Руби Диксън
Огънят в кръвта му (14)

Глава 14

Клаудия

Това лудо черно отново се въртеше в очите на Каел.

Дъхът ми се беше заклещил в гърлото, страхът беше накарал краката ми да замръзнат. Стоях по средата на улицата и наоколо имаше неща, зад които да се скрия, преобърнати автобуси, изоставени коли, близки разрушени сгради, но не можех да избягам от него.

Не и когато очевидно се бореше за контрол.

Знаех, че няма да ме нарани. Имаше много възможности да го направи преди, но не се беше възползвал от тях. Знаех, че когато очите му станат черни, всичко, което трябваше, бяха няколко прошепнати думи и ще станат златни отново.

Това не означаваше, че не бях наистина изплашена. Току-що бях видяла Каел да разкъсва гърлото на друг дракон. Белязан дракон. Куршумите отскачаха от проклетите им кожи и хората не можеха да ги наранят. Но Каел? Той просто разкъса врата му с челюстите си. Все още можех да почувствам горещите капки от кръвта, подхванати от вятъра и пръскащи лицето ми, все още можех да чуя умиращото му бълбукане.

Почти загубих контрол над пикочния си мехур при гледката, още повече че се случваше точно пред лицето ми.

Все още се взирах, когато Каел се приближи към мен, кръв капеше от зъбите му, очите му бяха черни като нощта.

Това не беше гушкащият се, нежен Каел от последните няколко дни. Това беше нещо съвсем друго. Гледайки го по този начин си спомних, че бе нужен само един дракон, за да унищожи град. Стиснах очи, докато той идваше към мен. Беше опасен, когато беше ядосан, а това определено се дефинираше като ярост. Дали щеше да ме убие? Да ме разпори на две с един удар и да ме унищожи толкова лесно, както направи с другия дракон? Той беше един от неговия вид. Мога да се закълна, че комуникираше с него на някакво ниво, но го унищожи толкова лесно, колкото и дишаше.

Безопасността, която чувствах през последните няколко дни? Беше лъжа. Мислех си, че мога да му бъда приятел. Че бях в безопасност с него. Всичко беше грешно. Форт Далас искаше да опитомя дракон, но нямаше как да контролираш нещо като Каел. Той беше природна сила. И като торнадо или ураган, щеше да унищожи всичко по пътя си, за да вземе каквото желае.

А той… искаше мен.

Каел ме погледна, все още в грамадната, плашеща драконова форма, топлината от тялото му се излъчваше от него и стигаше до мен. Затворих очи, инстинктивно трепвайки, когато той се наклони към мен.

Но… масивната глава само ме погали по бузата. Дъхът му, все още миришещ на кръв и огън, се търкаше по мен като вълна. Всичко, което правеше, беше да души косата ми, след което прокара муцуната си по разкъсаната ми дреха, сякаш ме уверяваше, че не съм ранена.

Все пак имаше някакъв контрол. Някои от ужасните усещания напуснаха тялото ми и освободих въздуха, който бях задържала.

— Само аз съм, Каел — казах меко. — С теб съм.

Той отново ме подуши, след това ноктите му се увиха около кръста ми. Вкопчих се в него, докато той се издигаше във въздуха и всичко, което можех да направя, беше да се държа за скъпия си живот и да се надявам, че тази лудост скоро ще свърши.

* * *

Загубих представа колко дълго летяхме. Светът се люлееше, докато Каел се движеше по теченията на вятъра, а аз се клатушках, безпомощна, в ноктите му. Стомахът ми се гмуркаше при всяко превъртане и правеше трудно следенето на посоката, в която отивахме, защото да отворя очи, означаваше да повърна. Но в края на краищата летенето свърши и отворих очите си, за да видя, че сме се върнали в офиссградата с течащата вода — сградата, от която бях отвлечена преди известно време.

Имах чувството, че беше минал цял един живот.

Каел се приземи, а аз се извих в хватката му, опитвайки се да се освободя. Той внимателно махна ноктите си от мен и ме пусна, и в момента, в който стъпих на земята, последната част от дрехата ми се разпадна.

Отвратителна работа. Днешният ден беше като една смотана торта. Съблякох парцалите и ги изритах настрани, насочвайки се към банята. Исках да наплискам лицето си с вода. Все още можех да помириша кръвта на другия дракон върху себе си, все още помирисвах дима. Трябваше да се почистя.

Трябваше да се махна и да подишам свободно за няколко минути.

— Клау-дя — каза твърде познат глас зад мен. Някой се беше върнал в човешката си форма и вероятно искаше да флиртува.

Но все още треперех от шок. Не се обърнах. Не исках да флиртувам точно сега. Исках да знам, че бях в безопасност. Исках да се свия на кълбо и да се скрия в малка, циментова стая, където нищо не можеше да ме хване отново.

— Клау-дя? — Този път тонът на Каел беше въпросителен. Почувствах стъпките му, докато идваше към мен и докосна раменете ми, но ръцете, които погалиха кожата ми, бяха внимателни. Толкова бързо, колкото ме докосна, се отдръпна. — Клау-дя… Каел.

Захапах устната си, размишлявайки върху опциите си. Как щеше да реагира, ако го игнорирам? Лошо, предполагам. По тази причина се обърнах, скръстих ръце, тялото ми беше обтегнато от напрежение.

— Какво искаш? — Обаче в момента, в който го погледнах, ахнах. От единия ъгъл на устата му течеше кръв, а на едната му ръка имаше дълга рана, от която също капеше кръв. Целият му гръден кош беше червен и изглеждаше сякаш току-що е излязъл от кланица. — О, Боже! Ранен си?

— Клау-дя… Каел — този път, когато го каза, нямаше грешка за притежанието в гласа му. Той посочи ръката си, след това грабващо движение, изобразявайки как другия ме беше издърпал от него. — Клау-дя — оголи зъбите си, показвайки колко големи са. — Каел.

Въпреки че спомена само две думи от общия ни речник, знаех точно какво казва. Другият дракон го беше ранил, когато ме бе издърпал от прегръдката му. И Каел беше тръгнал след мен, защото в очите му бях негова.

Не знаех как да се чувствам относно това. Част от мен беше раздразнена, че бях смятана за някакво притежание. Друга част, обаче, беше дяволски благодарна, че беше решил, че бях негова, и че беше тръгнал да ме спасява от другия дракон. Бях леко ужасена, че бях щастлива за това. Също и леко поласкана. Съвсем, съвсем мъничко, но смазах чувството моментално, съзнавайки вината си.

— Тук съм, защото ме отвлече — казах, но почувствах думите груби в момента, в който излязох от устата ми. Той не трябваше да ме спасява.

Може би от тона на гласа ми, но очите му се присвиха. Погледна към ръката си, след това пак към мен. Очите му все още чернееха, но златното беше повече, уведомявайки ме, че бе близо до завръщането си. Докато погледът ми беше заключен в неговия, той се изправи и изръмжа ниско. Спуснах поглед надолу и… да. Каел отново беше възбуден. Членът му се раздвижи и увеличи, втвърдявайки се, докато гледах.

— Това всеки път, когато говорим ли ще става? — Попитах го, странно задъхана.

Докато гледах, той вдигна ръка и облиза раната си, но погледът му остана в мен. Това беше почти… секси. Боже, не трябваше да бъда очарована от това.

— Не, Каел — казах му, използвайки най-строгия си глас. Всичко, за да ме разсее. Ааа, него. — Разбирам, че си повече дракон, отколкото човек, но не това е начинът да се почисти рана.

— По-ииииси — опита се да го повтори, протягайки се и милвайки ме по ръката. Очите му станаха по-тъмни и се приближи по-близо, кожата му се притисна към моята. — Рррррана.

Докато се приближаваше, осъзнах колко е голям. Изпъстрена кожа и мускулести гърди блокираха зрението ми и сложих длан на ранената му ръка. Без да мога да се спра забелязах, че и двете ми длани не могат да обхванат един негов бицепс. Потреперих.

— Може би повече дракон, отколкото човек — промърморих си. — Хайде. Нека те почистим. Виждам, че си възбуден, но си и покрит с кръв и се надявам да не е цялата твоя.

— Къх-ръв — вдигна глава, гледайки устата ми, след това се опита да прокара палеца си — покрит с кръв — по устните ми.

Отдръпнах се.

— Не!

— Не? — Веждите му се свиха и се вгледа в червените петна по кожата си.

— Да, кръв — повторих, раздразнена. Пръстите ми минаха по неговите и докоснах влажната кръв по възглавничките на пръстите му. Разтърках я и му показах пръстите си. — Кръв. Навсякъде по теб е. Идвай — хванах ръката му, игнорирайки големината и интимността, защото той все още ми беше чужд. Ръцете му бяха широки, но мускулести, кожата топла, но само малко по-топла. Пръстите му бяха силни и с пет пръста, като човешките, но вместо с нормални човешки нокти завършваха с по-малък вариант на ноктите от драконовата му форма. Той беше човек, но не съвсем.

Игнорирах това „не съвсем“ за сега. Очевидно той не намираше, че ми липсва нещо. Искаше ме такава, каквато бях — мръсна, гола и неспособна да си говорим.

Водейки за ръка моя мъж дракон се върнах в банята, която бях обявила за част от нашата квартира и взех още от хартиените кърпи. Пуснах водата, след това отворих един от сапуните, надявайки се да намеря един. Беше единственият, който беше останал, затова го използвах. Разтърках го върху мократа хартиена кърпа и погледнах към Каел, докато го разпенвах.

— Виждам, че си игрив в момента, но няма да седна да си говоря с теб, докато си ранен и покрит с кръв.

Той ме гледаше любопитно, когато се приближих с мокрите кърпи. Ноздрите му се разшириха и хвана ръката ми, когато се протегнах да го докосна, след което помириса сапуна, като бърчеше носа си.

— За миене е — когато продължи да се мръщи, промених тона си, правейки го мек и успокояващ. — Ще те почистя. Ще махна кръвта — избърсах пръсти в кърпата, за да му покажа, след това посочих лицето и ръката му, усмихвайки се. — Не искаш ли да си чист? Да махнем тази кръв?

— Изчистим… кръв — повтори, погледът му беше на устните ми. Това беше най-доброто изречение, което някога беше казвал, но не можех да спра подозрението, че не го правеше, защото се учеше. По-скоро се опитваше да ме впечатли.

Ще се справя.

— Да. Предпочитам чистата кожа — плюс това трябваше да почистя раната му. Реших да започна първо с ръката му, тъй като ако започнех директно от лицето му, можеше да се разтревожи. Хванах ръката му с дланта си и използвах другата, за да измия внимателно разкъсването, вдигайки поглед от време на време, за да преценя реакцията му.

Нямаше такава.

Потупах раната отново. Все още нямаше. Ако болеше, не беше много. Това беше добре. Беше дълга, но плитка рана, вече хванала коричка. Кървеше като човек — предполагам, че трябваше да съм доволна от това. И не реагираше лошо на вниманието ми. Вместо това очите му се сменяха между златно и черно, и издаде ниско, доволно ръмжене.

По някаква причина тези звуци ме накараха да се изчервя.

— Успокой се, Ромео — прошепнах, избърсвайки ръката му за последен път, преди да се преместя на гръдния му кош. — Искам да свърша с това — с облекчение видях, че когато цялата кръв се махна от гърдите му, имаше само няколко драскотини. Смятах, че в момента бях напълно зависима от него и ако имах намерение да се връщам при Ейми — или, по дяволите, просто да остана жива, — трябваше да остане цял и невредим.

Трябваше да мисля за Ейми повече, осъзнах виновно. Как щях се върна във Форт Далас при сестра ми. Вместо това бях фокусирана върху Каел и днешното страшно отвличане. Ако се замислех какво може да се е случило с нея…

Но не, нямаше да пропадна в тази заешка дупка. Сега не можех да стигна до Ейми. Проблемът с другия дракон беше решен и трябваше да се фокусирам върху това, с което можех да се справя. И точно сега това беше Каел. Така че притиснах мократа кърпа към ъгъла на устата му, отбелязвайки колко пълни устни има, въпреки острите зъби, които бяха точно под тях. Ако държеше устата си затворена, за да скрие зъбите си, и очите си притворени, щеше да прилича достатъчно на човек. Чертите на лицето му бяха силни, но не прекалено нечовешки или непривлекателни. Всъщност той беше доста красив. Отначало си мислих, че изглежда стряскащо, но сега намирах, че не мога да спра да го гледам. Освен това имаше и най-дългите мигли, които някога бях виждала. Дълги и гъсти, точно като кехлибарената му коса.

На повърхността беше голям и страшен, но вече бях свикнала с него. Не беше толкова страшен. Ако не друго, той беше напълно фокусиран върху мен. Сетих се за реакцията му, когато другият дракон ме взе. Каел беше разярен, но остана по-назад, за да може да ме хване, ако бъда изпусната. Изглеждаше сякаш бе по-загрижен за безопасността ми, отколкото, това че любимата му играчка беше взета.

Внимателно почистих бузите му, гледайки го докато работех.

— Не знам какво щях да правя, ако другият дракон ме беше отвел и ти не знаеше къде съм — не ми харесваше да мисля за това, но вероятността беше доста голяма. Почти умрях днес. Или… почти свърших като човешкото домашно животинче за някого. Каел ме искаше — показа го доста ясно, — но също така беше търпелив, грижлив и мил по неговия си драконов начин. Сякаш щастието ми наистина имаше значение за него.

Дали друг дракон щеше да се държи така? По някаква причина се съмнявах в това. Можех да си представя как белязаният златен мъжки ми отхапва главата. Но… може би не. Беше ме откраднал и се опита да ме задържи, не да си отхапе от мен. Това трябваше да означава, че иска нещо подобно на това, което искаше Каел — нещо физическо.

И това не беше никак добре.

Въпреки всички различия, които имахме с Каел, успявахме да общуваме. Комуникирахме — по някакъв начин — и мисля, че помежду ни имаше привързаност. Отново, някакъв вид. Странна привързаност, със сигурност. Другите дракони не биха проявили дори малко от търпението на Каел. И беше странно да споменавам „дракони“ и „търпение“ в едно изречение, което ме накара да се замисля. Свърших с измиването на кръвта от лицето му и му се усмихнах.

— Харесвам или не, ако трябваше да остана с някой дракон, имах късмет, че беше ти, Каел.

Очите му почерняха при звука на името му и ме дръпна срещу себе си.

— Клау-дя.

Изчервих се, когато усетих ерекцията му да се притиска към стомаха ми и ме накара да осъзная колко голи бяхме. Изглежда, че всеки път губех дрехите си около този мъж. Дракон. Все тая.

— Не приемаш добре „не“ за отговор, нали?

Главата му се наклони и черното се върна в очите му.

— Не?

Разбира се, че разбра точно тази проклета дума. Бях леко нервна от тъмнината в очите му. Предполагам, че все още чувстваше притежание вследствие на неотдавнашната битка и да му казвам „не“ вероятно не беше най-добрата идея.

— Не това имах предвид.

Потупах го леко и отидох да завъртя крановете на чешмата за още вода.

Той задържа ръката ми, попречвайки ми да се обърна. Изръмжа ниско и се опита да ме придърпа обратно в прегръдката си.

Обърнах се към него намръщена, но черното все още беше в очите му. Добре, очевидно дори и отдалечаването с няколко крачки го ядосваше.

— Просто ми трябва още вода, за да те почистя — когато не ме пусна, го погледнах раздразнено. — Клаудия е добре с Каел, ясно? Не искам да ходя никъде другаде.

Това го накара да ме освободи.

Отидох до мивката и завъртях крана, пускайки водата. Дори след няколко дни на течаща вода, все още го чувствах като подарък и бях ужасена да не спре, така че никога не я оставях пусната. Но в момента, в който я пуснах, ръката му се уви около кръста ми и това стана причина задните ми части да се притиснат към твърдата му, еректирала дължина.

Помириса косата ми и можех да почувствам дъхът му по раменете си.

— Клау-дя… Каел?

О, Боже. Топлина се разля в тялото ми в същия момент, в който се появи и тревогата. Гледах го в напуканото огледало. Очите му чернееха от желание, увитата голяма ръка около кръста ми беше нежна. Помилва с уста едното ми рамо, а след това усетих как бедрата му се раздвижиха, търкайки члена си в дупето ми с очевиден жест.

Аз… може би бях казала нещо грешно. Целта ми беше да му кажа, че съм негова и ничия друга, така че той да се успокои. Той изглежда беше разбрал, че се съгласявам с него да ме направи, ами, наистина негова.

Невъзможно при всички положения.

Издадох малък звук в знак на протест, когато той отново се притисна към мен, галейки дължината си по средата на дупето ми. Добре, това беше грешно…

… И чувството бе невероятно. Боже, аз съм болна, слаба жена, защото исках да го направи отново.