце. Беше хубав мъж, но излъчваше първична сила и твърдост, които не бяха много характерни за обикновен сътрудник в Капитолия.

Повечето асистенти в Конгреса бяха млади и енергични хора, наскоро излезли от колежа. Останалите имаха вид на врели и кипели лобисти, които прекарваха голяма част от времето си в затъмнени барове, преговаряйки по условията, които превръщаха обикновените предложения в закони. Но Демарко не се вписваше в нито една от двете групи. Той по-скоро приличаше на доверено лице на шеф на казино, което се оправя с мошениците около масите. А може би и на събирач на просрочени дългове от членовете на синдиката на шофьорите на тежкотоварни камиони. Казано иначе, той беше копие на баща си, който беше работил за италианската мафия.

В отговор на въпроса Махоуни направи странен жест с глава — нещо средно между кимване и укорително поклащане, което можеше да означава всичко.

— Нещо такова — промърмори той. — След твоето обаждане реших, че Джо трябва да присъства на нашия разговор. Той е човекът, който оправя голяма част от възникналите проблеми.

Ясен отговор, прозрачен като кална локва, помисли си Демарко. От поведението на Хасан личеше, че и той е на същото мнение.

— Питам, защото…

— Джо е наред, Хасан. А сега ми кажи защо си тук. Може би ФБР притиска семейството ти?

— Не. Всъщност те непрекъснато ни притискат — разпитваха мен и сестра ми, претърсваха къщите ни. Но с това мога да се оправя и сам.

— В такъв случай какво има, синко?

— Искам отговори! — леко повиши тон гостът. — Това нещо убива баща ми и аз искам да знам какво всъщност е станало.

— Отговори ли? — вдигна вежди Махоуни, после с изненадващо мек тон добави: — Реза е управлявал онзи самолет, синко. В това няма никакво съмнение.

— Знам, сър. Но останалото няма никакъв смисъл. От ФБР твърдят, че са открили връзките на Реза с Ад Кайда, но отказват всякакви подробности. Информацията била поверителна. Внушават, че Реза е работил с Ал Кайда, но едновременно с това твърдят, че той е превъртял поради голямото напрежение, на което е бил подложен. Напрежението действително е било голямо, но той не е човек, който ще насочи самолета си в Белия дом за пари, или защото е загубил едно-две дела в съда. И независимо от напрежението, той никога не би ликвидирал собственото си семейство. Вие добре познавате Реза, мистър Махоуни. Нима допускате, че брат ми ще убие собствените си деца?

— Може би не. Но ФБР твърди, че е затънал твърде дълбоко…

Значи този човек е брат на онзи пилот?! — удивено си помисли Демарко.

— Разговарях с Реза три дни, преди… преди да загине — поклати глава Хасан. — Беше много ядосан от това, което става. Законопроектът на Бродрик и предаването „Среща с пресата“. Но това не означава, че е изпаднал в нервна криза. Пет пари не давам за приказките на ФБР.

Махоуни замълча за момент, очевидно объркан.

— Какво искаш от мен, Хаси? — попита най-сетне той. — Знаеш какво е отношението ми към баща ти, но не мога да променя това, което се случи. Може да не харесваш заключенията на ФБР, но тези момчета носят глави на раменете си. А когато става въпрос за нещо толкова важно… Можеш да бъдеш сигурен, че са провели максимално задълбочено разследване.

— Бюрото греши! — отсече Хасан. После, изпреварвайки реакцията на председателя, добави: — Мистър Махоуни, не искам нищо повече от няколко смислени отговора. Искам да знам защо го е направил Реза. Искам да знам за тъй наречените му връзки с Ал Кайда. Искам да знам защо брат ми е убил жена си и децата си. ФБР със сигурност няма да разговаря с мен на тази тема, но на вас няма да откаже.

 

 

Няколко минути по-късно Хасан Зариф напусна кабинета на Махоуни, успял да изтръгне обещание да се проучат подробностите около смъртта на брат му. На раздяла председателят правеше отчаяни усилия да измисли нещо успокоително. В резултат се роди следната фраза:

— Непременно ми се обади, ако в болницата не се грижат добре за баща ти.

— Лекарите не могат да му помогнат, сър — беше отговорът. — Той няма желание да живее. Единствено вие можете да му помогнете.

Демарко изчака затварянето на вратата след посетителя и попита:

— Какво искате да направя?

— Проклет да съм, ако знам — изпъшка Махоуни, допълни чашата си с бърбън и отпи голяма глътка. — Но момчето е право за някои неща.

— За кои неща?

— Реза винаги си е бил луда глава, но не мога да си го представя в комбина с терористи. По тази причина ми е любопитно да разбера за какви връзки между него и Ал Кайда става въпрос. А и избиването на семейството… Искам да кажа, че непрекъснато четем за някой откачалник, решил да сложи точка на всичко. Но вместо да се гръмне и нещата да приключат, той решава да ликвидира семейството си или да изтреби колкото може повече непознати. Като онзи шантав тип в Техническия университет на Вирджиния. Такива хора обикновено страдат от психически заболявания или просто са самотни несретници, изгубили връзка с живота. Реза обаче не беше от тях.

Демарко имаше известни резерви относно психическото здраве на Реза Зариф, но предпочете да ги запази за себе си.

— Все пак е избил близките си, шефе — рече с въздишка той. — А вие правилно отбелязахте, че във ФБР не работят идиоти. Доколкото съм запознат, разследването наистина е било…

— Знам, знам — уморено го прекъсна Махоуни.

— И тъй, какво искате да направя? — повтори въпроса си Демарко. — Може би да разговарям с някого от Бюрото?

— Може би — сви рамене председателят. — Пъхни си носа тук-там, но без да споменаваш името ми.

— Не става — спокойно отвърна Демарко. — Вие прекрасно знаете, че ФБР няма да разговаря с мен, ако не ги притиснете.

Махоуни мрачно поклати голямата си глава.

— С бащата на Хасан сме стари приятели, но пресата все още не знае това — въздъхна той. — А аз искам нещата да си останат така. Нямам никакво желание да се боря с банда нахални репортери, които ще поискат да разберат как така съм толкова добър приятел с човек, чийто син решава да паркира самолета си на бюрото на президента. А ако се свържа с Бюрото, пресата моментално ще надуши. Затова ти казвам: иди да поразровиш, но без да намесваш името ми.

— Но как да…

Председателят вече не го слушаше, зает да набира някакъв телефонен номер. Явно беше дошло времето да вгорчи живота на някой друг.