Руби Диксън
Огънят в кръвта му (8)

Глава 8

Клаудия

Огледах кървавия кози крак, който плесна пред мен, с погнуса. Драконът се въртеше наблизо със съсредоточен поглед. Не знаех кое беше по-потресаващо — това, че се превръщаше в дракон за едно мигване на окото или че ми предлагаше труп.

Беше ясно, че искаше да го изям. Разбрах го в момента, в която отхапа голяма хапка от черния дроб и ми го предложи, докато течеше кръв по брадичката му.

Но колкото и да бях гладна, не бях фен на суровото месо.

Месото беше рядкост в тези времена. Преди беше по-умно да се държи кравата жива заради млякото или кокошките за яйцата, вместо за месо. Не че получавах яйца или мляко. Имаше няколко ферми на края на Форт Далас, но стадата бяха малки, за да могат да бъдат по-добре защитени, когато драконите опожаряват, и месото беше възнаграждение… освен ако не бе плъх или катерица. Изядох моя дял от тях последните няколко години.

Козата бе нещо ново. И наистина беше голяма и сочна и можех да се наям до насита. Не бях яла истинска храна от дни и може би затова обмислях да ям това голямо парче от сурово месо.

Беше добре, че се опитваше да ме нахрани, мисля. Това означаваше, че не иска да ме изяде. Щеше да отнеме доста време да ме угои достатъчно, за да бъда нещо повече от хапка за дракона. Страхът ми намаля малко. Да ме чука, да. Да ме яде, не.

Дори за това се чудех.

Ясно е, че бях привлекателна за него — благодарение на факта, че не носеше панталони, но спираше, когато му казвах не. Това го правеше по-добър от… повечето от мъжете във Форт Далас. Бавно се развих от защитническата си поза и погледнах към дракона, който се въртеше наоколо, чакайки. Гледаше ме като ястреб, но очите му бяха изцяло златни. Това беше добър знак.

Наведе се и побутна животинския крак към мен.

Определено искаше да ме нахрани.

Защо мен, обаче? Защо мен, сред всички хора, които бяха убити от дракони, след всичкото това време? Какво ме правеше специална? Кое беше толкова различно, че не ме уби веднага, а вместо това искаше да ме нахрани?

Освен това бях гладна. Наистина бях гладна. Преди арестуването ми, бяхме без пари и без храна. Продадох всичко, което мога, за храна за Ейми, но накрая беше възможно да купувам само няколко стари протеинови блокчета от търговеца в замяна на останалото ми гориво за малкия ни фенер. Дадох ги на Ейми и събрах малко храна, вършейки някои доста странни неща за единствения бар във Форт Далас. От време на време получавах предложения от Сводницата Беки да се присъединя към групичката й от проститутки, понеже това беше единственото място, където едно момиче можеше да бъде постоянно заето. Отказвах през цялото време, но след няколко гладни дни, започна да изглежда като опция.

Тогава, разбира се, бях арестувана.

Реално в затвора не беше толкова лошо. Хранеха ме по-често, отколкото се хранех сама — веднъж дневно. Ако не бях толкова разтревожена за Ейми, вероятно щях да се наслаждавам повече на купичките с овесена каша. Мислейки за тях сега, огладнях още повече.

Винаги бях гладна.

Отново бутна козия крак пред мен и реших, че се нуждаем да разговаряме, преди да пристъпя към „суровото“ и да опитам да ям това кърваво нещо.

— Каел — казах тихо. — Може ли да поговорим?

Ушите на дракона се наостриха и голямата глава се приближи толкова близо, че издишах и паднах назад, сепната. Той просто чакаше, голямата златна зеница беше съсредоточена.

Посочих към козия крак.

— Ще го изям, но не сурово.

Огледа ме, след това козия крак. След това отново мен.

Добре, не бързаме за никъде.

— Иска ми се да се промениш — прошепнах си. По някаква причина беше по-лесно да комуникирам с него, когато очите му не бяха с размера на гума за автомобил и втренчващи се в лицето ми. — Това е сурово и има кожа отгоре. Трябва да го сготвя.

Без отговор. Голямото око примигна, чакайки.

Добре. Това не работеше. Прехапах устна, мислейки, след което опитах друга тактика. Вгледах се в дракона, за да съм сигурна, че няма да скочи върху мен, след което се пресегнах за козия крак и го придърпах.

Той не помръдна. Всичко, което направи, беше да ме гледа съсредоточено.

Добре тогава. Огледах крака, докато го дърпах. Имаше разкъсано парче кожа, висейки там, където я беше разкъсал от тялото на козата. Преглътнах трудно. Не бях превзета. Виждала съм — и яла — животни убити от Земята на събирачите. Виждала съм хора да ги обличат. Хващала съм катерици и съм ги носила за продажба на производителите на яхния, защото да ги изям означава да хвърля пари на вятъра. Виждала съм как ги дерат и ги приготвят за ядене. Просто… никога не се беше случвало аз сама да дера месото си. Никога не бях имала възможност.

Предполагам, че сега това бе една голяма възможност. Или нещо такова. Добре. Изтрих ръце и се огледах, търсейки нещо, което да използвам като нож. Имаше счупени парчета стъкло, така че се придвижих към тях, за да взема едно.

Драконът веднага се приближи към мен, заставайки пред вратите на стълбището. Черен пламък се появи в очите му.

— Спокойно, голямо момче — казах му и си позволих да потупам носа му. — Просто събирам материали за рязане, нали? Научих си урока. Не отивам никъде.

При звука на утешителния ми глас, очите му отново станаха златни и се потърка срещу дланта ми, сякаш искаше да го докосвам още. Да, все още не бяхме толкова близки. Потупах го небрежно отново и тогава с бавни, преувеличени движения взех парче стъкло с размера на ръката ми. Погледнах към него, за да видя как реагира на факта, че бях взела оръжие, но Каел изглеждаше спокоен. Разгледах временния нож в ръката си. Беше много остро в единия си край и стоях много близо до Каел, навел глава надолу. Можех да го забия в едно от тези очи и…

И после какво? Да избягам, след като го раня? И къде да бягам? Стълбището беше разрушено. Харесвам или не, драконът беше единственият ми шанс да се махна от сградата. Предполагам, че беше добре, че искаше да сме приятели.

Побутна крака към мен отново и ме бутна с нос.

Изглеждаше сякаш наистина иска просто да се погрижи за мен. Добре, това вече официално бе странно. Казаха ми да опитомя дракон и мислех, че беше най-смахнатото нещо, което някога бях чувала. Сега… не бях много сигурна. Каел не действаше като другите дракони. Дали не бяха като хората, едно към едно? Това ли беше ключът? Ако се приближим достатъчно до едно от тези големи, убиващи зверове и го хванем сам, можем да станем приятели?

Може би това не беше толкова шантав план. Може би не бе сигурна смърт. Аз съм голям фен на несигурната смърт срещу сигурната.

Използвайки острието от стъкло, одрах козия крак колкото мога по-добре. Беше груба, кървава работа, и нямах в какво да избърша ръце. Бях гола, а дрехата, с която ме оставиха беше някъде наоколо, но бях твърде мръсна, за да си я сложа. Със сигурност не исках козя кръв по нея, така че просто избърсах ръце в кожата, колкото можах, и се надявах, че не разпространявам твърде много бактерии.

В крайна сметка, по-голямата част беше одрана и почти изглеждаше като нормално месо. Почти. Изправих се и се удивих на работата си. Не беше твърде лошо. Сега ако успея да го убедя да го сготви, нямаше да бъде наполовина лошо ядене.

Погледнах Каел.

— Не допускам, че си един от онези огнедишащи дракони, нали? Или тези са само онези червените?

Гледаше ме внимателно и след това подуши косата ми.

Отблъснах главата му.

— Не сега. Опитвам се да се концентрирам — погледнах го. — Предполагам, че не мога да ти кажа да се промениш обратно в другата си форма, за да си поговорим?

Без. Отговор.

Потупах суровия кози крак.

— Сготви това, моля — когато това не ме отведе до никъде, прибегнах до мимиките. Посочих към носа си, след това имитирах пламъци (или, добре, наистина голямо кихане) върху козия крак. След това го посочих.

— Сготви го с огън. Моля.

Голямата глава се наклони и издиша малък облак от огън от ноздрите си. Беше толкова близо до главата ми, че аз изскимтях и се дръпнах назад, тупайки косата си.

Добре. Това беше малко предупреждение, но се движехме нанякъде. Кимнах ентусиазирано и посочих към месото.

— Да! Готви!

При окуражителния ми тон той издуха по-голяма струя огън, обгаряйки крака. Той се напука и мазнината зацвърка, миризмата на овъглено месо изпълни въздуха. Пламъците спряха толкова внезапно, както и започнаха, дим се извиваше от ноздрите му.

Придвижих се напред, сложих ръка на муцуната му като предупреждение да не ме подпали, и проверих месото. Все още сурово под горния слой. Направих крачка назад и му показах да го „сготви“ отново. Той го направи и след втория рунд го проверих пак. Поовъглено, но ставаше за ядене. Пъхнах пръсти в месото и откъснах дълго парче, дъвчейки замислено. Сокове се разляха в устата ми и затворих очи от райския вкус. Това беше първото истинско, прясно месо, което вкусвах от много дълго време. Нямаше значение, че беше коза. Нямаше значение, че беше изпечено от дракон.

Беше невероятно.

Исках да напълня устата си и да го ям, докато не се разболея, защото кой знае кога щях да имам друг шанс да имам толкова много прясно месо? Усмихнах се на Каел със сияеща усмивка и се протегнах, за да погаля носа му.

— Благодаря ти. Това е перфектно.

Потри се в косата ми и езикът му близна врата ми. Когато го избутах, видях черно в очите му.

Опа. Знаех какво означава това. Взех месото и се дръпнах, хвърляйки му предпазлив поглед. Той мигна и очите му се върнаха към златното. Добре. Не ме последва до новото ми място. Отново добре. Изглеждаше сякаш знае, че трябва да се отдръпне, когато отиде до ръба. Това ме накара да се успокоя малко. Докато можех да разбера кога ще прекрачи границата, можех да го спра.

Така че ядох. Печеното от дракон беше най-хубавото нещо, което бях опитвала някога, така че изядох колкото мога, след което го избутах настрани. В момента, в който го направих, той изяде лакомо остатъка. Костите хрущяха и след като свърши, погледна останалото от трупа на козата и обратно към мен.

Размахах ръка и поклатих глава.

— Няма повече за Клаудия.

Изглежда, че го разбра, и изяде на една хапка останалата част.

Удобен начин да се справиш с бъркотията, предполагам. Потърсих нещо, с което да се избърша, но нямаше нищо чисто. Бях и жадна, но предполагах, че това е проблем, с който да се справяме по-късно. Слънцето залязваше и започваше да става студено. Вятърът се усилваше и хапеше голата ми кожа. Намерих лекото бяло парче плат, което представляваше роклята ми и го загърнах около раменете си, свивайки се в ъгъла. С храна в корема ми изведнъж се почувствах изтощена. Предполагам, че тежкият ден си казваше думата. Прекарах по-голямата част от деня напълно ужасена и сега се чувствах просто изцедена.

Каквото и да искаше от мен Каел, трябвах му жива. Това беше ясно. Изглежда бях негова затворничка, след като не можех да изляза от сградата сама. Излегнах се назад на счупено парче от сградата и въздъхнах. Засега бях по-добре, където съм. Прозях се и покрих уста с ръка.

Движението привлече вниманието на дракона и голямата лапа на Каел достигна до мен. Вцепених се, когато я обви около мен, но той само ме придърпа към гърдите си и се настани на пода. Прегърна ме между предните си крака и снижи главата си.

Все още държах парчето стъкло, с което драх козата. Можех да го атакувам. Можех да се опитам да избягам. Желанието за борба все още не ме беше напуснало.

Но той бе нежен с мен. Люспестият му гръден кош беше като пещ, а ужасните нокти бяха толкова предпазливи да не ме наранят. Изглежда знаеше, че бях крехка, и се грижеше за мен още по-внимателно, за да бъде сигурен, че съм в безопасност. Беше странно, но чувствах непозната малка тръпка от това колко внимателно, колко близо, ме държеше.

Човече, наистина трябваше да съм гладна за внимание, щом ми харесваше дракон да ме прегръща.

Отново, може би не трябваше да се изненадвам — животът След бе труден и неприятен. Никой не беше любезен, защото да вярваш в някого можеше да те убие. Всеки, който ти обърнеше внимание, имаше задни мисли. Последното гадже, което имах, открадна цялата ни храна, която грижливо складирах, и след това никога не започнах друга връзка. Имах Ейми и Саша, но признавам, че понякога беше самотно. Понякога бе трудно да си този, който всеки търси, за да направи нещата както трябва.

Може би затова харесвах прегръдките на дракона, без значение колко нелепо изглеждаше. Контролът ми беше отнет. Всичко, което трябваше да направя, беше да спя и да оставя някой друг да се справя с нещата.

Дори и да бе дракон.

След миг колебание се отпуснах срещу него и затворих очи. Най-малкото беше топъл. Ръката ми мина по огромния му нокът и си спомних колко голям и страшен беше. Как едно грешно движение можеше да го накара да ме разкъса крайник по крайник. Може би драконовите гушкания не бяха толкова добра идея. Бях малко напрегната, когато се настаних в „леглото“. Нямаше да заспя, разбира се. Твърде ужасена бях. Но поне щях да се топля.

И в момента, в който затворих очи, се отнесох.

Каел

Едва се осмелявах да дишам, докато Клау-дя си почиваше срещу мен и дъхът й ставаше все по-равен в съня. Всяко парченце вътрешна сила ме държеше да не заровя нос в мекия облак на косата й и да поема мириса й. Да я имам тук, сгушена срещу мен, беше като най-хубавия подарък. С дланите й върху люспите ми, умът ми се чувстваше чист и ярък, не наводнен с лудост. Беше толкова отдавна и трябваше да благодаря на нея.

Моята Клау-дя. Моята половинка.

Все още не се беше превърнала в бойната си форма. Мисля, че няма такава и с всеки изминал миг действията й потвърждаваха подозренията ми. Това я правеше още по-деликатна и означаваше, че трябва да бъда по-бдителен в задачата си да я пазя в безопасност. Не можеше да говори с мен чрез ума си. Пресягах се към нея няколко пъти, дори когато бяхме много наблизо един до друг, и не достигах до нищо. Ако беше Драконѝ, умът ми щеше да докосне нейния и щяхме да си комуникираме чрез мислите си.

Но ако беше Драконѝ, щеше да бъде толкова полудяла, колкото и останалите ми хора. Мислите й щяха да бъдат проядени от гняв и тъмнина. Бях горд, че беше различна.

Повече от всякога копнеех да я бележа, да я направя своя. Не исках нищо повече от това да се превърна в двукраката си форма и да се увия около нея, както би направила половинка. Да я държа близо и да потъна в топлото й, желаещо влагалище. Но не можех. Не още, не и докато се страхува от мен. Нямаше да я докосна, докато не ме пожелаеше. Дотогава щях да се наслаждавам на малките радости. Фактът, че спеше толкова мирно срещу мен, беше удовлетворяващ. Мисля, че щях да загубя здравия си разум, когато избяга — в този момент бях близо да се пречупя. Почти се пречупих за втори път, когато падна от ръба на странната скала, но бях в състояние да я върна назад при безопасността. Лапите ми се свиха още повече около нея, когато си припомних страха. Толкова близо, и да я загубя точно след като съм я открил.

Клау-дя издаде мек звук в съня си, протестирайки срещу хватката ми.

Незабавно отпуснах нокти. Тя премести тялото си и притисна буза към люспите ми, извивайки тялото си срещу моето. Малка, уморена въздишка се изплъзна от нея и исках да я захапя от въздуха и да я задържа. Чувствах сърцето си изпълнено. Завършено.

Щях да направя всичко, за да задържа това. Да задържа нея.

Всичко.