Руби Диксън
Съблазнена от пирата (5)

Глава 5

Айрис

Не знаех дали мога да имам доверие на Алвос, но изпитвах отчаяна нужда да се вкопча в някого. Стисках странната му ръка, защото я усещах успокояваща и силна, макар да го бях срещнала преди минути. Той изглеждаше добър мъж. Бях наясно, че всичко това може да е преструвка. Че може да е още един от кроежите на робовладелците, в опит отново да ме пречупят. Да ме накарат да мисля, че съм спасена, за да сваля гарда си, и реакцията ми да бъде още по-силна, когато осъзная, че отново съм била предадена.

Бях наясно с това и все пак се вкопчих в Алвос, защото мисълта да бъда наранена отново ме ужасяваше.

Опитах да остана неподвижна, да бъда спокойна, но в мига, в който другият мъж, Тарекх, докосна крака ми, цялата подскочих. Спомените скътани в тайните кътчета на ума ми надигнаха грозните си глави, спомени за болка, за кръв и за други ужасни неща, които опитвах да забравя.

— Съжалявам — проплаках.

— Налага се да стоиш неподвижно — каза той. — Това са мехлеми за стерилизация — нещо мокро преминаваше през крака ми и почистваше методично раната ми. Макар да минаваше леко по нея, все пак ме заболя и подскочих отново. Той въздъхна тихо. — Може би ще се наложи да я държиш неподвижно, Аливос.

Поех си рязко дъх, защото мисълта ме ужаси. Да бъда държана неподвижно, докато някой ме наранява? Това бе най-ужасният ми кошмар, събудил се за живот. Но се постарах да не ми проличи, защото бях научила, че чувствата ми вече не бяха от значение.

Ръката, която държах, се стегна леко, сякаш бе усетил страха ми.

— Не — каза той със своя твърд тон. — Никой повече няма да я държи против волята й. Ако Айрис не иска да докосваш крака й, може да каже не.

Прииска ми се да се разплача от облекчение.

Тарекх въздъхна по-тежко този път.

— Държиш се като твърдоглав глупак, Аливос. Не би ли трябвало да помагаш на Кивиан с другия кораб?

— Айрис има нужда от мен — каза той простичко и палецът му помилва кожата ми. Това малко докосване ме успокои. Напомни ми за обещанието му да не ме наранява. И макар още едно предателство да имаше силата да ме пречупи завинаги, аз му повярвах. Трябваше да повярвам в нещо.

— Ще се опитам да не мърдам — прошепнах, стисвайки по-силно ръката на Алвос. Знаех, че това не е името му. Не пълното му име. Имаше малка извивка в средата на името му, която бе интересна и уникална. Вероятно би трябвало да се опитам да го изрека както трябва… но не го направих. Това беше малък тест, за да видя как ще реагира, когато казвам грешно името му, за да знам каквото да очаквам. Всеки път, щом го изричах грешно се напрягах, чакайки да видя дали ще ме зашлеви или поправи, и дали ще успея да го ядосам.

Но той не казваше и не правеше нищо.

— Всичко е наред, Айрис — каза извънземният, който държеше ръката ми. Той сложи другата си ръка върху моята и топлите му длани обгърнаха пръстите ми. Беше толкова успокоително, че почти не помръднах, когато Тарекх прокара отново влажния парещ мехлем по раната на крака ми.

Понесох почистването и след това възкликнах, когато нещо горещо докосна отново моят крак.

— За тази част имам нужда да си наистина неподвижна — каза Тарекх, макар тонът му вече да не бе толкова нетърпелив. — Така ще боли по-малко. Обещавам ти.

Е, това определено бяха правилните думи. Направих всичко по силите си да остана неподвижно, въпреки че се потях от ужас, трепвайки, заради ужасните спомени, които ме навестяваха. По някакъв извратен начин бях доволна, че не мога да видя раната, защото тогава вероятно щях да се чувствам десет пъти по-зле. Вместо да мисля за това, се концентрирах над усещането Алвос да държи ръцете ми. Забелязах, че има мазоли и макар да имаше само по три пръста и един палец на всяка ръка, аз ги усещах силни, топли и успокоителни. Кожата му бе невероятно мека и отново я свързах с усещането, че докосвам кадифе. Концентрирах се върху това, чудейки се дали е само въображението ми или тялото му е покрито с малки нежни косъмчета, като на пухкаво зайче. Беше странно успокоително да си представям този грамаден мускулест мъж, като нежно пухкаво зайче.

Милвах ръката му, представяйки си, че има големи уши и розово, мърдащо се носле, както и най-топлите и приветливи очи. Толкова се отпуснах от тези фантазии, че не осъзнах, че Тарекх е свършил, докато не усетих как нанася нещо хладно и мокро по крака ми.

— Това ще затвори раната за момента — каза медикът. Ръцете му вече не докосваха крака ми и едва сега осъзнах, че болката също я няма. Напрежението в тялото ми почти изчезва. Тарекх продължи да говори. — Ще проверим раната отново на сутринта и ще започнем да ти даваме безопасни за човеци антибиотици. За момента обаче, след като ти сложа няколко инжекции си свободна да си вървиш.

Свободна да си вървя? Къде да ида? Намирах се в непознатия космос, сега на пиратски кораб, ако не ме бяха излъгали. Все още бях оставена на милостта на тези около мен. Но успях да сдържа ужаса си и просто да кимна, стараейки се да изглеждам спокойна и отпусната.

— Много благодаря.

Последва дълга пауза, преди Тарекх да прочисти гърлото си.

— Аз ще видя защо Кат се бави толкова много — чу се съскащ звук, за който осъзнах, че е отваряне на врата и отново настъпи тишина.

Ръката на Алвос все още държеше моята.

— Добре ли си? Ако те боли само ми кажи и отново ще повикам Тарекх.

— Добре съм — казах му, защото дори всичко да ме болеше нямаше да го призная, за да не бъда в тежест на никого. Ако това наистина бяха моите спасители, последното нещо, което исках бе да им създавам проблеми, заради които да ме зарежат някъде… а и вече бях сляпа. Вече така или иначе щях да имам нужда от много помощ, за да се приспособя. Знаех, че много хора на Земята се оправяха добре, въпреки липсата си на зрение, но за мен всичко това бе толкова ново и докато не свикнех, щях да имам много затруднения.

Той изсумтя, сякаш не вярваше изцяло.

Досега Алвос бе най-мил с мен от цялата група. Запитах се дали мога да му задам няколко въпроса, без да го ядосам. Дали мъжете зайчета имат лош темперамент? Той бе доста силен, разбрах го щом ме вдигна на ръце, носейки ме до тук. Но до момента бе наистина търпелив с мен, дори мил. Но ако попитах нещо, което да го ядоса, можех да загубя още някой пръст… или нещо по-лошо.

Обаче щеше да е по-лошо да не зная.

— Алвос… сами ли сме?

— Разбира се.

Претеглих отговора му и осъзнах, че няма да има значение, дори да не ми казва истината.

— Какво планирате да правите с мен? — попитах го аз.

Той се замисли за миг и след това се размърда леко, сякаш повдигна рамене.

— Все още не знам.

Поне бе откровен и все пак отговорът му ме изпълваше със страх. Той бе казал, че са пирати и много добре знаех какво мислят извънземните за човеците. Смятаха, че сме не повече от играчка за тях, без мозък и без чувства. Фактът, че не знаеха какво да правят с мен, означаваше, че може би ще се наложи да работя за мястото си тук.

Ако трябваше да го направя по гръб, щях да го сторя. Просто никога повече не исках да се връщам в онази клетка.

— Няма да се боря, ако искаш да ме докоснеш — казах му аз. — Ще бъда добра.

Извънземният издаде отвратен звук и пусна ръката ми.

— Не това имах предвид.

Звучеше ядосан и се разтреперих от страх. Не можех да си позволя да ми е сърдит. Той беше моят герой до сега и исках да си остане такъв.

— Съжалявам.

Алвос издаде още един разстроен звук.

— Айрис, кефинг спри да се извиняваш. Нямам намерение да те ударя.

Да ме удари? Щях да имам късмет, ако това бе единственото наказание, което се налагаше на роб, който се бунтува. Но тъй като не знаех как да му отговоря, запазих мълчание.

Чух звук от стъпки и раздвижването на въздуха, сякаш той се движеше напред-назад пред мен.

— Имам нужда да ми повярваш, че никой тук няма да те нарани. И никой няма да използва тялото ти. В безопасност си. Когато казах, че не знам какво ще правим с теб, беше, защото не мога да взема решение вместо целия екипаж. Всеки от нас трябва да каже мнението си за това кой да остане на кораба. Ако в крайна сметка не може да останеш при нас, ще ти намерим безопасно място, на което да се грижат за теб.

Продължих да стоя безмълвно. Звучеше добре, но се бях научила да не вярвам на никого и нищо. Единственото, което можех да контролирам, бе държанието си. Да бъда приятна. Безобидна. Незабележима. Затова просто му се усмихнах, все едно това е най-прекрасното решение на проблема ми.

— Благодаря ти.

Той издаде отново отвратен звук заради отговора ми и се боя, че май не звучах достатъчно ентусиазирано, колкото се надявах да бъда.