Майк Лосън
Двойни игри (3)

2

Дани пропусна Винс нагоре по стълбите. Чарли Логан живееше на петия етаж в стара жилищна сграда във Флъшинг, недалеч от стадион „Шеа“. Мястото беше занемарено и мрачно. Въздухът вонеше, асансьорът не работеше, стълбището беше зле осветено, а изтривалката пред входа беше толкова износена, че не й личеше цветът. Спряха пред апартамента на Чарли и Винс измъкна от джоба на якето си револвер 38-и калибър с рязана цев. Мамка му, помисли си Дани.

Винс почука на вратата с ръкохватката на револвера. Изчака една минута, след което буквално заби оръжието в нея. Веднъж, два пъти, три пъти. Трясъците огласиха цялото стълбище. Съседите на Чарли отсреща със сигурност ги бяха чули. Но шибания Винс изобщо не го беше грижа за такива подробности. Той по принцип не обръщаше внимание на каквото и да било.

На външен вид Винс Мерлино изобщо не приличаше на гангстер. Метър и седемдесет, жилав и слаб, без набиваща се в очи мускулатура. Наближаваше четирийсет и пет, на темето му вече се очертаваше светло кръгче. Гледан отзад, Винс изобщо не изглеждаше заплашителен. Просто един дребен тип, облечен в евтино кожено яке, дънки и маратонки „Найки“ с двойни подметки. Но ако го погледнете отпред, със сигурност ще се сепнете. Лицето му беше от онези, които не познават усмивката, а устните му бяха толкова тънки, че приличаха на небрежно драсната черта. Най-стряскащи бяха очите му — кръгли и безизразни, които сякаш казваха: „Изобщо не ми пука кой си и какъв си, защото ей сега ще ти видя сметката“.

Ръкохватката за пореден път се стовари върху вратата. Ударът беше толкова силен, че се разлетяха трески.

— Престани, за бога! — простена Дани. — Ще събудиш цялата шибана сграда! Може би не си е у дома…

— У дома си е — поклати глава Винс и отново вдигна пистолета.

В същия миг отвътре долетя някакво мучене, издрънча верига и вратата рязко се отвори.

— Какво, по дяволите… — гневно извика Чарли, после разпозна посетителите си и отстъпи крачка назад. — А, вие ли сте…

Чарли Логан беше дебелак, висок метър и деветдесет и тежеше най-малко сто и четирийсет килограма. Вероятно поради този факт мистър Б. беше наредил на Дани да придружи Винс. По принцип Дани не се занимаваше с подобни неща, но просто се оказа в кабинета на мистър Б., когато обсъждаха операцията. Опита се да възрази, изтъквайки, че Чарли едва ли ще тръгне да се бори с Винс, но мистър Б. му каза да си затваря устата и да изпълнява.

Чарли беше облечен в бяла фланелка без ръкави и бели боксерки на сини райета. Фланелката беше дълбоко впита в масивното му тяло. Раменете му бяха окосмени, а ръцете му огромни, но с видимо отпуснати мускули. Краката му изглеждаха изненадващо тънки на фона на огромното туловище, а стъпалата му… Каква грозотия, господи! Жълти напукани нокти, огромни мазоли на повечето пръсти, гадни синкави венички. Дани съжали, че изобщо беше погледнал надолу.

— Хей, ще пиете ли кафе? — попита Чарли. — Нямам готово, но мога да направя. Имам и бира…

После очите му се спряха върху револвера в ръката на Винс.

— Хей! — за пореден път подвикна той. — Какво е това, момчета?

Винс замълча за миг, фиксирайки го със змийския си поглед.

— Дължиш дванайсет бона! — изсъска той. — Още преди две седмици те предупредих, че трябва да ги върнеш. Или ще платиш веднага, още в този миг, или ще ми дадеш ключовете за линкълна!

— Не мога да ти дам колата — поклати глава Чарли. — С какво ще отида на работа?

— Хич не ми пука с какво ще отидеш на работа! — отсече Винс. — Или парите, или колата!

— Нека я задържа до събота вечер — примоли си Чарли. — Тогава е мачът „Оклахома — Небраска“, който ще ми донесе куп мангизи!

В друга ситуация Дани би се изсмял, но сега трябваше да изглежда страшен. Проклети комарджии! Чарли беше взел заем от друг лихвар, надявайки се да спечели и да върне борча си на първия. Тези тъпаци би трябвало да си пръснат главите, без никой да ги моли!

— Донеси ключовете! — заповяда Винс.

— Стига де, нека го отложим за събота!

Срещнал безизразните очи на Винс, Чарли умолително се обърна към Дани.

После Винс го фрасна с револвера. Ударът попадна в лявата му скула, малко под окото. Дани беше сигурен, че Чарли ще се строполи на пода, ще вдигне ръце пред лицето си и ще започне да стене. Но вместо това дебелакът нададе дрезгав вик и сграбчи Винс за гърлото.

Лудо копеле. Абсолютна откачалка! Без да обръща внимание на револвера, Чарли стисна с огромните си лапи шията на Винс и започна да го души. Явно това беше причината за заповедта на мистър Б. да дойда тук, помисли си в един момент Дани. Той очевидно е очаквал безумната реакция на тоя тъпак.

Винс заби револвера в черепа на Чарли, но без никакъв видим ефект. Маниакът явно не усещаше болка. Дани направи безуспешен опит да откъсне пръстите му от гърлото на Винс, после се метна на гърба му и започна да го души, успял да промуши ръка под дебелия му врат. В резултат лицето на Чарли се наля с кръв и започна да посинява, също като лицето на Винс.

После изтрещя изстрел.

Първата му мисъл беше, че е извадил късмет, защото куршумът заседна в дебелото туловище на Чарли и не стигна до него. Втората беше, че Винс едва ли е искал да го застреля. Длъжниците не се убиват. Не, Винс решително не искаше да го убие. Вероятно беше изпаднал в паника, че Чарли ще го удуши. Или не беше изпаднал в паника, а просто беше бесен на смахнатия дебелак, който си беше позволил да го унижи. И пръстът му беше натиснал спусъка…

— Какво направи, да те вземат мътните?! — изкрещя Дани, забил поглед в проснатия на пода Чарли, чиято бяла фланелка бързо почервеняваше.

Винс не отговори. Просто стоеше и разтриваше гърлото си. Очите му гледаха револвера, сякаш той беше виновен за случилото се.

После Дани видя как Чарли се разтърсва в конвулсии и умира.

Винс не го беше прострелял в корема, а в сърцето.

— Да се махаме оттук! — изръмжа Винс.

— Пресвети боже! — прошепна Дани, неспособен да отдели очи от тялото на Чарли.

— Хайде! — нетърпеливо извика Винс, обърна се и хукна навън.

Когато Дани излезе на площадката, Винс вече беше един етаж по-долу. Понечи да го последва, но после — един господ знае защо! — извади носната си кърпа и посегна да затвори вратата с внезапно появилото се намерение да не оставя отпечатъци. Това беше голямата му грешка.

Вратата на съседния апартамент се отвори в мига, в който приключи операцията и се обърна. Озова се очи в очи с ниска дебела жена със сплескан нос и сива коса, вдигната на кок. Полякиня или германка, машинално си помисли той. Яка и жилава като слон. Гледаха се в продължение на две безкрайно дълги секунди, после отдолу прозвуча ядосаният вик на Винс:

— Хайде, Дани!

Само това липсваше — да ме повикаш и по име!

Дани отмести поглед от лицето на полякинята и хукна надолу по стълбите. Но Винс не беше свършил.

— Демарко! — изрева той. — Размърдай си задника!

Жената беше излязла на площадката и гледаше след него.