Руби Диксън
Огънят в кръвта му (26)

Глава 26

Клаудия

На следващата сутрин не говорихме. Каел беше в лошо настроение, въпреки че стана рано, за да улови закуска за мен и ме събуди с препечено парче от… нещо. Не попитах какво е или как е умряло. Не исках да знам.

Собственото ми настроение не беше точно перфектно. Бях уморена от вчерашната ни битка и болна от притеснение за бедната Ейми. Трябваше да направя нещо за сестра си, и то скоро. Не можех да я оставя там, но и не можех да се върна обратно. Разбирах това. Не че умирах да се върна към живота, в който трябваше да крада, за да има с какво да се храним, и където трябваше да спя в задната част на прекалено горещ училищен автобус, заобиколен от град, пълен с безскрупулни, усилено работещи крадци, които се опитваха да вземат всичко, което имаш, включително и тялото ти. Но… Форт Далас беше дяволът, който познавах. Беше близък, безопасен (в голямата си част) и нямаше изненади, с изключение на изненадващи извън модела драконови атаки.

И откакто „опитомих“ Каел, предполагах, че съм поправила някои от тях.

Пак заповядай, Форт Далас.

Тревожех се и за Саша. Тя правеше каквото трябва за оцеляването си и се надявах, че не се беше изложила на опасност. Не ми харесваше да мисля, че се оставя да я нараняват просто за да получи малко храна.

И Ейми. Бедната, крехка Ейми. Представих си сестра си, светлата й руса коса, големите й очи и болния й крак, който правеше всяка стъпка бавно куцукане. Нямаше да бъде в състояние да оцелее без мен. Беше твърде срамежлива, твърде уплашена от света. Той беше страшно, жестоко място След и Ейми нямаше нужния характер, за да се справи. Беше твърде доверчива.

Просто трябваше да направя нещо. Мислех усилено, докато вземах закуската си. Опитах се да ям, след като Каел беше достатъчно грижлив да ми я донесе, а и месото никога не трябваше да се изхвърля, но нямах апетит. Поболявах се от тревога. Сянка мина над мен и погледнах, очаквайки да видя златни крила.

Освен че… Каел беше в стаята с мен.

Трепване на червена опашка през една от дупките на покрива ме накара да се напрегна. Червен. Женска. Те бяха напълно луди. Вцепених се от страх. Беше време за драконова атака. Бях загубила представа за атаките и този ме изненада. Много неясно, от разстояние чух виенето на сирените на Форт Далас.

Сложих храната си настрани и се изправих, олюлявайки се назад.

„Какво има, половинке?“

— Червен дракон — заекнах, сочейки към небето.

„Няма да те нарани. Не те чувства като съперник, нито мен като потенциална половинка. Отровата ми беше дадена.“

— Д-добре — не можех да спра да треперя от гледката. Желанието да се скрия беше огромно.

„Ще я накарам да си тръгне. Не се страхувай, моя Клаудия.“ Веднага се превърна в дракон и скочи във въздуха. Чух предупредителния му рев секунда по-късно и малкият червен дракон му отвърна с писък. Мирисът на пепел се носеше по вятъра и разбрах, че червеният опожаряваше град някъде. Нещо гореше.

Разтревожена отстъпих в сянката на близката стая със защитени тавани и отворих килера за провизии. Затворих вратата зад мен и се свих в ъгъла, треперейки. Когато драконите атакуват, най-безопасното място бе заобиколено от бетон, но и това щеше да свърши работа. Не можех да преодолея страха си. Не трябваше да се страхувам вече от тях, нали? Не и с Каел на моя страна. Но страхът беше истински и реален и треперех силно. И защото бях слаба и нуждаеща се, пресегнах се за ума на Каел за утеха и увереност.

„Каел? Всичко наред ли е?“

„Тук съм“, отговори ми и мислите му бяха топли и успокояващи. „Не се страхувай.“

„Можеш ли да я накараш да си тръгне? Уплашена съм.“

„Тя е подивяла“, ми каза Каел — неговите собствени мисли бяха объркани. „Казвам й да си тръгне, но й е трудно да ме разбере. Умът й почти е изчезнал от лудостта. Трудно е да се говори с нея.“

Потокът от мислите му беше прекъснат и чух друго ниско ръмжене, това по-отдалечено, последвано от женския отговор.

„Каел?“, попитах притеснена. „Добре ли си?“ В ума ми проблесна лудост и се притесних, че той губи контрол. Не ми харесваше колко беше тих или разпилените мисли, които се промъкваха. Сякаш лудостта го заразяваше. „Съсредоточи се върху мен, голямо момче. Тук съм. Твоята Клаудия.“

„Половинката ми. Помня. Благодаря.“ Имаше топлина и любов в мислите му и бяха по-силни от преди.

Успокоих се.

„Тук съм за теб“, казах, въпреки че се чувствах малко глупаво да го споменавам на такъв голям страшен дракон, докато се крия в килер.

„Тя те подуши по кожата ми, теб, моята партньорка, въпреки че не може да те чуе в мислите ми.“ Пауза. „Тръгва си. Ще напусне територията ми и ще се оглежда за друг мъжки.“

Издишах с облекчение, след това се почувствах виновна. Червената се насочваше към Форт Далас, ако сирената беше някаква индикация. Не можех да я проследя от тук до там.

„Към града ли отива? Можеш ли да проследиш пътя й?“

„Умът й не е с нея, моя партньорке. Не мога да направя друго, освен да я прогоня от гнездото си. Тя не разбира нищо друго, освен че съм белязан мъжки и че трябва да потърси другаде половинка.“ След дълъг миг усетих силен удар, докато сградата се разтресе и голямото тяло на Каел се приземи на покрива. Отворих вратата на килера, надникнах и осмелявайки се, отидох до другата врата, за да погледна небето. Имаше проблясък на златно крило и след миг Каел скочи долу от покрива с цялата си гола човешка красота.

Подаде ми ръка.

„Хайде. Имаме много работа.“

Напуснах безопасността на скритата ми дупка и пристъпих напред нервно.

— Много работа?

„Има други мъжки в околността. Ще е безопасно за теб, ако запаметят аромата ти. Ще знаят, че си белязана, и че не си свободна. Ще бъде по-лесно, ако съм с теб. Човешката кожа не запазва смесената миризма толкова добре. Губиш мириса на кожата ми след няколко дни и не е безопасно.“

Това отново ме притесни.

„Как да получа, ъм, аромата на чифтосването? Не с хапане, надявам се.“

Очите му почерняха.

„Трябва да те изпълня със семето си.“

Очите ми се разшириха.

„Е, не е подходящо. Ако кажа не?“

Погали бузата ми с властно движение.

„Ето защо трябва да отидем при тях. Ароматът ми по теб е слаб, но е там. Скоро ще изчезне, освен ако не ме приемеш отново. По този начин осигуряваме безопасността ти.“

Погледнах го скептично и кръстосах ръце. Звучеше ми като измама. Начин да се напъха в метафоричните ми бикини. Да ме „бележи“ и да ме запази в безопасност. Звучеше като драконова приказка.

„Не е лъжа. Не желая да загубиш аромата ми. Не искам друг мъжки да си мисли, че може да те открадне.“

Спомени на Каел, биещ се с другия златен дракон и спокойно изтръгващ гърлото му, ме заляха.

— Ще се биеш ли отново?

„Не. Ще ме подушат по теб и ще бъдат любопитни, но няма да атакуват. Другият не усети знака ми по теб и те открадна от мен, преди да имам някакъв шанс.“ Очите на Каел почерняха с тъмна емоция. „Няма да те поставя в опасност, моя Клаудия.“

— Добре — казах неохотно. — Нека да свършваме с това.

Наведе се да прокара устни по моите, след това се трансформира в дракон. Бях изненадана от импулсивната милувка и от приятния отговор, който се събуди, въпреки досадните мисли.

— За какво беше това?

„Просто исках да го направя.“

Ако беше трудно да го разгадаеш в човешка форма, като дракон беше невъзможно. Гледах го момент по-дълго, но изпъшках от тревога, когато големият му, ноктест крак се протегна към мен.

Той веднага спря.

„Боли ли те?“

— Не — пристъпих между протегнатите му нокти, доверявайки му се. — Но мразя да пътувам така. Плаши ме. Не се чувствам в безопасност.

„Не мога да те нося по друг начин, половинке. И никога няма да те изпусна.“

— Знам. Твърде зле е, че не дойде със седло — докато думите напуснат устата ми, идеята се оформи. — Всъщност… — отстъпих от ноктите му и минах покрай него, като прокарах леко ръка по блестящите люспи на хълбока му. Мускулите на гърба му се заобляха към раменете му, но имаше относително равно място, което щеше да свърши работа. — Би ли разперил криле?

Направи го веднага с голям, тежък плясък, простирайки крилата си навън, въпреки ограниченото пространство на сградата. Когато го направи прокарах ръка по люспите му отново, чувствайки мускулите отдолу, и погледнах мястото между крилете му. Пространството, на което можех да поставя седло, все още беше там, въпреки разгъването на крилете му. Ако сложа едно, нямаше да падне в момента, в който полети.

„Чувствам ръката ти прекрасно“, каза ми, мислите му бяха ниско мъркане.

Плеснах го леко.

— Успокой се. Опитвам се да мисля — гледах го още малко и пак прокарах ръка с галещо, убеждаващо движение. — Ще носиш ли хамут, ако направя такъв?

„Ще ти хареса ли? Тогава да.“

Усмихнах се тъжно, желаейки да не беше толкова разкъсващо. Всичко, което искаше той, беше да ми угажда. Как беше възможно да остана ядосана на това? И все пак, неговото удоволствие постоянно да бъде около мен означаваше, че бях заточена завинаги от Форт Далас.

И колкото по-дълго бях с него, Ейми щеше да страда.

Без значение какво щях да избера — Каел или Ейми, губех. Мисълта беше отвратителна.

Клаудия

— Мърдаш се — казах на Каел и ударих с ръка голямото му златно рамо. — Спри да го правиш.

Драконът раздразнено изсумтя, но се успокои. Затегнах огромните кожени ремъци, кръстосващи люспите му, и ги пристегнах колкото мога повече, след което отново ги изпробвах.

— Твърде стегнато?

„Никога.“

— Добре — погладих го за последен път, отстъпих назад и се възхитих на ръчната си работа. — Мисля, че не е лошо.

Отне по-голямата част от деня, за да се справя с това нещо. Скицирах няколко идеи на парче хартия и се катерех по Каел, за да определя как точно трябва да окача всичко. От там беше въпрос на намиране на стара конюшня и седло, което да бъде в сравнително добро състояние. Намерихме няколко ремъка, добавихме въжета и крайният резултат беше седло, разположено точно между раменете на Каел. Дори сложих одеяло под седлото, в случай че жулеше кожата му. Люспите. Все тая. Дори имаше някакъв вид юзди. Е, бяха повече като дръжките на велосипед, за да мога да се хвана за нещо. Хубавото на менталната ни връзка беше, че можех да го напътствам с мисли, вместо да дърпам юздите, все едно е кон.

Накрая нямаше нищо друго, с което да се суетя. Захапах ноктите си, след това го погледнах.

— Готови ли сме за това?

„Разбира се.“

Увереността му обаче не ми помагаше, защото той винаги беше сигурен.

— Ако падна, ще ме хванеш, нали? — Затегнах колана на кръста си и се уверих, че карабината беше закачена на кръстосаните въжета около голямото тяло на Каел.

„Няма да те оставя да паднеш.“

— Естествено, естествено — измърморих и проверих колана на кръста си още веднъж, просто за всеки случай. Ако паднех, все още щях да съм закачена за него, повече или по-малко. Беше временна екипировка, но смятах, че с времето можем да ги подобрим.

Намръщих се на себе си, защо мислех за по-дълго време? Целта ми беше да стигна до Форт Далас и сестра си Ейми. Но тогава големият преден крак на Каел се обви около мен толкова нежно и ме придърпа, за да ме подуши с голямата си муцуна.

„Можеш да го направиш, половинке.“

Погалих носа му, чувствайки прилив на привързаност към него.

— Благодаря за вота на доверие.

Горещият му дъх погали врата ми, което беше драконовият вариант на целувка, предполагам. Накара ме да се усмихна замислено. Кога бях имала някой (друг, освен Ейми или Саша), който да бъде толкова фокусиран и отдаден на щастието и безопасността ми? Дори с Ейми и Саша не беше същото. Грижехме се една за друга, защото бяхме семейство, а семейството прави това.

С Каел беше различно. Толкова много неща бяха различни с него.

Бях разкъсана отново, но сега не беше времето да се тревожа за това. Трябваше да спра да печеля време и да действам. Затова го оставих да ме придърпа и използвах крака му, за да се покатеря върху гърба му, плъзвайки се в седлото. Наместих се, улавяйки дръжките, и започнах да завързвам около краката си ленти велкро, сложени „за всеки случай“. Да си на гърба на Каел беше по-високо и тревожно, отколкото очаквах, и ме направи по-нервна от преди. Той не беше предназначен да има ездач. Ами ако забрави, че съм на гърба му?

„Няма да забравя“, зарече се. „А ако паднеш, ще те хвана. Нищо няма да те нарани, моя Клаудия. Първо ще умра.“

По някакъв начин знаех, че беше истина. Пресегнах се и погалих люспите на врата му и можах да почувствам топлината през тях.

— Знам. Просто съм леко притеснена, това е всичко. Знам, че ще се оправя с времето — сложих ръка обратно на дръжките и си поех дълбоко дъх. — Добре, нека го изпробваме.

Преди да му кажа да действа бавно, Каел се изстреля във въздуха. Изпищях от изненада, когато дупето ми се вдигна от седлото, въпреки всичките каиши, които бях сложила, и момент по-късно се върнах на мястото си. Сграбчих дръжките, но не изглеждаха достатъчни.

Тогава Каел протегна крилете си, за да се плъзга, и хвана въздушно течение. Изведнъж се издигнахме високо в небето, а аз бях на драконовия гръб вместо в драконовите нокти и… беше спиращо дъха. Вгледах се в разпрострения под нас град, руините, покрити с пълзяща зеленина. Птици летяха покрай нас, без да се страхуват, докато се носехме. Видът им ме накара да се засмея от радост и конската ми опашка се развя пред лицето ми и влезе в очите ми. Поклатих глава, за да се опитам да я махна, но не стана. Трябваше да си направя плитка, замислих се. Или ми трябваше шапка.

Тогава една буболечка се блъсна в едното ми око и изпищях отново, посягайки към лицето си. Добавих и очила към списъка.

Усетих удоволствието на Каел, носейки се бавно в небето.

„Добре ли си?“

„Да“, казах, след като изтрих очите си няколко пъти. Вятърът ги караше да сълзят, но не ме спираше от това да се вглеждам наоколо в почуда. Чувствах се толкова… могъща.

„Това много ти харесва, мога да кажа.“

— Така е — извиках, но думите ми бяха отнесени от вятъра. Нищо чудно, че хората му бяха телепати. Опитах отново. „Така е.“ Чувствах се по-малко като жертва и повече като участник. „Забавно е.“

„И си здраво завързана? Добре седнала?“

Задържах една ръка на дръжките и опипах ремъците около краката си.

„Мисля, че е достатъчно добре…“

Дъхът ми заседна, когато той се завъртя във въздуха и за един ужасен момент бяхме с главата надолу.

„ОБОЖЕМОЙКАЕЛ!“

Изправихме се секунда по-късно и можех да почувствам тътена от смях, идващ от него. Безпомощно разклатих юмрук във въздуха.

„Идиот. Идиот! Изкара ми ангелите!“

„Защо? Казах ти, че няма да те оставя да паднеш. Но сега, когато си толкова близко до кожата ми като една от люспите ми, не трябва да се тревожа за безопасността ти.“

„Само за загубата на контрол върху пикочния ми мехур“, казах му кисело, но не можех да му остана ядосана. Беше прекалено забавно.

„Ще продължаваме ли?“

Веднъж да не бъда ужасена да съм във въздуха и да не искам да се приземяваме.

„Да, давай. Бих искала да видя повече от града.“

„Тогава продължаваме.“

И се наклонихме силно на една страна, обръщайки, и отправяйки се към хоризонта.