Мат Ридли
Геномът (14) (Автобиография на един биологичен вид в 23 глави)

Хромозома 11
Личността

Съдбата на човека е в неговия характер.

Хераклит

Общите характеристики на всички хора и специфичните черти на индивидите се определят от генома. Геномът е отговорен както за нещата, които са общи за всички нас, така и за нашите неповторими лични преживявания. Всички изпитваме стрес и високия кортизол, който съпътства стреса; всички страдаме от ефектите на кортизола. Всички имаме гени, които се отключват или заключват от външни събития. Но освен това всеки от нас е уникален, неповторим. Някои са флегматици, други — сангвиници. Някои са безпокойни, други — търсят риска. Някои са уверени, други — стеснителни. Някои са тихи, други — шумни. Ние наричаме тези различия личност, дума, която означава повече, отколкото просто характер. Личност — това са вродените и индивидуални елементи на характера.

За да търсим гените, влияещи върху личността, трябва да се обърнем от хормоните на тялото към съединенията в мозъка. На късото рамо на хромозома 11 има ген, наречен D4DR. Това е рецепта за белтък, наречен рецептор на допамина, като инструкцията е активна само в клетките на някои части на мозъка. Този белтък има задача да „стърчи“ извън мембраната на определен неврон, там, където два неврона се срещат (място, известно като синапс) и да бъде готов да хване една малка молекула, наречена допамин. Допаминът е посредник — невромедиатор, който се отделя от краищата на някои неврони под действието на електрически сигнал. Когато рецепторът на допамина срещне допамин, неговият неврон изпраща собствен електрически сигнал. Това е начинът, по който мозъкът работи — електрически сигнали, които предизвикват химически сигнали, които предизвикват електрически сигнали. Мозъкът използва поне 50 различни химически сигнала и така може да води едновременно множество различни разговори — всеки невромедиатор стимулира различен набор от клетки или променя тяхната чувствителност към различни химически медиатори. Не е правилно да мислим за мозъка като за голям компютър поради много причини, но една от най-очевидните е, че електрическата връзка в компютъра е просто електрическа връзка. Синапсът в мозъка е електрическа връзка, вградена в химически реактор с голяма чувствителност.

Присъствието в някой неврон на активен D4DR ген указва, че този неврон е член на един от пътищата в мозъка, които са медиирани от допамина. Допаминовите пътища правят много неща, включително и това да контролират потока на кръв в мозъка. Недостигът на допамин в мозъка прави личността нерешителна и бездейна, неспособна да даде тласък даже на движенията на собственото си тяло. В крайната си форма това е Паркинсоновата болест. Мишки с „нокаутиран“ ген за синтезата на допамин умират от глад, просто защото не се движат. Ако съединение, силно наподобяващо по действие допамина (или допаминов агонист, както се нарича), се инжектира в мозъка, мишките възстановяват своята естествена подвижност. От друга страна, излишъкът от допамин в мозъка прави мишките търсещи и силно авантюристични. При хората излишъкът от допамин може да бъде непосредствена причина за шизофрения. Някои вещества, както се знае, предизвикват халюцинации, като стимулират допаминовата система. При мишки, толкова пристрастени към кокаина, че го предпочитат пред храната, в отдела на мозъка, който е част от лимбичната система, известен като nucleus acumbens, се отделя допамин. След подходяща операция плъх може да стимулира с електричество този „център на удоволствието“, като натиска лостче. Плъхът лесно се научава да се връща и да натиска лостчето отново и отново. Но ако в мозъка му се вкара агент, блокиращ допамина, плъхът бързо губи интерес към лоста.

Казано силно опростено, изглежда, че допаминът е веществото на мотивацията. Когато е твърде малко, човек няма инициатива и мотивация; когато е твърде много, човек лесно се отегчава и често търси нови приключения. Тук изглежда е коренът на различията в индивидуалността. В средата на 90-те години на XX век Дийн Хеймър започва да търси ген, отговорен за поведението на авантюристичните личности. Както самият той казва, впуснал се да търси разликите между английския авантюрист и участник в Арабското въстание Лорънс и кралица Виктория. Необходими са много гени, за да се синтезира, контролира, отдели и възприеме допамин, да не говорим за гените, които са необходими за изграждането на мозъка. Ето защо никой, а най-малко Хеймър, е очаквал да се намери единичен ген, контролиращ само тази страна на личността. Още повече че той не е очаквал всички разновидности на авантюризма да са генетични. По-скоро сред другите причини за авантюризма да има и наследствени влияния.

Първите генетични различия в гена D4DR на хромозома 11 са открити в лабораторията на Ричард Ебщайн от Йерусалим. В средата на този ген има променяща се повторена последователност — минисателитна фраза с дължина 48 букви, която се повтаря между два и единадесет пъти. Повечето от нас имат четири или седем копия от тази последователност, но има хора с две, три, пет, шест, осем, девет, десет или единадесет копия. Колкото броят на повторените копия е по-голям, толкова допаминовият рецептор е по-неефективен. „Дълъг“ D4DR ген предполага ниска чувствителност към допамина, докато „къс“ D4DR ген предполага висока чувствителност.

Хеймър и колегите му са искали да разберат дали хората с дълъг или къс ген са различни по характер. По своя смисъл това е подход, който е противоположен на следвания от Робърт Пломин при хромозома 6. Пломин търси да свърже една известна поведенческа разлика (в IQ) с един неизвестен ген. Хеймър върви от гена към признака, а не обратното. Той определя склонността към търсене на нещо ново, необичайно в характера на 124 души със серия подбрани тестове, а след това проверява техните D4DR гени.

Успех! Изследваните от Хеймър хора са малка извадка, но индивидите с един или два дълги повтора явно по-активно търсят новото усещане, отколкото индивидите с две къси копия на гена (помните, нали, че всяка клетка на тялото има по две копия от всяка хромозома, по едно от всеки родител). Дълги са гените с шест или повече повтора на минисателитната последователност. Отначало Хеймър се страхува, че може би вижда нещо, което нарича „ген за китайските пръчици“. Генът за сините очи е разпространен сред хора, които неумело използват пръчици за ядене. Никой обаче не предполага, че това неумение зависи от гена за цвета на очите. Чисто случайно, сините очи и неумението да се ползват пръчици за ядене корелират с произход извън района на Далечния Изток — поради най-ясната и очевидна негенетична причина, наречена култура. Ричард Люонтин е използвал друга аналогия за този тип заблуда. Хората, които плетат добре, нямат Y хромозома (т.е. те са жени). Това обаче не значи, че умението да се плете е следствие от липсата на Y хромозома.

За да отхвърли една фалшива корелация от този тип, Хеймър е повторил изследването само с членовете на едно семейство. Отново е намерил корелация — онези, които търсят нови усещания много по-често имат по едно или две копия от дългия D4DR ген. Този път съображението от типа „китайски пръчици“ изглежда незащитимо, защото е малко вероятно разликите в едно семейство да са от културно естество. Генетичните различия може действително да допринасят за различия в характера.

Доводите за това са следните. Хора с „дълги“ D4DR гени не са така чувствителни към допамина и следователно имат нужда от по-авантюристично отношение към живота, за да получат същия допаминов „сигнал“, който хората с къс ген получават от прости неща. В търсене на тези „сигнали“ те развиват характери, които търсят новото, необикновеното. Хеймър е дал необикновен пример за това какво значи да търсиш ново усещане. Хетеросексуалните мъже с дълги D4DR гени са контактували с друг мъж с шест пъти по-голяма вероятност, отколкото мъжете с къс ген. Хомосексуалните мъже с дълъг ген са контактували с жена с пет пъти по-голяма вероятност, отколкото хомосексуалистите с къси гени. И при двете групи индивидите с дълги гени имат повече сексуални партньори от останалите.⁽¹⁾

Ние всички познаваме хора, които са готови да опитат всичко, съответно — хора, които не са склонни да експериментират с нови неща. Вероятно първите имат дълги D4DR гени, а вторите — къси. Но не е толкова просто. Хеймър твърди, че състоянието точно на този ген обяснява не повече от 4% от склонността към търсене на необикновеното. Той смята, че търсенето на новото е около 40% вродено, като има около десет гена, чиито вариации водят до различия в тази черта. И това е само за един елемент от характера, а има много, може би дузина, други. Да предположим, макар и без сериозни основания, че всички те се влияят от подобен брой гени. Следователно, може би има петстотин гена, които варират в унисон с човешката личност. Може да има и много други, които нормално не варират, но ако се променят, това би засегнало личността.

Това е действителността за гените на поведението. Сега разбирате, нали, колко безопасно е да се говори за влиянието на наследствеността върху поведението? Съзнавате ли колко е смешно да се впечатлявате от един „ген на личността“, при наличието на 500 други? Не е ли абсурдно да се мисли, че даже в бъдещия „прекрасен нов свят“ някоя майка ще вземе да абортира, защото един от гените за личността на плода не е идеален — и ще рискува при следващото зачеване да има плод с два или три други гена, които тя няма да желае? Сега сигурно си давате сметка колко безсмислено е да се практикува евгеника, като се подбират признаците на личността, даже и да има възможност за това? Трябва да се проверяват петстотин гена, като всеки път се отхвърлят бъдещите деца с „погрешен“ ген. Накрая няма да остане никой, даже и да се започне с милион неродени кандидати. Всички ние сме мутанти. И най-добрата защита срещу моделираните бебета е да се откриват още гени и да се предостави на хората достатъчно много знание.

Прочее откритието, че характерът има силна генетична компонента, може да бъде използвано при някоя съвсем не-генетична терапия. Природно боязливите бебета на маймуни бързо превъзмогват своята боязливост, ако се дадат за отглеждане на самоуверени маймуни — майки. Почти сигурно същото е и при хората. Правилният начин на възпитание може да промени вродена черта на характера. Разбирането, че някаква черта е вродена, помага тя да бъде преодоляна, колкото и странно да звучи това. Трима терапевти прочитат за резултатите от генетичните проучвания. Това ги накарало да изместят ударението от лечение на стеснителния характер на своите пациенти към опити да ги накарат да се задоволят със своите вродени предразположения. Те откриват, че това дава резултати. Пациентите се почувствали облекчени, когато чули, че характерът им е истинска, вродена част от тях, а не просто лош навик. „Парадоксално е, но да се обявяват наклонностите на хората за нормални и да се даде право на членовете на групата да са такива, каквито са, изглежда е най-добрата застраховка, че тяхната самооценка и междуличностни отношения ще се подобрят.“ С други думи, да се каже на хората, че те са природно плахи и срамежливи, помага да се преодолее това качество. Брачните консултанти също отчитат добри резултати. Те подтикват клиентите си да приемат, че не биха могли да променят дразнещите навици на партньорите си, защото тези навици вероятно са вродени. По-добре е да намерят начин да ги понасят. Родителите на хомосексуалиста могат да приемат сина си по-лесно, ако вярват, че хомосексуалността е неотменима част от природата, а не е резултат от нещо грешно във възпитанието. Осъзнаването на вродените черти в характера често е успокоение.⁽²⁾

Да предположим, че сте искали да създадете порода лисици или плъхове, която е по-питомна, по-лесно свиква с хората, защото е по-малко плашлива от обикновено. Един от начините е най-тъмните в котилото да дадат начало на следващото поколение. След няколко години ще получите по-питомни и по-тъмно оцветени животни. Този странен факт от години е известен на тези, които развъждат животни, но едва през 80-те години на XX век е получил нов смисъл. Той съответства на една друга връзка между неврохимията и характера при хората. Джером Кейган, психолог от Харвард, ръководи колектив, който изучава стеснителността и увереността при децата. Той намира, че може да посочи необичайно силно потиснатия тип деца още на четири месеца. Ако са над четиринадесет години може да предскаже колко уверени или не, ще бъдат те като възрастни. Възпитанието означава много, но вродените качества също играят важна роля.

Много важно! Никой, освен може би някой от най-фанатичните социалдетерминисти, не би се учудил на вродената компонента на стеснителния характер. Излиза обаче, че тези белези на характера са в изненадващо съответствие с други особености. Стеснителните подрастващи по-често са синеоки (изследваните индивиди са с европейски произход), алергични, високи и слаби, с тесни лица и по-ускорен пулс от уверените. Тези особености са под контрола на бадемовидните ядра на мозъка, които използват общ невротрансмитер, наречен норадреналин, вещество подобно на допамина. Също така това са характерни черти за хората от нордически тип. Кейган иска да каже, че ледниковата ера е селектирала хора със засилен метаболизъм, способни да издържат студа по тези места. Но усиленият метаболизъм се дължи на активна адреналинова система в бадемовидните ядра. Това носи със себе си много различни особености: флегматичен и нерешителен характер от една страна, бледа външност — от друга. Точно както при лисиците и плъховете — тези от плашливия и предпазлив тип са по-светли от смелите.⁽³⁾

Ако Кейган е прав, високите, слабите, синеоките са по-склонни да се притесняват. Един съвременен консултант по наемане на работна ръка може да сметне това за добре дошло. Нали работодателите вече са започнали да търсят разлики и в характерите. Повечето обяви за работа включват изискване за „добри способности за общуване“, нещо може би донякъде вродено. И все пак свят, в който ни подбират за работа по цвета на очите, направо би бил отблъскващ. Защо? Дискриминацията според външния вид е много по-малко приемлива от психологическата. Но психологическата дискриминация е просто химическа дискриминация. Тя е толкова материална, колкото и всяка друга дискриминация.

Допаминът и адреналинът са моноамини. Техен близък братовчед, друг моноамин, намерен в мозъка, е серотонинът, който по същия начин е химически израз на характера. С тази разлика, че действието на серотонина е по-сложно. Удивително трудно е да се определят точно неговите характеристики. Ако имате необичайно високо ниво на серотонин в мозъка, тогава вероятно сте човек с натрапливости, подреден и предпазлив, до степен на невроза. Хора с обсесивно-компулсивно разстройство обикновено могат да облекчат симптомите си чрез понижаване на серотониновото ниво. От другата страна на спектъра, хора с необичайно ниски нива на серотонин в мозъка имат склонност към импулсивност. Тези, които импулсивно извършват жестоки престъпления или самоубийства, често имат по-малко серотонин.

Антидепресантът „Прозак“ действа като повлиява серотониновата система. Все още има противоречия как точно става това. Приетата теория, издигната от учените от компанията „Ели Лили“, където лекарството е създадено, е, че „Прозак“ инхибира реабсорбцията на серотонин в невроните и така увеличава количеството му в мозъка. Увеличеният серотонин премахва чувството за безпокойство и депресия и може да превърне и най-обикновения човек в оптимист. Обаче е възможно прозак да има точно обратния ефект и да влияе на чувствителността на невроните към серотонина. Върху хромозома 17 има ген, рецепта за серотонин-пренасящ белтък. Самият ген не варира, променя се обаче дължината на една „активираща последователност“, точно пред гена. Тя е нещо като реостат, създаден за да намалява експресията на самия ген. Както е и при много други мутации, промените в дължината зависят от това колко пъти се повтаря една и съща фраза. В случая фраза от двадесет и две букви се повтаря или четиринадесет или шестнадесет пъти. Около една трета от нас имат две копия от дългата последователност, която малко по-добре включва гена. Резултатите показват, че тези хора имат повече серотонин-пренасящ белтък, което означава, че повече серотонин е в движение. Вероятно такива хора не са невротични и донякъде са по-сговорчиви, независимо от пола, расата, образованието или доходите им.

От това Дийн Хеймър заключава, че серотонинът е веществото, което по-скоро усилва, а не облекчава безпокойството и депресията. Той нарича серотонина наказателното съединение на мозъка. И все пак множество данни сочат в друга посока, т.е. че всеки се чувства по-добре с повече серотонин, а не с по-малко. Забелязана е например любопитна връзка между зимата, желанието за похапване и сънливостта. При някои хора тъмните зимни вечери водят до силно желание за въглехидратна закуска в късния следобед. Такива хора често имат нужда от повече сън през зимата, макар че този сън по-малко ги ободрява. Обяснението като че ли е следното. През зимата, в резултат на ранното смрачаване, мозъкът започва да изработва мелатонин — хормон, който предизвиква сън. Мелатонинът се произвежда от наличния серотонин, така че нивото на серотонина пада. Най-бързият начин да се възстанови нивото на серотонина, е да се прати повече триптофан към мозъка, защото серотонинът се произвежда от аминокиселината триптофан. Най-бързият начин да се направи това, е да се секретира инсулин от задстомашната жлеза (панкреаса), защото той, освен другото, кара организма да абсорбира вещества, подобни на триптофана. По този начин се освобождават пътищата, които пренасят триптофан в мозъка. А най-бързият начин да се секретира инсулин, е да се хапне нещо богато на въглехидрати.⁽⁴⁾

Следите ли мисълта ми? Може да ядете бисквити през зимните вечери, което води до повишаване на серотонина в мозъка, за да подобрите настроението си. Основната идея е, че нивото на серотонина може да се променя чрез смяна на храненето. Действително серотонинът се повлиява даже от лекарствата и диетите за намаляване на холестерола в кръвта. Любопитен е фактът, че почти всички изследвания на ефектите на такива лекарства и диети показват увеличаване на случаите на смърт от насилие. Намаляването на смъртността от сърдечни болести и увеличаването на случаите на смърт от насилие обикновено са числено равни. Всички изследвания взети заедно показват, че лечението на холестерола намалява инфарктите с 14%, но увеличава случаите на смърт от насилие с още по-значимите 78%. Тези случаи са по-редки от инфарктите, но от насилие и злополуки може да пострадат и невинни хора. Ето как лечението на високите нива на холестерол носи своите опасности. От двадесет години е известно, че импулсивните, антисоциални и депресирани хора, в това число затворниците, извършителите на насилие и неуспелите самоубийци, имат по-нисък холестерол от средното. Не е за учудване, че Юлий Цезар не се е доверявал на мършавия, с вид на недохранен Касий.

Медиците обикновено не обръщат внимание на тези смущаващи факти, като ги обявяват за артефакти на статистиката, но те твърде често се повтарят, за да бъдат такива. При изследването, наречено мистър Фит (господин Годен), са проследени 351 хиляди души от седем страни за седем години. Оказва се, че хората с много нисък или много висок холестерол са двойно по-застрашени да умрат до определена възраст, отколкото хората със средно ниво на холестерол. Повишената смъртност сред хората с нисък холестерол се дължи главно на злополуки, самоубийства или убийства. Мъжете с по-нисък холестерол (25% от всички) извършват самоубийство четири пъти по-често от мъжете с най-висок холестерол (25% от всички). За жените обаче такава зависимост не се установява. Това обаче не означава да започнем пак да ядем пържени яйца (яйцата имат високо съдържание на холестерол). Ниското ниво на холестерол или силното понижаване на холестерола са опасни, но засягат малко хора. По подобен начин високото ниво на холестерол или диетите с високо съдържание на холестерол са опасни, но засягат малко хора. Диети с нисък холестерол трябва да се препоръчват на хора, генетично обременени с висок холестерол, а не да се препоръчват на всеки.

Връзката между ниския холестерол и насилието почти сигурно минава през серотонина. Маймуни на диета с нисък холестерол са ставали по-агресивни и зли (даже ако не губят тегло) и причината изглежда е била в пониженото ниво на серотонина. Осем маймуни в лабораторията на Джей-Карлан в Медицинския университет „Бауман Грей“ в Северна Каролина са били поставени на диета с нисък холестерол (но с много мазнини). Нивото на серотонин в мозъка на тези маймуни намаляло наполовина в сравнение с други девет маймуни, поставени на диета с висок холестерол.

Първите маймуни били 40% по-често агресивни и антисоциални в сравнение с маймуните от групата, като това се отнася и за двата пола. В действителност ниският серотонин е верен показател за агресивност при маймуните, както и за склонност към импулсивни убийства, самоубийства, побоища и палежи при хората. Значи ли това, че със закон трябва да се задължи всеки мъж на челото си да изпише серотониновото си ниво, за да се знае от кого да се пазим или кого да затворим?⁽⁵⁾

За щастие подобна политика ще пропадне с такава вероятност, с каквато противоречи на гражданските свободи. Нивата на серотонин не са вродени и неизменни. Те са продукт на социалното положение. Колкото вашето самочувствие и социален ранг са по-високи от тези около вас, толкова вашият серотонин е по-висок. Експериментите с маймуни са показали, че водещо е социалното поведение. Серотонинът е в изобилие при маймуните, господстващи в групата, и е много по-малко в мозъка на подчинените. Причина или следствие? Едва ли не всеки предполага, че причината е в химичното съединение. Излиза обаче друго — серотониновите нива отговарят на представата на маймуната за положението й в йерархията, а не обратното.⁽⁶⁾

Високият ранг означава по-малка агресивност даже при верветовите маймуни в Южна Африка. Индивидите с висок ранг не са особено едри, свирепи или с повишена склонност към насилие. Те са експерти в такива неща като одобряване или привличане на съюзници и се отличават със своето спокойно поведение. По-малко импулсивни са и по-рядко приемат боричкането като агресия. Маймуните разбира се не са хора. Майкъл Макгуайър от Калифорнийския университет в Лос Анджелис е открил, че всички хора, даже децата, моментално разбират коя маймуна е доминираща в групата, отглеждана от него в неволя. Нейното поведение, това което Шели нарича „насмешката на хладната заповед“, веднага се познава, чисто по човешки. Без съмнение поведението на маймуната се дължи на нейните високи нива на серотонин. Ако изкуствено нейният ранг се смени и маймуната стане подчинена, не само серотонинът й намалява, но се сменя и нейното поведение. Нещо повече, нещо подобно става и с хората. В университетските братства, водещите фигури са показали високи концентрации на серотонин, които са спадали, когато ги сменят. Да се каже на човек, че има ниско или високо серотониново ниво, може да стане предсказание, което се сбъдва.

Това е забележително преобръщане на опростената представа за биологията, която имат повечето хора. Цялата серотонинова система се отнася до биологическия детерминизъм. Вероятността да станете престъпник зависи от химията на вашия мозък. Но това не значи, че поведението не може да се променя по социален път. По-скоро обратното — химията на мозъка се определя от сигналите, които хората получават от обществото. Биологията определя поведението, а биологията зависи от обществото. Описах същото явление при кортизоловата система на тялото — и ето същото отново тук, при серотониновата система на мозъка. Настроението, съзнанието, личността и поведението са социално определени, но това не означава, че те не са също така определени биологически. Социалните влияния върху поведението се проявяват чрез включване и изключване на гени.

Ясно е, че има различни вродени типове личности и че хората се различават по начина, по който отговарят на обществените стимули. Едни гени променят скоростта на синтеза на серотонина, други — реакцията на серетониновите рецептори. Едни гени правят някои области от мозъка по-чувствителни към серотонин, други — правят някои хора потиснати през зимата, защото твърде чувствителната им мелатонинова система е изразходвала серотонина. Известно е холандско семейство, в което три поколения от мъжете са били престъпници и причината за това без съмнение е генетична. Тези мъже имат необичайна версия на гена за ензима моноаминооксидаза А, разположен върху X хромозомата. Моноаминооксидазата е отговорна за разграждането на серотонина, както и на други съединения. Много е възможно необичайната серотонинова неврохимия да кара тези холандци да се насочват към живот, свързан с престъпления. Но това не прави този ген „ген на престъпността“, освен в най-повърхностния смисъл. Преди всичко въпросната мутация се смята за мутация „сирак“ — толкова рядка, че се среща у съвсем малко престъпници. Моноаминооксидазният ген може да обясни в съвсем малка степен криминалното поведение.

Казаното по-горе още веднъж подчертава факта, че това, което наричаме личност, до голяма степен е въпрос на химия на мозъка. Има много различни начини, по които това уникално съединение, серотонинът, може да бъде свързано с вродените различия в характера. Тези различия са насложени върху множеството начини, по които серотониновата система на мозъка отговаря на външните влияния, като например социалните сигнали. Някои хора са по-чувствителни към външните сигнали. Това е истината за гените и околната среда: лабиринт от сложни взаимодействия между тях, а не еднопосочен детерминизъм. Общественото поведение не е някаква външна серия от събития, която изненадва нашите души и тела. То е неразделна част от това, което сме и нашите гени са програмирани не само да произвеждат социално поведение, но и да реагират на него.