Руби Диксън
Огънят в кръвта му (24)

Глава 24

Клаудия

Готвенето определено беше по-лесно с дракон наоколо, реших следобеда.

Прозях се, докато набождах на шиш парче от крава над лагерния огън. Горях стари вестници, които намерих в офиса, а Каел беше много удобен що се отнася до запалването им. Не беше голям огън, защото нямах истинско гориво, но беше огън. Хвърлих друг технически учебник върху самия огън и пламъците потрепнаха, затова посочих на Каел да го поправи. Веднага се промени в драконовата си форма, снижи глава и изстреля огън, след което се върна отново в човешката и сложи ръце на кръста ми, придърпвайки ме в скута си. Ставахме по-добри в готвенето в екип, помислих си. Каел се учеше да не овъглява храната ми, докато още ходеше (бонус!), а аз се учех да не се изнервям от ловните му навици. По-рано днес, той ме послуша, когато му казах да не прави бъркотия, като убива кравата, и ме остави да я заколя, преди да изяде своята порция.

Напредък. Малък, но напредък.

Сгуших се в прегръдките му, докато месото ми се готвеше, а той погали косата ми и плъзна нокти нагоре-надолу по ръката ми, ръмжейки доволно. Това? Това не беше толкова лошо. Всъщност един вид беше сладко — имах горещ мъж, много храна и страхотна нова стая. Не трябваше да се тревожа къде ще спя, има ли достатъчно храна, която да стигне до края на седмицата, или дали нещо ще се счупи и да опитаме да продадем някои предмети. Най-голямата ми тревога беше кога и дали изобщо мога да накарам Каел да носи панталони, а и дали наистина го искам, защото кожата му беше топла и приятна срещу мен. Харесваше ми да се възползвам от голотата му, както и властната му, свирепа природа.

Бях… щастлива. За момента. Знаех, че това няма да продължи. Нищо от това нямаше. Все още съществуваха Ейми и Саша, за които се притеснявах, и бъдещето. Хапане и секс. Форт Далас и какво да правя, ако никога повече не ме пуснат вътре. Имаше милиони неща, които ме тревожеха.

Но за тази вечер просто щях да се насладя на миризмата на печено месо, сгушена в скута на моя мъж, а по-късно щях да спя на невероятното си ново легло.

Когато стомахът ми беше пълен, се облегнах срещу големите, широки гърди на Каел и облизах пръсти.

— Ще трябва да намерим подправки — казах му. — И може би градина някъде.

„Всичко, което пожелаеш.“ Потри носа си в мидата на ухото ми.

— Знаех си, че ще кажеш това.

„Защото знаеш, че ще направя всичко за теб.“

Усмихнах се, защото беше истина. Беше необикновено да се чувствам толкова странно… щастлива след заточението ми от Форт Далас и единствения живот, който познавах. Чувствах се леко виновна, че стомахът ми беше пълен, обкръжението ми беше луксозно (сравнено със стария автобус, където живеех последните пет години) и имах наистина страхотни оргазми няколко пъти този следобед.

Беше все по-трудно да откривам вина в това, че съм половинка на Каел.

Всичко, което някога познавах, беше знанието, че драконите са врагове. Те убиваха и разрушаваха. Милиони — не, милиарди бяха умрели при драконови атаки. Но този, който ме държеше сега в прегръдките си, хапеше ухото ми игриво и се грижеше за мен по-добре, отколкото можех да си представя. Беше приятно да е наоколо и харесвах чувството му за хумор. Приготвях се психически за това, което щеше се случи, когато животът стане отново нормален. Когато аз се върна при сестра си, а той в небето.

Защото това не можеше да стане. Драконите и хората не можеха да бъдат щастливи заедно, също като акулата и тюлена. Единият беше хищник, другият беше закуска. Нещо щеше да се случи и тогава къщата от карти щеше да се срути.

Всеки път, щом мислех за това, болката в гърдите ми се изостряше.

Не можех да се влюбя в дракон. Просто не можех.