Хана Хауъл
Шотландски завоевател (16)

Глава 16

Джолийн сгъна грижливо ризата на Фъргъс, която тъкмо бе закърпила, и огледа залата. Тя беше празна, с изключение на трите момичета от селото, които почистваха. Мъжете бяха приключили с обяда си и бяха излезли навън, за да търсят Харолд, точно както бяха направили, след като закусиха по-рано днес. Би трябвало да е щастлива, че братовчед й не е наоколо, но вместо това се чувстваше разтревожена. След като бе стигнал толкова далеч, защо се бе отказал точно сега? Имаше възможност всички неприятности, които бе преживял в Скарглас, да са го отказали и да се е насочил обратно към Дръмуич с надеждата да спаси колкото може повече от великия си план, но тя не можеше да се принуди да го повярва. Всичко в нея й подсказваше, че той е там, крои планове и чака своя шанс. Тя потръпна.

— Студено ли ти е, Джолийн? — попита я Фъргъс.

Леко стресната, тъй като не бе чула приближаването му, Джолийн се усмихна на момчето. Той щеше да стане грамаден и красив като братята си Сигимор и Съмърлд. Освен това беше единственият Камерън, като се изключи онези, които пътуваха насам заедно с нея от Дръмуич, който я бе приел напълно. Тя си каза, че все още е рано, и че дори не е прекарала пълен ден в компанията им. А през двата дни откакто бе тук, мъжете обикаляха околията, търсейки Харолд.

— Не, не ми е студено. Просто имам мрачни мисли, това е — каза тя.

— Заради ревящата лейди горе ли?

— О, не, заради Харолд. Притеснява ме факта, че той изчезна напълно.

— Те ще го намерят и ще го накарат да кърви.

Момчетата, реши тя, бяха особено кръвожадни същества. Джолийн подозираше, че Фъргъс каза това, за да я накара да се почувства по-добре, затова му се усмихна и му подаде зашитата риза. Той й благодари и изтича навън от залата. Точно както останалите мъже, помисли си тя и се намръщи. Бяха отишли, за да заловят врага им. Нелепо беше да се чувства така, сякаш са я изоставили. След толкова време в компанията на много хора обаче, сега беше трудно да се чувства добре, докато е сама.

Несигурността за собственото й бъдеще правеше нещата още по-сложни. Ако бе сигурна, че ще остане в Дъбхайдленд и ще продължи да бъде съпруга на Сигимор, можеше да започне да прави място за себе си. Определено имаше много, което да стори, като да измисли начин как да направи дома по-приветлив, по-женствен, тъй като почти целият Дъбхайдленд беше мъжко владение. И все пак смяташе, че ще е грубо да остави своя отпечатък, ако възнамеряваше да напусне и никога да не се върне. Сигимор със сигурност нямаше да иска да вижда нещата, направени от нея, след като го изостави.

Тя насочи мислите си към Барбара и се намръщи. Разговорът, който смяташе да проведе със Сигимор, все още не се бе състоял. През времето, в което беше с него, той или говореше за преследването на Харолд, или правеше любов с нея, преди да заспи. И все пак въпросът откъде жената знаеше толкова много все още тормозеше Джолийн. След като не можеше да говори със Сигимор, можеше да говори със самата Барбара. Имаше малка вероятност да изпусне нещо, което да даде на Джолийн отговорите, които търсеше.

Друг въпрос, имащ нужда от отговор, бе защо жената все още е в Дъбхайдленд. Сигимор я отбягваше, както правеше и цялото му семейство. Единствената компания, на която се наслаждаваше, бяха двамата мъже, с които бе пристигнала, и спорадичните, злонамерени коментари на старата Нанси, които не оставаха никакво съмнение какво мисли за гостенката им. Джолийн беше започнала да се чуди защо натрапницата е решена да остане тук, и прецени, че единственият разумен отговор бе, че тя просто няма къде другаде да отиде. Взимайки решение, че това е нещо, което може да направи, без да изпитва вина, Джолийн се изправи и се насочи навън от залата, само за да срещне намръщената Нанси на входа.

— Нещо нередно ли има?

— Освен че трябва да си имаме вземане-даване с онази русокоса уличница? — попита старата Нанси.

— Да, освен това. — Джолийн бе доволна да види, че и другата жена се гневи като нея. — Лейди Барбара е пречка, но се боя, че нямаме друг избор, освен да я изтърпим. Поне за известно време.

— Да, знам го. Работата е там, че тя постоянно иска разни неща, сякаш си нямам друга работа, освен да й слугувам.

— Какво поиска този път?

— Вино, хляб и сирене. Защо, нямам никаква представа, след като обядва преди няколко часа. Казах й, че ако не спре да яде толкова много, ще й се наложи да се търкаля по пътя, като си тръгва от Дъбхайдленд. — Старата Нанси поклати глава. — Тази жена е долна, с богохулен език.

Джолийн се засмя и я прегърна. Нан, както бе решила да я нарича Джолийн, беше напълно откровена като останалите мъже Камерън. Освен това бе единствената майчина фигура в живота на тези мъже, макар да беше по-възрастна от Сигимор само с десет години. Ако останеше със Сигимор, Джолийн знаеше, че жената ще й бъде едновременно приятел и съюзник.

— Горката Нан — промърмори тя и отстъпи назад. — Ако не се тревожех, че тя ще бутне Сигимор на пода, за да го яхне, бих му казала да се погрижи за нежеланата ни гостенка. — Тя се усмихна, когато прислужницата се засмя. — Обаче възнамерявам да поговоря с нея и ще й отнеса подноса с храната и виното. — Тя хвана Нан под ръка и двете тръгнаха към кухнята.

— Сигурна ли сте, милейди? — попита прислужницата, след като в кухнята Джолийн взе подноса и се насочи към стаята на Барбара. — Тя има отровен език и иска съпруга ви. Не искам дори да си помисля какво може да ви каже, какви лъжи може да изрече.

Принуждавайки се да спре да се възхищава отново на чуждата огромна, добре подредена кухня, в която би могла да направи чудеса, Джолийн погледна към Нан.

— Да, знам го, но имам няколко въпроса, които се налага да й задам.

— Тя е била просто първата жена, към която момчето е изпитало похот, нали?

— О, нямам намерение да я разпитвам за нея и Сигимор. Имах намерение да обсъдя това със съпруга си, но той е много зает. Макар да се съмнявам, че Барбара би искала да впримчи Сигимор, имам чувството, че зад всичко това се крие нещо повече.

— Е, аз имам чувството, че тя се е настанила тук така, сякаш няма намерение да си тръгва и просто няма къде другаде да отиде.

— И аз мисля така. И все пак е била омъжена за много богат мъж. Сигимор ми каза, че веднъж му споделил как харчела свободно монетите му и за да не го докара до просешка тояга, щял да вземе мерки. Но това не значи, че я е оставил напълно без нищо, тъй като тя е майка на наследниците му и би трябвало да има поне дом, нали?

— Но няма да е господарка на крепостта, ако той е оставил попечителството над децата на някой роднина.

— О! И ако този роднина не я харесва, а мъжът й не й е оставил никакви пари…

— Тя се превръща в нежелана бедна роднина. Може би дори е била прогонена.

— Това е нещо, което трябва да се обмисли, защото ако роднините на съпруга й са я изгонили и не са били наказани за това, то значи, че тя вече няма влиятелните приятели и съюзници, както се тревожеше Сигимор, и бихме могли да я изхвърлим от тук.

— Ето това е хубава мисъл. Но вие не се тревожите за това, нали?

— Не — отвърна Джолийн. — Просто ме притеснява, че тя знаеше, че Сигимор се е оженил за англичанка. Според тези, които са я видели, изиграла много добре изненадата си от този факт, но тази изненада е била престорена.

— Да, и аз чух същото.

— Е, значи вече съм сигурна. И така, откъде може да знае?

— Клюките по тези земи могат да се разпространяват много бързо — каза Нан, но се намръщи.

— Вероятно е така — Джолийн поклати глава, — но не мисля, че е толкова просто. Виждаш ли, тя също така знае, че бракът ни може да се анулира с лекота и е наясно с причините за това.

— Да се анулира? Но вие сте го консумирали, нали така?

Джолийн се изчерви.

— Да, но в нашия случай това ще е без значение. Аз съм сестра на английски граф, а Сигимор е шотландски леърд. Освен това на лице е фактът, че никой от роднините ми не е присъствал, а това е наложително, макар да съм на двадесет и три години. Въпросът е… откъде тя знае тези неща?

— Наистина е загадка, но съм сигурна, че няма да научите отговора на това от нея.

— Вероятно не, но няма лошо да опитам. — Джолийн понесе подноса навън от кухнята. — Предполагам, че домашните й любимци са с нея.

— Да, и двамата мъже са там. Винаги са там. Това момче Доналд не е лошо, но мъжа на име Клайд не ми хареса. Точно като лейди Барбара, той е красив, но има нещо грозно, скрито под хубавата външност.

А това бе доста смразяваща мисъл, помисли си Джолийн, докато се насочваше към стаята на Барбара. Тъй като бе съгласна с мнението на Нан, беше невъзможно да се отърси от нея. Имаше нещо студено и гнусно в този Клайд. Джолийн имаше чувството, че той би направил всичко, което му нареди Барбара, и имайки предвид каква жена е тя, това беше доста обезпокоително.

— Лельо Джо — извика я Рейнард, който се мотаеше пред стаята на Барбара, — какво правиш?

— Нося храната и питиетата на гостите ни — отвърна тя.

— Ще ти помогна.

Джолийн отвори уста да му откаже, да го отпрати, но детето вече отваряше вратата. Тя си каза да не се държи като глупачка. Тези хора не можеха да сторят нищо на нея и Рейнард, докато бяха в Дъбхайдленд, и ако усетеше, че разговорът загрубява, просто щеше да отпрати момчето.

В мига, в който Джолийн влезе в стаята, й се прииска Рейнард да се махне, но детето вече бе изтичало при Доналд, за да види какво прави. Той седеше на малка масичка пред огнището, дялкайки нещо, което приличаше на фигурка за шах. Изглеждаше изумен да види там Джолийн и Рейнард, но изражението му се промени бързо и той се усмихна на момчето. Леката усмивка на красивото лице на Клайд разтревожи най-много Джолийн, особено щом бе толкова подобна на усмивката, извиваща пълните устни на Барбара.

— Е, значи най-после реши да посетиш гостите си. — Барбара се изправи в седнало положение на леглото, където бе лежала допреди миг, докато Клайд й четеше.

— Имам няколко въпроса, които бих искала да ти задам — каза Джолийн, оставяйки подноса на масичката и се намръщи, когато забеляза колко бързо Клайд застана зад Доналд и Рейнард.

— За мен и Сигимор ли? За това, което някога бяхме един за друг? За това, което може да имаме отново?

— Знам всичко, което имам нужда да знам за миналото ви. Сигимор ми каза.

Барбара се изкикоти, докато си обуваше обувките.

— И му вярваш? Той е мъж, момиченце. Мъжете лъжат.

Последните тревоги на Джолийн относно Барбара и Сигимор се изпариха. Тя въобще не го познаваше.

— Сигимор не лъже, милейди. Не и мен, и не за вас.

— Тогава какво може да искаш от мен?

— Любопитно ми е откъде знаехте, че Сигимор е женен и то за англичанка. Откъде сте научили, че бракът ни може да се анулира толкова лесно? — Тя реши, че изненаданото изражение на лицето на жената беше един вид комплимент.

— Но аз не знаех. Не видяхте ли изненадата ми?

— Не, но много други са я видели и смятат, че е преструвка. Много добра, но все пак преструвка. Знаела сте много преди да дойдете тук. Казват, че наоколо клюките пътуват много бързо, но не мисля, че пътуват чак толкова бързо. Затова, откъде знаехте?

Барбара се усмихна и посегна към завивката от животинска кожа в края на леглото.

— Ами, защото Харолд ми каза, нали така?

Джолийн погледна шокирано жената и всичката й несигурност, всичките й съмнения и страхове се свиха на ледена топка в стомаха й. Радостта от това, че се бе оказала права, беше почти нищожна. Това обясняваше и защо жената не се бе опитала да раздели нея и Сигимор. Вече беше ясно, че Барбара е знаела това, че Джолийн скоро няма да е тук. Жената не се бе отказала, просто чакаше да се задвижат плановете й. Младата жена си пое дълбоко дъх, преди да отвори уста.

— На твое място не бих викала? — каза Барбара, посочвайки към Рейнард, докато се приближаваше към вратата.

Преглъщайки вика си, Джолийн погледна ужасена към мъжете. Клайд беше притиснал момчето близо до тялото си и бе опрял нож в гърлото му. Доналд беше пребледнял, а по лицето му личеше, че е стреснат, и въпреки това не направи никакво движение, за да помогне на Рейнард. Горкият й племенник изглеждаше ужасен, сълзи се стичаха по бузките му, но той не издаваше нито звук, нито се бореше.

— Ти си майка — каза Джолийн, обръщайки се към лейди Барбара, без да откъсва поглед от Рейнард, опитвайки се да му даде сили. — Как може да позволиш някой да се отнася така с едно малко дете?

— О да, дадох живот на две малки същества — каза Барбара. — Това беше цената, която трябваше да платя за богат съпруг. — Тя се замисли за миг. — Може би ако някой опре нож в гърлата им, ще почувствам леко съчувствие, но това хлапе не е мое, нали? Не, то е отрочето на един сасенак.

— Може ли да попитам какво ще се случи, след като ни предадеш на Харолд?

— Ще се върна тук и ще утеша горкия Сигимор, унижения съпруг.

— И очакваш той да ти повярва? Ще повярва, че съм рискувала своя и живота на Рейнард, за да избягам, докато мъжът, който иска да ни убие, е все още навън?

— Що повярва, когато му кажа, че си избягала при роднините си, които преследват Харолд.

Макар да беше доволна от това, че семейството й вероятно бе научило за престъпленията на Харолд и сега го преследваше, тя почувства и вледеняващ страх. Защото ако това беше вярно, то Харолд нямаше никаква полза от тях, освен като обект на отмъщението му, някой, върху когото да излее яростта си. Тя нямаше какво да му предложи, освен сделката, че може да ги използва, за да спаси собствения си живот. Но имайки предвид колко ще е разярен за всичко, което е изгубил, тази сделка може би нямаше да е достатъчна. А по-лошото бе, че Сигимор можеше да повярва на жената.

Джолийн бързо прогони тази мисъл. Съпругът й щеше да тръгне след нея, никога нямаше да повярва на Барбара. Ако не друго, то той щеше да сметне за свой дълг да помогне на нея и Рейнард да стигнат невредими при роднините им. Джолийн трябваше да се вкопчи в надеждата, че Сигимор ще дойде за нея, иначе страхът, който я раздираше отвътре, щеше да я завладее.

— Възлагаш прекалено много надежди, че Сигимор ще ти повярва, особено след лъжите ти отпреди десет години — каза Джолийн, доволна, че в гласа й не се прокрадна нито нотка страх. — Дори сега знае, че го лъжеш.

— Ако е така, защо ни позволи да останем?

— Защото имаш могъщи приятели и семейство. Бои се, че може да му причиниш проблеми, които просто не си заслужават. Но започвам да мисля, че греши. Мисля, че вече нямаш нито силни приятели, нито влиятелни роднини. Все пак, ако имаше, и ако наистина желаеше Сигимор, щеше да опиташ да ги използваш, за да го получиш. Или да получиш някой по-богат. Нямаше да си принудена да изиграеш една толкова долнопробна сценка, ако имаше богати роднини, при които да отидеш.

— Набожни глупаци, всичките са такива! — сопна се Барбара. — Направих каквото искаха, омъжих се за стария глупак и му родих наследник. И какво получих? Нищо! Старецът ме остави без нищо! Нямам дори покрив над главата си. О, остави ми малка колиба, жалко място, обградено от овце и оскъдни подаяния, от които да живея. А роднините ми, помогнаха ли? Не! Нарекоха ме курва, срам и петно върху името им! Всички те затвориха вратите си пред лицето ми! Но ще си платят за това, запомни ми думите. Те ще си платят!

Джолийн се насили да остане спокойна, докато гледаше как Барбара беснее, преди в стаята да настъпи рязка тишина. Ако Барбара успееше да намери някой глупак, който да се ожени за нея, тя без съмнение щеше да го използва за отмъщението си. По някаква странна причина жената приличаше много на Харолд. Очевидно не виждаше, че сама бе виновна за всичко, което й се бе случило.

— И парите, които Харолд ми обеща за вас двамата, определено ще са от полза — каза Барбара и изведнъж се усмихна, а тъмното й настроение се изпари.

— Ако смяташ, че братовчед ми ще удържи на думата си, значи си глупачка — каза й Джолийн.

— Двамата се разбрахме. Аз му давам онова, което иска, а той ми дава това, което искам аз — пари и чист път към Сигимор. Отплатата, която ще ми плати Харолд, ще ми помогне да живея комфортно, докато завлека Сигимор пред свещеника.

— Единственият начин, по който можеш да заведеш Сигимор пред свещеника, е да присъства на погребението ти. И след като се доверяваш на Харолд, то няма да закъснее много.

— О, толкова си отегчителна. Харолд няма да ни предаде. Двамата станахме много близки. Ако не беше англичанин, бих обмислила да се омъжа за него. Той определено ще разбере нуждата ми да отмъстя за обидите, които преживях. — Тя завърза наметката си и сложи качулката на главата си. — Най-добре да тръгваме. Искам да съм тук, когато Сигимор се върне.

— И как точно смяташ да излезем оттук?

— Клайд намери скрит проход. Всяка крепост има такива, а той е много добър в откриването им. Намира ги където и да отидем. Освен това намери и хубаво място, където Харолд да се скрие. Сигурна съм, че много се забавлява, като знае, че Камерън го търсят навсякъде, без да могат да го намерят.

Барбара отиде до камината, завъртя една странна дърворезба в края на рамката и в дебелата каменна стена бавно се отвори проход. Клайд грабна факлата, висяща на стената, и с опрян нож в малкия гръб на Рейнард накара момчето да тръгне напред в тъмния тунел. Усмихвайки се сладко, Барбара махна на Джолийн да ги последва. Знаейки, че няма избор, Джолийн се насочи към скрития коридор. На входа му тя се спря, когато Барбара взе свещника и се намръщи към Доналд, който не бе направил нито крачка напред.

— Е? Идвай — нареди тя на братовчед си. — Губим ценно време.

— Не, аз оставам тук — каза Доналд, а очите му блестяха на пребледнялото му лице.

— Защо?

— Защото стигнах прекалено далеч с всичко това.

— Ако ме предадеш, Доналд, скъпо ще си платиш.

— О, да, знам това. Вече напълно разбирам на какво си способна, братовчедке. Не се тревожи.

— Добре, защото наистина го имам предвид. Ако Сигимор попита къде е изчезнала жена му, най-добре да не му кажеш нищо. Закълни се.

— Заклевам се. Ако Сигимор ме попита това, няма да му кажа нито дума. Ще оставя лъжите на теб. Много си добра в това.

— Е, разбира се, че съм. Никога няма да бъдеш добър, колкото съм аз. — Барбара се обърна, за да погледне към Джолийн. — Мърдай. Не бива да отсъствам дълго.

Джолийн хвърли последен поглед към Доналд и тръгна през прохода. След миг чу Барбара да я следва. Беше тъмно и тясно като проходите, които бе използвала, за да избяга от Дръмуич. Помисли си, че е малко иронично да се върне в лапите на Харолд по същия път, по който му бе избягала.

Доналд се изправи и затвори прохода, след което отпусна чело на студения камък. След миг се върна на масата и продължи с дялкането на фигурката. Този път Барбара бе стигнала прекалено далеч. Щеше да изчака. Камерън скоро щяха да се върнат. Беше сигурен, че ще се надпреварват да го накарат да й каже всичко, и се надяваше да успее да го направи, без да наруши клетвата си към Барбара. Дано поне оцелееше след конфронтацията. Защото бе почти сигурен, че Барбара нямаше да се опази в това, към което се бе запътила.

* * *

— Мисля, че се е върнал в Англия — каза Съмърлд, като хвърли настрани кърпата, с която се бе обърсал току-що и посегна към чистите си дрехи.

Сигимор въздъхна, докато подсушаваше косата си, и огледа мъжете, които бяха яздили с него днес. Всичките се бяха събрали в голямото помещение за къпане, което бе построил преди няколко години точно за тази цел, когато пристигне с орда мръсни мъже, нямащи търпение да почистят калта от телата си. Всеки един от тях сега чакаше отговора му на думите на Съмърлд. Фактът, че не можеха да открият никакъв знак от Харолд и мъжете му през последните два дни, показваше, че вероятно мъжът се е отказал от преследването.

— Не — каза той, — не мисля, че се е върнал. — Закачи кърпата си на една от куките на стената и започна да се облича. — Покрил се е.

— Значи трябва да го намерим. Познаваме земите наоколо по-добре от него.

— Да, но това не значи, че не е намерил някое хубаво скривалище, за което не знаем. Наоколо има доста. — Той погледна към близнака си и сви рамене. — Не мога да го обясня, но съм сигурен, че е някъде навън, и то близо.

— Имал си видение, нали, Сигимор? — попита брат му Ранулф.

Сигимор кимна в беззвучно съгласие, когато Тейт и Нанти хвърлиха Ранулф в една от големите корита за къпане.

— Просто мисля, че мъжът, който ни преследваше така настървено, който яздеше след нас, рискувайки да изгуби всичко, което бе получил, след като уби собствения си роднина, няма да се откаже толкова лесно и да хукне към дома с подвита опашка.

— Не, вероятно не — съгласи се колебливо Съмърлд и тръгна след Сигимор. — Просто е малко унизително, че не можем да го намерим в собствените си земи.

— Знам това. — Сигимор се напрегна, когато Фъргъс излезе тичешком от крепостта. — Какво има, момче? — попита той, когато момчето се препъна в опита си да спре пред него. Луничките на Фъргъс изпъкваха силно на фона на пребледнялото му лице.

— Няма ги! — Фъргъс сграбчи Сигимор за ръката и го задърпа към крепостта. — Джолийн и Рейнард ги няма! Отидоха да говорят с жената и сега са изчезнали.

Кръвта във вените на Сигимор се вледени. За момент не можеше да направи нищо, освен да позволи на Фъргъс да ги дърпа след себе си. Едва когато влязоха в крепостта и видя пребледнялата стара Нанси в подножието на стълбището, успя да възвърне контрола си и да се отърси от шока.

— Сигурна ли си, че ги няма? — попита я той.

— Да, милорд — отвърна тя. — И нея, и момчето. Както и лейди Барбара и нейният красив домашен любимец, мъжът на име Клайд. Братовчед й все още е тук, но не иска да отговори на въпросите ни.

Сигимор хукна нагоре по стълбите, насочвайки се към спалнята на Барбара. Можеше да чуе, че останалите го следват, и усети как в тялото му се надига леден страх. В стаята бе само Доналд. Той седеше на масичката близо до огнището. За удивление на Сигимор щом го видя, мъжът се усмихна.

— Крайно време беше да се върнеш — каза му Доналд. — Малко закъсня.

— Къде е жена ми? — попита той, а Доналд внимателно остави фигурката, която дялкаше на масата пред себе си.

— Ах, сега, не мога да отговоря на този въпрос.

— Ще го направиш, ако искаш да напуснеш цял тази стая.

— О, да, много го искам. Наистина много. Затова стоя тук. Но ще изчакам да ми зададеш правилния въпрос.

Сигимор се насили да потуши гнева си, както и усещането за отчаяние, което изпитваше. Осъзна, че Доналд не му отказва. Всъщност имаше странното чувство, че младият мъж иска да му помогне. Имаше ключ, който отключваше тази загадка, но Сигимор въобще не бе в настроение да решава пъзели и загадки. Докато Фъргъс, старата Нанси и Съмърлд се наредиха зад него, той си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие.

— Къде е лейди Барбара? — попита той, а ръката му се стегна около дръжката на меча му, когато, за негова изненада, младият мъж се усмихна отново.

— Сега, ето това е въпрос, на който мога да отговоря. Боя се, че тя отведе лейди Джолийн и момчето при онзи мъж Харолд. — Доналд се дръпна леко назад, когато Сигимор пристъпи към него. — Казах й, че греши, дори я предупредих за него.

— Но не направи нищо, за да я спреш, нали?

— Не. Мислех си, че бих могъл да я разубедя, но тогава жена ти и момчето влязоха в стаята. Когато всичко започна да се случва, осъзнах, че не мога да вярвам на Барбара дори за собствения си живот, и че има голяма вероятност Клайд да ми пререже гърлото, ако се опитам да я спра или да я предам на теб. Харолд й обеща цяло състояние. Тя наистина вярва, че той ще удържи на думата си, и си въобразява, че ще може да се върне незабелязано тук, за да се опита да те прелъсти. Изчезнаха през катакомбите.

Сигимор погледна към брат си, когато Съмърлд изруга.

— Мислех, че са запечатани.

— Наскоро с Лиъм ги отворихме. — Съмърлд сви рамене. — Бяхме любопитни. Бяха запечатани още откакто баща ни е бил момче.

— Но как лейди Барбара и Клайд са излезли, без да бъдат забелязани? Църквата, под която са катакомбите, е на поне пет километра оттук.

Сигимор изведнъж забеляза как Доналд продължава да си играе с малката фигурка, която дялкаше, и изруга, когато погледна към същата фигурка в ъгъла на камината.

— Бях забравил за тунелите. — Той погледна обратно към Доналд. — Преди колко време тръгнаха?

— Преди около два часа и са пеша. Милорд! — извика Доналд, когато Сигимор се обърна, за да си тръгне.

Сигимор се обърна бавно към него отново.

— Знаеш ли колко силно искам да те убия?

— Да, мисля, че знам.

— Тогава защо все още си тук?

— Искам да отнеса тялото на Барбара у дома — отвърна той тихо.