Руби Диксън
В леглото на пирата (4)

Глава 4

Тарекх

Тя не ми вярваше. Беше очевидно.

Но нямаше проблем. Щях да й дам време. Беше разбираемо, имайки предвид през какво бе преминала. Бях впечатлен от силата й, от искрата в странните й човешки очи и от видимата й упоритост. През каквото и да бе преминала, не бяха успели да я пречупят.

Харесваше ми смелостта й. Това ме правеше щастлив, задето я спасих. Беше струвало скъпо, но така или иначе бе правилното решение.

Тя влезе да се почисти и бях изкушен да я оставя насаме, но оборудването тук бе скъпо, а тя вече бе показала, че ще използва всичко, което може, за оръжие. Бях повече загрижен да не се нарани, отколкото да нарани мен, затова останах близо до водната стая, докато излезе от там, увита в кърпа, гледайки ме предизвикателно.

— Дрехи?

— Насам — изкозирувах й леко, тъй като обожавах начина, по който не се боеше да ми дава заповеди. Не знам колко скапан е бил животът й до сега, но се радвах, че не е успял да я унищожи.

Отворих врата на медицинската зала. Отвън в коридора стояха Сенторр и Аливос със скръстени на гърдите ръце и неодобрителни изражения на лицата си. Очевидно чакаха аз… ние… да излезем. Вдигнах ръка във въздуха.

— Вие двамата може да ми крещите по-късно, но точно сега ще отида да дам дрехи на новия член на екипажа ни — постарах се да говоря на човешкия език, за да може тя да ме разбере.

Сенторр ме зяпна невярващо. Аливос се намръщи.

— Нов член на екипажа? Да не забрави, че този кораб е за екипаж от четирима души?

— Беше. Когато Фран дойде на борда, стана кораб за петима. Сега е за шестима. Виждаш ли как става? Добър съм по математика — намигнах му и сложих ръце на раменете му, отмествайки го настрани, за да може малката човешка жена да мине покрай него — Сега се мръдни. Хайде — спрях и се обърнах към човешката жена. — Не научих името ти, нали?

— Не съм го казвала — заяви ми тя, вирвайки брадичка. Забелязах, че е повдигнала кърпата по-високо над гърдите си, а раменете й бяха стегнати, докато гледаше останалите от екипажа.

— Е, докато го направиш, ще те наричам… Рооша. Хубаво име — старомодно, но много хубаво. Хареса ми.

— Това е скапано — заяви Аливос — Кеф, що за име е Рооша?

— Майка ми се казваше Рооша — обади се Сенторр със странно изражение на лицето.

Кеф. В коридора стана наистина тихо.

— О, все тая. Наричайте ме Катрин — каза тя. — Сега моля, ще ми дадете ли някакви дрехи, или грандиозният ви план е да ме държите гола?

— Не и гола — обади се Сенторр, мръщейки се. Той посочи към мен. — Когато свършиш с нея, завлечи си задника в общата зала. Трябва да говорим за това — той се завъртя на пети и се насочи към мостика, а Аливос го последва, след като ми хвърли намръщен поглед. Щяха да го преживеят. Обърнах се отново към жената.

— Кат-рн?

— Кат като мяу и трин като нищо забавно. — Опитах отново и тя сви рамене. — Достатъчно добре. Езикът ти е странен. Много плоски звуци.

— А твоят е объркващ — казах й весело. — Много носово сумтене и плюене. Сега ела Катрхннн, моята каюта е насам.

— Като се замисля, казвай ми просто Кат. И защо отиваме в каютата ти? — тя се закова на средата на коридора с нерешително изражение. — Нали каза, че…

— Да. Не отиваме там за това — можех да усетя как основата на рогата ми пламва при очевидната посока, в която бяха поели мислите й. Изглеждаше толкова обидена, че бе истински засрамващо. Но я разбирах, наистина. Мъже като мен си плащат, за да получат някоя жена, а аз бях най-грозният от всички. — Нямам кода за каютата на капитана, за да вляза и да взема някои от дрехите на Фран, затова ще трябва да носиш някоя от моите. Надявам се да не е проблем. Може да ти купим нещо от станцията, но ще е след няколко часа.

— О. Добре — тя ме погледна все още скептично. — Но не мисля, че някоя от дрехите ти, ще ми стане.

— Сигурен съм, че ще намеря някакво малко парче плат. — Когато тя издаде тих сумтящ звук, бях изцяло очарован. — Е… Кат?

— Дам.

— Аз съм Дас Тарекх Весеммос, но всички ме наричат Тарекх.

— Не мога да произнеса нищо от това — възкликна тя.

— Нямаш ли чип за превод?

— Какво?

Изръмжах.

— Няма значение — това бе нещо, с което да се справим по-късно. Но просто ме накара да бъда още по-ядосан на тези, които са я отвлекли… няма да ги нарека господарите й… че са били прекалено стиснати, за да й сложат чип за превод. Предполагам, че никой не го е било грижа дали ги разбира или не. Казах отново името си, този път бавно, за да може да го научи, и тя го повтори с мен.

— Тарекх — езикът й сякаш срещаше затруднения, докато го изговаря, и на моменти издаваше странен съскащ звук.

Реших, че този звук ми харесва.

— Това съм аз.

Насочих се надолу по коридора, очаквайки да ме последва. Глупакът не беше много голям и каютата ми бе първата в района с лично пространство на кораба. Натиснах длан върху биометричната ключалка и вратата се отвори… изсипвайки навън няколко от ботушите ми.

— Ето ни.

— Исусе — възкликна жената. Не, не „жената“, поправих се аз. Кат. Тя гледаше към стаята ми с ужасен поглед. — Това да не е извънземната версия на Вехтошарник?

Не разбирах думите й, затова почесах обръсналия си скалп, оглеждайки нещата си от безопасността на коридора. Каютата ми изглеждаше малко разхвърляна. На пода имаше мръсни дрехи и униформите за смяна бяха намятани на чиста… е почти чиста купчина, която обаче знаех винаги къде се намира. Бях взел няколко развалени плазмени пистолета, за да се опитам да ги поправи и може би да ги подобря. Затова те, заедно с частите, които ми бяха нужни… или може да ми потрябват, лежаха в един от ъглите. Имаше и колекция от видео записи в друг ъгъл, които една жена вероятно не би трябвало да види.

— Не очаквах компания — обявих аз, подритвайки нещата пред вратата на страни и взимайки записите, преди да успее да ги забележи и да започне да ме разпитва за тях. По-късно щях да ги прибера на някое място. — Съжалявам, че не изглежда много приветливо.

Кат поклати глава.

— Няма проблем. Просто… предполагам, че съм изненадана. Каютата ти е малка. — Тя пристъпи внимателно прескачайки един от ботушите ми и нямаше как да не забележа, че и двете й крачета щяха да се поберат в него. Кеф, направо съм огромен в сравнение с нея. Изпитах налудничавото желание да изляза, само и само да има повече място за нея. — Обаче не се оплаквам. По-добре е, отколкото в клетка.

— Някой те е държал в клетка? — ръмженето ми отекна в стаята.

Тя потрепери и се наругах на мига.

— Образно казано — отвърна Кат с твърд, горчив тон, който ми подсказа, че не иска да говори за това. Обаче си го отбелязах на ум. Щях да го запомня. И щях да направя нещо по въпроса. Но точно сега, моята жена… извинявам се, Кат… имаше нужда от дрехи.

Завъртях се в разхвърляната си каюта и активирах гардероба, който никога не ползвах. В него имах няколко стари туники, които бях получил като подарък, миналия Ден на Името от майка ми. Бяха с около три размера по-малки, тъй като тя все още мислеше, че съм кльощав, недорасъл хлапак, но предполагам, че ще станат на Кат.

— Пробвай тази. Ще я преправим, ако има нужда.

— Сигурна съм, че ще има — заяви тя, но в гласа й имаше весела нотка, която ме накара да се почувствам добре. Подадох й туниката и тя на мига пусна кърпата, нахлузвайки дрехата през глава.

Знам, че е надрусана с обезболяващи, че ребрата са й увити, и че е като цяло много зле, но нямаше как да не забележа факта, че женствеността й е покрита с малка туфа косъмчета. Кеф. Сега цяла нощ, докато лежа на койката си, ще мисля за това. Не, казах си твърдо. Тя е господар на съдбата си и никога няма да пожелае някой като теб. Тя е прелестна и заслужава някой, който изглежда добре, като Аливос или Сенторр. Или пък никой. Може би няма да иска никой и това няма да е проблем. Тя сама си е господар, точно както й казах.

— По-добре ли си? — попитах, кръстосвайки ръце на гърдите си.

Най-малката ми туника висеше на тялото й като одеяло. Дупките за ръцете показваха превръзките под дрехата и лек намек за заоблените й гърди. Кат обаче изглеждаше във възторг. Усмивка озари лицето й и тя ме погледна очакващо.

— Имаш ли нещо, което да използвам за колан?

— Предполагам, че да — казах й и отново се обърнах към гардероба. Болката в гърдите ми бе нещо добро, напомних си аз. Това значеше, че съм успял да я взема от онези негодници. И все пак, не беше редно една жена… кеф едно живо същество… да бъде така дяволски щастливо само от някакви стари проклети дрехи. Измъкнах една кожена връзка и й я подадох, за да завърже туниката около тялото си.

Тежка въздишка се откъсна от нея и раменете й се отпуснаха, усетих, че е спокойна за първи път откакто я срещнах. Дори може би много дълго преди това. Сякаш сега, когато бе чиста и имаше дрехи, беше готова да се бори със света.

— Изглеждаш изтощена.

— Така е — призна тя. — Мога ли да се върна в клиниката ти и да полежа?

— Медицинската зала е програмирана да допуска всеки вътре. Предположих, че ще имаш нужда от уединение, затова може да ползваш моята стая. Знам, че е разхвърляна…

Тя изсумтя.

— … Но е програмирана да допуска тук само мен. Мога да я променя, така че да допуска теб и мен. Никой друг.

Кат обгърна тялото си с ръце и ме погледна несигурно.

— И значи би трябвало да ти имам доверие?

Свих рамене.

— Все на някой трябва да вярваш.

— Не, не трябва.

Това отново накара в гърдите ми да запари болка.

— Не, предполагам, че не. Но е по-безопасно. Купих те, за да си в безопасност. Може да ти отнеме известно време да свикнеш с идеята, но няма да позволя на никого да те нарани. В това число някой от екипажа или аз самия.

Тя кимна и огледа стаята ми.

— Нали знаеш, че тук мога да намеря някое оръжие?

— Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, направи го — започвам да мисля, че всяко нещо може да се превърне в оръжие в ръцете й, и нямаше да постигна нищо, ако опитам да я ограничавам. Леглото ми бе по-удобно от това в медицинската зала и тя заслужаваше всеки комфорт, който можех да й осигуря.

Кат изглеждаше скептична, но я разбирах. Щеше да й отнеме време да разбере, че наистина мисля това, което казвам.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ако ще спя в леглото ти, къде ще спиш ти?

Ухилих се.

— В медицинската зала.

Изчаках протеста й. Да каже, че тя ще спи там, защото не иска да се натрапва, щеше да е най-възпитаното нещо, което би могла да направи. Но Кат кимна и си спомних, че тя не е гост. Тя бе оцелял.

Правилата бяха различни.

— Хайде — казах й, пристъпвайки към панела на стената. — Нека програмираме достъпа ти, за да може да легнеш да спиш. — Трябваше да отида при Аливос и след като изгарях от желание да пребия един търговец на роби, нямаше съмнение, че спорът ни ще прерасне в сбиване.