Руби Диксън
Варварите от ледената планета (26)

Глава 26

Вектал

— Яж — настоях, предлагайки храна на половинката си.

Джорджи издаде давещ се звук и поклати глава.

— Това нещо ми изгаря езика. Дори сега ме насълзява.

Погледнах очите й. Бе права. Очите й бяха замъглени и сълзяха. Любопитен подуших храната за път. Имаше лек аромат на подправки, но той бе, за да я направи по-вкусна, не за да задавя този, който я яде.

— Човеците имат слаби езици.

— Пфф! — Тя ме погледна раздразнено. — Нямаме.

— Слаби езици, слаби очи и слаби тела — промърморих, наслаждавайки се на раздразненото изражение на лицето на Джорджи. Беше така приятно да говоря с нея… наистина да говоря… и да се шегувам с нея. — Слаби на толкова, толкова места… но с вкусни влагалища.

Лицето й стана яркочервено и тя ме удари по ръката. Лека усмивка изви устните й.

— Ти май винаги говориш за секс, а?

— Трудно е да не го правя, когато половинката ми е толкова мека и красива — казах, милвайки с пръст бузата й.

Тя стана сериозна при думите ми.

— Вектал… аз не съм твоята половинка.

— Да, такава си. Моето кхуи те избра. Когато получиш свое, твоето ще пее за моето. Почакай и ще видиш.

Тя поклати глава.

— Човеците избират своите половинки. Аз не съм избрала моята. Не че ти не си добър — каза ми, галейки утешително ръката ми. — И не че не ме е грижа за теб. Просто… обвързването, трябва да е взаимно решение.

Взаимно решение? Да не е луда? Хората луди ли са?

— Не е решение. Кхуито избира. То винаги знае.

— Но аз нямам кхуи.

— Много скоро ще поправим това — казах й. Веднага щом се върнем при племето ми, ще организираме лов, за да уловим един от великите са-кохтск. Те носят много кхуита в себе си. Ще осигурим достатъчно за теб и жените от племето ти.

— Вектал — каза тя с недоволно изражение. — Ти не ме слушаш. Аз… дори не съм сигурна, че искам кхуи.

Сърцето ми се превърна в лед от думите й.

— Трябва да имаш. Иначе е смъртна присъда…

— Само ако остана тук — каза тя меко. — Не съм сигурна. Ако има шанс да се върна у дома… — Джорджи отмести погледа си в страни. — Все още не съм решила, ясно?

— И къде е твоя дом, ако не тук? — Сърцето ми биеше в бавен, недоволен ритъм. Джорджи говореше да ме напусне, сякаш не се чувстваше така, както се чувствах аз. Сякаш сърцето й не се чувства откъснато от гърдите й само при мисълта, че можем да бъде разделени. Моето кхуи ни събра, но аз бях горд, че именно тя е моята половинка. Не исках никоя друга. Нито сега, нито никога. Беше немислимо.

Тя наклони глава, сочейки към тавана на пещерата.

— В небето. Много, много далеч от тук.

Очите ми се присвиха към нея. Не разбирах.

— Както с този кораб — продължи тя. — Твоите предци са дошли тук с него от друго място.

— Това е пещерата, откъдето са дошли древните — съгласих се. — Но тя не лети. — Представих си летяща пещера, носейки се във въздуха като птица. Беше нелепо.

Джорджи издаде раздразнен звук.

— Това е кораб. Знаеш какво е кораб, нали? — Когато не казах нищо, тя потупа с пръст устните си. — Това е машина, която лети през звездите, Вектал. Знаеш, че съм от там, нали? Нямам кхуи. Не може да съм от тук.

Кимнах, защото знаех, че е истина. Но мисълта, че тя идва от… звездите… беше странна и объркваща. Непонятна. Но имаше неща, които нямаха отговори. Като странния й език. Дрехите й. Липсата на кхуи.

— Ти… искаш да се върнеш обратно при звездите?

Изражението й омекна, ставайки някак тъжно. Бледите й очи блеснаха за миг, пълни с непролети сълзи.

— Не знам. Мисля, че повече от всичко мразя това, че нямам избор.

Значи не мразеше мен. Моето кхуи започна отново своята песен. Притиснах ръка към гърдите си.

— Тогава аз ще дойда с теб.

Сълзите й изчезнаха и тя се засмя леко. След това се премести при мен и стисна ръката ми. Облегна буза на нея и въздъхна.

— Ще ми се да можеше.

Проследих с пръст бузата й. Тя не осъзнаваше ли? Където и да отидеше, щях да я последвам с радост. Тя бе моето сърце, моя резонанс, моята душа. Моята половинка. Измъчваше ме това, че е така нещастна тук с мен.

— Дори да искам да остана — каза тя меко, — не мога да взимам решения вместо останалите. Ако има шанс да си отидем у дома, трябва да им позволя да решат за себе си.

Моята половинка бе благородна. Изсумтях разбиращо, макар първичната част от мен да искаше да я завлече обратно в някоя ловна пещера и да я държи там, гола и розова, докато няма никакви съмнения.

Но тогава моята Джорджи можеше да умре, защото няма кхуи. А другите момичета със сигурност щяха да умрат, ако някой не ги спаси. И всички мъже в племето ми, които нямаха половинки… Дагеш, и Раахош, и Хейдън, и много други… никога нямаше да познаят това удоволствие. Също като Джорджи не можех да съм толкова жесток.

— Трябва да вървим и да спасим приятелите ти — казах й. — Ако пътуваме бързо, тази вечер ще стигнем до пещерите на племето ми. Ще вземем с нас най-добрите ловци и ще тръгнем още на сутринта.

— Да го направим тогава — каза тя, а гласът й бе изпълнен с решителност. — Всеки миг, който минава, е миг, в който се чувствам по-виновна.

— Виновна? — попитах я, обхващайки малкото й лице с ръце, за да погледна в очите й. — Защо виновна? — Защо моята половинка носеше такъв товар?

Бузите й отново порозовяха.

— Защото съм тук с теб и ми е топло, и съм щастлива, и съм нахранена, а те не са.

Ах. Погалих с палец пълните й устни.

— И защото членът ми те кара да крещиш от удоволствие?

Руменината й се засили и тя сведе глава.

— О, Божеее — каза тя на своя език. След това продължи на моя. — Нека такива приказки си останат само между нас.

Бях развеселен. Половинката ми бе срамежлива? Това ли значат розовите й бузи? Жените са-кхуи се изчервяваха в основата на рогата си, когато са засрамени, но Джорджи нямаше рога.

— Тези разговори са уместни между половинките, мой резонанс.

Та сведе глава на една страна.

— Резонанс? Какво е това?

Взех малката й ръка, здравата, и я притиснах към гърдите си. Моето кхуи веднага започна да резонира, трептейки в гърдите ми.

— Ето това. Само ти можеш да го събудиш. Само ти караш моето кхуи да пее в гърдите ми от щастие. Това е песен, показваща, че съм намерил половинката си.

Устните й се разтвориха и тя ме погледна изумена.

— Мислех, че мъркаш.

— Мър-каш? — не бях запознат с тази дума.

— Като котка.

— Котка? Снежна котка? — замислих се за грозните същества с мустаци, и покрити със сплъстена козина. Не си спомням някога да са мъркали. Обаче бяха вкусно ядене.

Джорджи се изкиска.

— Знаеш ли? Забрави. Трябва да тръгваме.

Тя се изправи на крака и започна да облича дрехите си. Бяхме яли и всички бе готово за тръгването си, с изключение на това, че се колебаех. Ако тръгнехме, бях изправен пред опасността да изгубя своята Джорджи.

Мисълта ме изпълни с тъга. Притиснах лице в корема й и я задържах до себе си, опитвайки се да намеря поне малко мир. Да мисля, че мога да загубя сладкия си резонанс, толкова скоро, след като я намерих. Не можех да го понеса.

— О, Вектал — каза тя нежно. Ръцете й помилваха рогата ми с нежна ласка. — Ще ми се да имах да мисля само за теб и мен. Тогава всичко щеше да е така лесно.

— Лесно е — казах й, притискайки лицето си към покритото й с кожи тяло. Дори с всичко, което бе покрита, ароматът й бе прекрасен. Копнеех да я вкуся отново. — Приеми кхуи. Приеми мен.

Тя мълчеше, но ръцете й продължиха да ме докосват, да милват кожата и рогата ми, като любовна ласка. Би трябвало да я е грижа поне малко за мен. Трябва. Но всичко, което тя каза, бе:

— Нещо от това трябва да бъде мой избор — каза меко. — Толкова много неща ми бяха отнети. Имам нужда да реша нещо напълно сама. Засега. Дай ми това.

Погледнах нагоре към лицето й.

— Знаеш, че не мога да ти откажа нищо.

Усмивката й бе сладка. Тъжна.

— Знам.