Руби Диксън
Огънят в кръвта му (29)

Глава 29

Клаудия

На следващата сутрин небето беше ясно, все едно одобряваше плана ни.

— Готови ли сме? — попитах за десети път, стягайки каишите на краката си отново. Бях нервна. Много нервна. Бях така откакто се събудих. Е, добре, събудих се със секс. Това беше страхотно и разсейващо. Но след това бях неспокойна и възелът от тревога в стомаха ми не се махаше.

Каел изпрати вълна от одобрение.

„Готови сме. Ще повикам Дакх.“

— Добре — издишах и стиснах пъхнатите си в ръкавици ръце една в друга, за да спра треперенето. Можем да го направим. Можем. Безопасността на Ейми и Саша зависеше от това.

Но не можех да се отърва от лошото чувство. Сякаш всичко щеше да се обърне по най-лошия начин и аз бях прекалено глупава, за да го видя. Теоретично, всичко беше наред; имаше още едно седло зад мен на гърба на Каел и още каиши, за да може да язди още един човек пред мен. Дакх знаеше ролята си като цел за отвличане на вниманието, Каел имаше картината на сградата, където държаха Ейми. При условие че Ейми все още бъде в сградата, всичко щеше да протече гладко.

Така че защо се притеснявах? Бях в един отбор с два дракона, два едри, люспести, с размера на автобус гадняра. Не беше като да нямаме сила. Хората не можеха да наранят драконите. Това беше напълно едностранна битка.

Но… все още ме тревожеше нещо.

„Всичко ще бъде наред“, каза ми Каел. „Вярвай ми.“

И това, предположих, беше проблемът. Наистина му вярвах. Как не бих могла? Бяхме толкова интимно свързани, колкото могат да бъдат двама човека — е, две същества. И все пак тайно се притеснявах дали Каел щеше да мисли за Ейми и Саша като за врагове или съперници за вниманието ми и да ги изостави.

Но може би правех от мухата слон. Преглътнах трудно. Имаше само един начин да се разбере.

„Нека го направим.“

„Дръж се здраво.“ Каел се вдигна във въздуха с рев, който заехтя за момент, а след това се чу отговорът на Дакх далеч от тук. Наместих плувните си очила и погледнах небето. Ах, така беше по-добре; беше толкова по-лесно да виждаш, когато въздухът не ти пречи, и ръцете ми бяха топли от ръкавиците. Хванах дръжките, сърцето ми биеше нервно в гърдите. Това скоро щеше да свърши и Ейми и Саша щяха да бъдат в безопасност. Това бе, което исках. Останалото нямаше значение.

Силните криле на Каел се размахваха мощно и полетя в небето, стрелкайки се между разрушени небостъргачи и издигайки се по-високо. Дакх беше на известно разстояние от нас и когато погледнах в неговата посока, очите му бяха черни. Опа. Преглътнах тревогата си.

„Погледни Дакх — очите му са черни. Добре ли е?“

„Бори се, но ще направи това.“

„Добре.“ Трябваше да вярвам. Не можех да направя това сама, а и Каел нямаше да ме остави долу. Щеше да ме пази, знаеше колко много значат за мен Саша и Ейми.

Просто трябваше да вярвам на плана.

Полетът до Форт Далас изглеждаше вечен. Знаех, че не беше толкова далеч от сградата, която обявихме за наша, но всеки размах на крилете изглеждаше забавен, всяко вдишване вечност. Погледнах Дакх, който летеше във въздуха, никога наблизо, но достатъчно, за да знам, че бе с нас.

Бавно градът се появи и си поех дъх, когато Дакх увеличи скоростта си и се спусна ниско.

„Всичко е наред“, каза ми Каел. „Дакх знае плана.“

Да, но той беше луд. Обаче трябваше да вярвам. Не беше негова вината, че видът му ми носеше лоши спомени, други дни и други драконови атаки. Може и да не бе имал нищо общо с тях. Не можех да виня всеки дракон за случилото се в миналото, не и след това, което знаех, не и след като спях с Каел.

Все още се чувствах безпомощна. Беше странно, защото на гърба на Каел се чувствах силна, но и изненадващо безпомощна. Мислех си, че ми трябва оръжие. Може би копие или пистолет. По дяволите, дори и една прашка щеше да свърши работа. Просто някакъв вид оръжие за защита, за да мога от пасажер в това начинание, да се превърна в участник. Но предполагам, че беше твърде късно за това, след като бяхме над града. Но за в бъдеще…

И тогава се спрях. Пътуването до града нямаше да бъде нещо постоянно. Просто защото те бяха задници не означаваше, че и аз трябваше да съм такава. Нямах намерение да изоставям сестра си и Саша.

От далеч чух сирените, предупреждаващи жителите на Форт Далас за предстояща драконова атака. Почувствах вина, че аз бях тази, която доведе драконите, но се принудих да прекъсна тревожните мисли. Ако Ейми беше в безопасност, нямаше да се наложи да правя това. Те ме принудиха.

Дакх се насочи към металната бариера от коли, заобикаляща форта, и от устата му изригна огън. Погледнах по-отблизо, защото това приличаше на истински пламък и беше достатъчно голям, за да стигне до земята и да нарани някого. Не се предполагаше да стане това, трябваше просто да уплаши хората. Огънят му не трябваше да стигне до земята. Трябваше да се контролира.

Но докато гледах, Дакх изрева и изстреля огън още веднъж, който лизна металната бариера. Някъде от другата страна видях тъмен, мазен пушек, което означаваше, че някъде нещо гори.

— Какво, по дяволите, прави? — Попитах Каел разтревожено. — Казахме без истинска атака!

„Не знам. Ще говоря с него.“ Каел се завъртя и се насочи към Дакх. Можех да усетя недоволството на моя дракон дори в спокойните му мисли. Познаваше желанията ми.

Другият златен дракон се спусна към града отново, опожарявайки го. Изглеждаше прекалено реално, за да бъде отвличане на вниманието. Може би беше притеснението в мен, но не го харесвах. Бях сигурна, че загрижеността ми кънтеше в дракона ми, защото Каел изрева в ядосано предизвикателство и обиколи Дакх.

За мой шок и ужас, Дакх се обърна и издиша огън. Очите му бяха абсолютно черни и това не беше лицето на дракон, който имаше разум. Беше абсолютно превъртял.

Каел изрева яростно и се отдръпна. Крилете му се повдигнаха и изведнъж не можех да видя нищо, освен кожените криле и люспите, с които образува защитна преграда около мен.

„Дакх е изгубен. Умът му отново е обхванат от лудостта. От миризмата на човешкото гнездо е. Прекалено много е за него.“

Е, по дяволите.

Паника изпълни тялото ми. Доведох дракон да уплаши хората и да имитира няколко нападения… а сега той наистина атакуваше. Хората щяха да бъдат наранени по моя вина. Наведох се ниско на седлото, опитвайки се да се предпазя от гледката.

„Можем ли да го издърпаме по някакъв начин?“

Докато правехме широки кръгове около него му хвърлих един поглед. Лицето на Дакх беше диво, всяка интелигентност си беше отишла. Ръмжеше и съскаше, докато се приближавахме към него, след което с едно замахване на крилете си се насочи към друга сграда.

„Не ме слуша“, каза ми Каел, чувството му за безсилие ме изпълни. „Не мога да го атакувам с теб върху себе си. Няма да позволя моята Клаудия да бъде наранена.“

Хванах дръжките, чувствайки се безсилна, и си пожелах да можех да бъда нещо повече от мъртва тежест настанена на гърба на Каел.

„Можеш ли да ме оставиш някъде долу и да го последваш?“

„Не“. Мислите на Каел бяха разпалени. „Няма да рискувам безопасността ти. Защитена си единствено, когато си с мен.“

„Тогава се отдръпни. Не можем да направим това.“

Но Каел само се насочи в противоположната посока, по-навътре в града от мястото, където Дакх атакуваше. Сирената продължаваше да вие, чуваше се силно дори и на тази височина, а далеч отдолу можех да видя хората, тичащи към безопасността.

Ние… не си тръгвахме? Ужас сграбчи гърдите ми. Дали щях да изгубя и моя дракон?

„Каел?“

„Тук съм. Нормален съм.“ Но забелязах, че мислите му бяха по-опънати, по-сковани от обикновено. Контролираше се, фокусиран върху мен.

„Объркана съм. Къде отиваме?“

„Няма да си тръгнем, докато не вземем сестра ти, половинке. Обещах ти.“

О, Боже. Разкъсвах се от колебанията. Планът ни се обърка. Не се предполагаше някой да бъде наранен, но чувах слаби писъци, докато Дакх опожаряваше, ревейки и атакувайки северния край на града. Никой нямаше да е подготвен, защото тази драконова атака не беше по графика, който следваха драконите. Бяха безпомощни и уязвими, ако не стигнеха достатъчно бързо до скривалищата.

И все пак… не беше ли това нещото, което исках? Разсейване, за да мога да спася Ейми? Защо да се връщаме сега? Може би никога нямаше да имаме друг шанс. Беше безмилостно… но това, което бяха причинили на Ейми — и на мен — също беше такова. Можехме да продължим напред. Преглътнах възела в гърлото си и посочих югоизточния край на двора около лагера.

„Първо отиди там. Трябва да видя Саша, ако си е вкъщи.“

„Както желаеш.“

Прелетяхме над сградите и подсилените заслони, докато стигнахме до склада за отпадъци, който беше наблъскан заедно с останалите колиби. Видях счупения жълт автобус и когато го направих, започнах да откопчавам каишите, които ме държаха за седлото. Трябваше да сляза и да проверя за нея. Никой нямаше да излезе, когато наоколо дебнеше дракон.

„Бъди внимателна.“ Каел се приземи върху автобуса и трепнах, представяйки си ужаса, който изпитваше Саша сега. Тогава драконът скочи на земята, опашката му удари силно огнището.

„Не харесвам това. Подушвам хора и хвърлящите им огън неща.“

По дяволите. Оръжия.

„Ще бъда предпазлива.“

След отлепването на последния каиш, Каел коленичи и се плъзнах до земята. Бутнах очилата си нагоре, за да мога да виждам по-добре.

— Саша? — Извиках и се запътих към вратата на автобуса. — Тук ли си? Саша? — Падна сянка и погледнах назад към Каел. Той беше разперил криле, засенчвайки автобуса и пречейки да се види нещо от останалите наоколо.

„По-бързо“, каза ми той. „Мога да подуша огнените неща. Приближават се.“

— Не мога да си тръгна без Саша — заявих и отворих счупената врата на автобуса, лазейки навътре. — Саша? Тук ли си? Кажи ми!

Чух приглушено хълцане.

Окуражена влязох по-навътре, стигайки до края на отделението. Разбира се, Саша беше свита на кълбо най-отзад, криейки се зад заварената врата. Одеялото беше покрило главата й, големите й очи бяха пълни със сълзи.

— Саша! Скъпа, аз съм. Клаудия — приближих се и коленичих до ужасената си приятелка. — Не се плаши. Драконът е с мен. Не е опасен. Дойдох, за да те взема.

— Да ме вземеш? — Очите й се разшириха и когато го направи видях, че едното беше подуто и тъмно по краищата си под постоянния слой сажди. Намръщена докоснах лицето на приятелката си… и простенах, когато одеялото падна и видях, че ръката й беше превързана.

— Какво е станало? — Попитах шокирана.

Саша сви рамене и придърпа одеялото нагоре, скривайки се.

— Трябваха ми пари.

Войникът, на който се продаваше, ставаше все по-брутален с всяко следващо посещение. Стиснах ядосано устни, за да не кажа нещо. Не, бях повече от ядосана. Бях разярена. Ако бях тук, това нямаше да се случи. Щях да държа Саша сита с улова си. Също и Ейми. Всичко това беше по моя вина. Но не можех да се фокусирам върху това сега. Едно по едно.

— Хайде. Тръгваме си. Ти, Ейми и аз.

— Н-н-но не е безопасно — протестираше Саша, докато хващах здравата й ръка и й помагах да се изправи на крака. Трябваше да я побутна, за да направи няколко крачки, колебанието й се виждаше ясно. — Не можем да напуснем града…

— Това мислех и аз някога — казах й, показвайки увереност. — Но ти ще си в безопасност с мен и онзи дракон там. Обещавам ти — когато Саша продължи да се дърпа и бори се обърнах към нея и сложих ръце на раменете й. — Саша. Вярваш ли ми?

„Идват, половинке“, прати ми Каел. „Идват и пръскат огън. Бързо.“