Майк Лосън
Двойни игри (21)

20

Докато крачеше бавно към Западната тераса, Мустафа Ахмед отправяше безмълвни молитви към Бога. Въпреки студа наоколо гъмжеше от туристи. Той спря пред дървените парапети, които препречваха стълбите към Капитолия, и вдигна глава. Винаги беше харесвал тази внушителна сграда.

Преди 11 септември всеки можеше да изкачи каменните стъпала към терасата и да се наслади на гледката към парка или да влезе и да разгледа Капитолия. Но вече не беше така. Сега туристите трябваше да преминат през металните детектори на входа, а след това да предоставят за проверка и багажа си. Отвън цялата сграда, включително Западната тераса, беше заобиколена с дървени парапети и бетонни прегради, зад които стояха въоръжени полицаи. В момента, в който Мустафа заобиколи парапета, към двамата в горния край на стълбите се присъедини и трети.

— Оттук не може да се минава, господине — подвикна той. — Насочете се към входа за туристи.

Мустафа не му обърна внимание и продължи нагоре.

— Господине! — повиши тон полицаят. — Чухте ли какво ви казах?

Мустафа разтвори полите на шлифера си.

Под шлифера си носеше жилетка, към която бяха прикрепени двайсет блокчета експлозив C-4, свързани помежду си с бели, червени и сини жички. В ръката си Мустафа държеше „ключа на мъртвеца“ — черна тръба с дължина около десет сантиметра, жичките от която изчезваха под ръкава му, където се свързваха с детонатор. Наричаха я „ключ на мъртвеца“ защото в момента, в който палецът му се отместеше от малкото копче в горния й край по негово желание или вследствие на ударната вълна от куршум, улучил тялото му, детонаторът щеше да задейства експлозивите.

Продължи с бавна крачка нагоре, широко разперил ръце. Насочили оръжията си в него, тримата полицаи започнаха да крещят на нарушителя, помежду си и на туристите наоколо.

После единият от тях изстреля три куршума в гърдите на Мустафа.

„Благодаря ти, Господи“, помисли си той и това беше последната мисъл в живота му. Не бяха го излъгали. Бомбата наистина не избухна.

 

 

В момента на убийството на Мустафа Ахмед, Махоуни и Демарко бяха на работните си места.

Кабинетът на Махоуни се намираше на втория етаж. Просторно и светло помещение с внушаващи респект мебели. От прозорците се разкриваше гледка, достойна за човек с неговото положение. Той седеше зад бюрото, отпиваше кафе, подправено с бърбън, и слушаше доклада на един от сътрудниците си за някакъв законопроект, предвиждащ данъчни облекчения за производителите на биологично гориво от царевица. Главата го болеше, тъй като тази тема беше колкото сложна, толкова и досадна.

Демарко седеше в подземния си офис без прозорци. Историческата стойност на обзавеждането тук — дървено бюро, два стола и празен шкаф за документи — се изчерпваше с факта, че то беше останало от президентския мандат на Джими Картър. В момента, в който навън застреляха Мустафа Ахмед, той беше на телефона, опитвайки се да се свърже с въздушния охранител, който беше застрелял Юсеф Халид в самолета.

По мнението на строителните експерти, наети от „Фокс Нюз“, ако бомбата на Мустафа бе експлодирала във вътрешността на сградата, куполът най-вероятно щял да рухне в ротондата, а тежестта на отломките би сплескала Демарко в офиса му, който се намираше точно под нея.

По всяка вероятност и Махоуни щеше да умре — но само в случай че Мустафа се беше взривил на стълбите, водещи към Западната тераса. Стените на кабинета му щяха да рухнат навътре и да го затрупат, или пък главата му щеше да бъде отрязана от хилядите стъклени отломки.

Махоуни не чу изстрелите, отнели живота на Мустафа, но съвсем ясно чу сирените. Изпита чувството, че всички автомобили със сирени във Вашингтон се бяха отправили едновременно към Капитолия. Докато се питаше какво става, в кабинета връхлетяха двама цивилни агенти от охраната, изправиха се от двете му страни и най-безцеремонно започнаха да го изтласкват към вратата.

— Някакъв гаден мюсюлманин току-що направи опит да взриви Капитолия! — процеди през зъби единият от агентите в отговор на обърканите му въпроси. — Трябва да ви изведем оттук, за да претърсим сградата!

 

 

Демарко напусна Капитолия заедно със стотиците обикновени служители, на които не се полагаше специална охрана. Спря на тротоара на Индипендънс авеню и загледа ченгетата, които се суетяха около огромната правителствена сграда.

В следващия миг усети как някой го дърпа за ръката.

— Ела да ударим по едно в „Булфедърс“, скъпи. Най-малко два часа ще ни държат навън.

Жената беше червенокоса, някъде към четирийсет. Притежаваше тяло, очевидно изваяно от някой амбициозен инструктор по аеробика. Тя бе избраният представител на мнозинството в Камарата и от доста време насам му се усмихваше изкусително при всяка среща из коридорите. Според секретарката на Махоуни, на която можеше да се вярва, червенокосата фурия се бе развела наскоро и енергично се опитваше да навакса двайсетте години моногамия.

Демарко искаше да научи нещо повече за убития, който лежеше на стълбите към Западната тераса. Погледът му се спря на множеството подвижни телевизионни станции, които се трупаха на площада. След кратко колебание стигна до заключението, че от тях със сигурност щеше да научи повече, отколкото от ченгетата на капитолийската охрана.

— Добра идея — отвърна той на червенокосата и изведнъж се почувства като хлапе, което приема да се разходи с непознат чичко.