Руби Диксън
Огънят в кръвта му (20)

Глава 20

Клаудия

Трима войници ме заведоха на покрива, оръжията им бяха насочени към гърба ми, сякаш очакваха изведнъж да се превърна в дракон. Сякаш бях много опасна. Беше нелепо, но те се страхуваха. Знаех го. По дяволите, аз бях уплашена, а познавах Каел по-добре от тях. Можех да почувствам мислите му в ума си, сякаш се опитваше да разгадае какво се случва зад мълчанието ми. Беше разтревожен. Поне това бе сигурно. И спокойствието му се изчерпваше с всяка изминала минута.

Трябваше да се уверя, че бе добре. Последното нещо, което исках, беше да изпържи всички в момента, в който се покажем на покрива, защото тогава не знаех какво щяха да сторят с Ейми.

„Качват ме по стълбите“, казах му. „Не наранявай никого. Ще ме освободят.“

„Ранена ли си?“ Тревога оцвети мислите му, последвано от ярост. „Да ги унищожа ли?“

„Не“, казах и се принудих да се успокоя. „Без унищожаване. Те просто ще ме пуснат при теб.“

„Почувствах тъга в мислите ти. Защо това те прави тъжна? Ти си ми половинка. Ще се грижа за теб.“

Не казах нищо. Бях разочарована. Ейми все още бе затворница. Каел все още щеше да ме държи. Нямах никакъв контрол над ситуацията и това беше доста разочароващо. Най-лошото беше, че дори не бях сигурна дали съм в безопасност. Какво щеше да стане, ако Каел разбереше защо съм разстроена, ядосаше се и ме убиеше? Дори когато си го казвах, знаех, че не беше така. Разбира се, той можеше да откъсне врата на други съперничещи дракони и да заплаши да изгори цял Форт Далас, за да ме върне, но ме искаше в безопасност и здрава.

Това обаче не значеше, че не можех да съм ядосана на това.

Качихме се по аварийните стълби на покрива и на върха на стълбите спряхме пред тежките металните врати. Веднъж отвореха ли се, нямаше връщане назад. Погледнах войниците от моята страна, като отбелязах големия страх по лицата им. Чувствах се зле за тях. Това не беше начинът, по който искаха да станат нещата. Бяха ужасени от това, че качвайки се тук, могат да бъдат опечени. И те наистина трябваше да са ужасени. Това беше всичко, което познавахме, откакто процепа в звездите се отвори. Не ги винях, че бяха разтревожени…

Един от войниците ме бутна в гърба с края на пистолета си.

— Продължавай. Отивай горе да видиш гаджето си.

… Но това не означаваше, че не са тъпанари.

Погледнах го унищожително и сложих ръка на дръжката. Тревожех се относно връщането си при Каел. Ами ако беше ядосан от тръгването ми? Ако ме захапе отново? Ако се върнем в началото? Имаше милиони „ако“ и нямах отговор на никое от тях. Поех си дълбоко дъх, подсилвайки куража си, и отворих вратата.

Преди дори да се отвори пролука, голямо око се взря надолу, плашейки ме. Цветът се менеше между златно и черно и когато ме видя, драконовата глава се придвижи и видях блясък на огромни зъби.

„Половинката ми. Ако са те наранили…“

Дори от тази страна на вратата можах да чуя недоволното му ръмжене.

Мъжете вдигнаха оръжията си, насочвайки ги към окото му.

— Не, всичко е наред! — Вдигнах ръце, спирайки ги. — Идвам, Каел. Мръдни.

„Ранена ли си?“ Изръмжа силно.

— Добре съм. Никой не е ранен. Никой не е заплашван — докарах успокояващ, щастлив тон за гласа си, противоположно на чувствата ми в момента. — Но ако не се дръпнеш от вратата, не мога да изляза.

Голямата му глава изчезна и сградата се разклати, когато отстъпи няколко крачки. Оръжията се снижиха с няколко сантиметра.

— Исусе — каза мъж зад мен. — Мисля, че се напиках. Шибано страшно копеле.

— Изчезвай оттук — каза ми друг войник и ме побутна с края на пушката си. — Махни го от града.

— Да, да. Отивам — с последен поглед към войниците се отправих към покрива.

Каел беше там, чакайки в драконовата си форма. Веднъж да се зарадвам, че не бе в човешка, защото тогава беше по-уязвим. Нямаше да се поколебаят да го застрелят, ако бе човек. Като дракон, обаче, беше адски страшен. Големите му размери изглежда покриваха по-голямата част от покрива, опашката му се мяташе насам-натам, явно развълнувано. Започна да ръмжи ниско, когато се появих.

„Миришеш на тях.“

„Да, е, и ти не миришеш толкова чудесно, приятел.“ Беше лъжа, защото топлата му, пикантна миризма беше странно успокоителна. Но аз бях уморена и нещастна, и разтревожена за Ейми. И сега дракон ми говореше за миризмата ми. Исках… да се свия някъде и да заплача. „Може ли просто да тръгваме?“

Каел се изправи на крака, размаха опашка за последен път и се придвижи към мен. Голямото му тяло накара моето да изглежда като джудже. Чаках търпеливо, докато голямата му муцуна се движеше нагоре-надолу по мен, проверявайки за наранявания.

„Без рани? Не са те наранили?“

„Не са.“

Беше странно, защото можех да почувствам желание да се надига в ума му от разбирането и облекчението. Почувствах се леко виновна, че бях толкова разочарована. Само малко, разбира се. Той отново прокара носа си по мен, спирайки се на дрехите.

„Какви са тези неща на теб?“

„Дрехи. Видя ме да нося такива преди.“

„Не като тези.“

„Не, не като тези. Тези са по-добри.“

„Защо?“

Принудих се да съм търпелива.

„Покриват ме, така че съм благоприлична.“

„Не разбирам това «благоприлична».“ Дръпна единия ръкав на ризата ми, сякаш се опитваше да я махне от мен. „Не харесвам това.“

„Хората не ходят наоколо голи“, казах му, дърпайки ризата от устата му, преди големите му зъби да я разкъсат. „Нямаш думата по въпроса.“

„Много добре.“ Продължаваше да прокарва носа си по мен, душейки ме някак загрижено. „Миришеш уморено. Нещастно.“

Можеше да подуши тези неща? Не грешеше — бях уморена. Бях нещастна. Исках да се свия някъде и да плача. Повече от всякога исках да се свия с него и да го накарам да ме милва и успокоява, докато спра да се чувствам толкова изолирана и сама… но толкова се страхувах от още ухапвания. Страхувах се, че ще иска секс. И мразех, че не можех да вярвам на единствения човек, който исках да ме държи в момента. Беше един наистина дълъг ден, и то лош.

„Беше най-добрият ден, защото белязах моята Клаудия като половинка.“ Душенето определено ставаше по-силно.

Погледнах неспокойно към вратата зад мен, където стражите още чакаха. Дулото на поне една пушка беше подадена от там и не знаех към мен ли бе насочена или към Каел. Спомних си стрелбата по мен от преди. Е, не бяха тези войници, но другите бяха решили, че ще е добра идея да ме „спасят“ от дракона като ме убият.

Нямах доверие на тези войници и не бях убедена, че няма да се опитат да ме застрелят.

По някаква причина това ме накара да се почувствам по-тъжна и по-самотна от всякога. Нямаше място, което да мога да нарека свой дом, на никого не можех да вярвам, освен Саша и Ейми… и трябваше да ги оставя.

„Ако ще тръгваме, давай.“ Казах му, преглъщайки сълзите си. „Искам да се махна оттук.“

„Казваш го, но нямаш това предвид. Ще останем“, каза ми „докато въпросът не се реши.“

„Не мога“ казах му равно. Надут дракон.

„Моята Клаудия е тъжна. Защо?“

„Не те искат тук, защото си дракон и не си човек. И мен не ме искат тук.“

„Прави те тъжна.“

„Така е. Това е домът ми. Или беше.“

„Домът ти е с мен.“

„Но ти не си човек“ автоматично помислих и си пожелах да не бях. Не исках да го ядосвам.

Но Каел не беше ядосан, само замислен.

„Чуу-век. Това двукраката форма вместо бойната ли е? Ще се променя, ако това ти харесва.“

Притиснах длан към големия му, люспест гръден кош, клатейки глава.

„Не, не се променяй! Не тук. Не харесвам вида на тези пушки.“ Нито пък вярвах на командира, че няма да избере лесния начин и просто да убие Каел в момента на промяната му. „Нека тръгваме, моля.“

„Ще направя каквото ме е помолила половинката ми.“ Подуши ме отново, голямата уста, пълна със зъби леко четкаше косата ми. Тогава ноктите му се увиха около торса и краката ми и Каел разпери криле.

Издигнахме се в небето миг по-късно и Каел започна да прави спирали нагоре във въздуха, размахвайки крила яростно, за да увеличи височината. Задържах погледа си надолу, гледайки малките светлини на Форт Далас да избледняват, и сълзи напълниха очите ми. Чувствах се сякаш бях изоставила сестра си. Някъде в лабиринта от казарми, невинната ми, доверчива сестра беше държана като затворник, защото драконът се свърза с мен. Не беше честно.

„Ще се върна за теб, Ейми“, казах й тихо. „Обещавам.“