Майк Лосън
Двойни игри (33)

32

Демарко не познаваше мюсюлмани и това му беше проблемът. Нито един, призна пред Ема той. Не беше успял да поговори с жената на Юсеф, защото тя не знаеше английски, а той нямаше представа дори какъв език се говори в Сомалия. Но основната причина за проваления разпит се криеше във факта, че беше бял и приличаше на служителите на ФБР, които вече я бяха разпитвали.

Най-голямата слабост в неговата конспиративна теория беше невъзможността да открие доказателства, че някой от двамата — Мустафа Ахмед или Юсеф Халид — е бил принуден да извърши терористичен акт. Една от причините за това беше неспособността му да разговаря с хората от техния кръг.

Но Ема познаваше мюсюлмани, освен това тя беше жена. Демарко се надяваше, че тя ще открие някой, който е бил достатъчно близък с Мустафа Ахмед, за да го накара да облече бомбената жилетка. Решиха да се концентрират върху Мустафа, защото той беше живял във Вашингтон, докато семейството на Юсеф се намираше в Ню Йорк.

Първата работа на Ема беше да се свърже с един човек, който владееше няколко езика, използвани в мюсюлманския свят. Казваше се Зафарула Назимудин, мюсюлманин от пакистански произход, който беше работил като преводач за военното разузнаване. Колегите му в агенцията така и не бяха успели да се научат да произнасят или да запомнят сложното му име и предпочитаха да го наричат Зафа.

Ема плати на един шофьор на необозначено такси да им отстъпи колата си за един ден, след което помоли Зафа да седне зад волана и да поговори с шофьорите на таксита, които обслужваха квартала на Мустафа. Надяваше се, че така ще научат нещо за този човек и ще открият хора, които са били близки с него. Зафа изпълни задачата за по-малко от три часа, вероятно защото беше изключително интелигентен.

— Всички говорят едно и също, Ема — обяви той. — Мустафа е бил запален по футбола, а най-близка с него е била племенницата му — спортистка от олимпийска класа, получила стипендия от Университета на Вирджиния. На сенника на таксито си държал нейна снимка — запечатала мига, в който вкарва гол с глава. Постоянно я показвал на колегите си.

Четири часа по-късно Ема пристигна в Шарлотсвил, щата Вирджиния, и успя да омае една любезна жена от отдела за настаняване на студенти, за да разбере къде живее племенницата на Мустафа.

Аниса Азис беше по-скоро впечатляваща, отколкото красива. Издължено лице с високи скули, масивен нос и гъсти вежди над живите черни очи, излъчващи интелигентност. Беше облечена в тениска и анцуг — вероятно обичайното всекидневно облекло на всички спортисти, но Ема остана с впечатлението, че това момиче просто лети по игрището, когато има мач. В момента, в който отвори вратата и се озова очи в очи с нея, момичето стана необичайно нервно. Може би защото не познаваше Ема, а може би защото беше очаквала посещение на официално равнище (най-вероятно от ФБР) заради постъпката на вуйчо си.

— С какво мога да ви помогна? — попита Аниса.

— Бих искала да поговорим за вуйчо ви — обясни Ема.

— От полицията ли сте? Или от ФБР?

— Не. Работя за определен кръг хора от правителството, които не вярват, че вуйчо ви е бил терорист. Те са на мнение, че някой го е принудил да извърши това престъпление.

— Вуйчо ми беше най-милият човек на света.

— Убедена съм, че е така, Аниса. Но защо го е извършил? Защо се е опитал да взриви Капитолия?

Аниса се поколеба, после въздъхна.

— Не знам.

Очите й избягваха очите на Ема.

— Заплашиха ли ви по някакъв начин? Някой предупреди ли вуйчо ви, че ако не изпълни задачата, нещо ще се случи с вас?

— Не, никой не ми е причинил нищо лошо — поклати глава момичето. — Нямам представа защо го е направил. Моля да ме извините, но ми предстои тест, за който трябва да се подготвя…

Миг преди да затвори вратата, Ема забеляза синината върху вътрешната част на дясната й ръка, а след това и белега на шията й. Синината на ръката би могла да бъде причинена от здраво стискане на нечии пръсти. Но момичето беше спортистка, а това означаваше още поне десет причини за появата й там. От друга страна, белегът върху шията й едва ли би могъл да е причинен от сблъсък по време на мач. Тъмночервена ивица, оставена не от въже или ивица плат, а по-скоро от кабел. Това беше причината Ема да сложи крак на вратата.

— Как се сдобихте с този белег на шията? — попита тя.

— Белег ли? — объркано попита момичето и инстинктивно докосна шията си с пръсти. — Не знам за какво говорите.

— Аниса, нима не изпитвате желание хората да научат истината за вуйчо ви?

— Каква истина?! Няма значение какво казвам аз. Вие сте убедени, че всички сме терористи — включително хора като мен, които са родени в тази страна. — Блесналите й очи се забиха в лицето на Ема. — Аз съм точно толкова американка, колкото и вие!

— Разбира се, че е така — успокоително промълви Ема. — Ако имаш нужда от помощ, ако някой те заплашва…

— Имам да уча! — прекъсна я Аниса и хвана вратата. — Вървете си!

— Добре, тръгвам — кимна Ема и й подаде визитка. — От едната страна е моето име и мобилният ми телефон, а от другата е номерът на една жена от Афганистан, която живее в Мериленд. Молбата ми е да й звъннеш и да я попиташ за мен. Тя очаква обаждането ти. Ако след това решиш, че можеш да ми се довериш, звънни ми. Моля те!

Нае стая в мотел близо до университета. Не беше сигурна, че Аниса ще я потърси, но искаше да бъде наблизо. Изтегна се на леглото и закова очи в тавана. Мислите й неусетно се върнаха назад във времето. В съзнанието й изплува малко афганистанско селце в подножието на Хиндукуш и лицето на жената, на която трябваше да се обади Аниса.

 

 

До селцето стигнаха с хеликоптер. Групата включваше Ема, четирима американски рейнджъри и един преводач. Бяха облечени като тукашните жители. Ема носеше широка роба, а лицето й беше забулено. Целта на визитата им беше разговор с вожда, който управляваше селото: безскрупулен тип и търговец на опиум, завладял малкото царство с куршум в гърба на предшественика си. В момента този вожд минаваше за съюзник на американците. Това беше по времето, когато и Осама бин Ладен беше съюзник на американците и подпомагаше войната на Афганистан срещу руските окупатори.

Обясниха на вожда, че руснаците строят военно летище в долина на около осемдесет километра от селото. Дотам се стигаше през дива планинска местност, която можеше да бъде преодоляна само от смели мъже и здрави мулета. В близост до летището трябваше да се придвижват само през нощта, защото денем руските хеликоптери летяха над района и търсеха въоръжени муджахидини. Само след месец руската армия щеше да започне експлоатацията на новото летище и тогава мъже, въоръжени с ракети земя-въздух и минохвъргачки, мъже, скрити в пещери, можеха да причинят значителни щети.

— Откъде знаете за това летище? — попита вождът, обръщайки се към преводача. Той нито веднъж не погледна Ема, макар да беше наясно, че преводачът предава именно нейните думи. За него беше недопустимо да разговоря с жена, особено когато става въпрос за толкова сериозни неща.

— Разполагаме с очи в небето — отвърна чрез преводача тя. — Спътници и разузнавателни самолети.

Главатарят едва ли знаеше какво е спътник, но тя беше сигурна, че е твърде горд, за да поиска разяснения.

— А какво ще получа в замяна? — попита той.

— Ракети и минохвъргачки — отвърна Ема. — И шанс да се разправиш с враговете си.

— Човек не се храни с ракети — усмихна се вождът.

— Три хиляди долара за отиването до летището — добави тя. — Плюс пет хиляди за всеки унищожен транспортен самолет и две хиляди за всеки хеликоптер. Говорим за американски долари.

Това беше невероятна сума за хората от тази част на света. Ема беше сигурна, че вождът ще отдели съвсем минимална част от нея за хората си. Освен това щеше да излъже за бройката на унищожените противникови самолети, но това беше без значение. Главната цел беше да се блокират бойните операции на руснаците.

Вождът замълча. Сведе поглед към картата, разтворена на земята в прахта, и с черния си нокът проследи маршрута към летището.

— Три хиляди за хеликоптер — обяви офертата си той.

Преговорите приключиха и Ема нареди на един от рейнджърите да се свърже с базата. Хеликоптерът, с който щяха да се приберат, щеше да разтовари и обещаното оръжие. Отговорът беше, че ще трябва да изчакат шест часа, без обяснение за причините. Те можеха да бъдат от всякакъв характер — лоши метеорологични условия, технически проблем, операции на руснаците. Но това нямаше значение просто защото беше извън нейния контрол. Тя отиде в предоставената им палатка, където я чакаха нейните хора, и взе една от опаковките с ХГУ, или „Храна, готова за употреба“ — наречена така от някой бюрократ с криворазбрано чувство за хумор. Започна да отваря кутия компот от праскови с абсурдно малката отварачка, приложена към пакета, но в същия миг отвън се разнесоха викове и подсвиркване.

— Хендерсън, иди да видиш какво става — нареди тя на един от рейнджърите.

Човекът направи знак на преводача и двамата напуснаха палатката.

След по-малко от две минути се върнаха.

— Готвят се да пребият с камъни някаква жена, заради прелюбодеяние — докладва Хендерсън.

Изглеждаше шокиран, въпреки че беше виждал какво ли не по време на дългата си служба в армията.

Ема затвори очи и разтри слепоочията си. Беше наясно, че не бива да предприема каквото и да било. Заповедта беше изрична: никаква намеса в живота на местните, съюзяване с вожда на всяка цена. Но тя не можеше да не се намеси.

Стана и излезе от палатката.

— Госпожо! — извика подире й Хендерсън. — Къде отивате, за бога?

Ема не му обърна внимание и насочи очи към това, което минаваше за централен площад на селото. Там стоеше жена с вързани на гърба ръце. На лицето й беше изписан ужас. До нея се беше изправил някакъв мъж, който крещеше на събралата се тълпа. Не беше ясно дали е религиозен водач, съдия или съпруг на жената. Докато мъжът крещеше, на площада се появиха момчета с кошници и тенджери, които бяха пълни с камъни. Очите им блестяха от нетърпеливо очакване.

Ема потърси с поглед вожда и най-сетне го откри. Беше се подпрял на селския кладенец, пушеше цигара и си бъбреше с някакъв тип. В един момент махна с ръка към вързаната жена и ухилено поклати глава. Явно беше подхвърлил на афгански фразата, която би прозвучала приблизително като: „Можеш ли да повярваш какво е направила тъпата кучка?“.

Ема се обърна към преводача — мъж с хлътнала брадичка и боязливи очи.

— Ела с мен! — заповяда тя и решително се насочи към вожда.

— Не се намесвайте, госпожо! — обади се зад гърба й сержант Хендерсън. Тя сякаш не го чу. Той въздъхна, промърмори някакво проклятие и се обърна към останалите: — Пригответе оръжията си!

Ема беше в компанията на четиримата рейнджъри вече трета седмица. Без много приказки им беше обяснено, че тя ще командва през цялото време на операцията, без да споменават нито чина й, нито организацията, към която принадлежи. Но полковникът, който провеждаше инструктажа, изрично подчерта, че става въпрос за човек от високите етажи на властта. Войниците стигнаха до извода, че високата руса жена е представител на някоя от разузнавателните централи и изпълнява предварително съгласувана с армията политическа мисия. Но въпреки това им беше трудно да приемат идеята, че ще се насочат към опасните територии на Афганистан под командата на красива млада жена. Разбира се, те бяха рейнджъри и щяха да изпълняват нейните заповеди, но това, което практически очакваха, беше тя да се вслушва в съветите на сержанта — един изключително опитен ветеран. Не им трябваше много време да разберат, че тази жена е достатъчно интелигентна, за да търси съветите на сержанта, но решенията винаги вземаше сама. Още тогава Ема притежаваше качествата на лидер, който внушава доверие, подчинение и вярност. Само за няколко дни рейнджърите свикнаха с мисълта, че трябва да изпълняват заповедите й. Но не и сега. Сега всички членове на отряда бяха убедени, че тя прави погрешна стъпка — най-малкото по отношение на тяхната мисия.

Ема спокойно се приближи до вожда, който отлепи задника си от кладенеца и се втренчи в нея. Беше висок над метър и деветдесет и я гледаше от горе на долу. Тя свали воала, за да може той да види лицето й, впи очи в неговите и нареди на преводача:

— Кажи му веднага да прекрати това!

Видя как лицето на вожда започна да се налива с кръв. Той не беше свикнал жени да разговарят с него по подобен начин. За миг сякаш щеше да я удари, но успя да се сдържи с цената на огромни усилия. После процеди няколко думи през плътно стиснатите си устни.

— Казва, че това е работа на племето — преведе човекът до нея. — А вие трябва да се приберете в палатката.

Ема беше сигурна, че пред заплахата да не получи пари и оръжия вождът щеше да отстъпи, но само за да отложи екзекуцията до отпътуването на американците. Едновременно с това беше наясно, че трябва да му даде шанс да запази репутацията си. По-скоро би ги избил всичките, отколкото да й позволи да го унижава пред очите на цялото племе.

Хвърли кос поглед през рамото си. Мъжът, който крещеше в центъра на площада, беше млъкнал. Вързаната жена се беше свлякла с прахта. Събралата се тълпа гледаше към Ема и вожда. Всички, включително и жените, държаха камъни в ръце.

— Кажи му, че американската армия иска тази жена — обърна се към преводача тя. — Кажи му, че ни трябва… готвачка.

Хендерсън, който сега стоеше до Ема, каза:

— Госпожо, не можете да направите това.

— Кажи му — продължи Ема, пренебрегвайки забележката на Хендерсън и без да откъсва очи от вожда, — че ще му платим хиляда долара за жената.

Вождът я погледна, после обърна глава към тълпата.

— Тази жена има дъщеря — обяви той.

— Кажи му, че ще научим и дъщерята да готви — каза Ема. — А той ще получи петстотин долара за нея.

— Госпожо, за бога! — простена някъде зад гърба й Хендерсън.

Когато се прибраха в базата с жената и дъщерята, полковникът я нахока както си знаеше, а после попита какво, по дяволите, да правят с афганистанката и дъщеря й. Една година по-късно, благодарение на Червения кръст и връзките на Ема с някои влиятелни хора в Щатите, жената и момичето бяха прехвърлени на американска земя. Разбира се, жената изобщо не успя да се приспособи към новия начин на живот и дълбоко намрази Ема. Но дъщерята нямаше такива проблеми. Тя не само се адаптира, но и успя да получи добро образование. В момента беше заместник-директор на банка в Мериленд. Именно тя щеше да каже на Аниса Азис, че може да има пълно доверие на Ема.

Но Аниса не се обади и на другия ден Ема се върна във Вашингтон.