Майк Лосън
Двойни игри (23)

22

Той гледаше в телевизора като омагьосан.

Преди броени минути някакъв тип с експлозиви на гърдите беше направил опит да проникне в Капитолия. Излъчваха снимки на похитителя — в тази страна винаги се намираше някой с камера или мобилен телефон в близост до мястото на събитието. На тези снимки се виждаше мъж с широко разперени ръце, хванат в мига, в който куршумите пронизват гърдите му. Но защо бомбата не бе избухнала?

Странно, много странно. Ако се броеше и онзи пилот, който се бе опитал да разбие самолета си в Белия дом, нападенията, извършени от американски мюсюлмани, ставаха три за по-малко от месец, като последните две бяха в рамките на една седмица. Страната тръпнеше в ужас. Законопроектът на Бродрик, или както там му беше името, имаше всички шансове да бъде приет.

А след това омразата щеше да се разпали още повече.

Може би точно това беше причината за честотата на атентатите. Шейх Осама вероятно искаше законопроектът да бъде приет. С това се обясняваха и провалите — онези, които са обучавали американските мъченици, очевидно са действали прибързано, не са ги подготвили добре, не са проверили оборудването им както трябва. Но двата атентата в рамките на седем дни бяха факт. Феноменален факт. Никога досега не бяха действали толкова бързо.

Той беше притеснен. Съзнаваше, че трябва да действа бавно и предпазливо. За разлика от американските му братя, неговата самоличност беше известна на властите. В същото време от инцидента в Балтимор бяха изтекли три месеца. Той беше длъжен да действа по-бързо най-вече защото евентуалният успех щеше да окаже силно влияние върху прословутия законопроект.

Двамата с момчето бяха посетили рафинерията цели пет пъти — три пъти през деня и два пъти през нощта. Но за да бъдат напълно готови, трябваше да дойдат тук поне още веднъж. Най-опасно беше първото посещение. Той спря странното си превозно средство — полулек автомобил, полупикап — на място, откъдето имаше добра видимост към рафинерията. Пътят беше пуст и това го принуди да използва крика, сякаш се налагаше да смени спукана дума. Разбира се, това едва ли беше достатъчно, за да заблуди някой случайно минаващ полицай. Двама араби в близост до рафинерия със специално предназначение положително щяха да бъдат арестувани. Но това, слава богу, не се случи.

По време на първото посещение двамата с момчето наблюдаваха рафинерията в продължение на три часа. Той направи няколко снимки с телеобектива на цифровия си фотоапарат, а с помощта на бинокъл отбеляза маркировката на различните резервоари и тръбопроводи. Рафинерията беше буквално задръстена от резервоари и тръби, истинска гора от метал. Но момчето беше умно и с лекота запомни различните маркировки, както и разположението на тръбопроводите.

По време на следващите две дневни посещения той свали момчето от пикапа и му постави задачата да избере най-подходящите места за поставяне на експлозивите — не прекалено гъсто, за да бъдат невидими за случайните минувачи. Освен това трябваше да очертае евентуалните маршрути за оттегляне. Обърна му специално внимание върху определени клапи, които трябваше да бъдат унищожени на всяка цена, за да не може да бъде спряно изтичането на газовете.

Купи му шарени дрешки — от онези, които носят момчетата на неговите години. Фланелка с логото на един от местните спортни клубове, торбести джинси и маратонки. След това го накара да обърне бейзболната си шапка с козирката назад, огледа го и избухна в смях. Момчето също се разсмя — нещо, което се случваше много рядко.

— Не е нужно да се промъкваш — предупреди го той. — Не е нужно да се държиш като човек, който се готви да изпълни специална задача. Бъди обикновено момче — хвърляй камъни, ритай празни бирени кутийки, удряй с пръчка по оградата… С две думи, дръж се като хлапе, което се мотае безцелно.

При последното посещение извадиха късмета да попаднат на бездомно куче, което той върза с помощта на колана си. Така момчето се престори, че разхожда домашния си любимец покрай оградата на рафинерията, докато търсеше къде да скрие бомбите.