Руби Диксън
Огънят в кръвта му (13)

Глава 13

Клаудия

Ръцете ми трескаво дърпаха ноктите, които ме държаха здраво. Странният дракон ме грабна от хватката на Каел и сега отлиташе нанякъде с мен. Ноктите му одраха кожата ми и Каел издаде друг рев от гняв, пълен със сила и ярост. Не бях чувала такъв от него с дни. Страхът ме задуши и махнах развяващата ми се коса от лицето си, за да се опитам да погледна по-добре похитителя си.

Друг златен дракон. Не толкова голям като Каел, но много по-белязан. От тук можех да видя множество белези и полуизлекувани разкъсвания, качващи се по люспите му към гърлото и челюстта му. Ноктите, които ме държаха близо, бяха покрити с множество бели следи, които показваха, че новият ми похитител обичаше битките.

Защо мен? Защо ме взе? Помислих за Каел и за усмихнатите златни очи. След това за почти постоянната ерекция и преглътнах трудно. Нещата с този нов дракон можеха да са много, много лоши. Каел беше търпелив и добър с мен, но този не познавах изобщо. Освен това не исках и да го опознавам.

Драконът изви и се издигна по-високо, така че се вкопчих в ноктите му, заглушавайки един вик. На тези височини вятърът беше по-силен и новият дракон разпери криле, издигайки се нагоре. Той летеше извън града, далеч от сградата, която наричах свой дом през последните дни… и далеч от Форт Далас.

Не беше добре. Изобщо не беше добре. Не можеше да бъда отнесена някъде. Трябваше да се върна при Ейми.

Погледнах трескаво зад мен. Каел беше близо, летейки зад другия дракон. В тази позиция аз и по-малкия дракон бяхме над него, обаче той изобщо не атакува. Притесних се, защото знаех, че се страхува да не би другият да ме пусне. Във всеки случай бях в беда, защото очите на Каел бяха напълно черни. Докато гледах надолу към него, изрева яростно. Веднъж. Втори път.

Всеки рев само караше ноктите на новия дракон да се затягат около мен. Опитах се да ги избутам, паникьосана. Какво можех да направя? Не исках да ме пусне, но и не исках да бъда притисната между дракони във въздушен бой. Нямаше да оцелея. Бях безпомощна между тези гиганти, просто пешка, за която да се бият.

Новият дракон се завъртя, главата му се обърна, за да погледне Каел зад него. Окото, което можех да видя, беше черно от драконов гняв. Докато се притеснявах, той ме подхвърли между ноктите си и изпищях от страх.

Каел се ядоса още повече при това движение.

Другият крак на дракона ме притисна още по-близо, а в това време се вкопчих за ноктите му, задъхвайки се от страх. Не ме интересуваше, че „хващането“ ми накара дрехата ми да се разпадне. Чувството, което имах за момент, приличаше на това да съм изпусната. Не исках да падна. Земята беше далеч, далеч надолу, за да ми бъде комфортно. Така че се задържах здраво и от тази страна видях, че този белязан нещастник има само едно око — от другото не беше останало нищо, освен една маса от белези.

Каел отново изрева и погледнах надолу, за да видя, че настига похитителя ми, движенията му бяха развълнувани. Крилата му се свиваха и разпъваха бързо, очите му бяха като две черни галактики. Задържах дъха си, гледайки как се приближава. От тук беше странно как съм се привързала към дракон. Но просто това… беше Каел. Мисля, че бих могла да оцелея в каквато и борба да имаха тези двамата, когато знаех, че мога да направя очите му златни. Можех да се справя с Каел.

Белязаният дракон внезапно се спусна надолу, плъзгайки се към разрушените улици в покрайнините на града. Докосвахме леко пътищата, минавахме между сградите и в един момент бяхме толкова близо до земята, че влачех крака си и се ужасих, че ще стана петно на паважа. Стомахът ми подскачаше от всичкото това въртене.

След леко кръжене новият дракон се приземи, настанявайки се върху стар автобус. С единия си преден крак ме притисна към гърдите си, ясно показвайки, че няма да ме остави. Миг по-късно чух шумното тупване на Каел, който се приземи наблизо.

Златният, който ме държеше, изрева предизвикателно.

Каел му отвърна, опашката му се мяташе, разпилявайки счупени коли. Застана на четирите си крака и започна да се приближава, от ноздрите му излизаше дим.

Новият дракон предупредително издиша огнена струя и се наложи да потисна един писък, защото не беше безопасно да си навличаш вниманието на дракона.

Бях толкова прецакана.

Каел

Моята половинка.

Яростта пулсираше в главата ми, смесвайки се с така познатата ми ярост.

Клау-дя беше моята женска. Моя. Държах я в ръцете си, мекото й тяло миришеше на възбуда, плътта й беше притисната към моята. Бях толкова близо да я бележа като моя, само за да бъде отнесена от съперник. Големият мъжки Драконѝ, който я взе, вероятно маркираше територията си, но нямах избор. Хората я поставиха в опасност с жилещите си оръжия и ужасът й се беше загнездил в ума ми, докато почти не се изгубих в лудостта. Така че я изведох от моята територия, за да бъде в безопасност. Знаех, че съм достатъчно силен, за да се бия с всеки друг мъжки. В миналото съм се бил много пъти и бях печелил.

Но никога не съм имал половинка, толкова уязвима, колкото Клау-дя. Никога не се бях тревожил за безопасността й на тази територия, нито бях мислил, че друг Драконѝ би я откраднал от мен. Този тук вероятно беше усетил мириса й по вятъра и го беше последвал, за да види какво мирише толкова хубаво. Сигурно е усетил желанието й — и липсата на клеймото ми в кръвта й — и знаеше, че не бях осъществил връзката. Знаеше, че моята женска бе податлива и готова за връзка.

Така че я взе.

Изревах от възмущение толкова силно, че накарах близките постройки да се разклатят. Птиците излетяха в небето, отлитайки. Не ме интересуваше. Съперникът се опитваше да отдалечи Клау-дя от мен. Тя беше крехка, слаба. Ако той не беше внимателен с нея, можеше да я нарани. Страхът от това беше по-силен от гнева. Не можех да спра да виждам как я хвана с ноктите си и я отнесе, малкото й тяло се люлееше като листо по вятъра. Клау-дя беше малка и не бе толкова силна като женските Драконѝ. Той трябваше да е внимателен с нея. Тя беше по-ценна от самия живот.

Продължих напред, взрян в големия, белязан мъжки. Не можех да го атакувам, защото скъпоценната ми половинка беше притисната към гърдите му. Нямаше да рискувам безопасността й за нищо на света. Трябваше да почакам. Ако мъжкият искаше да се бие с мен, трябваше да остави Клау-дя. Тогава щяхме да се бием и да го накарам да съжалява, че бе докоснал жена ми.

Нямаше да му позволя да живее. Не и след като беше докоснал Клау-дя. Не и след като я бе поставил в риск. Той щеше да умре болезнено.

Затова чаках, гледайки го. Умът ми беше бъркотия от ярост. Приветствах мислите, които ме съпътстваха в лудостта. Дори и удоволствието на Клау-дя не можеше да проникне в ума ми. Бях загубен в мрака на лудостта отново и се радвах за това.

„Ще си върна половинката“, предупредих го, докосвайки се до ума му. „Ще си върна половинката, а ти ще пострадаш.“

„Тя не е твоя“, отговори другият дракон. „Не си я белязал. Няма огън в кръвта й. Ще я взема за себе си!“

„Моя“, изръмжах. „Моята Клау-дя. Моята половинка. Не твоя.“

Разгневен, застанах пред мъжкия. Трябваше да знам името му. Някога Драконѝ бяха близки. Сега нямаше значение. Той бе натрапник. Крадец на половинки. Щеше да умре, щом беше докоснал Клау-дя. Заради това, че я беше уплашил. Дори сега можех да подуша страха й, остър и плътен в топлия въздух. Прекрасният й аромат беше опетнен от острата миризма на противника ми — млад, тежко белязан от битки и на път да умре.

Нямаше да спечели. Никога. Показах зъбите си в диво ръмжене, докато той издиша пламък като предизвикателство.

„Ще уредим това помежду ни“, заяви мъжкият. „Ще взема тази женска за половинка.“

„Ще трябва да ме унищожиш първо.“

„Тогава ела!“

Напрегнах се, когато ноктите му се развиха и свали Клау-дя долу. Тя падна на колене, косата й покри лицето й. Изръмжах ниско, чакайки я да стане. Да се махне от пътя. Да отиде към безопасността. След дълъг, напрегнат момент, тя се изправи на краката си, които трепереха. Лицето й беше пълно със страх, когато ме погледна, след това отстъпи.

В момента, в който излезе извън обхват, скочих, удряйки тялото на противника си с моето.

Той никога не е имал шанс. Въпреки че младият мъжки имаше много белези и беше оцелял в много битки, бе ясно, че ще спечеля. Знаеше как да захапва с мощните си челюсти, но не беше и близо до скоростта, която имах аз. Когато зъбите му се забиха в предния ми крак, го отблъснах със силен удар с опашката си по главата му, за да го разсея и след това посегнах към единственото му око.

Беше почти прекалено лесно.

Мъжкият изсумтя от болка и моментално се отдръпна, съскайки. Направи няколко крачки назад, опашката му биеше от яд и болка, и изпъна крила, за да отлети. Вече беше приключил с битката.

Но аз нямаше да го оставя свободен. Той заплаши Клау-дя и за това щеше да заплати с живота си. Отидох до крилата му и разкъсах дебелата тъкан до костта. Опонентът ми пищеше от болка, главата му се мяташе диво. Замахна към мен, но ударите му не ме нараняваха.

Приготвих се за убийството, като челюстите ми се затвориха над меката долна част на врата му. С едно свирепо движение изтръгнах гърлото му. Кръв се изля в устата ми, а с нея и лудостта. Тъмнинагладубийствогняв…

Чух приглушен писък някъде зад мен.

Доразкъсах, пръскайки кръв и тялото на победения ми противник се строполи на земята в краката ми. Обърнах се да видя Клау-дя, която се беше втренчила в мен с големите си зелени очи. Наведе се към метална рамка, сякаш краката й не можеха да я издържат. Широко отворените й очи се насочиха към все още потръпващия дракон, проснат на земята пред мен.

— О, Боже. Изкорми го — ръцете й се вдигнаха към устата й, заглушавайки думите. — О, по дяволите.

Не разбирах какво казва, но тонът й ме разочарова. Защо беше разстроена? Тъмнинагладубийствогняв. Не й ли показах, че мога да я защитя? Че мога да се грижа за нея? Тъмнинагладубийствогняв. Че с мен бе в безопасност?

Не бях ли търпелив?

Тъмнинагладубийствогняв

Пресегнах се към ума й и не намерих нищо. Нямаше връзка, нищо, за което да се хвана, нищо, с което да избутам тъмнината от ума си, която ме ядеше. Почувствах го като обида. Опитвах се толкова усилено да разбера, но с кръвта на съперника ми, течаща надолу по гърлото ми и желанието за битка, препускащо във вените ми, беше трудно да се фокусирам върху зелените очи на Клау-дя и спокойствието там.

Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв

Затворих очи, борейки се за контрол. Отне ми един момент, но успях да задържа здравия си разум. Отворих очи, бавно, и тогава улових друг аромат — страхът на Клау-дя. Инстинктивно наклоних глава и я приближих, като не исках нищо друго, освен да я успокоя.

Тя отстъпи назад със страх в очите си.

Нещо вътре в мен се скъса. Яростта се срина. Не беше за нея. Никога за нея. Но всичко останало ядеше от спокойствието ми. Мъртвият мъжки в краката ми. Вонята на това ужасно място. Липсата на общуване с Клау-дя. Защото трябваше да я защитя, тя отново се страхуваше от мен. Защо не се гордееше от начина, по който победих натрапника? Не можеше ли да види колко съм свиреп? Колко абсолютно посветен бях на задачата да я направя щастлива и защитена?

Тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнина-гладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинаглад-убийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийство-гнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогнявтъмнинагладубийствогняв-тъмнинагладубийствогняв

Отново се пресегнах към ума й, отчаян да се свържа, да се задържа.

Но нямаше за какво. Умът й беше затворен за мен.

И всичко това, защото все още не я бях белязал за своя.

Ако го направех — ако й дадях огъня си, — другите дракони никога нямаше да ме предизвикват. Ароматът й щеше да се смеси с моя и необвързаните, разгонени мъже нямаше да я докосват.

Но тя никога нямаше да ми позволи да я докосна. Бяха минали дни и все още не бях близо. Сега ме гледаше с шок и страх в очите си.

Яростта беше прекалено много, нуждата ми от Клау-дя беше прекалено много. Дъвчеше ума ми и не оставяше нищо след себе си. Трябваше да я бележа. Да я държа в безопасност. Да направя така, че никой друг да не може да я бележи.

Бях търпелив достатъчно дълго.

Моя.