Руби Диксън
Варварите от ледената планета (17)

Глава 17

Вектал

През цялата нощ, моето кхуи вибрира от доволство в гърдите ми.

Бях се чифтосал с половинката си. Отново и отново тя ме приемаше в малкото си, меко тяло, докато и двамата се изтощихме напълно от удоволствието. Чувството да бъдеш със своята резонанс половинка не можеше да се сравни с нищо друго и бях изключително доволен да имам своята Джорджи. Нямах търпение да се върна в племенните пещери заедно с нея. Ръката ми милваше меката й кожа, докато тя похъркваше тихо до ухото ми, а слънчевата светлина на издигащите се слънца започна да проблясва покрай кожата на входа на пещерата.

Нямах търпение да я видя закръглена с детето ми. Нашето дете. Моето кхуи бе мъдро да избере нея, въпреки факта, че тя бе дребничка. Духът и сърцето й бяха силни и тя бе изобретателна и ентусиазирана между кожите. Тя не резонира към мен. Все още не. Но когато получеше своето кхуи, щеше да тупти от удоволствие в ръцете ми, точно както аз в нейните.

От този миг, до края на дните ми, когато духът ми напусне тези ловни земи, тя щеше да бъде единствената жена за мен.

Докоснах спящото й лице, запазвайки в паметта си всеки детайл. Тя бе странно, малко същество и бе мека навсякъде, но влагалището й обгръщаше члена ми толкова здраво и с екстаз, който не можеше да бъде описан. Вкусът й бе прекрасен, но изражението й, когато я изпълних с члена си? Дори по-прекрасно.

Очаквах тази нощ с нетърпение, за да завлека моята Джорджи обратно в леглото, където да я накарам да стене от изтощение и да моли да я направя отново своя.

Притиснах уста към нейната, за да я събудя.

— Джорджи?

Очите й се отвориха, все още тъмни и безжизнени, без синия блясък на кхуито. Това беше нещо, което трябваше да поправя много скоро, реших аз. Тя изглеждаше изтощена и големи тъмни кръгове покриваха бледата кожа под очите й.

— Вектал — промърмори тя щастливо и плъзна ръка по гърдите ми, карайки моето кхуи да започне да вибрира от задоволство.

— Планината? — попитах, вдигайки развеселено вежди, когато тя опита да се зарови отново под кожите, и да продължи да спи.

Това обаче я събуди.

— Планината? — попита тя, поглеждайки ме.

Кимнах.

— Обличай се. Ще проверя капаните си и тръгваме.

— Незнм ккфо кзно дтргфме — тя изглеждаше развълнувана, като скочи от кожите и размахвайки бледите си ръце се защура из пещерата в търсене на дрехите си.

Наложи се да я убеждавам, за да остане в пещерата, докато изляза да проверя капаните, но с няколко жеста с ръка и няколко думи, успях да й обясня, че сам ще съм по-бърз. Тя ме целуна силно, преди да ми позволи да тръгна и това ме караше да искам да се върна възможно най-бързо.

Все едно нещо бе в състояние да ме задържи далеч от нея.

Потърквайки пулсиращите си гърди, аз се усмихнах на себе си, докато газех през снега. Бе минала още една нощ от стабилен снеговалеж и пътеките бяха почти изцяло покрити. Обаче бях минавал през тези земи много пъти в миналото и знаех точно къде да заложа капаните си, така че въпреки дълбокия сняг да имам улов. Тъй като бяхме само двамата с Джорджи, капаните ми бяха малки, а уловът в тях още по-малък. Ако ловувах за народа си, гледах да заловя двисти, а щом го убиех, го заравях в снега и маркирах мястото, за да се върна по-късно с другите ловци и да го отнесем в пещерата на племето. Тази сутрин обаче имах две пернати животни и един пухкав скачач, с които да нахраня моята Джорджи. На близо нямаше поток, затова събрах купчина пресен сняг и го притиснах към гърдите си, за да мога да го стопя.

Проверих и останалите си капани, докато не стигнах до последния и не забелязах нещо странно в купчина пресен сняг отстрани на пътеката. Любопитството ми надделя и го приближих, бутайки с крак част от снега, за да видя какво има отдолу.

Беше крак. Малък, гол, петпръст крак… като на моята Джорджи.

И беше напълно замръзнал.

Гледайки надолу към него, осъзнах, че моята Джорджи не е сама. Ето защо бе така настоятелна да се върнем в планината. Там имаше и други като нея.

Или поне… е имало.