Хана Хауъл
Шотландски завоевател (19)

Глава 19

— Джолийн!

Докато ядосаният вик на Сигимор спря да ехти в крепостта, той бе изскочил от леглото и почти се бе облякъл. Лиъм и Нанти наизскачаха от стаите си полуоблечени, полузаспали и с извадени мечове, когато Сигимор нахлузваше ботушите си. Начинът, по който се огледаха наоколо, търсейки заплаха, би го развеселил всеки друг път. Както и вида на останалата част от семейството му, също толкова необлечени, полузаспали и въоръжени до зъби, които се струпаха зад двамата мъже. Но точно в този момент нищо не можеше да го развесели.

— Какво ти става, човече? — сопна му се Лиъм. — Нима вдигаш тревога за нищо?

— Джолийн я няма — заяви Сигимор, довършвайки обуването на ботушите си и посегна към меча си.

— Какво си казал, че си я накарал да си тръгне?

— Защо мислиш, че аз съм я накарал да си тръгне? Може някой да я е отвлякъл.

Лиъм поклати глава.

— Не, това не се е случило.

— Откъде може да си толкова сигурен?

— Все още си жив.

Добър аргумент, помисли си Сигимор, макар че би легнал гол върху натрошено стъкло, преди да го признае.

— Мисля, че се е насочила обратно към Англия, за да отведе момчето в Дръмуич.

— Сама? Мислех, че има повече здрав разум.

И тя имаше, но мнението на Сигимор, че бе тръгнала към Дръмуич, не се разколеба. Сега вече той знаеше, че всичките й мили ласкателства, цялата алчна страст от миналата нощ не са били заради това, че е започнала да се чувства добре в ролята си на негова съпруга, както бе мислел. Не, всичко онова е било нейният начин да се сбогува с него. Но ако си мислеше, че той ще остави нещата така, то значи я очакваше огромна изненада. Най-после бе открил своята половинка и просто отказваше да повярва, че Джолийн ще се опълчи срещу съдбата.

А и не вярваше, че го е изоставила, без да е направила ясно изграден план за действие. Макар да имаше винаги умно обяснение защо се е насочила в грешната посока, Джолийн нямаше никакво чувство за ориентация. Ако не бе взела със себе си някой, който да я води, то това значеше, че някъде наблизо имаше съюзник, до който би могла да стигне и сама. Джолийн щеше да се срещне с него и да се върне в Англия.

За един кратък миг бе обзет от луда ревност, но бързо се успокои. Ако в Англия Джолийн имаше мъж, когото обича, тя никога нямаше да се омъжи за него. Поне в това бе напълно сигурен. Обаче възможността да се срещне с някой свой английски роднина, един от онези, за който бе споменал Харолд, бе повече от голяма. Това обясняваше чувството му, че Джолийн бе толкова разсеяна след спасяването, че крие нещо от него. За нещастие бе позволил на желанието му да го управлява. Мисълта, че Джолийн е използвала страстта, която споделяха, само за да го измами, го ядосваше и нараняваше повече, отколкото би искал да признае. Прогони тази мисъл и се насочи към вратата, доволен, че всички побързаха да се махнат от пътя му.

— Какво смяташ да правиш? — попита Лиъм.

— Да отида и да прибера съпругата си — отвърна Сигимор.

— О, не, няма да ходиш сам.

Сигимор премигна, когато цялото му семейство се разпръсна, тичайки към стаите си, за да се подготвят да тръгнат с него. Той обмисли варианта да ги игнорира и да тръгне незабавно, но после се отказа. Щеше да е доста впечатляващо, ако пристигне при Джолийн с огромна орда мъже. Ако някои нейни съюзници или роднини са преследвали Харолд, то несъмнено ще имат с тях мъже, които могат да се сражават. Сигимор слезе в голямата зала и закуси, докато чакаше останалите. Обаче нямаше намерение да чака дълго. Беше готов да преследва жена си, ако се наложи и до портите на Дръмуич, но това не значеше, че има желание да го прави.

Когато Сигимор най-после напусна Дъбхайдленд, той се зачуди дали в крепостта е останал някой, който да я пази. Един внимателен поглед му показа, че близнакът му и Ранулф са останали, но всичките други десетина от братята му, които живееха в Дъбхайдленд, бяха налице, в това число и най-малкия, Фъргъс. След бърз размисъл той сметна, че поне дузина от братовчедите му яздят след него, както и, разбира се, Нанти. Когато настигнеше съпругата си, Сигимор осъзна, че щяха да имат много малко уединение. Каквото и да трябваше да бъде казано, щеше да се наложи да изчака, докато се върнат в Дъбхайдленд. Това беше нещо лично, между него и жена му, и той не смяташе да го изрече пред половината си роднини.

Болката образува твърд възел в гърдите му. И това само подсили гнева му. Бе толкова зает да привърже Джолийн към себе си с тяло, ум и сърце, че не бе осъзнал колко пълно се бе обвързал той самия с нея. Всичките му добре измислени планове за това как той ще води танца, се бяха провалили най-позорно. Сега единствената му надежда да избегне унижението бе да се подсигури, че и Джолийн ще изпитва това, което изпитваше той с ума и сърцето си, макар това да бе в равни количества благословия и мъчение.

Сигимор така се загуби в мислите си, че дръпна силно юздите на коня си, карайки го да върви приведен към него. Той бързо яхна жребеца си, игнорирайки обърканите и любопитни погледи на роднините си. За миг опита да прогони мислите за нея от ума си, но те отказваха да се оттеглят, поставяйки пред него цялата истина, без значение дали искаше да я осъзнае, или не.

Обичаше Джолийн. Някак тя бе обвила малките си пръстчета около сърцето му, докато бе разсеян от мислите, че е открил идеалната си удобна половинка и как да я опази в безопасност. Докато бе опитвал да я обвърже към себе си чрез страстта, която споделяха, тя го бе уловила по един много по-сложен и силен начин. Бе толкова завладян от мислите, че тя е негова, и колко правилно е да бъде с нея, че не се бе замислил, какво в действителност означава всичко. Нито пък се бе замислял защо Джолийн би могла да направи него, един опитен, тридесет и две годишен мъж, да трепери и да се поти като някой неопитен младеж. Сега, след като думата се бе загнездила в ума му, той разбираше напълно всичко. Беше влюбен в Джолийн. Обичаше тази дребна, тъмнокоса англичанка, която не трепваше пред гнева му, която никога не му се подчиняваше сляпо, която не би се подчинила вероятно и пред смъртна заплаха, и която бе нагла и безочлива като сестра му Илса. Сигимор нямаше да се изненада, ако Господ и съдбата не се превиваха от смях заради това, което му се случваше сега.

И разбира се, имаше само едно решение на този проблем. Тя също трябваше да го обикне. Това беше планът му от самото начало — да я накара да го обича — но тогава този план се базираше най-вече на вярването му, че една жена трябва да обича съпруга си. Бе решил, че така ще е най-приятно и ще направи живота му по-лесен. Сега обаче беше наложително, нещо толкова важно за него, колкото и водата.

Нея я бе грижа за него, каза си той. Сигимор не смяташе, че суетата или гордостта го карат да вярва това. Не вярваше, че една жена може да се отдаде на страстта си толкова диво и свободно, ако не изпитваше някакви чувства към мъжа, с когото е. И, разбира се, дори той можеше да си представи, че това може да прерасне в истинска любов. Можеше да продължи да подклажда страстта й, но очевидно само с това нямаше да успее да плени сърцето й. Нежни думи, комплименти и приказки за привързаност може би щяха да са от полза, но той имаше много малко опит в подобно ухажване, помисли си и насочи погледа си към Лиъм. Гордостта му щеше да е засегната, ако поиска съвет от братовчед си, но Сигимор знаеше, че никой не е по-добър в ухажването от Лиъм.

— Защо си ме зяпнал така? — попита Лиъм, виждайки внимателния поглед на Сигимор.

— Е, все пак всички те следваме, нали така? — Сигимор сви рамене. — Само се чудих дали наистина знаеш накъде ни водиш.

— Следата, която следвам, е повече от ясна. Джолийн очевидно е дала на детето да гризе хляб и от това, което виждам, той е изръсил по пътя почти толкова, колкото е изял.

Поглеждайки надолу към парчето хляб, към което сочеше Лиъм, Сигимор изпръхтя.

— Сигурно на момченцето му харесва да гледа как птиците се спускат, за да вземат от хляба — каза той, кимайки напред, където на няколко места няколко коса кълвяха нещо на земята.

— Да, вероятно на детето му е било интересно. — Лиъм най-после се усмихна на Сигимор. — Обаче не мисля, че това е причината да ме гледаш. Никога преди не си ме питал как проследявам някоя следа.

— Преди никога не си вървял по следите на жена ми.

— Ах, да, като изключим онзи път, в който Харолд я беше заловил — промърмори Лиъм. Той пришпори коня си напред и извъртя очи, когато Сигимор го последва. — Изпратих Нанти напред, за да провери дали наистина не е отишла на онази среща, за която мислеше.

— Много добре. — Сигимор изруга наум, задето бе толкова погълнат в мислите си, че нито бе забелязал отпътуването на Нанти, нито се бе сетил сам да го предложи.

— Ако искаш да ме попиташ нещо, просто го направи. Ясно е, че има нещо, което те мъчи.

— Може ли това да е, че жена ми избяга от мен?

Лиъм се ухили.

— Не мисля, че тя е избягала от теб, поне не умишлено. Мисля, че си забравил ролята на момчето във всичко това. То е лорд на Дръмуич, единственият наследник на мъртвия й брат. Мъжът, който искаше да отстрани момчето, онзи, който се опита да открадне всичко, което по право е на Рейнард, е мъртъв. Вече няма нужда да крие момчето в Шотландия, нали? Истината е, че това може да му струва много.

Сигимор изруга под нос. По някакъв начин Лиъм беше прав. Макар никога напълно да не бе забравил кой е Рейнард, той не се бе замислял какво ще се случи, след като победят Харолд. Беше много по-лесно да вижда в него едно обикновено дете, а не лорд на английска крепост. Веднъж или два пъти може бегло да се бе замислял какво ще правят с него, но никога не се бе задълбочавал. Не бе правил никакви планове за бъдещето. И по-лошото бе, че не бе обсъдил тези планове с Джолийн. Беше толкова зает с това да я направи напълно своя, че бе игнорирал отговорностите й към детето, както и клетвата й към умиращия й брат да се грижи за сина му. Това беше сериозна грешка от негова страна и не бе сигурен как би могъл да я поправи.

Най-глупаво бе игнорирал факта, че Джолийн трябва да направи труден избор, щом победят Харолд. Тя се бе грижила за Рейнард от деня на раждането му и връзката между двама им беше повече от очевидна. Макар да не може да му бъде настойник, тъй като е жена, това не значеше, че просто ще го изостави. В сърцето си Сигимор знаеше, че може би е осъзнавал това. Това щеше да обясни силната му нужда да я накара да го обича, за да може да е в негов плюс, щом дойде времето да избира. Сега това, което плашеше Сигимор, бе, че Джолийн бе направила своя избор и не бе избрала него.

Той затвори очи заради силната болка, която го връхлетя. Пред себе си видя черното си самотно бъдеще. Въпреки ордата роднини, които винаги щеше да го обгражда, той знаеше, че без нея винаги ще чувства студена празнота дълбоко в себе си.

— Сигимор?

— Да? — Сигимор погледна невиждащо към дърветата, покрай които минаваха. — Тя трябва да остане с момчето.

— Може би. Определено трябва да направи някои много трудни избори.

— Тя вече ги е направила.

— Не може да бъдеш сигурен.

— Нима? Ако искаше да остане с мен, нямаше да се измъква така през нощта, нали? Защо не ми каза, че ще се срещне с някой, защо не поиска да решим заедно бъдещето на детето?

Лиъм изруга тихо.

— Не знам. Може би не е искала да ти каже, защото ще я изкушиш да остане. Кой може да каже какво е било в ума и сърцето й, когато се е наложило да вземе решението? Тя обича много момчето, отгледала го е и е готова на всичко, за да го опази в безопасност. Има съпруг, който трябва да остане в Шотландия, докато всичко, което принадлежи на Рейнард, е в Англия.

— Освен това не ме обича. — Сигимор се надяваше да не звучи прекалено жалък, докато изричаше горчивата истина.

— Е, кой би могъл да го каже със сигурност? Тя определено изпитва нещо към теб. — Лиъм вдигна ръка, когато Сигимор понечи да възрази. — Момиче като нея не би ти позволило да се ожениш за нея и да я отведеш в леглото, ако не изпитва нещо към теб. Освен това не би се измъкнала по този начин. Просто щеше да те погледне в очите и да ти каже, че е време да се върне в Дръмуич заедно с Рейнард. Ако не я бе грижа за теб, нямаше да си прави труда да избегне конфронтацията. Не, тя го е направила, защото се бои, че можеш да я отклониш от това, която смята за свой дълг, изпълнението на смъртната клетва, която е дала на обичния си брат.

И двамата спряха конете си, когато видяха Нанти да язди към тях, а Сигимор се замисли над думите на Лиъм. Джолийн не бе малодушна, но в това, което бе извършила, имаше доза страхливост. Освен това трябваше да има предвид и страстната нощ, която бяха преживели. През цялото време бе усещал алчното й отчаяние. Той мислеше, че това е резултат от досега й със смъртта, но сега се чудеше дали всичко, което преживяха, не е плод на силната й нужда да натрупа безценни спомени. Каква полза би имала от тях, освен ако не изпитваше нещо към него, освен ако дългът й не я е принудил да го изостави? Тази мисъл бе някак успокояваща, но нямаше да му помогне да реши проблема си. Тя бе избрала момчето и Сигимор не бе сигурен, че сега, като се изправи пред нея, би могъл да промени решението й. Идването му можеше само да увеличи както неговата болка, така и нейната.

Трябваше да има някакъв начин, помисли си той отчаяно. Някакво решение, което ще й помогне да спази дълга си към момчето и все пак да може да остане тук като негова съпруга. Когато Нанти застана пред тях, Сигимор знаеше, че нямаше да се откаже. Щеше да се изправи срещу нея.

— Тя се срещна с едни сасенаци точно на края на тази гора — обяви Нанти.

— Колко са? — попита Сигимор, повече от готов да се бие за жена си, но не особено сигурен дали ще му се отдаде тази възможност. Особено като знаеше, че ако избие роднините й, няма да е особено галантен начин да ухажва жена си.

— Около двадесет. Добре въоръжени, но не заплашват нито Джолийн, нито момчето.

— Значи съюзници или роднини?

— Роднини. Поне няколко от тях. Доста си приличат. Тези черни коси.

— Явно е научила за тях от Харолд, докато ги държеше за заложници. Това също ще обясни и отчаяните действия, които той предприе. Знаел е, че роднините му най-после са научили какво се е случило в Дръмуич и че идват да помогнат на Джолийн.

Нанти кимна.

— Не е имал време да я направи своя жена и чрез брака да сложи ръце на имуществото й. Всичко, което му е оставало, е да поиска откуп за нея и Рейнард, за да спаси живота си, или просто да затвори устите на тези, които са били свидетели на престъпленията му.

— Можем ли да се приближим, без да ни видят?

— Да, ако сме внимателни. Освен това можем да ги обградим. Намират се в едно сечище, напълно заобиколено от дървета. Обаче вярвам, че с тях има двама от роднините ти от Скарглас. Не успях да се доближа достатъчно, че да видя кои са.

— Осигуряват му безопасен ескорт, а?

— Да. Затова не можем да ги нападнем.

— Колкото и да се изкушавам, мисля, че това ще разстрои жена ми — провлече Сигимор и изруга, когато Лиъм и Нанти му се ухилиха. — Готвят ли се за тръгване?

— Не — отвърна Нанти. — Изглежда просто си почиват и разговарят.

Сигимор можеше да види как всички очакват заповедите му за това какви да са следващите им действия, но изведнъж се почувства несигурен. Беше очевидно, че Джолийн е взела решението си, дълга и любовта към Рейнард и Дръмуич срещу това да остане с него. Беше ли правилно и честно да се намесва в това? И по-лошо, ако се намесеше, дали нямаше да се изправи пред едно по-голямо и по-болезнено страдание от това, което бе изпитал в меките ръце на Барбара? Не много от роднините му знаеха за това унижение, на малцината им бе казано да си мълчат, но сега много щяха да станат свидетели на случващото се.

Гордостта му настояваше да каже, че Джолийн е взела своето решение, да се върне у дома и да я забрави. Но всичко в него му нашепваше, че шансът някога да я забрави е почти нищожен. След като разбираше толкова добре дилемата й, знаеше, че не би могъл да превърне болката си в гняв. Тогава с пълна яснота осъзна, че ако сега й обърне гръб, цял живот ще се пита дали не е изпуснал единствения си шанс да я разубеди и да я върне обратно в Дъбхайдленд. Макар да имаше вероятност да се изправи пред отказ, и то пред очите на роднините му, той знаеше, че не би могъл да живее с подобно съмнение.

Поемайки си дълбоко дъх, започна да дава нареждания на мъжете си. С помощта на Нанти изпрати мъжете в различни посоки, така че да успеят да обградят сечището от всички страни. Даде им строги нареждания да не атакуват и да не нараняват никой, освен ако собственият им живот не е изложен на риск. Сигимор нямаше никакво желание да се опитва да спечели отново жена си над труповете на роднините й. Скоро остана само с Лиъм и двамата потеглиха към мястото, където щяха да затворят кръга около Джолийн и съюзниците й.

— Може да е планирала да се върне — каза Лиъм.

— Не, нямаше да е толкова потайна, ако не възнамеряваше да се върне в Англия с тези мъже — отвърна Сигимор. — Ако единственият й план е бил да им предаде Рейнард, то щеше да ми каже за тях, щеше да поиска разрешение да дойдат в Дъбхайдленд.

— Вече не ми изглеждаш толкова ядосан.

— О, ядосан съм, но знам, че е едновременно безполезно и нечестно. Затворих си очите за това, отказах да мисля какво ще стане… какво трябва да се случи… след като се разправим с Харолд. Трябваше да измислим план, да го обсъдим и решим. Да, тя трябваше да говори с мен, но с мълчанието си може да съм я подвел, че не искам да чуя какво има да ми каже. И би била права. Наистина не исках. Както сам каза, изборът, който е трябвало да направи, е бил много труден.

— Да. Доста е трудно за всяко момиче да напусне семейството си, ако са близки. Освен това Джолийн трябва да напусне и страната си. Да живее на място, където не е напълно добре дошла.

— И да остави малкото момченце, което от отгледала от раждането му. Рейнард е неин син по много начини. Знам, че се е старала момчето да не гледа на нея както на майка, но дали е успяла? Дали е могла да убеди в това собственото си сърце? Той е просто малко дете, което току-що е изгубило баща си. Би ли могла и тя да го изостави? Ще може ли да устои на молбите му? Не, никак не е лесно да избереш между едно дете и съпруга си. И не съм сигурен, че искам тя да се върне с мен само за да уважи клетвите, които сме си разменили пред олтара.

— О, подозирам, че ако остави момчето, причините й ще са много повече от това.

— Може би, но ще бъдат ли достатъчни, за да не съжалява за това по-късно? Достатъчни, че да прогонят болката от това, че е изоставила детето, или тя ще нараства непрестанно, докато накрая не я настрои срещу мен?

— Това трябва също да се обмисли. Е, значи просто трябва да й кажеш, че я обичаш.

— Защо пък да трябва да й го казвам?

— Защо да не го кажеш? Все пак това е истината.

— Никога не съм казвал такова нещо. — Сигимор не бе сигурен защо отрича, освен това намираше малко неприятен факта, че Лиъм бе успял да разпознае какво изпитва Сигимор, който едва преди минути бе осъзнал чувствата си. Освен това се зачуди как един толкова красив мъж може да издава толкова груб сумтящ звук. — Тя ми е съпруга. Нищо друго няма значение.

— Има, ако искаш да я държиш близо до себе си и тя да е доволна от мястото, на което се намира.

— Тя беше доволна. Пазех нея и момчето, гледах всичките им нужди да са задоволени, правих любов с нея, докато не изпадне в несвяст.

— Е, какво повече може да иска едно момиче? Да изпадне в несвяст, а? Тази представа е доста обезпокоителна и все пак някак интересна. Обаче сигурен ли си, че си го правил правилно? Може би…

— Може би е най-добре да спреш да изливаш тази кофа с подигравки върху главата ми. Освен ако не смяташ днес да се срещнеш с всевишния. И разбира се, че го правих по правилния начин. Може да не съм ухажвал и да не съм спал с почти всички момичета, които са пресичали пътя ми, но това не значи, че нямам умения. Жена ми гори за мен.

— Да, за това няма как да възразя. Вижда се отдалеч. Обаче не можеш да обвържеш една жена към себе си само с това, братовчеде. Поне жена с малко акъл… а и двамата знаем, че Джолийн е доста умно момиче… И макар мъжката страст да е нещо силно, тя не е достатъчна без истински чувства. Трябва да й покажеш, че има място в сърцето ти, както и в живота ти, а не само в леглото ти.

Сигимор знаеше, че Лиъм е прав, но все още изпитваше нужда да се защити.

— Тя не каза нищо.

— Тя беше девственица, англичанка с благороден произход, когато я взе ти, шотландеца, за съпруга — каза Лиъм. — Това само по себе си говори много. А и ти не си този, който трябва да се откаже от нещо. Джолийн трябва да загърби Рейнард, дома си, родните си земи. Трябва да има повече от удоволствие в спалнята, за да се откаже от всичко това. Трябва да я ухажваш.

— Е, май вече е прекалено късно за това — прошепна Сигимор, когато доближиха до сечището, където Джолийн се бе срещнала с англичанина.

— Никога не е прекалено късно. Тя все още е на ръка разстояние от теб. Дай на момичето няколко ласкави думи.

— Пред очите на четиридесет мъже, а може би и повече?

— Ще имат по-голяма тежест, ако са изречени свободно пред погледите на други хора.

Имаше доста истина в думите му, но Сигимор знаеше, че ще трябва да е силно притиснат в ъгъла, за да последва съвета му и да ги изрече. Не беше мъж, който умее да използва ласкави думи или да говори открито за това, което изпитва. Джолийн би трябвало да разбира това. Сигимор почувства как възела в гърдите му се затяга, щом двамата с Лиъм затвориха кръга около Джолийн и англичанина. Имаше един последен шанс да задържи съпругата си, но за целта трябваше да използва нежни думи за любов… умение, което никога не бе притежавал.

Той погледна към Джолийн и всички мисли за ухажване се изпариха от ума му. Тя беше в обятията на друг мъж, висок, красив мъж. Той имаше черна коса, което значеше, че може да е братовчед. Харолд също беше неин братовчед, но кръвната връзка не го спираше да изпитва похот към нея. Както изглежда не беше и особено голяма пречка за един брак. Сигимор почувства как ревността се надига в него и почти ослепя от нуждата да разкъса мъжа на парченца.

— Любящи слова, братовчеде — промърмори Лиъм, докато гледаше как Сигимор слиза от коня си.

— Няма да й крещя.

Лиъм въздъхна.

— Одеве каза, че не можем да убием нито един от тези сасенаци.

— Няма да го убивам. Просто ще му счупя ръцете.