Майк Лосън
Двойни игри (18)

17

Барът се казваше „Мистър Дейс“. Стените му бяха покрити с телевизионни екрани, разположени на метър и половина един от друг. Всички предаваха спортни състезания, но с изключен звук. Баналните клишета на коментаторите се изписваха под образа. Всичко, което можеше да се каже за спорта, отдавна беше казано. На коментаторите им оставаше да го повтарят като папагали, наблягайки на конкретните мачове.

Демарко имаше среща със служител на АБН на име Бари Кинг, с когото щяха да разговарят за Дони Крей. Изпитваше леко чувство на вина, че не беше обърнал достатъчно внимание на Крей. Ако го беше издирил веднага, човекът може би нямаше да хукне да бяга от Вашингтон, поемайки на юг към топлото слънце. Същевременно обаче си даваше сметка, че нямаше никакви причини да се занимава с него — поне докато беше жив. Дотогава предположението на ФБР, че именно Крей е продал онзи пистолет на Реза, звучеше напълно приемливо. Но не и сега, когато се оказа, че човекът е умрял, преди да бъде разпитан.

Докато чакаше Кинг, мислите му отново се върнаха към прекрасната ваканция в Кий Уест в компанията на Ели Майърс. Тази жена му харесваше във всяко отношение. Ако живееше във Вашингтон, отношенията им имаха всички шансове да прераснат в нещо по-сериозно от секс и пина колада. За съжаление тя живееше в Айова, на хиляда и шестстотин километра от столицата.

На летището се целунаха за сбогом и Демарко обеща да й се обади в момента, в който му се случеше да посети Айова. Но си даваше ясна сметка, че това едва ли щеше да се случи.

Тя на свой ред го увери, че ще направи абсолютно същото, ако някога се появи във Вашингтон. Но и двамата съзнаваха, че прекрасната седмица няма да се повтори, просто защото нямаше да се видят повече.

Демарко беше дълбоко убеден, че в някой предишен живот е бил злодей по отношение на жените. Нямаше друго обяснение за ужасния му късмет с представителките на противоположния пол. Свърза живота си с жена, която му изневери със собствения му братовчед. Няколко месеца по-късно срещна друга, изключително приятна дама на име Даян Карлучи, щатен агент на ФБР и някогашна негова съседка в Ню Йорк. Но точно когато се влюби в нея, шефовете на Бюрото я преместиха в Лос Анджелис, което бе по-далеч от Вашингтон дори от Айова. И сега стана същото — сближи се с хубавата учителка, която на всичкото отгоре притежаваше прекрасно чувство за хумор, двамата прекараха една чудесна ваканция, за каквато беше мечтал от години, но в края на краищата се оказа, че той иска нещо повече. Явно Господ го подлагаше на изпитание или просто си играеше с него.

За щастие Кинг се появи в бара малко преди Демарко окончателно да се отдаде на депресията. Беше пъргав слаб мъж — от онези, които не ги свърта на едно място, а Господ ги е дарил с метаболизъм, който им позволява да се тъпчат като прасета, без да наддадат нито грам. С Демарко бяха партньори на игрището за софтбол — ветерани, отдавна прехвърлили четирийсет, които се опитваха да компенсират отлетялата младост с абсурдно висок състезателен дух в една игра без никакво значение.

Кинг се съгласи да надникне в досието на Крей в АБН не защото Демарко работеше за Конгреса, а просто защото бяха приятели. Веднъж Демарко му беше помогнал да пренесат някакво канапе в новото му жилище, а после Кинг му върна жеста, за да свалят старата му пералня в мазето. Това е определението за истински приятел, рече си Демарко — да го повикаш на помощ тогава, когато не можеш сам да се справиш.

Кинг изслуша информацията за смъртта на Крей и връзката му с Реза Зариф, а после кимна.

— Според нашата информация Крей е гаден пласьор, прекарал половината от живота си в затвора. Задържан е заради употреба, продажба, производство и транспортиране на наркотици. Занимавал се е и с търговия с оръжие. Но ако ти трябва повече информация по този въпрос, ще трябва да се обърнеш към Бюрото за борба с алкохола, тютюнопушенето и огнестрелните оръжия.

Винаги едно и също, въздъхна Демарко. За да получиш информация за някой дребен престъпник, неизбежно опираш до АБН, ФБР и още куп щатски и федерални организации.

— Странното при Крей… — започна Кинг, но изведнъж млъкна и се загледа в монитора над масичката им. На него чернокож боксьор категория „перо“ здравата налагаше някакъв нещастен пуерториканец. Теглото на всеки от тях едва ли надвишаваше четирийсет килограма. Бедният пуерториканец беше притиснат в ъгъла на ринга, при всеки удар главата му се люшкаше назад. Гонгът прозвуча в мига, в който реферът се готвеше да прекрати мача, което без съмнение щеше да разгневи до крайност богатите бели негодници, платили да гледат тази касапница. Демарко и Кинг видяха как един от секундантите на пуерториканеца срязва с нож огромната морава торбичка под лявото му око. Това беше единственият начин нещастникът да започне следващия рунд — а може би и да види летящия към главата му юмрук, който несъмнено щеше да превърне мозъка му в желе.

— Каква гадост! — простена Кинг, когато кръвта плисна от лицето на боксьора.

— Започна да ми казваш нещо за Крей — напомни му Демарко.

— А, да. Странното при него е, че за последните две години не е арестуван нито веднъж. Това стана, откакто започнал да работи за един тип на име Джубал Пю.

— Джубал ли? — с недоумение го погледна Демарко.

— Аха. Иди ги разбери тези южняци. От това, което съм чувал, този Пю е един от основните дистрибутори на метамфетамин във Вирджиния.

— Което си чувал?

— Да. Той не ми е в района.

Страхотно. Поредното бюрократично разделение.

— По всичко личи, че Пю е предпазлив тип, а Крей стриктно е изпълнявал заповедите му. Това обяснява защо в последно време не са му лепнали поредното обвинение. Но ме учудва фактът, че Крей е продал пистолет на Зариф.

— А защо не? — вдигна вежди Демарко. — Защото е мюсюлманин?

— Не, за хора като Дони Крей това няма абсолютно никакво значение. Той би продал оръжие и на четиригодишно хлапе, стига то да има пари. Учудва ме по-скоро друго: че е работел за Пю, но едновременно с това е продавал и оръжие. Пю се занимава само с наркотици, а доколкото успях да разбера, той не е от работодателите, които позволяват на хората си да припечелват нещо странично.

— Хммм — промърмори Демарко. — Значи това е всичко, което знаем за Крей, така ли? Оръжие, дрога и нищо повече.

— Не — поклати глава Кинг. — Бил е съден за притежание на оръжие и дрога, но в биографията му сигурно има и други неща. Я някой вуйчо го е малтретирал като дете, я приемните му родители са го държали полумъртъв от глад. Но при всички случаи този Дони е бил гадно копеле. Веднъж за малко не убил съседа си с дръжката на пистолета само защото онзи му направил забележка да държи кучето си вързано. Не го съдили, защото съседът се страхувал да даде показания. Пребил е и една-две от приятелките си, като една от тях лежала цяла седмица в болница. За мен си остават загадка жените, които отиват да живеят с подобни типове. В досието му попаднах на бележка, в която пише, че го подозират за убийството на друг дилър на метамфетамин, докато е работел за Пю. Както вече споменах, не знам нищо за Пю.

— Крей имал ли е някакви политически възгледи? — попита Демарко.

— Политически ли? — озадачено го погледна Кинг.

— Ами да. Подкрепа за радикални каузи, симпатии към организации за господство на бялата раса. Такива неща…

— Не знам. Но Пю със сигурност има такива пристрастия. Чувал съм нещо из Агенцията, но не си спомням какво.

— За да го науча, ще трябва да разговарям с някой от колегите ти в АБН, така ли?

— Да, с Патси Хол. Тя работи по Пю и го мрази в червата.

Кинг добави, че лично ще го запознае с тази жена, но след седмица, тъй като в момента не била в града.

Замълчаха и изгледаха последния рунд. Когато реферът на ринга най-после реши да прекрати мача, лицето на пуерториканеца приличаше на чиния сурова кайма. Камерата улови в едър план това, което до скоро е било нос, а Демарко си помисли, че не би излязъл на боксов ринг срещу професионален боксьор дори с опрян в челото пистолет.

После той изведнъж престана да вижда ставащото на монитора. Сякаш мозъкът му бе превключил на друга вълна. Опрян в челото пистолет.

Дявол да го вземе! Страшно много му се искаше да приключи тая история около Реза Зариф, но изведнъж си даде сметка, че трябва да направи още нещо във връзка с нея: да замине за Ню Йорк и да се срещне със съпругата на Юсеф Халид.

Надигна се от масата, но Кинг го помоли да остане още малко. Не бил готов да се прибере при съпругата си и трите си буйни деца. Не му беше особено трудно да го убеди, защото Демарко нямаше да приготвя кой знае какъв багаж, преди да тръгне към летището.

Той изпи пет-шест бири в компанията на приятеля си, правейки отчаяни опити да гледа в три екрана едновременно. На единия започна поредният боксов мач, вторият предаваше хокей от Торонто, а на третия течеше някакъв турнир по голф в Сан Диего. Синьото калифорнийско небе и стройните палми му напомниха за Кий Уест, а споменът за Кий Уест го върна към Ели.

 

 

Демарко се събуди късно с ужасен махмурлук. От бирата винаги му ставаше зле. Защо изобщо я пиеше, по дяволите? Отговор на този въпрос дава великият Джон Уейн: Понякога човек прави това, което трябва.

Хвана следобедния полет за Ню Йорк и отиде да пренощува в апартамента на майка си в Куинс. На следващата сутрин, прогонил последните бирени пари от главата си благодарение на вечерята на мама, той се събуди с избистрен поглед и изпълнен с енергия да покори света.

Взе такси до жилищна сграда в квартал Астория в Бруклин. Вратата му отвори огромна намръщена чернокожа жена, облечена в оранжев халат.

— Вие ли сте мисис Халид? — попита Демарко.

— Не — отвърна жената. — А вие кой сте? Репортер или полицай?

Говореше английски със силен, но разбираем акцент. Демарко нямаше представа кой бе майчиният й език.

— Нито едното, нито другото, госпожо — отвърна той, показа документите си и добави, че работи за Конгреса на САЩ.

Жената хвърли бегъл поглед на картата, после спря очи върху лицето му. Физиономията й наистина беше от онези, които плашеха до смърт малките дечица.

— Какво искате?

— Искам да поговоря с мисис Халид. Трябва да й задам няколко въпроса.

— За какво?

— Тук ли е, или не? — хладно попита той. Това женище започваше да го изнервя въпреки очевидното си предимство в теглото.

Въпросната особа постоя още известно време като някакъв неодушевен предмет, после неохотно се отмести от рамката на вратата и го пусна да влезе. На канапето в малката всекидневна седеше друга чернокожа жена. На главата й имаше забрадка, а под полите на развлечен сив пеньоар се виждаха крачолите на джинси. Край нея се бяха настанили две момиченца и едно момченце, на възраст между две и осем. И трите деца имаха огромни блестящи черни очи.

Намръщената жена каза нещо на език, който Демарко не разбираше. Децата станаха и излязоха без никакви протести. Демарко използва паузата от няколко секунди, за да огледа външния вид на мисис Халид и децата. Не забеляза никакви следи от насилие — синини или драскотини. Мисис Халид обаче изглеждаше уплашена до смърт.

— Тук съм, за да ви попитам дали имате някакво обяснение за това, което извърши вашият съпруг — меко започна Демарко. — Знам, че е останал без работа, че е бил силно депресиран, но отвличането на самолет все пак е… — Направи кратка пауза, после реши да бъде прям. — Вижте, ще ви попитам направо: искам да знам дали някой е принудил Юсеф да отвлече въпросния самолет!

— Мисис Халид не говори английски — обади се едрата жена.

Браво!

— Ще ви помоля да й преведете това, което казах — въздъхна Демарко.

Новата му позната се подчини, заливайки мисис Халид с прекалено дълги фрази за един обикновен въпрос. Жената на канапето отговори също така многословно. Демарко не разбираше какво казва, но добре усещаше мъката й. Накрая дебелата се обърна към него и лаконично обяви:

— Не знае нищо.

Господи, куп приказки за един кратък отговор!

— Попитайте я дали децата или самата тя са били използвани като средство за натиск срещу съпруга й.

Поне това би трябвало да знае, въздъхна в себе си той.

Едрата жена го погледна смаяно, сякаш беше превъртял, след което се впусна в поредния дълъг диалог със съпругата на Халид. Това продължи около три минути, след което вдовицата се разплака.

— Каза „не“ — преведе дебеланата.

Безнадеждна работа, въздъхна Демарко. Нямаше представа какво толкова си казаха тези жени, но отговорите бяха дразнещо лаконични. Промърмори, че няма повече въпроси, и се надигна. В същия момент мисис Халид се извърна към него и каза нещо.

— Иска да знае какво ги очаква оттук нататък — преведе онази с халата. — Ще ги върнат ли в Африка?

— Съжалявам, но нямам никаква представа — отвърна Демарко. После, осъзнал, че това само ще увеличи притесненията на домакинята, побърза да добави: — Но ако тя не е замесена в престъплението, няма за какво да се притеснява.

— Глупости! — отсече дебеланата на чист английски без никакъв акцент.

 

 

След краткия и безплоден разговор с мисис Халид Демарко разполагаше с пет часа до обратния полет за Вашингтон. Реши да ги запълни с кратка среща с Орин Блънт — въздушния шериф, който беше застрелял Юсеф Халид в самолета.

Вестниците бяха единодушни, че преди стрелбата този човек не е имал никакъв контакт с Халид, но въпреки това Демарко искаше да размени няколко думи с него. Интересуваха го миговете преди опита за отвличане. Блънт може би щеше да си спомни нещо, което не бе споменато във вестниците. Освен това, незнайно защо, Демарко искаше да надникне в очите на този човек.

До момента той не знаеше почти нищо за въздушните охранители. За съществуването им беше научил от някакво телевизионно предаване, май беше „60 минути“. Първоначално те били служители на Федералното управление на авиацията (ФУА) към Министерството на транспорта, но след създаването на Министерството на вътрешната сигурност преминали към Управлението за транспортна сигурност (УТС). Демарко беше чувал, че кандидатите за тази длъжност трябва да са добри стрелци, способни да елиминират похитителя сред множество хора, затворени в тясно пространство на десет хиляди метра височина.

Местоработата на Блънт беше в околностите на летище „Джей Еф Кей“. Демарко взе такси дотам и след кратко лутане откри офиса, където трима мъже оживено обсъждаха качествата на нюйоркските „Джайънтс“. Двама бели и един чернокож, които не впечатляваха с физическите си данни. Тримата бяха средни на ръст и с нормално тегло, без биещи на очи мускули, но и без да са кльощави, нито дебели. Ако човек ги срещнеше в бизнес салона на обикновен самолет, най-вероятно щеше да ги вземе за уморени търговски пътници.

Демарко им показа служебната си карта и обясни, че работи като юрист за Конгреса на САЩ. Дори да бяха впечатлени, въздушните охранители не го показаха. В отговор на въпроса му за Блънт обясниха, че колегата им е в служебен отпуск. В това имаше логика. Нормално бе, докато се водеше следствието, шефовете да освободят временно служителя, който е използвал оръжие срещу похитител. Демарко не сподели тези мисли с тримата мъже, защото беше ясно, че те с нищо не могат да му помогнат. А когато попита къде живее Блънт, те само дето не му казаха да върви на майната си. Подобна информация можел да му даде единствено техният шеф, който обаче бил във Вашингтон и щял да се прибере след два-три дни.

Демарко любезно благодари и излезе. Първата му работа под открито небе беше да се обади на „Справки“, откъдето любезно му продиктуваха адреса и телефонния номер на Блънт. Оказа се, че той живее в град Комак, Лонг Айланд. Набра телефона, но отсреща не вдигнаха. Това го принуди да вземе такси и да предприеме продължително и скъпо струващо пътуване до Лонг Айланд, за да се увери, че Блънт не си е у дома.

Понякога ти изяждаш мечката, понякога тя — теб, обичаше да повтаря един негов познат, който открай време ловуваше в планините. Днес мечката явно беше избрала за храна Демарко — при това за закуска, обяд и вечеря.