Хана Хауъл
Шотландски завоевател (1)

Глава 1

Англия, пролетта на 1473 г.

— Спри да се взираш така в мен!

Лиъм Камерън повдигна едната си вежда, щом братовчед му Сигимор изръмжа командата.

— Просто чаках да измислиш план, който да ни измъкне от тази каша.

Сигимор изгрухтя и отпусна глава назад върху студената каменна стена, за която бе окован. Подозираше, че Лиъм знае, че няма план. Той, по-малкият му брат Тейт, братът на зет му Нанти Макенрой и братовчедите му Лиъм, Маркъс и Дейвид бяха оковани в подземието дълбоко под владенията на английски лорд. Имаха нужда от нещо повече от план, за да се измъкнат от оковите. Имаха нужда от чудо. Сигимор не мислеше, че напоследък е сторил нещо, с което да заслужи подобна съдба.

Това щеше да е последният път, в който решава да направи добро дело, помисли си той и направи гримаса. Но не благотворителността го доведе в крепостта Дръмуич, а дълга. Сигимор дължеше живота си на лорд Питър Джералд и когато мъжът помоли за помощта му, нямаше никакъв шанс да откаже. За нещастие, молбата бе пристигнала прекалено късно и проблемът, за който Питър бе писал, бе отнел живота му няколко дни преди Сигимор да поведе мъжете си към портите на Дръмуич. Беше кристално ясно, че братовчедът на Питър, Харолд, нямаше никакво намерение да уважи обетите, дадени от мъртвия му роднина. Сигимор се зачуди дали не е ирония това, че щеше да умре в дома на мъжа, който някога спаси живота му.

— Нямаш план, нали?

— Не, Лиъм, нямам план — отвърна Сигимор. — Ако знаех, че Питър може да е мъртъв, докато пристигнем, бих съставил такъв, в случай че изникнат усложнения, но нито за миг не се замислих над подобна възможност.

— Господи — промърмори Нанти, — ако трябва да умра в тази проклета страна, бих предпочел да е на бойното поле, а не окован като някой крадец подобно на Армстронг или Греъм.

— Твоята Джили нямаше ли някои роднини обвързани с клана Армстронг? — попита Сигимор.

— О, да. Забравих за тях. Армстронг от Ейгбал. Кормак, леърдът им, се ожени за Елспет, братовчедката на Джили.

— Те крадци ли са?

— Не. Е, поне не всички от тях. Защо?

— Ако стане някакво чудо и успеем да избягаме, може да имаме нужда от някои съюзници по пътя обратно към дома.

— Сигимор, намираме се в проклетата Англия, в тъмницата на проклет английски лорд, под добре охраняемата му крепост, оковани за проклетата стена и осъдени да увиснем на бесилото след два дни. Не мисля, че се налага да се тревожим как може или какво не може да ни потрябва за пътя обратно към дома. Няма да има връщане у дома. Не и ако това копеле Харолд не изпрати пратеник вкъщи с искане за откуп.

— Предлагам, когато имаме нужда от ободряване, да не се обръщаме към теб. — Той игнорира тихите проклятия на Нанти. — Чудя се защо отвън няма пазач, който да ни наглежда.

— Може би защото сме оковани за стената? — провлече Лиъм.

— Вероятно бих могъл да откача веригите от стената с невероятната си мъжка сила — промърмори Сигимор.

— Ха! Тези стени са дебели три метра.

— Два метра и петдесет и девет сантиметра, ако искаме да сме точни — заяви дрезгав женски глас.

Сигимор погледна към дребната жена, застанала зад дебелите железни решетки на затвора му. Зачуди се как така никой нито я бе чул, нито я бе видял да приближава. Думата „моя“ отекна в ума му, карайки го да я погледне удивен. Жената, стояща пред него, нямаше нищо общо с жените, които бе срещал през тридесет и две годишния си живот. Освен това беше англичанка.

Ако това не беше достатъчно голям недостатък, тя бе с изключително деликатна структура. Беше поне с тридесет, ако не и с повече, сантиметра по-ниска от неговите метър и деветдесет и три и беше изключително слаба. Той обичаше жените му да са високи и приятно закръглени, тъй като смяташе, че това е наложително за мъж с неговите размери. Косата й бе тъмна, вероятно черна. А той обичаше жените му да са със светли коси. Тялото му обаче, изглежда неочаквано пренебрегна обичайните му предпочитания. Целият се напрегна от възбуда. Да бъде окован за стена явно бе повредило мозъка му.

— А шиповете, държащи оковите забити в стената, са дълги един метър и девет сантиметра — добави тя.

— Очевидно не си дошла тук да ни ободряваш — провлече Сигимор.

— Не съм сигурна, че има какво да каже човек, за да ободри шестима мъже, оковани за стена, докато чакат да бъдат обесени. И със сигурност няма какво да каже човек на шестима планинци, оковани в тъмницата на англичанин.

— Да, има някаква истина в това. Коя си ти?

— Аз съм лейди Джолийн Джералд.

Ако си мислеше, че като седи пред тях и им се представя, би могла да изглежда по-внушителна, много грешеше, помисли си Сигимор.

— Сестрата на Питър или съпругата му?

— Сестра му. Питър беше убит от Харолд. Дойдохте прекалено късно, за да го спасите.

Макар да нямаше и следа от обвинение в думите й, Сигимор почувства силна вина.

— Напуснах Дъбхайдленд още на сутринта, след като получих съобщението му.

— Знам. Боя се, че Харолд се е досетил, че Питър ще поиска помощ. Братовчед ни наблюдаваше внимателно всички пътища, водещи до роднините ни, затова Питър изпрати вест на вас. Не знам откъде Харолд е успял да научи за това.

— Имаш ли доказателство, че братовчед ви го е убил?

Джолийн поклати глава.

— Боя се, че не. Но не се съмнявам, че той е виновен. Питър беше здрав и енергичен, а сега е мъртъв. Умря, крещейки от болка в стомаха си. Харолд заяви, че рибата била развалена. Умряха още двама мъже.

— Хм! Възможно е.

— Така е. Такива трагедии се случват често. Но ако рибата е била развалена, две от кучетата, които ядоха от нея, трябваше да са мъртви, а те дори не се разболяха. Разбира се, Харолд не знае, че съм видяла това. Кучетата изядоха рибата на Питър, когато чинията му падна, щом той се строполи от внезапното си заболяване. Видях го, защото трябваше да избутам кучетата, за да се добера до брат ми.

— Кой друг умря заедно с Питър?

— Двама от най-лоялните му мъже. Готвачът заяви, че рибата е специално за тях тримата, тъй като била любимото им ястие. Беше ми казано, че не са успели да уловят достатъчно риба, че да има за всички на масата. Освен това беше сервирана последна с най-доброто вино. Мисля, че точно във виното е била отровата, или поне по-голямата й част, но не успях да намеря доказателства. Не успях да взема чашите, преди да бъдат почистени.

— Разпита ли готвача? — попита Лиъм.

— Той изчезна — отвърна тя.

Сигимор изруга и поклати глава, докато представяше мъжете си.

— Тогава се боя, че Харолд ще се измъкне безнаказано. Нямаш никакво доказателство за вината му, а ние не сме в позиция да ти помогнем да намериш такова. Може би ще е най-добре да намериш друго място, където да живееш сега, след като Харолд е лордът тук.

— Да, но той не е лорд на Дръмуич. Поне все още. Има малка пречка за това.

— Каква малка пречка?

— Синът на Питър.

— Законен?

— Разбира се. Рейнард сега е на почти три години. Майка му почина по време на раждането.

— Ако си сигурна, че Харолд е убил брат ти, най-добре ще е да отведеш момченцето далеч от него — каза Лиъм.

Сигимор забеляза, че Джолийн само хвърли бърз поглед към Лиъм, преди отново да насочи вниманието си към него. Братовчед му може да не бе във върховна форма, имайки предвид мръсотията, полепнала по него, и няколкото синини, но Сигимор бе удивен да види, че малката англичанка забеляза високо ценената му красота, прие я и й обърна гръб. Това се случваше изключително рядко и Сигимор осъзна, че любопитството му бе възбудено.

— Скрила съм Рейнард — каза тя.

— И Харолд не се е опитал да измъкне истината от теб? — попита Сигимор.

— Не. Убедена съм, че ще го направи, но през цялото това време се криех от погледа му. Той не знае всички тайни на Дръмуич.

— Умно момиче, но това може да продължи много кратко време, нали знаеш? Лиъм е прав. Трябва да отдалечиш себе си и детето от обхвата му.

Джолийн гледаше към огромния мъж, от който Питър се надяваше да получи помощ. Този планинец уважаваше дълга си толкова много, че бе дошъл в Англия, и това беше силно доказателство, че е мъж на честта, такъв, на който да се довериш, че ще удържи на думата си. Определено беше обещаващо, че никой от мъжете не поиска от нея да им помогне, а вместо това я съветваха да отведе себе си и сина на Питър далеч от смъртоносната хватка на Харолд. Те бяха големи, силни мъже, които, ако се освободяха, със сигурност щяха да се насочат обратно към планините. На братовчед й нямаше да му е никак лесно да ги проследи там.

Малко я тревожеше това, че изглежда не можеше да откъсне поглед от грамадния мъж на име Сигимор. Повечето жени вероятно биха били запленени от красотата на този, който се казваше Лиъм. Въпреки мръсотията и синините, лесно разпозна мъжката му хубост, която изпъкваше още повече на трептящата светлина на факлите. И все пак, тя бе забелязала и приела красотата на мъжа, след което отново бе насочила погледа си към Сигимор. На двадесет и три години би трябвало да е надраснала възрастта, в която така глупаво би се заплеснала по един мъж, но се боеше, че въпреки всичко, бе станало именно това. А фактът, че не може да го види напълно ясно, правеше очарованието му по-силно.

Тя се разтърси мислено. Трябваше да мисли само за едно нещо и това бе нуждата да отведе Рейнард на безопасно място. От три дни и три нощи слушаше как Харолд вилнее, докато разпитва хората и кара мъжете си да ги търсят из целия замък. Миналата нощ разпитите на Харолд бяха станали брутални, изпълвайки залата с писъците на жертвите, които измъчваше. Много скоро някой от малцината, които знаеха тайните на Дръмуич, щеше да се пречупи и да каже на Харолд как да ги открие с Рейнард. Болката може да развърже езика и на най-лоялния човек. Беше жизненоважно да отведе детето в безопасност, и след като не можеше да поиска помощ от останалата част от семейството си, тези мъже бяха единствената й надежда.

— Да, трябва да отведа племенника си далеч от тук, на място, където за Харолд ще бъде прекалено трудно и опасно, дори и невъзможно, да ни проследи — каза тя и по начина, по който я погледна Сигимор, тя знаеше, че е започнал да разбира защо бе дошла в тъмницата.

Цялото тяло на Сигимор се напрегна и надежда изпълни мислите му. Тя бе казала, че се крие и все пак стоеше пред тях, очевидно без да се тревожи, че може да бъде открита. Освен това имаше нещо в начина, по който казваше, че иска да отведе момчето много далеч на място, където на Харолд ще му бъде изключително трудно да ги проследи, и като се добавеше към това и интензивния й поглед, насочен към него, Сигимор осъзна, че тя ще поиска помощта му. Той осъзна, че придружителите му също застинаха напрегнати, насочили погледи към лейди Джолийн. Той не бе единственият, чийто надежди бяха пробудени.

— Няма много места в Англия, където би могла да се скриеш от Харолд, без да те открие — каза Сигимор.

— Да, само няколко са. Не, истината е, че няма нито едно. При опита ми да изпратя вест на роднините си един мъж изгуби живота си. Тези пътища са затворени за мен, както бяха затворени за Питър, затова се налага да открия друг път.

— Момиче, не е възпитано да дразниш мъж, който е окован за стена, очаквайки да бъде обесен. — Той затаи дъх, когато жената се усмихна, добавяйки прекрасна усмивка към красотата на лицето й, което така или иначе бе доста привлекателно.

— Може би се опитвам да те накарам да ми направиш оферта, за да не съм принудена да моля. Ако ми предложиш това, което търся, мога да обмисля предложението ти, да го приема и да си припомня всички причини, поради които трябва да направя това. Но ако попитам, това значи, че приемам поражението и признавам, че не мога да се справя сама. Прекалено горчив залък за преглъщане.

— Преглътни го.

— Сигимор! — Лиъм изгледа лошо братовчед си и се усмихна мило на лейди Джолийн. — Милейди, ако ни освободите от това тъмно място, давам ви думата си, че ще ви помогнем да опазите живота и здравето на момчето по всички начини, които можем.

— Много щедро от ваша страна, сър — каза Джолийн и погледна отново към Сигимор, — но дали леърдът ви ви дава правото да изричате подобни обещания? Дали той би се съгласил да уважи клетвата ви и да я сподели?

Сигимор се ухили, игнорирайки погледите на мъжете, и след като измина цяла минута, отговори:

— Да, ще ги уважа и споделя. Ще вземем момчето.

— А мен?

— Защо трябва да взимаме и теб? Ти не си заплаха за Харолд и позицията му на лорд на крепостта. — Сигимор очакваше тя да започне да настоява да дойде с тях, но искаше да чуе причините й.

— О, но аз съм заплаха за Харолд — каза тя с мек, но леден глас — и той го знае много добре. Ако не беше Рейнард, нямаше да стоя тук, а щях да го накарам да плати прескъпо за смъртта на Питър. Обаче се заклех пред брат си, че ще пазя детето му с цената на живота си. Тъй като аз отгледах детето от раждането му, след като майка му почина, нямаше нужда да давам подобна клетва, но все пак го сторих.

И именно това бе причината да я вземат с тях, помисли си Сигимор. Може да не бе дала живот на Рейнард, но в сърцето и ума си тя беше негова майка и вероятно детето изпитваше същото към нея. Освен това осъзна, че е един добър начин да я контролира, макар да разбираше, че няма да му е никак лесно. Но нищо от това нямаше значение. Не бе успял да спаси Питър, но сега имаше шанса да спаси сестра му и детето му. И още по-важното бе, че така ще спаси и мъжете, които бе довел със себе си на тази смъртоносна мисия.

— Тогава ни освободи, момиче — каза Сигимор. — И всички ще споделим и уважим клетвата.

Ръцете й се разтрепериха от силата на облекчението, което премина през нея, и Джолийн започна да се опитва да открие кой от многото ключове, които държеше, ще отключи вратата на килията. Надеждата беше силно нещо, помисли си тя. За един кратък миг бе на крачка от това да припадне и безмълвно благодари на Господ, че не успя да се посрами, като покаже такава слабост пред тези мъже.

— Не знаеш ли кой ключ да използваш? — Сигимор почувства смесица от раздразнение и веселие, докато я гледаше как се бори с ключовите.

— Защо трябва да знам? — промърмори тя. — Никога не съм заключвала някой в килията.

— Не попита ли този, от който взе ключовете, за да ни освободиш?

— Не. Той спеше.

— Разбирам. Е, да се молим, че някой пазач няма да реши да слезе тук долу, за да разбере защо се бавиш.

— Тук долу няма да слезе никакъв пазач. Спят.

— Всичките ли?

— Надявам се.

— И мъжете на пост ли? — Тя кимна. — Нима всички в Дръмуич спят?

— Почти всички. Оставих няколко човека будни, онези, които вероятно с радост ще изчезнат от Дръмуич, веднага щом им се отдаде възможност. — Тя извика триумфално, когато най-после отключи вратата на килията, и се ухили на Сигимор.

Той само повдигна едната си вежда и нежно разклати оковите, които все още го държаха прикован за стената. Намусеният поглед, който му хвърли, и огромната връзка ключове, дрънчаща в ръката й, почти го накараха да се усмихне. Той въздъхна шумно и дълго, когато тя започна отново един по един да изпробва ключовете, и я чу да си мърмори нещо, което доста приличаше на проклятия.

Веселието му се изпари, когато тя застана много близко до него. Въпреки деликатната й структура, тялото му се развълнува от нежното чисто ухание, което се носеше от нея. Той прикова погледа си към малките й ръце с тънки китки и дълги слаби пръсти, докато си повтаряше, че е прекалено крехка за него. Но тялото му продължи да игнорира тази истина. Освен това игнорираше факта, че косата й, която висеше на гърба й на дебела плитка, стигаща до средата на слабите й бедра, бе изключително черна, цвят, който никога не бе харесвал. И също толкова сляпо подминаваше факта, че върхът на главата й стигаше едва до гърдите му. Всичко в нея бе погрешно за мъж с неговите размери и предпочитания, но тялото му упорито отказваше да се съгласи с ума му. Това беше загадка, която едва ли някога щеше да разгадае.

— Напълно ли си сигурна, че мъжете на Харолд спят? — попита той в опит да насочи ума си към належащите проблеми и да игнорира нежната дъга, която образуваше дългата й елегантна шия.

— Да. Ритнах няколко от тях, само за всеки случай. — Беше й изключително трудно да се концентрира в търсенето на ключа и да игнорира огромния мъж, до когото стоеше толкова близо.

— И как го направи?

— Сложих отвара за сън в ейла и виното, което сервираха за вечеря. Освен това две от прислужниците дадоха вода с очистително на онези, които бяха в залата, но не пиеха от виното или ейла. Почти всички започнаха да заспиват само след миг.

— Почти всички? Какво се случи с онези, които не започнаха да заспиват?

— Наложи се да ги ударя по главата. Ето! — ухили му се тях, след като го освободи от оковите, но след миг се намръщи, когато той грабна ключовете от ръцете й. — Напълно умея да използвам ключове.

— Да, когато успееш да намериш правилния — провлече той и бързо освободи останалите мъже. — Колко дълго мислиш, че ще действа отварата ти?

— До сутринта или малко до по-късно — отвърна тя, мислейки си, че шестима оковани за стената мъже са много по-малко заплашителни, отколкото шестима неоковани мъже, които са я наобиколили и не откъсват поглед от нея.

— Колко остава до зазоряване?

— Около два часа.

Сигимор сложи ръце на бедрата си и й се намръщи.

— Защо чака толкова дълго, преди да дойдеш да ни освободиш?

— Трябваше да заключа няколко врати, да се погрижа за раните на хората, които Харолд нарани, и да помогна на онези, които ми помагаха, да избягат от Дръмуич. След това трябваше да събера провизии за пътуването ни, да взема всички неща, които мъжете на Харолд свалиха от вас. И имайки предвид това, че аз, една дребна жена, приспах всички мъже в Дръмуич с помощта само на две прислужници, смятам, че скритата ти критика е напълно незаслужена.

— Не беше скрита.

— Сигимор! — сопна му се Лиъм, преди да се усмихне на Джолийн: — Справила си се добре, момиче.

— Благодаря, мили господине — отвърна Джолийн, усмихвайки му се в отговор.

Едва доловимо, но твърдо, Сигимор избута Лиъм далеч от Джолийн. Може да не разбираше какво в тази кльощава англичанка го привлича така силно, но докато не се отървеше от тази лудост, нямаше да позволи на друг глупак да си разменя усмивки с нея. Особено ако това беше Лиъм, след който търчаха половината жени в Шотландия.

— Как планираш да ни измъкнеш оттук? — попита той.

— Може да измаршируваме направо през главните порти, ако искаш — отвърна Джолийн, — но аз мисля, че трябва да избягаме тук по възможно най-тихия и бърз начин. Ако няма никакви очевидни знаци за изчезването ни, може да отнеме известно време, докато се досетят, че ни няма.

— Някак подозирам, че щом Харолд открие замъка пълен със спящи мъже или такива, които тъкмо стават, веднага ще стане подозрителен.

— Да, разбира се. Прав си. А и си мисля, че липсващите коне и това, което направих в конюшните, също биха могли да ги подсетят.

Тя звучеше така, сякаш се давеше с думите, помисли си Сигимор, усмихвайки се вътрешно.

— Тогава ни води. Искам да се отдалечим възможно най-много, преди Харолд и мъжете му да се събудят.

Щом излезе от килията, а шотландците тръгнаха след нея, Джолийн каза:

— Да, колкото по-скоро стигнем до Шотландия, толкова по-скоро ще се отървем от Харолд.

Сигимор се съмняваше, че ще е толкова просто, но предпочете да не й го казва, докато я следваха през тъмните тесни коридори, водещи към килиите. Харолд вече бе извършил убийство, за да присвои Дръмуич. Лейди Джолийн очевидно се боеше за собствения си живот, както и за този на племенника си. Ако писъците, които огласяха нощите, бяха някакъв знак, то Харолд използваше брутални методи в опита си да открие нея и момчето. Мъж като него нямаше да спре да я търси, просто защото е пресякла границата, влизайки в държава, в която хората не таят особено топли чувства към англичаните. Сигимор беше сигурен в това. Харолд щеше да им причинява проблеми още дълго време. И докато гледаше нежното поклащане на слабите бедра пред себе си, Сигимор изруга безмълвно. Англичанинът нямаше да е единственият, който щеше да се сблъска с големи проблеми през идните дни.