Варварските закони и обичаи, за които се разказва в тази повест, са исторически; събитията, които ги илюстрират, също са исторически. С това авторът не иска да каже, че тези закони и обичаи са съществували в Англия точно в шести век; но тъй като ги е имало в Англия и в някои други страни в много по-късни епохи, авторът смята, че не би било клевета, ако се предположи съществуването им още от шести век. Едно е сигурно: ако някой от тук описаните закони и обичаи не е съществувал в онези далечни времена, то вместо него е имало друг, още по-жесток.

Въпросът, дали съществува в действителност някакво божествено право на кралете, не се засяга в тази книга. Той се оказа доста сложен. Очевидно и безспорно е, че глава на изпълнителната власт в една държава трябва да бъде човек с възвишена душа и необикновени способности; а още по-очевидно и безспорно е, че единствен Бог може да избере безпогрешно такъв човек; оттук очевидно и безспорно следва, че изборът му трябва да бъде предоставен на Бога; от цялото това разсъждение се стига до неизбежния извод, че главата на изпълнителната власт винаги се избира от Бога. Така поне мислеше авторът на тази книга, докато се натъкна на такива представители на изпълнителната власт като мадам Помпадур и леди Касълмейн и на някои други високопоставени личности от този род… Оказа се, че те много трудно могат да се причислят към тази група и затова авторът реши да даде друго направление на книгата, която трябва да излезе тази есен. Това е, разбира се, въпрос, който трябва да бъде разрешен, а аз и без това идната зима няма да има с какво друго да се занимавам.

Марк Твен

Няколко думи за пояснение

Странният непознат, за когото искам да ви разкажа, срещнах в Уорикския замък^[1]. Той ме привлече с три свои качества: искрено простодушие, удивително познаване на старинните оръжия и това, че в неговото присъствие можех да се чувствувам напълно спокоен, защото непрекъснато говореше само той.

Както става със скромните, ние се случихме заедно на опашката на тълпата посетители, които развеждаха из замъка, и той веднага започна да говори за такива неща, които силно възбудиха любопитството ми. И докато приказваше кротко, приятно и плавно, стори ми се, че незабелязано се изплъзва от този свят и от тази епоха — в някакво далечно минало, в някаква отдавна забравена страна. Постепенно той така ме увлече, че взех да се питам дали сам аз не се движа сред възкръснали призраци и сенки от една потънала в прах и плесен древност и дали не разговарям с някои от тях. Тъй както аз бях говорил за най-близките си приятели, неприятели или съседи, така говореше той за сър Борс де Ганис, за сър Ланчелот Езерний, за сър Галахад и за всички останали славни рицари на Кръглата маса; и колко стар-престар, неизказано стар, повехнал, изсушен, извехтял и древен ми се стори той, докато разказваше! Внезапно непознатият се обърна към мен с най-естествен тон, сякаш питаше за времето или за нещо съвсем обикновено:

— Навярно сте чували за преселението на душите; а знаете ли нещо за пренасянето на телата от една епоха в друга?

Казах му, че досега не съм чувал такова нещо. Но той не обърна никакво внимание на отговора ми, сякаш действително ставаше дума за времето. Настъпи мълчание. То бе нарушено от монотонния глас на водача.

— Старинна броня от шести век, от времето на крал Артур и Кръглата маса; според преданието тя е принадлежала на рицаря сър Саграмор Желаний; обърнете внимание на кръглата дупка върху бронята от лявата страна на гърдите. За произхода на тази дупка не може да се намери правдоподобно обяснение. Предполага се, че е била причинена от куршум след изнамирането на огнестрелното оръжие. Може би някой Кромуелов войник е стрелял в доспехите…

Моят познат се усмихна — една старинна усмивка, извадена от употреба преди много, много векове — и промърмори сякаш на себе си:

— Вятър! Аз знам кой проби бронята.

И след кратко мълчание добави:

— Аз сам я пробих!

Когато се опомних от тази забележка, която ми подейства като електрически ток, той беше изчезнал.

Цялата вечер прекарах пред камината в уорикската оръжейна, потънал сред видения от стари времена, а дъждът чукаше по прозорците и вятърът виеше в стрехите и ъглите. От време на време се задълбочавах в чудната старинна книга на сър Томас Мелори, наслаждавах се на чудеса и приключения, вдъхвах от аромата на старинни имена и отново замечтавах. Беше вече полунощ. И за приспиване аз прочетох още една история, тази, в която се разказва:

„КАК СЪР ЛАНЧЕЛОТ УБИ ДВАМА ВЕЛИКАНИ И ОСВОБОДИ ЕДИН ЗАМЪК“

Изведнъж върху него едновременно връхлетяха двама огромни великани, въоръжени от глава до пети, с два страшни боздугана в ръце. Сър Ланчелот се закри с щита си, отби удара на единия великан и с меча си му разцепи главата на две. Като видя това, другият великан побягна като луд, за да не попадне под ужасните удари на меча му, и сър Ланчелот се втурна с всички сили подире му и го удари по рамото, и го разсече на две. След това сър Ланчелот влезе в замъка и насреща му излязоха три пъти по двадесет дами и девици и всичките паднаха на колене пред него и благодариха Господу и сър Ланчелоту за своето избавление. „Защото, сър — казаха те, — ние сме вече цели седем години тук като пленнички и макар че сме благородни дами по произхождение, ние трябваше да работим и да везем всякакъв вид коприна, за да си изкараме препитанието, и благословен да бъде часът на твоето рождение, рицарю, и ти заслужаваш най-големите почести от който и да е рицар на света, и ние всички те молим да ни откриеш името си, за да можем да разкажем на нашите приятели кой ни освободи от изгнанието.“ — „Прекрасни дами — каза той, — името ми е сър Ланчелот Езерний.“ И така той си взе сбогом с тях и ги предостави Богу. И след туй се качи на коня си и язди дълго време през много чужди и диви земи и през много води и долини, но никъде не бе приет по подобаващия му се начин. И най-после го споходи щастие и стигна посред нощ в едно прекрасно владение и там го посрещна една възрастна благородна дама, която го прие любезно, и той получи изобилна храна за себе си и за своя кон. И когато дойде време за сън, домакинята го отведе в прекрасен покой, който се намираше над портата на замъка. И сър Ланчелот остави оръжието си, сложи доспехите си редом със себе си, легна на постелята и тутакси заспа. И ето че наскоро след това пристигна бързо един конник и зачука припряно на портата. Като чу това, сър Ланчелот скочи, погледна през прозореца и в лунната светлина видя трима рицари на коне да догонват същия онзи човек, който чукаше на портата, и тримата замахнаха изведнъж с мечове към него, а този рицар се извърна към тях и както подобава на рицар, започна да се отбранява.

„Наистина — каза сър Ланчелот — аз трябва да помогна на този рицар, който самин се сражава срещу трима, защото ще бъде позорно да гледам как трима рицари нападат един рицар и ако го убият, то аз ще бъда виновен за неговата смърт.“

Тъй рече той и взе бронята си и се спусна по един чаршаф от прозореца долу при четиримата рицари и след това сър Ланчелот изрече с глас гръмовен: „Ей, рицари, обърнете се към мен и престанете да се сражавате с онзи рицар!“ И тогава тримата изоставиха сър Кей и се нахвърлиха върху сър Ланчелот и започна велика битка, защото всички се спуснаха върху него и нанесоха много удари на сър Ланчелот и го нападаха от всички страни. Тогава сър Кей се приготви да иде на помощ на сър Ланчелот. „Недейте, сър — каза последният, — не се нуждая никак от вашата помощ. Бихте ми помогнали само като ме оставите сам да свърша с тези!“ И сър Кей, за да направи удоволствие на рицаря, беше принуден да приеме и остана настрани. И сър Ланчелот с шест удара ги натръшка наземи. И тогаз извикаха всичките трима: „Сър рицар, ние ти се покоряваме, защото си мъж с несравнима сила!“ — „Що се касае до това — каза сър Ланчелот, — то аз не мога да приема вашето покорство, освен ако вие се покорите на сър Кей Сенешала. Само при това условие ще пощадя живота ви, иначе, не!“ — „Прекрасни рицарю — отвърнаха те, — това накърнява рицарската чест, защото ние подгонихме сър Кей и щяхме да го покорим, ако не бяхте вие. Несправедливо е да му се покорим!“ — „Както обичате — им рече сър Ланчелот, — размислете добре дали ви се живее, или ви се мре! Защото, ако се покорите някому, то ще бъде на сър Кей.“ — „Прекрасни рицарю — отговориха те, — за да спасим живота си, ще сторим това, което ни заповядваш.“ — „Тогава трябва да се явите на Петдесетница в двора на крал Артур и да заявите пред кралица Гиневра своето покорство, като се предоставите на нейната милост и благоволение и кажете, че сър Кей ви изпраща да бъдете нейни пленници.“

В ранно утро сър Ланчелот стана и остави сър Кей да спи. И сър Ланчелот взе бронята на сър Кей, взе му и щита и се въоръжи и след това отиде в конюшнята и взе коня на сър Кей, взе си сбогом с домакинята и замина. Скоро след това се събуди сър Кей и забеляза отсъствието на сър Ланчелот и след това откри, че този е сменил доспехите и конете. „Кълна се, мнозина от рицарите на крал Артур хубаво ще си изпатят, защото, мислейки, че това съм аз, те ще го нападат по-смело, а аз с неговите доспехи и неговия кон ще си яздя по-спокойно!“ И след туй, като отдаде благодарност на своята хазайка, сър Кей се отправи на път…

Тъкмо оставих книгата настрана, когато на вратата се почука и влезе моят непознат. Приех го любезно, поканих го да седне и му предложих лула. Налях му чаша горещо шотландско уиски, после още една и още една в очакване да чуя разказа му. След четвъртата чаша той сам започна своята история — просто и непринудено.

Историята на непознатия

Аз съм американец. Роден и израсъл в Хартфорд, в щата Кънектикът, точно отвъд реката, извън града. Янки съм до мозъка на костите си, човек практичен, лишен от всякаква сантименталност, искам да кажа — от поезия… Баща ми беше ковач, чичо ми — конски доктор, а пък аз в началото вършех и двете работи. След това постъпих в голямата оръжейна фабрика и изучих сегашния си занаят; изучих го до най-големи тънкости; научих се да правя всичко: пушки, револвери, топове, парни котли, локомотиви и всякакви други машини. Да, можех да правя всичко, което човек може да пожелае, всичко, което се произвежда на този свят. И когато другите не намираха бърз способ за изработване на някоя вещ, то аз го откривах съвсем като на шега. Станах главен надзирател и под мой контрол работеха две хиляди момчета.

Да, не ще и дума, че на такава длъжност човек трябва да бъде як. Когато имаш работа е няколко хиляди буйни хлапаци, не можеш да се оплачеш, че ти липсват развлечения. Във всеки случай аз достатъчно ги имах. Накрая си намерих майстора и си получих заслуженото. Това стана при едно недоразумение с лостове между мене и един младеж, когото наричахме Херкулес. Той така ме цапна по главата, че черепът ми изпращя по шевовете. Светът потъна в мрак; после вече не чувствах и не съзнавах нищо — поне за известно време.

Когато се свестих, видях, че седя съвсем сам на тревата под един дъб сред красива и просторна местност. Впрочем не съвсем — пред мене стоеше някакъв човек на кон и гледаше надолу към мен — човек, изваден от някаква книжка с картинки. Той беше покрит от глава до пети със старинна желязна броня, главата му бе в шлем, подобен на малко буренце с прорез, носеше щит, меч и грамадно копие. Конят му също беше в броня, със стърчащ почти до земята като одеяло разкошен пъстър чул в червени и зелени цветове.

— Прекрасни сър, готов ли сте? — ме запита човекът.

— Какво да съм?

— Готов ли сте да кръстосаме оръжието си за честта на вашия край, за вашата дама или…

— Какво ми додявате? — казах аз. — Я се измитайте в цирка си, иначе ще ви обадя!

И какво, мислите, направи тогава хлапакът? Отдалечи се на неколкостотин метра, препусна с все сили към мене, като сниши буренцето почти до шията на коня, и насочи огромното си копие право срещу мен. Видях, че не се шегува и преди да ме достигне, бях вече горе на дървото. Тогава той ме обяви за своя собственост, пленник на копието му. Всички преимущества бяха на негова страна и затова намерих за благоразумно да не го дразня повече. Стигнахме до споразумение, според което аз трябваше да тръгна с него, а той обещаваше да не ме наранява. Слязох от дървото и потеглихме. Аз вървях до коня му. Минавахме през поля и ручеи, които не си спомнях да съм виждал по-рано, и това ме объркваше и хвърляше в недоумение. Но колкото и да вървяхме нататък, до цирк или до нещо като цирк не стигнахме. Най-после трябваше да се откажа от мисълта за цирк и реших, че непознатият е избягал от лудницата. Но и до лудница не можахме да стигнем и, разбира се, аз съвсем се обърках. Попитах го далече ли е Хартфорд. Той за първи път чуваше това име. Помислих, че ме лъже, но не исках да го дразня. След един час в далечината се показа град, сгушил се в долината край лъкатушеща река. Отвъд града, на един хълм, се издигаше голяма сива крепост с много кули и кулички. Такива крепости бях виждал само на картини.

— Бриджпорт? — попитах аз, като посочих с ръка града.

— Кемелот — отвърна той.

На моя непознат взе да му се доспива. На няколко пъти се хвана да клюма с глава. Накрая се усмихна с трогателна старомодна усмивка и каза:

— Виждам, че не мога повече, но елате с мен, имам всичко записано и ако желаете, можете да го прочетете.

Влязохме в стаята му и той каза:

— Отначало водех дневник, по-късно, постепенно, в продължение на много години, превърнах дневника в книга. Колко отдавна е било това!

Той ми подаде ръкописа и показа мястото, откъдето трябваше да започна да чета.

— Започнете оттука. За станалото преди току-що ви разказах.

Той вече заспиваше. Като притварях вратата, чух го да мълви сънено:

— Желая ви лека нощ, прекрасни сър.

Седнах край камината и започнах да прелиствам съкровището си. Първата и по-голяма част беше написана върху пергамент, пожълтял от времето. Старателно разгледах един от листовете и установих, че това е палимпсест: под старото нечетливо писмо на летописеца янки имаше следи от други летописи, още по-стари и избелели — латински думи и фрази, вероятно откъси от монашески легенди. Намерих мястото, което непознатият беше означил, и започнах да чета:

РАЗКАЗ ЗА ИЗГУБЕНАТА СТРАНА

I
Кемелот

„Кемелот… Кемелот… — говорех на себе си. — За първи път чувам това име. Вероятно така се нарича лудницата.“

Какъв тих и спокоен летен пейзаж, сладък като сън и безлюден като неделен ден! Въздухът беше напоен с ухание на цветя, жужеха насекоми, пееха птички, но не се виждаха нито хора, нито коли, нямаше ни най-малък признак на живот, никакво движение. Пътят всъщност беше една криволичеща пътека със следи от копита и само тук-там от двете страни на пътя със слаби отпечатъци от колела, широки колкото педя.

Неочаквано на пътя се появи хубаво, стройно, около десетгодишно момиче. Гъсти златисти коси падаха по раменете му. На главата си носеше венец от огненочервени макове. Такъв прелестен накит никога не бях виждал. Тя вървеше лениво и невинното й личице отразяваше дълбок душевен покой. Спътникът ми от цирка не й обърна внимание, сякаш не я видя. А тя? Тя ни най-малко не се учуди на фантастичния му костюм, като че ли беше свикнала да вижда всеки ден хора с брони. Мина покрай него така равнодушно, сякаш минаваше край крави. Но как се промени, когато съгледа мене! Вдигна ръце и се вкамени. Със зинала уста и с широко отворени от уплаха очи тя беше въплъщение на любопитство, смесено със страх. Остана така втрещена, със слисани, приковани очи, докато завихме зад гората и се изгубихме от погледа й. Никак не можех да си обясня защо се уплаши от мене, а не от спътника ми. И това, че тя считаше мен за необичайно зрелище и съвсем забравяше своята външност, беше друга загадка, а също и проявление на великодушие, необичайно за едно такова младо същество. Имаше за какво да размишлявам. Продължих да вървя като насън.

Като приближихме града, се появиха и признаци на живот. От време на време минавахме край някоя мизерна колиба със сламен покрив, оградена с малки, лошо стопанисвани ниви и градини. Срещахме и хора — здравеняци, чиито дълги, остри и невчесани коси падаха по лицата им и им придаваха съвсем див изглед. И мъжете, и жените носеха груби домоткани ризи от коноп, които се спускаха доста под коленете им, и груби сандали. Мнозина имаха на шиите си железни нашийници. Малките момченца и момиченца ходеха съвсем голи, но като че ли никой не обръщаше внимание на това. Всичките тези хора се стъписваха пред мене, говореха за мене, втурваха се към колибите си и извеждаха оттам своите близки, за да ми се начудят; но никой не забелязваше моя спътник, само го поздравяваха със смирен поклон, на което той и не отговаряше.

В града се издигаха няколко солидни каменни къщи, без прозорци, пръснати сред купища колиби със сламени покриви. Улиците бяха обикновени криви алеи без никакъв паваж. Сюрии кучета и голи деца играеха на слънце и вдигаха глъчка. Навсякъде грухтяха и риеха свине, а една от тях, потънала в мръсотия, се беше разположила в една воняща яма насред главната улица и кърмеше своята челяд. Внезапно отдалече се чуха звуци на военна музика, те постепенно се усилиха и скоро видях да се задава рицарска кавалкада, великолепна с обкичените с пера шлемове, с лъскавите брони, с разветите знамена, с пищните одежди на хората и конете и позлатените върхове на копията! Тя навлезе величествено сред мръсотията и свинете, сред голите момчетии, игривите кутрета и разкривените колиби. Тръгнахме подире й. Следвахме я по заплетените улички, изкачвахме се все по-високо и по-високо, докато най-после достигнахме върха на ветровития хълм, където се издигаше грамадният замък. Протръби рог; от замъка също протръби рог. Започнаха се преговори от кулите, където тежковъоръжени стражи с ризници и шлемове и с алебарди на рамо се разхождаха напред-назад под разветите знамена, на които грубо беше извезана фигурата на дракона; после големите врати се отвориха, подвижният мост бе спуснат и кавалкадата се вмъкна под мрачните сводове. Ние я последвахме и скоро се озовахме сред голям двор, покрит с калдъръм. В четирите му страни се извисяваха множество кули и кулички. Всички около нас наскачаха от конете си и се засуетиха нагоре-надолу, чуваха се церемониални приветствия, сред пъстроцветната тълпа настъпиха радостна врява, шум, оживление, бъркотия.

II
Дворът на крал Артур

При първия удобен случай аз се измъкнах настрани, потупах по рамото един стар, обикновен на вид човек и го попитах с ласкав, доверчив тон:

— Приятелю, бъдете така любезен, кажете, и вие ли сте от лудницата, или сте тука само на посещение?

Той ме изгледа глупаво и каза:

— За Бога, прекрасни сър, струва ми се…

— Достатъчно — казах аз, — виждам, че и вие сте пациент. Отдалечих се, размисляйки, като в същото време оглеждах минаващите хора, за да намеря някого със здрав разсъдък, който да ми обясни цялата тази работа. Най-после реших, че съм попаднал на такъв, дръпнах го настрани и му прошепнах:

— Да можех поне една минутка да поговоря с надзирателя, само една минутка…

— Не ме спирайте, сър!

— Какво казахте?

— Не ми пречете, ако това слово ви е по-приятно.

Той обясни, че е помощник-готвач и няма време за приказки, но при друг случай би побъбрил с удоволствие, защото до смърт му се искало да узнае откъде съм взел дрехите си. Като си тръгваше, той посочи с пръст и каза, че ей този там бил по-свободен за такива разговори от него, а освен това изглежда, че търсел именно мене. Появи се весел, строен младеж с яркочервени гащи, с които приличаше на разцепен морков. Останалата част от дрехата му беше от синя коприна с дантели и панделки. На дългите му руси къдри стоеше, самодоволно накривена над ухото, розова атлазена барета с перо. Имаше добродушен израз и ако се съдеше по държанието му, беше самодоволен. Беше хубав като картина! Приближи се до мене, огледа ме усмихнато и с нескрито любопитство каза, че е дошъл за мене и че той е паж.

— Махай се оттука — казах аз, — каква страница си ти! Ти си само параграф от страница!^[2]

Това беше жестоко от моя страна, но бях вече ядосан. Той обаче никак не се засегна или поне не даде да се разбере, че е обиден. Започна да говори и да се смее щастливо, безгрижно, по момчешки — и още докато вървяхме, той се сприятели с мене; задаваше ми всевъзможни въпроси за мен самия, за дрехите ми, без нито веднъж да дочака отговор — продължаваше да си дърдори, сякаш не знаеше, че е задал въпрос, и сякаш не очакваше отговор, докато накрая спомена, че е роден в началото на 513 година.

Студени тръпки ме побиха. Спрях се и малко отмалял, попитах:

— Може би не чух добре? Повтори още веднъж бавно — в коя година?

— Петстотин и тринадесета.

— Петстотин и тринадесета!… Слушай, не ми изглеждаш да си от онези. Хайде, момчето ми, аз тук съм чужденец, без приятели; бъди честен и почтен към мене. Я ми кажи, ти с всичкия ли си?

Той каза, че е.

— А другите с ума си ли са?

Отговори, че и те са.

— А това не е ли лудница? Искам да кажа, не е ли място, където лекуват побъркани?

Отвърна, че не е.

— Добре — казах, — тогава или аз съм луд, или се е случило нещо ужасно!… А сега кажи честно и искрено: къде съм?

— В двора на крал Артур.

Почаках за миг, за да схвана смисъла на думите му, и след това попитах:

— В коя година сме сега според тебе?

— Петстотин двадесет и осма, 19 юни.

Сърцето ми замря и аз промълвих:

— Никога вече не ще видя приятелите си! Никога, никога вече! Те ще се родят едва след тринайсет века.

Не знам защо нещо ме накара да повярвам на момчето. Може би подсъзнателно. Но разумът се противопоставяше и това беше съвсем естествено. Просто не знаех как да си помогна, как да взема за сериозни налудничавите приказки на тези смахнати хора. И ето изведнъж ми мина нещо през ума — спомних си, че единственото пълно слънчево затъмнение е станало на 21 юни 528 година и е започнало три минути след дванадесет часа. Знаех също, че в 1879 година, която именно считах за текуща година, не се очакваше никакво слънчево затъмнение. Ако успеех да опазя сърцето си от нетърпението и любопитството в следните четиридесет и осем часа, то щях да установя дали това момче казва истината или не.

Понеже съм практичен човек от щата Кънектикът, временно отложих този въпрос до определения ден и час и съсредоточих всичкото си внимание върху сегашните събития, за да мога да ги използвам по най-изгоден начин. Всяко нещо по реда си — е моят девиз, и изиграй това нещо, колкото и да струва то, дори ако имаш само два чифта и едно вале.

Имаше две възможности. Ако все още е деветнадесето столетие и аз се намирам между луди, а не мога да избягам, то в най-кратко време трябва да овладея лудницата. Ако действително е шесто столетие, добре — какво по-хубаво от това, — ще подчиня цялата страна за три месеца. Прецених, че ще имам преднина поне от тринайсет века дори и пред най-образования човек в кралството. Не съм от тия, които вземат веднъж решения, а после се маят. Затова казах на пажа.

— Слушай, Кларънс, момчето ми, ако съм отгатнал вярно името ти, въведи ме, моля ти се, в течение на работите — нали нямаш нищо против? Как се казва това същество, което ме довлече тук?

— Моят и твоят господар? Това е славният рицар и велик лорд сър Кей Сенешалът, млечен брат на нашия повелител — краля.

— Много добре. Продължавай, разправи ми всичко.

Той се впусна в дълги описания. Но това, което най-много ме интересуваше, беше следното: той каза, че съм пленник на сър Кей и съгласно обичая на страната щели да ме хвърлят в тъмницата на замъка, където трябвало да лежа, докато моите приятели ме освободят, ако, разбира се, не изгния дотогава. Виждах, че шансовете да изгния са много по-големи, отколкото да бъда освободен, но нямаше място за сантименталности, сега времето беше твърде скъпо. После пажът каза, че пирът в голямата зала е към своя край и когато започнат разговорите и пиенето, сър Кей щял да ме покаже на крал Артур и на славните му рицари, насядали около Кръглата маса, и щял да се похвали с подвига си при залавянето ми в плен и по всяка вероятност щял да поразкраси фактите. Но аз не трябвало да го изобличавам — това нямало да бъде нито деликатно, нито пък съвсем безопасно. И накрая, след като ми се нагледат, хайде в тъмницата. Но той, Кларънс, щял да намери начин да ме посещава от време на време, да ме разтушава и да ми помогне да уведомя моите приятели.

Да уведомя приятелите си! Благодарих му — какво друго можех да направя. В това време дойде един слуга и съобщи, че ме викат. Кларънс ме въведе в залата, бутна ме в един ъгъл и седна на земята до мене.

Да знаете само какво забавно и интересно зрелище! Залата беше огромна и почти гола, пълна с крещящи контрасти. Беше много, много висока, толкова висока, че знамената, които висяха от сводестите подпори и греди, се губеха, забулени в полумрак. От двете страни имаше високи галерии с каменни перила. В едната седяха музиканти, а в другата жени в ослепително ярки дрехи. Подът беше настлан с големи бели и черни плочи, и се нуждаеше от поправка. Колкото до украшенията, такива нямаше. Само по стените висяха големи гоблени, които вероятно минаваха за произведения на изкуството; по тях бяха изобразени битки, но конете приличаха на фигури, каквито децата изрязват от хартия или правят от тесто; а хората бяха облечени в люспести брони — люспите бяха изобразени чрез колелца, сякаш цялата ризница бе нарязана с формички за бисквити. В залата имаше и камина, и то толкова грамадна, че в нея би могъл да се разположи цял военен стан. Обхваната с каменни колони от двете страни, тя прекрасно можеше да мине за врата на катедрала. Край стените стояха воини с брони, островърхи шлемове и с алебарди в ръцете — друго оръжие нямаха. Стояха така неподвижно, че приличаха на статуи.

Сред тази сводеста, застлана с плочи зала имаше дъбова маса, която наричаха Кръглата маса. Тя беше голяма колкото циркова арена. Около нея беше насядало мъжко общество в такива пъстри и ярки одежди, че те заболяват очите, когато ги погледнеш. На главите си носеха барети с пера, които повдигаха леко само когато се обръщаха към самия крал, преди да започнат да говорят. Повечето пиеха. Пиеха от рогове, а някои още дъвчеха хляб и гризяха говежди кокали. На човек се падаха не по-малко от две кучета. Те седяха в очакване, докато им подхвърлеха някой оглозган кокал, тогава се спущаха на цели полкове и дивизии, започваше бой, който създаваше в залата такава бъркотия от мятащи се глави, опашки и туловища, такъв вой и лай, че се заглушаваше всякакъв разговор. Но това никого не смущаваше, защото давенето на кучетата беше винаги по-интересно от всякакъв разговор. От време на време мъжете се надигаха от местата си, за да могат да наблюдават по-добре битката, и се ловяха на бас чий пес ще надвие, дамите и музикантите по същата причина също се надвесваха над перилата. Накрая кучето победител се изтягаше удобно с кокал между лапите, гризеше го с ръмжене и мърсеше пода, както правеха и другите петдесет песа, а придворните се връщаха към предишните си развлечения.

Общо взето, речта и маниерите на тези хора бяха изящни и учтиви, забелязах, че винаги изслушваха събеседника си внимателно и сериозно (искам да кажа, в паузите между кучешките борби). При това те бяха простодушни като деца. Всеки пускаше чудовищни лъжи с такава съвършена незлобива и обезоръжаваща наивност и всеки бе готов да слуша лъжите на другите и да им вярва. Трудно можеше да ги свърже човек с жестокостта и ужаса; и при все това те разказваха тъй охотно за кърви и страдания, че дори забравих да треперя.

Аз не бях единственият пленник. В залата имаше повече от двадесетина. Някои от тези нещастници бяха обезобразени, насечени и осакатени по най-ужасен начин; косите им, лицата и дрехите им бяха покрити с черна засъхнала кръв. Измъчваха ги непоносими болки, виждаше се, че страдат от глад, от жажда и изтощение; и никой не беше умил раните им, никой не ги бе превързал, просто ей тъй, от милосърдие; но напразно бихте очаквали да чуете от тях макар и един стон, макар и една-единствена въздишка, да проявят нетърпение или желание да се оплакват.

Неволно си помислих: „Негодниците — те сами са се отнасяли така с другите и сега, когато им е дошъл редът, не очакват нищо по-добро; следователно това тяхно философско смирение не е резултат на самообладание, нравствена сила и разум, а на истинско волско търпение.“

III
Рицарите на кръглата маса

Разговорите на Кръглата маса бяха предимно монолози — разкази за приключенията, при които били хванати тези пленници, как били избити техните приятели и оръженосци и как им ограбили конете и оръжието. Доколкото можах да разбера, тези разбойнически нападения се вършеха не като отмъщение за нанесена обида, не заради някакви стари вражди, нито при внезапно избухнала свада. Не, това бяха чисто и просто двубои между съвсем непознати хора, които дори не са били представени един на друг и между които не е съществувала никаква причина за стълкновение. Неведнъж ми се е случвало да наблюдавам как непознати момчета при съвсем случайна среща се спускат едно срещу друго с общ вик: „Аз ще ти дам да разбереш!“ и започват бой. Но досега си мислех, че така правят само децата, че това е присъщо само на детската възраст. А тука видях как тези по-дърти момчета постъпват точно така и се гордеят със своите детинщини, без оглед на почтената си възраст.

И все пак имаше нещо много обаятелно у тези едри, простодушни същества — нещо привлекателно и мило. А в цялата им детска градина едва ли можеше да се събере и толкова мозък, че да стигне за стръв на една риболовна въдица. По-късно и това престана да ми прави впечатление; разбрах, че в подобно общество мозъкът въобще е ненужен — напротив, той щеше да пречи и да смущава обществото, да нарушава симетрията, а може би и да направи невъзможно цялото му съществуване.

Почти всички имаха приятни, мъжествени лица, а някои излъчваха такова достойнство, че биха разколебали и заглушили вашата дребнава критика. Особено сърдечна доброта и чистота лъхаше от лицето на мъжа, когото наричаха сър Галахад, а също и от лицето на краля. А в огромната фигура и благородната осанка на сър Ланчелот Езерний имаше наистина нещо величествено и внушително.

Внезапно се случи нещо, което привлече общото внимание върху този сър Ланчелот. По знак на един човек, вероятно церемониалмайстора, шест или седем пленници станаха, пристъпиха напред, паднаха на колене, вдигнаха ръце към галерията на дамите и запросиха благоволението на кралицата да бъде чута поне една тяхна дума. Дамата, която седеше на най-видно място сред тази цветна леха на женска красота и изящество, кимна с глава в знак на съгласие. Тогава един от пленниците заяви, че той и другарите му й се покоряват, като поставят съдбата си в нейни ръце: дали ще благоволи да ги помилва, или ще поиска откуп, или ще ги хвърли в тъмница, или ще пожелае смъртта им — това зависи от нея. Накрая той каза, че се явява по повелята на сър Кей Сенешалът, който ги бил пленил след победа в честен бой.

По лицата на всички се появи удивление и почуда; благородната усмивка изчезна от лицето на кралицата; при името на сър Кей тя остана явно разочарована. Пажът с язвителна насмешка ми прошепна на ухото:

— Сър Кей? Хайде де! Да стана идиот, ако това е вярно! В следните две хиляди години хората ще трябва да си дадат доста труд, за да сложат капак на тази нахална лъжа!

Очите на всички се насочиха изпитателно и строго към сър Кей. Но той се оказа на висотата на своето положение. Изправи се и величествено махна с ръка — така постигна целта си, прикова общото внимание. Той заяви, че ей сега ще разправи цялата история тъй, както е станала, придържайки се към фактите, без да прибавя нищо от себе си.

— … и тогава — каза той, — ако намерите, че някому се полагат чест и слава, то въздайте ги на онзи, който се показа най-силен от всички мъже, носили някога щит и копие и сражавали се с меч в редовете на воините Христови, отдайте я именно томува, който седи тук.

И той посочи сър Ланчелот. Добре обмислен номер, който порази всички!

Сетне сър Кей продължи да разказва как сър Ланчелот преди известно време, като търсел приключения, убил с едно замахване на меча си седем великани и освободил сто четиридесет и две девици и как после продължил нататък, като търсел все по-нови и по-нови приключения. Така той срещнал него (сър Кей) тъкмо когато последният водел отчаяна борба срещу девет чуждоземни рицари; как сър Ланчелот ги предизвикал веднага на бой и как ги победил и деветимата, как същата нощ той станал тихо, нахлузил ризницата на сър Кей, взел му коня и отишъл в далечни страни и в една само битка победил шестнадесет рицари, а в друга — трийсет и четири; и как всички тези победени рицари, както и предишните девет, той заставил да се закълнат, че ще се явят на Петдесетница в двора на крал Артур и ще се предадат на кралица Гиневра като пленници на сър Кей Сенешалът и плячка на рицарската му доблест; и ето че сега се явяват половин дузина от тях, а останалите щели да се явят, щом изцерели жестоките си рани.

Беше трогателно да се види как кралицата се изчервява и се усмихва, колко смутена и щастлива беше тя и как хвърляше крадешком погледи към сър Ланчелот, погледи, които в нашия Арканзас щяха да му костват сигурно живота.

Всички възвеличиха храбростта и великодушието на сър Ланчелот; колкото до мене, аз бях смаян как сам човек може да срази и да плени цели батальони от опитни воини. Споделих недоумението си с Кларънс, но този присмехулко отвърна:

— Ако сър Кей преди това си беше налял в корема още един мех с кисело вино, броят на победените щеше да се удвои.

Погледнах момчето; по лицето му премина облак на дълбока унилост. Проследих погледа му и забелязах, че един стар, белобрад човек в развяно черно расо се надига и застава на несигурните си крака до масата. Той леко залюля старата си глава и огледа присъстващите с воднистите си, блуждаещи очи. По лицата на всички се изписа същото страдалческо изражение, както по лицето на пажа — поглед на безмълвни създания, които съзнават, че трябва да страдат, без да се оплакват.

— Господи, пак започва — изпъшка момчето, — пак започва същата стара, уморителна история, която е разказвал вече хиляди пъти с едни и същи думи и която ще разказва до самата си смърт, винаги когато е налял вино във воденицата си за лъжи! Как не ме прибра Господ, та да не доживея този ден!

— Кой е този?

— Мерлин, могъщият лъжец и магьосник. Да го вземат мътните! Така ни е додеял със своята единствена приказка, че… Но всички се боят от него, защото владее бурите и мълниите и може с едно помръдване на пръста си да раздвижи дяволите от ада — иначе отдавна да сме му изкормили червата, за да открием и унищожим тази проклета приказка. Той винаги разказва в трето лице, за да се покаже скромен — проклет да бъде! Гръм да го порази! Събудете ме, моля, когато завърши.

Момчето отпусна глава на рамото ми и се престори на заспало.

Старикът започна своя разказ и скоро момчето наистина заспа; заспаха кучетата, заспаха придворните, заспаха лакеите и воините. Монотонният му глас се понесе бавно и от всички страни се зачу леко хъркане, също като приглушени акомпанименти от духови инструменти. Кой седеше, подпрял глава на ръцете си, кой се беше изтегнал назад и хъркаше с широко отворена уста; а мухите бръмчеха и хапеха необезпокоявани от никого; из стотици дупки наизлязоха плъхове и се разшетаха наоколо като у дома си; един от тях се изправи като катеричка върху главата на краля и хванал парченце сирене, с наивно безсрамие ронеше трохи върху лицето му. Една мирна картина, успокояваща уморените ми очи и измъчения ми дух!

Ето какво разказа старикът:

— И тъй, кралят и Мерлин се отправиха на дълъг път и стигнаха при един пустинник, който беше добър човек и велик знахар. Пустинникът прегледа раните на краля и му даде лековити мехлеми и кралят прекара там три дни и на четвъртия раните му бяха до толкова изцелени, че можеше и да язди, и да върви, и те си тръгнаха. И като яздеха, крал Артур каза: „Аз нямам меч!“ — „Няма значение — каза Мерлин, — тук наблизо има един меч и нека бъде твой! Аз ще наредя.“ И те продължиха нататък и стигнаха до едно голямо и дълбоко езеро; и езерото беше бистро и крал Артур видя на средата на езерото десница, облечена в ръкав от бяла златоткана свила, която държеше разкошен меч. „Ето — каза Мерлин, — това е мечът, за който говорех!“ В това време те видяха една девица да върви край езерото. „Коя е тая девица?“ — попита Артур. „Това е владетелката на езерото — каза Мерлин, — а насред езерото има една скала и там е най-прекрасният замък на света. Тази девица ще дойде при тебе и ако говориш учтиво с нея, ще ти даде меча.“ И тогава девицата дойде при Артур и го поздрави и той я поздрави. „Благородна дево — каза Артур, — чий е този меч, дето го държи ръката над водата? Бих желал да бъде мой, защото аз нямам меч!“ — „Сър Артур, кралю — отвърна девицата, — този меч е мой, но ако ми дадеш подарък, какъвто си поискам, то мечът ще стане твой.“ — „Заклевам се — каза Артур, — ще ти подаря всичко, каквото пожелаеш!“ — „Добре — каза девицата, — седни в тази рибарска лодка, греби до меча и го вземи заедно с ножницата, а аз ще си поискам подаръка, когато реша, че е дошло време.“ И тогава крал Артур и Мерлин слязоха от конете, завързаха ги за две дървета, качиха се на лодката и доплаваха до ръката, дето държеше меча. И крал Артур го хвана за дръжката и го измъкна. И в същия миг ръката потъна във водата, а те загребаха обратно до сушата и се качиха на конете си. И по пътя сър Артур видя красива шатра. „Чия е тази шатра?“ — „Това е шатрата на рицаря Пелинор — каза Мерлин, — с когото ти се би последния път, но той сега не е в шатрата, него го няма, той сега е зает в бой с един от твоите рицари, със славния Еглам; те се биха, докато сър Еглам побягна, за да се спаси от смърт, и сър Пелинор сега го гони чак до Карлион и ние ще го срещнем на големия друм.“ — „Много се радвам — каза Артур, — сега имам меч, ще се бия с него и ще си отмъстя.“ — „Господарю — каза Мерлин, — ти не бива да встъпваш в бой с него, защото този рицар сега е уморен от битки и преследване и не ти прави чест да го нападаш; на туй отгоре този рицар няма равен на себе си на този свят; затова те съветвам да го оставиш да мине покрай теб и той в скоро време ще ти направи добри услуги и когато умре, неговите синове ще ти служат. Ще дойде ден и ти ще бъдеш щастлив да му дадеш сестра си за невяста.“ — „Като го срещна, ще постъпя тъй, както ти ме съветваш“ — отвърна крал Артур. И сър Артур разгледа меча си и остана много доволен. „Кое ти харесва повече — каза Мерлин, — мечът или ножницата му?“ — „Повече ми харесва мечът“ — отвърна Артур. „Не е мъдър отговорът ти — каза Мерлин, — защото тази ножница е десет пъти по-скъпоценна от меча; докато имаш тази ножница, никой няма да те нарани и не ще изгубиш нито капка кръв; никога да не се разделяш с тази ножница.“ Близо до Карлион те срещнаха сър Пелинор, обаче Мерлин бе направил вече такава магия, че Пелинор не забеляза крал Артур и мина покрай него безмълвно. „Това ме учудва — каза крал Артур, — защо рицарят не каза нищо?“ — „Сър — отвърна Мерлин, — той не те видя! Защото ако те беше видял, едва ли щеше да се отървеш тъй лесно.“ И така те стигнаха до Карлион, където ги посрещнаха възрадвани рицарите на Артур. И като чуха за приключенията на краля, те се учудиха на смелостта, която той е имал, да излага кралската си особа на опасности. А всички придворни заявиха, че е приятно да се служи на такъв държавен глава, който, подобно на обикновените бедни рицари, сам излиза да търси приключения…

IV
Сър Дайнадан — Шегобиеца

Според мен тази небивала история беше разказана простичко и хубаво; но аз я слушах за първи път, а това е съвсем друго. Сигурно се е харесвала и на останалите, когато е била още нова.

Пръв се събуди сър Дайнадан — Шегобиеца; той скоро разбуди и останалите с една доста глупава шега. Привърза няколко металически канчета на опашката на едно куче и го пусна; обезумяло от страх, псето хукна да тича из залата, а останалите кучета го погнаха с оглушителен вой и лай, като тъпчеха и чупеха всичко, каквото им попаднеше на пътя; настана невъобразима бъркотия и шум. И жените, и мъжете се разсмяха така, че сълзи започнаха да им капят от очите. Някои изпопадаха от столовете и започнаха да се търкалят по земята от възторг. Също като децата! Сър Дайнадан беше така горд с подвига си, че непрекъснато повтаряше как е дошъл до тази безсмъртна мисъл и подобно на всички шегобийци от неговия вид продължи да се смее и тогава, когато другите бяха вече престанали. Така беше възхитен от себе си, че реши да произнесе реч — разбира се, шеговита реч. Вярвайте ми, никога не бях слушал толкова изтъркани вицове, събрани заедно. Той беше по-лош и от цирков клоун, и от странствуващ актьор. И ми стана мъчно, че съм седнал тук, тринадесет века преди своето рождение, за да слушам същите бедни, плоски и проядени от червеите шеги, които щяха да ми причинят колики в стомаха, когато тринадесет века по-късно щях да бъда бебе. Почти се убедих, че на света нови шеги няма. Всички се смееха на тези вехтории, но какво да се прави, хората се смеят на древните смешки винаги и навсякъде; в това се убедих много столетия по-късно. Само моят присмехулник не се смееше — думата ми е за момчето. Не, той само се подиграваше и нямаше нищо, над което да не се присмее. Той казваше, че повечето от шегите на сър Дайнадан са мухлясали, а останалите — истински вкаменелости. Отговорих му, че думата „вкаменелост“ е много подходяща, тъй като смятах, че единственият начин да се класифицират древните шеги е чрез геологическите периоди. Но момчето не можа да ме разбере, понеже по онова време още не бяха открили геологията. За всеки случай аз си записах тази сполучлива забележка в бележника и реших с нея да обогатя човечеството, ако някога се върна в деветнадесетия век. Не бива да се захвърлят добрите неща само защото пазарът не е дорасъл още за тях.

Сега отново се изправи сър Кей и тури в движение ментарджийската си мелница — този път за гориво му послужих аз. Разбрах, че вече е време да стана сериозен. Сър Кей разказваше как ме е срещнал в една далечна варварска страна, където хората били облечени в същите смешни дрехи като моите — дрехи, направени чрез магия и имащи способността да правят неуязвими за рани от човешка ръка онзи, който ги носи. Обаче той със силата на своята молитва унищожил магията и в тричасова битка убил моите тринадесет рицари, а мене взел в плен; пощадил живота ми, за да ме покаже на краля и двора му като чудо, достойно за удивление. През всичкото време той ме наричаше ласкаво ту „грамаден великан“, ту „огромно чудовище“, ту „зъбат, ноктест людоед“; всички присъствуващи вярваха на тези безсмислици и никой не се разсмя и не забеляза, че все пак има известна разлика между мене и предмета на неговото описание. Той разказваше, че при един опит да избягам от него аз с един скок съм се метнал на едно дърво, високо двеста лакти, но той ме свалил оттам с един камък, голям колкото крава, строшил ми кокалите и ме принудил да се закълна, че ще се явя в двора на крал Артур, за да си получа присъдата. Накрая ме осъди на смърт; изпълнението на присъдата трябваше да стане на 21-ви по пладне; той толкова малко се интересуваше от съдбата ми, че дори се прозина, преди да съобщи датата.

В това време аз бях доста развълнуван, та не можех да следя избухналия спор относно това как ще бъде най-добре да ме убият. Някои изказваха съмнения дали въобще е възможно да ме убият поради омагьосаното ми облекло. А между другото аз носех съвсем обикновен костюм, който бях купил за петнайсет долара от магазин за готови дрехи.

Все пак бях запазил дотолкова разсъдъка си, че можах да забележа следните подробности: изразите, с които си служеше това общество от най-благородните дами и господа в страната, бяха такива, че биха накарали дори един команч да се засрами от тях. Да рече човек, че се изразяваха неделикатно, би било твърде меко, но аз бях чел още по-рано „Том Джонс“, „Родерик Рендъм“ и други книжки от този род и знаех, че най-знатните лейди и джентълмени на Англия дори допреди един век са се държали доста неприлично както в постъпките, така и в приказките си. Едва в нашия, в деветнадесетия век в историята на Англия — или в историята на Европа — се появиха първите истински лейди и джентълмени. Какво би било, ако сър Уолтър Скот, вместо да слага в устата на героите своите собствени думи, ги оставяше да разговарят тъй, както са разговаряли в действителност? Ребека и Айвънхоу и нежната лейди Ровена биха приказвали така, че да се смути всеки уличник в наши дни. Но неосъзнатата грубост не е грубост. Приближените на крал Артур съвсем не съзнаваха, че са невъзпитани, а аз бях достатъчно разумен да не го спомена.

Моето магическо облекло ги безпокоеше до такава степен, че почувстваха голямо облекчение, когато старият Мерлин ги освободи от затруднението с един разумен съвет. Той ги попита защо са толкова глупави, та досега не са се сетили да ме съблекат. След половин минута стоях гол, както ме е майка родила. Боже, боже, да не повярваш — сред цялото общество аз бях единственият засрамен! Всички останали ме изучаваха и така безцеремонно подхвърляха по мой адрес забележки, сякаш бях зелка. Кралица Гиневра ме разглеждаше със същото простодушно любопитство, както и всички други, и каза, че никога досега не е виждала крака като моите. Това беше единственият комплимент, с който ме удостоиха — ако въобще беше комплимент!

Накрая ме запратиха на една страна, а опасните ми дрехите — на друга. Хвърлиха ме в една мрачна и тясна килия на затвора с няколко оскъдни залъка за обед, малко изгнила слама за постеля и безброй плъхове за компания.

V
Вдъхновение

Бях така изморен, че дори страхът и тревогите не можаха да ме задържат буден.

Събудих се с усещането, че съм спал много дълго. Първата ми мисъл беше: „Какъв необикновен сън! Сякаш трябваше да се събудя, за да ме обесят, да ме удавят, да ме изгорят или… Ще дремна още малко, додето свирне сирената, и след това ще изтичам до оръжейния завод, за да си разчистя сметките с Херкулес.“

Но тъкмо в този миг ме сепна пискливата музика на ръждиви вериги и ключалки, светлина блесна в очите ми и пред мен се изправи онзи бръмбар, Кларънс! Зяпнах от учудване и престанах да дишам.

— Какво! — казах аз. — Ти си още тук? Сънят се свърши, а ти не изчезваш? Хайде, махай се!

Но той се разсмя със свойственото си лекомислие и взе да се шегува с трагичното ми положение.

— Е, добре! — казах аз смирено. — Нека сънят продължава. Аз не бързам.

— Какъв сън, моля?

— Как какъв? Сънят за крал Артур, който никога не е съществувал, сънят, че приказвам с тебе, макар да си само плод на моето въображение…

— О, нима! А да не би да е сън и изгарянето ти, което ще стане утре? Ха-ха! Какво ще кажеш за това?

Обзе ме ужасен страх. Започнах да разбирам, че положението ми е крайно сериозно, било то насън или наяве: от опит знаех, че сънищата могат да бъдат реални, както действителният живот, че да ме изгорят, дори и насън, не е никак приятно и аз реших на всяка цена да избягна тази угроза, била тя истинска или въображаема. И започнах умолително:

— Кларънс, мило момче, единствени приятелю… Нали си ми приятел, кажи? Не ме оставяй. Помогни ми да избягам оттук!

— Абе, човече, какво приказваш? Да бягаш? По всички коридори стои стража.

— Да, да, прав си… Но колко са, Кларънс? Нали не са много?

— Двадесет души. За бягство и дума не може да става.

Като помълча, той нерешително добави:

— Не можеш да избягаш и по други причини, много по-важни.

— Други причини? Какви?

— … Казват… не, не смея!… Наистина не смея!

— Но какво има, бедно момче, от какво се боиш? Защо пребледня?… Защо трепериш?

— Аз си знам защо! Искам да ти кажа, но…

— Хайде, хайде, бъди смел, бъди мъж! Разкажи ми всичко, славното ми момче!

Той се двоумеше между желанието да разкаже и страха. После се приближи до вратата, надзърна навън, ослуша се, върна се при мен, наведе се над ухото ми и ми съобщи ужасната тайна. Кларънс шепнеше с нерешителността на човек, който съзнава, че е стъпил върху опасна почва и говори за неща, чието споменаване носи смърт.

— Мерлин в своята злоба е уплел с магиите си тази тъмница и сега в кралството едва ли ще се намери човек с такава отчаяна смелост, че да се съгласи да прекрачи заедно с теб този праг! Казах ти всичко. Господ да ми е на помощ! Ах, бъди добър към мен, бъди милостив към едно нещастно момче, което ти желае само добро! Ако ме издадеш, аз съм загубен!

Засмях се от сърце, за първи път от доста дълго време и казах:

— Мерлин омагьосал тъмницата! Мерлин — хайде де! Този непрокопсан стар негодник, това хлевоусто старо магаре? Глупости, истински глупости, най-големите глупости на света! Изглежда, че от всички детински, идиотски, тъпоглави и кокоши суеверия това е най, най… Ах, по дяволите този Мерлин!

Не успях да довърша и Кларънс стоеше на колене пред мен, обезумял от страх.

— О, внимавай! Думите ти са ужасни! Всеки миг тези стени могат да се срутят, ако говориш такива неща! О, отречи се от думите си, докато не е късно!

Тази проява на суеверие ме накара да се позамисля и ме наведе на една добра идея. Щом всички тук се плашат тъй искрено от мошеническите магии на Мерлин както Кларънс, то тогава човек като мене, много по-умен от Мерлин, трябва да се възползува от превъзходството си над всички останали. След кратко премисляне съставих план за действие и казах:

— Стани! Съвземи се! Погледни ме в очите! Знаеш ли защо се смях?

— Не, но, за Бога, не се смей повече!

— Ще ти кажа защо се смях. Защото и аз съм… магьосник!

— Ти?

Неочаквано поразено, момчето отстъпи назад и спря да диша. Държането му видимо се промени. То ме гледаше вече с дълбоко уважение — още едно доказателство, че в тази лудница не са придирчиви към лъжците; всички са готови да вярват на честната им дума. Аз продължих:

— Познавам Мерлин вече седемстотин години. Той е…

— Седемстотин…

— Не ме пресичай!… Той е умирал тринадесет пъти и тринадесет пъти е възкръсвал за живот. И всеки път работи под ново име — Смит, Джоунс, Робинсън, Джексън, Питърс, Хескинс, Мерлин, — всеки път под нов псевдоним. Преди триста години се срещнахме в Египет; срещал съм го в Индия преди петстотин години; винаги ми се е пречкал по пътя, където и да отида, и това в края на краищата ми досажда. Като магьосник той не струва пукната пара: знае само няколко стари трика. Но и не е успял да научи нещо повече освен основните правила, никога няма и да ги научи. В провинцията би могъл все още да мине някак си, но да си придава важност в присъствието на един експерт — това е нахалство. Слушай, Кларънс, аз ще бъда твой приятел винаги, но и ти трябва да ми бъдеш приятел. Направи ми една услуга. Иди при краля и му кажи, че съм магьосник, че съм великият и всемогъщ Хайюмукамук, шеф на всички магьосници. Кажи му, че съм взел мерки и ако послушат сър Кей и ми причинят макар и най-малка вреда, хич няма да ми мигне окото да ги направя на пух и прах. Ще съобщиш това на краля от мен, нали?

Нещастното момче изпадна в такова състояние, че не можеше да ми отговори. То беше до такава степен изплашено, безсилно и объркано, че просто ми дожаля за него. Но той обеща всичко, а аз от своя страна го уверих и уверявах, че никога няма да обърна нито една от магиите си срещу него. После той излезе бавно от килията ми, подпирайки се о стените като тежко болен.

Но сега внезапно ми мина през ум, че бях постъпил твърде непредпазливо. Като се поуспокоих, момчето щеше, разбира се, да се учуди, че аз, всемогъщият магьосник, съм седнал да го моля него, момчето, да ми помогне да се измъкна от тъмницата. То неминуемо щеше да свърже едното с другото и да разбере, че съм измамник.

Цял час размишлявах върху грешката си, ядосвах се и се ругаех. Но накрая ми дойде наум, че тия глупци изобщо не разсъждават, че никога не свързват нещата едно с друго и всеки техен разговор доказва пълната им неспособност да забелязват противоречията. Това ме успокои.

Но светът е устроен така, че щом човек престане да се безпокои за едно нещо, започва да се безпокои за друго. Разбрах, че съм направил още една грешка: бях изпратил момчето при неговите господари, за да ги сплаши с такива страшни закани. То ще им разправи, че аз, както си стоя тук в уединение, се каня да им причиня някаква страшна беда. А тъкмо тези хора вярваха най-много в чудеса и бяха без съмнение най-жадни да видят чудото. Какво ще стане, ако поискат от мене да извърша някакво чудо? Да предположим, че поискат да им опиша бедствието, което им готвя? Да, бях направил грешка! Трябваше предварително да измисля това бедствие. Ами сега? Какво да им кажа, за да спечеля време? Отново ме обзе безпокойство — най-страшното безпокойство… Стъпки!… Идат. Да можех поне още един миг да размисля!… Готово! Намислих. Добре съм.

Разбирате ли, става въпрос за слънчевото затъмнение! Дойде ми наум в последния момент как Колумб, Кортес или някой от тия хора е използувал слънчевото затъмнение като спасителен коз между диваците. Отново се обнадеждих. Аз също можех да изиграя този коз; и нямаше защо да се страхувам, че ще бъда обвинен в плагиатство, защото тази идея прилагах цели хиляда години по-рано от другите.

Влезе Кларънс, покорен, загрижен, и каза:

— Побързах да предам посланието ти до моя повелител, краля, и той начаса ме повика при себе си. Страшно се изплаши, искаше да заповяда незабавно да те освободят, искаше да ти предостави разкошни одежди, да те настани в покои, подобаващи на такъв велик човек. Но дойде Мерлин и развали всичко. Взе да убеждава краля, че ти си луд и не знаеш какво говориш. Заяви, че заплахите ти били само нелепи и празни хвалби. Дълго спориха, но накрая Мерлин подигравателно заяви: „Защо той не назове бедствието, което ни готви? Несъмнено, защото и сам не го знае!“ С това той затвори устата на краля и кралят не можа да му възрази. Принуден по неволя да постъпи с теб неучтиво, кралят те моли да влезеш в неудобното му положение, да съобщиш бедствието, което готвиш, какво е то и за кога е обявено. О, моля, само не се бави, защото всяко бавене удвоява и утроява опасността за живота ти. О, бъди благоразумен, назови бедствието!

Мълчах дълго, за да създам по-внушително въздействие. Накрая проговорих:

— Колко време има, откакто съм в тази дупка?

— Хвърлиха те, когато вчерашният ден беше на привършване. Сега часът е девет сутринта.

— О-о! Значи добре съм си поспал! Девет сутринта. А тук е тъмно като нощ. Е, в такъв случай днес сме двадесети?

— Да, двадесети.

— И утре ще ме изгорят?

Момчето потрепери.

— В колко часа?

— Точно по пладне.

— Тогава чуй какво ти казвам, за да го предадеш на краля.

Млъкнах и останах приведен над свитото от ужас момче — мълчах зловещо повече от минута. След това заговорих с дълбок глас, отмерен и съдбовен, в драматическа градация до тържествени висоти — никога в живота си не бях говорил с толкова благородно величие.

— Иди и кажи на твоя крал, че утре по обед, когато ме изгарят, ще потопя целия свят в мъртвия мрак на пълната нощ; ще изгася слънцето и то никога вече не ще изгрее; плодовете на тази земя ще изгният без светлина и топлина, а хората ще измрат до последния човек от глад.

Трябваше да изнеса момчето до вратата — тъй силен беше припадъкът му. Предадох го на войниците и се върнах в килията.

VI
Слънчевото затъмнение

Сред мрака и тишината въображението ми скоро започна да работи. Знанието на фактите само по себе си е нещо безцветно. Едва когато ги осъзнаеш, те стават ярко обагрени. Съвсем различно е да чуеш, че някому са забили нож в сърцето и да го видиш сам. В мрака и тишината мисълта за смъртната опасност, в която се намирах, започна да се задълбочава все повече и повече. Представата за тази опасност постепенно поникна в жилите и ми вледени кръвта.

Но благословената природа е наредила така, че термометърът на човешката душа, щом падне под най-ниската точка, отново започва да се изкачва. Заражда се надежда, а заедно с надеждата — и бодрост, и човек е способен пак да си помогне сам, ако е възможно. Скоро се съвзех; казвах си, че затъмнението неизбежно ще ме спаси и ще ме направи най-могъщия човек в цялото кралство. Живакът на моя термометър отново се покачи на върха, достигна най-горното деление и всичките ми тревоги се разсеяха. Отново станах най-щастливият човек на света. Дори с нетърпение очаквах утрешния ден и жадувах за неповторимата слава да бъда в центъра на всеобщото удивление и благоволение на народа. Освен това от търговска гледна точка съзнавах, че то ще ми донесе немалко облаги.

Междувременно някъде дълбоко в мозъка ми възникна нова догадка. Бях почти уверен, че когато тези суеверни хора узнаят какво бедствие им готвя, ще се изплашат и ще потърсят компромис. В това време се дочуха стъпки и аз си казах: „Ето, компромисът иде! Ако е изгоден, ще се съглася с него, ако е лош — ще държа на своето, докато доведа играта до края.“

Вратата се отвори и вътре нахълтаха войници. Старшият каза:

— Кладата е готова. Тръгвай!

Кладата!? Силите ме напуснаха, едва не паднах. В такъв миг дъхът ти спира и някаква буца застава на гърлото ти. Но щом събрах сили, отвърнах:

— Имате грешка, екзекуцията е утре!

— Заповедта е изменена. С един ден по-напред. Хайде, по-бърже!

Свършено е. Нямаше спасение. Бях зашеметен, ужасен, загубих контрол над себе си и започнах да се лутам безцелно, като полудял. Войниците ме хванаха, измъкнаха ме от килията, поведоха ме през заплетени подземни коридори и ме изкараха горе, на ослепителната дневна светлина. Когато излязохме на широкия двор на замъка, изтръпнах: първото нещо, което видях, беше стълбът, изправен по средата, и близо до него сноп слама и един монах. От всички страни на двора, наредени амфитеатрално според ранга си, гъмжеха пъстри тълпи. Кралят и кралицата, разположени на троновете си, бяха най-колоритните фигури, разбира се.

Всичко това успях да забележа за една секунда. В следващата, кой знае откъде, до мене се промъкна Кларънс и бързо зашепна на ухото ми своите последни новини. Очите му сияеха от тържество и радост. Той каза:

— Това избързване дължиш на мен, но доста се потрудих за него. Когато им съобщих какво бедствие им готвиш и като видях как безумно ги изплаши това, си казах: точно сега е моментът да нанеса удар. Започнах да подшушвам ту на този, ту на онзи, че твоята власт над слънцето ще се развихри напълно едва утре и че ако искат да спасят слънцето и света, трябва да те убият днес, когато магическите ти сили още не са се развили. То се знае, че ги излъгах, но на лъжата ми се уловиха всички, сякаш това беше спасение, пратено направо от Бога. През цялото време се смеех в себе си, че успях така евтино да ги излъжа, и благодарих Богу, загдето от най-нищожното си творение той направи оръдие за твоето спасение. Ах, как щастливо се наредиха нещата! Сега няма защо наистина да изгасваш слънцето. Чуй, за Бога, не забравяй това! Направи само едно слабо смрачаване, най-най-слабичкото — и след това спри. Ще им бъде съвсем достатъчно. Щом трепне слънцето, те ще полудеят от страх. Ще те освободят и възвеличаят. Върви сега към триумфа си! Но помни, добрички ми приятелю, и не повреждай слънцето! Заради мене, твоя най-добър приятел!

Зашеметен от мъка, аз смотолевих как да е, че ще пощадя слънцето. В очите на момчето заблестя такава дълбока признателност, че не намерих сили да му благодаря за благодетелната му глупост, която ме съсипваше и обричаше на смърт. Докато войниците ме водеха, в двора цареше мъртва тишина; ако бях с вързани очи, щях да помисля, че вървя през пустиня, а не заобиколен от четирихилядна тълпа. Цялата тази човешка маса седеше неподвижна; хората бяха вкаменени и бледи като статуи; лицата им изразяваха ужас. Тишината продължи и когато ме завързаха на стълба, тя продължи и докато нареждаха сламата, грижливо и ужасно бавно, около глезените ми, колената, бедрата и тялото ми. Настъпи леко раздвижване, после още по-дълбока тишина, някакъв мъж с факел коленичи в краката ми. Тълпата напрегнато се надвеси и вторачи напред, всички станаха несъзнателно от местата си; монахът простря ръце над главата ми, отправи поглед към синьото небе и започна да мълви латински думи; в това положение той мърмори известно време и после млъкна. Почаках няколко мига и вдигнах очи; монахът беше окаменял. Тълпата трепна и като по даден знак се надигна бавно с впит в небето взор. Погледнах и аз натам: честна дума, моето затъмнение започваше!

Животът потече отново по жилите ми. Черната ивица се простираше бавно върху слънчевия диск. Все по-силно и по-силно биеше сърцето ми. Замрели, хората и монахът все още не сваляха очи от небето, но аз знаех, че в следния миг погледите им ще се обърнат към мен. Бях готов за този случай. Заех величествена поза, протегнах ръка нагоре и посочих слънцето. Получи се поразителен ефект. Трябваше да видите какъв тъп ужас като вълна заля тълпата. Дочуха се два гласа — почти един след друг:

— Запали главнята!

— Забранявам!

Единият глас бе на Мерлин, другият — на краля. Мерлин се вдигна от мястото си, вероятно за да постави сам факела в кладата.

Аз процедих:

— Стой на мястото си! Ако някой мръдне без мое разрешение, дори и самият крал, ще го поразя с гръм и ще го изпепеля с мълнии.

Както очаквах, тълпата покорно се отпусна назад. Мерлин се поколеба няколко мига; аз го следях напрегнато, но накрая и той седна. Въздъхнах облекчен; вече бях господар на положението. Кралят каза:

— Бъди милостив, прекрасни сър, и прекрати това страшно дело, опази ни от бедата. Казаха ни, че твоето могъщество ще се разрази едва утре в пълната си сила, но…

— Ваше величество, искате да кажете, че са ви излъгали? Да, вие сте прав.

Думите ми имаха голям ефект; всички вдигнаха умолително ръце и отрупаха краля с молби да спечели благоволението ми на всяка цена, само и само да се предотврати бедствието. Кралят с най-голяма готовност се съгласи. Той каза:

— Изброй твоите условия, почтени сър. Искай, ако щеш, и половината от царството ми, само обуздай магията, пощади слънцето!

Работата ми беше опечена и да можех, веднага щях да действувам, но едно слънчево затъмнение не се спира току-така. Немислимо е. Поисках да ми дадат време да размисля. Кралят каза:

— За дълго ли, ах, колко време ти трябва, добри сър! Бъди милостив. Погледни, всеки миг става все по-тъмно. Моля ти се, кажи колко време ти трябва за размишления?

— Не много, около половин час или цял час.

Раздадоха се хиляди жалостиви възклицания, но аз не можех да съкратя срока, защото не знаех колко трае едно пълно слънчево затъмнение. Намирах се в объркано положение, с много неща трябваше да се съобразя. Пък и със затъмнението не всичко беше в ред и този факт ме смущаваше. Това ли беше затъмнението, което очаквах? Действително ли се намирах в шесто столетие, или само ми се присънваше? Боже, как ми се искаше да е сън! Озари ме нова радостна надежда: ако момчето не беше сбъркало датата и днес имахме действителното двадесето число, значи не беше шести век! Развълнуван хванах монаха за ръката и го попитах кое число сме днес.

Обесникът! Отвърна ми, че сме двадесет и първи! Побиха ме тръпки. Попитах го отново да не би да е сгрешил, но той ни най-малко не се съмняваше, че днес бяхме двадесет и първи. Значи това вятърничаво момче пак беше объркало работите. Че затъмнението настъпи в определения час, това вече бях забелязал по стоящия наблизо слънчев часовник. Нямаше никакво съмнение, намирах се в двора на крал Артур и трябваше да извлека колкото се може повече облаги от това си положение.

Затъмнението се усилваше и все по-голямо отчаяние обхващаше народа. Сега аз проговорих:

— Размислих, кралю. За да ви дам един урок, аз ще оставя да се разпростре навсякъде мрак и нощ да обхване света. От вас зависи дали да изгася слънцето завинаги, или да го възвърна отново. Моите условия са следните: вие ще си останете крал на всички ваши владения и на вас ще отдават всички почести, които подобават на кралското ви достойнство. Но вие ще ме назначите за свой несменяем министър и пълномощник до края на живота и ще ми заплащате за тази служба един процент от излишъците, които ще създам за държавата. И ако това не ми стига, няма никого да моля за добавъчни. Съгласни ли сте с моето условие?

Раздаде се гръм от аплодисменти и сред него прозвуча гласът на краля:

— Свалете веригите му! И нека да бъде свободен! И нека всички тук, богати и бедни, да го прославят и му въздадат почести, защото той е вече дясната ръка на краля, ще обладава пълна власт и ще стои на най-горното стъпало на кралския трон… А сега прогони тази пълзяща нощ и ни дай светлината и радостта отново, за да те възхвали цял свят!

Но аз продължих:

— Ако бъде посрамен пред народа един обикновен човек, това все още е нищо, но и самата кралска чест ще бъде опетнена, ако онези, които видяха своя министър гол, не го видят освободен от този позор. Бих искал да ми се донесат дрехите!

— Но те не ви подхождат — се намеси кралят. — Донесете му други. Облечете го като принц!

Имах намерение да протакам работата, докато слънцето се покрие напълно, иначе щяха отново да ме карат да разсея мрака, което, разбира се, не можех да сторя. Донасянето на дрехите щеше да предизвика известно забавяне, но не достатъчно. Трябваше да измисля ново отсрочване. И аз заявих, че на краля може да му хрумне да измени своите решения и да се откаже от това, което е обещал в момент на възбуждение. Следователно трябваше да оставя затъмнението да се увеличи още малко и ако през това време той не промени мнението си, ще разсея мрака. Тази нова уговорка не се хареса на краля. Тя въобще на никого не се хареса, но аз трябваше да настоявам за своето.

Докато се мъчех да нахлузя ужасните одежди от шести век, ставаше все по-тъмно и по-тъмно и по-черно. Най-сетне стана тъмно като в рог. Тълпата виеше от ужас пред студения злокобен вятър и появилите се мъждукащи звезди на небосклона. Най-накрая затъмнението беше пълно, но аз бях единственият, който му се радваше, а всички останали бяха съкрушени — това впрочем беше съвсем естествено. Аз казах:

— Със своето мълчание кралят показа, че е готов да държи на думата си.

След това вдигнах ръка, застанах за няколко минути неподвижен и проговорих колкото се може по-тържествено:

— И нека магията се разпадне и премине без вреда за кралството.

За миг се възцари пълна тишина и мракът остана почти непроменен. Но когато една или две секунди по-късно се появи малка сребриста ивица от слънцето, множеството избухна в ужасен рев и заля като потоп широкия двор, за да ме удави в благословии и благодарности.

И Кларънс, разбира се, не беше последният в потока.

VII
Кулата на Мерлин

Като станах втората по значение особа в кралството и получих пълна политическа власт и авторитет, можеше вече да се каже, че ми провървя. Сега се обличах само в коприна, кадифе и сърма — т.е. много разкошно и много неудобно. Но знаех, че след време ще свикна с облеклото. Предоставиха ми най-хубавите стаи в замъка като тия на краля. Стените бяха обвити в пъстра и ярка коприна, но вместо килими върху каменния под бяха постлани криви, най-грубо изработени рогозки. Удобства, да си кажа право, нямаше никакви. Става дума за малките удобства, за ония, които всъщност правят живота приятен. Огромните дъбови столове, украсени с груба резба, не бяха лоши, но това беше всичко. Нямаше нито сапун, нито кибрит, нито огледало, освен едно металическо, в което можех да се оглеждам по-трудно, отколкото в кофа с вода. И нито една цветна реклама по стените. От години бях свикнал до такава степен с цветните реклами, че страстта ми към изкуството беше преминала в кръвта и бе станала част от самия мен, без да подозирам това. При вида на тези надути, натруфени и бездушни стени ме обзе тъга по родината и аз си спомних за нашата къща в Източен Хартфорд, колкото и непретенциозна да беше, във всяка стая висят цветни реклами за застраховане или най-малкото над вратата има една молитва в трицветен печат, а в гостната — даже девет такива молитви. Докато тук дори по стените на министерската ми парадна зала нямаше нито една-единствена картина, като изключим окачения там някакъв парцал, на големина колкото одеяло, нито изтъкан, нито извезан, тук-там закърпен, върху който всички изобразени предмети поразяваха с неправилността на цветовете и формите, а колкото до пропорциите, даже сам Рафаел, въпреки опита си от онези кошмари — „знаменитите хемптонски дворцови ескизи“, — не би могъл да набоядиса по-безобразни от тях. Но Рафаел е голям човек. У дома имаме няколко негови репродукции. Една от тях представлява „Чудният риболов“, където художникът си беше наумил да извърши чудо — беше поместил трима мъжаги в такава лодчица, която би се катурнала, ако в нея поставеха само едно куче. Винаги съм изучавал с възхищение изкуството на Рафаел, то е тъй свежо и самобитно!

В замъка нямаше нито звънец, нито съобщителна тръба. Дадоха ми множество слуги. Дежурните се мотаеха в преддверието и ако някой ми дотрябваше, излизах навън, за да го повикам. Нямаше газ, нямаше свещи. Едно бронзово блюдо, до половината пълно с масло — такова, с каквото готвят в пансионите, — и сред него един запален парцал произвеждаше тъй нареченото осветление. Множество такива блюда висяха по стените и от тях мракът ставаше още по-черен. Когато излизах вечер, слугите носеха пред мене факли. Нямаше нито книги, нито писалки, нито хартия, нито мастило, нито стъкла в отворите, които наричаха прозорци. Ще рече човек — каква проста работа е това стъклото; но когато липсва, работата вече става сложна. Ала най-лошото от всичко беше липсата на кафе, захар, чай и тютюн. Разбрах, че съм втори Робинзон Крузо, попаднал на необитаем остров, без общество от хора, а от диви животни, и ако исках да направя живота си що-годе сносен, трябваше да постъпя като него: да изобретявам, да обмислям, да творя и преобразувам нещата. Трябваше да напрягам мозъка и ръцете си. Какво по-хубаво — това беше по вкуса ми.

Едно ме безпокоеше в началото: невижданото досега любопитство, с което хората ме ограждаха. Целият народ искаше да ме види. Скоро стана известно, че затъмнението е изплашило до смърт цяла Британия и докато е траело, тя от край до край е била обхваната от ужас. Всички църкви, обители и манастири били препълнени с богомолци и плачещи хора, които помислили, че настъпва краят на света. После научили, че авторът на това ужасно бедствие бил чужденец, един могъщ магьосник в двора на крал Артур, който можел да угаси слънцето като свещ и дори щял да го направи, ако в последния момент не изпросили неговото благоволение; той отменил магията и сега този същият човек бил уважаван и почитан заради безподобната си мощ, с която предпазил земята от унищожение и народите — от гибел. Като имате предвид, че всички вярваха това, и то без капка съмнение, можете да си представите защо от цяла Британия не остана ни един човек, който да не извърви пеша петдесет мили, за да ме види лично. Разбира се, навсякъде приказваха само за мене — за нищо друго не се говореше; даже към краля започнаха да проявяват по-малко интерес и почит. След около двадесет и четири часа започнаха да се върволят делегации и това продължи цели две недели. Кемелот и околностите му бяха претъпкани с народ. Налагаше се по дванадесет пъти на ден да се показвам пред тълпата благоговеещи поклонници. Това беше доста уморително и ми отнемаше много време, но, от друга страна, ми беше приятно да се чувствувам знаменит, заобиколен от поклонници.

Брат Мерлин зеленееше от яд и завист, а на мен това ми доставяше голямо удоволствие. Едно само не можех да проумея: никой не ми поиска автограф. Говорих за това и с Кларънс. Трябваше да му обяснявам какво е автограф! Той каза, че в цялата страна никой не умее нито да чете, нито да пише освен няколко десетки попове. Ама че страна!

И още нещо ме тревожеше донякъде: насъбралите се тълпи жадуваха за нови чудеса. Това беше естествено — добре е да се върнеш у дома си от далечното странствуване и да се похвалиш, че си видял със собствените си очи човека, комуто се подчинява слънцето — тъй ще се издигнеш в очите на съседите си; но още по-добре е да можеш да кажеш, че си видял с очите си как той върши чудеса. Като помислиш само колко отдалеч се бяха вдигнали хората, за да дойдат да ги видят! Във всеки случай здравата ме притискаха. Предстоеше и едно лунно затъмнение, аз знаех деня и часа, но дотогава имаше още доста време — две години. Какво не бих дал да можех да го преместя и пусна в действие сега, когато на пазара имаше толкова голямо търсене на затъмнения. Жалко, че едно затъмнение щеше да отиде на вятъра! То щеше да дойде тогава, когато нямаше да имам никаква полза от него. Ако то беше насрочено за след един месец, аз бих го продал предварително. Ала цели две години не можех да чакам. И затова престанах да мисля за него.

Пък и Кларънс подуши, че старият Мерлин се е заел ревностно да всява смут сред народа. Той разпространявал слухове, че съм бил мошеник. Единствената причина, дето не съм правел чудеса, била, че не съм можел. Разбрах, че трябва да предприема нещо. Набързо изработих план за действие. Като се възползвах от правата си на върховен представител на изпълнителната власт, заповядах на първо време да хвърлят Мерлин в тъмница, и то в същата килия, която заемах аз преди. След това заповядах да се разгласи публично чрез херолди и глашатаи, че през следващите четиринадесет дни ще бъда зает с държавни работи. Когато изтече това време, ще си дам почивка и ще вдигна във въздуха каменната кула на Мерлин с огън, пратен от небето; а междувременно лицата, които разпространяват за мен злостни сплетни, които и да са те, да си вземат бележка. По-нататък предупреждавах, че засега ще направя само тази магия; ако и след това има все още някои недоволни и ако продължат да мърморят, да знаят, че ще ги превърна в коне, за да бъдат поне полезни. Спокойствието бе възстановено.

Доверих се отчасти на Кларънс и ние се заловихме тайно за работа. Обясних му, че следва да бъде извършено чудо, за което е необходимо известно приготовление. И ако някой започне да бърбори за това приготовление, ще бъде поразен от смърт. Това му затвори устата. Нелегално приготвихме десетина крини първокачествен барут и под мое ръководство оръжейниците измайсториха гръмоотвод и няколко проводника. Старата каменна кула беше твърде масивна, но и доста занемарена. Построена още в римско време, тя беше преживяла четиристотин години. Със своеобразна, сурова красота тя беше обвита от горе до долу с бръшлян като с ризница; стърчеше върху едно самотно възвишение на около половин миля от замъка, откъдето се виждаше добре.

Работехме само нощем. Пренесохме барута в кулата, извадихме по няколко камъка от вътрешния зид и спуснахме вътре една част от експлозива. Стената в основите беше около четири метра и половина дебела. Заредихме дванадесет такива празнини. С това количество барут можехме да хвърлим във въздуха даже и лондонския Тауър. На тринадесетата нощ издигнахме гръмоотвода, свързахме го с проводниците, които отведохме в отделните заряди. Още от деня на оповестяването всички избягваха местността около кулата; но на четиринадесетия ден намерих за добре да предупредя чрез херолди никой да не пристъпва по-близо от половин миля. А след това прибавих, че ще извърша чудо в следните двайсет и четири часа, кога именно — още не зная. И за това ще дам своевременно знак; ако бъде ден, от кулите на замъка ще се развеят флагове; ако е нощ, на същите места ще запаля факли.

Бури напоследък имаше доста често и затова не се страхувах от неуспех. Нямаше да има особено значение, ако сеансът се забавеше с ден или два. В такъв случай можех да обясня, че съм отрупан с държавни работи и народът трябва да почака.

Отначало денят беше ослепително слънчев — едва ли не първият безоблачен ден от три седмици насам; така става винаги. Аз се уединих и наблюдавах времето. Кларънс често притичваше, за да ми съобщи, че всеобщото възбуждение постоянно нараства, че цялата околност била претъпкана от народ и докъдето могло да се види от бойниците, все още прииждали хора. Най-после на смрачаване започна да духа вятър и се появи облак тъкмо оттам, откъдето трябваше. Известно време наблюдавах как далечният облак нараства и става все по-тъмен и по-тъмен. Реших, че е настъпил моментът за моето появяване. Заповядах да запалят факлите, да освободят Мерлин и да ми го доведат. Четвърт час по-късно се качих на терасата; там вече се беше разположил кралят с целия двор — всички се взираха в мрака и не изпускаха от очи Мерлиновата кула. Дотолкова се беше стъмнило, че почти нищо не се виждаше. Хората и старинните кули на замъка, ту обагрени от червенината на горящия катран, ту тъмнеещи, представляваха живописна картина в тъмната нощ.

Появи се Мерлин, доста клюмнал. Казах му:

— Ти искаше да ме изгорят жив, без да ти бях сторил зло. Преди известно време се опита да накърниш професионалната ми чест. Заради всичко това ще извикам огъня от небето и ще пръсна кулата ти. Но справедливо е да ти дам възможност да проявиш могъществото си. Ако си в състояние да разпръснеш магиите ми и разсееш небесния огън, хайде, действувай! Сега е твой ред!

— Мога, прекрасни сър, и ще го сторя! Не се съмнявай.

Той описа един въображаем кръг върху плочите и възпламени няколко зрънца от някакъв прах. Издигна се облаче благовонен дим, от което всички отстъпиха и се прекръстиха уплашено; после той започна да мърмори нещо на себе си и да размахва ръце във въздуха. Все повече и повече изпадаше в транс, докато накрая го обхвана истинска лудост; ръцете му гребяха във въздуха като крилата на вятърна мелница. В това време бурята съвсем се приближи. Поривите на вятъра раздухваха тревожно пламъците на факлите и караха сенките да се люлеят по стените. Първите тежки дъждовни капки зачукаха по плочите. Хоризонтът бе тъмен като катран, забляскаха светкавици. Моят гръмоотвод вече трябваше да влезе в действие. Моментът дойде! Аз казах:

— Дадох ти достатъчно време. Ти имаше възможност да направиш заклинания; не ти пречих. Вижда се, че заклинанията ти са слаби, че не те бива за нищо. Сега е ред да започна аз.

Замахнах три пъти с ръка; раздаде се оглушителен трясък и старата кула полетя на парчета във въздуха, последвана от гигантски огнен, като вулкан, стълб, който превърна нощта в ден и освети хилядите примрели и изпопадали на земята от страх хорица. До края на седмицата валя дъжд от мазилка и тухли — така гласяха слуховете. А всъщност действителността беше малко по-умерена.

Доста ефектно чудо. Огромната тълпа от любопитни изведнъж изчезна. На следната заран по калната земя се виждаха хиляди следи, но всички водеха навън. Ако сега обявях, че възнамерявам да извърша ново чудо, не бих могъл да събера зрители даже и с помощта на шерифа.

Акциите на Мерлин съвсем паднаха. Кралят искаше да му отнеме заплатата, дори възнамеряваше да го заточи, но аз се намесих. Казах, че все още бихме могли да го използваме да предсказва времето и ветровете или за други подобни дреболии. Дори изказах готовност да му помагам, в случай че жалките му салонни фокуси започнат да се вкисват.

От кулата му не остана и камък, но аз накарах правителството отново да му я построи и го посъветвах да я даде под наем. Той обаче беше прекалено високомерен, за да го направи. Не чувстваше към мен никаква признателност, дори едно „благодаря“ не ми каза. Такъв твърдоглав старичок беше, че просто няма накъде повече.

Впрочем не можеш да очакваш да бъде любезен човекът, когото толкова си унижил.

VIII
Майстора

Да притежаваш неограничена власт е приятно нещо. Но още по-приятно е да знаеш, че от властта ти са доволни всички. Историята с Мерлиновата кула укрепи моето положение и го направи непоклатимо. Ако по-рано този или онзи се отнасяше завистливо или критично към мен, сега и това престана. В цялото кралство нямаше ни един човек дотам неблагоразумен, та да ми се бърка в работата.

Скоро свикнах с новото си положение. В началото, като се събуждах заран, се усмихвах на „моя сън“ и наострях уши да чуя фабричната сирена, но с времето и това изчезна. Окончателно разбрах, че живея в шести век и се намирам в двора на крал Артур, а не в лудница. След това вече се почувствах в шести век като у дома си, не по-зле, отколкото в който и да е друг век. А що се касае до облагите, ако имах избор, не бих поискал да съм в двадесетия.

Представете си какви възможности за творчество, за преуспяване на личността и народа се откриват в шести век за един човек с познания, ум, дързост и предприемчивост. Извънредно широко поле за дейност. При това имах пълна власт и нито един съперник; по способности и знания всички бяха деца пред мен. А какво ме очакваше в двадесетия век? В най-добрия случай щях да съм надзирател в завода и толкоз. Щях да срещам по улиците стотици по-достойни от мене.

Какъв скок бях направил! Не можех да мисля за това, без да се прехласвам от възторг, като някой откривател на петролни залежи. В историята нямаше подобен на моя случай освен библейския разказ за Йосиф. Но Йосиф все пак не би могъл да се сравнява с мене, защото блестящите му финансови способности не ползвали никого освен, разбира се, фараона. Ето защо народът с право се отнасял враждебно към него, докато аз, пощадявайки слънцето, облагодетелствувах всички и с това си спечелих всеобщата им любов.

Да, аз не бях сянка на краля. Бях същността, а той — сянката. Имах огромна власт не само на думи, както обикновено става, но и в действителност. Намирах се в изгрева на втория велик период в световната история и можех да наблюдавам как нейните тънки ручеи стават все по-дълбоки и по-дълбоки, как все по-нашироко разливат мощните си води във вековете. С моето приключение вече засенчвах дългата редица тронове от авантюристи като де монфоровци, гейвстъновци, мортимъровци, вилярсовци.^[3] Спомнях си всички пълководци, подпалвачи на войни, френски фаворити, любовници на Карл II, но никъде не срещнах равен на себе си. Аз бях единствен. Радвах се при мисълта, че в следващите тринайсет и половина века никой няма да успее да опровергае този факт.

Да, по власт бях равен на краля. Но в страната съществуваше още една власт, която беше по-могъща от двама ни, взети заедно — църквата. Не искам да скривам този факт. По-точно, и да исках да го скрия, не бих могъл. Но да не говорим сега за църквата, ще дойде време и за нея. Отначало тя не ми създаваше неприятности, по-точно, сериозни неприятности.

Каква забавна и чудновата страна и какви още по-чудновати неща ставаха в нея! А пък народът! Беше най-милото, най-простодушно и доверчиво поколение — истински зайци. За човек, роден в здравата атмосфера на свободата, би било тягостно да слуша унизителните им излияния пред краля, църквата и благородниците. А те имаха основание да ги обичат толкова, колкото робът обича камшика или кучето — непознатия, който го сритва. Ей Богу, всяка монархия, даже и най-умерената, и всяка аристокрация, даже и най-скромната, са оскърбителни. Но ако сте родени и отрасли под властта на монархията и аристокрацията, вероятно не осъзнавате унизителното си положение и не вярвате, ако някой ви го посочи. Човек би трябвало да се срамува заради своя човешки род само като си помисли какви нищожества са сядали на троновете без всякакво право и основание и какви третокачествени човечета са минавали за аристокрация. Ако бяха предоставили тази сбирщина от владетели и благородници сама на себе си, както е оставено мнозинството по-достойни от тях, то тя щеше да се затрие в бедност и неизвестност.

Голяма част от британския народ при крал Артур бяха роби, те се и наричаха роби и в знак на робство носеха желязна халка на врата. Останалата част от народа бяха в действителност също роби, макар и да не ги наричаха така. Те си въобразяваха, че са свободни хора и се наричаха „свободни“. А всъщност цялата нация съществуваше, за да пълзи пред краля, църквата и благородниците, да им слугува, да пролива кръвта си заради тях, да гладува, за да бъдат сити те, да работи, за да могат те да се забавляват, да тъне в нещастие, за да бъдат онези щастливи, да ходи гола, за да носят онези коприни и скъпоценности, да плаща данъци, за да избави от плащане онези, да стои цял живот прегърбена от унижение, да усвоява от рождение ласкателствата и унизителното поклонничество, за да могат онези да минават надуто край нея и да се считат за богове. И за всичко това като благодарност да получава побой и презрение. Но народът имаше такъв робски дух, че считаше тези обноски за чест.

Наследствените представи са една твърде забавна работа и е интересно да се наблюдават и изучават. Аз си имах едни представи, кралят и народът — други. И в двата случая те течаха в дълбоки русла, издълбани дълбоко от времето и навика. И онзи, който би поискал да ги отклони с разумни доводи, сигурно ще трябва много да се потруди. У този народ например беше насадено убеждението, че хората без титла и родословие, независимо от това колко щедро ги е надарила природата, не струват повече от животните, дървениците и насекомите. Аз пък бях наследил убеждението, че човекоподобните врани, които се кичат с пауновите пера на мними човешки достойнства и незаслужени титли, трябва да бъдат само за присмех. И, разбира се, към мене се отнасяха малко особено, тъй както пазачът и публиката в зоологическата градина се отнасят към слона. Те се възхищават от ръста и необикновената му сила, говорят с гордост, че той може такива неща, каквито те не могат, със същата гордост разказват, че ако той се разсърди, може да накара хиляда души да побягнат. Но следва ли оттук, че го считат за свой? Не! Подобна мисъл би разсмяла и най-последния дрипльо. Никога не би му хрумнало такова нещо. Той не би могъл да допусне и съществуването на подобна мисъл. И ето, за краля, за благородниците и за целия народ до последния роб и бедняк аз бях един слон и нищо повече. Възхищаваха ми се и се бояха от мене, но ми се възхищаваха като животно и се бояха като от животно. Пред животните никой не благоговее. И пред мене никой не благоговееше; дори не ме уважаваха. Нямах нито родословие, нито унаследена титла и затова в очите на краля и аристокрацията бях нищожество, а народът ме гледаше с учудване и страх, но без всякаква почтителност. По силата на унаследените си представи народът не изпитваше никаква почит към човек, който няма титла, не е аристократ и е без родословие. В това имаше пръст и онази страшна сила — римокатолическата църква. Само за две или три столетия тя превърна един народ от хора в народ от червеи. Преди ерата на световното господство на църквата хората бяха хора и ходеха с високо вдигнати глави, бяха хора със свободен дух, горди, независими и с човешко достойнство. Величието и високото положение, което достигаше отделният човек, се дължаха на самия него, а не на произхода му. Ала след това дойде църквата и се залови за работа. Тя беше мъдра и хитра и знаеше много начини да одере кожата на котката — или на народа. Тя „изобрети“ божествените права на краля, подпря ги от всички страни с десетте божи заповеди, подзида ги с безсмъртие, като изопачи истинския добър смисъл на тази дума. Тя проповядваше (на простия народ) смирението, покорството пред началството, прелестта на саможертвата, тя проповядваше (на простия народ и винаги само на него) преклонение пред злото, търпение, духовна нищета, несъпротивление на насилието, равнодушие към обидите. Тя въведе наследствените титли и учеше християнското население в цял свят да им се кланя и да ги почита. Тази отрова се поддържаше в кръвта на християнския свят дори до моя роден век, когато и най-издигнатите простосмъртни представители на английския народ все още се примиряват с това, че много по-недостойни от тях са завардили за себе си редица звания от рода на лорд и крал, докато нелепият закон на тази страна не им дава на тях самите такива права.

Англичанинът не само се примирява с това странно положение на нещата, но даже се мъчи да убеди себе си, че е горд с тях. Човек се примирява по-лесно с несправедливостта, ако се е родил и израснал с нея. Разбира се, тази зараза на благоговение пред званието и титлата е живяла и в нашата кръв, на американците. Но когато напуснах Америка, тя беше изчезнала. Жалки остатъци от нея са се запазили още у разните франтове и кокони. Но когато една болест е стигнала дотук, може да се каже, че с нея е свършено.

Но да се върнем към моето особено положение в кралството на Артур. Тука аз бях като великан сред джуджета, като възрастен сред деца, като велик мислител сред мислещи критици. По величината на ума си бях единственият голям човек в целия британски свят. Но въпреки това, също както в съвременна Англия, всеки граф с овнешки ум, който можеше да се позове на произхода си от някоя кралска любовница от лондонските вертепи, минаваше за по-горен от мене. През царуването на крал Артур такъв човек беше на почит, макар и външността му да беше толкова калпава, колкото и акълът му, а моралът му тъй съмнителен, както и произходът му. Понякога му позволяваха да седи в присъствието на краля, а на мене не се разрешаваше. Можех лесно да се сдобия с някаква титла и тя би ме издигнала много в очите на всички, даже и в очите на краля, който щеше да ми я даде. Но аз не просех титли и отказвах, когато ми ги предлагаха. Човек с моите убеждения не би изпитал радост от някаква си там титла, още повече че тя не можеше да ме направи истински благородник, тъй като произхождението ми е незабележително. Щях да се гордея и да се чувствам издигнат само с титла, която би ми дал народът, единственият законен източник на власт; а такива титли аз се надявах да си извоювам. И наистина след двегодишни съвестни и честни усилия я добих и я носех гордо и с чиста съвест. Тази титла се изплъзна веднъж из устата на един селски ковач и се носеше с одобрителна усмивка от уста на уста. За десет дни тя обходи кралството и с нея привикнаха, както с името на краля. Впоследствие навсякъде ме назоваваха с тази титла — и сред народа, и в кралския съвет, при дебатите на важни държавни работи. Преведена на съвременен език, тази титла означава — Майстора. Избрана от самия народ. Точно по моя вкус, истински високо звание! И второ такова нямаше! Когато говореха за някой херцог, за някой граф или епископ, не можеше да се разбере за кого точно става дума — малко ли ги има херцози, графове и епископи!? Но работата беше съвсем друга, когато говореха за краля, за кралицата или за Майстора.

Кралят ми се нравеше и аз го уважавах като крал, уважавах званието му, уважавах го дотолкова, доколкото можех да уважавам всякакво незаслужено господство. Но като хора кралят и придворните му аз не ценях и гледах на тях с високомерие. И аз също допадах на краля и на придворните и те ме уважаваха като държавен деец, но понеже бях човек без произход, не знатен, и те на свой ред ме гледаха с високомерие. Не им натрапвах мнението си и те не ми натрапваха своето. Така че бяхме квит. Балансът на взаимните ни отношения бе уравновесен и двете страни бяха доволни.

IX
Турнирът

В Кемелот се устройваха винаги големи турнири. Това бяха напрегнати, живописни и смешни, но и доста уморителни за всеки трезв разсъдък човешки бикоборства. Въпреки това аз присъствувах почти винаги на тях — по две причини: първо, когато човек иска да го обичат, не трябва да страни от неща, които са по вкуса и нравите на приятелите му и обществото; това важи особено за държавника; и, второ — като държавник и бизнесмен, исках да изуча турнирите и да видя дали не мога по някакъв начин да ги усъвършенствувам. Забравих да спомена, че първият държавен акт, който предприех, бе основаването на едно бюро за патенти; знаех, че една страна без бюро за патенти и без добри закони в защита на изобретателите прилича на рак, който се движи само встрани или назад.

Работите вървяха по своя обикновен ред: почти всяка неделя — по един турнир. От време на време момчетата (думата ми е за сър Ланчелот и другите) ме увещаваха да взема участие в тях, но аз любезно отклонявах поканите им, като обяснявах, че имам намерение това да стане постепенно, че засега с тази работа не бива да се бърза, докато не бъде смазана държавната машина, докато не се приведе в ред и пусне в ход.

Случваше се един турнир да продължава с дни и седмици и в него да вземат участие повече от петстотин рицари, като се почне от най-известните и се свърши с дребосъка. Престояваха по няколко недели. Те идваха на коне от всички краища на страната, някои даже отвъд морето.

Мнозина водеха и дамите си, оръженосци и множество слуги. Една пъстра и живописна тълпа, с много характерни за страната и епохата костюми и с присъщите за времето весела разпуснатост, простодушно неприличие в езика и щастливо безразличие в морала. Всеки ден от сутрин до вечер те или се биеха, или наблюдаваха битки. А през нощта пееха, играеха комар, танцуваха и пиянствуваха. Всичко това се считаше за най-благородно прекарване на времето. Такива хора не бях виждал досега.

От скамейките хубавите дами, блестящи във варварското си великолепие, гледаха най-спокойно как промушеният с дебело колкото глезена ви копие рицар пада от коня и как кръвта пръска наоколо и не само не падаха в безсъзнание от това, а ръкопляскаха въодушевено и се струпваха напред, за да виждат по-добре зрелището. Само от време на време някоя от тях прикриваше лицето си с кърпичка и хълцаше престорено. Тогава човек можеше да се хване на бас — две срещу едно, — че тук има някаква съкрушителна любовна история и дамата се бои да не би публиката да не забележи.

Обикновено аз не мога да спя, когато нощем се вдига шум, но в случая даже му се радвах, защото заглушаваше стърженето на трионите, с които народните знахари режеха ръцете и краката на ранените през деня рицари. При това те ми опропастиха един от най-хубавите триони — този, с който режех дънери, счупиха ми също и едно магаре за рязане на дърва, но всичко това оставих без последствие. Зарекох се само, че по-скоро ще се преселя в друго столетие, отколкото да услужа с брадвата си на тези хирурзи.

Не се задоволявах с всекидневното наблюдение на зрелището, но избрах от департамента за обществена нравственост и земеделие един по-интелигентен свещеник и го задължих да напише репортаж за турнира. Имах намерение по-късно, когато народът поне малко се цивилизова, да започна издаването на вестник. Попаднете ли в някоя нова страна, трябва веднага да откриете бюро за патенти, да отворите училища и след това да основете вестник. Вярно е, че вестникът може да има известни недостатъци, но той е в състояние да извади от гроба дори една мъртва нация — това не бива да се забравя никога! Без помощта на печата не ще възкресите мъртвата нация, друго средство не съществува. Ето защо исках да направя този опит и да видя какви репортерски записки можех да получа в шестия век, когато щяха да ми дотрябват.

Гледай ти! Моят свещеник работеше задоволително. Той описваше изчерпателно, впускаше се в подробности, а това е извънредно важно за успеха на един местен вестник. Оказа се, че на младини той водел погребалните книги на своята църква, а в погребалното дело главният доход иде от подробностите; колкото повече подробности, толкова повече пара: носачи, полилеи, свещи, молитви — всичко това се вписва в сметката. Ако роднините на покойника поръчат по-малко молитви, не ти остава нищо друго, освен да удвоиш броя на свещите и отново сметката е в ред. Освен това той умееше да напише по някоя ласкава дума точно за онзи рицар, който беше подходящ — искам да кажа, който имаше влияние в двора на краля. Въобще свещеникът притежаваше дарба да преувеличава, тъй като навремето си бил на служба портиер при един благочестив отшелник, който живеел в пещера и правел чудеса.

Разбира се, в репортажа на този новак липсваше доста от обичайния репортерски шум, крясък и страхотни описания, но затова пък старинният му начин на изразяване събуждаше умиление. От този репортаж лъхаше благоуханието на епохата и това смекчаваше големите му недостатъци. Ето ви кратък откъс от него:

Тогава сър Брайън де лез Айлс и сър Гръммор Гръмморсън, придворни рицари, се сблъскаха със сър Ъгловал и сър Тор и сър Тор свали сър Гръммор Гръмморсън на земята. И сега бяха наред сър Карадос от Печалната кула и сър Тюркуайн, придворни рицари, и се сблъскаха със сър Персифал де Галис и сър Ламорак де Галис, които бяха братя, и сър Персифал се би срещу сър Карадос и двамата си строшиха копията и след това се биха сър Тюркуайн със сър Ламорак и двамата паднаха заедно с конете си на земята, но им се притекоха на помощ и отново ги качиха на седлата. И сър Арнолд и сър Готер, придворни рицари, се сблъскаха със сър Брендайлс и сър Кей. Тези четиримата рицари се биха яростно и си избиха копията из ръцете. След това пристигна сър Пертолоуп, придворен рицар, и с него се сблъска сър Лайонел и сър Пертолоуп — Зеления рицар — свали заедно с коня си сър Лайонел, брат на сър Ланчелот. Благородни херолди го обявиха за победител и възхвалиха името му. След това сър Блеобарис прекърши копието си о сър Гарет, но сам не издържа силата на своя удар и падна на земята. Виждайки това, сър Галиходин хвърли ръкавицата на сър Гарет, но сър Гарет и него хвърли на земята. Тогава сър Галихуд вдигна копието си, за да отмъсти за своя брат, но хитрият сър Гарет свали и него на земята, свали и сър Дайнадан, и брат му Ла Кот Мейл Тейл, и сър Саграмор Желаний, и сър Додинас Свирепий. Той ги срази тези всичките с едно копие. Когато крал Агвизенс Ирландский гледаше сър Гарет, той му се удивляваше как този рицар преди малко беше зелен, а сега беше син. Именно сър Гарет беше този, който си менеше цвета при всяко ново влизане в боя и нито кралят, нито рицарите можеха да го познаят. След туй сър Агвизенс, крал на Ирландия, се срещна със сър Гарет и сър Гарет го прекатури от коня заедно със седлото му; тогава връз Гарет се спусна крал Карадос Шотландский, но сър Гарет хвърли на земята и него, и коня му. Тъй стори той и с крал Уриенс от Планинските страни. След това дойде сър Багдемагус и сър Гарет свали и него и коня му. След това сър Мелиганус, син на Багдемагус, достойно и рицарствено прекърши копието си о сър Гарет. И тогава сър Галахад, благородният принц, извика: „Рицарю с многото цветове, ти се сражаваш добре, но сега се готви, защото аз искам да те сваля!“ Сър Гарет го чу и взе едно грамадно копие и те се сражаваха люто и по едно време сър Галахад счупи копието си, но сър Гарет го удари тогава с такава сила по лявата страна на шлема, щото той се разклати на седлото си и щеше да падне, ако неговите хора не го подпряха. „Наистина — каза крал Артур — този рицар с многото цветове е един добър рицар!“ След което крал Артур повика при себе си сър Ланчелот и го помоли да се бие срещу сър Гарет. „Сър — каза Ланчелот, — моето сърце ми подсказва, че днес трябва да се въздържа от среща с тогози рицар, тъй като той има днес много работа и след като този славен рицар има в този ден толкова славни подвизи, не подобава на други славен рицар да му отнеме заслужената чест, когато е уморен. Освен това помежду рицарите се намира може би и съперникът му, а може би дамата, която той най-много от всички тук обича, да предпочита този съперник, защото аз наистина виждам как той прави усилия да извърши големи подвизи; ето защо — каза сър Ланчелот — аз желая за днес да му остане славата непокътната и ето защо аз не бих го лишил от тази чест, даже и да можех да сторя същото.“

Същия ден се случи едно малко неприятно събитие, което аз задрасках от репортажа на моя свещеник — по държавнически съображения. Както вече забелязахте, в тези побоища взе най-живо участие Гари. Като казвам Гари, аз имам предвид сър Гарет, но го именувах просто Гари, и това ви кара да мислите, че се отнасях добре към него. Всъщност така си и беше. Само че ласкавото умалително име не бях произнесъл нито веднъж пред приятелите му, камо ли пък пред него. Като благородник той не би претърпял такова интимничене от моя страна. Та да се върнем на думата. Седях в запазената специално за мен като кралски министър ложа. Сър Дайнадан, докато чакаше реда си да излезе на арената, дойде при мен, седна и започна да дърдори. Той постоянно се увърташе около мен, понеже все още бях нов човек, и се радваше, че е намерил още една жертва за своите вицове, повечето от които бяха толкова изтъркани, че само той им се смееше, докато слушателят прежълтяваше от болки в корема. Стараех се да отговарям на усилията му, доколкото ми беше възможно, и се отнасях към него с дълбоко, искрено снизхождение само защото още не бе успял да ми разкаже анекдота, който съм слушал най-често през живота си и който повече от всичко друго на света проклинах и ненавиждах, независимо от това че този анекдот беше известен и на сър Дайнадан. Анекдотът се приписва на всички шегобийци, живели на американска земя от времето на Колумб до Артемус Уорд^[4]. В него се разправя за един сказчик хуморист, който цял час говорел пред невежи слушатели най-остроумните си смешки, без да предизвика у тях нито една усмивка, а когато вече си тръгвал, няколко простаци му стиснали ръката и заявили, че никога през живота си не били слушали по-смешни неща и че „през цялото богослужение те с мъка се сдържали да не прихнат на глас“. Този виц едва ли ще доживее деня, в който ще си струва да бъде разказан, а при все това е трябвало да го слушам стотици, и хиляди, и милиони, и милиарди пъти и да плача, когато го чувам, и да проклинам всичко на света. Така че лесно е да си представите какво почувствувах, когато това бронирано муле Дайнадан се запретна да ми разказва същия анекдот в тъмния здрач на Средновековието, пред изгрева на историята, когато дори за Лактанций казваха „неотдавна починалия Лактанций“, а до появата на кръстоносците оставаха повече от пет столетия.

Едва сър Дайнадан успя да свърши и го извикаха на турнир. Той напусна ложата си, задавен от демоничен смях, съпроводен от дрънченето и звънтенето на рицарската си броня. Сякаш се изтърколи чувал с пирони. Под въздействието на анекдота аз паднах в несвяст и в момента, когато дойдох на себе си, видях как сър Гарет му нанесе ужасен удар. Неволно възкликнах: „Дай Боже да умре!“ Но за нещастие, преди още да изговоря тези думи, сър Гарет се спусна към сър Саграмор Желаний и го цапна така силно, че тоя се смъкна с трясък от коня си. При падането си сър Саграмор чу възклицанието ми и помисли, че се отнася за него.

А втълпят ли си тези хора веднъж нещо в главата, никой не може да ги разубеди. Затова и винаги щадях дробовете си от дълги обяснения. Когато оздравя, сър Саграмор прати да ми кажат, че между нас има да се урежда една малка сметчица. Той определи деня на дуела за след три или четири години, както и мястото — там, където беше нанесена обидата. Аз заявих, че ще бъда готов, когато се завърне. За сведение той тръгваше да търси светия Граал^[5]. От време на време момчетата предприемаха експедиции за светия Граал. Това скитане продължаваше по няколко години. Отправяйки се на странствувания, те най-добросъвестно блуждаеха без всякаква посока, тъй като нямаха и най-малка представа къде се намира този свети Граал. Дори допускам, че едва ли някой от тях дълбоко в душата си се е надявал да го намери и ако пък случайно го намереше, нямаше да знае какво да прави с него. Тази „света граалщина“ се практикуваше всяка година и на следващата година излизаха спасителни експедиции, за да ги търсят. Това бяха походи за печелене на слава, но не и на пари. Искаха да въвлекат и мене! Как да не се смееш!

X
Наченки на цивилизацията

На Кръглата маса скоро научиха за обявяването на дуела и, разбира се, по този случай се завързаха разгорещени спорове, защото момчетата се интересуваха извънредно много от такива неща. Кралят смяташе, че сега е дошло време и за мене да тръгна да търся приключения и да спечеля слава, за да бъда още по-достоен за срещата си със сър Саграмор, когато определените години се изтърколят. Постоянно се извинявах и казвах, че ще ми са нужни още три-четири години, докато оправя работите в страната и всичко да тръгне гладко. По всяка вероятност дотогава и сър Саграмор все още щеше да бъде зает със своето граалствуване, така че пак щях да набера достатъчно слава, без да загубя ценно време. От деня на встъпването ми в длъжност щяха да са изминали вече шест или седем години. Надявах се, че моята система и организация щяха да бъдат развити до такава степен, че щях да мога да си позволя по-дълга отпуска без вреда за държавата.

Бях много доволен от това, което бях постигнал вече. В различни усамотени кътчета на страната основах първите работилници — зародишите на бъдещите огромни заводи, железните и стоманени пионери на моята бъдеща цивилизация. Там събрах най-способните младежи, които успях да открия. Постоянно изпращах своите агенти на обиколки из страната със задача да търсят все нови и нови хора. Непросветените превръщах в специалисти във всяка област на знанието и науката. Обучението на тези мои питомци, които обитаваха най-уединените ъгли на страната, вървеше безпрепятствено и спокойно. Никой не ги смущаваше, тъй като никой не можеше да проникне там без специално разрешение — бояха се от църквата.

Основах учителски семинар и много неделни училища. В резултат по тези затънтени места разцъфтя превъзходна система на народно образование, разрасна се и цяла мрежа от протестански секти. В това отношение давах пълна религиозна свобода. Всеки можеше да бъде какъвто си ще християнин. Преподаването на закон божи можеше да става само в църквите и неделните училища. В другите учебни заведения и дума не можеше да става за вероучение. Бих могъл да дам предимство и привилегии на моята секта и без особени трудности да направя всички презвитерианци, но това щеше да бъде насилие над човешката природа: духовните желания и влечения на хората са толкова разнообразни, колкото телесните потребности, колкото цветът на кожата или чертите на лицето. Човек се чувствува добре тогава, когато е облечен в одеждите на оная религия, която по цвят, форма и размери най-добре приляга на духовния му манталитет, най-добре покрива гънките и снагата на личността му. Освен това аз се страхувах от създаването на единна църква. Такава църква би представлявала могъща власт; най-могъща от всичко друго на света. И като попадне в себични ръце, както обикновено се случва, тя убива човешката свобода и парализира мисълта.

Всички рудници бяха собственост на краля, а рудници имаше доста. По-рано ги разработвали съвсем по дивашки — изкопавали ями в земята и изнасяли оттам руда в кожени торби, по един тон на ден. Но аз се постарах за кратко време да поставя използването на рудниците на научна основа.

Да, бях постигнал значителни успехи, когато получих поканата на сър Саграмор.

Каква работа беше извършена за четири години! Никога не можете да си го представите. Неограничената власт е превъзходно нещо, когато се намира в сигурни ръце. Небесното самодържавие е най-добрата форма на управление на небето. Земното самодържавие би могло да бъде също такава добра форма на управление, ако владетелят е най-съвършеният човек на земята и животът му продължава вечно. Но понеже и най-съвършеният човек на земята трябва един ден да умре и да остави властта в ръцете на много по-несъвършен приемник, то земното самодържавие е не само лоша форма на управление, но и най-лошата от всички възможности.

Моите дела доказваха какво може един деспот, щом разполага с всичките богатства на кралството. Забулената в мрак страна дори не подозираше, че под носа й бях посеял цивилизацията на деветнайсетия век. Тя съществуваше скрито от погледите на хората, но все пак съществуваше. Това беше огромен и неоспорим факт. За нея ще има да слушат, ако само не умра или щастието не се отвърне от мен! Цивилизацията съществуваше тъй несъмнено и тъй скрито, като лавата и адската жар в недрата на незатихналия вулкан, който невинно издига бездимен връх към синьото небе.

Преди четири години моите училища и църкви бяха още деца, а сега бяха вече израснали. Вместо една дузина сръчни хора сега имах хиляда. Там, където работеше един отличен специалист, сега работеха петдесет. Държах, така да се каже, ръката си на ключа, готов всеки миг да го завъртя и да залея средновековната нощ с поток от светлина. Но нямах намерение да го направя изведнъж. Политиката ми не е такава. Народът не би го понесъл. И нещо повече — господствуващата римокатолическа църква веднага щеше да ме улови за гушата.

Не, през всичкото време действувах внимателно. Изпращах често в различни посоки агенти да подкопават постепенно авторитета на рицарството, да поразровят около това или онова суеверие и така да проправят път към един по-добър строй. Палех огромната лампа на цивилизацията свещ по свещ, така смятах да вървя и занапред.

Бях разпръснал тайно по цялото кралство школите със специално предназначение и те работеха отлично. Исках с течение на времето да развия по-нашироко това дело, ако, разбира се, не ми се случеше нещо, което да ме спре. Една от най-големите ми тайни беше моят Уест Пойнт^[6] — военната ми академия. Ревниво я пазех от любопитни погледи. Не по-малко ревниво криех и морската академия, която основах в едно далечно пристанище. За мое задоволство и двете академии се развиваха добре.

Кларънс вече навърши двадесет и две години и стана главният ми изпълнителен орган, моя дясна ръка. Той излезе златно момче. Можех да го използувам за всичко и нямаше нещо, което да не му се удава. В последно време го насочвах към журналистиката, понеже ми се струваше, че е назрял моментът за пускането на един информационен вестник. Не нещо голямо; просто един малък седмичен лист сред яслите на цивилизацията. В това отношение Кларънс се оказа незаменим. Сто на сто у него се криеше истинският журналист. До известна степен той се беше раздвоил: говореше с езика на шестия век, а пишеше с езика на деветнадесетия. Вестникарският му стил непрекъснато се развиваше. Достигна даже до висотата на вестниците на Алабама и не им отстъпваше нито по съдържание, нито по език.

Подготвяхме и още едно голямо въведение: телеграфа и телефона. В тази насока направихме вече първите опити. Отначало ще използваме жиците само за лични нужди и ще държим това в пълна тайна, докато му дойде времето. Поставянето на линиите извършваха работнически дружинки, които работеха предимно нощем. Намерихме за по-благоразумно да поставим подземни кабели; не се решавахме да използуваме стълбове, за да не възбудят излишно любопитство. Кабелите се оказаха добри: бяха обвити с предпазна изолация. Хората ми имаха нареждане да прокарат линия през цялата страна, да избягват пътищата, да установяват връзки с всички по-големи градове, като оставят навсякъде специалисти за обслужване.

Нито един човек в цялото кралство не можеше да ви посочи как да отидете от едно място на друго, защото никой не пътуваше с предварителна цел. Като скитосваха, хората случайно попадаха в някое селище и обикновено го напущаха, без да им мине през ума да запитат за името му. На няколко пъти изпращахме топографски експедиции, за да измерят кралството и да съставят карта, но всеки път се намесваха свещениците и пречеха на хората ми. Ето защо трябваше да се откажем от това засега. Да предизвикаш срещу себе си църквата, беше наистина глупаво.

Но страната все още си беше в същото положение, в каквото я заварих. Успях да променя някои неща, но измененията бяха за съжаление незначителни, едва забележими. Дори не се възползувах от данъците, които постъпваха непосредствено в кралската хазна. Въведох ред и ги поставих на справедливи основи. В резултат доходите почти се учетвориха, но понеже тежестта на данъците се разпределяше равномерно, цялото кралство въздъхна от облекчение и всички възхваляваха моята власт.

Сега нямах нищо против да си взема отпуск, защото надали щях да имам по-удобно време. По-рано бих се страхувал да го сторя, но сега всичко беше в надежни ръце и течеше гладко.

Пък и кралят напоследък все ми напомняше, че исканият четиригодишен срок е почти изтекъл. С това намекваше, че трябвало да се отправя на далечен път в търсене на приключения, да се прославя, за да бъда достоен да кръстосам оръжието си със сър Саграмор. Той все още граалствуваше и за него бяха изпратени няколко спасителни експедиции, които много скоро можеха да го намерят. Както виждате, аз бях готов да изляза във ваканция, без да се опасявам от изненади.

XI
На лов за приключения

Едва ли е имало друга по-подходяща страна в света за скитащи лъжци от тази. Лъжеха и мъже, и жени. Не минаваше месец, без да довтаса поне един вагабонтин и да донесе със себе си история за някаква принцеса или дама, която се нуждаела от помощ, за да бъдела извлечена от далечен замък, задържана там в плен от някакъв си престъпен тип, обикновено великан. Би трябвало да се очаква, че кралят, след като изслуша разказа на един съвсем непознат човек, ще поиска преди всичко доказателства, а също и сведения за месторазположението на замъка и за пътя, по който човек ще може да се добере до него, и т.н. Не, никому и не минаваше през ума това просто и естествено нещо. Напротив — всички гълтаха лъжите леко и никой не задаваше въпроси.

Един ден, когато отсъствувах от замъка, пристигнала една от тези особи, този път жена. И разказала една от обикновените истории. Господарката й била заточена в огромен, мрачен замък заедно с четиридесет и четири други млади и красиви девици, от които, кажи-речи, всички били принцеси. Вече цели двадесет и седем години те пъшкали в жестоко пленничество. Владетели на този замък били трима страшни братя великани. Всеки от тях имал по четири ръце и едно око, разположено в средата на челото му и голямо колкото плод. Какъв именно плод, не се казва — това е обикновената неточност при тези статистики.

Кой би повярвал?… Кралят и цялата Кръгла маса изпаднали в луд възторг от този нелеп повод за нови приключения. Рицарите наскачали от местата си и всеки отчаяно молел краля да изпрати именно него. Но за тяхно възмущение и прискърбие кралят избрал мен, макар че никога не съм настоявал за такава чест.

Аз с усилие сдържах чувствата си, когато Кларънс ми донесе тази вест. Но той… той не можеше да се владее. От устата му преливаше нескончаем поток от възклицания на радост и благодарност за височайшето благоволение — радост за моето щастие и благодарност към краля. Изпаднал в екстаз, той скачаше от удоволствие и описваше пируети из стаята.

Аз не скачах. Идеше ми само да изпсувам височайшето благоволение, но намерих за благоразумно да скрия гнева си, да се постарая да изглеждам по-весел. Даже заявих, че всичко това много ме радва. Радост, каквато изпитва скалпираният.

Но какво да се прави? Човек трябва да се стреми да извлече полза от всеки случай, да не губи време в безполезни ядове, а да се залови за работа и да види какво може да се направи. Във всяка лъжа се крие нейде и капка от истина. Тази капка трябваше да открия. Заповядах да доведат девойката. Тя дойде. Оказа се приветливо създание, нежно и скромно, но показанията й бяха точни като дамски часовник. Подхванах:

— Разпитваха ли те в подробности, драга?

Отговори, че не са я разпитвали.

— Така, то се знае — казах, — но исках само тъй да попитам. Знаеш такъв е навикът ми. Ти не се обиждай, че ще те позабавим малко. Това е необходимо, защото не се познаваме. Не се съмнявам, че говориш истината, и да се надяваме, че е така, но ние все пак не работим на доверие. Разбираш, нали? Длъжен съм да ти задам няколко въпроса. Отговаряй честно и не се страхувай. Къде живееш, когато си у дома си?

— В страната Модер, благородни сър.

— Страната Модер? Никога не съм чувал такова нещо. Родителите ти живи ли са?

— Що се касае до тях, то не зная дали са живи, или не са живи, защото много години изминаха, откак съм заточена в замъка.

— Как те казват?

— С ваше позволение, сър, мене ме казват демоазел Алисанда ла Картелоаз.

— Познаваш ли някого тук, който да установи самоличността ти!

— Това никой не може, високоблагородни сър, тъй като идвам тук за първи път.

— Имаш ли някакви писма или документи — някакви доказателства, че заслужаваш доверие, че си честна?

— Нямам. И защо ми са? Нима нямам език да ви разкажа всичко това сама?

— Но едно е, когато говориш сам за себе си, и друго — когато някой друг говори за тебе. Има известна разлика, нали?

— Разлика? Как е възможно това? Боя се, сър, че не ви разбирам.

— Не разбираш ли? Нима!… О, проклета страна! Слушай… слушай… действително ли не намираш разлика между… защо гледаш така невинно-идиотски?!

— Аз?… Сър, не знам всъщност защо! Но ако това е тъй, то е по волята божия.

— Да, да, сигурно от това ще е. Не мисли, че съм ядосан. Не, не съм! Да говорим за друго… за замъка с четиридесетте и четири принцеси и трима людоеди за охрана… я кажи къде се намира този харем?

— Харем?

— Замъкът де! Разбираш ли, къде се намира замъкът?

— Ах, замъкът ли? Той е голям и солиден, и много красив, и се намира в далечна страна. Оттук дотам има много мили.

— Колко?

— Ах, благородни сър, трудно е да се каже колко са. Те са толкова много и са долепени една до друга и толкова си приличат и са от един и същ цвят, че не можеш да различиш едната миля от другата и не можеш да ги преброиш, освен ако ги разделиш поотделно, но това може само Господ, защото един човек не би бил в състояние, понеже и вие ще забележите…

— Стига! Стига! Разстоянието не е важно. Накъде се намира замъкът? В каква посока оттука?

— Ах, моля за прошка, благородни сър, той няма никаква посока оттука, защото пътят нататък не е прав, а се извива много пъти и затова направлението му не е никога едно и също. Пътят минава ту под едно небе, ту под друго небе и вие мислите, че се движите на изток, а то изведнъж забелязвате, че сте описали полукръг и сте се озовали на запад; и това чудо се повтаря отново и отново, и пак отново, и много пъти, и накрая вие сте помрачен от суетата на духа человечески, който е въстанал против волята на Онзи, който, ако поиска, ще ви посочи направлението на един замък, а ако поиска, ще унищожи всички замъци и всички направления на земята и ще остави само едно пусто място, за да докаже на своите творения, че когато поиска, Той може, а когато не иска — Той…

— Добре, добре, но спри, за Бога! Не ми трябват направления, по дяволите всички направления! Прощавай, хиляди извинения, нещо не ми е добре днес. Не обръщай внимание какво говоря на себе си, това ми е стар лош навик, от който трудно ще се откажа. Така е, когато човек разстрои здравето си с храна, приготвена много столетия преди раждането му… Но нищо от това! Остави, остави! Продължавай нататък… Носиш ли поне нещо като карта на местността у себе си? Поне една карта…

— Ах, сър, сещам се! Да не говорите за онова нещо, което неверниците донесоха от другата страна, отвъд голямото море, и което трябва да се пържи в масло с лук и сол…

— Какво? Пържена карта? Какво говориш! Не знаеш ли що е това карта? Не, не! По-добре не ми обяснявай! Мразя обясненията. Обясненията ще забъркат такава каша, че ще се удавиш сама в нея… Иди си, мило дете, довиждане! Покажи й пътя, Кларънс.

Ох, сега ми стана ясно защо онези магарета никога не разпитваха в подробности лъжците. Може би това момиче знаеше някакъв положителен факт, но се обзалагам, че дори с помощта на хидравлическа преса не бихте могли да го изцедите. И барут не може да помогне — случаят очевидно беше само за динамит. Тя беше истинска овца и въпреки това кралят и неговите рицари слушаха захласнати приказките й, като че ли тя самата беше страница от светото писание.

Колко характерно за цялото общество! Каква простота на дворцовите нрави! За да влезе при краля, на тази скитница бяха нужни много по-малко формалности, отколкото й трябваха по мое време в моята страна, за да влезе в някой приют за бездомни. Всъщност кралят беше до немай-къде възрадван, че я вижда и слуша измислиците й. Приключението, което тя му донесе, беше за него тъй интересно, както трупът за следователя.

Тъкмо привършвах тези размишления и влезе Кларънс. Споделих съжаленията си за лошия резултат от разследването. Момичето не беше дало нито едно сведение, което можеше да ми помогне да намеря замъка. Младежът изглеждаше по-малко изненадан и озадачен и призна, че не разбира защо съм задавал всички тези въпроси на девойката.

— Виж го ти! — възкликнах. — Та нали трябва да намеря замъка. Как иначе ще отида там?

— Но, ваша милост, тъй просто е да се отговори! Тя ще ви придружи! Ще яздите заедно. Така правят всички. Ще тръгне заедно с вас.

— Да язди с мене? Глупости!

— Разбира се, ще язди с вас. Да, ще видите.

— Какво? Да се помъкне с мен по планини и гори, двамата сами? Та аз съм почти сгоден! Ще стане небивал скандал! Помисли! Това на нищо не прилича.

Ах, пред очите ми изплува нейното мило личице! А Кларънс не се умори да любопитствува около този интимен въпрос. Заклех го да мълчи и му пришепнах името й: Пуси Фленегън.

Той изглеждаше разочарован, защото не можеше да си спомни тази графиня. Колко лесно му беше на младия придворен да й даде графска титла. Попита ме къде живее тя сега.

— В Източен Харт… — сепнах се и спрях, объркан за миг, след това добавих: — Сега това няма значение. Ще ти разправя някога.

А можел ли поне да я види? Бих ли му я показал някога?

Нищо не ми струваше да му обещая; какво са някакви си тринадесет века! А той беше толкова нетърпелив, че аз казах „да“. Въздъхнах. Не можах да се въздържа. Но нямаше смисъл да въздишам — тя още не се е родила. Но така сме създадени всички — когато чувствуваме, преставаме да мислим, тогава само чувствуваме.

Единствената тема на разговор, денем и нощем, сега беше предстоящата ми експедиция. Момчетата от Кръглата маса бяха много любезни с мен и всячески се стараеха да ми услужат, като че ли бяха забравили яда и разочарованието си. Вълнуваха се толкова много от въпроса дали наистина ще се справя с людоедите, дали ще успея да освободя дъртите презрели девици, сякаш на тях самите им предстоеше тази задача. Да, те бяха деца и само деца! Толкоз. Даваха ми безброй съвети как да издебна великаните, как да ги пипна, учеха ме на най-всевъзможни заклинания против омагьосване, подаряваха ми мехлеми и други боклуци, за да лекувам раните си. А на никого не мина дори и през ума, че ако наистина съм такъв вълшебник, за какъвто минавах, не ми бяха нужни нито мехлеми, нито съвети, нито заклинания и тем подобни, камо ли пък оръжия и брони, даже и да трябваше да се сблъсквам с огнедишащи дракони или дяволи от ада, а още по-малко с такива третокачествени противници каквито са провинциалните людоеди.

Трябваше да закуся рано и да тръгна на зазоряване — такъв беше обичаят. Но ако ви кажа каква адска работа падна около моята броня, ще разберете защо се забавих. Беше много трудно да се вмъкнеш в нея и още по-трудно — да запомниш всичките джунджурии. Най-напред трябва да усучеш един-два пъти около тялото си едно одеяло — нещо като тапицерия, която те предпазва от хладното желязо. След това се надяват ръкавите и ризницата, направена от малки стоманени колелца, вплетени едно в друго. Това е една толкова гъвкава материя, че ако я пуснеш на пода, тя се отпуска като мокра рибарска мрежа. При това е доста тежка и е крайно неподходяща за пижами. А доста хора я използуват за това — бирници, реформатори, жалки крале, които освен кон притежават и една съмнителна титла, и още много подобни на тях. След това се обуват обущата. Те представляват нещо като плоски лодки, покрити с надупчени железни плочки. На тях се завинтват грамадните шпори. След това до коленете се нахлузват железни шини и на бедрата — надбедреници. Идват наред гръдната и тръбната броня и ти започваш да се чувствуваш притеснен. След това към броните се прикача къса поличка от широки, вплетени една в друга железни плочки, която пази горната част на краката и е изрязана отзад, за да може да се сяда. Тази поличка прилича на обърната наопаки кофа за въглища и изглежда еднакво неподходяща както за обличане, така и за изтриване на мокри ръце в нея. След това трябва да се запаше мечът. После да се заврат ръцете в кюнци за печка — така наречените ръкавели — и да се нахлузят дланите в железни ръкавици, а върху главата да се надене железен капан, на който виси парцал от желязна тъкан, за да ти пази тила. И ето най-после си готов, опакован като стеаринова свещ в калъп. Не е време за танци. Така затворен, човек прилича на костелив орех, който не си струва да счупиш, защото ядката е микроскопична в сравнение с дебелата черупка.

Момчетата ми помагаха, иначе никога не бих могъл сам да вляза вътре. Тъкмо когато привършвахме, случайно се появи сър Бедивер. Разбрах, че облеклото ми далеч не е подходящо за дълго пътешествие. Каква внушителна външност имаше той — и висок, и плещест, и величав! Конусовидният му шлем достигаше само до ушите. Вместо наблюдателен прорез от него се спускаше тясна желязна ивица, която стигаше до горната устна — тя му предпазваше носа. Той беше облечен от горе до долу в гъвкава броня. И почти всичко това беше скрито под един плащ, разбира се, и той от стоманени плочки, спущащ се от плещите до глезените му; плащът се раздвояваше от двете страни, така че, като язди, двете половини да висят от двете страни на коня. Сър Бедивер тръгваше да търси Граала си и облеклото му беше отлично приспособено за целта. Какво ли не бих дал за тия дрехи! Но сега нямаше време за губене. Слънцето беше изгряло. Кралят и целият двор бяха на крак и чакаха да тръгна, за да ми пожелаят щастие. Всяко бавене би нарушило етикецията…

О, невъзможно е да се качиш на коня си сам. Ако се опиташ, ще се разочароваш. Просто те донасят — както носят ударен от слънчев удар в амбулаторията, — качват те на коня, наместват те и навират краката ти в стремената. А през всичкото време се чувствуваш така неловко и притеснено, като че не си ти, като някой оженен набързо, като ослепен от светкавица и още не дошъл напълно на себе си — глух и безчувствен… След това във втулката на дясната страна на седлото издигнаха мачтата, наречена копие, за което се улових с ръка. Най-сетне обесиха на шията ми щит и аз бях готов да вдигна котва и да тръгна по море.

Всички бяха безкрайно любезни, една придворна дама собственоръчно ми поднесе прощалната чаша. Не оставаше нищо друго, освен да поставят на коня моята девица. Тя ме обхвана с ръце, за да не падне.

И така тръгнахме. Пожелаваха ни успех, махаха с кърпички и шлемове. И всеки, който ни срещнеше по надолнището на хълма, ни се кланяше освен няколко дрипави хлапета от покрайнините. Те подвикваха:

— У-а! У-а-а! Вижте го!

И ни замерваха с буци пръст.

От личен опит разбрах, че във всички епохи хлапетата си остават едни и същи. Те не уважават никого и никого не бръснат за пет пари. Още в дълбоката древност са подвиквали след кротко минаващия пророк: „Карай, гола кратуно!“ Днес, в свещената тъма на Средновековието, дразнеха мен; същото беше и по времето на президента Бюкенен. Много добре си спомням това, защото тогава сам бях хлапе и правех като другите. Пророкът си е имал мечки и успявал да се справи с момчетата си. Много ми се искаше да сляза от коня и аз да се справя с моите, но това нямаше как да стане, защото после нямаше да мога да се кача отново. Мразя страна, в която няма кранове за вдигане на тежести.

XII
Бавно мъчение

Скоро се намерихме в полето. Колко прелестни, колко приятни бяха самотните гори, потопени в утринния хлад и свежестта на ранната есен! От хълмовете гледахме надолу да се разстилат красиви зелени долини с лъкатушни потоци и горички като островчета тук-там и огромни самотни дъбове с гъсти черни сенки под тях. Зад долините се редяха вериги от хълмове, чак до хоризонта, обвити в синкава мъгла, и по върховете им, на голямо разстояние едно от друго, съглеждахме по някое бяло или сиво петънце — знаехме, че това е замък. Пресичахме широки поляни, блестящи от роса. Движехме се тихо, като призраци, конят ми стъпваше беззвучно по мекия мъх, пътувахме като насън по горските пътечки, потънали в омара от зелена светлина, процеждаща се през покрива от листа, окъпани в слънце. Изпод тревите бликаха и шуртяха поточета, бистри и студени, а шепотът им беше като успокояваща музика. От време на време ние изоставяхме простора на полята и потъвахме в дълбокия тържествен сумрак на горите, където се стрелкаха и прошумяваха загадъчни диви животинки, които изчезваха, преди да доловим откъде идва шумът; където най-ранобудните птици бяха започнали вече песни и глъч; където се чуваше тайнственото бръмчене и жужене на насекомите, плъпнали по дънерите из непроходимия горски гъстак. След това пак излизахме на ярката слънчева светлина.

Когато за трети, четвърти или пети път излязохме на светло, няколко часа след изгрев слънце, вече не беше така приятно, както преди. Взе да става горещо. Започна да припича, а трябваше да изминем доста път без никаква сянка. Интересно как малките неприятности, щом веднъж са се появили, стават постепенно големи и се умножават. Сега обръщах внимание на неща, които по-рано не забелязвах. Когато първите десет или петнадесет пъти ми дотрябва носна кърпа, карах я горе-долу добре! Казвах си: „Е, чудо голямо, толкова важно!“ — и преставах да мисля за това. Но сега работата стана съвсем друга — кърпата ми трябваше все по-често, мисълта за нея ме дълбаеше, дълбаеше, не можех да я избия от главата си и накрая се ядосах и пратих по дяволите човека, който бе изобретил броните, без да ги снабди с джобове. Бях поставил носната си кърпа в шлема заедно с други дреболии. Но това не беше шлем, който сам можех да свалям. Не бях помислил за това, когато я слагах там; всъщност не знаех това. Предполагах, че мястото е много удобно, а сега просто ме вбесяваше мисълта, че кърпата се мъдри на главата ми — тъй близка и все пак недостижима! Да, обикновено се нуждаем от онова, което не можем да имаме, всеки го е изпитвал. Не можех да мисля за нищо друго освен за шлема. Изминавахме миля след миля, а аз ту си представях носната кърпа, ту виждах носната кърпа; беше страшно неприятно и отегчително да чувствувам как солената пот се стича по челото ми, без да мога да извадя кърпата. Работата на пръв поглед изглежда дребна, но всъщност съвсем не беше дребна, а истинско мъчение. Не бих го разказвал, ако не беше така. Реших, че следният път ще взема със себе си и една дамска чанта, пък нека на нищо да не приличам и хората да говорят, каквото си искат. Разбира се, онези железни овни от Кръглата маса ще намерят това за неприлично и ще се смеят, но аз съм преди всичко за удобствата, а после за стила.

Ние се клатушкахме напред и от време на време по пътя се вдигаше облак прах, който влизаше в носа ми и ме караше да кихам и да плача, и, разбира се, аз казвах неща, които не биваше да казвам, не го отричам. Не съм по-добър от другите.

На това отгоре се оказа, че в тази безлюдна Британия не можеш да срещнеш жив човек, камо ли людоед. Настроението, в което бях изпаднал, нямаше да бъде много благоприятно за людоеда, поне за людоеда с носна кърпа. Повечето рицари при среща с людоеди гледат да се доберат до снаряжението им; аз щях да му взема само носната кърпа, а снаряжението можеше да си го запази. От мен да мине!

Взе да става все по-горещо и по-горещо. Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова повече ми се нагряваха железата. А когато на човек му е горещо, и най-малката дреболия започва да го дразни. Като яздех тръс, дрънчех като кошница с тенджери и това страшно ме ядосваше. Щитът ме хлопаше и пляскаше ту по гърдите, ту по гърба. При бавен ход всичките ми железни стави скрибуцаха и пищяха като колела на количка. На туй отгоре престана и слабият ветрец и аз се печех като във фурна, а колкото по-бавно се движех, толкова повече ми тежеше желязото и с всяка изминала минута ми се прибавяше по цял тон. Пък и огромното копие така ми тегнеше, че трябваше непрекъснато да го прехвърлям от ръка в ръка.

Можете да си представите как ме засърбя цялото тяло, когато потта започна отвсякъде да се стича на ручеи. Ти си вътре, а ръцете ти — отвън. Между ръцете и тялото е ламарината. Едно състояние — не ти е работа! Първо те засърби на едно място, после на друго, после на трето. Постепенно крастата се разпространява на всички страни и накрая обхваща цялата кожа. Невъзможно е да си представиш нещо по-неприятно. Когато положението ми се влоши до такава степен, че вече едва траех, през прореза се вмъкна една муха и кацна на носа ми. Опитах се да размърдам тенекиите, но напразно. Не ми оставаше друго, освен да тръскам глава, а мухата — знаете как се държи муха, която е уверена в своята безопасност — съвсем не обърна внимание на тръскането. Непрекъснато сменяше мястото си — ту на носа, ту на горната устна, ту на ухото — и бръмчеше, и бръмчеше, и се разхождаше, накъдето свърне, докато аз, и без това съсипан, окончателно пощръклях. Трябваше да капитулирам. Накарах Алисанда да снеме шлема, за да ме спаси от мухата. Тя извади всички неща от него, напълни го с вода и ми поднесе да пия. След като уталожих жаждата си, слязох от коня и тя изля останалата вода във врата ми. Не можете да си представите как ме освежи това! Тя налива вода, докато подгизнах и се почувствувах напълно добре.

Хубаво е човек да си отдъхне и отпочине! Но на този свят никога няма пълен покой и пълно щастие. Неотдавна, преди тръгването, бях изработил една лула и я бях напълнил със сравнително добър тютюн, не истински, а какъвто употребяват индианците — от сушени върбови кори. Тези прелести лежаха в шлема ми и сега отново можех да разполагам с тях, но… нямах кибрит! Постепенно ми се натрапи още един неприятен факт: ние бяхме в пълна зависимост от случайността! Опакованият в броня новак не може да се качи на коня си без чужда помощ. Не можех да разчитам на помощта на Сенди. Трябваше да чакам някой да мине по пътя. За мен това беше добре дошло. С удоволствие бих чакал така, на спокойствие, тъй като имах да размишлявам върху много неща. Между другото ми се искаше да си обясня как е било възможно умни и дори полуумни хора да се научат да носят железни одежди, без да се съобразяват с цялото им неудобство. И как са могли да поддържат тази мода поколения наред, като са търпели цял живот мъките, които аз изпитах в този ден. Исках да го разбера; а също повече ми се искаше да намеря начин да се поправи това зло и да накарам хората да се откажат от тази глупава мода. Но условията не ми позволяваха да размишлявам. При мене беше Сенди! Тази приветлива и добродушна девойка говореше неспирно, мелеше без начало и край. Главата ми се наду като от трясък на талиги и каруци в пазарен ден. Да можех да й запуша устата, щеше да бъде истинска благодат. Но такова не се запушва — тя би умряла. Бръщолевенето й продължи целия ден. Човек би помислил, че накрая ще се повреди, но не — такова не се разваля. Тя нито веднъж не се затрудни в подбора на думите; можеше да меле, да дърдори, да плещи, да дрънка и бръмчи цели седмици, без да става нужда от почистване и смазване, и в резултат от цялата работа не се получаваше нищо освен вятър. Пък и не можех да открия нито следа от мисъл, само мъгла. Същинска тепавица: тепа-тепа-тепа, трака-трака-трака, тупа-тупа-тупа… Превъзходна тепавица! Сутринта не обръщах такова внимание на бръщолевенето й, тъй като сам бях затънал в мравуняк от неприятности, но следобед ме принуди да й казвам на няколко пъти:

— Почини си, дете, ако изразходваш всичкия въздух, кралството ще бъде принудено да внася утре от странство, а държавната хазна и без това е празна.

XIII
Свободни хора

Да, странно е, че човек може да се чувствува доволен само за кратко, неимоверно кратко време. Допреди малко, когато яздех и се измъчвах, какъв рай ми изглеждаше това спокойствие, този отдих, открадната тишина на уединеното сенчесто място край клокочещия извор. И как се чувствувах освежен, когато от време на време Сенди изливаше по гребка вода в бронята ми. А ето сега вече бях недоволен — отчасти, защото не можех да запаля лулата си (отдавна бях построил кибритена фабрика, но не се сетих да си взема една кутийка), и отчасти, защото нямахме нищо за ядене. Ето още един пример за детинската непредвидливост на този век и това племе. Човекът в броня за нищо на света не би взел храна със себе си през време на поход. Той се осланя на случайността и би се възмутил, ако му предложеха да окачат на копието му кошничка с хлебец. Даже и последният рицар на Кръглата маса би предпочел да умре от глад, отколкото да се покаже с такъв резил на копието си. А всъщност какво по-благоразумно от това? Аз се канех да мушна и няколко филии хляб в шлема, но ме завариха; трябваше да се извиня, бутнах ги настрана и едно куче им видя сметката.

Нощта приближаваше и заедно с нея — буря. Бързо се стъмни и трябваше да търсим място за нощуване. Под една скала открих добър подслон за девицата и малко по-нататък — друг, за мене. Но трябваше да спя с доспехите, понеже не можех да ги сваля самичък, а не исках да позволя на Алисанда да ми помогне — неловко е да се събличаш в присъствието на чужди хора. В действителност това нямаше да бъде кой знае какво, понеже под доспехите носех и обикновените си дрехи. Но от предразсъдъците, придобити от възпитанието, човек се освобождава не току-така и аз знаех, че когато дойде ред да сваля късата желязна поличка, ще се почувствувам твърде смутен.

Бурята промени времето. Колкото по-силно духаше вятър и колкото по-яростно плющеше дъждът, толкова по-хладно ставаше. Скоро разни бръмбари, мравки, червеи и какви ли не още гадини, за да не се намокрят от дъжда, допълзяха до мене в бронята на топло. Някои от тях се вмъкнаха в гънките на дрехите ми и там си лежаха спокойно; но повечето от тях бяха подвижни и не се свъртаха на едно място; през цялото време лазеха ту насам, ту натам, без сами да знаят защо. Особено ми додеяха мравките, които устройваха уморителни шествия от единия до другия край и постоянно ме гъделичкаха. Не бих искал да нощувам още веднъж заедно с мравки! Съветвам лицата, които изпаднат в моето положение, в никакъв случай да не се търкалят по земята и да не се тръшкат гневно, защото по този начин ще възбудят интереса на всички живи твари наоколо; всяка от тях ще поиска да види какво става и положението ще се влоши. Ще започнете да ругаете още по-свирепо; но ако не се търкаляте и не се тръшкате гневно, ще умрете; значи може да постъпите, както желаете — избор всъщност няма. Дори и съвсем премръзнал от нощния хлад, усещах този гъдел и подскачах като труп от електрически ток. Заклех се, че само да се върна веднъж, никога вече няма да нахлузя броня.

През тези мъчителни часове, когато и мръзнех, и се печех на бавния огън от гъдел и краста, един-единствен въпрос човъркаше непрестанно уморената ми глава, въпрос, на който няма отговор; как могат хората да носят такива нескопосани доспехи? Как ги търпят толкова поколения наред? Как могат да спят нощем, без да се вълнуват от предстоящите изтезания на следващия ден?

Когато най-сетне настъпи утрото, аз бях съвсем зле: разбит, посърнал, изтощен от безсъние, уморен от самонанесения нощен побой, примрял от глад, жаден за едно измиване, за очистване от насекомите и схванат от ревматизъм. А как се чувствуваше благорождената титулувана аристократка демоазел Алисанда ла Картелоаз? О, нейна милост беше свежа и подскачаше като катеричка! През нощта тя бе спала като заклана. Да се измие? Нито тя, нито който и да било аристократ познаваше освежителното действие на миенето, тъй че тя не чувствуваше нужда от него. От съвременна гледна точка всички тогавашни хора бяха в действителност малко смекчени диваци. Придружаващата ме благородна дама не пожела да закуси — и това беше също една дивашка черта у нея. През време на пътешествие британците бяха свикнали на дълго постене и умееха да го понасят. Както индийците и змията анаконда те се натъпкваха здравата за няколко дни занапред. Бях уверен, че и Сенди си беше хапнала поне за три дни.

Тръгнахме на път преди изгрев слънце. Сенди на кон, а аз куцук-куцук отзад. След половин час се добрахме до една група жалки, окъсани създания, които бяха заети с поправката на тъй наречения път. Те ме посрещнаха с животинско унижение и когато им предложих да разделят закуската си с мен, така се изумиха от моята снизходителност, че дори не можаха изведнъж да вземат предложението ми за сериозно. Моята дама сви презрително устни и се отдръпна встрани. Тя заяви на висок глас, за да я чуят хората, че няма намерение да яде в компанията на такива скотове. Но думите й ни най-малко не обидиха нещастниците, а само ги изплашиха. Впрочем те не бяха нито роби, нито крепостни, а по някаква ирония на закона се наричаха „свободни хора“. Седем десети от незакрепостеното население на страната принадлежеше към съсловието на „свободните хора“: дребни, „независими“ стопани, занаятчии и т.н. С други думи, това беше народът, същинската нация; в това съсловие влизаше всичко полезно и истински ценно и достойно за уважение в държавата. Опитайте се да го изключите — все едно, че изключвате нацията; тогава би останал изметът, отпадъците във вид на крале, благородници и дворянство — лениви, безполезни, посветени изключително на изкуството да разрушават и непредставляващи никаква ценност за едно разумно устроено общество. И все пак това позлатено малцинство, благодарение на изкуствено поддържаното си положение, вместо да се тътри на опашката, където му е мястото, шествува начело, с надменно вдигната глава и широко развети знамена. То считаше себе си за нация и безбройните трудолюбиви хора търпяха това безобразие, докато сами повярваха в него: те вярваха, че така е справедливо и че така трябва да бъде. Свещениците им проповядваха от свое и божие име, че тази гавра е измислена от Бога, и те, без да се замислят дали е присъщо на Господ да се развлича с такива шеги, и то над толкова нещастни хорица, им вярваха и се държаха почтително и смирено. Разговорът, който тези покорни хора водеха, звучеше странно и за един бивш американец. Те се считаха свободни, но не можеха да напуснат без позволение владението на своя лорд или епископ. Нямаха право да мелят сами зърното си и да пекат хляб за себе си. Бяха длъжни да откарат всичкото зърно в мелницата на лорда, всичкото брашно в пекарната на лорда и да плащат порядъчно за това. Не можеха да продадат ни педя от земята си, без да заплатят на лорда един добър процент от получените пари, а при покупка на чужда земя плащаха на лорда за позволителното за покупката. Трябваше да събират безплатно неговото жито и да се притичват на първия му зов, като оставят собствената си жътва да стане плячка на приближаваща буря. Бяха длъжни да го оставят да сади овошки в техните ниви и да сдържат гнева си, когато берачите на плодовете тъпчеха житото им около дърветата. Трябваше да потискат негодуванието си, когато лордът по време на лов препускаше заедно със своите гости из нивите им и унищожаваше плода на търпеливия им труд. Те нямаха право да отглеждат гълъби; а когато гълъбите от гълъбарника на милорда се спущаха да кълват житните зърна, не смееха да убият нито една птица, тъй като ги грозеше тежко наказание. И когато най-сетне им се удадеше да съберат реколтата, изведнъж бандата разбойници се нахвърляше — всеки за своя пай: първо църквата вземаше тлъстия десятък, после кралския събирач двадесетата част, след това хората на милорда отхапваха най-доброто късче от останалото. И чак тогава ограбеният свободен човек можеше да откара реколтата, ако въобще останеше нещо за откарване. След това: данъци, данъци и пак данъци и отново — още данъци и данъци, които трябваше да плаща единствен той, свободният и независим сиромах, но не и неговият сеньор, барон или епископ, нито разточителната аристокрация, нито алчната църква. Ако на барона му се спеше, свободният човек, след тежкия работен ден трябваше цяла нощ да пляска с прът по водата на вира, за да не крякат жабите. Ако дъщерята на свободния човек… впрочем за тази най-последна низост на монархическата форма на управление ме е срам да пиша. И накрая, ако свободният човек, доведен до отчаяние от тези мъки, поиска да свърши със себе си, като потърси убежище и милост в смъртта, то милостивата църква го обрича на вечни мъки в ада, милостивият закон повелява да го закопаят с набучен в гърба кол, а неговият господар — барон или епископ — заграбва имуществото му и изгонва вдовицата със сираците на пътя.

И ето тези свободни хора се бяха събрали на разсъмване, за да поправят пътя на своя господар, епископа — безплатно. Главата на семейството и всичките му синове трябваше да работят по три дни безплатно, а слугите — един ден повече. Същото е било във Франция с французите преди тяхната паметна и навеки благословена революция, която с една кървава вълна изми хилядолетната епоха на мерзостите, събра дълговете — половин капка кръв за всяка бъчва, изцедена от народа в бавни изтезания, в неправди, позор и мъки, каквито няма и в ада. Трябва да се помни и да не се забравя, че има две „царства на терора“. През време на едното убийствата се вършат от разгорещена страст; през време на другото — хладнокръвно и обмислено. Едното трае няколко месеца, другото — хиляда години. Едното коства живота на десетки хиляди души, другото — на стотици милиони. Но вие, кой знае защо, се ужасявате от първия, малък, тъй да се каже, мигновен терор. А всъщност какво представлява ужасът на мигновената смърт под секирата в сравнение с бавното умиране, в течение на един цял живот, от глад, студ, оскърбления, жестокост и скръб. Може ли да се сравни внезапната смърт от мълния с бавната смърт на кладата? Всички жертви на този краткотраен терор, пред които вие така треперите и ги оплаквате, могат да се поместят в едно градско гробище; но цяла Франция не би могла да побере жертвите на този древен и истински терор, неизказано по-горчив и страшен терор, който никой от нас не забелязва, защото не е научен нито да го вижда, нито да трепери от него.

Тези бедни, мнимо свободни хора, които споделяха с мене закуската и приказката си, говореха за краля, църквата и благородниците с такова смирено страхопочитание, че по-лошо не би могъл да им пожелае и най-злият им враг. Смешно и печално ми беше да ги гледам. Попитах ги могат ли да си представят такъв народ, който, ако има някога право на свободен избор, би избрал за свои управници едно-единствено семейство, чиито потомци да властват над всички за вечни времена, независимо от това дали ще са даровити или дръвници, като се изключат всички останали семейства, включително и това на избирателя: и дали този народ би избрал неколкостотин семейства, които да стоят на главозамайваща висота, да се кичат с обидни за човека почести и привилегии, предаващи им се по наследство, докато в същото време всички останали семейства в страната, в това число и семейството на избирателя, да бъдат лишени от тези почести и привилегии?

Те гледаха равнодушно пред себе си и казаха, че не знаят нищо за това, никога не им е минавало през ума и не могат да си представят как един народ може да стигне дотам всеки да има право да говори за държавните работи. Казах, че съм виждал един такъв свободен народ, че той завинаги ще си остане свободен, стига само да не се появи единна църква.

Думите ми все още не им правеха впечатление — поне в началото. След това един от мъжете вдигна глава и ме помоли да повторя, но бавно, за да може да го разбере. Аз повторих. След малко той проумя смисъла на думите ми, сви юмрук и заяви, че по негово мнение народ, който има право на избор, никога не би се хвърлил доброволно в калта и мръсотията. Че най-тежкото престъпление е да се отнемат волята и правата на един народ.

„Ето, този е човек! — казах си аз. — Ако имах зад гърба си повече такива, бих създал благоденствие на тази страна и бих доказал верността си към нея, като изменя коренно системата й на управление.“

Вижте, аз разбирам верността само като вярност към родината, а не към нейните институти и учреждения. Родината — това е нещо истинно, трайно, вечно. Родината трябва да се пази, за нея човек трябва да се грижи, трябва да й бъде предан; докато учрежденията са нещо външно, както дрехите, а дрехите се износват, късат се, стават неудобни, престават да дават защита на тялото от студ, болести и смърт. Да останеш верен на някакви дрипи, да прославяш стари дрипи, да умираш за дрипи — това е глупава вярност, животинска вярност, монархическа, измислена от самата монархия. Нека тя си остане при монархиите. Но аз бях от Кънектикът, чиято конституция гласи: „Цялата политическа власт принадлежи на народа, всички свободни правителства изхождат от интересите на народа и се опират на неговия авторитет; а народът има неоспоримо и неотменимо право по всяко време да изменя формата на управлението, както намери за необходимо.“

Ето защо не може да се смята за верен на родината оня гражданин, който вижда, че политическите дрехи на страната му са износени, и в същото време не агитира за създаване на нови — той е изменник. За него не е извинително, че единствен от цялата страна вижда износените дрехи. Негов дълг е да агитира, без да държи сметка за нищо друго, а дълг на останалите е да гласуват против него, ако не вижда това, което вижда той.

А ето че бях попаднал в страна, където правото да изкажеш възгледа си по управлението на държавата принадлежеше само на шест души от хиляда. Ако останалите деветстотин деветдесет и четирима души бяха изразили недоволството си от формата на управлението и предложеха тя да се измени, шесторката щеше да подскочи, ужасена от тая липса на вярност и честност, и щеше да обяви всички недоволници за черни изменници. С други думи, аз бях акционер в дружество, в което деветстотин и четиримата участници влагат всичките си пари, извършват цялата работа, а останалите шестима, избрали се сами за несменяеми членове на управата, получава всички дивиденти. Струва ми се, че деветстотин деветдесет и четирима изиграни трябва да размесят картите и да ги раздадат отново. Ех, как ме съблазняваше мисълта да използувам високия си сан на Майстор, за да вдигна въстание и да го превърна в революция, но знаех, че когато Джек Кейд и Уот Тейлър^[7] се опитаха да започнат революция, без да са си подготвили предварително сподвижници, завършиха с неуспех. А аз не бях свикнал с неуспехи. Ето защо „разбъркването на картите“, което си бях наумил, смятах да извърша съвсем различно от Кейд и Тейлър. И затова не за кръв и въстание говорех на човека, който седеше срещу мене, сред тълпата угнетени и измъчени двуноги добичета, преживящи черен хляб; не, аз го дръпнах настрана и му изложих работите малко по-иначе. Когато свърших, помолих го да ми услужи с малко „мастило“ от своите вени; с това мастило и с клечица записах върху кора от дърво: „Да се заведе във фабриката за човеци!“ — и му я дадох, като казах:

— Отнеси това в замъка на Кемелот и го предай в ръцете на Амиъс льо Пуле, когото аз наричам Кларънс, и той ще разбере всичко.

— Тогава той е свещеник! — каза човекът и от лицето му изчезна предишният възторг.

— Какъв свещеник? Не ти ли казах, че в моята фабрика не може да припари никакъв раб църковен, нито неин служител — свещеник или епископ? Не ти ли казах, че ти можеш да бъдеш приет само при условие, че религията ти, каквато и да е тя, ще си остане твоя лична работа?

— Да, да. Всичко това ми го каза и бях радостен, че те слушам, но сега започвам да се съмнявам. На мене не ми харесва този свещеник…

— Но той не е никакъв свещеник, казвам ти!

Събеседникът ми обаче явно не искаше да повярва. Той рече:

— Че как да не е свещеник, щом го бива в четенето?

— Ей така на! Той не е свещеник, а умее да чете, даже и да пише. Аз го научих. — Лицето на човека се проясни. — И тебе във фабриката най-напред ще те научат да четеш…

— Мене? Кръвта от сърцето си давам, всичката си кръв, да науча това изкуство! Аз ще стана ваш роб и ваш…

— Не, няма да станеш, на никого не ще бъдеш роб. Вземи семейството си и иди там. Господарят ти, епископът, ще конфискува нищожното ти имущество, но нищо от това. Кларънс ще те настани добре.

XIV
„Брани се, лорде!“

За закуската им платих три пени и това беше извънредно голямо възнаграждение, тъй като с тези пари можеха да се нахранят дванадесет души. Но аз бях в много добро настроение, а освен това открай време съм разточителен. Тези хора бяха готови да разделят даром храната си въпреки оскъдния си запас и на мене ми правеше голямо удоволствие да изразя благоволението и искрената си благодарност с щедър паричен подарък. Още повече че парите щяха да принесат много по-голяма полза за тях, отколкото ако дрънкаха в шлема ми. Трябва да се има предвид, че по това време монетите се правеха от желязо и тежките бучки, на обща стойност половин долар, които взех със себе си, представляваха значителен товар. В онези дни пръсках парите доста лекомислено. Това разточителство се дължеше между другото и на обстоятелството, че след толкова годишно живеене в Британия все още не можех да разбера как в царството на Артур с едно пени можеше да се купи толкова, колкото с два долара в щата Кънектикът. Ако бях тръгнал от Кемелот няколко дни по-късно, можех да платя на тези хорица с нови красиви монети от моя монетен двор. Това би доставило удоволствие и на мене, и на тях. Бях взел за база американската монетна система. След неделя-две по всички търговски артерии на кралството трябваше да потекат едноцентовите, десетцентовите, четвъртдоларовите и половиндоларовите монети, както и жълтичките, и аз предусещах как тази нова кръв ще освежи целия живот.

Селяните искаха да ми се отплатят за щедростта; позволих им да ми подарят кремък и огниво. И като ни туриха да седнем със Сенди на коня, аз запалих лулата си. Но едва успях да прекарам първото кълбо дим през решетката на шлема, и всички до един офейкаха в гората, а Сенди се изхлузи на земята. Те ме взеха за един от огнедишащите дракони, за които тъй много бяха слушали от рицарите и от разни професионални лъжци. Употребих немалко труд да ги предумам да се приближат на такова разстояние, че да им обясня в какво се състои работата. Казах им, че това е нищо и никаква магия, безвредна за всички освен за враговете ми. И като сложих ръка на сърцето си, аз им обещах, че всеки, който се приближи с добри намерения към мен, ще види как тези, които се откажат да дойдат, ще умрат на място. С удивителна бързина тълпата се втурна към мен. Не беше отбелязан нито един смъртен случай, тъй като никой не се показа дотам любопитен, че да остане на мястото си, за да види какво ще стане.

Загубих доста време, защото тези възрастни деца, веднъж поуспокоени, изпаднаха в такъв възторг от умението ми да дишам огън и дим, че не искаха да ме пуснат, докато не им демонстрирах фокуса с още две лули. Впрочем това забавяне не беше без полза — Сенди посвикна с лулата, а това беше необходимо за съвместното ни пътуване. Освен това кречеталото й престана за известно време и аз спечелих. Но най-важното от всичко бе, че сега научих нещо ново и бях готов за среща с който и да е великан или людоед.

Пренощувахме у един свят отшелник, а на следващия следобед се случи едно събитие. Пресичахме широка поляна, за да съкратим пътя. Бях потънал в мисли, не чувах и не виждах нищо, когато внезапно Сенди с вик прекъсна разказа си, който беше започнала рано сутринта: „Брани се, лорде! Опасност грози живота ти!“

Тя скочи от коня, изтича малко встрани и се спря. Огледах се и видях в далечината под сянката на едно дърво около шестима рицари и техните оръженосци. Обезпокоени, те бързо стягаха ремъците на седлата си и се готвеха да се метнат на конете.

Лулата ми беше натъпкана. Отдавна щях да я запаля, ако не бях се замислил как ще може да се освободи тази страна от гнета и как, без никой да се обиди, биха се върнали на народа откраднатите му права. Запалих бързо лулата. Едва успях да събера в устата си необходимото количество дим и ето че те се спуснаха насам, при това — вкупом. Съвсем не по рицарски! Напразно в книгите пишат за тях, че уж нападал само един, обикновено учтив тип, а другите стояли настрана и гледали дали двубоят се води по правилата. Не, те се понесоха ведно, понесоха се като вихър, като пушечен залп, понесоха се с развени пера и устремени напред копия. Красиво зрелище, неописуемо зрелище — но да му се възхищаваш от върха на някое дърво. Не докоснах копието си и с разтуптяно сърце изчаках приближаването на тази стоманена вълна. Тогава пуснах стълб от бял дим през решетката на шлема. Желязната вълна се разплиска на ситни капчици и се отдръпна. Това зрелище беше още по-красиво от предишното.

Но ето че те се спряха на разстояние триста крачки от мене.

Това ме обезпокои. Радостта ми угасна, обзе ме страх. Свършено е с мене! Но Сенди сияеше, искаше й се да приказва, но аз й отнех думата. Обясних й, че магията ми нещо не успя, затова да сяда по-скоро на коня и да гледаме да се измъкнем. Не, тя нямаше намерение да се измъква. Уверяваше ме, че магията е отнела боеспособността на рицарите, че те не се приближават насам, защото не могат, и ако почакаме малко, те сами ще изпопадат от седлата си, а ние ще вземем конете и доспехите им. Не исках да злоупотребявам с нейното доверчиво простодушие. Казах й, че се лъже, че изригваният от мене пламък или убива на място, или въобще не убива; щом тези хора са още живи, значи, че в машината ми нещо се е повредило — какво, и аз не знам, — та ще трябва да офейкаме колкото се може по-скоро, защото след минута-две те могат отново да ни нападнат. Сенди се разсмя и каза:

— Царю небесни, сър, те не са от този сорт! Сър Ланчелот би се решил да се сражава с дракони. Той би нападал драконите отново и отново, докато ги победи и унищожи. Може би така биха постъпили и сър Пелинор, и сър Ъгловал, и сър Карадос, и още неколцина, но останалите — къде ще се решат на такова нещо! А пък тази сбирщина от страхливци — Боже опази! Мислите ли, че не им стига това, та ще искат и още нещо?

— Е, добре, в такъв случай какво чакат още, защо не си отиват? Никой не ги задържа. Нямам намерение да се разправям с тях.

— Нима искате да им простите? О, те самите дори не мечтаят за това, те искат да ви се покорят.

— Така ли? Че ако искат, какво чакат тогава?

— Само да знаехте колко се боят тук от дракони, нямаше да ги обвинявате така! Просто ги е страх да се доближат до вас.

— Е, добре, тогава да ида аз при тях.

— Не, не! Те ще умрат от страх само ако се помръднете от мястото си. Аз ще ида.

И тя отиде. Сенди беше много удобен човек за пътешествие. На нейно място аз не бих се нагърбил с такова съмнително поръчение. След малко видях как рицарите се изгубиха в далечината, а Сенди се върна. Въздъхнах с облекчение. Сигурно разговорът им е бил съвсем кратък и не е станало нужда тя да започва първа; иначе нямаше да свърши тъй скоро. Оказа се, че тя постигнала голям успех. Щом им съобщила, че съм Майстора, те били сразени: „загубиха разсъдъка си от ужас“ — ми обясняваше Сенди — и били готови да изпълнят всичко, каквото тя поиска. Тогава ги накарала да се закълнат, че ще се явят след два дни в двора на крал Артур и ще се предадат с конете и оръжието си и отсега нататък ще бъдат покорни и послушни мои рицари. Колко по-изкусно оправи тя работата от мене! Душичка!

XV
Разказът на Сенди

— Е, значи, аз съм собственик на няколко рицари — казах аз, когато отново продължихме пътя си. — Кой е мислил някога, че ще тръгна да събирам такова имущество! Само едно не ми е ясно: какво ще ги правя; освен да ги разиграя на лотария. Впрочем колко души са, Сенди?

— Седем, с ваше позволение, сър, без да смятаме оръженосците.

— Добър лов! Кои са те? Откъде се изтърсиха?

— Откъде се из-тър-си-ха?

— Така де, къде живеят?

— Ах, не ви разбрах. Ще ви отговоря после.

И започна да повтаря като опиянена, бавно и внимателно, сякаш търкаляше думите с езика си:

— Из-тър-си-ха!… Изтърсиха!… Откъде се изтърсиха?… Откъде се изтърсиха? Да, да, наистина — откъде се изтърсиха? Наистина, какви благородни, привлекателни думи! Какъв изящен израз! Аз винаги ще го повтарям през свободното си време, докато ми легне на езика. Откъде се изтърсиха? Правилно! Започва да ми се плъзга. И щом…

— Не забравяй каубоите, Сенди!

— Каубоите?

— Рицарите де. Нали щеше да ми разкажеш за тях? Казано в преносен смисъл, ти вече откри мача с първия шут.

— Пър… шут?

— Да, да, да! Хайде де-е! Разказвай, не си хаби барута. Разкажи за рицарите.

— Ще ви разкажа, ей сега започвам. И така, те двамината се отправили на път и навлезли в огромна гора. И…

— Велики Боже!

Веднага съзнах грешката си: сам бях отприщил улея на воденицата й. Това стана по моя вина, сега ще й трябва цял месец, докато стигне до фактите. Тя започваше винаги без предисловие и завършваше без заключение. Ако я прекъснеш, или няма да ти обърне внимание, или ще отговори с две-три думи, като повтори всичко отначало. Ето защо прекъсванията само влошаваха положението. Но трябваше да я прекъсвам и я прекъсвах често, само и само да спася живота си. Защото човек можеше да умре от еднообразното бръмчене.

— Велики Боже! — възкликнах отчаяно.

И в същия миг тя се върна назад и повтори:

— И така, те двамината се отправили на път и навлезли в огромна гора. И…

— Кои двамина?

— Сър Гоуен и сър Оуен. И пристигнали в манастир, и били много добре посрещнати от монасите. И на сутринта те слушали литургията и после пак, и стигнали в една огромна гора; и изведнъж в долината сър Гоуен видял с очите си дванадесет благородни девици при една кула и с тях двама рицари на огромни коне. Девиците отивали до едно дърво и се връщали. И сър Гоуен забелязал с очите си, че на дървото виси бял щит, а девиците, като минавали, го заплювали и замервали с кал…

— Ако не бях виждал всякакви детинщини в тази страна, нямаше да ти повярвам. Но съм ги виждал и живо си представям как тези девици минават покрай щита и го заплюват. Жените тук се държат като смахнати. Дори и най-изисканите, от висшето общество. И последната телефонистка, обслужваща кабел от 10 000 мили, може да даде урок по вежливост, търпение, скромност и добри маниери на най-знатната херцогиня в страната на крал Артур.

— Телефонистка?

— Да, не ме карай да ти обяснявам: това е девойка от нов тип. Тук няма такива. Често човек заговорва грубо с тях, макар те никак да не са виновни, и след това се срамува и съжалява цели тринадесет века, защото нагрубяването е подлост, особено когато с нищо не е предизвикано. Никога един истински джентълмен няма да нагруби телефонистка… макар че аз… да, да си призная…

— Може би тя…

— Да те пази господ! Хич не се захващай, нищо няма да разбереш, колкото и да ти обяснявам.

— Нека бъде тъй, щом ви е угодно. И тогава сър Гоуен и сър Оуен се приближили до тях, поздравили ги и попитали защо презират така този щит. „Сърове — казали девиците, — ние ще ви отговорим. Този бял щит принадлежи на един рицар, който живее в нашата страна; той е смел рицар, но ненавижда всички дами и високопоставени жени в страната ни и ето защо ние опозоряваме неговия щит.“ — „Не подобава на един славен рицар — казал сър Гоуен — да ненавижда дамите и високопоставените жени и ако ви ненавижда, то той има може би причини и може би той люби дамите и високопоставените жени от някоя друга земя. И може би и те го обичат, щом той е мъж храбър, както казвате…“

— Храбър мъж… Да, на жените им дай храбър мъж, Сенди, пък за ум — не питай. За тях умът е нищо. Том Сайърс, Джон Хийнън, Джон Л. Съливан, колко жалко, че ви няма тук! За двайсет и четири часа щяхте да се сдобиете с правото да си клатите краката под Кръглата маса и да носите титлата „сър“, а за още двадесет и четири часа щяхте да оплетете всички омъжени принцеси и херцогини от двора на Артур. Тукашният двор е като лагер на команчи, където всяка индианка е готова да смени мъжа си за кой да е здрав младок, стига той да носи на пояса си повече скалпове.

— „… и щом е храбър мъж, както казвате — казал сър Гоуен, — кажете ми името му.“ — „Сър, — рекли те, — нарича се той Мархауз, кралски син на Ирландия…“

— Казва се „син на ирландския крал“, ти говориш неправилно. А сега внимавай, дръж се здраво, ще прескочим този трап… Така! Бива си го коня за цирк, само че се е родил преди своето време.

— „… Този рицар ми е добре познат — казал сър Оуен. — Той не е по-лош от другите нине живущи.“

— Нине живущи! Ако имаш някакъв недостатък, Сенди, то е, че говориш малко архаично. Но нищо, карай.

— „… Видях го как се сражаваше на турнира с мнозина рицари и те не можаха да го победят. Ах, деви — казал сър Гоуен, — мене ми се струва, че сте постъпили неправилно, тъй като онзи, който е окачил щита си, скоро ще се върне и тогава ще видите могат ли да се сравняват с него тия двамина рицари и ще узнаете, че този щит е по-достоен да му се поклоните, негли да го поругавате. А аз не искам повече да се бавя тук и да бъда свидетел на опозоряването на рицарски щит.“ И сър Гоуен и сър Оуен се отдръпнали настрана и изведнъж видели сър Мархауз на огромен кон, който скочил право срещу им. Като забелязали сър Мархауз, дванадесетте девици побягнали към кулата колкото им държат краката и така бързали, че някои дори попадали на земята. Тогава единият от рицарите от кулата вдигнал щит и надменно извикал: „Сър Мархауз, брани се!“ И те се сблъскали, и рицарят скършил копието си о сър Мархауз, а сър Мархауз го съборил наземи и този, като паднал, си строшил шията и гръбнака на коня…

— Разбира се. Това е неприятното в тези истории — колко коне отиват зян!

— … Вторият рицар от кулата видял това и се хвърлил връз Мархауза и се сблъскали така яростно, че рицарят от кулата паднал наземи заедно с коня свой — и двамата мъртви…

— Още един кон на вятъра. Казвам ти, Сенди, този обичай трябва да се премахне. Не разбирам как хора с що-годе чувство могат да търпят и да се възхищават на тия обичаи.

— … И така двамината тези рицари яростно връхлетели един връз друг…

Забелязах, че бях задрямал и бях пропуснал цяла глава, но на Сенди не казах нищо. Предположих, че ирландският рицар е успял през това време да се постепа и с пришълците; така и излезе.

— … Сър Оуен с такава сила ударил сър Мархауз, та счупил дори копието си в неговия щит и сър Мархауз ударил Оуен с такава сила, че го стоварил заедно с коня му на земята и му пронизал левия хълбок…

— Да ти кажа право, Алисанда, всичките ваши старинни разказчета ми се виждат малко простички. Запасът от думи е много ограничен и затова репортажите ви страдат от липса на разнообразие. В тях фактите са голи като Сахара и съвсем лишени от живописни подробности. Това им придава монотонност. Всъщност всички сражения си приличат: двама се хвърлят яростно един срещу друг; „яростно“ е хубава дума, но има не по-малко хубави, например „бясно“ или „пламенно“, или „хищно“ и стотици други. А то какво излиза? Те се хвърлят яростно един срещу друг, трошат копия, после единият троши щита на другия и той пада заедно с коня си или изхвръква през задницата му и си строшава шията. След това върху останалия жив се хвърля новият кандидат и строшава копието си, разбива щита му и пада заедно с коня си или изхвръква през задницата му и си строшава шията. После някой друг се хвърля яростно, после още и още, докато се похаби целият материал, и когато речеш да приключиш сметката, не си в състояние да различиш един дуел от друг, нито да разбереш кой всъщност е ял боя и вместо жива картина, изпълнена с бяс и рев, у вас остава нещо бледно, беззвучно — като че ли някакви призраци се сражават в мъгла. Мога да си представя какво ще излезе, ако с този оскъден запас от думи трябва да опишете някое по-значително произшествие, например опожаряването на Рим от Нерон. Сигурно щеше да се каже: „Градът изгоря и той не беше застрахован, и едно хлапе счупи джам, и един пожарникар си строши шията.“ Не, не, така не се описва пожар!

След тази лекция очаквах, че Сенди ще се смути, но се излъгах. Трябваше да се отхлупи капакът и словоизлиянията закипяха отново.

— … Тогава сър Мархауз обърнал коня си и връхлетял върху сър Гоуен, насочвайки към него копието си. Като забелязал това, сър Гоуен повдигнал шията си и те двамата насочили копията си напред и се втурнали един срещу друг с цялата пъргавина на своите коне, и се сблъскали, но копието на сър Гоуен се строшило…

— Е, знаех, че ще се счупи.

— … А копието на сър Мархауз не се строшило и сър Гоуен заедно с коня си паднал на земята…

— И, разбира се, си счупил гръбнака…

— … Но сър Гоуен скочил леко на нозе, хванал се за меча си и пешком се хвърлил връз Мархауз и той също избързал и захванали да се бият с мечове така яростно, че щитовете им се разтрошили на парчета и шлемовете и броните им се разпукали, и двамата били наранени. Часът минавал девет, а те се биели вече цели три часа и с всеки час сър Гоуен ставал все по-силен и по-силен, и силите му се утроили. Сър Мархауз забелязал това и се учудил доста защо силата на неговия противник расте, когато и двамата са ранени. И когато накрая дошло пладне…

Нейното еднообразно бръмчене ми напомни за познат глас, слушан в детинство:

— Ню-у-у-у Хе-вън-н! Влакът стои десет минути, две минути преди тръгване ще удари камбана-а-а! Пътниците за крайбрежието да преминат в задния ваго-о-н! Този вагон по-нататък не отива-а-а! Ябълки-и-и, портокали, банани, бонбони, банички-и-и!

— … и минало пладне, и вече денят започнал да клони към залез. И силата на сър Гоуен започнала да намалява. И той отслабвал, и отслабвал, и не можел повече да се бие, а сър Мархауз започнал да става все по-голям и по-голям…

— И сигурно бронята му станала тясна. Но тези хора едва ли са способни да обърнат внимание на такава дреболия.

— „… Сър рицар — казал сър Мархауз, — аз виждам, че вие сте доблестен рицар и човек с необикновена сила, но силата започва да ви напуска и тъй като няма важна причина за нашата кавга, за мене би било много жалко, ако ви убия сега, когато съвсем отслабнахте.“ — „Ах — казал сър Гоуен, — благородни рицарю, вие произнесохте същите думи, които бих произнесъл на ваше място.“ И те снели шлемовете си, разцелували се и се заклели да се обичат един друг като братя…

Тук загубих нишката и задрямах, като размишлявах върху това колко жалко е, че хора с такава необикновена сила, които могат, облечени в тежки брони и облени в пот, да се секат и колят, и блъскат един друг цели шест часа наред, не са се родили във време, когато силата им би могла да се употреби за нещо по-полезно. Вземете например магарето — то притежава също голяма сила, но я употребява за полезни неща и затова цял свят го цени именно като магаре. А никой няма да вземе да цени дворянина за магарешките му способности. От съчетанието между дворянин и магаре не може да произлезе нищо смислено и дворянинът никога не бива да изтъква на преден план магарешката си сила. Веднъж сгрешил, човек продължава грешката си и не знае докъде ще стигне.

Когато се събудих, забелязах, че бях изпуснал още една глава и Алисанда бе отвела героите си доста далеч.

— … Те вървели, вървели, вървели и стигнали в дълбок дол, пълен с камъни, и видели една хубава река, и тази река изтичала от извор, а до извора седели три девици. „Откак този край стана християнски — казал сър Мархауз, — няма рицар, на когото тук да не са се случили странни приключения…“

— Ти не предаваш правилно думите му, Алисанда. Сър Мархауз, син на ирландския крал, говори чрез теб както и всички останали. Трябва да му придадеш ирландски акцент или най-малкото характерни думички, за да може човек веднага да се досети, че това е именно той, без да е нужно да му споменаваш постоянно името. Това е общоприет литературен похват у всички големи писатели. Нека той да каже: „Откакто този край стана християнски, да го ръгна в ребрата, няма тук рицар, комуто да не са се случили странни приключения, да го ръгна в ребрата.“ Виж колко по-добре звучи така!

— … няма рицар, комуто тук да не са се случили странни приключения, да го ръгна в ребрата. Наистина, благородни лорде, така е много по-красиво. Трудно ми е да го изговарям, но с време ще свикна… И те се приближили до девиците и разменили с тях поздрави, и на главата на най-старата дева стоял златен венец, а откак се била родила тя, имало вече три пъти по двадесет зими, даже и повече.

— Кой, девицата ли?

— Да, драги лорде, и под венеца си имала бели коси.

— И зъбите й, хващам се на бас, са били целулоидни, по девет долара за челюст, и то такива, които при ядене скачат нагоре-надолу като транспаранти, а при смях изхвърчат от устата.

— … Втората дева била на възраст тридесет зими и на главата й имало малък златен венец. А третата дева брояла само петнадесет зими.

Притворих очи и пред мен изплува като в мъглявина скъп образ.

Петнадесет! О, сърце мое, умри! О, мила, моя, навеки изгубена! Петнадесетгодишно беше момичето, което обичах повече от всичко на света и което никога не ще видя, никога вече! Когато се случваше да се събудя в топло лятно утро и откъснат от милите сънища за нея, виках „Ало, централа!“ само за да чуя гласа й, който ми отговаряше „Ало, Хенк!“, това звучеше като небесна музика за ухото ми. Тя печелеше три долара седмично и беше напълно достойна за тях.

Та и от по-нататъшните обяснения на Сенди не можах да разбера кои бяха пленените от нас рицари — впрочем тя не се и опита да ми обясни. Любопитството ми изгасна, печални, мислите ми блуждаеха надалеч. От случайно доловени откъслеци можах смътно да разбера, че тримата рицари качили по една от девиците на конете си и тръгнали в три различни страни — единият на север, другият на изток, и третият на юг — в дирене на нови приключения, за да се срещнат след една година и един ден и се надлъгват за своите похождения. Събрали се след една година и един ден без всякакъв багаж. Ето ви още един пример за простотията на тукашните жители.

Слънцето вече залязваше. Алисанда бе започнала разказа за пленените каубои в три часа след пладне, но като се има предвид навикът й да се разпростира, тя бе направила този път известен прогрес. Без съмнение някой ден тя ще свърши разказа си, но такива като нея не могат да бързат.

Приближавахме се към един замък, който стърчеше на хълма. Това беше голяма древна постройка със сиви кули, обвити в бръшлян; цялата му величава грамада потъваше в сиянието на залязващото слънце. Най-големият замък от всички, които срещнахме досега по пътя, и аз помислих, че това е замъкът, който търсим. Но Сенди каза: не! Тя не знаеше чий е този замък. По време на пътуването си към Кемелот била минала край него, без да се отбива.

XVI
Фея Моргана

Ако се вярва на странствуващите рицари, не във всеки замък можеш да очакваш гостоприемство. Но странствуващите рицари, разбира се, не са хора, на които може да се вярва, ако към разказите им се отнасяте със съвременните разбирания за правдивост. Обаче ако вземете предвид тяхната епоха и приспаднете необходимото, може да отделите истината. Това е много проста работа: изваждат се деветдесет и седем процента от разказа. Останалото е факт. Като направих подобно изчисление, реших, преди да позвъня на вратата, т.е. да извикам стражата, да узная чий е този замък. И много се зарадвах, като видях в далечината конник, който препускаше срещу нас по извития път откъм замъка. Когато ездачът приближи, забелязах на главата му шлем с пера. Беше облечен от главата до петите с желязна броня, но върху нея носеше някаква квадратна корава дреха, да, един дъсчен герб с надписи на гърдите и на гърба. Тръгнах срещу него и изведнъж се разсмях на собствената си недосетливост — на дъската беше написано:

САПУН ПЕРСИМОН

Всички примадони се мият с този сапун!!!

Това беше мъничка моя идея и имаше за цел да тласне народа по пътя на цивилизацията — таен удар из засада по безсмислено странствуващото рицарство, удар, който никой не подозираше. Бях разпратил по всички посоки на кралството такива привлечени от мен храбри рицари, след като ги сплескваха като сандвичи между две рекламни дъски. Разчитах, че когато след време броят им нарасне, те ще станат за посмешище, а, от друга страна, пък вкованите в желязо магарета, които нямат дъски, ще се почувствуват смешни, облечени не по изискванията на модата.

Нещо повече: тези мисионери, без да възбуждат безпокойство и съмнения, щяха да приучат благородничеството към най-елементарните правила на хигиената, а от тях тези правила щяха да преминат и у народа, ако, разбира се, не се намесят свещениците. Това представляваше леко подкопаване на църквата, по-право една стъпка към подкопаването. После — образование, накрая — свобода. Тогава църквата ще започне да се разпада. Убеден съм, че всяка господствуваща църква е едно господствуващо престъпление, господствуващ закон за робите; затова без колебание съм готов да се боря срещу нея с всички средства, стига да мога да й навредя. А по мое време, тринадесет века по-късно, имаше стари англичани, които си въобразяваха, че са се родили в свободна страна, „свободна“ страна със закони като този за корпорацията или другия, който забранява на лицата, непринадлежащи към господствуващата църква, да заемат държавни служби — една спънка, безсрамно насочена срещу свободата на съвестта, спънка, охраняваща господствуващия анахронизъм.

Научих моите мисионери да четат златните надписи върху дъските си. Позлатяването на буквите беше блестяща идея! Дори на краля му се искаше да надене върху себе си дъски с реклами — такова варварско великолепие имаше в тях! Мисионерите бяха длъжни да прочитат обявленията на всеки лорд и всяка лейди, да им обясняват какво нещо е сапунът. Ако лордовете и лейдите се страхуват от употребата на сапун, трябваше да го изпробват върху някое куче, след това мисионерът следваше да събере цялото семейство и да демонстрира действието на сапуна върху самия себе си. Но не биваше да отстъпва пред никакви трудности, дори с цената на най-големи рискове, само и само да убеди благородниците в безвредността на сапуна. Ако въпреки това недоверието не се разсее, мисионерът трябваше да улови един отшелник — горите гъмжаха от отшелници; те се считаха за свети и всички вярваха в светостта им; бяха неизказано набожни и вършеха само чудеса, така че всеки благоговееше пред тях. И тъй, ако в присъствието на херцога предприемат измиване на светия отшелник и той оживее, а херцогът остане все така недоверчив към сапуна, то такъв херцог нямаше смисъл да се убеждава повече.

Когато моите мисионери успяваха да победят някой странствуващ рицар, те го изкъпваха, а след, като се окопитеше, го караха да се закълне, че ще надене на врата си също такава дъска и до края на живота си ще разпространява сапуна и цивилизацията. По такъв начин числото на сподвижниците ми се увеличаваше и употребата на сапуна силно нарасна. Моята сапунена фабрика скоро го почувствува. В началото при мен работеха само двама работници, а преди да отпътувам, имах вече петнадесет и производството вървеше денонощно. Миризмата от фабриката беше толкова силна, че веднъж кралят едва ли не падна в безсъзнание. Задавен, той заяви, че вече няма сили да търпи, а сър Ланчелот само се разхождаше по покрива и псуваше. Аз го увещавах, че там мирише най-силно, но той отговаряше, че поне може да се диша, и всеки път повтаряше, че дворецът не е подходящо място за сапунена фабрика и той би унищожил негодника, който се осмели да открие такава фабрика в собствения му дом. Сър Ланчелот не преставаше да псува даже и в присъствие на дамите, но хора като него не се съобразяват с това. А когато вятърът на вълните донасяше сгъстената смрад, всички бяха готови да псуват даже и пред децата.

Но да се върнем към рицаря-мисионер, когото пресрещнахме и когото наричаха Ла Кот Мейл Тейл. Той ни съобщи, че замъкът е на Фея Моргана, сестра на крал Артур и жена на крал Уриенс, всемогъщ владетел на кралство, не по-голямо от окръга Колумбия. Можеш да застанеш посред кралството и оттам да мяташ камъчета в съседните държави. В Британия се бяха навъдили толкова „крале“ и „кралства“, колкото в Палестина по времето на Исуса Навина, където жителите трябвало да спят с подвити под брадите колена, тъй като без паспорт не можели да си протегнат краката.

Ла Кот Мейл Тейл беше много умърлушен, защото в този замък той бе претърпял най-голямото си поражение през целия поход. Не бе му се удало да продаде нито едно сапунче, макар че бе приложил всички търговски трикове, които му повеляваше занаятът, включително и измиване на отшелник. Отшелникът обаче умрял. Това беше действително крупен неуспех, защото сега щяха да обявят говедото отшелник за мъченик и той ще заеме достойно място сред светиите в римокатолическия календар. Нещастният сър Ла Кот Мейл Тейл стенеше, скимтеше, гневеше се и се измъчваше. Сърцето ми се късаше за него. Искаше ми се да го утеша и окуража и му казах:

— Не скърби, благородни рицарю, това не е поражение. Ти и аз — ние с теб, сме хора с разсъдък, а който има разсъдък, не познава поражения. За него има само победи. Ето, виж как ще превърне това привидно нещастие в реклама; реклама за нашия сапун; реклама, която ще унищожи даже спомена за този незначителен неуспех; реклама, която ще превърне поражението при Уошингтънския хълм в победа, по-величествена от Матерхорн. Ще прибавим отдолу на твоята дъска: „Покровителствуван от избраника господен“. Как ти се струва, а?

— Чудесна мисъл!

— Да, всеки ще се съгласи, че е чудесна. Няколко думички само, а колко убедително!

Така отведнъж се разсеяха огорченията на странствуващия търговец. Той беше храбро юначе и навремето се беше покрил с много подвизи и слава. Известността си дължеше най-много на едно пътешествие като моето, което предприе заедно с една девица на име Маледизанта, също така приказлива като Сенди, с тази разлика, че от устата си бълвала грубости и оскърбления, докато дърдоренето на Сенди беше безобидно. Знаех историята и разбрах съчувствения израз на лицето му при сбогуване с мен. Сигурно си е мислил, че преживявам тежки часове.

Като продължихме нататък, ние обсъждахме със Сенди неговата история. Тя каза, че нещастието сполетяло Ла Кот Мейл Тейл още в самото начало на пътешествието му. Първият ден кралският шут го свалил от коня. Според обичая в такъв случай момичето трябва да напусне победения и да отиде при победителя, но Маледизанта не сторила това, пък и впоследствие не искала да се раздели с Ла Кот Мейл Тейл въпреки всичките му поражения. „Но да предположим — казах аз, — че победителят откаже да приеме такава плячка. Тогава какво?“ Сенди каза, че такъв въпрос не може да възникне: победителят е длъжен да вземе плячката. Той не може да се откаже, това ще бъде против правилата. За всеки случай аз си взех бележка. Ако музиката на Сенди ми стане непоносима, ще се оставя да ме победи някой рицар и ще се отърва от нея.

От стените на замъка се обади стражата и след обичайните преговори ни разрешиха да влезем. За тази визита не мога да разкажа нищо хубаво. Все пак не изпитах и разочарование, тъй като реномето на мисис Фея Моргана ми беше отдавна известно и аз не очаквах нищо приятно. От нея трепереше цялото царство, понеже беше накарала всички да вярват, че е голяма магьосница. Всичките й мисли и постъпки бяха преизпълнени с дяволска злина. Цялото й същество беше пропито от студена жестокост. Животът й представляваше върволица от нечувани престъпления и между тях убийствата бяха най-обикновеното нещо. Така любопитствувах да я видя, както бих искал да видя сатаната. За голяма изненада тя се оказа хубава. Злите мисли не бяха успели да сложат своя отблъскващ отпечатък върху лицето й. Годините не бяха издълбали бръчки в копринената й кожа, не бяха докоснали цъфтящата й свежест. Човек спокойно можеше да я вземе за внучка на стария Уриенс или сестра на собствения й син.

Едва влязохме през вратите на замъка и тя заповяда да ни заведат при нея. Там видяхме и крал Уриенс — старик с добро лице и покорно държане — и неговия син сър Оуен Бланшмен, от когото се интересувах преди всичко заради разпространената мълва, че наведнъж победил тридесет рицари, а още и заради това, че е пътешествувал със сър Гоуен и сър Мархауз, както разказваше Сенди. Но най-вече се интересувах от самата Моргана. Личеше си, че тя командува тук. Покани ни да седнем и започна да ни разпитва мило и любезно, Господи! Сякаш птичка, сякаш флейта беше проговорила. Бях почти уверен, че тази жена е несправедливо оклеветена, че са ме излъгали за нея. Тя продължаваше да чурулика, когато един хубавичък млад паж, гъвкав като вълна и облечен просто като дъга, й подаде нещо върху златен поднос. В старанието си да се наведе по-изящно пред нозете й, той пресили грацията, загуби равновесие и докосна леко коляното й. Тогава тя заби в гърба му кинжала си така спокойно, както човек убива плъх.

Бедното дете! То рухна на пода, обвитите му в коприна ръце и крака се сгърчиха и потрепнаха с угасваща сила, и умря. От сърцето на стария крал неволно се изтръгна жален вик: „Ох!“ Но тя му хвърли поглед, който го накара веднага да млъкне. И той не отвори повече уста. Сър Оуен по знак на майка си отиде в преддверието да повика няколко слуги, а в това време дамата продължи да чурулика като славей.

Тя беше несъмнено добра домакиня: по време на разговора следеше непрекъснато слугите да не би при изнасянето на трупа да направят някаква грешка. Донесоха чисти кърпи, но тя заповяда да ги върнат и да донесат други, а след като изтриха пода и се канеха вече да си отиват, тя с поглед им показа една червена капчица, голяма колкото сълза, която равнодушните им очи бяха пропуснали. Сега ми стана ясно защо Ла Кот Мейл Тейл не бе успял да подведе стопанката на тази къща. Нямото свидетелство на фактите често говори по-ясно и по-разбрано от човешкия език.

Фея Моргана продължи с предишния си мелодичен гласец. Чудна жена! А какъв поглед! Слугите подскачаха от него, както страхливите хора при блясък на мълния. И аз подскачах. Нещастният старец Уриенс също подскачаше. Ужасът не го напусна нито за миг; подскачаше дори преди да го погледне.

Бях забравил, че тази жена ненавижда брат си и в разговор, без да искам, казах няколко хвалебни думи за крал Артур. Този маловажен комплимент беше достатъчен. Тя се начумери като облак, извика стражата и каза:

— Хвърлете тези безсрамници в тъмницата!

Изтръпнах, защото тъмниците й бяха известни по цялата страна. Не знаех нито какво да кажа, нито какво да правя. Но Сенди не се смути. Когато воинът протегна ръка към мен, тя извика спокойно и смело:

— Смъртта си ли дириш, безумецо, та той е Майстора!

Това се казва досетливост! Беше тъй просто, а никога нямаше да ми дойде наум. По природа съм скромен човек — не винаги, но при известни случаи, а това беше тъкмо един от тези случаи.

Дамата се промени отведнъж. Лицето й се проясни отново, тя се засмя, изяществото на маниерите й се възвърна. Не съумя да прикрие само ужасната си уплаха:

— Е-е! Чуваш ли какви глупости дрънка прислужницата ти! Не разбра ли, че това е само шега? Допущаш ли, че магическите ми сили не са предвидили идването ти? Усетих те аз, щом влезе в замъка, и нарочно изиграх тази шега, за да те изненадам и те накарам да покажеш изкуствата си. Вярвам, че сега ще унищожиш с вълшебен огън тези воини е ще ги превърнеш в пепел. Това ще бъде чудо, което надхвърля моите способности. Като децата обичам да гледам чудеса. Воините не бяха чак дотам любопитни и побързаха да се отдалечат веднага щом получиха разрешение.

XVII
Кралският пир

Като видя, че не се гневя и възмущавам, дамата помисли, че е успяла да ме измами. Страхът й изчезна и тя започна настойчиво да ме убеждава да покажа изкуството си и да усмъртя някого. Стана ми даже неприятно, ала не знаех как да се отърва от нея. За щастие повикаха ни на молитва и тя трябваше да млъкне. Едно трябва да признаем на благородничеството. Макар и способно да мълчи и убива, макар алчно и развратно, то беше дълбоко и до фанатизъм набожно. Нищо не бе в състояние да го отклони от добросъвестното изпълнение на всички предписани от църквата обреди. Неведнъж съм виждал как някой благородник, налетял неочаквано на противника си, преди да му пререже гърлото, се спира, за да се помоли. Неведнъж съм виждал как благородникът, след като е нападнал врага си из засада и го е убил, се отбива при най-близкото разпятие край пътя, възнася благодарности на Бога и едва след това ограбва мъртвеца. Девет века по-късно един такъв недодялан набожник като Бенвенуто Челини не можа да ги надмине по изящество. Цялата британска аристокрация заедно със семействата си присъствуваше ежедневно сутрин и вечер на богослужението в домашните си параклиси. Дори и най-западналият благородник, напук на всичко, се събира по пет-шест пъти през деня на обща семейна молитва. Виж, това трябва да се признае като заслуга на църквата. Не съм неин привърженик, но тази й заслуга не мога да отрека. И често против волята си съм се питал: „Какво би станало с тази страна, ако не беше църквата?“

След молитвата вечеряхме в огромната банкетна зала, осветена със стотици лоени свещи, където от всичко лъхаше разточителна пищност, щедрост и груб разкош, подобаващ на кралете. В горния край на залата, върху един подиум, стоеше масата на краля, кралицата и техния син Оуен. А оттам, надлъж през цялата зала, на равнището на пода, се простираше общата трапеза. Начело седяха велможите и възрастните членове на семействата им, мъже и жени, съставляващи кралския двор — шейсет и един души; на долния край — низшите чиновници и техните подчинени. Около трапезата бяха наредени всичко сто и осемнадесет души, а зад тях стояха прави приблизително още толкова слуги в ливреи. Те им прислужваха. Прекрасно зрелище! На галерията оркестър, съставен от цимбали, рогове, арфи и други такива ужаси, откри веселието с грубия прототип на трапезна песен, наподобяваща воплите на умиращ пияница и много добре известна през следващите векове: „Налейте да пием!“. Тогава тази песен беше още съвсем нова и оркестърът очевидно не бе успял да я разучи както трябва. Не зная дали по тази или по друга някоя причина, но кралицата заповяда след яденето да обесят композитора. Когато музиката замлъкна, свещеникът, който стоеше зад кралската маса, произнесе уж на латински една доста дълга и изящна молитва. След това батальони лакеи се втурнаха от местата си, разтичаха се насам-натам, стремително заразнасяха блюда и голямото лапане започна. Не се чу повече никакъв глас — всички бяха погълнати от работа. Редиците челюсти се отваряха и затваряха едновременно и звукът от дъвченето напомняше глух тътен на подземни машини. Това буйство продължи час и половина. Не можете да си представите какво количество храна бе унищожено. От главното блюдо, от огромния див глиган, величествено и важно проснат сред трапезата, не остана нищо освен ребра. Такава беше съдбата и на всички останали гозби.

Тежкото пиянство започна след поднасянето на тортите, а с пиянството — и разговорите. Виното и медовината изчезваха галон след галон. И всички се чувствуваха доволни, после щастливи, след това невъздържано весели — и мъже, и жени, — а постепенно и доста шумни. Мъжете разказваха ужасяващи анекдоти, но никой не се изчервяваше. След всеки анекдот се разнасяше цвилене, та потреперваха каменните стени на замъка. Дамите на свой ред разказваха историйки, при които засрамено биха се закрили с кърпички дори Маргарита Наварска и Великата Елисавета Английска^[8]. Но тук никой не се закриваше с кърпички, само се смееха, по-право лаеха. Почти във всички приказчици главните герои бяха свещеници, но това ни най-малко не смути присъствуващия тук дворцов свещеник — той се смееше заедно с другите. Нещо повече, по молба на събраните той изрева една песен, която беше непристойна като всички останали песни, пети тази вечер.

Към полунощ гостите изнемощяха, изтощиха се от смях — почти всички бяха пияни. Едни плачеха, други се веселяха, трети вдигаха скандали, а някои лежаха като трупове под масата. От дамите най-лошо се държеше една хубавичка млада херцогиня; тази вечер беше за нея сватбена нощ. Чудесно представление ни даде. В тоя си вид тя спокойно можеше да позира за портрета на младата дъщеря на Орлеанския регент. Става дума за знаменития обед, откъдето я занесли на леглото й пияна, проклинаща и безпомощна — през дните на далечния и забравен стар режим. Тъкмо когато свещеникът вдигна ръце, а всички останали що-годе трезви глави се наведоха в очакване на нощната благословия, в дъното на залата, под каменния свод на вратата, се появи сгърбена, побеляла старица, подпряна на патерица. Тя повдигна патерицата, насочи я към кралицата и извика: — Божият гняв и божието проклятие да паднат върху тебе, безжалостнице, загдето уби моя невинен внук и разби сърцето ми, моето старо сърце, в което нямах нищо друго — ни закрила, ни утеха, ни радост — освен него!

Всички се прекръстиха в неописуем страх, защото хората по онова време ужасно се бояха от проклятието. Само кралицата се надигна величествено. В очите й проблесна умъртвяваща злоба. Тя хвърли през рамо кратка безмилостна заповед:

— Задръжте я! На кладата!

Охраната послушно се запъти към старата. Какъв позор! Срамота е да се гледа такава жестокост. Но какво можеше да се направи? Сенди ме погледна. Разбрах, че пак й е хрумнало нещо, и казах:

— Действувай, както намериш за добре.

В същия миг тя скочи и се обърна към кралицата. Посочи ме и каза:

— Мадам, той не позволява. Отмени заповедта, защото иначе ще разруши замъка и ще го разпръсне във въздуха като неуловимата сянка на съновидението!

Дявол да я вземе, с какви невъзможни задължения ме обвързваше. Ами ако кралицата…

Обаче опасенията ми изведнъж се разсеяха, защото кралицата, разстроена и без всякакво съпротивление, даде знак на войниците, че отменя заповедта, и се отпусна сломена на трона. И моментално изтрезня. Изтрезняха и много други. Всички наскачаха от местата си и като забравиха всяка етикеция, се втурнаха вкупом към входовете, прекатуриха столове, изпочупиха съдове, блъскаха се, мачкаха се един други, само да успеят да избягат навън, преди да съм раздухал двореца в безкрайното небесно пространство. Брей, че суеверна паплач! Човек мъчно може да си представи докъде стигаше суеверието им.

Нещастната кралица беше така изплашена и кротка, че не се решаваше да обеси без мое разрешение дори композитора. Дожаля ми за нея, и всеки на мое място би я съжалил, защото тя действително страдаше. Затова реших да й направя известни отстъпки и да не довеждам работите до крайност. Като поразмислих, заповядах да доведат музикантите и ги накарах да ми изсвирят наново „Налейте да пием!“ Те я изсвириха и веднага се убедиха, че кралицата има право — разреших й да обеси целия оркестър. Това мъничко смекчение на предишната ми строгост подействува благотворно на кралицата. Един държавник няма да спечели много, ако проявява твърдост и непреклонност при всички случаи. Това накърнява гордостта на подчинените му и подкопава собствения му авторитет. Малки отстъпки тук и там, където не се вреди на работата — това е по-мъдра политика.

Сега, когато кралицата се почувствува спокойна и дори щастлива, виното отново я удари в главата и тя започна постарому. Искам да кажа, че от виното езикът й зазвъня като сребърна камбанка. А-а, голям майстор на приказките беше тя! Нямаше как да я подсетя, че вече е късно, че съм уморен и искам да спя. Съжалявах, че не си легнах, докато беше още възможно, а сега не оставаше нищо друго, освен да търпя. Сред дълбоката призрачна тишина на спящия замък езичето й звънкаше, звънкаше, звънкаше… докато нейде издълбоко, отдалече, се дочу сподавен вик, изпълнен с такава мъка, че изтръпнах. Кралицата се ослуша и очите й радостно светнаха. Тя сведе встрани красивата си като на птиче главичка и се ослуша още веднъж. И пак сред дълбоката тишина се раздаде същият звук.

— Какво е това? — попитах.

— Виж каква упорита душа! Доста дълго издържа — толкова часа вече.

— Какво издържа?

— Изтезанието. Ела! Ще видиш забавно зрелище. И ако той и сега не каже тайната си, ще видиш как ще го разкъсат на парчета.

Какво очарователно изчадие на ада беше тя! Спокойна и безбурна, докато на мене ми се подкосиха краката от съчувствие към страдалеца. Придружавани от въоръжени пазачи, които носеха горящи факли, ние минахме през кънтящи коридори, по влажни каменни стълби, лъхащи на плесен и на вековен тъмничен мрак. Тягостен, страшен и дълъг път! Той не ставаше по-кратък от брътвежа на магьосницата, която безспирно разказваше за нещастника и неговото „престъпление“. Според доноса на неизвестен човек обвиняваха го, че убил елен в кралските гори. Казах й:

— Анонимните доноси не са чисти, ваше величество! Вие нямате доказателства. Щеше да бъде по-правилно, ако извикате на очна ставка обвинителя и обвиняемия.

— Не съм мислила за това, но и случката е маловажна. Впрочем и не бих могла да устроя очна ставка, защото обвинителят се е явил при горския пазач нощем, и то с маска. Разказал му всичко и изчезнал, така че горският не разбрал с кого говори.

— Значи този неизвестен е единственият човек, видял как е бил убит еленът?

— Боже мой! Никой не е видял как е бил убит еленът. Но този неизвестен видял твърдоглавеца близо до мястото, където лежал убитият елен, и преизпълнен с верноподанически чувства, разправил това на лесничея.

— Значи и неизвестният е бил близо до убития елен? Как мислите — ами ако тъкмо той го е убил? Верноподаническите му чувства, при това с маска, са съвсем подозрителни. Но с каква височайша цел подлагате арестувания на мъчения? Къде е смисълът?

— Той не иска да признае. А щом не признава, душата му ще отиде в ада. За извършеното престъпление законът наказва със смърт и наистина ще гледам да не избегне възмездието господне. Бих погубил собствената си душа, ако го оставя да умре без разкаяние и опрощение на греховете. Да не съм луда заради него да попадна в ада!

— Ако въобще няма какво да признава?

— Това ще видим ей сега. Ако го измъчат до смърт и той не се покае, защото няма за какво да се кае, толкова по-добре. В такъв случай аз няма да отида в ада заради човек, който е бил невинен…

Така разсъждаваха по онова време! Съвършено безполезно беше да се спори с нея. Това, което им бяха набили в главата още от детство, не можеше да се избие с никакви доводи. Доводите се разбиваха като вълни о скала. Тя беше възпитана както всички други. И най-светлият ум в страната не би разбрал къде е слабото място в разсъжденията й.

Когато влязохме в инквизиторската килия, видях зрелище, което завинаги ще остане пред очите ми. А бих искал да го забравя. Проснат по гръб върху опъвалката, лежеше тридесетгодишен юначага. Китките и глезените му бяха превързани с върви за механизма. Лицето му беше побеляло от неизказана мъка, разкривено и неподвижно. По челото му бяха избили капчици пот. От двете страни стояха приведени двама свещеници, а до тях — палачът. Охраняваха го войници. В единия ъгъл седеше свита млада жена с измъчен, безумен поглед; в скута й спеше детенце. Щом влязохме, палачът превъртя колелото — и нещастникът, и жената изкрещяха. Заповядах на палача веднага да разхлаби вървите. Той се подчини, без дори да види кой му повелява. Не можех да позволя да продължава този ужас, не бих го понесъл, струваше ми се, че ще умра.

Помолих кралицата да излезе от килията, за да поговоря насаме със затворника. Тя се готвеше да ми възрази. Казах й тихо, че не желая да се карам в присъствие на слугите, но волята ми трябва да бъде изпълнена, защото съм представител на крал Артур и заповядвам от негово име. Разбра, че трябва да отстъпи. Помолих я да ме остави с хората и да си отиде. Стана й неприятно, но преглътна горчивия хап и направи даже повече, отколкото очаквах. Аз исках да действувам от нейно име, но тя каза:

— Вършете всичко, каквото ви заповяда този лорд. Той е Майстора.

Тези думи подействуваха като заклинание. Да можехте да видите гърбиците на тъмничарските плъхове! Воините се построиха и тръгнаха пред кралицата с факли в ръце. Отмерените им стъпки се отдалечиха, като отекваха из подземието. Заповядах да свалят човека от инквизиторската машина и да го положат на одъра. Дадоха му целебни балсами за раните и няколко глътки вино. Жената припълзя близо до него и го погледна жадно, нежно, но изплашено — страхуваше се да не я прогонят. Опита се крадешком да докосне с ръка челото му, но в същия миг отскочи ужасена, защото несъзнателно се обърнах към нея. Жалко беше да се гледа.

— Боже мой — казах аз, — та погали го, момиче! Не ми обръщай внимание, прави каквото искаш.

Очите й изразяваха благодарността на животно, което са помилвали. Тя положи детенцето на земята, притисна се до мъжа си, опипваше косите му с пръсти и по бузите й потекоха щастливи сълзи. Той отвори очи и нежно я погледна — нямаше сили да я погали. Реших, че е време да изгоня от килията чуждите лица; заповядах да излязат всички освен жената на затворника. После казах:

— Е, кажи ми, приятелю, ти как мислиш, в какво те обвиняват? Какво мислят другите, зная.

Мъжът поклати отрицателно глава. Но жената, така поне ми се стори, се зарадва. Продължих:

— Познаваш ли ме?

— Да, всеки те познава в кралството на Артур.

— Ако не са ме оклеветили пред теб, не трябва да се боиш да разговаряш с мен.

Жената изведнъж се намеси:

— Ах, благородни господарю мой, милорде, придумай го! Ти можеш да го придумаш, стига да поискаш. Той понесе толкова мъки! И всичко заради мене! Нямам сили да гледам изтезанията му. Как бих искала да го видя да умира от бърза и лека смърт! О, мой Хуго, не мога да изтърпя!

Тя зарида, хвърли се в краката ми и ме умоляваше. За какво? За смъртта на мъжа си? Не разбирах напълно какво става. Но той я прекъсна:

— Мълчи! Сама не знаеш какво искаш. Нима заради леката смърт ще обрека на глад тия, които обичам? Мислех, че по-добре ме познаваш.

— Не мога да ви разбера — им казах. — Не мога да разгадая тайните ви. Сега…

— Ах, драги милорд! Да щете да го придумате! Помислете как ме измъчват страданията му, а той мълчи и не иска да признае! Какъв мир, каква утеха носи благословената бърза смърт!

— Какво дърдориш! Той ще излезе оттук като свободен човек. Няма да умре.

Бледото лице на мъжа засия, а жената в неудържима радост се хвърли към мен и извика:

— Спасен! Той е спасен! Защото сам крал Артур говори чрез устата на своя слуга, а думата на крал Артур е злато!

— Значи най-после повярва, че можеш да ми се довериш. Защо не вярваше преди?

— Кой не е вярвал? И аз, и тя…

— А защо не искаше да отговориш?

— Не ми беше обещал нищо, иначе веднага щях да разкажа.

— Разбирам, разбирам… И все пак не ми е ясно. Ти понесе страданията и не призна, значи си невинен. Как не можаха да го разберат ония тъпи мозъци…

— Но защо, милорд? Нали аз убих елена?

— Ти! Боже, каква забъркана работа!…

— Благородни лорде, на колене съм го молила да признае, но той…

— Молила си го? Работата става още по-забъркана! Защо си го молила да признае?

— Защото признанието щеше да му донесе бърза смърт и да го избави от жестоките мъчения.

— Да. В това има разум. Добре, но нали той не искаше бърза смърт?

— Той? Разбира се, че я искаше.

— Но за какъв дявол тогава не призна?

— Ах, драги сър, той не искаше да остави женицата си и детенцето си без ниви, без хляб и покрив.

— О, сега разбирам всичко! Златно сърце! Жестокият закон отнема имуществото на виновния и разорява вдовицата и сирачето. Могат да те измъчват до смърт, но ако не признаеш, няма да ограбят жена ти и детенцето ти. Ти се държа като истински мъж, а ти — истинска съпруга и истинска жена — беше готова да изкупиш избавлението му от мъките с цената на собствената си гладна смърт. Прекланям се пред твоя пол, който е готов да се самопожертвува, когато потрябва. Ще ви взема и двамата в моята колония. Там ще ви хареса. Това е фабрика, в която превръщам слепите и тъпи автомати в човеци.

XVIII
В кралските тъмници

Погрижих се за всичко и наредих да пуснат човека да си отиде. Много ми се искаше да накарам да разчекнат палача. Не заради качествата му на добър и усърден служител — нямах основания да го обвинявам в недобросъвестно изпълнение на службата, — а защото безпричинно беше нанесъл побой на младата жена и я беше оскърбил. Това научих от свещениците, които искрено желаеха наказанието му. Свещениците са най-неприятното племе, но понякога се показваха и от добрата си страна. Имам предвид няколко случая, които доказват, че не всички свещеници са мошеници и себелюбци. Мнозина, особено онези, които стояха по-близо до народа, се стараеха искрено и набожно да облекчат страданията му. Това ме ядосваше, но не можех да го изменя и затова не мислех за него — не ми е в нрава да разсъждавам за неща, които не мога да променя. Ядосваше ме още и защото привързваше народа към господствуващата църква. Естествено трябва да има религия, но според мен църквата трябва да е разделена на четиридесет независими враждуващи секти, които се дебнат една друга, както беше по мое време в Съединените щати. Съсредоточаването на властта в една политическа организация е винаги лошо нещо. А господствуващата църква е политическа организация. Тя е създадена за политически цели и заради тях се отглежда и угоява. Църквата е враг на човешката свобода, а доброто, което прави, би вършила още по-добре, ако беше разделена на секти. Не натрапвам това като закон. Може и да не съм прав, но това е едно мнение. Аз съм, разбира се, само човек, само един човек и мнението ми не стои по-високо от това на папата, но не и по-ниско.

Не можех да разчекна палача, но не можех и да оставя без последствие справедливото оплакване на свещениците. Той заслужаваше наказание. И аз го свалих от длъжността палач и го назначих за капелмайстор на новообразувания оркестър. Как ме молеше за пощада и ме уверяваше, че не умее да свири — мило извинение, но твърде евтино. В цялата страна нямаше музикант, който да можеше да свири.

На сутринта кралицата побесня, като узна, че не ще получи нито живота на Хуго, нито имота му. Но й обясних, че трябва да поеме върху себе си този кръст, защото, макар законът и обичаят да й дават право върху живота и имуществото на човека, аз бях съзрял в делото смекчаващи вината обстоятелства и го бях помилвал в името на крал Артур. Еленът е опустошил нивите му, той го е убил в раздразнение, не за облаги. След това го отнесъл в кралската гора, като е смятал, че по този начин виновникът не ще бъде открит.

Но да налея в главата на тази проклетница, че раздразнението е смекчаващо вината обстоятелство при убийство на елен и даже на човек, не можех и затова замълчах, като я оставих да се сърди, колкото си иска. Когато й обяснявах, между другото й казах, че избликът на гняв, който я бе обхванал при убийството на пажа, е също едно обстоятелство, което донякъде смекчава престъплението.

— Престъпление! — възкликна тя. — Какво приказваш! Престъпление, Боже мой! Човече, аз ще заплатя за момчето!

Наистина съвсем безполезно беше да се говори разумно с нея! Разбиранията, насаждани от детство, с нищо не се избиват; възпитанието — това е всичко. Говорят ми за характери. Това, което наричаме характер, е, просто казано, наследственост и възпитание. Ние нямаме собствени мисли, собствени мнения. Мислите и мненията ни се наслояват под влияние на възпитанието. Онова, което е собствено у нас и е като наша заслуга или наша вина, може да се помести на върха на една игла. А всичко останало ни е предадено от дългата редица предшественици, като се почне от Адам или пещерника, или маймуната, от които след билиони години упорито, уморително и неизгодно развитие е произлязла нашата сегашна порода. За себе си сред това трудно и нерадостно шествие между две вечности аз се стремя да изживея живота си възвишено, безупречно, да съхраня микроскопичната частица, която е моето същинско „аз“. А останалото може да отиде, ако ще, и в ада — безразлично ми е.

Не, проклета да е тази кралица! Тя имаше достатъчно мозък, но възпитанието я беше превърнало в животно, разбира се, само от гледна точка на хората, родени много векове след нея. Убийството на пажа не беше престъпление, а осъществяване на нейното право. Тя твърдо отстояваше правата си, без да съзнава несправедливостта им. У нея бе вкоренено непоколебимото и свободно от всякакъв контрол убеждение, че законът, който й позволява да убива, когото пожелае, е правилен и справедлив.

Няма що, дори и на сатаната трябва да признаем заслуженото. Всъщност тя заслужаваше похвала, но да сторя това, не можех. Думите ми засядаха в гърлото. Тя имаше право да убие момчето и никак не беше длъжна да плати за това убийство. Законът, според който убийството се заплаща, важеше за други, но не и за нея. Тя напълно съзнаваше, че постъпва великодушно и благородно, като плати обезщетение за това момче. И все пак не можех да й простя, защото пред очите ми непрекъснато се мяркаше образът на нещастната стара жена с разбито сърце и хубавото момче в копринени дрехи, залени в алена кръв. Как може да се заплати неговата смърт! Кому ще заплати? Тъй като аз самият не можех да я похваля, с голямо усилие й казах, че другите ще я похвалят.

— Ваше Величество, народът ще ви благодари за това.

Казаното за жалост беше истина. Мечтаех да доживея деня, когато ще мога да я обеся за този благороден жест. Законите им бяха лоши, неимоверно лоши. Един сеньор имаше право да убие роба си за нищо — за раздразнение, от лошотия или просто ей тъй, да минава времето. И коронованият имаше право да убива своите роби, т.е. поданиците си. Благородникът можеше да убие човек от простолюдието, но трябваше да плати с пари или жито. По закон благородникът имаше право да убие друг благородник съвсем безплатно, но трябваше да очаква отмъщение. Всички имаха право да убиват, когато си поискат, само хората от простолюдието и робите — не. Ако те убиеха, това се считаше за убийство, а законът го забраняваше. Ако убитият беше по-високопоставен, то с убиеца се разправяха най-жестоко. Причинеше ли простият човек макар и една драскотина на благородника, връзваха го на кон и го разкъсваха на части. Цели тълпи се стичаха на това зрелище, за да се повеселят и прекарат времето си приятно. Някои от развлеченията на изисканото общество бяха толкова престъпни, колкото и описаните от очарователния Казанова в главата, посветена на изтезанията на един от могъщите врагове на Людовик XV.

Нагледах се достатъчно на това ужасно свърталище и ми се искаше да отпътувам нататък, но не можех, защото бях намислил нещо и трябваше да го направя. Съвестта ми ме караше. Ако трябваше да сътворя отново човека, ей Богу, не бих му дал съвест! Тя носи на хората само неприятности. Тя прави много добрини, но в края на краищата не те възнаграждава. За предпочитане е доброто да е по-малко, а ползата — по-голяма. Впрочем това е мое мнение, а аз все пак съм само един човек; други, с по-беден опит от мен, могат да мислят другояче. И имат право да останат верни на възгледа си. Аз държа обаче на това: наблюдавах съвестта си години наред и съм убеден, че ми е причинявала много тревоги и мъки. Може би в началото съм я скъпял, защото ние ценим всичко, което притежаваме, но сега виждам колко съм бил наивен. Това изглежда още по-абсурдно, ако го погледнем и от друга страна: ако например в мен имаше някаква наковалня, щях ли да я ценя? Разбира се, не. А ако се поразмислим, ще разберем, че от гледна точка на удобството и съвестта, и наковалнята са еднакво неудобни. Ако не можеш да търпиш повече наковалнята, има начин да я унищожиш — да я разтвориш в някаква киселина. Начин да унищожиш съвестта си обаче не ми е известен, освен ако тя сама не заглъхне.

Тъй че работата беше много неприятна и никак не ми се искаше да се залавям, но мисълта за нея ме измъчваше цяла сутрин. Със стария крал беше безполезно да се говори — приличаше на изгаснал вулкан. Навремето си той е бил деен, но огънят му отдавна е утихнал и от него бе останала само купчина пепел. Не, кралят беше добродушен, ласкав, способен да ме разбере, но безполезен. Този тъй наречен крал нищо не представляваше. Цялата власт беше в ръцете на кралицата — истинския Везувий. От любезност можеше да ви опържи цяло ято врабчета и още начаса под същия предлог да изригне и погребе целия град. Впрочем случва се и така: вие очаквате най-лошото, а всъщност работата се оказва не дотам лоша.

Въоръжих се със смелост и се обърнах към нейно величество. Казах, че неотдавна съм правил обща инспекция на тъмниците в Кемелот и околността и ако разреши, на драго сърце бих разгледал нейната колекция от затворници. Тя се възпротиви; впрочем така и очаквах. Но сетне се съгласи. Това също очаквах, но не смятах, че ще се съгласи тъй скоро. Олекна ми. Тя извика войници с факли и ние се отправихме надолу към тъмницата. Тя се намираше под замъка и се състоеше от съвсем малки килии, вдълбани в самата скала. В някои от тези килии въобще не проникваше светлина. В една открихме някаква жена в парцали, която седеше на земята. Тя не отговори на въпросите ни и не произнесе нито една дума — само един-два пъти ни погледна през паяжината от заплетени над лицето й коси, сякаш искаше да види кой е нахълтал със светлина и шум в смътните сънища, от които се състоеше живота й. След това извърна лице, сложи ръце на коленете си и не мръдна повече. Жената приличаше на торба кости и на вид имаше около четиридесет години, но само на вид. Преседяла в тъмницата девет години, тя е била едва на осемнадесет, когато я пъхнали тук. Била от простолюдието и в деня на сватбата й сър Брез Санс Пите, един съседен лорд, я хвърлил в тъмницата. Баща й бил васал на лорда. В деня на сватбата си тя му отказала това, което впоследствие бе получило название „lе droit du seigneur“ — „правото на сеньора“. Нещо повече — отвръщайки на насилието с насилие, тя проляла няколко капки от неговата свещена кръв. На помощ на невестата се притекъл женихът, защото помислил, че животът й е в опасност. Той изтласкал в гостната, препълнена с изплашени сватбари, удивения и дълбоко обиден лорд. И понеже собствената тъмница на лорда била претъпкана, той помолил кралицата да приюти двамата осъдени. Те така си и седяха оттогава в тази тъмница. Били хвърлени тук един час след извършеното престъпление и оттогава нито веднъж не се видели. Така лежаха те цели девет години в тъмнина като подземни черни жаби, вградени в една и съща скала, само на няколко крачки един от друг — и не знаеха за това. В първите години постоянно питали, с молби и сълзи, които биха затрогнали дори камъните: „Жив ли е той!“ — „Жива ли е тя!“ Но сърцата не са камъни и те не получавали отговори. С времето престанали да задават този въпрос — и какъвто и да е друг. Като чух историята им, пожелах да видя жениха. Този тридесет и четири годишен човек изглеждаше на шестдесет. Седеше на четвъртит камък, с клюмнала глава и подпрени на коленете лакти. Дълги коси го закриваха. Той мълвеше нещо на себе си. Повдигна лице и бавно ни изгледа с равнодушни, унили очи, заслепени от светлината на факлите, после отново отпусна глава и повече не се заинтересува от нас. Но имаше неми свидетели на това, което бе преживял. На китките и глезените му още тъмнееха стари белези, а на камъка, върху който седеше, бяха прикрепени вериги с наръчници. Сега наръчниците и оковите се валяха по земята, покрити с дебела ръжда. Веригите престават да са нужни, щом затворникът падне духом.

Не успях да накарам човека да се осъзнае. Заповядах да го отведат при нея, неговата невеста, която някога е била въплъщение на цялата земна красота — рози, роса и бисери, облечени в плът, диво и съвършено създание на природата, с очи, каквито никой друг не е имал, с глас, какъвто никой друг не е имал, със свежест и грация, с прелест, които му се стрували като съновидение. Застоялата му кръв отново ще закипи, когато я види…

Останах разочарован. Те седяха на земята и се гледаха с някакво смътно учудване, с угаснало животинско любопитство. След това забравиха един за друг, сведоха очи и мислите им заблуждаха отново в далечната страна на виденията и сенките, за които нищо не знаем.

Заповядах да ги пуснат на свобода и да ги придружат до близките им. Това никак не се понрави на кралицата. Лично тя не беше заинтересована от тази работа, но не искаше да постъпи неучтиво спрямо сър Брез Санс Пите! Обаче аз я уверих, че ако той започне да се вълнува, ще намеря способ да го успокоя.

От тези плъхови дупки извадих на свобода четиридесет и седем затворници и оставих само един-единствен в тъмницата. Той беше лорд и беше убил друг лорд, далечен родственик на кралицата. Онзи друг лорд имал намерение да убие този лорд и го нападнал из засада. Но нашият лорд го надвил и му прерязал гръкляна. Оставих го в тъмницата не заради убийството, а за това, че от лошотия засипал единствения кладенец на едно от своите бедни села. Кралицата възнамеряваше да го обеси заради убийството на нейния роднина, но не й позволих: не е престъпление да убиеш човек убиец. Но с удоволствие й разреших да го обеси, задето е засипал кладенеца; и тя се зарадва много: по-добре така, отколкото никак.

Боже, за какви нищожни провинения бяха попаднали в затвора повечето от тези четиридесет и седем мъже и жени! Едни от тях в нищо не бяха виновни, а други — само за това, че са разсърдили не кралицата, а някой от нейните приятели. Затворникът, който последен бе попаднал тук, лежеше заради няколко непредпазливи думи. Той казал, че всички хора са еднакви, че се отличават един от друг само по дрехите. Заявил, че ако съблекат целия народ гол и пуснат някой чужденец, той не би могъл да отличи краля от лекаря и херцога от лакея. Види се, идиотското възпитание не е успяло да превърне мозъка на този човек в каша. Освободих го и го пратих във фабриката.

Няколко от килиите, вдълбани в скалата, бяха точно над пропастта. Във всяка от тях имаше по един тесен като конец процеп, през който до затворника достигаше по някой благословен слънчев лъч. Съдбата на един от тия хора беше особено печална: от своето мрачно лястовиче гнездо, високо горе в скалите, той можел да вижда през процепа своя дом, там, ниско в долината. Цели двадесет и две години го гледал с тъга и трепет в сърцето. Нощем виждал светлината в прозорците, денем — как влизат и излизат хората; кой именно — от такова разстояние не можел да разпознае, но знаел, че това са жена му и децата му. Неведнъж през тези години виждал в дома си празници и се стараел и той да се радва и се питал дали е сватба или нещо друго. Виждал погребения и сърцето му се разкъсвало. Виждал добре ковчега, но не можел да определи големината му и не разбирал кой е умрял — жена или дете. Виждал как погребалното шествие със свещеници и хоругви се насочва тържествено по пътя, отнасяйки със себе си тайната, която той не можел да разгадае. Оставил в дома си жена и пет деца. За деветнадесет години той видял пет погребения и всеки път те били тъй пищни, че знаел — не погребват слуга. Следователно бе загубил вече пет от своите съкровища. Останало му бе още едно — безкрайно, неизразимо скъпо: но кое? Жената? Или някое от момчетата?

Този въпрос го измъчвал ден и нощ, когато спял и когато бодърствувал. Е, да, животът му не бил празен, а тънкият лъч светлина в затвора предпазвал от разрушение тялото и разума. Човекът беше здрав. Когато ми разказа тъжната си история, изпитах същото, което и вие бихте изпитали, ако сте поне малко любопитни: дори повече от самия него горях от желание да узная кой е останалият жив от семейството. Сам го заведох у дома му. Каква покъртителна картина! Тайфуни и циклони от необуздана радост на близките му и цяла Ниагара от щастливи сълзи… Жена му, навремето съвсем млада, сега беше с прошарени коси, а децата — пораснали и някои от тях задомени. И всички от семейството живи. Можете да си представите докъде бе стигнала кралицата в своята дяволска изобретателност. Тя хранела особена ненавист към този затворник и устройвала тия погребения, за да сломи сърцето му. Най-гениалната й мерзост била да остави един от членовете на семейството непогребан, за да измъчи с догадки старата му изтерзана душа.

Ако не бях аз, той щеше така да си умре в тъмницата, Фея Моргана го мразеше от все сърце и никога нямаше да го помилва. А всъщност какво е било престъплението му: без зъл умисъл казал, че кралицата има червени коси. Това беше истина, но не е трябвало да го казва. Когато червенокоси хора заемат високо обществено положение, косите им са кестеняви.

Помислете си само: за петима от тези четиридесет и седем затворници не се знаеше нито кога са вкарани в тъмницата, нито за какви престъпления, нито как се казват. Една жена и четирима мъже — прегърбени, сбръчкани старци с изгаснал разум. И самите те отдавна бяха забравили всички подробности. Не можеха да кажат за себе си нищо положително. Правеха само смътни догадки, всеки път различни.

В тъмницата бяха назначени свещеници, които се молеха всеки ден със затворниците и им припомняха, че те са тук по волята божия и Бог в неизказаната си мъдрост познава по-добре насъщната им нужда. Учеха ги, че смирението, търпението и покорността на хората от прост произход пред угнетителя са угодни на Бога. И докато петимата стоели в затвора, свещениците се сменяли на няколко пъти и отнасяли със себе си смътните предания за миналото на тези жалки човешки отрепки. Така че от преданията можеше да се разбере само срокът на наказанието, но не и нещо за престъплението и имената им. От преданията се разбираше, че нито един от петимата не бе видял дневна светлина най-малко тридесет и пет години. Но колко време не бяха виждали дневна светлина преди тези тридесет и пет години, беше невъзможно да се узнае. На краля и кралицата беше само известно, че нещастниците са им предадени по наследство заедно с трона от предишната фирма. Но по наследство бяха преминали само хората, не и сведенията за тях. Затова наследниците не ги ценяха и не се интересуваха за тях. Попитах кралицата:

— Кажете, за Бога, защо не сте ги освободили досега?

Този въпрос я озадачи. Да, защо всъщност? Чисто и просто, не й дошло наум. Така, без да подозира, тя беше предусетила историята на бъдещите затворници от замъка Иф. Много добре разбирах, че за нея тия наследени затворници бяха просто имущество. А когато ти падне имущество по наследство, не го захвърляш дори и да няма никаква цена за теб.

Заслужаваше да се види шествието на тези прилепи, когато ги изведоха на свобода, на яркото вечерно слънце, след като им завързаха очите, за да не ослепеят. Скелети, привидения, плашила — ето на какво се бяха превърнали тези най-законни деца на монархията по милостта на Бога и на господствуващата църква. Разсеяно промърморих на себе си:

— Как ми се иска да ги фотографирам!

Случвало ли ви се е да имате работа с хора, които никога не признават да им е неизвестна някоя звучна дума? Колкото по-невежи са те, толкова повече се стараят да докажат, че нищо не ги учудва. Кралицата беше точно от тях и постоянно правеше най-неуместни глупости. Като чу думите ми, тя се позамисли, после лицето й внезапно просия и тя заяви, че сама ще се погрижи за тази работа. Мислех си: „Какво ли разбира под фотография?“ Но нямаше много време за размишляване. Тя се втурна с брадва в ръка към освободените.

Много забавна жена беше тая Фея Моргана! По мое време бях виждал много жени, какви ли не щеш, но тази надминаваше всичко видяно досега. Този случай беше много характерен за нея. Тя разбираше от фотография толкова, колкото свиня от кланденчова вода… За да не се покаже проста, реши да им отсече саморъчно главите с брадва!

XIX
Странствуващото рицарство като занаят

На следния ден, в ранно слънчево утро, със Сенди отново тръгнахме на път. Толкова приятно беше да вдъхвам с пълни гърди, да поемам цели кофи чист, освежен от росата и напоен с горски мирис въздух след прекараните два дни и две нощи в непоносимата воня на онова кукумявско гнездо; там се задушавахме и тялом, и духом. Впрочем аз говоря само за себе си — Сенди беше навикнала от детство да се движи сред хайлайфа и се чувстваше превъзходно в този замък.

Бедното дете! Езикът й трябваше да преустанови работата си за известно време и аз предугаждах, че всички последствия от тази почивка ще се обърнат срещу мен. Не се излъгах. Но в замъка тя толкова пъти ме спасява и толкова пъти ме подкрепя с колосалната си глупост, която в случая струваше повече от двойно по-голяма мъдрост, че й позволих да пусне в движение мелницата си — заслужаваше. Дори не трепнах, когато започна:

— А сега да се върнем на сър Мархауз, който се упътил на юг с девицата, която карала тридесетата зима, откакто се била родила…

— Смяташ ли, Сенди, че този разказ ще ти помогне да попаднеш в дирите на каубоите?

— Разбира се, благородни милорде.

— Тогава продължавай! Ще се помъча да не те прекъсвам, започни съвсем отначало, карай с пълна пара, а аз ще напълня лулата си и ще слушам внимателно.

— … А сега да се върнем на сър Мархауз, който се отправил на юг с девицата, която карала тридесетата зима, откакто се била родила. Те навлезли в девствена гора и в гората ги настигнала нощта. И по дъното на дълбок дол се добрали до един херцогски замък, който се обитавал от херцога на Южните Блата, и там помолили да ги пуснат да пренощуват. На сутринта херцогът пратил до сър Мархауз известие да се приготовлява. Сър Мархауз станал, надянал бронята си, изслушал литургията, закусил и се метнал на коня си в двора на замъка, защото там трябвало да се срещнат. Херцогът вече го очаквал, също възседнал коня си, тежковъоръжен с броня, а до него — шестимата му синове и всеки от тях с по едно копие, и те се сблъскали, и херцогът и двамата му синове строшили копията си о сър Мархауз, но сър Мархауз държал копието си нагоре и не закачил никого от тях и тогава се спуснали връз него останалите четирима синове на двойки. Първата двойка си строшила копията о сър Мархауз, а после и втората двойка си строшила копията. И през всичкото това време сър Мархауз не ги закачил. Той се нахвърлил върху херцога, ударил го с копието си и този рухнал заедно с коня наземи.

И след това сър Мархауз свалил шестимата синове. И тогава сър Мархауз слязъл от коня си и подканил херцога да се предаде, иначе ще го убие. Тогава няколко от синовете на херцога се окопитили и отново понечили да се хвърлят връз Мархауз. Тогава Мархауз казал на херцога: „Укроти синовете си, иначе всинца ви ще убия!“ Херцогът, като видял, че не може да убегне от смъртта, заповядал на синовете си да се предадат на Мархауз. И те всички паднали на колене и му протегнали дръжките на мечовете си и рицарят приел мечовете им. После помогнали на баща си да се изправи и след това всички дали обещание да не вдигат никога оръжие срещу крал Артура и на Петдесетница да се явят в двора му и да се предоставят на неговата милост…

Така гласи историята, благородни лорд Майсторе. И нека сега да знаете, че същият този херцог и шестимата му синове са тези, които вие също победихте и също изпратихте при крал Артур!

— Какво приказваш, Сенди, не може да бъде!

— Да пукна, ако лъжа!

— Добре, добре… Кой ти е мислил някога — цял херцог и шест херцогчета! Какво ще кажеш, Сенди, елегантен лов! Странствуващото рицарство е тъпашки занаят, и то доста уморителен. Все пак започвам да разбирам, че е и доходен, стига да имаш късмет. Не мисли, че искам да се залавям с него — пазил ме Господ! Ни едно здраво и честно предприятие не бива да се основава на спекулации. Какво би останало от сполуката на странствуващия рицар, ако се отхвърлят всички глупости и се вземат само трезвите факти? Сполуката на рицаря е все едно сполука на търговец на свине… Забогатяваш внезапно… За ден, за неделя може би, и след това някой друг вземе, че задръсти пазара на свине и цялата ти търговия отива на вятъра. Нали тъй, Сенди?

— Умът ми не догонва вашата реч, сър, и най-простите слова ми изглеждат тъй дълги и объркани…

— Няма какво да усукваш, Сенди, както казах, така е. Знам, че това е така. Ще ти кажа и нещо повече: ако човек размисли добре, ще види, че странствуващото рицарство е по-лошо и от търговията на свине, понеже в случай на несполука на търговеца все пак му остава свинско месо и някой го изяжда. А какво имущество остава на странствуващите рицари, ако ги постигне несполука? Купчина накълцани тела и две гальоти старо желязо. Може ли това да се нарече имущество? Не, дайте ми по-добре свинете. Прав ли съм, или не?

— Ах, навярно… главата ми е малко разтърсена от всички тези преживелици, тъй че нито самата аз, нито сам вие, но струва ми се, че ние и двамата навярно…

— Не, главата ти няма нищо общо с това, Сенди. Тя е в ред, но там е бедата, че от сделки нищо не разбираш. Залавяш се да спориш за търговия и всякога объркваш конците. Да оставим този разговор. Ловът ни е добър — с него няма да ни е срам да се покажем в двора на крал Артур. Та за каубоите ми беше думата. Чудна е тази страна: тукашните жени и мъже никога не остаряват. Да вземем например тази Фея Моргана — изглежда свежа и млада като васарска ярчица. Или този стар херцог на Южните Блата, той и досега размахва ту меч, ту копие, макар да има такава голяма челяд. Ако се не лъжа, сър Гоуен е убил седем негови синове и въпреки това са му останали шестима за сър Мархауз и за мен. Ами онази девица с шестдесетте зими, която все още се развява насам-натам, без да се тревожи от преклонната си възраст, лъхаща на хладен гроб…

Впрочем на колко си години, Сенди? За първи път не ми отговори. Вероятно мелницата й беше в ремонт. Или нещо друго.

XX
Замъкът на людоедите

За три часа — от шест сутринта до девет — изминахме десет мили. Това не беше малко за коня, който носеше троен товар — мъж, жена и железни доспехи. После спряхме за дълга почивка под сенчести дървета край един бърз поток.

Неочаквано по пътя се зададе рицар. Той свърна коня си към нас. Като приближи, дочух, че говори нещо на себе си, но сетне се разбра, че стене, псува и кълне. Зарадвах се на срещата, защото на гърдите му висеше рекламна дъска, на която беше написано с блестящи букви:

УПОТРЕБЯВАЙТЕ ПЕТЕРСОНОВАТА ПРОФИЛАКТИЧНА ЧЕТКА ЗА ЗЪБИ!

НАЙ-ДОБРАТА ОТ ВСИЧКИ!

Зарадвах се, тъй като беше един от моите рицари — сър Мадок дьо ла Монтен, висок здравеняк, прославил се е това, че веднъж насмалко не прехвърлил сър Ланчелот през опашката на коня. За това велико събитие той разказваше на всеки нов познат — под какъвто и да е предлог. Но в живота му се бе случило и друго, почти толкова велико събитие, за което не разправяше, ако не го питаха. Случката всъщност е такава: не бе успял да свали сър Ланчелот от коня само защото сър Ланчелот, без да го дочака, сам го свалил преди това. Този простодушен, едър дембелин не намираше голяма разлика между двете събития. Обикнах го и дружех с него, тъй като гледаше на работата си добросъвестно. Каква внушителна фигура представляваше той с широките си плещи, с лъвската си глава, украсена с пера, с грамадния си щит, върху който личеше странен герб — изображение на ръка в желязна ръкавици, която държи четка за зъби, и отдолу надпис:

ТЪРСЕТЕ НАВСЯКЪДЕ „НОВОДОНТ“

„Новодонт“ беше зъбна паста, която пуснаха в продажба.

Сър Мадок дьо ла Монтен ми каза, че бил много уморен. И наистина изглеждаше доста изтощен, но не искаше да слезе от коня си. Обясни ми, че трябва да догони човека, който разпространява вакса за печки, и започна да го псува най-отчаяно. Разпространението на вакса за печки беше възложено на сър Осез Сюрлюзки, един храбър рицар и известен с това, че веднъж на турнир се сражавал със самия сър Гарис, разбира се, безуспешно. Беше веселяк и нищо не вземаше насериозно. Ето защо реших да му възложа пропагандата на вакса. Там е работата, че железни печки в Британия още нямаше и затова на ваксопродавците не гледаха сериозно. Това, което се изискваше от един агент на вакса, бе да подготви обществото, внимателно и постепенно, за предстоящата велика промяна, тъй че като се появи желязната печка, публиката вече да разбира необходимостта да я държи спретната.

Сър Мадок беше разстроен и псуваше свирепо. Той напълно съзнаваше, че псувните ще го доведат пред прага на ада, но не можеше да се въздържи. Нито искаше да слезе от коня си, нито да си почине, нито да слуша нещо друго, докато не намери сър Осез и си разчисти сметките с него. От несвързаните му думи разбрах, че на разсъмване случайно срещнал сър Осез, който му казал, че ако тръгне напреко през гори, долове, през поля и блата, ще настигне едни пътешественици, които непременно щели да купят всичките му пасти и четки за зъби. Сър Мадок с присъщото си усърдие се втурнал по указаното направление и след тричасово мъчително галопиране настигнал своята клиентела. А то каква била работата: пред него стоели петимата беловласи старци, които предишната вечер бях освободил от затвора. Горките създания! Може би преди двадесет години някой още да е знаел какво е корен на зъб или дори какво е зъб!

— Ще го стрия на прах! — заканваше се сър Мадок. — Ще го полирам като печка, само да го намеря! Тая работа оставете на мене. Едно ще знаете: който мисли да ми устройва такива шеги, не трябва да остане между живите, ако ще и да се казва Осез. Дадох велика клетва да си отмъстя. И ще си отмъстя!

След тези думи и още много други той вдигна бързо копието си и се втурна нататък.

Следобед в едно бедно селце и ние попаднахме на един от тия старци. Той плуваше сред любовта на роднини и приятели, които не бе виждал петдесет години. Около него се въртяха и го милваха потомци, които той изобщо не беше виждал; но за него и те, и останалите бяха еднакво чужди, защото паметта му бе изгаснала и разумът му бе мъртъв. Ще ви се стори невероятно, че човек може да преживее половин век в една тъмна дупка като плъх, но неговата жена — старица — и оцелелите връстници потвърдиха, че това е така. Те помнеха как той, здрав и силен мъж, целунал дъщеричката си, оставил я в ръцете на майка й и се отправил в мрака на забравата. Обитателите на замъка не знаеха колко години е престоял в тъмницата за отдавна забравеното провинение. Но старата му жена знаеше, знаеше също и остарялата му дъщеря, заобиколена от женени синове и омъжени дъщери. Тя жадно се вглеждаше в баща си, който цял живот е бил за нея само звук, мисъл, безплътен образ, предание — и изведнъж изниква пред нея като жив човек.

Интересно наистина. Но аз отбелязвам тази случка в записките си поради друга, според мен още по-интересна причина. Дори и тъй страшната несправедливост не предизвикваше у тези стъпкани хора никакъв гняв против угнетителите. Предшествениците им и самите те бяха търпели такива безкрайни жестокости и обиди, че нищо не можеше да ги уплаши вече освен добрината. Да, интересно е да се види до какво дълбоко падение робството бе довело народа. Съществуването им се заключаваше в търпение, безразличие и нямо, безропотно примирение със съдбата. Дори въображението им беше съвсем затъпено. А щом може да се каже това за някого, значи, че той е стигнал до самото дъно и по-ниско не може да слезе.

Съжалявах, че си губя времето с такива мисли. Преживелиците ми не подхождаха на един държавник, който мечтае да извърши революция по мирен път, защото тези впечатления потвърждаваха неоспоримата истина, че колкото и да бърборят добродушните философи и да се стараят да докажат обратното, нито един народ досега не е купил свободата си с приятни разсъждения и морални доводи. За да успее една революция, тя трябва да започне с кръвопролития. Това е исторически закон, който не може да се заобиколи. Ако историята ни учи на нещо, то е именно на този закон. Следователно тука беше нужен терористичен режим, където да играе гилотината, но аз не бях човек, за тази работа.

Два дена по-късно, към пладне, Сенди започна да проявява признаци на вълнение и трескаво очакване. Каза, че се приближаваме към замъка на людоедите. Бях изненадан и да си призная — неприятно изненадан. Целта на нашето пътешествие постепенно беше излязла от съзнанието ми и сега, когато внезапно ми напомниха за нея, бях потресен от необикновената й близост. С всяка минута Сенди все повече се вълнуваше. Вълнувах се и аз, тъй като вълнението е заразително. Сърцето ми започна силно да хлопа. С него не можеш излезе на глава — то хлопа и тогава, когато разумът е изпълнен с хладно презрение. Когато Сенди ме помоли да спрем и в същия миг скочи от коня и почти пълзешком започна да се промъква към храсталаците в края на една стръмнина, ударите станаха по-силни и по-чести. То тупкаше и тогава, когато Сенди, скрита в шубраките, се вглеждаше внимателно долу, в далечината; тупаше и когато припълзях на колене до нея. Очите й горяха. Като посочи с пръст в далечината, тя задъхана прошепна:

— Замъкът! Замъкът! Виждате ли, ето го!

Какво приятно разочарование! Отвърнах:

— Замъкът? Та това е свинска кочина. Свинска кочина, оградена с плет.

Тя ме погледна учудено и печално. Лицето й потъмня. Замълча и потъна в размишления.

— По-рано той не беше омагьосан — каза тя най-после. — Какво странно чудо! За един се явява омагьосан и превърнат в нещо долно и позорно, а друг го вижда както преди — непроменен, могъщ и прекрасен, виждат дълбокия ров, който го заобикаля, виждат кулите и знамената по тях, развяващи се в синьото небе. Защити ни, Господи! Сърцето ми изстива при мисълта, че скоро ще видя прелестните пленнички, че милите им лица са помрачени от дълбоки грижи. Ах, ние доста се забавихме и заслужаваме укор!

Разбрах, че сега идва мой ред да кажа и аз нещо. Замъкът бе омагьосан за мене, но не и за нея. Да споря ли да я убеждавам, би било просто губене на време; оставаше ми само да се съглася с глупостите й и аз казах:

— Това е твърде обикновен случай: една и съща вещ да бъде за едни омагьосана, а за други — не. Ти, Сенди, сигурно си слушала за подобни случаи, макар и да не си ги срещала. Но нищо, няма значение, няма за какво да съжаляваме. Напротив — дори е по-добре. Ако тези дами се окажат свини за всички и за самите тях, ще трябва човек да го разомагьосва. Но за да се развали магията, трябва да се знае с какви заклинания е работено. Да се премахне магията е много рискована работа: ако човек няма правилния ключ на заклинанията, може да сбърка и да превърне свинете в кучета, кучетата — в котки, котките — в плъхове и тъй нататък, докато се превърнат в газ без цвят и мирис, че иди го гони после. Но за щастие дамите са омагьосани само за моите очи и затова не е необходимо да се разваля магията. Тези дами са си останали дами за тях, за теб и за всички други. От моето заблуждение никак няма да пострадат, защото, като видя свиня, ще зная, че в действителност тя е дама и ще се обръщам към нея като към дама.

— Благодаря, мили мой лорде, вие говорите като ангел! Знаех, че ще ги освободите, защото вие сте способен на велики дела и защото сте могъщ рицар, с когото не може да се сравнява ни един от живите на земята.

— Няма да оставя нито една-едничка принцеса в кочината, Сенди. Но кажи ми кои са тези трима, които заслепените ми очи виждат като мършави свинари?

— Людоедите ли? И те ли са превърнати? О, Боже, о, какво чудо! И сега започвам да се страхувам: как ще пресметнете ударите си, когато пет части от телата им са невидими за очите ви? Ах, бъдете предпазлив, прекрасни сър! Подвигът, който ви предстои, е по-опасен, отколкото съм предполагала.

— Не се безпокой, Сенди! Това, което трябва да зная, е кои части от людоеда са невидими. И това го зная. Също зная къде се намират неговите нежни органи. Не се бой, ще ликвидирам набързо тези говедари. Чакай ме тук.

Тя се отпусна на колене; лицето й беше смъртно бледо, но сърцето й пълно с кураж и надежда. Оставих я в това положение и се отправих към кочините, където сключих сделка със свинарите. Те с удоволствие ми продадоха всичките си свине; заплатих им кръгло шестнайсет пенса — значително по-високо от пазарната цена. Бях дошъл тъкмо навреме, защото на следния ден свинарите очакваха гости от църквата, лорда и бирниците, които щяха да оставят тях без свине и Сенди — без принцеси. А сега ще платят данъка си с пари и ще остане нищичко и за тях. Един от тези свинари имаше десет деца. Той разказа, че когато миналата година дошъл свещеникът и взел най-тлъстата свиня за десятък, жена му се хвърлила срещу него, поднесла му детето и извикала:

— Чудовище безчувствено, защо ми оставяш детето, когато ми вземаш всичко, с което го храня!

Колко интересно! Точно същото се бе случило в Уелс по мое време, и то под властта на същата господствуваща църква. Мнозина мислят, че тя е променила същността си, но в действителност е променила само външността си.

Отпратих свинарите, отворих вратника и дадох знак на Сенди. Тя дойде — не, а притича, понесе се като пожар в степ. И като я видях как се спуща от свиня на свиня, как течаха радостни сълзи по бузите й, как притискаше животните до сърцето си, как ги целуваше, как ги галеше и ги наричаше със звучни аристократични имена, хвана ме срам за нея и за човешкия род.

Предстоеше ни да закараме свинете в дома им, на десет мили оттук. Никога не бях виждал по-капризни и по-опърничави дами. Те не признаваха никакъв път, никаква пътека; разбягаха се на всички страни, в храсталаци, по скали и хълмове, катереха се по най-трудните места, където е невъзможно да ги настигнеш. Нямах право да ги бия, защото Сенди не можеше да понася обноски, каквито не подобават на високия им ранг. Даже и към най-досадната дърта свиня трябваше да се обръщам с „миледи“ и „ваше височество“. Тежко и неприятно беше да препускам в броня след свинете ту насам, ту натам. Особено пък една малка графиня с желязна халка на зурлата и почти без четина на гърбината се оказа така дяволски своенравна, че ме принуди да я гоня цял час през най-непроходими места, а когато я настигнах, се намерих на същото място, откъдето бе започнала гонитбата. Най-после я хванах за опашката и започнах да я тътря, без да обръщам внимание на квиченето й. Но в същия миг дотича ужасена Сенди и каза, че е свръхнеделикатно да се влачи една графиня за шлейфа.

Вече се мръкваше, когато наблъскахме свинете в дома им — не всичко, но повечето от тях. Липсваше принцеса Неровенс де Морганор и двете й придворни дами — мис Анжела Бохун и демоазел Елен Куртмен, първата от които бе една млада, черна свинка с бяло петно на челото, а втората — кафява, с тънки крачета, леко накуцваща с предното дясно. И двете бяха най-опърничавите свини, които съм срещал досега. Липсваха също и няколко прости баронеси, но, да си призная, отсъствието им не ме огорчи ни най-малко. Изпратиха слуги с факли, като им заповядаха да претърсят планината и гората.

То се знае, цялото стадо трябваше да бъде настанено в замъка. Господи, никога не бях виждал такова нещо! Никога не бях чувал такова нещо! Никога не бях помирисвал такова нещо!

XXI
Поклонниците

Най-после се добрах до постеля! Чувствувах се неизказано уморен. Как приятно и сладко е да изпънеш тялото си и да отпуснеш отеклите мускули! Но трябваше да се задоволя само с това — за заспиване и дума не можеше да става. Аристократките квичаха, грухтяха из коридорите и залите като на дяволско сборище. Не ме оставиха да заспя. А когато не спя, разбира се, размишлявам. Размишлявах главно за интересното заблуждение на Сенди.

Тя беше без съмнение напълно нормална, доколкото в кралството се раждаха такива, обаче от моя гледна точка се държеше като умопомрачена. Това е то силата на възпитанието, внушението и образованието! Могат да накарат човека да повярва във всичко. Като се поставих на мястото на Сенди, се убедих, че тя съвсем не е умопомрачена. Ако тя застанеше на мое място, щеше без усилие да разбере колко лесно човек може да мине за луд в очите на онзи, когото са учили и възпитавали другояче. Ако кажех на Сенди, че съм виждал вагон, който без всякакви заклинания се носи с петдесет мили в час, че съм виждал човек, който, без да е магьосник, се качва в кошница и лети над облаците, че сам аз, без помощта на магии и вълшебства, съм разговарял с човек, намиращ се на стотици мили разстояние от мен, тя веднага би ме помислила за умопобъркан. Всички около нея вярваха в магиите и никой не се съмняваше в тяхното съществуване. Населението на Артуровото кралство не се съмняваше във възможността да бъде превърнат един замък в кочина и обитателите му — в свине, както жителите на Кънектикът не се съмняват във възможността да говорят по телефон. И в двата случая всяко съмнение би било неопровержимо доказателство за смахнатост. Да, трябва да призная, че Сенди беше напълно нормална. А за да ме счита тя за нормален, трябваше да запазя за себе си сведенията за действуващите без заклинания локомотиви, балони, телефони. Аз вярвах, че Земята не е плоска, че не е подпряна на стълбове и над нея няма покривало, което да я защитава от водата, запълваща цялото небесно пространство. Но понеже бях единственият в кралството човек, който застъпва такива нечестиви и престъпни възгледи, най-добре беше да си мълча, ако не исках да ме сочат като смахнат.

На сутринта Сенди събра свинете и им поднесе закуска, обслужвайки ги с такава дълбока почтителност, каквато родените на нейния остров, древни и съвременни, винаги изпитват към хората със знатен произход независимо от умствените им и нравствени качества. И на мене биха сложили при свинете, ако произхождението ми съответствуваше на високото положение, което заемах. Но като човек с обикновен произход бях принуден да ям отделно от тях, и, честно казано, не се оплаквах. Ние със Сенди закусихме на отделна маса. Стопаните на къщата ги нямаше. Попитах:

— Голямо ли ви е семейството, Сенди, и къде е то?

— Семейство?

— Да.

— Какво семейство, добри ми лорде?

— Как какво семейство — твоето семейство.

— Да си призная, не те разбирам. Аз нямам никакво семейство.

— Нямаш семейство? Та това не е ли вашият дом, Сенди?

— Не, защо пък моят дом. Аз нямам никакъв дом.

— Но чия е тогава тази къща?

— О, да знаех, с удоволствие щях да ви отговоря.

— Как, ти не познаваш дори стопаните на къщата! Но кой ни е поканил тук?

— Никой не ни е канил. Ние сами дойдохме и това си е.

— Но слушай, момиче, това е такава постъпка… Та това е върхът на безобразието! Ние се вмъкваме най-нахално в чужда къща, претъпкваме я догоре с най-изисканата аристокрация, каквато досега е отглеждана под слънцето, и накрая излиза, че не знаем дори името на хазаина. Как можа да се осмелиш! Това е необикновено нахалство! Бях сигурен, че тук е твоят дом. Какво ще каже стопанинът?

— Какво ще каже ли? Че какво друго може да каже, освен да ни благодари.

— Да благодари? За какво?

По лицето й се изписа пълно недоумение.

— Наистина, сър, вие смутихте разсъдъка ми със странни думи. Нима мислите, че на хазаина ще му се падне втори път високата чест да приеме такива важни гости, каквито благодарение на нас го удостояват с посещението си?

— Не, моля ти се, не! Такава чест никога вече не ще му се падне. Дори се басирам, че за първи път е удостоен с такова приятно посещение.

— И значи той трябва да е благодарен и нека прояви благодарността си със слова и смирение. Ако постъпи иначе, той е куче или потомък и прародител на кучета.

Положението, в което бяхме изпаднали, ми се струваше неловко. Опасявах се да не се влоши още повече. Може би най-благоразумното ще бъде да подберем свинете и да се махаме. Затова казах:

— Напразно се маем, Сенди. Време е да съберем нашите аристократки и да тръгнем на път.

— Къде, благородни сър Майсторе?

— Как къде? Нали трябва да ги придружим до домовете им?

— Ах, чуйте го само какво приказва! Та те са от всички краища на земята! Всяка да бъде заведена в своя дом?! Но нима мислите, че сме в състояние да извършим всички тия пътешествия през краткия си живот, чийто близък край е бил определен от този, който е създал и живота, и смъртта, който е създал Адама прегрешившия, който под изкушението на една жена е прегрешил, която под съблазънта на най-величайшия враг на човечеството, змията на княз Сатана, която от векове се влачи към този зъл грях с непреодолима злоба и завист, свиваща гнездо в неговото сърце заради несбъднатите негови честолюбиви желания, които бяха разкривали и загрозили духа му, някога тъй чист и непорочен, щото му бе позволено да обитава заедно с лъчезарните тълпи на своите братя за слава на самите небеса, където витаят само достойните и…

— Да го вземат мътните!

— Милорд!

— Ти знаеш, че сега нямаме време за такива дълги разсъждения. Щяхме да заведем всичките по домовете им за времето, което ти изгуби в доказване, че не ще успеем да ги заведем. Не трябва да се говори, а да се действува. Позадържай малко езика си, спирай мелницата. Сега не е време за дърдорене. По-малко думи, повече дела. Кой ще заведе аристокрацията по домовете й?

— Техните приятели. Те ще дойдат от всички краища на земята.

Тези думи паднаха като гръм от ясно небе. Беше така приятно, както е приятно на затворника съобщението за помилване. Разбира се, Сенди ще остане тук със своите принцеси.

— Е, тогава, Сенди, тъй като доведохме до благополучен край възложената ни работа, аз трябва да отида при краля и да му докладвам и ако някога пак…

— Аз съм готова. Ще тръгна с теб.

Помилването беше отменено.

— Как? Ще дойдеш с мен? Защо?

— Нима съм способна да изменя на рицаря си? Такава измяна би ме покрила с безчестие. Аз не бива да се разделям с теб дотогава, докато някой друг рицар в рицарски двубой на полето на честта не те победи и не ме отвлече. Бих била достойна за осъждане, ако допуснех дори в мислите си, че такова нещо може да се случи.

„Избран за дълго — въздъхнах. — Няма що, трябва поне да се постарая да извлека някаква полза от това.“ Казах й:

— Добре. Тогава да тръгваме веднага.

Докато тя проливаше прощални сълзи за свинете, аз подарих цялата кралска аристокрация на слугите. Помолих ги да вземат метли и да изметат пода на помещенията, в които се бяха разполагали и разхождали знатните дами, но слугите заявиха, че не си струва трудът. Освен това метенето би нарушило традицията и би дало повод за различни тълкувания… Нарушението на традицията — това бе достатъчно. Британският народ е способен на всякакво престъпление, само не на такова, което нарушава традицията. Слугите заявиха, че ще постъпят според традицията, съществуваща от незапомнени времена и осветена от самата старинност: те ще посипят пода на стаите и коридорите с прясна слама и по този начин ще скрият следите от посещението на аристократичните гости. Това беше някаква сатира на природата. Методът беше научен, геологически. Увековечаваха се родовата аристократична история чрез напластяване. В по-късни времена археологът, след като се порови в пластовете, би могъл да установи според остатъците от всеки период какви промени са ставали в храненето на едно семейство в течение на стотици години.

Същия ден тръгнахме на път и попаднахме на едно шествие от поклонници. Макар да не беше в нашата посока, присъединихме се към него, защото с всеки изминал час у мен се затвърдяваше убеждението, че ако искам да управлявам мъдро тази страна, трябва хубавичко да я изуча, и то не по чужди разкази, а по пътя на логичното наблюдение.

Тази сбирщина от поклонници твърде много ми напомняше описанията на Чосър^[9]. В нея можеха да се срещнат всички носии, всички занаяти от тогавашна Англия. Тук имаше млади и стари мъже, млади и стари жени, хора весели и хора тъжни. Те пътуваха на мулета и коне, но не забелязах нито едно дамско седло. То се е появило в Англия почти деветстотин години по-късно.

Това беше добродушна, дружелюбна, общителна тълпа; набожна, щастлива, весела, предразположена към несъзнателни грубости и невинни цинизми. Разказите, които тези хора смятаха за весели, минаваха безконечно от уста в уста и засрамваха слушателите толкова, колкото биха засрамили и най-доброто английско общество дванадесет века по-късно. Те пущаха весели шеги, достойни за английското остроумие от първата четвърт на деветнадесетото столетие, и предизвикваха всеобщ възторг. От време на време някоя крилата дума политаше от единия край на процесията и пътят й можеше да се проследи по здравия смях, който се раздаваше ту тук, ту там, както и по срамежливата руменина, пламнала по муцуните на мулетата. Сенди знаеше къде отиват поклонниците и веднага ми съобщи за това: те пътуват за Свещената долина, за да получат благословията на отшелниците и да пият от чудотворната вода, която ще ги очисти от греховете им.

— Къде се намира този бански курорт?

— Той се намира на два дни път оттук, в пределите на страната, наречена Кукувиче кралство.

— Разкажи ми за този курорт, прочут ли е много?

— И още как! Няма по-знаменит от него. В стари времена там се поселил един игумен със своите монаси. По цялата земя нямало по-свети хора от тези. Те изучавали свещеното писание и не приказвали с никого, дори и един с друг, яли само гнили треви и нищо друго, спели на твърдата земя, много се молели, никога не се миели и не сменяли одеждите си, докато не се скапят на гърба им. Славата на тяхното свето въздържание се разпространила по цял свят и при тях започнали да отиват и бедни, и богати и всички ги почитали.

— Продължавай.

— Едно само било лошо: там нямало никаква вода. И игуменът се молел Богу да им даде и един ден, както се молел, в отговор, по някакво чудо, на едно пусто място от земята шурнал силен поток чиста вода. Но ето че злият дявол изкушил няколко слаби духом монаси и те започнали да молят игумена да построи баня. Игуменът се уморил да спори с тях и казал: „Нека да бъде вашето, амин“ — и изпълнил желанието им. Сега слушай какво значи да нарушиш угодната Богу девственост и да се отдадеш на чистотата, угодна на светската суета. Монасите влезли в банята и излезли оттам бели като сняг, но, уви, още същия ден Господ дал знамение и оскърбената вода от божия източник престанала да тече и изчезнала напълно. Изворът пресъхнал!

— Това все пак е милостива постъпка, Сенди, като се има предвид как в тая страна гледат на подобно престъпление.

— Възможно. Но това е било първото им прегрешение. А дотогава те водели безупречен живот и с нищо не се различавали от ангелите. Молитви, плач, изтезания на плътта — нищо не могло да накара извора да потече отново. Даже процесии, даже изгаряне на жертви, светени свещи пред светата Дева — нищо не помагало, цялата страна се удивлявала на божието наказание.

— Колко странно, че дори в този отрасъл на промишлеността има финансови кризи, през време на които цената на акциите спада до нула и всичко спира. Продължавай, Сенди.

— Минала една година и един ден. И добрият игумен, като се смирил, разрушил банята и изведнъж изчезнал гневът господен и водата отново рукнала изобилно от земята и си тече и до ден-днешен.

— Значи оттогава вече никой не се е мил?

— Онзи, който се опита да се изкъпе във водите, ще получи подарък въже, което много скоро ще му дотрябва.

— И оттогава светата обител процъфтява?

— О, още същия ден. Славата на това чудо се разнесла навсякъде, по цялата земя. И започнали да се стичат монаси от всички краища. Те идвали на стада като рибите. И манастирът строил здания до здания, расъл и се разширявал, докато приел всички пришълци в обятията си. Дошли и монахини. Те основали отделна обител на другия край на долината и те строили здания до здания, докато накрая израсъл голям женски манастир. Монасите и монахините били любезни едни към други, живеели си дружно и обединили своя труд, като издигнали превъзходен приют за подхвърлени деца — насред пътя между двата манастира.

— Ти искаше да ми разправиш за отшелниците, Сенди.

— И тука се стекли отшелници от всички краища на земята. Отшелникът благоденствува там, където има поклонници. В Свещената долина ще видите всякакви отшелници. Ако някой иска да види отшелник, какъвто не се среща никъде освен в далечните страни, нека се порови из ямите, пещерите и блатата на Свещената долина.

Аз тръгнах редом с един кръглолик, весел дебеланко и го заприказвах, за да се добера до още няколко зрънца истина. Едва се запознах с него и той, за най-голям мой ужас, започна да разказва с необикновено оживление същия онзи анекдот, който ми бе разправил сър Дайнадан в деня, когато сър Саграмор ми се разсърди и ме покани на двубой. Извиних се и се оттеглих назад, на опашката на шествието. Бях тъжен и отчаян: да можех да напусна този живот, пълен с тревоги, тази долина на сълзите, да сложа край на безпокойното кратко съществуване, помрачено от облаци и бури, в уморителна борба и постоянни поражения. Но се страхувах от смъртта при мисълта колко дълга е вечността и колко хора, които знаят този анекдот, са се преселили в нея. Малко след пладне настигнахме друго шествие. Но там нито сред старите, нито сред младите се забелязваше веселие. Нямаше ни шеги, ни смях, ни забавни постъпки, ни щастливи глупости. Между тях имаше и стари, и млади: побелели старци и баби, здрави мъже и жени на средна възраст, младоженци, момичета и момчета и три кърмачета. Дори децата не се усмихваха. Всички тези хора — а те бяха около петдесет — ходеха с оборени глави, лицата им носеха печат на безнадеждност, породена от дълги тежки изпитания и старо познанство с отчаянието. Те бяха роби. Ръцете и краката им бяха приковани с вериги към един кожен пояс. Всички, с изключение на децата, бяха скачени с една обща верига, която свързваше нашийниците им и ги принуждаваше да вървят в редици на разстояние две крачки един от друг.

Те кретаха пеша и бяха изминали триста мили за осемнадесет дни, хранени оскъдно и лошо. Нощем спели, без да свалят веригите си, накуп като свине. Около телата си носеха навити някакви парцали, но не можеше да се каже, че са облечени. Белезниците бяха протрили кожата на глезените им и раните гъмжеха от червеи. Босите им крака бяха изподрани. Всички до един куцаха. В началото на пътуването тези нещастници били стотина на брой, но половината от тях разпродали по пътя. Търговецът, който ги караше, яздеше на кон отстрани и размахваше камшик с къса дръжка, разплетен на много възлести ремъчета в края. С този камшик пляскаше по раменете ония, които се люшкаха от умора и болки, и ги стряскаше отново. Той мълчеше. Камшикът изразяваше желанието му по-красноречиво от всякаква реч. Нито един от тези нещастници не повдигна очи, когато се изравнихме с тях; като че ли не забелязваха нашето присъствие. Те вървяха безмълвно и всеки път, когато четиридесет и тримата човеци повдигаха едновременно крак, веригата, подръпвана от единия до другия край, мрачно подрънкваше. В движението си редиците вдигаха около себе си облаци прах.

Той се напластяваше в дебел слой по лицата им. Такъв пласт сте виждали по мебелите на някоя безлюдна къща и сте писали с пръсти по него своите празни мисли. Спомних си за това, когато видях по прашните лица на младите майки, чиито кърмачета бяха близо до смъртта и свободата, такива красноречиви думи, каквито само сърцата могат да пишат — следите на сълзите им! Една от тези майки беше почти дете и ме заболя сърцето, когато прочетох по лицето й това писмо, защото бе написано със сълзите на детенцето, а то не трябваше да знае никакви грижи, наслаждавайки се на зората на живота; и, разбира се…

Тя се препъна, изтощена от умора, и веднага върху й се стовари камшикът, обелвайки кожата на голото й рамо. Подскочих, сякаш мен бяха ударили. Търговецът спря робите и слезе от коня. Той вдигна врява, руга и крещя, че тази негодна девойка го е измъчила със своята леност и тъй като днес беше последният ден, в който тя се намираше под негова власт, той поиска да оправи сметките си с нея. Тя падна на колене, протегна ръце и в плач и ужас започна да го моли, но той не обърна внимание на това. Измъкна от ръцете й детенцето и заповяда на един от мъжете роби, най-близкия й съсед по окови, да я повали на земята, да я разсъблече и да я държи, а той като побеснял започна да я бие до кръв с камшика по гърба; тя плачеше жално и се дърпаше. Един от мъжете, които я държаха, отвърна лицето си и за тази проява на състрадание бе обруган и бит.

Поклонниците стояха, гледаха и обсъждаха като вещи лица дали онзи владее добре камшика. Расли цял живот в робство, те бяха дотам загрубели, че не бяха свободни да погледнат това изтезание от друга гледна точка. Ето как робството умъртвява и най-добрите чувства, а поклонниците бяха добросърдечни хора и в никакъв случай не биха позволили на този човек да се отнася така дори с кон.

Искаше ми се да прекратя изтезанието, да освободя робите, но не биваше. Не биваше да се бъркам толкова често в чуждите работи и да се прочувам като човек, който нарушава законите и не зачита правата на гражданите. Дадох си дума, че ако остана жив и не загубя властта си, ще унищожа робството. Исках да бъда палач на робството, но трябваше да се старая да стана палач по волята народна.

Край пътя имаше ковачница. Земевладелецът, който беше купил още преди това на няколко мили оттук тази млада жена, причака шествието на робите, за да й свали оковите, разковаха я. Между купувача и търговеца се завърза спор кой да плати на ковача. Едва я освободиха, и тя се спусна с плач в обятията на онзи роб, който се бе отвърнал, като я биеха. Той я притисна към гърдите си, обсипа разплаканото й лице и лицето на детенцето с целувки и ги ороси със сълзите си. Досетих се. Разпитах. Имал съм право: те бяха мъж и жена. Разделиха ги насила. Жената поведоха нататък, тя се раздираше от плач, блъскаше и викаше като луда, докато завоят не я скри от погледите ни. Но и след това до нас долитаха отдалечаващите се ридания. А как се държеше мъжът и бащата, който никога вече нямаше да види жена си и детенцето си? Нямах сили да го погледна и се обърнах настрани, но знаех, че тази картина няма да се изличи от паметта ми. Тя и сега стои пред очите ми и всякога, когато си спомня за нея, сърцето ми се къса.

Прекарахме нощта в един селски хан. На следната заран, като станах и погледнах навън, забелязах в златното утринно сияние препускащ конник и веднага познах един от моите рицари — сър Озана льо Кюр Харди. Този джентълмен работеше в отдела за мъжка мода и по-специално по разпространението на цилиндри. Той беше изцяло обкован с желязо, доспехите му за онова време бяха прелестни, само вместо шлем на главата си носеше лъскав кюнец и представляваше такова смешно зрелище, каквото всеки би желал да види. И това влизаше в тайния ми план: да премахна рицарството, като го направя смешно и абсурдно. На седлото на сър Озана висяха кожени кутии за шапки и всеки път, когато победеше някой странствуващ рицар, той му заповядваше да постъпи на служба при мене и го задължаваше да носи цилиндър. Спуснах се към Озана, за да го поздравя и науча новини.

— Как върви търговията? — го попитах.

— Останаха ми само четири парчета. А когато напуснах Кемелот, имах шестнадесет!

— Та вие сте извършили славни подвизи, сър Озана! Къде странствувахте напоследък?

— Ако позволите, сър, току-що идвам от Свещената долина.

— Аз тъкмо там отивам. Е, как е при монасите? Има ли нещо ново?

— О, не ме питайте… Хей, момче, вземи коня ми! Нахрани го добре и ще си заслужиш петака. Закарай го в конюшнята и слушай какво ти казвам… Ох!… Сър, нося ви скръбни вести… А, тука има и поклонници? О, чуйте ме, добри хора, макар вестта, която нося, да ви потопи в печал, защото не ще намерите това, което търсите, и желанията ви ще останат несбъднати! Да умра, ако лъжа: случи се нещо, което не е видено от двеста години насам! Но нещастието, което преди двеста години сполетя Свещената долина по волята на Всевишния, беше предизвикано по понятни причини, а сега…

— Чудотворният извор пресъхна! — нададоха вик едновременно двадесет гърла.

— Вие сами казахте това, което видях и щях да ви кажа!

— Дали не се е изкъпал пак някой?

— Едни мислят така, но повечето от хората не вярват. Предполага се, че е извършен друг грях, но какъв — никой не проумява.

— И как понасят монасите бедствието?

— С думи не може да се опише! От девет дни изворът е вече сух. Оттогава не са престанали молитвите, бденията, процесиите, оттогава те не знаят що е ден, що е нощ. Монасите, монахините и подхвърленичетата вече така се умориха, че загубиха глас, и понеже не могат да се молят гласно, разнасят молитви, написани на пергамент. И накрая изпратиха за вас, сър Майсторе, да опитате с вашите магии и заклинания, а за всеки случай поканиха и Мерлин. От три дни той е вече там и заяви, че ще върне водата, ако ще би да се пръсне земята и да се разтурят всички земни царства. И той е започнал много усърдно с една магия и призовава на помощ всичките сили на ада, обаче досега не се е появила даже и толкова влага, колкото се събира на медно огледалце, когато дъхнеш върху него, ако не броим ведрата пот, която пролива от зори до зори, упорствувайки в своите дела, и ако вие…

Поднесоха ни закуска, след закуската показах на сър Озана думите, които бях написал от вътрешната страна на цилиндъра му:

„Химически департамент — лабораторен отдел, секция G. Pxxp.

Изпратете два най-големи, два номер три и шест, номер четири заедно с всички необходими принадлежности, а също и двама обучени работници.“

И казах:

— Сега, храбри рицарю, тичайте колкото ви държат силите до Кемелот и покажете на Кларънс тази бележка. Нека изпрати незабавно в Свещената долина всичко, каквото му искам.

— Ще бъде изпълнено, сър Майстор! — каза той и отлетя.

XXII
Свещеният извор

Поклонниците бяха хора. Ако не бяха хора, щяха да постъпят иначе. Бяха изминали дълъг труден път и сега, когато той бе почти към края си, неочаквано узнаха, че главното нещо за което са пътували, е престанало да съществува; но те не постъпиха така, както на тяхно място би постъпил например един кон, котка или червей — да се върнат и да се заловят за нещо по-полезно. Не, докато преди копнееха да видят чудотворния извор, сега те бяха четиридесет пъти по-любопитни да видят мястото, където чудотворният извор някога е съществувал. Поведението на хората е необяснимо.

Движехме се бързо. Няколко часа преди залез слънце стояхме на височините, заобикалящи Свещената долина. Видяхме я като на длан — от край до край с всичките й забележителности. Да, с големите й забележителности. На три места, раздалечени едно от друго, се издигаха постройки, които отдалеч изглеждаха като играчки сред тази просторна пустиня. Подобна гледка винаги опечалява. Тишината е така властна и така близка до смъртта. От звъна, който я нарушаваше, ставаше още по-печална. Това беше погребален звън, много слаб и далечен, довяван на приливи от лекия вятър, така слаб и нежен, че почти не знаех дали го чуваме с ушите си или с душите си.

Стигнахме още по светло до мъжкия манастир. В него приютиха мъжете, а жените отведоха по-нататък, в женския. Сега камбаните бяха съвсем близо и тържественият им тътен гърмеше в ушите като вестта за Страшния съд. Сърцата на калугерите бяха обхванати от суеверно отчаяние, ясно изписано по призрачните им лица. Те се суетяха около нас, ту се появяваха, ту изчезваха, с меки чехли, с восъчни лица, безшумни и странни като кошмар.

Старият игумен ме посрещна с трогателна радост. От очите му бликнаха сълзи, но той се овладя и каза:

— Не се бави, синко, пристъпвай към своето спасително дело. Ако не ни се удаде да върнем водата в най-скоро време, загинали сме и всичко, което е създадено в двестагодишен благороден труд, ще бъде разрушено. Само че гледай магиите ти да бъдат свещени, понеже църквата не търпи дяволската магия, дори ако тя й принася полза.

— Бъди спокоен, отче! Дяволът няма пръст в работите ми. Никога не прилагам магии, които идват от дявола, нито пък неща, които не са създадени от десницата божия. Впрочем уверен ли сте, че Мерлин работи също със свещени средства? Постъпва ли той благочестиво?

— Да, синко, той ми обеща, че не ще прибягва до нечиста сила и потвърди обещанието си с клетва.

— Добре. В такъв случай да го оставим да работи.

— Но надявам се, че ти няма да стоиш със скръстени ръце и ще му помогнеш, нали?

— Не бива да се смесват различните методи, отче. И освен това нарушава се професионалната етика. Двама души от един и същ занаят не бива да се препъват един други. Работата се отдава всекиму, а на кого от двама ни по-добре — ще се изясни някога от само себе си. Вие възложихте тази работа на Мерлин; никой друг магьосник не би се наел да му се бърка, докато той сам не се откаже.

— Но аз ще му я отнема. Работата е извънредно важна и имам законно право да го прогоня. Дори и да нямах това право, кой би се осмелил да предписва закони на църквата? Църквата сама предписва закони за всички; което й е нужно, трябва да се изпълни и ако някой се обиди, нека се обижда. Аз ще го изгоня, а ти започвай незабавно работа.

— Не, не бива така, отче! разбира се, ти си прав: този, който е по-силен, може да прави каквото си иска, без да мисли за оскърбените. Но ние, бедните магьосници, заемаме особено положение. Мерлин е отличен магьосник в дреболиите, ползува се с безупречна, макар и провинциална репутация. Старае се да извърши всичко, което е по силите му, и ще бъде неприлично да му отнема работата, докато сам не се откаже от нея.

Лицето на игумена просия.

— Много просто: ние ще намерим начин да го принудим да се откаже.

— Не, не, отче, не бива! Ако го отстраните насила, той ще омагьоса извора и не ще ви се удаде да го разомагьосате, докато не проникна в тайната на неговите заклинания. А това може да трае и цял месец. Ето, аз обладавам една дребна магия, наречена телефон, и Мерлин би трябвало да загуби най-малко сто години, за да проникне в тайната й. Да, той може да ме забави цял месец. Нима сте съгласни да загубите цял месец в такава засуха?

— Цял месец! Само при мисълта за това аз изтръпвам. Нека да бъде твоето, сине мой. Но сърцето ме боли от това разочарование. Остави ме насаме с мъката, която ме терзае вече цели девет дълги дни. През това време аз не знаех що е покой; и дори когато моето простряно тяло се наслаждаваше на покоя, дълбоко в душата ми нямаше покой!

Разбира се, Мерлин би постъпил по-благоразумно, ако пренебрегнеше благоприличието и се откажеше от тая работа, защото никога нямаше да му се удаде да пусне водата. Той беше истински магьосник на своето време, а това значи, че всички големи чудеса, с които се славеше, той сътворяваше в моменти, когато никой не го вижда. Тълпата зяпльовци по онова време също така пречеше на магьосниците да вършат чудеса, както по мое време пречеше на спиритистите: винаги ще се намери някой скептик, който да щракне лампата в най-критическия момент и да изпорти всичко. Но аз не исках Мерлин да се откаже от работата, защото аз самият не бях още готов да я поема. Всъщност аз не можех и да се заловя с нея, преди да получа от Кемелот необходимите вещи, а това щеше да отнеме най-малко два-три дни.

Моето присъствие възвърна надеждата у монасите и ги ободри дотолкова, че вечерта си похапнаха както се следва — за първи път от девет дни! Когато стомасите им се понапълниха, те се окуражиха, а след като наоколо се понесе чашата с медовина, съвсем се развеселиха. Посръбнаха си светите отци и не искаха вече да се разотидат — така и останахме цяла нощ около трапезата. Беше много весело. Разказваха се добри стари историйки от съмнителен произход, от които калугерите се просълзяваха, устата им се разтваряха като пещери и валчестите им кореми се тресяха. Те пееха двусмислени песнички и ги ревяха в хор така силно, че заглушаваха звъна на камбаните.

Накрая аз реших да им разкажа нещичко. И имах голям успех. Разбира се, не веднага, защото до жителите на този остров смешното не достига никога отведнъж. Но когато за пети път го разказах, стената се пропука на места; когато го разказах за осми път, започна да се събаря; след дванадесетия път се разруши на парчета; след петнадесетия — се разсипа на прах и аз взех метлата и го изметох. Говоря, разбира се, в преносен смисъл. Тези островитяни са поначало тежки длъжници, бавно ви се отплащат за труда, но накрая възнаграждават така щедро, че всички останали народи изглеждат бедни и нищожни в сравнение с тях.

На другия ден още на разсъмване бях при извора. Там заварих Мерлин, който се трудеше като бобър над своите магии, без да получи дори влага. Беше мрачен и всеки път, когато му намеквах, че може би начинанието, с което се е нагърбил, е тежичко за един новак, езикът му се развързваше и той започваше да ругае като епископ — като френски епископ от епохата на регентството^[10].

Работата излезе приблизително тъй, както и очаквах. „Изворът“ се оказа всъщност един обикновен кладенец, издълбан по най-обикновен начин и иззидан с най-обикновени камъни. По него не се забелязваха никакви чудеса. Даже и в лъжите, с които го бяха прославили, не намирах никакво чудо. Та аз сам можех да измисля такива лъжи! Кладенецът се намираше в средата на една тъмна стаичка в един параклис, иззидан от неодялани камъни. Стените на помещението бяха покрити с благочестиви картини. Пред тях всеки продавач на щампи би могъл да се гордее. Те изобразяваха чудодейни изцеления, постигнати благодарение на водата от извора, и то тъкмо тогава, когато никой не е присъствувал. Никой освен, разбира се, ангелите. Те са винаги под ръка, когато се извършва някакво чудо, вероятно за да попаднат в кадъра. Те обичат това не по-малко от пожарникарите; погледнете картините на старите майстори и ще се уверите.

Стаичката, в която се намираше кладенецът, се осветяваше мъждиво от кандила. Преди да пресъхне изворът, монасите изваждали водата със скрипец и ведро на синджир; вадели я и я изливали в улеи, по които тя се стичала навън в каменни корита. При кладенеца нямаше право да влиза никой друг освен монасите. Но аз се пъхнах вътре, понеже имах неоспоримия авторитет да го сторя — с любезното разрешение на моя събрат по професия и подчинен. А сам той не беше влизал. При работата си прибягваше само до заклинания и никога до разума си. Ако беше влязъл в стаичката и вместо да напряга повредения си мозък, да я беше огледал със собствените си очи, щеше да намери начин да поправи кладенеца с естествени средства. И после можеше да обяви това за чудо, както обикновено практикуват. Но не! Той беше стар глупак като ония врачки, които вярват сами на магиите си, а врачка, оплетена в такива суеверия, никога не може да разчита на успех.

Аз предполагах, че кладенецът се е пропукал, че няколко камъка при дъното са се откъртили и се е образувал отвор, през който сигурно се изтича водата. Измерих синджира — беше дълъг 98 фута. След това повиках двама монаси, заключих вратата, взех една свещ и ги накарах да ме спуснат с ведрото в кладенеца. Когато синджирът се размота докрай, при светлината на свещта се убедих, че предположенията ми са прави: със срутването на част от каменния зид се бе образувал процеп.

Почти съжалявах, че догадките ми се потвърждават, защото имах предвид нещо друго, още по-подходящо за чудо. Спомних си, че в Америка, много векове по-късно, когато някой петролен фонтан престане да изригва, го възвръщаха към живот, като вдигаха земята с динамит. Ако се бе оказало, че кладенецът е просто пресъхнал без видима причина, щях честно и почтено да удивя всички, като накарам някого да хвърли в него динамитна бомба. За тази цел смятах да използувам Мерлин. Но сега се убедих, че случаят не е за динамит. Да, нещата не винаги са такива, каквито искаме да бъдат. Деловият човек не трябва да се поддава на разочарования и да губи самообладание. Така и постъпих. Казах си, че няма защо да бързам, мога да почакам: ще дойде ред и на бомбата. И наистина той дойде. Когато ме изтеглиха нагоре, отпратих монасите и спуснах в кладенеца риболовна връв: дълбочината до дъното излезе 150 фута, а водата стигаше до четиридесет и един фута.

Повиках един монах и го попитах:

— Колко е дълбок кладенецът?

— Не зная, сър, никой не ми е казвал досега.

— Докъде стигаше обикновено водата в него?

— О, почти догоре. В продължение на двеста години — почти догоре; така говори преданието, останало от нашите предшественици.

Това беше вярно. Друг свидетел, заслужаващ повече доверие, потвърди думите на монаха: само двайсет или трийсет фута от синджира носеха следи от употреба, а останалата част бе ръждясала и, види се, никога не е спущана в кладенеца. Какво ли бе станало, когато кладенецът бе пресъхнал по-рано? Сигурно някой практичен човек се е спуснал в кладенеца, запушил е пукнатината, а после отишъл при игумена и заявил, че ако разруши греховната къпалня, водата ще се върне. Сега се е образувала нова пукнатина и тези деца щяха да се молят, да устройват процесии с хоругви, да бият камбаните, докато изсъхнат и вятърът ги разнесе на четири страни — и на никого от тях няма да му мине през ума да спусне в кладенеца риболовна връв или сам да слезе долу, за да изследва в какво именно се състои работата. Да надвиеш вкоренения навик на мислене е по-трудно от всичко. Той се предава от поколение на поколение както чертите на лицето; и ако у някой човек от тази епоха се появи мисъл, която неговите предшественици не са имали, те го обявяват за невменяем.

Казах на монаха:

— Трудно чудо ще бъде да се възвърне водата в сухия кладенец, но ще се опитам да го сторя, ако събратът ми претърпи неуспех. Брат Мерлин е сравнително добър магьосник, но неговата специалност са салонните фокуси и тук може би не ще има успех; да, по всяка вероятност не ще сполучи. Но в това няма нищо срамно, тъй като човек, като върши този вид фокуси, знае достатъчно, за да отвори хотел…

— Хотел? Не съм чувал такова…

— За хотели? А, хотелите са това, на което вие казвате хан. Човек, който може да прави такива магии, може да държи и хан. Аз мога да извърша чудото и ще го извърша, но няма да скрия от вас, че за да успея, ще трябва да напрегна до крайна степен всичките си магически сили.

— Никой не знае по-добре от нашите манастирски братя тази истина, защото преданието гласи, че възстановяването на извора било много трудно и е продължило цяла година. Но както и да е, ние ще се молим Богу и ще измолим от него успех за вас.

От търговска гледна точка беше много подходящо да разпространя слуха, че сътворението на чудото е много трудно. Понякога и най-незначителните неща добиват огромно значение благодарение на рекламата. Калугерът бе потресен от трудността на моето начинание. Той щеше да накара да се потресат и останалите. За два дни загрижеността към мен трябваше да стане всеобща.

Като се връщах по пладне, срещнах Сенди. Тя ходила да разглежда отшелниците. Казах й:

— И на мен ми се иска да ги видя. Днес е сряда. Дават ли дневно представление?

— Дневно… какво?

— Дневно представление. Отварят ли денем?

— Кои?

— Отшелниците, разбира се!

— Дали отварят?

— Да, дали отварят! Какво има за неразбиране? Или затварят на обед?

— Затварят?

— Дали затварят! Да, дали затварят. Какво чудно има в това да затварят? Никога не съм срещал такава тъпачка. Кажи, защо нищо не разбираш? На най-прост език те питам: кога затварят? Кога свършва представлението? Кога гасят лампите?

— Затварят… свършва…

— Я остави. Няма смисъл. Ти ме умори. Не разбираш и най-простите неща.

— Бих искала, сър, да ви създам радост и съм натъжена, че вместо да ви създам радост, ви наскърбявам. Но аз съм проста дева и мене не са ме учили на нищо, нито съм ръсена в люлката си с благочестивите води на знанието, които укрепват оногова, който се е приобщил към най-благородното от всички тайнства, оногова, към когото е отправен духовният взор на всички смирени смъртни, съзнаващи, че невежеството им е само праобраз на други несъвършенства, за които, скърбейки, хората се обличат в ризи и посипват главите си с пепелта на скръбта, и когато в мрака, обвиващ разума на тази невежа, проникнат златните слова на великата тайна като тези — „затварят, свършва представлението, угасват лампите“, — само божието милосърдие спасява невежата да не се пръсне от завист към тогози, чийто разум е способен да побере, а езикът му да произнесе толкова велики и благозвучни чудеса на речта, и бъркотията, която възниква в смирения ми ум на мене, невежата, и неумението да постигна божественото значение на тези чудеса не произтича от тщеславие, а е искрено и правдиво и вие трябва да разберете, че то е самата същност на благоговейното преклонение и никога не преминава и е напълно вам известно, ако вие изучите душата и разума ми и разберете, че аз не че не искам, а не мога, а щом не мога, то нищо не мога, дори и да бих искала, и не е във ваша власт да превърнете искането в умение и затова аз ви моля, мой добри и драгоценни лорде, да бъдете снизходителен към вината ми и да ми простите за нея с добротата ваша и милосърдието ваше…

Не бях в състояние да запомня в подробности всичко, каквото тя успя да каже, но долових общия смисъл — достатъчно, за да се почувствувам засрамен. Неблагородно е да стоварваш техническите изрази на деветнадесетия век върху една невинна щерка на шестия и след това да я хокаш, защото нищо не разбира. Тя се стараеше с всички сили да долови смисъла на приказките ми и ако това не й се удаваше, не беше нейна вина. Извиних се. Тръгнахме заедно по извитата пътечка към дупките, в които живееха пустинниците, разговаряйки спокойно — по-добри приятели отвсякога.

Постепенно придобивах едно необяснимо, пълно с трепет уважение към тази девойка. Всеки път когато пускаше в движение тренчето си и то запухтеше, влачейки след себе си едно от нейните необятни трансконтинентални изречения, струваше ми се, че стоя пред страшния лик на прабабата на немския език. Когато започнеше едно такова изречение, аз благоговейно свалях шлема си и стоях гологлав: и ако думите й бяха от вода, несъмнено щяха да ме удавят. Тя постъпваше съвсем като немците: когато искаше да каже нещо — все едно какво, било да отговори на въпрос, било да произнесе проповед, да преразкаже енциклопедията или историята на някоя война, — тя трябваше да го изкаже с едно-единствено изречение или да умре. Така постъпва и немският писател: като се гмурне в едно изречение, няма да го видите дотогава, докато не се покаже от другата страна на Атлантическия океан все още с глагола в устата.

Ние целия следобед скитахме от пустинник на пустинник. Това беше най-чудноватата зверилница. Изглежда, отшелниците си съперничеха един на друг кой да надмине останалите по нечистоплътност и да развъди около себе си повече паразити. Във всичките им привички проличаваше необикновено самодоволство. Един от тези избраници на провидението например беше горд, че лежи гол в калта и оставя насекомите да го хапят. Друг се гордееше, че стои цял ден край скалите на показ пред възхитените поклонници и се моли. Трети, съблечен гол, лазеше като четириного. Четвърти мъкнеше върху гърба си години наред четиридесет фунта желязо. Пети никога не лягаше да спи като обикновените хора, а хъркаше прав сред трънака, докато поклонниците се събираха наоколо да го зяпат. Една жена, която нямаше на себе си друга дреха освен белите си коси, бе станала черна от глава до пети благодарение на четиридесет и седем годишното благочестиво въздържание от вода. Около всеки един от тези странни хора стояха с почтително учудване групи поклонници и завиждаха на благодатта, която те печелеха за онзи свят с тези набожни подвизи.

Лека-полека ние се доближихме до най-великия от всички отшелници. Той беше необикновено прочут. Славата му гърмеше по целия християнски свят. Именити и знатни хора се вдигаха от най-отдалечените краища на земното кълбо, за да му се поклонят. Той заемаше място в най-широката част на долината и цялото пространство около него се пълнеше с тълпи. Той стоеше на върха на един стълб, висок 60 фута, с широка площадка на върха. Правеше това, което бе правил всеки ден в продължение на двадесет години: силно се навеждаше почти до краката си, след това се изправяше. Всеки си има свой начин на молене. Броих с хронометър в ръка: за двадесет и четири минути и четиридесет и шест секунди той направи хиляда двеста четиридесет и четири поклона. Дожаля ми за цялата тази енергия, която се прахосваше тъй безцелно. Като двигател той би бил от неоценима полза за механиката. Отбелязах това в бележника си, като смятах в бъдеще да приспособя система от ремъци и да го впрегна да върти колелото на шевна машина. Действително по-късно осъществих този план и пустинникът за пет години изработи осемнадесет хиляди първокачествени ризи от домоткан лен — по десет парчета на ден. Накарах го да работи и неделен ден; в неделни дни и без това удряше повече поклони, отколкото в делник, тъй че щеше да бъде безсмислено да го оставя да прахосва енергията си. Тези ризи не ми струваха нищо, само материала, който заплащах аз, понеже щеше да е несправедливо да утежня пустинника с този разход. Ризите се разграбваха от поклонниците като топъл хляб. По долар и половина парчето, а за долар и половина в кралството на Артур можеше да се купят петдесет крави или един чистокръвен кон. Ризите се считаха за най-доброто предпазно средство срещу всякакъв грях и моите рицари ги рекламираха с помощта на картинки и плакати, тъй че скоро в цяла Англия не остана ни скала, ни камък, ни калкан без надпис, който да не се вижда от цяла миля разстояние:

КУПУВАЙТЕ САМО ОРИГИНАЛНИТЕ РИЗИ НА СВЕТИЯ СТЪЛПНИК!

НОСЯТ ГИ ВСИЧКИ БЛАГОРОДНИЦИ

патент запазен

Това предприятие донесе такива пари, че просто не знаех къде да ги дявам. Когато работата се разрасна, започнахме да произвеждаме ризи за крале, изящни ризи за херцогини и други — с плисенца на носовата част, с бастички на кърмата, с шевици на спасителните пояси, с ширити на левия борд.

По едно време забелязах, че моят двигател бе придобил навик да стои на един крак. Разбрах, че с другия се бе случило нещо нередно. Трябваше да намаля производството и излязох от предприятието, което откупи сър Борс де Ганис във финансово съдружие със свои приятели. След година дружеството фалира, понеже светият Стълпник се оттегли на почивка. Той я заслужаваше. Мога да потвърдя това.

Когато го видях за първи път… — но не му е мястото да го описвам тук. Ако обичате, прочетете за него в „Житията на светците“^[11].

XXIII
Възстановяване на извора

В събота към обед отидох при кладенеца, за да видя какво става. Мерлин все още произвеждаше благовонни пушеци, размахваше усърдно ръце, бръщолевеше дивотии, но изглеждаше доста паднал духом, тъй като не бе успял да изкара нито капчица влага.

Попитах го:

— Е, как върви, колега?

— Ето, сега прибягвам до помощта на най-могъщото заклинание, което е известно само на принцовете на окултните изкуства в източните страни. Ако и то не подействува, нищо повече не е в състояние да подействува. Пазете тишина, докато свърша!

Той вдигна такива пушеци, че цялата околност се смрачи, а на отшелниците сигурно им стана доста неприятно, защото вятърът духаше към тяхната страна и димът на гъсти фъндъци изпълни бърлогата им. Мерлин говореше толкова много, че от излиянията му можеха да се съставят цели томове; гърчеше тялото си и яростно разсичаше въздуха с ръце. След двадесет минути се просна на земята, задъхан и изнемощял. Веднага се появи игуменът с неколкостотин монаси, монахини, тълпа поклонници и безброй подхвърленичета. Всички бяха привлечени от чудодейния дим и бяха много развълнувани. Игуменът попита загрижено за резултата. Мерлин отвърна:

— Ако въобще един смъртен можеше да разплете и разсее магиите, които са сковали тези води, то досега магиите ми щяха да разомагьосат извора. Обаче те не го разомагьосаха. Следователно случило се е онова, от което се опасявах най-много. Неуспехът ми доказва, че изворът е омагьосан от най-могъщия дух, известен на магьосниците от Изтока, чието име е тъй страшно, че всеки, който го произнесе, ще умре. Няма и не ще има такъв смъртен, който е способен да проникне в тайната на заклинанието, а без да проникне в неговата тайна, е невъзможно да го разруши. Тук никога вече няма да протече вода, добри отче. Направих всичко, което е по силите на един смъртен. Позволи ми да си отида.

Игуменът изпадна в отчаяние. Той обърна разстроеното си лице към мене и каза:

— Чухте ли го? Истина ли е?

— Отчасти.

— Значи истина, но не напълно! Кои от думите му са истина?

— Истина е само, че този кладенец е омагьосан от един дух с руско име.

— Господи помилуй! Ние сме загубени!

— Може би!

— Но не е сигурно? Искаш да кажеш, че не е сигурно?

— Не, не е сигурно.

— Следователно ти твърдиш, че никой не е в състояние да разсее тези магии?

— Има известни условия, при които опитът да се разсее магията ще се увенчае с успех.

— Условията…

— О, условията не са тежки. Ето в какво се състоят: кладенецът и пространството на половин миля около него трябва да се предадат под мое пълно разпореждане, начиная от днес, докато разпръсна магията; и никой да не смее да се мерне насам без мое разрешение.

— Това ли е всичко?

— Да.

— И не се ли страхуваш да опиташ?

— О, ни най-малко. Разбира се, мога да имам и неуспех; но мога и да успея. Защо да не опитам? Готов съм. Съгласни ли сте с моите условия?

— Ние сме съгласни на всякакви условия. Веднага ще кажа да изпълнят всичките ти желания.

— Почакайте — каза Мерлин и злобно се усмихна. — Известно ли ви е, че онзи, който поиска да разсее тази магия, трябва да знае името на духа?

— Да, знам името.

— А знаете ли също, че трябва да го произнесете? Ха-ха! Знаете ли това?

— Да, и това знам.

— Нима сте такъв безумец? Нима сте съгласни да произнесете името му и да умрете?

— Да произнеса името му? Като нищо ще го произнеса, дори и да е на уелски!

— В такъв случай вие сте вече покойник и аз отивам да съобщя на краля.

— Отлично. Вземай си парцалите и да те няма. Най-добре ще е за тебе да си отидеш у дома и да се заловиш с предсказване на времето, Джон У. Мерлин!

Тези думи просто го ужилиха, той трепна, защото беше най-бездарният предсказвач на времето в цялото кралство. Когато даваше заповед да поставят по крайбрежието сигнали за опасност от буря, настъпваше мъртво спокойствие за цяла седмица, а предскажеше ли хубаво време — валеше като из ведро. Но аз го държах на служба тъкмо в бюрото за предсказване на времето, защото исках да му подбия реномето. Всеки случай намекът раздразни жлъчката му и той заяви, че вместо да си тръгне към къщи, за да съобщи за смъртта ми, той ще остане тук, за да се наслаждава на нея.

Двамата ми специалисти пристигнаха вечерта страшно изморени, тъй като по пътя почти не почивали. Със себе си водеха мулета, натоварени с всичко, от което имаха нужда — инструменти, помпа, оловна тръба, бенгалски огън, вързопи с големи ракети, римски свещи, електрическа батерия — въобще всички необходими вещи за едно величествено чудо. Те похапнаха, подрямнаха и в полунощ тримата се отправихме към кладенеца, около който, точно според условието, всичко беше пусто.

Окупирахме извора и околността му. Моите момчета умееха да вършат всичко — като се почне от каменни облицовки та чак до съоръжения с най-точни инсталации. Един час преди изгрев пукнатината бе запълнена и нивото на водата започна да се покачва. Тогава сложихме всички осветителни материали в параклиса, заключихме го и отидохме да спим.

На следния ден, едва бе завършила обедната литургия, и ние бяхме отново при кладенеца, защото предстоеше още доста работа. Исках да сътворя чудото преди полунощ по следните търговски съображения: щом едно чудо, което се извършва в полза на църквата, и то в делничен ден, е ценно, то ще бъде шест пъти по-ценно, ако стане в неделен ден. За девет часа водата се покачи до предишното си ниво, с други думи — тя стоеше на двайсет и три фута от ръба на кладенеца. Потопихме във водата малката желязна помпа — едно от първите произведения на моята фабрика край столицата. Пробихме каменния резервоар, намиращ се до външната стена на стаичката, и поставихме в отверстието едно парче оловна тръба, което беше точно толкова дълго, колкото да стигне до вратата на параклиса и да може да изхвърля през прага водната струя. Всичко това трябваше да се вижда добре от тълпата зрители, които по моя сметка щяха да изпълнят двеста и петдесетте акра равно поле пред параклиса. И още много други работи трябваше да направим. Избихме дъното на едно празно буре, поставихме го на плоския покрив на параклиса, покачихме се горе и насипахме в бурето тънък пласт барут. Намушкахме в бурето ракети от всички видове, а такива имахме доста, втъкнахме един проводник, съединен с джобна електрическа батерийка, след това разположихме целия наш запас от бенгалски огън по четирите ъгъла на покрива — на единия син, на другия зелен, на третия червен, на четвъртия виолетов — и всеки ъгъл съединихме с батерии.

На около двеста крачки от параклиса построихме трибуна от греди и дъски. Украсихме естрадата с взети за случая под наем килимчета и на най-високото място поставихме трона на игумена. Когато чудото е предназначено за невежи хора, трябва да се обърне особено внимание на дреболиите. Не по-малко внимание трябва да се обърне на това, височайшите посетители да имат всички удобства. Щом тези условия се спазят, вие можете смело да пристъпите към действие. Познавам цената на дреболиите и удобствата, понеже познавам природата на човека. Пищността не вреди на чудото, но изисква много бъхтене, много труд, понякога и много пари, затова пък в края на краищата тя винаги се отплаща. И тъй ние прокарахме проводника под земята, от параклиса до трибуната, а под нея поставихме батерията. За да държим тълпата по-надалеч, оградихме с въже едно пространство от десет крачки около трибуната и с това приключихме работата. Програмата ми беше следната: пускане на публиката в 10,30; начало на представлението — точно 11,25 часа. Искаше ми се да мога да събера и пари за вход, но не беше удобно. Наредих на момчетата да се явят в параклиса не по-късно от десет часа, докато още няма никого, за да пуснат своевременно помпата в действие. И ние отидохме да вечеряме.

Вестта за нещастието, постигнало извора, междувременно се разпространи надалеч и през последните три дни народ на сюрии се стичаше към долината. Цялата по-ниска част се превърна в огромен лагер. Сборът щеше да бъде добър, за това никой не се и съмняваше. Едва започна да мръква и глашатаите обходиха надлъж и нашир долината, за да съобщят на всички за предстоящия опит да се възвърне водата. Очакването стана още по-трескаво. Глашатаите обявиха, че точно в 10,30 игуменът със своите приближени ще устрои тържествено излизане от манастира и ще заеме мястото си на трибуната, а дотогава никой да не смее да пристъпи забранената черта; камбаните ще престанат да бият и това ще бъде знак, че хората могат да се приближат и заемат местата си.

Вече стоях на трибуната, готов да приема гостите. И ето че най-после се зададе тържествената процесия начело с игумена. Забелязах я едва когато се приближи до въжето, понеже нощта беше черна и беззвездна, а аз не позволявах да палят факли. Заедно с игумена се яви и Мерлин и се настани на първия ред на трибуната; както виждате, тоя път той удържа думата си. Не виждах тълпата, която стоеше зад въжето, но знаех, че е вече там. Едва замлъкнаха камбаните, човешките маси като огромна черна вълна заляха цялото пространство. Те продължаваха да прииждат в продължение на половин час, после затихнаха, замряха; можеше да се ходи няколко мили по паваж от човешки глави.

За да се засили ефектът, накарах ги да почакат около двадесет минути. Винаги е полезно да се поизмъчи публиката с чакане. Най-после сред общото безмълвие хор от мъжки гласове запя благороден латински химн — отначало тихо, после по-силно — и тържествената мелодия прозвуча величествено в нощта. Това беше най-хубавият ефект, който съм измислял. Когато химнът свърши, аз се изправих на трибуната в целия си ръст, прострях широко ръце, повдигнах глава и останах неподвижно две минути — по този начин винаги може да се получи пълна тишина. След това бавно и смразяващо произнесох страшна дума, при звука на която всички трепнаха, а много жени припаднаха:

„КОНСТАНТИНОПОЛИТАНИШЕРДУДЕЛЗАКПФАЙФЕНМАХЕРГЕЗЕЛШАФТ!“

Когато от устата ми излезе и последната сричка на тази дума, аз докоснах една от електрическите жици и потъналата в мрак тълпа се озари от мъртвешко синьо сияние. А това беше страшен ефект! Раздадоха се множество викове, жени изпопадаха и побягнаха на всички страни. Подхвърленичетата припадаха на цели взводове. Игуменът и калугерите се кръстеха и с треперещи устни мълвяха молитви. Мерлин запази самообладание, но изумлението и учудването проникнаха чак до костите му. Той никога досега не бе виждал подобно нещо. Дойде време да премина към другите ефекти. Вдигнах ръце и като в предсмъртни мъки простенах:

„НИХИЛИСТЕНДИНАМИТТЕАТЕРКЕСТХЕНСШПРЕНГУНГСАТЕНТАТСФЕРЗУХУНГЕН!“

И включих червената светлина. Да можехте да чуете как застена този човешки Атлантически океан, когато ален ад се прибави към синия! След шестдесет секунди извиках:

„ТРАНСВААЛТРУПЕНТРОПЕНТРАНСПОРТТРАМПЕЛТИЙРТРАЙБЕРТРАУУНГСТРЕНЕНТРАГЬОДИЕ!“

И запалих зелената. Този път изчаках само четиридесет секунди и със силен глас изрекох опустошителните срички на тази дума от думи:

„МЕККАМУЗЕЛМАНЕНМАСЕНМЕНШЕНМЬОРДЕРМОРЕНМУТТЕРМАРМОРМОНУМЕНТЕНМАХЕР!“

И избухна виолетово сияние. Четирите огъня горяха едновременно — червеният, синият, зеленият и виолетовият. Четири разярени вулкана струяха нагоре огромни облаци от ослепителен дим, озарявайки с пъстра светлина, ярка като ден, цялата долина до най-отдалечените й краища. В далечината се виждаше Стълпникът, застанал на своя стълп — за пръв път от двадесет години насам той бе спрял да се кланя. Знаех, че момчетата ми са вече при помпата и чакат уречения знак. И казах на игумена:

— Настъпи часът, отче! Сега ще изговоря страшното име и ще накарам магията да се разпръсне. Бъдете готови. Хванете се за нещо!

След това извиках на народа:

— Внимание! След минута или магията ще бъде разпръсната, или никога един смъртен не ще я разпръсне. Ако успея, веднага ще разберете, защото свещената вода ще избликне от вратата на параклиса.

Почаках няколко мига, за да могат да преразкажат думите ми на ония, които седяха на задните редове, и след това, като размахах налудничаво ръце, извиках:

— Повелявам на дяволския дух, който се е поселил в свещения извор, да избълва всичките си дяволски огньове, събрани в него, да разпръсне магиите си, да се пръждоса оттук в преизподнята и да лежи там окован хиляда години! Заклинам го със собственото му ужасно име — БДЖУЮИЛИДЖККК!

Докоснах батерията, свързана с бурето с ракетите, и цял фонтан от ослепителни огнени стрели с пронизително свистене изригна към небосвода и се разпръсна в елмазен дъжд! От тълпата се разнесоха вопли на ужас, но веднага прелетяха в несдържани викове от радост, защото от входа на параклиса пред очите на всички бликаше освободената вода! Старият игумен не можа да проговори думица — сълзи го задушаваха. Той мълчаливо ме прегърна и ме притисна здраво. Прегръдката му бе по-красноречива от всякакви думи, на това отгоре и твърде опасна, а в тази страна докторите не струваха и пукната пара. Да бяхте видели как тълпи от хора се хвърляха към водата и я целуваха; целуваха я, галеха я като жива и я назоваваха с нежни имена, като приятел, който дълго се е губил в неизвестност, смятали са го за загубен и изведнъж се е върнал у дома си. Приятно бе да се гледа тази картина! Поправих си мнението за тези хора.

Изпратих Мерлин у дома му на носилка. Когато произнасях страшното име на духа, той загуби съзнание, рухна и оттогава все още не може да дойде на себе си. Никога не бе чувал това име, както и аз, но все пак изведнъж позна, че то именно е истинското. Каквото и да бях издрънкал, щеше да го признае за истинско. По-късно той разправяше, че даже родната майка на духа не би могла да произнесе името му по-добре от мене. Той никога не можа да разбере как оцелях, а пък аз не му казах. Само начинаещите магьосници раздрънкват своите тайни. Мерлин изгуби цели три месеца в старанието си чрез магии да разгадае трика ми, благодарение на който можеш да произнесеш името и да останеш жив, но до нищо не се добра.

Когато тръгнах към параклиса, тълпата сне шапки и се отдръпна почтително пред мен, като че бях някакво висше същество — впрочем аз бях висше същество и го съзнавах. Избрах няколко монаси за нощна смяна и ги посветих в тайната на помпата. Заповядах им да вадят вода, понеже мнозина искаха да прекарат цяла нощ при водата, и тя трябваше да стигне за всички. На монасите помпата се стори необикновено чудо. Те не можеха да й се нагледат и се възхищаваха на превъзходната й работа.

Велика нощ, необикновена нощ! Тя ми донесе слава. Преизпълнен от гордост, аз дълго не можах да заспя.

XXIV
Магьосникът съперник

Влиянието ми в Свещената долина сега беше безгранично. Искаше ми се да го използвам за някакво полезно дело. Тази мисъл ми дойде на следната сутрин, когато в манастира пристигна един от моите рицари, зает в сапунения бранш. Преданието твърди, че преди двеста години тукашните калугери били твърде достъпни за светските съблазни и поискали да се изкъпят. Може би и до днес се е запазила у тях поне капка от тази нечестивост. Попитах един от братята:

— Не ви ли се иска да се изкъпете?

Той подскочи при мисълта каква опасност грози кладенеца и отвърна развълнуван:

— Нима трябва да питате мене, чието тяло от детинство не познава благодатното освежение? Боже, как искам да се изкъпя! Но това е невъзможно, благородни сър! Не ме изкушавайте, забранено е!

И той така скръбно въздъхна, че аз твърдо реших да му дам възможност да свали поне най-горния пласт кир, пък нека след това, ако ще, да рухне влиянието ми и манастирът да пропадне. Отидох при игумена и го помолих да разреши на този брат да се изкъпе. От думите ми той пребледня (собствено, не го видях да пребледнява, тъй като трябваше да изстържа от лицето му целия слой мръсотия, дебел колкото подвързия, а не ми се занимаваше с това), във всеки случай сигурен бях, че пребледня, затрепери и проговори:

— Ах, сине мой, всичко друго ще ти позволя с благодарност, поискай каквото щеш, само не това! Нима искаш водата отново да пресъхне?

— Не, отче, няма да й дам да пресъхне. Получих тайно откровение и сега знам, че миналия път изворът е пресъхнал не поради това, че монасите са построили баня.

Старикът ме погледна с изострено любопитство и лицето му просия.

— Господ ми откри, че банята не е била виновна за това нещастие; то е било предизвикано от съвсем друг грях!

— Смели думи говориш, сине, но… Но ако е истина, радостно ми е да ги чуя.

— Те са правдиви, не се съмнявай! Позволи ми отново да построя банята, отче! Позволи ми да я възстановя. Водата на извора ще тече навеки.

— Обещаваш ли? Ти обещаваш ли? Кажи, обещаваш ли!

— Да, обещавам ти.

— Тогава аз пръв ще вляза във водата и ще се изкъпя. Хайде, заемай се за работа! Не се бави, карай!

Запретнахме се с моите момчета на работа. Развалините от старата баня стояха на предишното си място, малко по-долу от манастира, и нито един камък не липсваше. Цели двеста години никой не се осмелявал дори да се доближи до нея. Отбягвали са я с набожен страх, сякаш над нея тежало проклятие. За два дни направихме всичко, дори вкарахме и водата. Появи се обширен басейн с чиста, прозрачна вода, в която можеше да се плува. Водата беше течаща. Тя се втичаше и изтичаше по древните тръби. Старият игумен удържа на думата си и пръв влезе във водата. Той се потопи, черен, тръпнещ, и цялото черно братство го гледаше със страх и тревога, но след това излезе бял и радостен. Играта беше спечелена, можех да запиша още един триумф в сметката.

Цялата ни работа в Свещената долина премина успешно и аз останах напълно доволен. Готвех се да отпътувам, но тъкмо тогава се почувствах неразположен. Простудих се силно и старият ревматизъм се обади отново. И както обикновено се случва, ревматизмът си избира най-слабото място и удря точно там — мястото, което пострада от прегръдката на игумена, когато ми изказваше благодарността си. Като се повдигнах от постелята, приличах на сянка. Но всички бяха така внимателни към мене и така се стараеха да ме развеселят, че бързо започнах да се поправям.

Сенди много се умори от грижи около мене и затова реших да отпътувам сам, като я оставя да си отдъхне в женския манастир. Бях си наумил да се преоблека като свободен и да поскитам пеша още някоя и друга неделя из страната. Това щеше да ми даде възможност да ям и да спя на равна нога с най-низшите бедни класи от свободното население на Британия. Нямаше друг начин да опозная всекидневния им живот и да разбера как влияят върху тях законите. Ако скитам между простолюдието в благороднически одежди, те ще крият от мен истинските си радости и скърби и ще получа само външни и повърхностни впечатления.

Една сутрин бях излязъл на дълга разходка, за да си упражня мускулите за предстоящото пътешествие. Изкачих високите чукари, които ограждаха долината от север, и стигнах до една изкуствено издълбана пещера, която отдавна ми бяха показали. Това беше пещерата на един отшелник, прославен със суровия си живот и нечистоплътност. Знаех, че неотдавна му бяха предложили виден пост във Великата сахарска пустиня, където благодарение на лъвовете и комарите животът на пустинниците е особено труден и привлекателен; той вече беше отишъл в Африка, за да встъпи в длъжност. Исках да надзърна в бърлогата и да се убедя лично дали действително атмосферата там отговаря на онова, което ми разказваха. За мое най-голямо учудване пещерата бе изчистена и пометена. Очакваше ме и още една изненада: отзад в дъното дочух звънец и един глас се обади:

— Ало, централа! Кемелот ли говори? — Зарадвах се. Как да не повярваш в чудеса, как да не повярваш, когато ни заобикалят навсякъде и се явяват там, където съвсем не ги очакваш, когато тук до мен стои в цялото си величие Майстора и ти ей сега ще чуеш със собствените си уши гласа му!

Какъв коренен обрат! Какво струпване на чудовищни несъобразности! Какво фантастично съчетание на непримирими противоречия! В свърталището на лъжечудотвореца се е преселило истинско чудо, бърлогата на средновековния пустинник е превърната в телефонна станция.

Телефонистът излезе на светло и аз познах един от младите ми помощници. Попитах го:

— Откога установихте тук телефонна станция, Улфиус?

— Ако ви е угодно, едва от нощес, благородни сър Майсторе. Забелязахме много светлини в долината и решихме да установим станция, защото така светят само по-големите градове.

— Добре сте направили. Това не е град в обикновения смисъл, но мястото е удобно за телефон. Знаете ли къде се намирате?

— Нямах време да се осведомя. Когато другарите ми отидоха на работа и ме оставиха да дежуря, аз си полегнах, като реших първо да се наспя, а после да направя справка и да доложа в Кемелот.

— Добре. Това е Свещената долина.

Не му подейства. Мислех, че при споменаването ще подскочи, а то и окото не му трепна. Само каза:

— Ще доложа…

— Извинявай, но всичко наоколо е прогърмяло от славата на чудесата, които станаха тук през последните дни! Нима не си чул за тях?

— Ех, нали се движим само нощем и избягваме да разговаряме с населението. Знаем само онова, което ни съобщават от Кемелот.

— Но в Кемелот знаят всичко! Не ти ли разказаха за великото чудо при възстановяването на вълшебния извор?

— То се знае, разказаха ми. Но тази долина има съвсем друго име от онази, тъй различно, че по-различно не може да…

— Какво име ти предадоха по телефона за тази долина?

— Сварената долина.

— Ясно ми е. Проклет да е навеки телефонът! Той винаги изопачава близките думи и съвършено изменя смисъла. Но все едно. Сега знаеш името на долината. Извикай Кемелот.

Той позвъни и Кларънс се обади на телефона. Стана ми приятно да чуя отново гласа на моето момче! Като че си бях в къщи. След като си разменихме нежно поздрави и след като му разказах за болестта си, попитах:

— Какво ново?

— Кралят и кралицата, придружени от много придворни, сега се отправят към вашата долина на благочестиво поклонение пред възвърнатия от вас извор, за да се очистят от греховете си и да видят мястото, където адският дух избълва истински адски пламъци… Ако се вслушате добре, ще чуете как се усмихвам под мустак при мисълта, че избрах сам пламъците от нашия склад и ви ги изпратих, както заповядахте!

— А кралят знае ли пътят за насам?

— Кралят? Не, не го знае. Никой не го знае. Но нашите момчета, които ви помогнаха да извършите чудото, ще пътуват с тях като водачи и ще им покажат местата за почивка през деня и за нощуване.

— Кога ще бъдат тук?

— Вдругиден, по време на вечернята.

— Някоя друга новина?

— Кралят започна формирането на редовна армия, както го бяхте посъветвали. Един полк е вече напълно готов, заедно с офицерите.

— Ех, че ме е яд! Исках сам да назнача офицерите. В цялото кралство има само една школа, откъдето трябва да се вземат офицери за редовната армия.

— Да. Но вие ще се учудите, ако ви кажа, че нито един човек от военната академия не е приет в полка.

— Не думай! Сериозно?

— Казвам ви самата истина.

— Ужасно съм обезпокоен. И как избраха кандидатите? По кой метод? С конкурсен изпит ли?

— Не зная по какъв метод. Зная само, че всички офицери произхождат от благородни семейства и имат, както вие казвате, овнешки глави по рождение.

— Тука има нещо нередно, Кларънс.

— Не се тревожете. Двама офицерски кандидати преследват краля — и двамата млади аристократи — и ако ги дочакате, можете сам да им зададете въпроси и да чуете отговорите им.

— О, това е важна новина. Тогава трябва да повикам и един кадет от военната академия. Изпрати един ездач до школата със заповед от мене. Нека умори ако ще и десет коня, но да препуска с всички сили, за да бъде тук още днес, преди залез, и кажи…

— Всичко това е излишно. Установих телефонна връзка с школата. Позволете ми да ви свържа.

Колко приятно звучеше това! Сред атмосферата на телефоните, сред атмосферата на постоянните връзки с най-отдалечени краища, след дългия задух аз отново поемах свежата струя на живота. Едва сега почувствах какъв унил и бездушен ужас бе била за мен тази страна в продължение на толкова години и как се измъчвах в нея, докато постепенно, без да забележа, привикнах на задуха.

Дадох нареждането си лично на началника на школата. Помолих го веднага да ми изпрати и малко хартия, самопишещо перо и няколко кутии кибрит. Омръзна ми да се лишавам от тия скромни удобства. Сега можех да ги използвам, понеже нямах намерение да нося повече бронята и пак щях да имам джобове.

Когато се върнах в манастира, заварих забавно зрелище. Събрани в голямата зала, игуменът и монасите с детинско любопитство и бебешка доверчивост следяха фокусите на един нов магьосник, току-що пристигнал. Облеклото му беше страшно фантастично, грозно и шарено както одеждите на индийските знахари. Той се усукваше, бръщолевеше, размахваше ръце, чертаеше тайнствени знаци във въздуха и по пода — с други думи, държеше се като фокусник. Разправяше, че бил най-знаменитият чародей в цяла Азия и това им стигаше. Такива изявления струват колкото злато и навсякъде намират добър пласмент. Колко леко и евтино жънеше славата на велик магьосник!

Специалността му бе да разказва на публиката какво прави в дадена минута някой жител от земното кълбо, какво е вършил в миналото и какво смята да върши в бъдеще. Той попита дали някой не желае да знае какво прави сега императорът на Изтока. Блясъкът в очите им, възторженото потриване на ръцете бяха по-красноречиви от всякакъв отговор. Разбира се, че цялата благочестива тълпа жадуваше да научи какво прави този източен монарх точно в този миг. Мошеникът замърмори и след това тържествено възвести:

— Височайшият и могъщ император на Изтока сега изсипва пари в шепата на един беден монах — една, две, три пари… и всичките сребърни.

Отвсякъде избухнаха възторжени възклицания:

— Чудесно! Прекрасно! Колко учен е, колко работа трябва, за да придобие такива необикновени сили!

А не желаят ли да узнаят какво прави повелителят на Индия? Да, желаят. Той им каза какво прави повелителят на Индия, после съобщи с какво е зает султанът на Египет и какво се кани да направи царят на Далечните моря. И така нататък и така нататък… И след всяко ново чудо удивлението им от точността на знанията му нарастваше все повече и повече. Понякога се опитваха да го поставят натясно с мъчни въпроси, но не! Той не се хващаше. На всеки въпрос отговаряше без колебание и без закъснение, с непогрешима точност. Виждах, че ако го оставя да продължава, ще загубя своето превъзходство — този шмекер ще придобие всичко, а аз ще остана под коритото. Я да му туря крак! И то колкото се може по-скоро. Казах му:

— Много ми се иска да знам какво прави сега един човек.

— Питайте, не се бойте, питайте. Аз ще ви отговоря.

— Ще е трудно… Може би невъзможно.

— За моето изкуство няма невъзможно. Колкото е по-труден въпросът, толкова по-точно ще ви отговоря.

Както виждате, стараех се да възбудя любопитството. И сполучих. Всички наоколо се наежиха, изпънаха шии и затаиха дъх. Любопитството бе привлечено. Сега трябваше да го възпламеня:

— Ако не сбъркаш, ако отговориш правилно, ще ти дам двеста пени, сребърни:

— Все едно, че вече ги имам… Ще ви кажа всичко, каквото поискате да знаете.

— В такъв случай отговорете ми: какво правя с дясната си ръка?

— Ах!

Всички останаха като гръмнати. На никого от тази тълпа не бе му дошло наум такова просто нещо — да попита за човек, който не е на десет хиляди мили оттук. Магьосникът се смути. Изглежда, че такъв въпрос досега не му бяха задавали. Не знаеше как да се изплъзне. Той се сащиса и не можа да обели зъб.

— Хайде! Какво чакаш? Как можеш да отгатваш веднага без всякаква подготовка какво правят хората на другия край на света, а да не можеш да познаеш какво прави един човек на три крачки от теб? Хората зад мен виждат какво правя с дясната си ръка и ще потвърдят, ако отговориш правилно.

Той продължаваше да мълчи.

— Добре, ще ти обясня защо не отговаряш: защото не знаеш. Ама че магьосник! Приятели, този нехранимайко е измамник и лъжец!

Това изплаши и разочарова монасите. Те не бяха виждали досега човек, който се осмелява да напада магьосници, и се бояха от последствията. Настъпи мъртва тишина. Тежки предчувствия оплитаха суеверните им умове. В това време магьосникът се окопити. Усмихна се спокойно и небрежно. Всички почувстваха облекчение — щом се усмихва, значи няма нищо опасно. Той каза:

— Думите на този човек са тъй дръзки, че от възмущение просто езикът ми се загуби. Нека знаят всички, на които още не е известно, че магьосници от моя ранг имат работа само с крале, принцове, императори, само с хора, облечени в злато и пурпур. Да ме бяхте попитали какво прави крал Артур, щях веднага да ви отговоря. А деянията на поданиците му не ме интересуват.

— О, не съм те разбрал правилно! Като че ли чух да казваш: „Питайте за кой да е“ — и си помислих, че „кой да е“ значи всеки човек.

— Е, да… Кой да е човек от благороден произход или по-добре от кралско произхождение.

— Мисля, че това е тъй — намеси се игуменът очевидно за да заглади нещата и да предотврати някое нещастие. — Струва ли си да го надари Бог с такава чудна дарба, за да се занимава с деянията на хора без всякакъв произход. Кралят наш Артур…

— Искате ли да знаете какво прави той сега? — пресече го магьосникът.

— О, разбира се, моля, моля! Ще ви бъдем много благодарни.

Отново всички наостриха вниманието си. Непоправими идиоти! Те следяха движенията на магьосника с дълбоко вълнение и ме поглеждаха, като че ли искаха да попитат: „Е, какво ще кажеш сега?“, когато той обяви:

— Кралят е уморен от лов… и ето вече два часа, откак лежи в двореца, потънал в сън без съновидения.

— Да го благослови Бог — рече игуменът и се прекръсти. — И нека този сън да укрепи тялото негово и душата му блажена.

— Тъй щеше да бъде, ако кралят спеше — казах аз. — Но кралят не спи, кралят сега язди.

Отново всички се развълнуваха: сблъскваха се два авторитета. Не знаеха на кого от двамата да вярват, защото и аз не бях загубил още съвсем славата си. Магьосникът ме погледна презрително и каза:

— През живота си съм срещал немалко ясновидци. Но никой от тях не е успял да проникне в същността на работата без заклинание.

— Ти си се шлял из гората цял живот и много си се прозявал. Тук всички добродушни братя знаят, че и аз си служа понякога със заклинания, но не и за такива щуротии.

Щом работата стигне до насмешки, лесно ми е да изляза наглава. Магьосника сякаш нещо го преряза. Игуменът попита какво правят кралицата и придворните и получи това сведение:

— Те всички спят, надвити от умора, като краля.

— Още една лъжа. Част от придворните се веселят; другата част не спи, а язди заедно с кралицата. А сега я се понапъни и ни кажи накъде отиват кралят, кралицата и всички останали?

— Както казах, те всички спят. Но утре наистина ще яздят, понеже се канят да отидат на морския бряг.

— А къде ще бъдат вдругиден по време на вечернята?

— Далече на север от Кемелот, половин миля от морето.

— Още една лъжа, и то дълга сто и петдесет мили. Вдругиден пътешествието им ще се свърши, те ще пристигнат тук, в тази долина.

Чукнах го здравата. Игуменът и монасите изпаднаха във възторг, а магьосникът се провали. Доубих го, като му казах:

— Ако кралят не дойде, готов съм да ми задянат юлар, но ако дойде, ще ти надяна един на тебе.

На другия ден отидох в телефонната станция и узнах, че кралят вече е минал през два града. На следния ден пак разговарях и по такъв начин през цялото време го следях. За това никому не казвах. На третия ден според донесения се изясни, че ако нищо не го забави, той ще пристигне в четири часа следобед. Виждаше се, че в манастира никой не се готви да го посрещне. Право да си кажа, учудих се. Това можеше да се обясни само така: магьосникът подравя около мене. Тъй и излезе. Един мой приятел монах ми каза, че той направил някаква друга магия и разбрал, че кралският двор решил да не предприема пътуване, а да си остане дома. Сами разсъдете: трае ли дълго славата в тази страна?! Пред очите на тези хора направих чудо, превъзхождащо с великолепието си всички други в историята, и при това чудо, което имаше голяма стойност, а те бяха готови всеки миг да ми изневерят с някакъв си амбулантен мошеник, който не можеше да даде нито едно доказателство освен непроверените си твърдения.

Не биваше да оставя краля да пристигне в манастира без тържественост и пищност. Затова устроих процесия от поклонниците и в два часа следобед я изпратих да го пресрещне, като присъединих към нея и няколко отшелници, които предварително бях измъкнал от пещерите. Никой друг не посрещна краля. Игуменът онемя от ярост и унижение, когато го изведох на балкона и му показах как държавният глава влиза в манастира, без да излезе нито един монах да го посрещне, даже и най-загубеният. Как пустееха манастирските дворове и как даже и камбаните немееха и не веселяха монарха със своя звън. Той само погледна и се понесе колкото му сили държат. След минута камбаните бясно загърмяха, а из манастирските сгради изскочиха монаси и монахини и се втурнаха срещу процесията. Заедно с тях вървеше и магьосникът. По заповед на игумена бяха му окачили огромно парче желязо. Славата му рухна в калта, а моята отново литна в небесата. Да, в такава страна мъчно се поддържа реномето на една търговска марка — затова трябва винаги да се трудиш, постоянно да си нащрек и да не скръстваш ръце.

XXV
Конкурсният изпит

Когато кралят пътуваше, за да се разведри или да посети някой далечен благородник, който да поеме разноските около пътуването му и по този начин да се разори, съпровождаше го една част от администрацията. Такава беше по него време модата. Заедно с краля в долината дойде и комисията, натоварена да провежда изпитите за офицерски кандидати; тук тя можеше да върши работата си не по-зле, отколкото в къщи. Кралят беше предприел тази екскурзия, за да се развлече, но той продължаваше да изпълнява някои от функциите си. Както винаги лекуваше болестите с докосване и всяка сутрин при изгрев слънце събираше двора и устройваше съдебни следствия, защото в същото време беше и Върховен съдия на Върховния дворцов съд.

Със съдебните си задължения се справяше блестящо. Той беше мъдър и човечен съдия и присъждаше по най-благороден и добър начин — доколкото му сечеше главата. Тази уговорка е извънредно важна: неговите решения често носеха печата на предразсъдъците, придобити от възпитанието. Винаги когато имаше спор между благородник и някой от низшето съсловие, кралят взимаше, съзнателно или не, страната на благородника. Другояче и не можеше да бъде. Цял свят знае, че робството притъпява нравственото чувство на робовладелеца, а нали аристократите не са друго освен робовладелци под друго име. Това звучи грубо, но нека никой не се обижда, дори и благородникът, освен ако фактите сами по себе си не са обидни; аз само констатирам един факт. Отвратителният лик на робството се корени в самата му същност, а не в името. Достатъчно е да чуеш как говори аристократът по адрес на по-низшите класи, за да разпознаеш в тона му робовладелеца, разбира се, леко променен, а зад робовладелския тон прозират робовладелският дух и робовладелското чувство. И в двата случая причината е една и съща: старата и вродена привичка на притежателя да се счита за по-висше същество. Кралските присъди често бяха несправедливи, но за това бяха виновни възпитанието му и неговите вродени и неизменни симпатии. Кралят беше вещ за съдийството толкова, колкото една обикновена майка в гладни години е способна да раздели млякото на гладуващите деца — собствените й деца ще се чувствуват малко по-добре, отколкото останалите.

Веднъж кралят трябваше да се справи с един много особен случай. Младо момиче, сираче, със значително имущество, се омъжило за красиво младо момче, което нямало нищо. Имотът на момичето се намирал в сеньорството на църквата. Епископът на тази епархия, една високомерна издънка от знатен род, поискал конфискация на собствеността на девойката на основание, че тя се била венчала тайно и по такъв начин измамила църквата, като заобиколила едно от нейните присвоени права, именно споменатото по-рано „право на сеньора“. За отказ и отклонение законът изискваше конфискация на имуществото. Девойката изграждаше защитата си на това, че в случая „правото“ принадлежи на епископа. То не може да бъде прехвърлено на друго лице, а трябва да се упражни само от него. Но то не може да бъде използувано от епископа, защото това му бе запретено с един по-стар закон. Наистина заплетено дело!

Спомням си, че като младеж бях чел по какъв остроумен начин общинските съветници в Лондон събрали пари за постройката на Меншън хауз — резиденцията на лондонския кмет. Лице, което не е прието в лоното на църквата по англикански обред, не може да се кандидатира за лондонски окръжен съдия. Християни от друга църква, и да са избрани, бивали принудени да се откажат от изпълнение на съдийските си задължения. Общинските съветници — сигурно някакви преоблечени американци — прибягнали до следния хитър трик: прокарали общински закон, който налагал глоба от 400 фунта на всеки отказал се да постави кандидатурата си за съдия и от 600 фунта на всеки, който след избора се откаже от съдийството. След това се заловили за работа и избрали цял куп друговерци, като вземали от всекиго наложените глоби дотогава, докато събрали общата сума петнайсет хиляди фунта. И днес пред вас се издига гордо пищното лондонско кметство, за да напомня на срамуващите се граждани за оня отдавна минал печален ден, в който една банда американци се промъкна в Лондон и изигра такъв номер, благодарение на който племето им ще се ползува завинаги с тъмна слава след другите племена.

Според мене правото беше на страната на момичето. Но от свое гледище и епископът имаше право. Не можех да си представя как кралят ще оправи конците. Но той ги оправи. Ето как:

— Наистина какви мъчнотии има тук? И невръстното дете ще се оправи в тази история. Ако невестата, както дългът й повелява, беше заявила на своя феодален господар, на повелителя и защитника неин, за предстоящото венчание свое, тя не щеше да изпадне в немилост, тъй като иже нарицаемият епископ може би щеше да получи разрешение от абата, който щеше да го направи временно способен да осъществи поменатото право, и щеше да запази всичко принадлежащо ней. И, обратно, с неизпълнението на първия си дълг тя всичко е загубила, тъй както онзи, който, държейки се на една връв, я пререже сам отгоре, непременно трябва да падне, защото нищо не го спасява от гибел, макар той да твърди, че останалата част от връвта е здрава. Бога ми, делото на тази жена е гнило още в самите си корени. Решението на съда е: всички нейни блага, до последното петаче, което тя притежава, да ги принесе в полза на гореупоменатия лорд епископ и да понесе разноските по делото. Следният!

Печален край на медения месец! Бедни млади създания! Те бяха живели в благополучие само три месеца. Дрехите и украшенията им бяха толкова хубави, колкото се разрешаваше на хора от тяхната черга. И тя, облечена в красивите си дрехи, плачеща, облегната на неговото рамо, и той, опитващ се да я утеши с думи на надежда, по-прилягащи за песен на отчаянието — и двамата излязоха от съда в широкия свят на бездомните, безприютните и гладните. Последният просяк по пътя не беше толкова беден, колкото тях.

Да, кралят оправи конците на това трудно дело, разбира се, за пълно задоволство на църквата и аристокрацията. Можете да приведете колкото си искате правдоподобни доводи в защита на монархията, но фактът си остава факт — там, където всеки поданик има право на глас, не могат да съществуват зверски закони.

Народът на Артур беше съвсем неподходящ материал за република — доста дълго бе живял под унизителното иго на монархията; но даже и този народ би се сетил да отмени закона, който дава неограничени права на краля, ако това зависеше от свободното и общо гласуване. Има едно изречение, което само благодарение на честата употреба е добило смисъл и значение; имам предвид думите „способен за самоуправление“, прикачвани ту на един, ту на друг народ. От това се подразбира, че е имало някъде, има и може да има народ, неспособен да се самоуправлява, тъй като го управляват или биха го управлявали самозваните „специалисти“.

Най-големите умове измежду всички народи през всички векове са произлезли от народа, от народната плът, от масата, само от народните маси, но никога от привилегированите класи. И следователно, независимо от това, дали е високо или ниско интелектуалното равнище на даден народ, неговите дарования се таят в дългите редици на безименните бедняци и този материал е така неизчерпаем, че никога няма да настъпи ден, когато да не се намерят в народните недра хора, способни да се самоуправляват. А оттук следва неопровержимият факт, че и най-добрата, най-свободната и най-просветена монархия не може да даде на народа това, което той би постигнал, ако се самоуправляваше. А какво остава за несвободните и непросветени монархии.

С военните работи крал Артур далеч изпревари предвижданията ми. Не допусках, че ще се заеме с тази работа в мое отсъствие, и затова не бях подготвил условията, на които трябва да отговаря всеки офицерски кандидат. Мимоходом бях казал само, че трябва да ги подложим на суров и строг изпит. А за себе си бях решил да изисквам от тях такава военна подготовка, каквато можеха да имат само учениците от моята военна академия. Жалко, че не бях изработил програмата за изпитите, преди да замина. Идеята да създаде редовна армия така бе завладяла краля, че той не можел повече да чака. Без да отлага, сам се заловил с нея и бе съставил такава програма за изпитите, каквато можеше да роди само неговият ум.

С нетърпение чаках да я науча и да покажа колко по-добра е тази, която се канех да представя на изпитната комисия. Предпазливо загатнах за нея на краля и веднага разпалих любопитството му. Когато комисията се събра, последвах го вътре, а след нас дойдоха и кандидатите. Единният от тях беше блестящ мой ученик от военната академия, заедно с него влязоха и няколко от преподавателите в академията.

Като видях комисията, не знаех дали да се смея, или да плача. Председателствуваше офицерът, който в по-късни векове стана известен като Норой, Главен Херолд. Другите двама бяха началници на отдели в неговия департамент — и тримата, разбира се, бяха свещеници. Всички чиновници, които знаят да четат и пишат, са свещеници. От уважение към мене извикаха моя кандидат пръв и председателят на комисията с официална тържественост започна да го разпитва:

— Име?

— Мал-из.

— Чий син?

— На Уебстър.

— Уебстър… Уебстър… Х-м!… В паметта ми не е останало това име. Занятие?

— Тъкач.

— Тъкач? Боже опази!

Кралят беше потресен до мозъка на костите си, на един член на комисията му прилоша, а другият — а-ха, да припадне…

Председателят се съвзе и гневно избухна:

— Достатъчно, пръждосвай се!

Но аз се застъпих пред краля. Помолих го да допусне кандидата ми до изпит. Кралят се съгласи, но комисията, която се състоеше от благородни по рождение господа, настоя пред него да я избави от унижението да изпитва син на тъкач. Впрочем със своите знания те и без това не можеха да го изпитват и затова се присъединих към молбата им кралят да прехвърли тази задача на моите професори. Бях приготвил черна дъска, заповядах да я внесат и циркът започна. Колко приятно беше да слушаш как момчето се разпростира във военната наука, как си пее урока за подробностите на битките, обсадите, снабдяването, транспорта, минирането и обезвредяването на мините, за тактиката и стратегията на отделни части и съединения, за сигналната служба, пехотата, кавалерията, артилерията и за всичките там обсадни оръдия, полска артилерия, картечници, пешки от разни калибри, револвери. Тези дръвници слушаха, без разберат нито дума. Приятно беше да се гледа как той чертае с тебешир по дъската математически страхотии, които биха удивили даже и ангелите, при това така леко, като че ли си играеше. Че слънчеви затъмнения ли не щеш, че комети ли, слънцестоения, съзвездия, пладне, полунощ и време за сън, и всичко над облаците и под облаците, с което можеш да разстроиш врага, та той да съжалява, че те е нападнал. И когато момчето свърши, отдавайки чест по военному, и се оттегли, аз с гордост го прегърнах, а останалите бяха зашеметени, унищожени и го гледаха като пияни. Мислех вече, че работата ни е в кърпа вързана.

Образованието е велико нещо! А този същият младеж беше толкова невеж, когато постъпи във военната академия, че на въпроса ми „Как трябва да постъпи старшият офицер, ако във време на бой убият коня му?“ наивно отговори:

— Да стане и да се изтръска.

Сега повикаха един от младите благородници. Реших да го поизпитам първо аз. Казах:

— Умеете ли, ваша милост, да четете?

Той се изчерви от негодуване и отвърна троснато:

— Да не ме мислите за писар? С тази кръв, която тече в моите жили, не мога да понеса…

— Отговорете на въпроса!

Той потисна гнева си и отвърна: „Не!“

— Умеете ли да пишете?

— Той пак се канеше да се обиди, но аз му казах:

— Моля ви да приказвате само по въпросите и да не коментирате! Не сте дошли тук да се перчите с вашата кръв и произхождение. Подобно нещо не ви се разрешава. Умеете ли да пишете?

— Не!

— Таблицата на умножението знаете ли?

— Не разбирам какво питате.

— Колко прави девет пъти по шест?

— Тази тайна е скрита от мене, понеже никога в живота не ми е било необходимо да я знам и дори да е трябвало да я науча, не съм я научил.

— Ако А продаде на Б едно буре с лук по един пенс на крина срещу една овца на цена четири пенса и една кучка на цена един пенс, а лицето С убие кучката, преди да е била предадена на купувача, понеже го е ухапала, смятайки го за лицето Д — каква сума дължи Б на А? И кой е длъжен да плати стойността на кучката — С или Д? И на кого да се дадат парите? И ако А трябва да получи парите, ще се задоволи ли той само с едно пени, което представлява стойността на кучката, или трябва да иска допълнително обезщетение за този доход, който би могла да му донесе кучката, ако станеше негова собственост.

— Наистина премъдрото и неизповедимо божествено провидение, което тайнствено управлява света, никога не би взело да задава човеку такива въпроси, чиято единствена цел е да пречи на мисълта и да помътва мозъка. И затова ви умолявам да изоставите тази кучка и този лук и тези хора с чудновати безбожни имена сами да се спасяват от своите жалки и удивителни затруднения, без моя помощ, понеже тяхната беда е толкова голяма, че аз не бих могъл да им помогна и само ще им увредя, ако се опитам, и може би ще умра, преди да доживея опустошенията, на които те са подхвърлени.

— Какво знаете за закона за привличането и отблъскването?

— Ако такива закони съществуват, значи Негово Величество Кралят ги е издал, когато в началото на тази година лежах болен. Така че провъзгласяването им не съм чул.

— Знаете ли нещо из областта на оптическата наука?

— Зная за областни управители, сенешали на замъци, за графски съдии и много други незначителни длъжности и почетни звания, но за тази „наука оптика“ никога не съм слушал — вероятно тази титла е нова.

— Да, за тази страна.

Представете си само как това влечуго с пълна самонадеяност претендира за офицерски чин! Той би могъл да се научи да трака само на пишеща машина, макар че и тук ще му пречи склонността към нововъведения в граматиката и препинателните знаци. Та не е ли чудно, че при такава пълна некадърност не го вземат за машинописец? Впрочем това, че още не е машинописец, не значи, че в бъдеще няма да стане. Като го измъчих още малко, хвърлих го в ръцете на преподавателите — те го преобърнаха с хастара навън, но по военнонаучно дело констатираха, разбира се, пълна тъпота. Той знаеше туй-онуй от военния занаят по негово време: плюкала за плашене на людоеди, клането по турнирите и тям подобни дивотии — но за всичко друго беше съвсем негоден.

След това извикахме друг знатен младеж. Оказа се, че той не отстъпва на първия нито по невежество, нито по бездарност. Предадох и двамата на председателя на комисията, уверен, че им е изпята песента. Комисията отново ги изпита.

Вашето име, ако ви е угодно?

— Пертипол, син на сър Пертипол, барон на Ечемичената Каша.

— А вашият дядо?

— Тоже сър Пертипол, барон на Ечемичената Каша.

— А вашият прадядо?

— Тоже по име и титла същият.

— А вашият прапрадядо?

— Нямаме, височаийш сър, родословието ни стига дотам.

— А, няма значение. Четири високопочтени прадеди са достатъчни, за да задоволят условията на предприятието.

— Какви условия? — попитах аз.

— Условията, които изискват четирима прадеди с благородна кръв. Иначе кандидатът е негоден.

— Значи, онзи, който няма четири поколения знатни предшественици, не може да има офицерска длъжност в армията?

— Не, в никакъв случай, нито лейтенант, нито какъвто и да е друг чин.

— О, че какво добро намирате вие в тази квалификация?

— Как какво?! Това е много дързък въпрос, благородни сър Майсторе. Да задавате такъв въпрос, значи да оспорвате премъдростта на нашата света майка — църквата.

— Че защо?

— Защото тя създава съвършено същото предписание при провъзгласяването на светиите. Според нейния закон никой не може да бъде провъзгласен за светец, ако след смъртта му не са изминали четири поколения.

— Разбирам, разбирам… То е все едно и също. Удивително! В единия случай четири поколения живи трупове, превърнати в мумии от невежество и тъпота, дават право на един човек да командува живи хора, да поема в безсилните си ръце тяхното щастие и мъка; а в другия случай — някой си лежи под земята, ядат го червеите през цели четири поколения и това му дава право да командува небесното войнство. Одобрява ли Ваша кралска милост този странен закон?

Кралят каза:

— Наистина нищо чудно не виждам в това, че всички почтени и доходни длъжности според естественото право принадлежат на този, в чиито жили тече благородна кръв. Тъй че и тези длъжности във войската са негова собственост и му принадлежат по право и без този или онзи закон. Законът е да поставя граници. Той цели да предпази от нечиста кръв, иначе офицерските длъжности ще станат презряна жертва на безродни люде и мъжете с благородно произхождение ще се отвърнат от тях и не ще се унижат да ги заемат вече. Бих бил достоен за осъждане, ако допусна такава беда. Виж, вие сте нещо друго. Имате пълномощие, дадена ви е от мене тази власт, не е унаследена, но ако кралят направи това сам, той няма да бъде разбран, ще го помислят за безумец и всички ще го осъдят.

— Предавам се. Продължавайте, сър. Председател на Херолдската колегия!

Председателят продължи:

— С какви блестящи заслуги и чест към трона и държавата се е издигнал основателят на вашия велик род до свещеното звание на британски благородник?

— Той е построил пивоварна.

— Ваше величество, този кандидат отговаря на всички условия, напълно е достоен за офицер и неговото дело ще чака решение, докато изслушаме съперника му.

Съперникът излезе напред и веднага доказа благородството си до четири поколения. И той имаше данни за военен. Но кой от двамата ще получи по-висша квалификация? Не е леко да се развърже такъв възел.

Вторият кандидат се отдръпна настрана и председателят се обърна към сър Пертипол:

— От кое съсловие произхожда съпругата на основателя на вашия род?

— Тя произхожда от най-високо заможно господарско семейство, но не е била благородничка. Благочестива, чиста и милостива, с безукорен начин на живеене, тя с нищо не отстъпвала на най-знатните лейди в страната.

— Достатъчно. Отдръпнете се.

Той отново извика втория кандидат и го попита:

— От какво съсловие произхожда прабабата, съпругата на човека, който дари вашия велик дом с британска благородническа титла?

— Тя е била кралска любовница; от тинята, където е била родена, достигнала до тази бляскава висота благодарение на собствените си заслуги и без никой да й помогне.

— А-а! Ето ви истинско благородничество! Това е правилно и съвършено смешение. Лейтенантството е вече ваше, благородни лорде! Не го презирайте, защото то е първата скромна стъпка, която ще ви издигне до високите почести, много по-достойни за висшия ви произход.

Хвърлиха ме в бездънната пропаст на унижението, разчитах на лек и блестящ триумф, а ето как свърши!…

Срамувах се да погледна в очите моя беден, нещастен кадет. Казах му да си отиде в къщи и да има търпение да чака, защото това още нищо не значи.

Получих частна аудиенция от краля и му направих ново предложение. Казах му, че е правилно да назначава в този полк само благородници, че няма нищо по-мъдро от това. Добре е намислил, дори да прибави още петстотин офицери. Нека произведе в офицери всички знатни хора в кралството и всичките им роднини. Не е толкова страшно, ако в полка офицерите се окажат пет пъти повече от войниците. Нека това бъде блестящият полк, полкът, който ще възбужда у всички завист, Собственият полк на Негово Величество; нека той се сражава както си иска и където му е угодно, нека във време на война да настъпва и отстъпва по своя собствена воля, никому да не се подчинява, да бъде съвършено независим. Всички благородници с най-голяма готовност ще служат в този полк и всички ще бъдат доволни и щастливи. А останалите части на нашата постоянна армия можем да създадем от по-обикновен материал и за офицери да назначим хора от по-прост произход, без да се придържаме към условностите. Ще държим само на здравите познания по военно дело. Този полк ще съблюдава най-здрава дисциплина, няма да се поддава на никакви аристократични волности и постоянно ще бъде зает с учения и упражнения. И докато моят полк ще върши цялата тежка работа; кралският ще може винаги, когато е изморен или почувствува нужда от развлечения, да излезе да се посбие с людоеди, да се поразвее и ще бъде спокоен, че работата е оставена в сигурни ръце и може да се разхожда, където си поиска. Кралят беше очарован от тази идея.

Като забелязах това, хрумна ми още една ценна мисъл. Реших, че този път ще ми се удаде да се справя с една стара и трудна задача. Всички членове на династията Пендрагоновци, близки роднини на краля, които се издържат от кралския фонд, се отличават с дълголетие и голяма плодовитост. Когато на някой от тях се роди ново князче, а това се случваше доста често, цялата нация безумно се радваше на думи, а в сърцето си изпитваше дълбока скръб.

Радостта беше съмнителна, но скръбта — искрена. Защото раждането на един нов член в кралския дом влечеше след себе си нови данъци за кралския фонд. Списъкът на членовете на кралския дом броеше доста хора; като нарастваше постоянно, той ставаше все по-тежко бреме за държавната хазна и дори заплашваше съществуванието на кралската власт. Обаче Артур не можеше да повярва и дори не искаше да чуе, когато му представях разни проекти за преустройство на кралския фонд. Ако ми се удадеше да го убедя по-рядко да помага на родствениците си от своя джоб, това щеше да намери добър отзвук сред народа. Но не! — той не искаше и да чуе за това. Изпитваше почти религиозно страхопочитание към кралския фонд; гледаше на него като на свещена придобивка и избухваше в гняв, когато някой нападнеше този почтен институт. Когато предпазливо му намеквах, че в Англия не трябва да има семейства, които да се унижават и протягат ръка за просия — ето как извъртах работата, — той винаги ме прекъсваше още при първите думи, и то доста рязко.

Но сега ми се струваше, че ще постигна своето. „Блестящия“ полк реших да съставя само от офицери, нито един прост войник. Половината от него ще бъде от благородници, които ще заемат всички чинове, включително до генерал-майор, ще служат даром и ще се самоиздържат; и, разбира се, те ще се чувствуват много щастливи, като знаят, че втората половина от полка се състои изключително от чистокръвни принцове. Тези чистокръвни принцове ще заемат всички чинове — от генерал-лейтенант до фелдмаршал включително и ще получават големи заплати, ще се обличат и хранят на държавни разноски.

Нещо повече — и това беше същественото: ще се извести, че ония принцове, които се съгласят да служат в полковете, ще получат оглушително звънки и страшни титли (аз сам се канех да ги съчиня) и че такива титли ще имат право да носят единствено те. Всички чистокръвни принцове трябваше да избират: или да постъпят в полка, да получат гръмка титла и да се откажат от кралския фонд, или да останат и на пенсия при фонда, но затова пък да не влязат в полка и да останат без титли. Но най-хубаво от всичко беше това: в полка можеха да се записват по заявление на родителите дори неродените, но готови за раждане чистокръвни принцове, а така също и новородените; те вече щяха да си имат заплата и високо звание.

Не се съмнявах, че всички принцове ще влязат в полка и ще се премахнат всички съществуващи издръжки; а че ще се запишат всички князчета, преди да се родят, и в това не се съмнявах. След два месеца тази нелепост — кралският фонд — ще престане да съществува, като заеме място в редицата куриози на историята.

XXVI
Първият вестник

Когато казах на краля, че съм решил да странствувам, преоблечен като свободен човек от простолюдието, за да опозная живота на народа, той внезапно се запали от новостта на този план и заяви, че ще странствува заедно с мене и че нищо на света няма да го задържи тук. Ей сега ще захвърли всички и ще тръгне — толкова му хареса този план. Искаше да се измъкнем през задната врата и веднага да тръгнем, но го убедих, че така не бива: беше определил деня, в който ще цери от живеница — за такива работи не е хубаво да се лъже, още повече че става дума за бавене само с една нощ. Освен това предполагах, че ще трябва да предупреди кралицата за предстоящото си отпътуване. Щом му казах това, той се опечали. Съжалих, че съм заговорил за кралицата, особено когато той ми отговори с тъга:

— Ти забравяш, че Ланчелот остава тук. А когато Ланчелот е тук, тя не забелязва нито тръгването на краля, нито деня на връщането му.

Разбира се, аз промених темата. Да, Гиневра е красавица, дума да не става, но като жена не е добра. Не се бъркам там, дето не ми е работа, но поведението й не ми харесваше и не се стеснявах да го покажа. Колко пъти само ме е питала: „Сър Майсторе, не сте ли виждали тъдява сър Ланчелот?“ Но не се е случвало досега да попита за краля — поне в мое присъствие.

Церенето на живеница се извърши прекрасно — акуратно и правдоподобно. Кралят стоеше на трона си под празничния балдахин, около него се беше строило духовенството в пълен състав. Най-отпред важно стоеше Маринел, отшелник от рода на знахарите шарлатани, и представяше болните на краля. Огрени от ярка светлина, болните седяха или лежаха по пода чак до самите врати. Всичко беше като на сцена и изглеждаше нарочно нагласено, макар никой нищо да не бе нагласявал. Присъствуваха осемстотин болни. Работата вървеше мудно и не представляваше интерес за мене, защото и преди бях виждал церемонията. Всичко това скоро ми омръзна, но от приличие трябваше да изтърпя докрай. Церенето се основаваше на това, че сред тълпата винаги се намират хора, които само си въобразяват, че са болни, и други, които се преструват на болни, за да се сдобият с безсмъртната чест на кралското докосване или да получат монетата, връчвана от краля при докосването. Монетата беше златна, на стойност приблизително една трета от долара. Ако направите сметка колко нещо би могло да се купи с тия пари в тия времена и в тая страна и какво обикновено явление е болестта живеница за всички, които не са още легнали в гроба, ще разберете колко много се охарчваше хазната от ежегодните изцеления и как тя обираше данъкоплатците, за да покрие разхода. Ето защо взех тайно решение да я изцеря от живеницата. Една седмица преди да тръгна от Кемелот на лов за приключения, успях да задържа в хазната шест седми от определените за изцеление средства, а останалата седма заповядах да похарчат за сечене на петцентови никелови монети, които предадох на старшия ковчежник от живеничния отдел — вместо златна, да подава по една никелова. Нямахме много никел, но се надявах да го добия. По принцип не одобрявах сеченето на монети. Но в случая мисля, че нямаше от какво да се стеснявам, понеже ставаше дума за един вид подарък. В дареното вино наливайте вода колкото си щете. Винаги правя това. Повечето старинни златни и сребърни монети в обращение из страната бяха от неизвестен произход. Между тях се срещаха и римски; всички имаха неправилна форма и бяха нащърбени и изядени като луната една неделя след пълнолуние; те бяха ковани и дотолкова изтрити от употребление, че надписите по тях, и без това прилични на прости грапавини, бяха станали съвсем нечетливи. Мисля, че четливите, светли, новички никелови парички с изображение, съвсем подобно на краля от едната страна, на Гиневра — от другата, и с някакъв благочестив надпис, ще могат да церят от живеница не по-зле от истинските жълтички. Даже повече ще се харесат на живеничавите.

Излезе, че съм прав. Това беше първият ми опит от този род и той се прослави. Постигнах значителна икономия. Следният пример ще ви докаже това: от осемстотин пациенти кралят удостои с докосване повече от седемстотин. По предишната оценка това щеше да струва на държавата двеста и четиридесет долара. Според новата оценка ние изплатихме към тридесет и пет, като спестихме от операцията повече от двеста долара. За да се разбере истинското значение на този преврат, вземете под внимание и други цифри. Годишният разход на държавата се равнява на средната тридневна надница на цялото население на страната, като всеки жител се счита за възрастен мъж. Да вземем нация с численост шестдесет милиона. Ако средната надница на един жител е два долара, общата тридневна надница възлиза на триста и шейсет милиона. Това е сумата, която може да покрие разходите на правителството за годината. По мое време в Америка държавната събираше тези пари с помощта на мита, а гражданите си въобразяваха, че ги плащат чужденците, които внасят стоки. Тази мисъл ги утешаваше. Но всъщност тях ги плащаше самият американски народ и сумата беше разделена с такава точност поравно между американците, че и притежателят на един милион, и едногодишното момченце на черноработника плащаха един и същ данък — шест долара. По-голямо равенство, предполагам, не може да съществува. В случая данъкоплатци на Артур бяха Ирландия и Шотландия. Цялото население на Британските острови броеше около един милион. Занаятчията изработваше чисто по три цента на ден. Следователно разходите на кралското правителство възлизаха на деветдесет хиляди долара за една година, или двеста и петдесет долара на ден. Тъй че като замених златото с никел, в деня, когато се лекуваше живеницата, не само че не обидих никого, не само че не разочаровах никого, напротив — доставих удоволствие на всички заинтересовани лица и запазих в хазната четири пети от общия дневен разход на държавата, което в Америка по мое време би дало осемстотин хиляди долара. При тази реформа аз се ръководех от мъдрост, почерпана из много далечен източник — мъдростта на моето детинство, защото истинският държавник не бива да пренебрегва мъдростта, колкото и долно да е произхождението й. Като дете винаги събирах стотинките, които ме караха да пускам в кутиите на мисионерите, а пусках вместо тях копчета. На невежия дивак му е все едно дали са монети или копчета, а за мене монетите бяха по-ценни, отколкото копчетата. По този начин всички оставаха доволни и никой не претърпяваше загуба.

Маринел приемаше пациентите. Той изпитваше всеки кандидат. Ако издържаше, завеждаха го при краля. Един свещеник произнасяше думите: „И да положи той ръка върху страдащия и да го изцели!“ След това кралят докосваше с ръка раната, нанизваше на шията на пациента никеловата монета и го отпращаше.

Е, според вас цяр ли е това, или не?! Сигурно е цяр. Всяка лъжа може да цери, стига пациентът да вярва твърдо в нея. На Астолат имаше един параклис, построен на мястото, където веднъж светата Дева се явявала на една девойка, която пасяла гъски; девойката сама разказала това. В параклиса окачили картина, която изобразявала събитието — картина, за която непременно ще помислите, че е опасна за всеки болен. Но излязло обратното: хиляди сакати и болни всекидневно идвали да се молят пред нея и си отивали изцерени. Дори и здравите я гледали и не умирали. Разбира се, като ми разказаха за това, не повярвах. Но видях всичко със собствените си очи и трябваше да отстъпя. Изцелението беше истинско, а не съмнително. Видях как сакати, които години наред бях срещал из Кемелот с патерици, идваха, молеха се пред картината, след това захвърляха патериците и си отиваха, без да куцат. Още по-добро доказателство са купищата патерици, които се валят пред параклиса.

Има случаи, когато баячите въздействуват непосредствено върху разума на болния — изцеряват го, без да произнесат нито дума. Другаде специалистите събират пациентите си в стая, молят се за тях, възвръщат им вярата и пациентите си отиват излекувани. Ако някога попаднете на крал, който не може да цери от живеница, бъдете уверени, че най-ценното суеверие, поддържащо трона му — вярата в божествения произход на властта му, — е загубено. През юношеството ми монарсите на Англия престанаха да лекуват живеница с докосване — и съвсем напразно. Те биха изцерили деветдесет на сто от случаите.

Вече три часа свещеникът тътнеше, добрият крал пъхаше пръстите си в раните, а тълпата на болните не намаляваше. Всичко това ми стана нетърпимо. Седях пред разтворения прозорец, недалеч от кралския балдахин. Петнистият болен припълзя до монарха, разкривайки своите отвратителни рани, и за петстотен път прозвучаваха думите: „И да положи той ръка върху страдавшия…“, когато изведнъж зад прозореца звънна като пищялка детски гласец, възхити душата ми и ме пренесе тринадесет века напред:

— Кемелотска Седмична Осанна и Литературен Вулкан! Последно издание е-е-е — само два цента! Пълни подробности по великото чудо в Свещената долина.

Дойде най-великият от кралете — вестникарчето. Но аз бях единственият, който в цялото това многолюдно събрание знаех какво значи това велико рождение и какво бе дошъл да върши на света този могъщ вълшебник.

Пуснах една монета през прозореца и получих вестник. Вестникарят, Адъмът на всички вестникари, се скри зад ъгъла, за да ми донесе остатъка, но и до днес си остана там. Извънредно приятно беше да видя отново вестник, но да си призная, бях потресен, когато погледът ми се плъзна по заглавията на първа страница. Толкова дълго бях живял в заразната атмосфера на почтителност, уважение, нископоклонничество, че студени тръпки ме побиха, когато прочетох:

ВЕЛИКИТЕ СЪБИТИЯ В СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА!

ВОДОСКОКЪТ СЕ ЗАПУШИЛ!

БРАТ МЕРЛИН ПУСКА В ХОД ЦЯЛОТО СИ ИЗКУСТВО, НО НИЩО НЕ ИЗЛИЗА!

ЗАТОВА ПЪК МАЙСТОРЪТ СПОЛУЧВА ВСИЧКО!

ЧУДОТВОРНИЯТ ИЗВОР СЕ ОТПУШИЛ СЛЕД АДСКИ ПЛАМЪЦИ И ДИМ, И ГРЪМ!

ЧЕРНИТЕ КУКУМЯВКИ СА СМАЯНИ!

НЕВЪОБРАЗИМ ВЪЗТОРГ!

… и така нататък и така нататък. Да, май че доста дръзко. Навремето такива заглавия ми харесваха и не виждах нищо нередно в тях, но сега ме бодяха в очите. Това беше славният арканзаски журнализъм, но тука не е Арканзас. Освен това предпоследното заглавие целеше да оскърби отшелниците. А това можеше да ни лиши от техните обявления. Изобщо целият тон на вестника беше съвсем лекомислен и заядлив. Очевидно, бях се чувствително изменил, без сам да забележа. Дребните дързости, които на младини ми се струваха само изящни извивки на речта, сега неприятно ме изненадваха. Не ми харесваха някои бележки като тези, а във вестника ги имаше много.

Разбира се, като начало това не беше лошо, но все пак бях някак си разочарован. „Дворцовата хроника“ ми харесваше повече;

МЕСТЕН ДИМ И ПЕПЕЛ

Миналата седмица, зад блатото, южно от кочината на сър Балморал дьо Мервейьоз, сър Ланчелот неочаквано се срещна със стария крал Агриванс Ирландски.

Вдовицата му бе уведомена.

Експедиция №3 в началото на идния месец ще се отправи да търси сър Саграмор Желаний. Тя ще се предвожда от сър Персант Индийски, който си познава работата отлично, умен и любезен. А така също и сър Паламидз Сарацин, който не е вчерашен. Това няма да бъде разходчица. Момчетата ще вършат работа. Читателите на Осанна с огорчение се научават, че красивият и известен сър Чаролез Галски, който през четириседмичния си престой в хана „Бик и Калкан“ покори всички сърца с изисканост на маниерите и елегантния си лаф, утре ще отпътува за дома. Пак заповядай, Чарли!

По погребението на покойния сър Далианс, син на Корнуелския Дук, убит в бой с Великана на Чепатата тояга миналия вторник на края на Долината на очарованието, се разпореждаше услужливият и делови Мъмбъл, цар на ковчезите, който се слави с неподражаемо умение да отдава Последни грижи. Опитайте го!

Цялата канцелария на Осанна, от редактора до последния словослагател, поднасят сърдечна благодарност на третия помощник на Камердинера на Лорда-Сеншала за няколкото панички ледено, тъй превъзходно по качество, че очите на всички, които го вкусиха, се овлажниха от благодарност. Ние няма да останем длъжни. Когато началството започне да избира кандидати за повишение по чин, Осанна ще окаже нужната поддръжка.

Демоазелата Ирен Дюлъп, от Южен Астолат, гостува на чичо си, известния съдържател на гостилницата за говедопродавачи на Чернобрадия кръстопът в града ни.

Баркър младий, кърпач на ковашки духала, е отново в къщи и много се е усъвършенствувал, след като е прекарал ваканцията си из околните ковачници. Вж. обявлението му.

… нейният прост, проникнат с почтително достойнство тон ме освежи след всичките тези неприлични фамилиарности. Но дори и тя можеше да бъде по-хубава. То се знае, и при най-голямо старание в дворцовата хроника не може да се внесе голямо разнообразие. Придворният живот е тъй монотонен, че в него се разбива всеки опит за разнообразяване. Единственият и най-добър способ да се прикрият повторенията, е различната форма: разсъбличайте всеки път вашия факт и го обличайте в нови одежди от думи. Това мами окото, фактите ви се струват нови, оставате с впечатление, че и дворът върви, прогресира, както всичко останало; това ви възбужда и вие с апетит поглъщате колонката, като не забелязвате, че цяло ведро чорба е сварено само с едно бобено зърно. Стилът на Кларънс беше хубав, прост, достоен, прям, делови, но все пак, мисля, не беше най-добрият:

ДВОРЦОВА ХРОНИКА
В понеделник	Кралят	язди	из	парка
вторник	,,	,,	,,	,,
сряда	,,	,,	,,	,,
четвъртък	,,	,,	,,	,,
петък	,,	,,	,,	,,
събота	,,	,,	,,	,,
неделя	,,	,,	,,	,,

Общо взето, аз бях извънредно доволен от този вестник. Тук-там се срещаха някои технически грешки, но като цяло не беше по-лош от коректурите на арканзаските вестници, камо ли пък за времето на крал Артур и за неговата страна. Вярно, граматиката куцаше, изложението на мислите също, но не отдавах никакво значение на това. И аз ги имам тези недостатъци, а човек не бива да критикува другите на такава почва, върху която сам не може да стои изправен.

Така бях изгладнял за литература, че щях да изгълтам целия вестник наведнъж, но успях само да вкуся тук-там от него, защото ме заобиколиха монасите и ме отрупаха с въпроси: „Какво е това интересно нещо? За какво е? Не е ли носна кърпа? Конски чул ли е? Парче от риза ли? От какво е това интересно нещо? От какво е направена? Каква е тънка, колко крехка и как шуми! Трайна ли е и не се ли разваля от дъжд? Върху нея писано ли е нещо, или това са само украшения?“

Те подозираха, че това са писмени знаци, защото ония, които знаеха да четат латински и малко гръцки, разпознаха няколко букви, но все пак не можаха да разберат в какво се състои работата. Стараех се да им отговоря по възможност по-просто.

— Това е обществен вестник. Друг път ще ви обясня какво значи това. Това не е плат, а хартия. Друг път ще ви обясня какво значи хартия. Редовете по нея служат наистина за четене. Не са писани на ръка, а — печатни. Друг път ще ви обясня какво значи печат. Направени са хиляда такива листа. Всеки от тях е точка по точка също като този, до най-малките подробности, тъй че не се различават един от друг.

Всички ахнаха от учудване и изненада:

— Хиляда! Какъв огромен труд! Една година работа за много хора!

— Не, еднодневна работа за един мъж и за едно момче.

Те се прекръстиха и изломотиха няколко молитви.

— Бре, каква чудесия, какво нещо! Това е някаква тъмна магия!

Не се стараех да ги разубеждавам. После прочетох на тих глас, тъй че можеха да ме чуят тези, които бяха проточили бръснатите си глави, откъс от описанието за чудото по възстановяване на извора; акомпанираха ми учудени и благоговейни възклицания:

— Ах, колко вярно! Удивително! Удивително! Всичко точно както си беше! Поразителна точност!

И може ли да им се даде на ръка това странно нещо да го попитат, да го разгледат? Те ще внимават много… — Да. И те поеха вестника така предпазливо и благоговейно, сякаш беше нещо свещено, паднало от небето, докосваха го нерешително, гледаха, галеха гладката хубава хартия, разглеждаха странните знаци с очаровани очи. Как се наслаждавах на тези струпани, наведени глави, захласнати лица и оживени очи. Не беше ли вестникът мое дете и нямото им учудване и любопитство не беше ли красноречиво доказателство за достойнството му? Изпитвах това, което изпитва майката, когато другите жени — все едно дали са приятелки, или чужди — вдигат новороденото й дете и се навеждат в изблик на такъв възторг, че в този миг целият останал свят престава да съществува за тях. Сега вече знаех какво чувство е това и разбирах, че няма друго удовлетворено честолюбие — на крал, на победител, на поет, — което поне отчасти да достига такъв върховен предел на чисто, блажено щастие.

До края на лечителния сеанс моят вестник минаваше от ръка на ръка, пътешествувайки по цялата огромна зала. Щастливият ми поглед блуждаеше след него, а аз стоях и не помръдвах, потънал в доволство, упоен от радост. Да, то беше райско блаженство, вкусих го — по-голямо едва ли ще изпитам.

XXVII
Нашият янки и кралят пътешествуват инкогнито

Преди лягане заведох краля в квартирата си, подстригах го и му показах как се обличат простонародните дрехи. Висшите класи си стрижеха косите над челото, а отзад ги оставяха да растат свободно и да падат над плещите, докато простолюдието се стрижеше и над челото, и по тила; а робите пък съвсем не се стрижеха и оставяха косите си да растат на воля. Нахлупих на главата на краля едно гърне и отрязах всички къдри, които висяха под него. Подстригах му също брадата и мустаците, докато станаха по половин инч. Много се стараех сражението да не бъде художествено и постигнах успех. Ошутих го съвсем по народному. А когато си нахлузи нескопосаните сандали, дългата риза от груб кафяв плат, която падаше от шията да глезените, той не беше вече онзи известен с изящността си в кралството мъж, а заприлича на обикновен отблъскващ изрод. Бяхме облечени и подстригани еднакво и можехме да минем за обикновени чифликчии или за управители на чифлици, или за овчари, или за колари, или, ако щете, за селски занаятчии, защото дрехата, която носехме, носеха и всички останали бедняци. Тя е здрава и евтина. Не искам да кажа, че е евтина и за най-бедния човек, само имам предвид, че нямаше по-евтин материал за мъжка дреха — материите бяха домоткани, както ви е известно.

Измъкнахме се незабелязано един час преди изгрев слънце. Когато започна да припича, вече бяхме изминали осем или десет мили. Намирахме се в рядко населена местност. Аз мъкнех една доста тежичка торба, пълна с провизии за краля, за да има с какво да се храни, докато постепенно привикне със селската храна, без да пострада.

Намерих едно удобно място край пътя, сложих краля да седне и му дадох да похапне. После му казах, че ще ида да търся вода за него и се измъкнах. Право да си кажа, исках просто да остана сам, да поседна и да отдъхна. В присъствие на краля винаги стоях прав, дори в заседанията на съвета, освен в много редки случаи, когато заседанията се проточваха по няколко часа. Ако заседанието се запънеше, разрешаваха ми да приседна на мъничката „скамейка“, прилична на обърнат наопаки улук и удобна като зъбобол.

Не исках да наруша изведнъж този обичай, а се стараех да приуча краля постепенно. Все едно, в присъствие на непознати ще ни се наложи да седнем заедно. Иначе хората ще обърнат внимание; но щеше да бъде неполитично от моя страна да се преструвам на равен с него, когато сме насаме и когато никак не е необходимо.

Намерих вода на тридесетина крачки и си отпочивах вече двадесет минути, когато изведнъж дочух гласове. А, добре дошло — мина ми през ума, — това са селяни, които отиват на работа. Никой освен селяка няма да се вдигне толкова рано. Но след минута тези хора изскочиха на завоя на пътя — знатни люде с керван от натоварени мулета и слуги. Скочих и като куршум полетях през храстите. Страхувах се, че тези хора ще стигнат до краля преди мен, но отчаянието ми даде сили. Озовах се точно навреме.

— Простете, кралю, но не е време за церемонии! Ставайте! Ставайте, идват някакви знатни хора!

— Чудо голямо, нека идват.

— Но, повелителю мой, не бива да ни видят седнали! Станете и стойте в смирена поза, докато отминат. Нали знаете, че сте селянин.

— Вярно! Съвсем бях забравил това. Бях се задълбочил в планове за една голяма война с Галия.

Той се привдигна, без да бърза, не така, както би скочил един селянин при подобни обстоятелства.

— Ти тъй неочаквано връхлетя върху мене и прекъсна величествената ми мечта, която…

— Внимание, господарю, внимание! Наведете глава! По-ниско! Отпуснете я!

Той се стараеше добросъвестно, но не постигна много нещо. Преклонението му приличаше на наведената кула в Пиза.

Смирената поза толкова не му се удаде, че лицата на ездачите учудено се намръщиха и лакеят, който беше последен в редицата, издигна камшика си, но аз подскочих навреме и поех удара върху себе си. Докато се смееха грубо и отминаваха, тихичко увещавах краля да не обръща внимание на това. Той се въздържа, но с голямо усилие. Искаше му се да разкъса всички тези конници. Казах му:

— Приключенията ни ще свършат още в самото начало: без оръжие не сме в състояние да направим нищо на тази въоръжена банда. Ако искаме да изпълним плановете си, трябва не само да приличаме на селяни, но и да се държим като селяни.

— Мъдро говориш. Никой не може да ти възрази. Хайде, напред, сър Майсторе! Аз ще взема под внимание съвета ти и ще гледам да го съблюдавам, докато мога.

Той удържа думата си. Стараеше се, доколкото можеше. Но мнозина сполучват и повече от него. Ако някога ви се е случвало да видите буйно, невнимателно, безразсъдно момче, което по цял ден налита безгрижно от една лудория на друга, а обезпокоената му майка не го оставя нито крачка само и го избавя от опасността да се удави или да си счупи шията — все едно, че сте видели краля и мен.

Да можех да предвидя как ще се развият по-нататък работите, щях да кажа: „Не, ако някой е решил да си изкарва хляба, като представя краля за обикновен селянин, това си е негова работа; аз предпочитам да водя зверилница и по-дълго ще изтрая.“

Първите три дни не му позволявах да влиза в никакви къщи. Бяхме принудени да се задоволяваме с пътя и ханищата, където хората не се заглеждат много. Да, той много се стараеше, но от тази работата никак не се подобри.

Постоянно ме стряскаше с всевъзможни неочаквани постъпки, и то на най-неподходящи места. На втория ден привечер, представете си, изведнъж извади изпод ризата си една кама.

— За Бога, повелителю мой, откъде взехте това?

— От един контрабандист. Вчера вечер в хана.

— За какъв дявол сте го купили?

— Успяхме да избегнем много опасности благодарение на хитростта, твоята хитрост, но аз помислих, че не би било зле да си имаме и оръжие. Ако в трудни минути се случи хитростта изведнъж да ти изневери…

— Но на хора от нашата черга е забранено да носят оръжие. Какво би казал лордът и всеки друг, като намери кама у селянина?

За наше щастие наблизо нямаше хора. Придумах го да хвърли камата. А това беше толкова трудно, колкото да накараше едно дете да хвърли новата си шарена играчка, с която може да се нарани. Вървяхме един до друг, бяхме се замислили и мълчахме. Изведнъж кралят каза:

— Като знаеш, че аз съм намислил нещо неподходящо и опасно, защо не ме предупреждаваш, за да се отказвам от намеренията си?

Този въпрос ме озадачи, не знаех как да му отвърна и в края на краищата отговорих съвсем естествено:

— Но, господарю, откъде мога да зная какво сте намислили?

Кралят се спря и ме изгледа учудено:

— А аз мислех, че си по-велик от Мерлин; и наистина в магиите ти го надмина. Но пророчеството е по-важно от вълшебството. Мерлин е пророк.

Разбрах, че съм сбъркал. Трябваше да поправя грешката. Като помислих, казах:

— Ваше величество, не ме разбрахте добре. Сега ще ви обясня. Има два вида пророчества: дарба за предсказване на близки събития и дарба да се предсказва това, което ще се случи след векове. Коя според вас е по-могъща.

— Разбира се, втората.

— Така, вярно. А Мерлин владее ли тази дарба?

— Отчасти да. Той предсказа рождението ми, както и че ще стана крал, двадесет години по-рано.

— А предсказа ли какво ще стане по-нататък?

— Мисля, че не е искал.

— Дотам може би стига неговата граница. Всеки пророк си има граница. Границата на някои велики пророци е сто години.

— Аз мисля, че такива са малко.

— Имало е двама още по-велики. Тяхната граница достигала до четиристотин и до шестстотин години, и друг един, чиято граница се приближава до седемстотин и двадесет.

— Господи, това е поразително!

— Но какво са те в сравнение с мене? Нищо!

— Как! Нима можеш да гледаш напред през такъв океан от време като…

— Седемстотин години? Господарю мой, пророческият ми поглед е ясен като на орел; съвсем ясно прозирам какво ще стане със света след тринадесет и половина века.

Божичко, само да бяхте видели как се облещи кралят! Очите му насмалко да изскочат от орбитите. Брат Мерлин бе унищожен. Тези хора никога не се нуждаят от доказателства — те вярват на това, което им казваш. И на никого не му идва наум да се усъмни в това, което си казал.

— Да, и двете дарби ми са достъпни — продължих аз. — Умея да прозирам и в далечното, и в близкото, нужно ми е само да се съсредоточа. Но обикновено предсказвам далечното бъдеще, защото е под достойнството ми да се занимавам с близкото. То подхожда повече на мерлиновци — късоопашати пророци, както ги наричаме ние, събратята по професия. Разбира се, понякога се забавлявам и с добрите пророчества, но по-рядко. Вероятно си спомняте колко много се приказваше, когато пристигнахте в Свещената долина, как три денонощия по-рано бях предсказал деня и часа на пристигането ви.

— Помня, разбира се.

— Добре. Но щеше да ми бъде сто пъти по-лесно да предскажа вашето пристигане, и то с хиляди подробности, ако предстоеше да стане след пет века, а не след три дни.

— Колко чудно, че е тъй!

— Да, на опитния специалист всякога му е по-лесно да предсказва за след петстотин години, отколкото за след петстотин секунди.

— А пък, като разсъждаваш мъдро, чини ти се, че трябва да бъде точно обратното, че петстотин пъти по-леко е да се предскаже близкото, отколкото далечното — защото близкото е тъй близко до нас, че и обикновеният човек може да го предскаже. Трябва да се признае, че пророческата дарба е в противоречие с вероятното. Тя обръща по най-странен начин трудното в лесно и лесното — в трудно.

Той беше умна глава. Дори селската шапка не можеше да скрие това; на такава глава и водолазен звънец да нахлузиш, пак ще се разбере, че е кралска, стига само да пошавне мозъкът.

Ето ти сега нова работа! Кралят така жадно искаше да узнае всичко, което щеше да се случи през следните тринадесет века, като че ли сам се канеше да ги преживее. Просто си скъсвах кожата, за да му угодя. И друг път ми се беше случвало да постъпвам необмислено, но никога не бях постъпвал по-глупаво отсега, когато измислях да се препоръчвам за пророк. Впрочем това си имаше и своите добри страни. На пророка не му трябва мозък. В ежедневието понякога може да му притрябва, но в професията — минава напълно без него. Това е най-спокойната професия на света. Когато ви обзема духът на проницанието, вземате си акъла, поставяте го нейде на хладно място да си почива и започвате да работите с езика; езикът си действува самостоятелно, без участието на ума, и в резултат се постига пророчество.

Всеки ден срещахме странствуващи рицари и всеки път видът им разпалваше войнствения дух на краля. Той сигурно щеше да се забрави и да издрънка нещо неподходящо, но аз всеки път навреме го отвеждах встрани от пътя. Той стоеше и просто ги изяждаше с очи. В погледа му бляскаше горда светлина, ноздрите му се издуваха като на боен кон, виждах, че до смърт му се иска да се сборичка с тях. На третия ден около пладне бях спрял на пътя да взема предохранителни мерки, каквито трябваше да предвидя още преди два дни, когато ме шибнаха с бича. Ех, как можех да си ги спестя! Но тук случаят ми напомни: като се скитах безгрижно с език, който работи, и мозък, който почива, защото пророчествувах, изведнъж се спънах в един корени и се проснах на земята. В първия момент изгубих и ума, и дума; след това внимателно се повдигнах и развързах торбата си: в нея имах динамитна бомба, обвита във вълна и поставена в кутия. Това беше полезна вещ за из пътя — щеше да дойде време може би, когато с нейна помощ щях да извърша всякое необикновено ценно чудо; но се нервирах, че постоянно трябва да я мъкна със себе си, а пък не ми беше удобно да я дам на краля. Трябваше или да я захвърля, или да се освободя по някакъв безопасен начин от присъствието й. Извадих я от торбата и я пъхнах в джоба си и в този миг забелязах двама рицари. Кралят се спря горд като статуя и се вторачи в тях. Разбира се, пак бе забравил ролята си. Но преди да успея да го предупредя, той трябваше да отскочи встрани. Може би мислеше, че те ще се отдръпнат. Да се отдръпнат, за да не смажат мръсния селяк, който пътува пеша? Нима той самият е свръщал някога и случвало ли се е да го съгледа някой селянин и да не се измъкне боязливо настрана! Рицарите не обърнаха никакво внимание на краля — той трябваше да се погрижи сам за себе си и ако не бе отскочил, те щяха да го смачкат и да се посмеят над него.

Кралят изпадна в бяс и в кралското си негодувание започна да ги обсипва с най-жестоки ругатни. Рицарите се бяха вече поотдалечили. Те се спряха, силно учудени, обърнаха се на седлата си и погледнаха назад, като че ли се чудеха: струва ли си да се мърсят с такива дрипи като нас. А после обърнаха конете и се спуснаха към двама ни. Нямаше време за губене. Хвърлих се срещу тях и пуснах една такава ругатня, която ги накара да им настръхнат косите и да им се преметнат сърцата — в сравнение с нея хулите на краля изглеждаха бедни и жалки. Измъкнах я от деветнадесетия век, когато хората наистина вече умееха да псуват. Рицарите така се бяха засилили, че не можеха да се спрат. Те бяха почти до краля, когато, побеснели от яд, се обърнаха остро назад, шибнаха конете и се спуснаха срещу мен. Намерих се на около седемдесет крачки от тях. Бързо се покатерих на един голям камък край пътя. На тридесет крачки от мен те изведнъж насочиха дъгите си копия, наведоха ниско глави в шлемовете си, така че се виждаха само украшенията от конски косми, и цялата тази грамада се понесе към мен. Когато между нас останаха само петнадесет крачки, аз със сигурна ръка запратих бомбата и тя се удари в земята, точно под мордите на конете.

Да, това беше знаменито зрелище, славно и приятно! Досущ като параходна експлозия по Мисисипи. Цели петнадесет минути върху нас летя дъжд от раздробени рицари, метал и коне. Казвам върху нас, защото кралят, като се опомни, се присъедини към мен. На мястото, където бяха рицарите, се образува яма, която предвиждах, че ще създаде много грижи на местните жители. Искам да кажа, че ще им бъде трудно да си обяснят произхода й, а да я засипят — няма да им бъде толкова трудно, тъй като тази чест се пада на избраното нещастно малцинство — на селяните на местния сеньор, без нищо да им се плати.

Обясних всичко на краля. Казах му, че ямата е изрината от динамитна бомба. Обяснението не можеше да му навреди, защото не разбра нищо от него.

Той счете това за ново, необикновено чудо; това беше нов съкрушителен удар върху Мерлин. А пък аз счетох за нужно да му обясня, че такива чудеса са много редки и че е възможно да се извършват само при благоприятно състояние на атмосферата. Иначе при всеки подобен случай той щеше да настоява да повторя чудото, а нямаше да мога, защото нямах вече бомби.

XXVIII
Дресирането на краля

На четвъртия ден сутринта, по изгрев слънце, когато бяхме вървели вече цял час в предутринната хладина, взех решение: нужно е кралят да се дресира. Така не може да продължава повече, трябва да се заема с него и добросъвестно да го превъзпитам — иначе не можем да влезем в нито един човешки дом, дори и котките веднага ще разберат, че този селянин е маскиран. Предложих му да спрем и казах:

— Ваше величество, дрехите ви са в ред и не предизвикват никакви подозрения, но между дрехите и поведението ви има явно различие. Войнишката ви стойка, царствената ви осанка — не, това няма да го бъде. Вие се държите прекалено изправен, погледът ви е прекалено надменен и самоуверен. Царските грижи не превиват гърба, не привикват главата да се прекланя, не заставят да гледаш в краката си, не изпълват сърцето със съмнения и страх, които правят главата клюмнала, а стъпките — неуверени. Нископоставеният човек е винаги сгърбен под бремето на дребните грижи. Необходимо е да се приучите към това. Трябва да се нацапате с клеймото на бедността, нещастието, униженията, които обезличават човека и го превръщат в покорно на господаря същество — иначе и децата ще разберат, че сте преоблечен, и плановете ни ще рухнат още в първата колиба, в която спрем. Моля ви се, опитайте да ходите ей така.

Кралят внимателно ме следваше и се опита да подражава.

— Не е лошо! Никак не е лошо. Брадичката ма-алко по-ниско, моля ви се!… Ето така! Много надменен поглед! Старайте се да не гледате към хоризонта, а в земята, на десет крачки пред себе си. Така е по-добре. Така е добре. Не, почакайте, походката ви е много уверена, решителна: трябва да стъпвате по-недодялано. Бъдете така добър — погледнете ме! Ето така трябва да се ходи… А вашето изглежда… нещо такова… да, сега е почти добре… Но все пак нещо не струва… само не зная кое точно… Я, моля, походете тридесетина крачки, за да ви погледам отстрани… Правилно си държите главата, раменете, брадичката също, скоростта на крачките също — точно както трябва, осанката, погледът — всичко, както се следва. И все пак като цяло — някак не върви. Няма хармония. Я походете още малко, моля… а-ах! Сега разбирам какво е. Открих го. Липсва ви истинска унилост, това е пречката. Получава се нещо любителско, дилетантско — механичните подробности са изработени правилно, очакваш пълна илюзия, а илюзия няма.

— Е, какво да се прави тогава?

— Чакайте да си помисля… Нищо не ми идва на ума. Право да си кажа, тук може да помогне само практиката. Ето тука едно подходящо място: коренище и камъни — има на какво да се изпробва походката. Никой няма да ни пречи — наоколо е поле, има само една къщурка, и то толкова далече, че едва ли се вижда оттука. Господарю, слезте, моля ви се, от пътя. Ще посветим този ден на дресировка.

След като го подресирах малко, казах:

— А сега, сър, представете си, че приближаваме към вратата на онази къщурка и цялото семейство ни посреща. Как ще се обърнете, моля, към стопанина на дома?

Кралят несъзнателно се изпъчи като паметник и с ледена строгост произнесе:

— Селяко, донеси ми стол и ми дай да похапна.

— Ах, ваша милост, не така!

— Че защо?

— Тези хора не си викат един на друг „селяко“.

— Не си ли викат?

— Така ги наричат само онези, които стоят по-горе от тях.

— Тогава ще опитам още веднъж. Ще кажа — крепостнико!

— Не, не! Той може да е свободен човек.

— А, да! Тогава ще го нарека — добри човече!

— Това подхожда, ваше величество, но още по-добре ще е да го наречете приятелю или братко.

— Братко!? Тази гад!

— Но нали ние се преструваме на такива гадове, каквато е той.

— Прав си. Ще му кажа: братко, подай ми стол и ме угости с каквото можеш. Добре ли е така?

— Не съвсем. Не чак толкова добре. Вие искате само за себе си, а не за двама ни. Храна за едного, стол за едного.

Кралят учудено ме погледна. Той не беше твърде съобразителен. Главата му работеше като пясъчен часовник. Той можеше да схваща и нови мисли, но не отведнъж, а зрънце по зрънце.

— Че защо ти е на тебе стол! За да седнеш ли?

— Ако не седна, човекът ще забележи, че само се преструваме на равни, и то много лошо се преструваме.

— Право е, което казваш. Каква необикновена истина и в какъв неочакван вид се явява пред нас! Той е длъжен да донесе столове и за двамата, да подаде вода и кърпа на единия със същата почит както и на другия.

— И все пак остава още една подробност, която трябва да се поправи: той не е длъжен нищо да ни донася. Ние сами ще влезем в къщичката. Там навярно ще бъде мръсно и ужасно противно, но ние ще влезем и ще седнем на масата заедно със семейството му, ще ядем каквото ни подадат и както ни подадат. И ще се държим на равна нога — освен ако стопанинът не е роб. А вода и пешкир никъде няма да се намерят, какъвто и да е стопанинът — бил той роб или свободен… Моля ви се, повелителю, минете още веднъж… Така е добре. Още по-добре. И все пак… не е тъй, както трябва. Раменете не се отпускат, те не познават друг товар освен благородната желязна ризница.

— Дай ми торбата си. Искам да науча какво значи неблагороден товар. Изглежда, че не тежестта превива раменете, а неблагородството. Ризницата е тежка, но благородна, и човекът, който я носи, остава прав. Не, не спори! Не възразявай! Дай ми торбата. Метни ми я на гърба!

Най-после, с товар на плещите, кралят приличаше на крал толкова колкото всеки друг човек. Само раменете му все още упорствуваха: те не се превиха, а и да се превиеха, щеше да изглежда съвсем неестествено. Като продължавах дресировката, аз го оправях и съветвах:

— Представете си, че сте потънали в борчове, че ви мъчат безмилостни кредитори, безработен сте — хайде, да кажем, че сте ковач: не можете да си намерите работа. Жена ви е болна, децата ви плачат, защото са гладни…

И така нататък и така нататък… Накарах го да си представи хора, които страдат от най-различни нещастия и притеснения. Но, Боже мой, това бяха само думи и думи, които нищо не значеха за него, и ако свирех, вместо да приказвам, щеше да бъде все същото. Думите не биха значели нищо за вас, ако не сте преживели това, което те се мъчат да изразят. Има мъдреци, които си дават вид на познавачи и мъдруват за „работническата класа“, като се утешават с това, че умственият труд е много по-тежък от физическия и че с право се заплаща повече. Те наистина мислят така, защото познават само единия, а другия не са опитвали. Но аз познавам и двата и за каквито и да е пари не бих се съгласил да работя тридесет дни подред като копач, а с умствен труд, даже и най-тежкия, ще се заема доброволно, почти даром и ще бъда доволен. Умственият труд е наречен погрешно „труд“ — той е удоволствие, наслада и се самонаграждава. Най-ниско платеният архитект, инженер, генерал, писател, художник, скулптор, актьор, проповедник, певец, работейки, изпитва райско блаженство. Ето — музикантът, който седи посред голям оркестър с лък в ръка под поток леещи се божествени звуци: той работи в момента, ако искате да назовете това така, но, Боже мой, не е ли това подигравка с понятието „труд“? Законът за труда изглежда доста несправедлив, но вече е създаден и нищо не може да се промени: колкото повече радост дава трудът, толкова по-високо се заплаща. Този закон важи и за такива прозрачни мошеничества, като наследствена титла и кралска власт.

XXIX
Едра шарка

Денят вече клонеше към залез, когато приближихме къщурката, но не забелязахме никакви признаци на живот. Пшеницата на полето беше вече ожъната и при това така ожъната, че полето изглеждаше съвсем голо. Стоборът, плевнята — всичко разнебитено, всичко носеше печата на бедността. Наоколо ни животно, ни жива душа. Мълчанието беше страшно — като мълчанието на смъртта. Сламеният покрив на къщурката, почернял от времето, висеше раздърпан. Вратата беше открехната. Подчинявайки се на някакво смътно предчувствие, ние се примъкнахме безшумно, на пръсти, със затаен дъх. Кралят почука. Почакахме. Никакъв отговор. Почука пак. Никакъв отговор. Отворих предпазливо вратата и погледнах вътре. Нещо се раздвижи в тъмнината — една жена се повдигна от пода и се извърна сънено към мен:

— Пощадете ни! — изплака тя. — Всичко вече е взето, нищо не остана.

— Не съм дошъл да вземам нещо, бедна жено.

— Не си ли свещеник?

— Не.

— Не си ли от чифлика на лорда?

— Не, пътник съм.

— Тогава, ради Господа Бога, който обрича невинните на бедност и смърт, бягай оттук. Този дом е прокълнат от Бога и църквата!

— Позволи ми да вляза и да ти помогна. Болна си и в беда. Очите ми свикнаха с полумрака и започнах да виждам по-добре. Видях хлътналите й очи, устремени към мен, видях страшната слабост на тялото й.

— Казвам ти, това място е проклето от църквата. Бягай, спасявай се, докато не те е забелязал някой тук и не те е обадил.

— Не се безпокой за мене, не се плаша от църковното проклятие. Остави ме да ти помогна.

— Тогава нека всички добри духове, ако имат такива, те благославят за тези думи. Искам мъничко вода. Но не забравяй какво ти казах и бягай, защото, ако не се страхуваш от църквата, трябва да се уплашиш от болестта от която умираме. Остави ни, смели пътнико, благославяме те от все сърце, ако могат да благославят тия, върху които лежи проклятието.

Но преди да довърши, грабнах дървената чаша и изтичах до ручея. До него имаше десетина крачки. Когато се върнах, кралят беше вече в къщичката и отваряше капаците на прозореца, за да пусне малко светлина и въздух. В стаята се носеше тежко зловоние. Поднесох чашата към устните на жената. Тя я хвана с отмалелите си пръсти, прилични на птичи нокти. Изведнъж капаците се разтвориха и силна светлина заля лицето й. Едра шарка!

Спуснах се към краля и му пришепнах:

— Бягайте, господарю, бягайте. Тази жена умира от същата болест, която по-миналата година опустоши околностите на Кемелот.

Той не се помръдна.

— Заклевам се, ще остана тук и ще се постарая да й помогна!

Отново зашепнах:

— Кралю, не бива така, вие сте длъжен да излезете.

— Стремиш се към добротата и думите ти са мъдри, но би било срамно за един крал да трепне от страх. Срамно би било за един рицар да откаже помощ на нуждаещия се. Успокой се, аз няма да изляза. Ти си длъжен да излезеш. Църковното проклятие не може да ме засегне. Но тебе ти е забранено да бъдеш тук и църквата ще сложи върху теб тежката си ръка, ако престъпиш запрещението й.

Ако останеше в този страшен дом, кралят можеше да плати с живота си, но беше безполезно да се спори с него. Реши ли веднъж, че е засегната рицарската му чест, нищо не може да помогне: той ще упорствува докрай. Невъзможно е да му се попречи. Имах вече опит. Не настоях повече.

Жената каза:

— Добри човече, имай милост — качи се по онази стълбичка, погледни какво става там и ми кажи. Каквото и да видиш, не се страхувай да ми го кажеш, понякога и на майката трябва да се каже всичко. Не се страхувай, че ще разкъсаш сърцето ми, то и без това е разбито.

— Остани тука — каза кралят — и нахрани тази жена. Аз ще отида горе. — И той сложи торбата на поличката. Обърнах се, но той беше вече до стълбата. Преди да се качи, той съгледа един човек, който лежеше в полумрака и, изглежда, не ни забелязваше.

— Това мъжът ти ли е? — попита кралят.

— Да.

— Спи ли?

— Да, благодарение на Бога, спи вече три часа. Сърцето ми се пръска от благодарност за тоя сън.

Аз казах:

— Трябва да внимаваме да не го събудим.

— Не, няма да го събудите, той умря.

— Умря?

— Да, щастлива съм, че умря. Не може никой да го наскърби, нито да го обиди. Сега той е на небето и е щастлив, пък дори и да е в ада, пак ще бъде доволен, защото там не ще срещне нито абата, нито епископа… Ние израснахме заедно, момче и момиче, двадесет и пет години бяхме мъж и жена и никога до днес не сме се разделяли. Вижте само колко дълго сме се обичали и сме страдали заедно! Днес сутринта, като бълнуваше, стори му се, че отново сме момче и момиче и отново скитаме по щастливите поля. Така с невинна детска усмивка той отиваше все по-далеч и по-далеч, докато премина незабелязано в други поля и се скри от нашите смъртни погледи. Нямаше раздяла, защото в бълнуването му се струваше, че и аз вървя редом с него, че моята ръка е в неговата — моята мека младежка ръка, не тази костелива длан. Да умреш и да не почувствуваш смъртта, да се разделяш и да не почувствуваш раздялата — има ли по-спокоен край от този? Това беше неговата награда за жестокия живот, който понасяше така безропотно.

От тъмния ъгъл, където висеше стълбата, се чу слаб шум. Кралят слизаше. Той носеше нещо и го придържаше с една ръка, а с другата се опираше на стъпалата. Излезе на светлината; на гърдите му лежеше слабичка девойка, около петнадесетгодишна, почти в безсъзнание; тя също умираше от едра шарка. Това беше висша степен на героизъм, връх на героизъм. Да предизвикаш смъртта на двубой, без оръжие, когато всичко е против тебе, когато не само че няма никакви изгледи за награда, но липсва даже ръкопляскащата тълпа от зрители, облечени в злато и коприна! А кралят имаше такъв спокоен и мъжествен вид, както по време на евтините дуелчета, когато рицар с рицар се срещат в равен бой, защитени от желязна броня. В тази минута той беше величествен. Към грубите статуи на предците му в неговия дворец ще се погрижа да се прибави още една: тя няма да изобразява краля в ризница как убива великани или дракони, а ще го покаже в селски дрехи, носещ в ръцете си смъртта, за да може селянката в предсмъртния си час да погледне своето дете и да се успокои.

Той положи момичето до майката и тя го обсипа с нежни думи. В отговор в очите на девойката блесна слаба светлина — но само толкова. Майката се наведе над нея, целуваше я, галеше я, молеше я да каже поне една дума — но устните на момичето се помръдваха беззвучно. Аз извадих от торбата павурчето с вино, но жената ме прекъсна, като каза:

— Не, тя не страда. По-добре ще бъде така. Виното може да й възвърне живота. А такъв добър човек като тебе не може да постъпи жестоко. Прецени сам: за какво й е да живее? Братята й са роби, баща й умря, майка й умира, над нея тежи проклятието на църквата, никой не би посмял да я вдигне и приюти да би легнала и на самия път! Тя е самичка. Дори не те попитах, добри човече, жива ли е сестра й там горе; знам, че ако беше жива, ти отново би се качил и не би оставил бедничката сама…

— Тя почива в мир — с тих глас я прекъсна кралят.

— Не искам друго. Денят е пълен с щастие. Ах, моя Енис, ти скоро ще догониш сестра си, ти си тръгнала вече. А тези хора са приятели, милостиви са и няма да те възпрат.

И тя отново зашепна, наведена над момичето, гладеше го по косите, по страните, целуваше го, шепнеше ласкави думи, но очите на детето вече застиваха. Видях как сълзи бликнаха от очите на краля и потекоха по лицето му. Жената също забеляза това и каза:

— Ах, зная какво значи това. Ти, бедняко, също имаш жена и често си лягате гладни с нея, за да дадете последната коричка на децата; ти знаеш що е бедност, понесъл си немалко обиди от тези, които са по-знатни от тебе, познаваш тежката ръка на църквата и краля.

Кралят се намръщи от неочаквано нанесения удар, но се въздържа. Той влезе в ролята си и за човек, който отначало така лошо я бе играл, сега се справи отлично. Побързах да заговоря за друго: предложих на жената храна и вино, но тя отказа. Не искаше да отлага смъртта си. Тогава донесох отгоре мъртвото й дете и го сложих до нея. Тя не издържа. Разигра се нова сърцераздирателна сцена. Отново й отвлякох вниманието и я накарах да ми разкаже своята история.

— Вие много добре я знаете. Сами сте изпитали същото — защото кой в Британия освен знатните не понася такива страдания? Та това е стара история. Ние се борихме, борихме се успешно — това значи, че можехме да живеем и да не умираме, а повече не ни трябваше. До миналата година се справяхме с всички беди, но тази година те ни налегнаха изведнъж, надвиха ни. Преди няколко години лордът посади на нашата земица плодни дървета, и то на най-хубавото място. Колко безчовечно и срамно беше това!

— Той е бил в правото си — прекъсна я кралят.

— Никой не го отрича — законът е такъв. Това, което е на лорда, то си е негово, но и това, което е мое, то е пак негово. Ние наехме от него тази земя, но той все пак я считаше за своя и правеше с нея каквото си искаше. Наскоро намерихме три негови дървета отсечени. Тримата ни синове се изплашиха и веднага съобщиха на лорда за престъплението. Те там си и останаха, в подземната тъмница на негово сиятелство — ще гният, докато признаят. А няма какво да признават, в нищо не са виновни; и тази заповед означава, че ще лежат там, докато умрат. Вие знаете как става това… после ето какво ни сполетя: мъж, жена и две деца започнахме да прибираме от полето това, което е толкова труд бяхме изорали и засели, и да го пазим денем и нощем от гълъбите и различните зверове. Не дай Боже да убиеш някой от тях. Пшеницата на лорда узря едновременно с нашата. Когато неговата камбана заби и ни повика да събираме безплатно житото на нивите му, той не се съгласи да зачете мене с двете ми момчета за тримата ни затворени синове, а само за двама. Излезе, че липсва един и за него всеки ден плащахме пари. През това време собствената ни жътва пропадаше, защото нямаше кой да я събира. Свещеникът и негово сиятелство лордът ни наложиха глоба, понеже от закъснението страдаше и тяхната част. После дълговете излязоха колкото цялата ни жътва и те ни я взеха. Накараха ни да я съберем и да я откараме и нито ни платиха, нито ни нахраниха и ние умирахме от глад. Но стана още по-лошо, когато от глада, от мъката по синовете, от вида на дрипите, в които бяха увити моят мъж и малките ми дъщери, от скръб и отчаяние аз си загубих ума и възроптах против църквата и нейните дела. Това се случи преди десет дни. Разболях се ей от тази болест и когато свещеникът дойде да ме мъмри, че не съм се смирила пред всемогъщата божия десница, започнах да ругая църквата. Той ме наклевети. Не се отрекох от думите си. Над главата ми и над главите на всички, които ми бяха скъпи, падна проклятието на Рим. Оттогава всички странят и в ужас бягат от нас. Никой не влезе в тази колиба да разбере живи ли сме, или не. Разболяха се и другите. Тогава трябваше да стана и да се грижа за тях. Те не искаха да ядат, пък и откъде храна? Но вода имаше и аз им давах да пият. Как жадно пиеха! Как благославяха водата! Но вчера всичко се свърши. Силите ме напуснаха. Вчера видях за последен път мъжа си и по-малката си дъщеря; стоях тука цели часове — цели векове — и се вслушвах, вслушвах, вслушвах — няма ли да чуя някакъв звук отгоре, който…

Тя бързо погледна по-голямата си дъщеря и извика: „О, милинка“ — и с изнемощели ръце притисна към себе си изстиващото тяло. Беше познала чукането на смъртта.

XXX
Трагедията на феодалното стопанство

В полунощ всичко се свърши и ние седяхме пред четири трупа. Покрихме ги с парцали, които успяхме да намерим, и си тръгнахме, затваряйки вратата след нас. Този дом трябваше да стане техен гроб, защото отлъчените от църквата не бива да се погребват по християнски обичай в свещената земя. Те бяха като кучета, като диви зверове, като прокажени — ни една жива душа, вярваща в отвъдния живот, не би се решила да пожертвува надеждите си, като влезе в допир с тези осъдени и отритнати.

Едва успяхме да излезем, и по пясъка чух стъпки. Сърцето ми се разтуптя. Не биваше да ни видят, че излизаме от този дом. Дръпнах краля за дрехата, примъкнахме се и се скрихме зад къщичката.

— Сега сме в безопасност — казах аз, — но едва не пропаднахме. Ако нощта беше по-светла, щеше да ни види, той мина съвсем наблизо.

— Може би не е човек, а звяр.

— Възможно е. Човек или звяр, ние трябва да постоим тук и да почакаме, докато си отиде.

— По-тихо, той идва насам!

Кралят беше прав. Стъпките приближиха към нас, по посока на къщичката. Очевидно това беше звяр, нямаше от какво да се боим. Вече се готвех да тръгна, но кралят сложи ръка на рамото ми. Настъпи тишина. После някой едва-едва почука на вратата. Трепнах. Чукането се повтори. Чухме предпазлив глас:

— Мамо, татко! Отворете. Ние излязохме на свобода и ви носим новини, от които ще побледнеете, но сърцата ви ще се развеселят. Не бива да се губи нито миг — да бягаме!…

— Но защо не отговарят? Мамо, татко!

Дръпнах краля по-далеч от вратата и пошепнах:

— Да вървим, сега можем да излезем на пътя.

Кралят се колебаеше, не искаше да тръгне. Но в този миг чухме как вратата се отвори и разбрахме, че нещастниците са вече при своите мъртъвци.

— Да вървим, повелителю мой! Сега ще светнат и това, което чуем, ще ви разкъса сърцето.

Едва излязохме на пътя, и аз хукнах. Кралят, като забрави своя сан, също хукна. Тежко ми беше да мисля за това, което ставаше там, в къщичката… Като се стараех да отпъдя неприятните мисли, казах първото нещо, което ми дойде на ума:

— Боледувал съм от същата болест, от която умряха тези хора, и няма защо да се страхувам, но ако вие не сте боледували…

Той ме прекъсна, като заяви, че го мъчи съвестта.

— Тези млади хора, според думите им, са излезли на свобода. Но как? Едва ли лордът ги е пуснал.

— О, не, сигурно са избягали.

— Точно това ме безпокои. Мислех, че са избягали, и твоите думи потвърждават опасенията ми.

— Не бих нарекъл това „опасения“. Подозирам, че са избягали, но и така да е, никак не съм огорчен.

— Аз също не съм огорчен, но…

— Какво тогава? За какво има да се тревожите?

— Ако са избягали, дългът ни повелява да ги хванем и да ги върнем на лорда, защото не бива един знатен човек да претърпи такава тежка обида от хора с по-низък произход.

Ето ти го пак! Способен бе да вижда само едната страна на нещата. Така е бил възпитан, в жилите му тече кръвта на неговите предци, отровена от несъзнателна жестокост и предавана по наследство от сърце на сърце, и всяко е добавяло своя дял отрова. Да хвърлиш в тъмница тези хора без всякаква вина, да умориш от глад родителите им, това не е беда, защото те са селяни и съществуват само по волята и за удоволствие на своя лорд; разкъсат ли оковите си — това е дързост, която почтените хора не могат да понесат, съзнаващи дълга си спрямо свещената си каста.

Половин час се старах да го отвлека от тия мисли, но напразно. Накрая го разсея едно външно събитие: стигнахме до върха на някакъв хълм и видяхме в далечината червено зарево.

— Пожар! — казах аз.

Пожарите ме интересуваха много, тъй като бях започнал да въвеждам застрахователното дело; дресирах коне, едновременно с това строех и пожарогасителни машини, за да образувам по-късно и пожарна команда. Свещениците се противопоставяха на проекта ми за застраховка за пожар и за живот, като уверяваха, че този дързък опит ще попречи на проявлението на волята божия. Когато им доказах, че нямам намерение да отивам против божията воля, а само се старая да смекча тежките последици от нейните прояви, те твърдяха, че не по-малка дързост е опитът да се намали суровостта на божия ад. Пречеха ми, но затова пък застраховката за нещастни случаи стана още по-наложителна. По принцип рицарите бяха глупави и невежи. А търговците на свръхестественото — свещеници — лесно можеха да ги убедят с най-оскъдни доводи. Но все пак понякога рицарите се оказваха способни да съзрат практическата страна на въпроса. Затова в последно време при разчистването след турнирите във всеки шлем намираха квитанция от моята застраховка за нещастни случаи.

Стояхме в мрака и тишината, гледахме пожара в далечината и се мъчехме да си обясним произхода на боботенето, което ту се усилваше, ту затихваше. Понякога ни се струваше, че то приближава, и се надявахме да отгатнем причината му, когато то изведнъж затихна, отдалечи се и отнесе със себе си своята тайна. Спуснахме се от хълма и тръгнахме по лъкатушна пътечка по посока на шума. Потънахме в непрогледен мрак — между две високи стени от дървета. Така изминахме около половин миля надолу по склона. Започна да се чува тътен и все по-ясно и по-ясно усещахме приближаването на буря по внезапните пориви на вятъра, по далечното проблясване на светкавиците, по далечното ехо на гръмотевици. Вървях пръв. Блъснах се в нещо меко и тежко, което се поддаде на тласъка ми. Блесна мълния и на една крачка пред мен видях изпуленото лице на човек, увиснал на един клон. Стори ми се, че лицето прави гримаси. Ужасна гледка! Разнесе се оглушителен гръм и небето се раздра. Плисна пороен дъжд. Все пак нима не трябваше да прережем въжето, на което висеше човекът, и да разберем не се ли крие в него още малко живот? Ослепителните светкавици бляскаха една след друга. Ставаше ту светло като ден, ту тъмно като в рог. От време на време обесеният се мяркаше съвсем ясно и пак потъваше в мрака. Казах на краля, че трябва да прережем въжето, но той възрази:

— Ако се е обесил сам, значи, е искал имуществото му да се прехвърли на лорда. Тогава нека си виси. Ако са го обесили, значи са имали право да го обесят — нека си виси.

— Но…

— Никакво „но“ — остави го да си виси. Има и други причини. Когато светне отново, погледни напред.

На петдесетина крачки от нас се люлееха още двама обесени.

— В такова време няма смисъл да се оказват безполезни услуги на мъртъвците. Те вече не са в състояние да ти благодарят. Да вървим. Да не губим време в зяпане.

В случая той беше прав. Тръгнахме напред. По протежение на една миля при блясъка на светкавиците наброихме още шест обесени. Крайно неприятно пътешествие! Боботенето, което се чуваше по-рано, се превърна сега в рев, рев от човешки гласове. Покрай нас в мрака профуча бягащ човек. Цяла тълпа го гонеше. Изчезнаха. После профуча друг човек, а след него друг и друг. При един рязък завой на пътеката внезапно се озовахме пред пожара. Гореше голям владелчески чифлик, от който вече не бе останало почти нищо. Едни хора тичаха, други ги гонеха.

Предупредих краля, че мястото е опасно за пътници. Добре е да се държим далеч от светлината и да почакаме да утихне. Дръпнахме се настрана и спряхме на края на гората. От това скривалище наблюдавахме мъжете и жените, преследвани от тълпата. Страхотията продължи чак до разсъмване. След това огънят угасна, бурята премина, виковете и тропотът от бягащи нозе затихнаха. Отново се възцариха тъмнина и мълчание.

Предпазливо се придвижвахме напред. Бяхме много уморени, много ни се искаше да спим, но вървяхме, докато пожарището стана далеч зад нас. Потърсихме гостоприемство в къщичката на един въглищар и се предадохме в ръцете на съдбата. Жена му вече бе станала, но той още спеше на сламата върху глинения под. Тя се разтревожи, но й обясних, че сме пътници, че сме загубили пътя и цялата нощ сме скитали из гората. Тогава тя стана по-разговорлива и попита дали сме чули за ужасите, случили се в Аббласурското владение.

— Чухме за тях, но това, което сега искаме, е почивка и сън. — Кралят добави:

— Продайте ни своя дом и си вървете, защото може да ви заразим. Наскоро бяхме при едни хора, които умряха от петниста смърт.

Много благородно от негова страна, но напълно излишно. Почти всеки поданик на кралството беше украсен със сипаничаво като решето лице. Забелязах, че жената и мъжът са също така сипаничави. Тя ни прие радушно и престана да се страхува. Предложението на краля я изуми. Не е малко събитие да се натъкнеш на човек в селски дрехи, който е готов да ти купи къщата само за да пренощува в нея. Това й внуши така почитание към нас, че тя употреби всичките си оскъдни възможности само и само да ни угоди.

Проспахме почти целия ден и се събудихме така гладни, че селската храна се стори дори на краля извънредно вкусна, макар да беше малко и да не се отличаваше с разнообразие: лук, сол и черен овесен хляб. Стопанката започна да ни разказва вчерашните събития. В десет или единадесет часа вечерта, когато всички си били легнали, чифликът започнал да гори. Съседите се втурнали на помощ и семейството на владелеца било спасено, но самият той изчезнал. Това толкова много огорчило всички, че дори двама пазачи се пожертвували и влезли в горящата къща, за да търсят драгоценната му особа. После намерили трупа му. Той лежал на триста крачки от чифлика, вързан, със запушена уста, намушкан на дванадесет места.

Кой беше направил това? Подозрението паднало върху скромното съседско семейство, към което баронът неотдавна се бил отнесъл извънредно жестоко. Само подозрението било достатъчно. Слугите на лорда предприели кръстоносен поход срещу тия хора и привлекли на своя страна цялата околност. Мъжът на нашата стопанка също взел участие в преследването и се върнал чак призори. Сега бе отишъл да узнае как се е свършило всичко. Докато приказвахме, той се върна. Това, което видял, бе страшно: осемнадесет души обесени или избити, двама пазачи и тринадесет затворници загинали от огъня.

— А колко затворници е имало в подземието?

— Тринадесет.

— И всички ли са загинали?

— Да, всички.

— Но нали хората са успели да спасят семейството на лорда? Защо не са спасили никого от затворниците?

Нашият стопанин се учуди и каза:

— Че кой ще вземе да отваря тъмница в такова време! Боже, та затворниците биха се разбягали.

— Искаш да кажеш, че никой не е отворил тъмницата?

— Никой не е ходил там, нито за да отключва, нито за да заключва. Ключалките бяха здрави, тъй че и един часовой би могъл да пипне всеки, който поиска да бяга. Но не хванали никого. Значи никой не е бягал.

— Не, трима са избягали — каза кралят — и добре ще сториш, ако съобщиш и пратиш правосъдието по следите им, защото те са убили барона и са запалили дома му.

Знаех си, че така ще свърши. Отначало въглищарят и жена му се развълнуваха от съобщението, бяха готови веднага да изтичат и разкажат на съседите, но внезапно нещо ново се мярна в очите им. И те започнаха да ни разпитват. Аз отговарях на въпросите и внимателно наблюдавах лицата им. С удоволствие забелязах, че като узнаха кои са били тримата бегълци, нашите стопани вече само си даваха вид, че ще се разбързат да съобщят на съседите. Кралят не забеляза промяната. Бях много доволен.

Заговорих за други подробности по събитията от миналата нощ и нашият хазаин въздъхна с облекчение.

Най-жалко от всичко бе готовността, с която угнетените се нахвърляха върху совите собствени братя, за да защитават общия угнетител. Този мъж и тази жена очевидно смятаха, че при разпра между лорда и човек от тяхната класа по-естествено, по-редно и по-изгодно е да застанат на страната на своя господар и да се борят за него, без да разсъждават кой е виновен. Въглищарят е помагал при бесенето на съседите си, помагал е усърдно, макар и да е знаел отлично, че против тези хора няма никакви улики, а само смътни подозрения, и нито той, нито жена му са виждали нещо лошо в това. Подобни констатации огорчават човек, който мечтае за република. Спомних си времето, когато тринадесет века по-късно бедните „бели“ от нашия Юг, всякога ненавиждани и притеснявани от робовладелците, бедствуващи тъкмо за това, че около тях съществува робство, малодушно поддържаха робовладелците във всички политически движения, като се стремяха да запазят и продължат робството. Най-накрая даже грабнаха оръжието и проляха кръвта си, за да не изчезне учреждението, което ги унижаваше. В това печално историческо събитие единствената простима черта беше, че бедните „бели“ тайно ненавиждаха робовладелците и чувствуваха, че тънат в позор. Това чувство никак не се проявяваше външно, но то съществуваше и при благоприятни обстоятелства би могло да се прояви, а това не е малко, защото показва, че в дълбочината на душата си човек си остава човек дори и когато човечността му с нищо не се проявява.

Излезе, че въглищарят беше роден брат на бедните „бели“ южняци от далечното бъдеще. Най-сетне кралят загуби търпение и каза:

— Ако цял ден дрънкате тука, правосъдието ще пострада. Да не мислите, че престъпниците ще седят сега в бащиния си дом? Те ще се изплъзнат, няма да чакат. По следите им трябва да се пратят конници.

Жената леко побледня, мъжът бе смутен и нерешителен. Аз казах:

— Да идем, приятелю, ще те изпратя и ще ти покажа в какво направление биха могли да избягат. Да ги обвиняваха в неплащане на данъци или в каквато и да било друга дивотия, бих ги защитил, но убийството на знатен човек и опожаряване на дома му — това е съвсем друго нещо.

Последното казах, за да успокоя краля. По пътя въглищарят се съвзе, но все пак в него не се забелязваше особено усърдие. Попитах го със съвсем безразличен глас:

— Какви роднини са ти тия хора — братовчеди ли?

Той така побледня, че бледността му пролича дори изпод пласта въглищен прах, покриващ лицето му, и като се спря, с треперещ глас каза:

— О, Боже, как научи това?

— Нищо не знам. Случайно се досетих.

— Бедните момчета! Пропаднаха! Добри момчета бяха!

— Ти наистина ли смяташ да ги обадиш?

Той не знаеше как да се отнесе към моя въпрос и нерешително каза:

— Д-да!

— Тогава ти си проклет подлец!

Той така се зарадва, като че ли го бях нарекъл ангел.

— Повтори хубавите си думи, братко! Наистина ли искаш да кажеш, че няма да ме издадеш, ако не изпълня дълга си?

— Дълг ли? Ти имаш един дълг — да си събираш устата и да оставиш тези хора да избягат по-далеч. Те са извършили нещо справедливо.

Той остана доволен; доволен, макар и разтревожен. Погледна встрани, за да се убеди, че сме сами, и каза:

— От коя страна идваш, братко, че говориш такива опасни думи и не се боиш?

— Думите ми не са опасни, когато ги споделям с човек от моето съсловие. Нали няма никому да кажеш, че си ги чул от мене?

— Кой, аз ли? По-скоро диви коне ще ме разкъсат на части…

— Е, тогава слушай какво ще ти кажа. Не се боя да повторя думите си. Пъклено дело извършихте вчера, като обесихте невинните хора. Старият барон си го заслужи. Да имах власт, всички като него щеше да ги постигне същата участ.

Страхът и потиснатостта изчезнаха от лицето на спътника ми. Той се оживи и в очите му блесна смелост.

— Дори да си доносник и думите ти да са капан за доверчивостта ми, те са тъй смели, че за да ги чуя пак, готов съм да отида на бесилката. Те са храна за гладния. Остави ме сега аз да се изкажа и ме предай, ако си доносник. Помагах в бесенето на съседите си, защото бих загинал, ако не проявех усърдие в защита на своя господар. И другите помагаха по същата причина. Те са щастливи днес, защото той е мъртъв, но се преструват на нажалени и проливат лъжливи сълзи само за да се спасят. Е, изрекох го! Какъв приятен вкус оставиха тия думи в устата ми! Това е за награда. Води ме сега където щеш — дори на ешафода, аз съм готов.

Ето на̀, виждате ли. Все пак човекът си остава човек. Векове от притеснения и гнет не могат да го лишат от неговата човечност. И който твърди, че това е грешка, сам греши. Да, за създаване на републиката има винаги достатъчно материал, дори измежду най-потиснатия народ, който някога е съществувал, дори и руския, има и достатъчно човечност — дори и у германския, ако се намери кой да ги измъкне от покорното уединение, за да катурнат и стъпчат в калта троновете и аристокрацията, която ги крепи. Още много има да видим, да се надяваме и вярваме! Първо — видоизменена монархия, докато е жив Артур, после — събаряне на трона. Ще се разтури аристокрацията и ще се принудят всички благородници да се отдадат на полезен труд; ще се въведе всеобщо избирателно право и на всеки ще бъде предадена властта в ръцете на мъжете и жените, които представляват народа. Да, нямам още причини да се откажа от мечтата си.

XXXI
Марко

Разхождахме се и бъбрехме непринудено. Трябваше да се помаем точно толкова време, колкото щеше да ни е необходимо да отидем до съседното селце Аббласур, да отправим правосъдието по следите на убийците и да се върнем обратно. Докато се разхождахме, аз се развличах по начин, който не губеше за мене забавността си, откакто се намирах в кралството на Артур — наблюдавах как случайните минувачи се поздравяват един друг при среща. Въглищарят се обръщаше с нисък, почтителен поклон към бръснатия монах, по чиито тлъсти бузи струеше пот. На благородника се кланяше раболепно. С дребните чифликчии и свободни занаятчии беше сърдечен и приказлив. А когато имаше роб, почти не го поглеждаше — толкова високо си виреше носа. Честна дума, понякога ти иде да обесиш целия човешки род, за да се тури край на тази комедия.

Внезапно станахме свидетели на един любопитен инцидент: от гората изскочиха срещу нас групичка полуголи деца — момченца и момиченца; те изплашено крещяха. Най-голямото от тях беше на не повече от дванадесет или четиринадесет години. Те викаха за помощ, но бяха така развълнувани, че не можехме да разберем какво се е случило. Мушнахме се в гората, те тичаха пред нас и ни водеха и скоро работата се изясни. Обесили своето другарче с лико от брезова кора, а то в старанието си да се откопчи, се борело, все повече затягало примката и едва не се удушило. Ние го освободихме и го върнахме в съзнание. Още една черта на човешката природа: децата подражават на възрастните във всичко. Тази очарователна малка банда играеше с такъв успех, че последствията можеха да бъдат много по-сериозни, отколкото те подозираха.

За мене това не беше празно скитане. Много добре използувах времето. Направих най-различни познанства и като чужденец можех да разпитвам и задавам въпроси, каквито си искам. Естествено като държавник ме интересуваше едно нещо — въпроса за надниците. И този следобед научих колкото можах за него. Човек, който няма достатъчен опит и не мисли, е склонен да оценява националното благоденствие или липсата на благоденствие с такава проста величина, каквато е средната надница. Ако надницата е висока, нацията благоденствува. Ако е ниска — тя е в упадък. Това е заблуда. Не е важно колко пари поучаваш, а какво може да си купиш с тях. И само това определя дали надницата ти е действително висока, или само на думи. Спомням си как беше по времето на голямата гражданска война в Съединените щати в деветнадесетия век. В Северните щати един дърводелец получаваше три златни долара на ден. В Южните — той получаваше петдесет в банкноти на конфедерацията, един бушел от които имаше стойността на един златен долар. На Север чифт работни дрехи струва три долара — една надница; на Юг — седемдесет и пет, което правеше две надници. В такова съотношение бяха и другите неща. Следователно надницата на Север беше два пъти по-висока, отколкото на Юг, защото имаше много по-голяма покупателна сила, отколкото другата.

Да, в селцето се запознах с мнозина. Много се зарадвах, че тук бяха вече в обращение нашите нови монети — много милрейси, много милеи, много центове, извънредно много петцентови монети и сребро — и у занаятчиите, и у селяните; имаше дори и злато, в банката — тоест у златаря. Отбих се при него, докато въглищарят Марко, син Марков, се пазареше с бакалина за четвърт фунт сол, и поисках да ми разменят една двадесетдоларова златна монета. Размениха ми я, след като я изпробваха предварително със зъби, чукнаха я върху тезгяха да звънне, изпитаха я с киселина и поискаха да узнаят откъде съм си я доставил, кой съм, откъде идвам и накъде отивам, колко смятам да остана тука и стотици други въпроси.

Като им отговорих на въпросите, аз по собствено желание дадох още много други сведения: казах, че си имам куче, което се казва Страж. Че първата ми жена е била баптистка, а дядо й бил прохибиционист, че знам един човек, който има по два палеца на всяка ръка и брадавица от вътрешната страна на горната уста и който умря в надежда за славното възкресение, и така нататък, и така нататък и така нататък, докато накрая този любител селски клюкар се почувствува удовлетворен и дори малко нещо отегчен. Той, разбира се, беше принуден да се отнася с уважение към такъв богат човек като мене, но не посмя да ми се разсърди, но забелязах, че пренесе раздразнението си върху своите подчинени, което е напълно естествено. Да, те размениха моя двадесетак, но както ми се стори, с известно затруднение на банката; същото би било да осребриш чек за две хиляди долара в бакалницата на някое бедно селце в деветнадесетия век. Съдържателят на бакалницата, разбира се, би могъл може би да размени такъв чек, но в същото време би се учудил, че един чифликчия може да носи със себе си толкова много пари. По същата причина се смая и този златар. Той ме изпроводи до вратата и гледа дълго време подир мене с почтително учудване.

Нашите монети не само че бяха вече в обращение, но дори хората дотам бяха свикнали с новите им наименования, че бяха започнали да забравят старите. Навсякъде се чуваше: това струва толкова и толкова долара или цента, или милеи, или мил рейса. Извънредно приятно! Очевидно вървяхме към прогрес.

Запознах се с няколко занаятчии, но най-интересен от тях излезе ковачът Даули. Той беше пъргав човек, голям бъбривец. Държеше двама помощници и трима чираци, все пак едва смогваше — толкова много работа имаше. Разбира се, бързо забогатяваше и се ползуваше с всеобщо уважение. Марко се гордееше с дружбата на тоя човек. Заведе ме при него уж да ми покаже мощното предприятие, за което той произвежда толкова много въглища, а всъщност, за да видя, че той стои с този тъй велик човек на равна нога. Ние с Даули веднага си допаднахме. При мен, в оръжейния завод „Колт“, работеха много такива славни момчетии. Исках да го опозная по-добре и го поканих в неделя у Маркови да обядва с нас. На Марко просто му спря дъхът; а когато богаташът прие поканата, той толкова се зарадва, че дори забрави да се учуди на тази снизходителност.

Марко се възрадва, но само за момент. Той се умисли, после се натъжи; а когато чу да казвам на Даули, че смятам да повикам зидаря Дикон и коларя Смъг, въглищният прах по лицето му стана на тебешир и той съвсем отпадна духом. Но аз знаех, че причина за лошото му настроение са разноските. Той се виждаше вече разорен, стори му се, че е пред края на благосъстоянието си. Когато тръгвах да каня другите, му рекох:

— Позволи ми да поканя тези приятели, а разноските поемам върху себе си.

Лицето му светна и той каза разпалено:

— Но не всичките, не всичките! Само за твоя сметка няма да ти бъде по силите.

Прекъснах го:

— Разбери ме добре, стари приятелю. Наистина аз съм управител на чифлик, но съвсем не съм беден. Тази година много ми провървя — ще се учудиш, ако чуеш колко съм спечелил. Честна дума, казвам ти, мога да дам една дузина такива обеди и няма да ми мигне окото — и щракнах с палец.

Чувствувах, че с всяка дума раста в очите на Марко. И когато изговорих последната фраза, станах висок като кула.

— Така че позволи ми да постъпя, както намеря за добре; ти няма да похарчиш цент за тази гощавка, това е решено.

— Колко си великодушен и добър!

— Ни най-малко. Ти великодушно отвори вратите на къщата си пред мене и Джонс. Джонс сам ми каза днес това. На тебе, разбира се, нямаше да го каже, защото е неразговорлив и се срамува в обществото. Но сърцето му е добро и благородно, той умее да цени хубавото отношение към него, а пък ти и жена ти ни приехте много гостоприемно…

— Ах, братко, такова гостоприемство не струва кой знае какво.

— Много струва. Когато човек даде най-хубавото, което има, то струва винаги много. И принцът не може повече, защото и той ще даде най-хубавото, което има. Сега да идем в бакалницата и да купим туй-онуй — не се грижа за разноските. Аз съм прахосник, какъвто светът не е виждал! Понякога за една седмица изхарчвам… не, няма смисъл, и без това няма да повярваш.

Така скитахме из селцето, от бакалница на бакалница, като се пазаряхме и бъбрехме с бакалите за вчерашните събития. За тях ни напомняха ежеминутно потресените и уплашени деца, чиито домове бяха иззети, а родителите им — убити или обесени. Дрехите на Марко и на жена му бяха от платно и шаяк; приличаха на градски план — парченце до парченце, кръпка до кръпка. За пет-шест години от първоначалната тъкан не бе останала нито педя. Искаше ми се да им подаря по една нова дреха, за да не се излагат пред гостите, но не знаех как по-деликатно да пристъпя към тая работа, когато изведнъж ми хрумна да подкрепя измислицата си с признателността на краля с веществени доказателства. И му казах:

— Марко, ще ми позволиш сега… тъй да… заради твоята любезност към Джонс, ако не искаш да го обидиш… Той много иска да изрази любезността си към теб, но е тъй срамежлив, че не умее да го направи сам. Помоли ме да купя за негова сметка някоя дреболия за тебе и госпожа Филис, но така, че да не знаете от кого са подаръците… Той е човек чувствителен и ще му бъде неудобно, ако… Разбира се, аз му обещах да държа в тайна всичко това от вас, тъй че, моля ти се, не ме издавай! Той намира, че е най-хубаво да ви купи нови дрехи.

— О, прекалено е! Недей, братко, недей! Помисли само колко ще струва това!

— Колкото и да струва. Я мълчи, мълчи, от теб човек не може да вземе думата, прекалено много бърбориш. Трябва да се изцериш от бъбривостта си, Марко. Тя ще се развие, ако не й обърнеш навреме внимание. Хайде да се отбием тука и да се спазарим за оная материя… Не забравяй, Джонс в никой случай не бива да се досети, че знаеш всичко. Нямаш представа колко е чувствителен и горд. Той е владелец, заможен чифликчия, а аз съм негов управител. Но какво въображение има този човек! Понякога се захласва и дрънка, каквото му дойде на ума — ще помислиш, че е солта на земята. И сто години да го слушаш, няма да се сетиш, че е чифликчия, особено ако го заговориш за селско стопанство. Смята се за най-големия познавач на земеделието, но между нас да си остане, от селски работи разбира толкова, колкото и от управлението на кралството. Всеки случай, когато говори, трябва да мълчиш и да си даваш вид, че никога през живота си не си чувал подобни мъдрости. Това много ще се хареса на Джонс.

Марко се кискаше, като слушаше разказите за този чудак, и беше добре подготвен за всякакви изненади. От опит зная, че когато скитам с крал, който се представя за някакъв друг и всяка минута забравя за какъв именно, трябва да бъда колкото се може по-предпазлив.

Стигнахме до най-хубавата бакалница в селището. В нея имаше от всичко по малко: като почнеш от чукове и манифактура, та чак до риба и изкуствени скъпоценности. Реших да купя оттук всичко, което ми беше нужно, и да не ходя повече. Първо се отървах от Марко, като го пратих да покани зидаря и коларя, и така си разчистих полето за действие. Никога и нищо не върша тихо — щом в една работа няма театралност, изгубвам интерес към нея. И така аз безгрижно хвърлих пари върху тезгяха, за да спечеля уважението на бакалина, а след това направих списък на необходимите вещи и му го поднесох, за да видя умее ли да чете. Оказа се, че умее, и беше доволен, че му се удава случай да го покаже. Рече ми, че се е учил при свещеника и знае да чете и да пише. Като прегледа списъка, той с удоволствие установи, че сметката е порядъчна. Така си и беше, особено за една малка фирма като тази. Накупих не само продукти, но и много други неща. След това поръчах да докарат всичко с каручка в дома на Марко, сина Марков в събота вечер, а в неделя по обед да ми изпратят сметката. Той ме увери да бъда съвсем спокоен, тъй като точността и акуратността са закон за фирмата му. Добави още, че ще изпрати за Марко и две портмонета във формата на пистолет — такива сега много се употребявали. Той се отнасяше с почит към това мъдро изобретение. Казах му:

— Напълни ги до половина и прибави това към сметката.

Той с удоволствие се съгласи. Напълни ги и аз ги взех със себе си. Не можех да му кажа, че тия портмонета-револвери са мое изобретение и че официално задължих всички бакали да ги имат под ръка и да ги продават на костуеми цени, тоест на дребно, а не за печалба. Ние им ги доставяхме безплатно.

Върнахме се вечерта, но кралят дори не забеляза идването ни. Още отрано беше потънал в блянове за едно грандиозно нахлуване в Галия с цялата армия на кралството си. Така незабелязано беше изминала и втората половина на деня, без той да дойде на себе си.

XXXII
Унижението на Даули

Когато в събота вечер поръчката пристигна, едва спасих Марко и жена му от припадък. Те бяха уверени, че ние с Джонс сме разорени, и се проклинаха за съучастието си в нашия банкрут. Освен продуктите за обеда, за които наистина ми хвръкна една доста голяма сума, бях купил още много неща, които щяха да трябват в бъдеще на нашите стопани — например торба жито. То е такова рядко лакомство за трапезата на хора от тяхната класа, каквото е сладоледът за трапезата на пустинника. Освен това — голяма обедна маса. Освен това — 2 фунта сол (също разкош в очите на нашите стопани). Освен това — съдове, столове, дрехи, бъчвичка с бира и така нататък. Помолих Марко и жена му да не казват никому за това богатство, за да смаят съвсем гостите и да им се поперчат. Като видяха новите дрехи, простодушните съпрузи се зарадваха като деца. Те не спаха цялата нощ, осъмнаха в очакване да ги облекат и ги нахлузиха цял час преди изгрев слънце. Тук възторгът им, да не кажа делириумът, взе такива размери, че ме възнагради за прекъснатия ми сън. Кралят, както винаги, спеше като мъртъв. Марко и жена му не можеха да му се отблагодарят за дрехите, защото им бях забранил, но всячески се стараеха да му покажат колко са благодарни. Но напразно — той нищо не забеляза.

Юнският ден излезе рядко ясен и топъл. На двора беше просто рай, да не ти се поиска да влезеш в стаята. Гостите дойдоха към пладне, събрахме се под голямото дърво и скоро започнахме да се разговаряме като стари приятели, макар че отначало на краля му беше трудно да свикне да го наричат просто Джонс. Помолих го да не забравя, че е чифликчия, но същевременно да не се впуска в никакви подробности, а да се задоволява само със съобщаване на този факт. Той беше от тия хора, които изпортват всичко, ако не ги предупредиш, защото имаше лесен език, енергичен ум и съвсем неясни познания по всички въпроси.

Даули беше облечен като паун. Без особен труд го накарах са се разговори и да разкаже своята история. Приятно беше да стоиш под дървото и да слушаш бъбренето му. Той изковал щастието си сам. А такива хора умеят да разказват. Те заслужават по-голямо доверие, отколкото другите, и затова ги слушат с голяма охота — и те съзнават това. Разказваше как навлязъл в живота сирак, без пари и без другари, как живял зле като робите при лоши господари. Работел по шестнадесет, по осемнадесет часа на ден и се хранел само с черен хляб, и то колкото да не умре от глад. Как усърдието му най-после привлякло вниманието на един добър ковач и той, Даули, едва не припаднал от радост, като чул предложението му да го вземе при себе си за чирак — девет години на свои разноски и дрехи — и да го научи на занаят или „тайната“, както го наричаше Даули. Това било първото му издигане, първият му успех — той и досега говореше за него с възторг и не преставаше да се учудва как е могло това необикновено щастие да се падне на един обикновен човек. През цялото време на чиракуването си не получил нито веднъж нова дреха, но в деня, когато завършил, господарят му подарил една новичка, от шаяк, в която се почувствувал приказно богат и красив.

— Помня този ден — изхълца коларят от възторг.

— И аз също — извика зидарят. — Тогава не повярвах, че дрехата е твоя, честна дума, не повярвах!

— Никой не вярваше — извика Даули и очите му засвяткаха. — Просто се скъсах да убеждавам съседите, че дрехите са мои, а не откраднати. То беше велик ден, велик ден! Такива дни не се забравят.

Да, неговият майстор бил прекрасен човек, работата му така цъфтяла, че два пъти в годината се наяждали до насита с месо и бял хляб, истински пшеничен хляб! Няма що, живеел като лорд. След време Даули наследил предприятието му и се оженил за дъщеря му.

— А сега гледайте как се измени всичко — каза той внушително. — Два пъти месечно ям прясно месо. — Той помълча, за да даде възможност на слушателите да разберат цялото значение на тези думи. — И осем пъти месечно ям солено месо.

— Вярно е! — потвърди коларят със затаен дъх.

— Това съм го видял с очите си! — каза почтително зидарят.

— А бял хляб има на масата си всяка неделя, през цялата година! — тържествено добави ковачът. — Кажете честно, приятели, не е ли истина това?

— Главата си режа, истина е — извика зидарят.

— Бога ми, така е — каза коларят.

— Кажете сами какви мебели имам в къщи! — Даули махна с ръка, сякаш предоставяше на другите свободно да се изкажат. — Говорете всичко, каквото искате, говорете, като че ли не съм тука.

— Ти имаш пет стола, при това прекрасна изработка, макар и семейството ти да е от трима души — каза коларят с дълбоко уважение.

— А за ядене и пиене имаш шест дървени чаши, шест дървени паници и две оловни — рече зидарят. — Казвам това с чиста съвест, защото знам, че ще отговарям през Бога и Страшния съд за всяка лъжлива дума.

— Е, сега, братко Джонс, знаеш що за човек съм — каза ковачът с благородна и приятелска снизходителност. — И то се знае, ти си мислиш, че такъв човек търси да го уважават, не се сприятелява току-тъй с непознати, докато не разбере що за хора са. Но не се безпокой, готов съм да приема всеки като равен, като другар, колкото и скромно положение да заема на този свят, стига да е добър човек. И като потвърждение на думите — ето ръката ми. Аз заявявам, че ние с тебе сме равни, съвсем равни. — И той се усмихна на всички със самодоволната усмивка на бог, който е извършил благородна и прекрасна постъпка и отлично съзнава това.

Кралят прие протегнатата ръка с едва скрито отвращение и веднага я пусна, както дама изпуска хлъзгавата риба. Всичко това направи отлично впечатление, защото погрешно се изтълкува като естествено смущение на човек, ослепен от блясъка на величието.

Стопанката изнесе масата и я постави под дървото.

Това очевидно изуми гостите, тъй като масата беше нова и хубаво направена. Но учудването им порасна, когато госпожа Филис, стараейки се да придаде най-равнодушен израз на лицето си, но със сияещи от гордост очи, без да бърза, разгъна ослепително бяла покривка и постла с нея масата. Даже и ковачът нямаше покривка при всичкото великолепие на дома си и се виждаше колко силно е засегнат. Затова пък Марко се чувствуваше на седмото небе и това също се виждаше, Филис изнесе два прекрасни нови стола и — о, каква сензация! Гостите бяха потресени, можеше да се разбере по очите им. После тя изнесе още два, като се стараеше да запази пълно спокойствие. Нова сензация, благоговеен шепот! След това още два. Гордостта преливаше от нея, тя хвърчеше, гостите бяха поразени, а зидарят промърмори:

— Пред такъв разкош неволно благоговееш.

Когато госпожа Филис се обърна да отиде отново в къщи, Марко, като чувствуваше, че желязото трябва да се кове, докато е горещо, каза (и се стараеше да говори спокойно и сдържано, макар и никак да не му се удаде):

— Достатъчно, не е нужно да носиш останалите.

— Останалите?! Значи това още не е всичко!?

Ефектът беше необикновен. По-голям не бих постигнал дори и аз.

След това се заизсипваха изненада след изненада, които покачиха общото изумление до петдесет градуса на сянка, като парализираха външните му прояви, сведоха ги само до „ох“ и „ах“ и дори мълчаливо въздигане на очи и ръце към небето, Филис донесе съвършено нова табла, нови дървени чашки и прочие трапезни принадлежности — бира, риба, пилета, гъска, яйца, говеждо печено, овнешко печено, шунка, печено прасенце сукалче, цяла камара бял пшеничен хляб. Никой от тях през живота си не бе виждал подобно великолепие. И докато седяха, захласнати от учудване, аз уж случайно махнах с ръка и пред мен, сякаш изпод земята, изскочи синът на бакалина и заяви, че дошъл за парите.

— Добре — казах равнодушно, — колко е всичко? Я направи сметката!

Той започна да чете на глас, а поразените гости слушаха. Вълна от удовлетворение обливаше душата ми; вълни ту на ужас, ту на възторг заливаха душата на Марко:

2 фунта сол	200	милеи
4 литра бира в дървени бъчвички	800	,,
3 бушела пшеница	2700	,,
2 фунта риба	100	,,
3 кокошки	400	,,
1 гъска	400	,,
3 дузини яйца	150	,,
1 парче говеждо печено	450	,,
1 парче овнешко печено	400	,,
1 пушен бут свински	800	,,
1 прасенце сукалче	500	,,
2 сервиза за ядене	6000	,,
2 чифта мъжки горни дрехи и бельо	2800	,,
1 фуста, 1 вълнена блуза и женско бельо	1600	,,
8 дървени чашки	800	,,
Разни вещи за трапезария	10000	милеи
1 маса	3000	,,
8 стола	4000	,,
2 портмонета-револвери, заредени	3000	,,

Той млъкна. Настъпи зловеща тишина. Никой не посмя да мръдне. Не смееха да си поемат дъх.

— Това ли е всичко? — попитах съвсем спокойно.

— Всичко, благородни сър — някои дреболии вписах в графата „Разни принадлежности“, ако обичате, мога да ви ги извадя поотделно…

— Излишно е — казах, като придружих думите си с жест на пълно безразличие. — Кажи общата сума, моля ти се!

Пратеникът се подпря на дървото, за да се задържи, и каза:

— Тридесет и девет хиляди и сто и петдесет милрейса.

Коларят се изхлузи от стола. Останалите се хванаха за масата, за да не паднат, и завикаха в хор:

— Господи, не ни оставай сами в деня на бедствието!

Пратеникът побърза да каже:

— Баща ми поръча да ви предам, че съвестта не му позволява да изисква веднага да платите всичко, но само ви моли…

Направих се, че не съм го чул. С израз на пълно равнодушие извадих пари и тропнах на масата четири долара. Да можехте да видите как се изпулиха пред парите. Пратеникът беше изумен и възхитен. Помоли ме да задържа в залог един долар, докато прескочи до града и…

Прекъснах го:

— За някакви си девет цента? Глупости! Задръж рестото за себе си.

Това предизвика развълнуван шепот:

— Този човек е натъпкан с пари! Ръси ги като камъчета!

Ковачът беше унищожен. Пратеникът грабна парите и побягна, пиян от щастие. Казах на Марко и на жена му:

— Добри хора, ето ви мъничък подарък. — И поднесох двете портмонета с равнодушен израз, макар че във всяко от тях имаше по петнадесет цента. Бедните същества се разсипаха от благодарности, а в това време аз се обърнах към останалите и попитах спокойно, като че ли се осведомявах за часа:

— Е, какво, ако сте готови, мисля, че и обедът е вече готов. Да пристъпим.

Всичко това стана наистина чудесно. Никога досега не съм произвеждал по-голям ефект и никога не съм използувал по-изгодно материалите, които са ми под ръка. Ковачът беше просто унищожен. Не бих искал да съм на негово място! А преди малко се хвалеше, че два пъти в месеца обядвал прясно месо, два пъти месечно прясна риба, два пъти в седмицата солено месо и в неделен ден — пшеничен хляб, а в семейството били само трима души. Всичко това му коства годишно не повече от шестдесет и девет цента, две милеи и шест милрейса. И изведнъж се явява човек, който хвърля на масата цели четири долара, и го с такъв израз, като че му е скучно да се занимава с тези дребни суми. Да, Даули увехна, сгърчи се, сви се като настъпан от крава балон.

XXXIII
Политическа икономия на шести век

Но аз отново се заех с него и преди първата трета на обеда той беше отново щастлив. В страната на класите и ранговете не е трудно да ощастливяваш. В страна, където има класи и рангове, човекът никога не е напълно човек, той е само част от човек и никога не може да се развие напълно. Стига да му докажете, че сте над него по чин, ранг и богатство — и всичко е свършено, той се прекланя пред вас. След това можете даже да го оскърбявате, но с големи усилия и по-добре не се опитвайте, ако не разполагате с повече време. Заслужих уважението на ковача, защото ме сметна за необикновено преуспял и богат човек. Ако можех да се перча и с някакъв благороднически произход, щеше да ме боготвори. И не само той, но и всеки човек от простолюдието, макар по ум, по достойнство и характер да би бил най-великият човек на всички времена, а пък аз да съм пълно нищожество. Така е било и така ще си остане, докато съществува Англия. С дарбата си да пророкувам аз прозирах в бъдещето и виждах как тя издига статуи и паметници на своите жалки Джорджовци и на всички останали нищожества с кралска и благородническа кръв и как погребва без почести първите — след Бога — сътворители на този свят — Гутенберг, Уат, Аркрайт, Уитни, Морз, Стефънсън, Бел.

През това време кралят се напи както се следва. И понеже не се водеше разговор нито за битки, нито за победи или дуели, налегна го сън и отиде да похърка. Жената на Марко раздигна масата, постави наблизо бурето с бира и се оттегли някъде, за да обядва с остатъците, а ние заговорихме за неща, които са най-близки до сърцето на хора от нашата черга — за работата и надниците, разбира се. На пръв поглед изглеждаше, че всичко е прекрасно в това малко кралство — чиято глава беше крал Багдемагус, — поне сравнено с положението в моя край. Тук работеха по системата на „протекцията“, а ние — по „свободната търговия“.

Разговаряхме само аз и Даули, останалите жадно слушаха. Като се разпали, Даули започна да ми задава въпроси, които според него трябваше да ме съкрушат и на които наистина не особено леко отговарях.

— Е, какви заплати получават, братко, в твоята страна управителите, ратаите, конярите, овчарите, свинарите?

— По двадесет и пет милрейса на ден, с други думи — по четвърт цент!

Лицето на ковача засия от удоволствие. Той каза:

— У нас получават двойно! А колко печели занаятчията: дърводелецът, каменарят, зидарят, бояджията, ковачът, коларят?

— Средно около петдесет милрейса — половин цент на ден.

— Хо-хо-хо! А при нас изработват по сто! Добрият занаятчия винаги печели по един цент на ден. Не говоря за шивачите, но останалите изкарват по един цент на ден, а в благоприятни времена сто и десет, пък и дори сто и петнадесет милрейса на ден. Сам аз миналата седмица платих по сто и петнадесет. Да живее протекцията, долу свободната търговия!

Лицето му засия като слънце. Но аз не се уплаших. Взех специалния си чук за набиване на дебели колци и в продължение на петнадесет минути набивах ковача в земята, докато целият влезе вътре, че даже и главата му се скри. Ето как започнах. Попитах:

— Колко плащате за фунт сол?

— Сто милрейса.

— Ние плащаме четиридесет. Колко плащате за телешкото и говеждото, когато купувате месо?

Камъкът ми попадна в целта. Ковачът се изчерви:

— Цената се мени, но не много, да кажем… седемдесет и пет милрейса фунта.

— Ние плащаме тридесет и три. Колко плащате за яйцата?

— Петдесет милрейса за дузина.

— Ние плащаме двайсет. Колко ви струва бирата?

— Литърът струва осем и половина милрейса.

— Ние плащаме четири. Двадесет и пет бутилки за цент. Колко давате за пшеницата?

— Един бушел струва деветстотин милрейса.

— Ние плащаме четиристотин. Колко струват мъжките шаячни дрехи?

— Тринайсет цента.

— А у нас — шест. А плат за рокля за жената на работника или занаятчията?

— Плащаме осем цента и четири милеи.

— Ето, обърнете внимание на разликата: вие плащате за нея осем цента и четири милеи, а ние само четири цента.

Реших, че е време да нанеса удара, и казах:

— Виждаш ли сега, драги мой, колко струват големите ви надници, с които се хвалеше преди минута? — И спокоен и удовлетворен изгледах всички, съзнавайки, че съм вързал противника и за ръцете, и за краката, без сам да се усети. — Ето ви вашите прословути високи надници. Сам виждаш, че те са надути.

Не зная ще ми повярвате ли, но той само се учуди и толкоз. Не разбра, че са му поставили капан и че е влязъл в него. Така се ядосах, че бях готов да го убия. Като ме гледаше с по-мътен поглед и с мъка напрягаше мозъка си, той възрази:

— Нищо не разбирам. Доказано е, че нашите надници са два пъти по-високи от вашите, как можеш да твърдиш, че са „надути“, ако правилно изговарям тая дивашка дума, която господ ми даде да чуя за пръв път.

Неочакваната му глупост ме изненада. Изненадах се и от това, че приятелите му застанаха открито на негова страна и бяха на същото мнение, ако въобще може да се говори за мнение. При това мисълта ми беше проста и ясна. Как да я направя още по-ясна? Трябваше да опитам:

— Ето, какво, братко Даули… Не ме ли разбираш? Вашите надници са само на думи, само по име по-високи от нашите, но не и в действителност…

— Чуйте го! Значи са двойно по-високи, сам признавате това…

— Да, да, не отричам. Но това са различни неща. Стойността на надницата в монети, към които са прикачени там нищо и никакви имена, само за да ги разпознаваме една от друга, няма нищо общо с това. Същественото е — какво може да се купи с вашите надници… Това решава. Независимо че един добър занаятчия у вас получава годишно около три и половина долара, а нашият — само около долар и седемдесет и пет…

— Значи, признаваш!

— Изобщо не съм го отричал. Искам да кажа следното: у нас с един долар можеш да си купиш нещо, за които вие у вас бихте заплатили половин долар повече. Ето защо нашите надници фактически са по-високи от вашите.

Разстроен, Даули ме погледна и възрази отчаяно:

— Наистина не проумявам. Току-що казахте, че нашите надници са по-високи и хоп — със същия език го отричате.

— Велики Боже! Нима не може да ви се налее в главата толкова просто нещо! Ето какво, внимавайте. Сега ще ви разясня. Ние плащаме четири цента за една рокля. Вие плащате два пъти повече… Колко плащате например на една жена, която работи полска работа?

— Две милеи на ден.

— Много добре. А ние й плащаме половината — само една десета от цента…

— Значи пак признавате, че…

— Почакай! Вижте. Работата е много проста. Сега ще ме разберете: например при надница от две милеи вашата надничарка трябва да работи четиридесет и два дни, това са седем седмици, за една рокля. А нашата надничарка ще работи само четиридесет дни, два дни по-малко. След като вашата си купи рокля, няма да й остане нищо от седем-седмичната заплата, докато нашата надничарка хем ще си има рокля, хем ще й останат надниците за два дни, с които ще си купи още нещо, това е. Сега стана ли ви ясно?

Даули изглеждаше малко разколебан — успях сам това да постигна. И останалите се поразколебаха. Изчаках, за да помислят. Най-сетне Даули проговори и стана ясно, че не може да се изтръгне от дълбоко вкоренените заблуждения:

— Но… но… все пак… ти не можеш да отречеш, че две милеи на ден са повече от една.

Тъпак! Не обичам да се предавам. Тръгнах по друг път:

— Да вземем такъв случай. Един от вашите майстори отива да си купува следните неща:

1 фунт сол

1 дузина яйца

12 литра бира

1 бушел пшеница

1 шаячен костюм

5 фунта говеждо месо

5 фунта овнешко месо

Всичко това ще му струва трийсет и два цента. За да спечели парите, трябва да работи трийсет и два дни — пет седмици и два дни. Ако дойде при нас и работи трийсет и два дни на половин надница, той може да купи всичките тези неща за четиринайсет и половина цента. Ще му струват труда от двайсет и девет дни и ще му остане около половин седмична надница. Сметни за годината — почти на всеки два месеца той ще спестява по едноседмична надница. А вашият работник нищо няма да спести. Моят за година ще спести надниците си от пет или шест седмици, а твоят — нито петак. Предполагам, сега разбираш, че „висока надница“ и „ниска надница“ са само думи и не значат нищо, докато не разбереш с коя можеш да си купиш повече.

Ударът беше съкрушителен, но жалко — той никого не съкруши. Трябваше да се откажа. Тези хора ценяха само „високите надници“. Нямаше значение дали с високата надница могат да си купят нещо, или не. Те държаха за „протекцията“ и се кълняха в нея, което беше обяснимо: заинтересованите ги бяха подлъгали и ги уверяваха, че „протекцията“ е създала техните „високи надници“. Доказах им, че за четвърт век техните надници са нараснали с трийсет на сто, а цените са се повишили сто на сто; докато при нас, за по-късо време, надницата се е увеличила четирийсет на сто, а цените постепенно се снишават. Но беше съвсем безсмислено. Нищо не би променило техните странни схващания.

И тъй. Претърпях поражение. Незаслужено поражение, но все пак поражение… И помислете си само при какви обстоятелства! Най-могъщият държавен деец на века, най-способният, най-образованият човек от цял свят, най-умната некоронована глава, която бродеше из политическата мъгла на много столетия — да бъде победена в спор с един невеж селски ковач!

Забелязах, че на всички им стана жално за мене и така се зачервих, че мустаците ми замирисаха на пърлено. Поставете се на мое място! Представете си целия този срам, който изпитах, и кажете, нима на мое място не бихте нанесли на противника си непозволен удар под кръста? Разбира се, бихте. Такава е човешката природа. И аз постъпих така. Не се старая да се оправдавам. Само казвам, че бях побеснял и всеки на мое място би постъпил така.

Реша ли да нанеса удар, не се ограничавам с милувки. Не, не съм от тия. Щом бия, бия както трябва. И никога не скачам изведнъж, не рискувам да се пльосна насред пътя — не, дръпвам се настрана, внимателно се подготвям, тъй че противникът ми дори не подозира кога се каня да го ударя. После — един миг — и той лежи и не знае как се е случило това. Така постъпих и с братлето Даули. Заприказвах мързеливо и непринудено само колкото да мине време; и най-великият мъдрец на вселената не би се сетил накъде клоня.

— Колко смешки, момчета, могат да се намерят в законите и обичаите. Пък и в развитието на човешките възгледи има не по-малко смешки. Съществуват писани закони: те се изхабяват. Съществуват неписани — те са вечни. Взимате например неписания закон за надниците — той гласи, че всяко столетие надницата се увеличава постепенно и непрекъснато; вижте само колко правилно действува този закон: знаем как заплащат за труда преди сто години и преди двеста години. По-далеч в миналото не можем да надникнем, но и това е достатъчно, за да се установи закон за постепенния растеж на възнаграждението на труда. Въз основа на този закон, дори без да имаме документи, можем да определим приблизително как са плащали за труда преди триста, четиристотин и петстотин години. Добре. Това ли е всичко? Не! Няма да гледаме повече в миналото. Въоръжени с този закон, ще се опитаме да погледнем в бъдещето. Приятели мои, мога да ви кажа каква ще бъде работническата заплата в бъдеще, след стотици и стотици години.

— Какво говориш, човече?

— За следващите седемстотин години надниците ще се увеличат шест пъти и чифликчийският ратай ще поучава по три цента на ден, а занаятчията по шест.

— Ах, ще ми се да умра сега и да оживея тогава! — ме прекъсна коларят Смъг и очите му жадно заблестяха.

— И при това ще живеят на разноски на стопанина. Впрочем за сметка на стопанина, както е известно, не се затлъстява. А още два и половина века по-късно, внимавайте, моля, занаятчията ще изкарва, запомнете — това е закон, а не измислица, — занаятчията ще изкарва по двадесет цента на ден.

Раздаде се обща въздишка на учудване. Дикон, зидарят, промълви, като издигна ръце и очи към небето:

— Триседмична надница само за един работен ден!

— Богаташи, ей Богу, богаташи! — повтаряше Марко, задъхан от възбуждение.

— Надниците все ще растат, малко по малко, малко по малко, както расте дървото; след още триста и четиридесет години ще има една страна в света, където надницата на занаятчията ще достигне двеста цента на ден.

Те онемяха. Цели две минути не можаха да си поемат дъх. Накрая въглищарят каза:

— Ех, да можех да доживея да го видя!

— Това е доход на един граф! — рече Смъг.

— Граф ли каза? — обади се Даули. — Можеш да кажеш и херцог, без да сбъркаш.

В цялото кралство на Багдемагус няма нито един граф с такива доходи. Хе, доход на граф! Че това е просто доход на ангел!

— Да, ето така ще се увеличи надницата. В тия далечни времена човек ще може да си купува толкова много неща, колкото вие не можете да си купите и за петдесет седмици. Братко Даули, кой определя тука всяка пролет колко следва да се заплати на занаятчията, на ратая или слугата за цялата година?

— Понякога съдилищата, понякога градският съвет, но най-често съдията. Всъщност съдията определя надниците.

— И не потърсва ли помощта на някой беден работник, за да определят тези надници?

— Ама че глупава мисъл! Нима не разбираш, че тука е заинтересован само стопанинът, само човекът, който плаща парите?

— Аз мисля, че не по-малко заинтересован е също и този, комуто плащат за труда, та дори жена му и нещастните му деца. Стопаните са хора знатни, богати и благосъстоятелни, те са малцинство, което не работи, а определя колко да се плаща на болшинството, което работи за всички. Защото богатите са се обединили, организирали са се, така да се каже, в свой „професионален съюз“, за да принуждават по-низшите си братя да получават толкова, колкото те намират за добре да им дават. А след тринадесет века — така гласи неписаният закон — ще се обединят работниците и богаташите ще скърцат със зъби и ще се възмущават от тиранията на професионалните съюзи. Да, вярно, нека съдията, ако ще, да определя цената на труда чак до деветнадесети век, но след това трудещите се ще кажат, че са достатъчни две хилядолетия, през които въпросът се е разрешавал така едностранчиво, ще се възмутят и ще започнат сами да си определят надниците. Да, и ще поискат сметка за всички издевателства и унижения, които са понесли.

— Ти мислиш, че…

— Те ще участвуват при определянето на собствените си надници? Разбира се. Тогава те ще бъдат и силни, и умни.

— Хубави времена, няма що! — изпръхтя богатият ковач.

— Има и още нещо: в тия времена стопанинът, ако пожелае, ще има възможност да наема работници и за една седмица, и за месец, и дори за ден.

— Как?

— Да, точно така. Не само това, но съдията няма да има право да кара човека да работи на един и същ господар цяла година, ако човекът не иска.

— Нима в тия времена няма да има закони и здрав разум?

— И закони ще има, и здрав разум, Даули. В тия времена човек ще принадлежи само на себе си, а не на съдията и на господаря. Ако надницата му се види малка, ще може да напусне града и да иде в друг. Никой няма заради това да го постави на позорния стълб.

— Проклет да бъде този век! — възкликна с най-голямо негодуване Даули. — Кучешки век! Нито почит към знатните, нито уважение към властта! Позорният стълб…

— Чакай, братко, не защитавай позорния стълб. Аз смятам, че позорният стълб трябва да бъде отменен.

— Странна мисъл! Защо?

— Чакай де, ще ти кажа защо. Привързват ли на позорния стълб за голямо престъпление?

— Не.

— А справедливо ли е да осъждат за нищо и никакво престъпление с незначително наказание и после да убиват?

Никой не отговори. Това беше първата ми победа. Ковачът се обърка и не можа да отговори. Всички забелязаха това. Хубаво впечатление!

— Защо мълчиш, братко, а? Нали досега се канеше да прославяш позорния стълб и да оплакваш бъдните векове, когато няма да го има. Аз смятам, че позорният стълб трябва да бъде премахнат. Какво става обикновено, когато за нищо и никакво привържат към него бедняка? Не се ли гаври тълпата с него, а?

— Да.

— Тълпата го замеря с буци пръст и се смее, докато той в старанието си да убегне от един удар попада на друг.

— Да.

— А замерят ли го с умрели котки?

— Да, замерят го.

— А сега да предположим, че в тълпата се намират и някои лични врагове, обидени от него и запомнили обидата, да предположим, че съседите му не го обичат, защото е горд или защото е богат, или нещо си там, каквото и да е — нима вместо котки и буци пръст върху него не се посипват внезапно камъни и тухли?

— Вярно.

— Обикновено се свършва с това, че го осакатяват за цял живот, нали? Счупват му челюстта, избиват му зъбите или така му премазват крака, че после загноява и трябва да го отрежат, или му избиват едното око, а понякога и двете.

— Бог е свидетел, че това е истина.

— Ако не го обичат, може да се случи дори да го убият.

— Може да се случи. Не отричам.

— Предполагам, че вас ви обичат всички, че никой не си е създал врагове нито с гордост, нито с високомерие или богатство, нито с нещо друго е предизвикал завист или ненавист у съседите си. Според вас леко ли ще ви бъде да увиснете на позорния стълб?

Даули замига. Видях, че е победен. Но на думи не се издаде. Затова пък другите открито и искрено заявиха, че са се нагледали достатъчно на позорни стълбове и за нищо на света не биха понесли този ужас — по-добре с кратката смърт чрез обесване.

— Време е да променим темата, защото според мене съвсем ясно доказах, че позорният стълб трябва да се премахне. Много наши закони са несправедливи. Например: ако извърша постъпка, за която трябва да ме вържат за позорния стълб и ти не ме обадиш, теб ще завържат на стълба, ако някой те наклевети.

— И ще го заслужа — каза Даули, — защото съм длъжен да обадя. Така гласи законът.

Останалите се съгласиха.

— Добре, така да бъде. Всички сте против мене. Но все пак има нещо съвсем несправедливо. Да предположим, че съдията е определил на занаятчията надница един цент на ден. Законът казва, че ако господарят, макар и за един ден, макар и при много напрегната работа, плати на работника повече от един цент, сам ще бъде поставен на позорния стълб. Ето това ми се струва несправедливо, Даули, и много опасно за всички нас, защото ти сам лекомислено призна преди малко, че си плащал в течение на цяла седмица по един цент и петнадесет милеи…

Ето това беше удар. Изведнъж съкруши всички. Едва сега, след този неочакван удар, усмихващият се Даули беше съборен, смачкан и убит. Чудесен ефект! Никога не съм успявал да постигна в толкова късо време такъв великолепен ефект.

Но в следния миг видях, че малко съм го попресолил. Канех се да им нанеса удар, но не и да ги убивам. А те бяха близко до смъртта. Много добре знаеха какво представлява позорният стълб и сега, когато се взрях в лицата им, когато се почувствуваха в ръцете на един чужд, непознат човек, който, стига само да ги обади, и ще ги постигне същата участ, те бяха полумъртви от страх. Побледняха, затрепериха, онемяха, бяха достойни за съжаление. Приличаха на мъртъвци. Много неприятно. Предполагах, разбира се, че ще ме помолят да мълча, че ще си стиснем ръцете, ще си пийнем, ще се посмеем и всичко ще се размине. Но не. Аз бях чужд човек, а те цял живот бяха живели под жестокия гнет и бяха научени да не се доверяват на никого. И като виждаха, че хората не изпускат случай да се възползуват от безпомощността им, не чакаха справедливост и доброто даже от родителите си. Да ме молят да бъда добър, справедлив, великодушен. Разбира се, много им се искаше, но не смееха.

XXXIV
Нашият янки и кралят продадени в робство

Ами сега? Какво да се прави? Само да не се бърза. Трябва да измисля някаква обходна маневра, за да спечеля малко време, а и тези нещастници още не могат да дойдат на себе си. Срещу мене седеше Марко, вкаменен от ужас, с портмонето-револвер в ръце. Той продължаваше и досега да стиска в ръка играчката. Взех я от него и предложих да разкрия тайната й. Тайна?! Каква тайна може да се крие в такава дреболия? Все пак за тези хора и този век тя беше тайна.

Чуден народ, който никак не умее да се справя с механизмите. Портмонето-револвер представляваше малка стъклена тръбичка с пружинка, чието натискане даваше изстрел, съвсем безвреден, тъй като сачмата падаше в ръката. Сачмите имаха различна големина: едни дребни като синапови зърна, други — значително по-големи. Те заменяха монетите. Сачмички с големина колкото синапови зърна заменяха милрейсите, а по-големите — милеи. Автоматчето служеше за портмоне, и то много удобно портмоне. С негова помощ можеше да се разплащате и на тъмно, без да се опасявате, че ще сбъркате. Можете да го носите в устата си, в джоба на жилетката, ако имате джоб и жилетка! Бях произвел такива портмонета в различни размери — в най-голямото се вместваха сачми от един долар — смяната на монета със сачма беше много изгодна за правителството: металът не струваше нищо, а от фалшификатите нямаше защо да се страхувам, понеже бях единственият човек в кралството, който можеше да отлива сачми. Изразът „да изстреляш пари“ скоро влезе в ход и се запази до деветнадесети век, без никой да подозира откъде се е взел.

В това време към нас се присъедини и кралят. Сънят го бе освежил. Чувствуваше се отлично. Сега всичко започна да ме дразни, защото усещах, че животът ни е в опасност. И като се взирах изпитателно в очите на краля, видях, че е добре разположен и се готви да направи някаква шега. Дявол да го вземе, не можа ли да намери малко по-удобен момент.

Не се излъгах. Изведнъж с неумела хитрост той заговори за селското стопанство. Изби ме хладна пот. Искаше ми се да му прошепна: „Слушай, намираме се в ужасна опасност! Всяка минута е скъпа, докато не си възвърнем доверието на тези хора, не бива да губим скъпоценно време.“ Но беше невъзможно да му шепна. Гостите можеха да помислят, че се наговаряме. Оставаше ми само да седя и любезно да се усмихвам, като гледам как кралят се друса върху динамитна бомба и разсъждава върху пролетния лук. Отначало главата ми беше тъй объркана при мисълта за опасността, че дори не можех да вникна в смисъла на думите му, но когато пристъпих към плана за военните действия, до мен достигнаха залповете на кралската батарея:

— … според мене това не е най-добрият начин, макар че по този въпрос мненията на някои специалисти се различават и някои твърдят, че лукът е плод, вреден за здравето, ако го обират от дърветата неузрял…

Слушателите започнаха да дават признаци на живот и се спогледаха с учудване и тревога в очите.

— … същевременно други твърдят, и то с основание, че това не е толкова важно, защото сливите и другите треви капят в незряло състояние на земята.

Слушателите бяха смаяни, очевидно и подплашени.

— … при това те са напълно ядливи, особено ако се смекчи природната им тръпчивост и се прибави успокоителна зелева чорба…

Очите на гостите бяха пълни с див ужас. Един от тях промълви:

— Какво приказва? Господ е помътил ума на този чифликчия.

Предчувствувах бедата и седях на тръни.

— … после, ако се вземе под внимание истината всеизвестна, че младите животни са, така да се каже, свежите пъпки на животинския мир и най-вкусни от всичко и че когато козелът узрее, кожата му става прекалено гореща и разваля месото; какъв недостатък е това, като се имат предвид също и гнусният нрав и богопротивното поведение на този звяр…

Те скочиха от местата си. И с яростен вик: „Единият предател, другият — луд, да ги убием, да ги убием!“ се хвърлиха срещу нас. Какъв възторг блесна в погледа на краля! Той нямаше понятие от селско стопанство, но умееше да се бие. След дълги пости беше изгладнял за битки. Удряйки го в челюстта, той свали ковача и го просна по гръб. „Свети Георги, помогни на Британия“ — и той свали коларя. Зидарят беше тежък, но аз го катурнах без мъка. И тримата тутакси скочиха на крака и се нахвърлиха отново срещу нас. Отново ги повалихме. Те отново скочиха. И продължаваха да падат и да стават с чисто британски инат и мъжественост, докато ги направихме на кайма. Люлееха се от слабост; заслепени от гняв, те престанаха да различават другар от враг и започнаха да се трепят един друг. Удряха се взаимно, а ние отстрани гледахме как се търкалят по земята, как си скубят косите и се хапят като булдози. Гледахме ги спокойно — не бяха в състояние да търсят помощ, а и мястото на битката беше тъй отдалечено от пътя, че случайни минувачи не биха ни видели.

Забавлявайки се от зрелището, случайно забелязах, че Марко го няма. Огледах се — никъде не го видях. А, работата е лоша! Дръпнах краля за ръкава, изтеглихме се незабелязано и влязохме в къщичката. И там нямаше никой — нито Марко, нито Филис. Сигурно са побягнали към пътя да викат за помощ. Казах на краля, че трябва веднага да офейкваме, а причината ще му обясня после.

Успяхме да прибягаме през откритото поле и се мушнахме в гората. Обърнах се назад и видях тълпа разярени селяни начело с Марко и жена му. Те ревяха ужасно, но не ни уплашиха. Гората беше гъста — ще се покатерим на някое дърво и да ни търсят, където щат. Но изведнъж чухме нов звук: кучета! Това е съвсем друго нещо! Задачата ни се усложни. Трябваше да търсим течеща вода.

Побягнахме. Гласовете заглъхнаха и се превърнаха в сподавен шум. Стигнахме до един ручей и нагазихме във водата. Извървяхме около триста крачки по течението. На пътя ни се изпречи грамаден дъб, дебел клон висеше над самата вода. Покатерихме се по клона и запълзяхме към дънера. Гласовете на потерята се засилиха отново, значи тълпата е попаднала в дирите ни. За известно време звуковете приближаваха много бързо, после престанаха да се приближават. Изглежда, че кучетата бяха надушили мястото, където нагазихме в ручея, и сега риеха по брега и търсеха отново следите ни.

Когато се настанихме на дървото, скрити между листата, кралят напълно се успокои, но аз — не съвсем. Видях, че можем да се прехвърлим по един клон на едно друго дърво и реших да опитаме. Излезе успешно, макар че кралят се подхлъзна и едва не падна. Настанихме се удобно, добре скрити в листака. Сега оставаше само да се ослушваме за потерята.

Внезапно тя започна да се приближава, приближаваше стремително и едновременно по двата бряга на реката. По-шумно и по-шумно, и с рев, дюдюкане, лай и тропот мина като циклон покрай нас.

— Страхувах се, че като видят клона, който виси над водата, ще се сетят — казах аз, — но сега много се радвам, че ще се разочароват. Да вървим, повелителю, да не губим време. Ние ги заблудихме. Ще се стъмни скоро. Ако прегазим ручея още веднъж и намерим наблизо някое пасбище, за да вземем на заем чифт коне, след няколко часа ще бъдем в пълна безопасност.

Заслизахме и бяхме стигнали вече до най-ниския клон, когато ни се стори, че шумът от потерята отново се приближава. Замряхме в ослушване.

— Да — казах аз, — не са намерили нищо, омръзнало им е и се връщат в къщи. Да се качим отново в гнездото и да ги оставим да отминат.

Пак се намерихме на върха. Кралят се ослуша и каза:

— Те още търсят. По-добре е да останем тук.

Той беше прав. Разбираше от лов повече от мене. Шумът се усилваше постепенно, но много бързо. Кралят каза:

— Съобразили са, че сме наблизо, понеже вървим пеша и не можем да се отдалечим от водата.

— Да, господарю, боя се, че си прав, макар и да се надявах на нещо по-добро.

Шумът се приближаваше и скоро потерята отново мина покрай нас, по двата бряга на ручея. Един глас извика от отсрещния бряг:

— Те са умни хора, може да са се качили на дървото ей по оня клон, който не се допира о земята. Добре е да изпратим някого там.

— Вярно бе! Я чакай да видим.

Зарадвах се на своята предвидливост — добре направихме, че се пренесохме на съседното дърво.

Но нима не знаете, че има неща, които надвишават човешката пъргавина и предвидливост? Това са тромавостта и тъпотата. Първият фехтовчик на света не бива да се страхува от втория майстор по фехтовка, но той има основание да се страхува от невежата, който никога не е държал шпага в ръцете си. Невежата ще направи изведнъж това, което не трябва да прави, той няма да направи това, което трябва, и опитният майстор на фехтовката ще бъде победен. Е, можех ли аз при всичките си способности да предвидя, че този късоглед, кривоглед, глупав шут ще сбърка и ще се покатери не на това дърво, на което са го пратили. А той постъпи именно така. И дървото, избрано от него погрешка, се оказа именно това, по което трябваше да се качи.

Положението стана сериозно. Не мърдахме. Чакахме да видим какво ще се случи по-нататък. Селякът се катереше все по-нагоре. Кралят се привдигна и се премери с крак. Тъкмо когато главата на пришелеца се приближи съвсем, раздаде се глух удар и той падна на земята. Отдолу се дочу гневно ръмжене. Тълпата се събра гъсто около дървото. Бяхме пленени. Покатери се друг, клонът, който ни послужи за мост, беше открит и един доброволец полази по дъба, за да се добере до нас.

Кралят ми заповяда да пазя моста като Хораций. Враговете се показваха ту от една, ту от друга страна, но по главите им се сипеха поредно удари и те се събаряха на земята. Кралят доби кураж. Обхвана го безгранична радост. Той уверяваше, че ще прекараме чудесна нощ, защото, като се придържаме към тази тактика, може да отстояваме наето дърво срещу целия окръг.

Но и самите нападатели скоро разбраха това. Те прекратиха щурма и започнаха да обсъждат други планове. Оръжие нямаха, но камъни — колкото щеш. А камъните бяха тъкмо за тази цел. Ние не възразявахме. Някой камък можеше да долети и до нас, но това нямаше да бъде тъй лесно. Бяхме отлично запазени от листата и клоните и невидими отдолу. Ако загубят половин час в мятане на камъни, тъмнината ще ни дойде на помощ. Бяхме доволни. Можехме да се усмихваме, дори да се смеем.

Но не се разсмяхме и добре направихме, защото нямаше да се смеем за дълго. Не мина и четвърт час от началото на бомбардировката и подушихме някакъв странен мирис. С едно-две вдишвания се убедихме, че това е дим. Загубихме играта. Не го отричам. Веднъж подкани ли те димът, трябва да вървиш. Те бяха натрупали около дървото цяла камара сухи съчки и влажни плевели. Като видяха, че гъстият пушек обхвана дървото и полази към върха, избухнаха в радостни викове. Едва можех да поема дъх и да кажа:

— Напред, повелителю мой! След вас са поданиците.

Кралят каза задавено:

— Следвай ме надолу. Ти ще застанеш от едната страна на дънера, аз — от другата, и ще започнем бой. Нека всеки умре по свой начин и вкус.

Тогава той се спусна с ръмжене и кашляне; аз — след него. Слязох на земята един миг по-късно. Заехме набелязаните отпреди места и започнахме да отбиваме и да нанасяме удари. Натискът им беше бесен като ураган. Внезапно няколко конници се втурнаха след тълпата и един глас прогърмя:

— Отдръпнете се или всички ви ще избием!

Какви сладки думи! Непознатият имаше всички явни белези на благородник: разкошна скъпа дреха, властно и сурово лице, черти, които носеха отпечатък на разгулен живот. Тълпата чинно се отдръпна като глутница псета. Благородникът ни изгледа критично и след това със суров глас попита селяните:

— Какво правите с тези хора?

— Те са луди, благородни сър, дойдоха неизвестно откъде и…

— Как така „неизвестно откъде“? Защо се правите, че не ги познавате?

— Благородни сър, казваме ви истината. Те не са тукашни и никой не ги познава. Най-свирепите и кръвожадни луди, които някога…

— Млък, не знаеш какво приказваш! Съвсем не са луди. Кои сте вие? Откъде сте? Я обяснете!

— Мирни пътници сме, сър — казах, — и пътуваме по свои работи. От далечна страна сме и никой не ни познава. Не сме направили нищо лошо, обаче без смелата ти намеса и покровителство тия хора щяха да ни убият. Прав сте, сър, нито сме луди, нито свирепи и кръвожадни.

Благородникът се обърна към хората си и каза спокойно:

— Разгонете тия кучета по колибите им.

Тълпата мигновено се разпръсна. След нея се втурнаха конниците, шибаха с камшици и газеха ония, които бягаха по пътя и не се сещаха да свърнат в храсталака. Виковете замряха в далечината и конниците започнаха да се връщат. Благородникът продължаваше да ни разпитва, но не се добра до нищо. Благодарихме му за услугата и пак повторихме, че сме чужденци и нямаме приятели наоколо. Когато свитата се върна, той каза на един от слугите:

— Доведи товарните коне и качи тия хора!

— Слушам, милорд.

Сложиха ни на края на кервана, между слугите. Движехме се бързо и малко след мръкване стигнахме в един хан близо до големият път. Десетина-двадесет мили ни деляха от мястото, където ни постигнаха толкова неприятности. Лордът се оттегли веднага в запазена за него стая, поръча си вечеря и повече не го видяхме. Призори закусихме и се приготвихме за път. Слугата на лорда се приближи до нас и с непринудено изящество каза:

— Нали споменахте, че пътят ви е в същата посока като нашата. Затова моят господар, лорд Грип, заповяда да задържите конете, а ние ще ви изпроводим до най-близкия град, който е на двадесетина мили от тук и се зове Кембанет. Там ще бъдете извън опасност.

Не ни оставаше друго, освен да поблагодарим и да приемем предложението. Поехме шестима в спокоен и безгрижен тръс и в разговор научихме, че този сър Грип бил много важен велможа в своя край; владенията му лежали на цял ден от Кембанет. Яздехме така лениво, че стигнахме в града късно сутринта и спряхме на пазарния площад. Слязохме от конете, поблагодарихме още веднъж и се запътихме към тълпата, събрана сред площада, за да видим какво е предизвикало любопитството й. Оказа се, че това е остатъкът от кервана с роби, който бях срещнал преди няколко дни. Значи през всичкото време те са влачели веригите си по прашните пътища! Нещастният съпруг вече беше продаден, както и много други. Затова пък бяха прибавили няколко нови лица. Кралят беше равнодушен към зрелището и ме дръпна да си вървим, но аз бях дълбоко развълнуван и обзет от състрадание. Не можех да откъсна очи от тези бедни човешки отрепки. Те седяха на групи по земята, безмълвни, без да се оплакват, с отпуснати глави, трогателни в своето унижение. И като грозен контраст, на тридесет крачки пред другата тълпа един оратор възхваляваше в многословна реч „нашите велики британски свободи“.

Кипнах. Забравих, че съм плебей. Знаех само, че съм човек. Да става, каквото ще, но отивам на трибуната и…

Щрак! Нашите спътници, слугите на лорда, ни заключиха заедно с краля в обща верига. Лорд Грип стоеше и ни гледаше. Кралят побесня и извика:

— Какво означава тази пиянска шега?

Лордът се обърна студено към главния си слуга:

— Изкарай тези роби и ги продай!

Роби! Този път думата имаше нов вкус, и то много страшен! Кралят издигна окованите си ръце и с безумна сила ги стовари над главата на лорда. Но лордът успя да избегне удара. Цялата тайфа слуги на мръсника се нахвърли върху нас и след миг бяхме вече безпомощни, със свързани отзад ръце. Но така громко и разпалено заявявахме, че сме свободни хора, че привлякохме дори вниманието на свободолюбивия оратор и на патриотичните му слушатели. Те ни заобиколиха. Ораторът каза:

— Ако наистина сте свободни хора, няма от какво да се обидите. Дадените от Бога британски свободи ще ви послужат за щит и охрана! (Аплодисменти.) Ей сега ще се убедите в това. Представете доказателства.

— Какви доказателства?

— Доказателства, че сте свободни хора!

Ах, спомних си! Дойдох на себе си… и не казах нищо. Но кралят избухна:

— Ти имаш ли акъл? Нека по-добре този крадец и подлец да докаже, че не сме свободни хора!

Виждаше се, че кралят познаваше собствените си закони, като ги познаваха и повечето хора — по параграфи, а не по действие. Трябва да изпиташ един закон върху себе си, за да разбереш истинското му значение.

Всички поклатиха разочаровано глави. Някои дори загубиха интерес към нас и се отдръпнаха. Сега ораторът се обърна деловито, а не прочувствено:

— Ако не знаете законите на страната, време е да ги научите. За нас вие сте чужди, не можете да отречете. Възможно е и да сте свободни. Това не отказвам, но може и да сте роби. Законът е ясен: той не търси от робовладелеца доказателства, че сте роби, а търси от вас доказателства, че не сте роби.

Аз казах:

— Дайте ни време да пратим в Астолат или в Свещената долина…

— Успокой се, добри човече. Предявяваш прекалени изисквания и не се надявай, че ще бъдат изпълнени. Това би отнело доста време и ще създаде големи главоболия на господаря ти.

— Господар ли бе, идиот! — изрева кралят. — Аз нямам господар, аз съм гос…

— Пст, мълчете, за Бога!

Прекъснах навреме краля. И без това ни се бяха струпали толкова беди — оставаше да ни сметнат още и за луди. Безполезно е да влизаме в подробности. Графът ни продаде на публичен търг. Същият този проклет закон съществуваше и в нашия Юг, в Съединените щати, по мое време, тринадесет века по-късно. И по силата на него стотици свободни хора, които нямаха доказателства, че са свободни, биваха продавани в робство. Но тогава това не ме вълнуваше особено. А сега, като изпитах върху себе си какво значи да бъдеш продаден на публичен търг, този закон внезапно ми се стори гнусен. Няма що, така сме създадени!

Да, продадоха ни на търг като свине. В по-голям град и на по-оживен пазар за нас щяха да дадат по-добра цена, но тука беше страшно затънтено и ни купиха тъй евтино, че дори ме е срам да си спомням. Кралят на Англия мина за седем долара, а неговият пръв министър — за девет, макар че за краля можеше да дадат дванадесет, а за мен — петнадесет. Но така става винаги — лош ли е пазарът, колкото и хубава стока да предлагаш, от нея ще спечелиш съвсем малко, съветвам ви да помните това. Ако на лорда му беше дошло наум да ни…

Впрочем няма защо да се тюхкам, че той така лошо си гледа работата. Видяхте що за човек е, да го вземат дяволите!

Търговецът на роби ни купи двамата и ни заключи в общата верига, така че ние се намерихме на опашката на шествието. По пладне напуснахме Кембанет. Виждаше ми се странно и чудно, че кралят на Англия и неговият пръв министър вървят в кервана на робите с оковани ръце и крака, не възбуждат внимание у зяпльовците, минават пред прозорците на хубави и приятни жени, без да предизвикат съчувствие или поне любопитство. Да, да, това само доказва, че у краля няма нищо божествено, че той не се отличава от кой и да е скитник, докато не знаете, че е крал. Но само да ви кажат — ех, Боже! — ще се задъхате, ще се изпребиете да тичате подир него. Всички сме глупци, Глупци по рождение, несъмнено.

XXXV
Печално приключение

Светът е пълен с превратности. Кралят бе унил, но това беше напълно естествено. Сигурно мислите, че размишляваше за необикновеното си падение, как е рухнал от високото си положение, как от всемогъщ се е превърнал в унижен, от знатен — в неизвестен, че е бил всичко, а е станал — нищо. Не, кълна ви се, това не го измъчваше толкова, колкото мисълта, че е продаден евтино. Не си е представял, че може да струва само седем долара. Като разбрах какви мъки го съсипват, аз така се изненадах, че едва повярвах. Стори ми се невъзможно. Но след като ми се поизбистри главата и можех да гледам правилно нещата, разбрах, че съм сгрешил: това е било напълно естествено. Всъщност бяха го направили крал, затова и кралските му усещания не бяха действителни, а предварително определени като на автоматична кукла. Но той беше човек и човешките му усещания бяха действителни, а на обикновения, средния човек му е някак си неприятно и съвестно, когато го оценяват по-ниско, отколкото сам се цени. А кралят, разбира се, не беше нищо повече от един обикновен, среден човек. Ех, как ми дотегна той със своите доказателства, че на истинския пазар щели да дадат за него най-малко двадесет и пет долара! Това, разбира се, беше пълна нелепост и абсурд. Дори и аз не струвах толкова. Но имах основание да не споря с него. Темата беше опасна и от тактичност реших да не възразявам. Нещо повече — безсъвестно и нахално го уверявах, че струва именно двадесет и пет долара, а всъщност бях уверен, че откакто свят светува до днес не е имало крал, който да струва дори половината от тази сума, а през следващите тринадесет века не биха давали и четвъртината. Ох, той много ме отегчи! За какво ли не говореше — за времето, за реколтата, за политиката, за кучетата, за конете, за нравствеността, за богословието; аз само въздишах, защото заех, че неминуемо ще сведе всеки разговор до нещастните седем долара; достатъчно беше да спрем на някое по-многолюдно място и той веднага ми хвърляше многозначителен поглед: „Виж, тука биха ми дали истинска цена!“

Да си призная, отначало, като го продадоха за седем долара, тайно се забавлявах, но сега той така ми омръзна със своето хленчене, че щях да бъда щастлив, ако го оценяваха за сто. Ала такива изгледи нямаше. Всеки ден ни разглеждаха различни купувачи и почти всички казваха за краля:

Тоя пък тука струва два долара и половина, а е надут за тридесет. Жалко, че надменността не се продава.

Накрая тези забележки дадоха лош резултат. Нашият господар беше практичен човек и реши, че трябва да избие от краля тоя му недостатък, за да намери купувачи. И той се зае да изкорени надменността от свещената му особа. Можех да му дам практичен съвет, но реших да си мълча. Да съветваш роботърговец, значи само да увредиш повече на работата. Та нали изгубих толкова време и труд да превърна краля в обикновен селянин; при това тогава той беше старателен и послушен ученик. Но да го караш насила да се откаже от кралската си осанка и да стане роб, това е почит невъзможно. Да не се впускам в подробности: Вие сами можете да си ги представите. Ще кажа само, че за една седмица бичът, тоягата и юмрукът постигнаха своето: тялото на краля представляваше печална гледка, да го оплачеш. А духът му? О, духът му не трепна! Дори и този тъпак, търговецът, може да се убеди, че понякога и такова нещо като роба остава човек до смъртта си, че можеш да му строшиш костите, но не и да му сломиш духа. В края на краищата търговецът на роби видя, че всички усилия са напразни, че кралят взема връх над него, и го остави на мира. Работата е там, че кралят беше много повече от крал — той беше човек, а когато човекът е човек, не могат да се избият човешките му качества.

Цял месец преживяхме в ужасни мъчения. Скитахме по какви ли не места, понасяхме всичко. И кой в цяла Британия през това време се интересуваше най-много от въпроса за робството? Негово величество кралят. Да! Колкото преди беше равнодушен към този въпрос, толкова сега се вълнуваше. Не бях срещнал досега по-голям противник на робството. Затова реших да му задам същия въпрос, на който преди няколко години получих такъв рязък отговор, че не посмях да гъкна: не смята ли да премахне робството.

Отговорът му беше тъй рязък както преди, но за мене прозвуча като музика, макар че ругатнята беше вмъкната несръчно, и то в средата на думите, а не на края, където й беше мястото. Сега вече можех да мисля за освобождението ни. Не че по-рано не исках, напротив, но смятах, че не си струва да се правят безполезни опити и дори раздумвах краля. Но сега вече беше друго, въздухът беше различен: готов бях да купя свободата си на всяка цена. Разработих план за действие и сам се възхитих от него, но търпение. Можеше да се измислят, разбира се, други не по-лоши и дори по-бързи начини — но никой от тях нямаше да бъде тъй сензационен и драматичен. Затова реших да не се отказвам от плана си, макар и освобождението ни да се забавеше с няколко месеца.

Не ни липсваха и приключения. Една нощ ни застигна снежна буря на една миля от селището, към което се бяхме отправили. В миг гъстата снежна виелица ни обви като в облак. Не се виждаше нищо на една крачка и скоро се загубихме. Търговецът на роби, като предвиждаше загубите, безпощадно ни шибаше с бича, но това само влоши работата — бичът ни отклони от пътя и от всяка помощ. Накрая затънахме в снега и трябваше да спрем. Виелицата бушува до полунощ, после утихна. През това време двама от най-слабите мъже и три жени умряха. Останалите бяха полуживи и едва се влачеха. Господарят ни беше извън кожата си. С помощта на камшика ни застави насила да се привдигнем, да скачаме, да се блъскаме, за да възстановим кръвообращението си. Налагаше ни с бича, колкото му сили държаха. И в този момент се дочуха викове и плач — към нас дотича една разхълцана жена с три невръстни момиченца. Виждайки нашата група, тя се втурна между нас и замоли за защита. Тълпа с факли я гонеше и крещеше, че била вещица, че предизвикала смъртта на няколко крави, че правела магиите си с помощта на един дявол във вид на черна котка. Така я бяха смазали с камъни, окървавили и разранили, че бе загубила човешкия си образ. Сега искаха да я изгорят жива. И как, мислите, постъпи нашият господар? Когато се стълпихме около нещастницата, за да я защитим, той съобрази бързо какво ще спечели и каза, че ще я даде само ако я изгорят тук, на място. Можете ли да си представите? Те се съгласиха. Завързаха я на стълб, събраха съчки и ги запалиха. Тя крещеше, молеше се, притискаше към гърдите двете си по-малки момиченца; а коравосърдечният ни господар, който мислеше само за облагата, заповяда да заобиколим огъня и да се сгреем. Пред същия този пламък, който отне живота на нещастната невинна майка, ние отново оживяхме и си възвърнахме изгубената пазарна цена! Ето какъв човек беше нашият господар.

Снежната буря му струваше десет роби. Седмици наред след тази тревожна нощ обноските му бяха още по-жестоки, отколкото преди, защото беше побеснял от загубата си.

Имахме и други преживявания. Веднъж се натъкнахме на някакво шествие. И само какво! Като че ли тук се бяха събрали отпадъците на цялото кралство. И всички пияни при това. Отпред се движеше каруца, в която имаше ковчег. Върху него седеше миловидна млада жена на около осемнадесет години с дете на гърдите. От време на време го притискаше до себе си и изтриваше от лицето му сълзите си, които се лееха над него. Глупавото бебе доволно и щастливо се усмихваше, опряло пълничката си ръка с трапчинки на майчината гръд — тя я галеше и притискаше към разбитото си сърце.

Край каруцата тичаха мъже и жени, момченца и момиченца. Те подскачаха, дюдюкаха, богохулствуваха и сквернословеха, пееха мръсни песни. Отвратително зрелище — истински дяволски сбор! Бяхме стигнали една от покрайнините на Лондон, извън стените на града. И това бяха хора от най-низшия слой на лондонското общество. Нашият господар ни намери хубаво място — до самата бесилка. Свещеникът вече чакаше. Той помогна на жената да се качи, като я утешаваше, и помоли съдията да й донесат стол. После сам стъпи на бесилката до нея, погледна известно време гъстата тълпа пред краката си, втренчените към бесилото лица и започна да разказва историята на нещастницата. В гласа му прозвуча съжаление — колко необикновено за тази дива, невежа страна! Помня разказа му до най-последната подробност; изразите не си спомням точно, затова ще ги предам със свои думи.

— Законът трябва да бъде справедлив. Но това не се случва винаги. Можем само да се покоряваме, да тъжим и да се молим за душите на ония, които законът неправилно е наказал, да си пожелаем такива да има по-малко. Законът е осъдил на смърт това бедно младо създание — и той е прав. Но друг закон я е принудил да извърши престъпление или да умре от глад заедно с детенцето си — този закон ще отговаря пред Бога и за престъплението й, и за позорната й смърт.

Неотдавна това осемнадесетгодишно дете било най-щастливата жена и майка в Англия. На устата й винаги звъняла песен, а песента е езикът на веселието и невинното сърце. Младият й съпруг бил щастлив като нея. Като изпълнявал своя дълг и препечелвал хляба, той се трудел от сутрин до вечер, бил опора и защита на семейството и внасял своята лепта за благосъстоянието на нацията. Но коварният закон разрушил в един миг това щастливо огнище. Подмамили младия съпруг, ударили му печата на робството и го пуснали по море. Жена му нищо не знаела за това. Тя го търсила навсякъде, трогвайки коравосърдечните сърца с отчаяните си молби. Минали седмици, тя питала, чакала, надявала се, но умът и от скръб се помътил. Малко по малко спестяванията били изчерпани. Когато нямало с какво да плати наема, изгонили я на улицата. Тя просила милостиня, догдето силите й свършили. Накрая от глад и млякото й спряло и тогава тя откраднала парче плат, оценено за четвърт цент. Надявала се да го продаде и да спаси чедото си.

Но притежателят на плата я хванал. Хвърлили я в тъмницата и я съдили. Притежателят под клетва потвърдил истинността на кражбата. Дали й защитник и за смекчение на присъдата била разказана тъжната й история. И на нея й дали думата. Разказала как е откраднала плата, когато умът й бил помрачен от скръб и когато я налегнал глад, как престанала да разбира дали постъпва добре или зле и само едно съзнавала, че е ужасно гладна.

Отначало всички били трогнати и склонни да проявяват милост, виждайки я тъй безпомощна, млада и достойна за съжаление; и че единственият виновник, който я подтикнал към престъпление, бил законът, лишил я от опора в живота. Тогава обвинителят възразил, че това е наистина достойно за съжаление, но напоследък така са зачестили дребните кражби, че всяко проявено милосърдие би застрашило собствеността — господи помилуй! — а нима законът британский не трябва да пази като най-скъпо съкровище домашните огнища, децата сираци и разбитите сърца — и затова той е принуден да изиска наказание.

Съдията нахлупил своята черна шапчица и произнесъл присъдата. А притежателят на откраднатото платно се изправил, треперейки, и с пресъхнали устни и лице сиво като пепел извикал: „О, бедно дете, бедно дете! Не знаех, че смърт те грози!“ и паднал като отсечено дърво. Вдигнали го, но той бил загубил вече разсъдъка си и се самоубил преди залез слънце. Добър човек, с истинско сърце. Към това, което ще стане сега, прибавете и неговата смърт и нека за всичко отговарят тези, които трябва да отговарят: създателите на жестоките британски закони. Дойде време, дъще моя! Нека се помоля — не за тебе, бедно, унижено и невинно сърце. Нужна е молитвата ми за ония, които са виновни за твоята гибел и смърт…

След молитвата надянаха примката на младата й шийка, но доста се мъчиха, докато вържат въжето, защото тя притискаше през всичкото време детето си ту към гърдите, ту към лицето, целуваше го поривисто и го обливаше със сълзи без вик и ридание. Момченцето се смееше от възторг и риташе с крачка, защото мислеше, че си играят с него. Даже палачът не понесе това и се обърна. Когато приготвиха всичко, свещеникът ласкаво, но настойчиво взе детенцето от ръцете на майката и бързо слезе от подиума. Тя зачупи ръце с вопли и се хвърли към него. Но въжето и помощник-съдията я задържаха. Тогава тя падна на колене и като простря ръце, започна да се моли:

— Още една целувка! О, Боже, още една, още една, това е молбата на умираща.

Дадоха й детенцето. Едва не го задуши в прегръдките си. Когато отново й го взеха, тя изкрещя:

— О, дете мое, ненагледна моя рожбица! То ще умре! Няма нито дом, нито приятели, нито баща, нито майка!…

— Ще ги има — каза добрият свещеник. Аз ще ги замествам, докато съм жив.

XXXVI
Среща в мрака

За един роб Лондон беше доста интересно място. Това беше едно грамадно село, пълно със слама и кал. Улиците му бяха криви, малки, мръсни. Населението — тълпа, която вечно снове, в дрипи или в свила, с развени пера и блестящи доспехи.

В Лондон кралят имаше дворец. Той го съгледа отдалече, взря се и изпсува, неопитно, по момчешки, както псуваха в VI век. Срещахме познати рицари и благородници, но в синините, дрипите и калта те не ни разпознаха. Не биха ни разпознали дори и да се обадехме; нямаше да ни отговорят, защото им забраняваха да говорят с окованите във вериги роби. На десет крачки от мене, възседнала едно магаре, мина Сенди, тръгнала да ме търси, предположих аз. Но това, което видях на площада срещу нашата стара колиба, съвсем ме сломи. Бяхме се спрели да гледаме как пържат жив в масло един фалшификатор на монети и се показа едно вестникарче — а аз не можех да му викна. Имах само една утеха: това беше доказателство, че Кларънс е жив и действува. Отдавна жадувах да го срещна. Мисълта за това ме ободряваше.

Един ден зърнах и нещо друго, което ме съживи. Забелязах жица, прокарана между къщите, и много се зарадвах. Сигурно е или телеграф, или телефон. Ах, как ми се искаше да имам едно парченце от тази жица! Точно тя ми трябваше, за да осъществя плана си за бягство. Той се състоеше в следното: някоя нощ да се освободя, да освободя и краля, да вържа търговеца на роби, да му затъкна устата, да се преоблека в дрехите му, да го пребия до неузнаваемост, да го вържа във веригата на робите, да се представя за роботърговец, да се отправя към Кемелот и…

Нали разбирате плана ми? Виждате каква сензационна, драматична изненада готвех на двореца. Всичко беше осъществимо, стига само да можех да си доставя късче железна тел, от която да си направя шперц. Тогава ще отключа ключалките, с които бяха заключени веригите ни. Но никак не ми вървеше — нито веднъж не ми се удаде да намеря желаното парченце. И ето че най-после ми се представи такъв случай. Джентълменът, който вече два пъти идва да се пазари за мене, и все безрезултатно, дойде пак. Знаех, че няма да ме купи, защото още в самото начало господарят ми поиска невъзможна цена. Той предизвика негодуване и насмешки, но упорито държеше на своето: за мене искаше двадесет и два долара и не отстъпваше нито цент. Мнозина се възхищаваха от мощното телосложение на краля, но не го купуваха заради кралската му останка — кому са притрябвали такива роби. Бях сигурен, че няма да се разделим с него, защото за мене искаха прекалено много. Джентълменът, за когото споменах, ме заинтересува, защото притежаваше нещо, което реших да присвоя, ако по-често идва при нас — дълга желязна игла, с която закопчаваше плаща си отпред. Той притежаваше три такива игли. Два пъти не успях, защото той не се навеждаше достатъчно близко. На третия ми провървя: измъкнах най-долната игла. Той забеляза, че му липсва, но, види се, реши, че я е изгубил някъде по пътя.

Много се зарадвах, но радостта не продължи дълго. Както винаги пазарлъкът не се уреждаше. И най-сетне господарят ми внезапно каза това, което на съвременен английски език би значело следното:

— Знаете ли какво искам да направя: омръзнаха ми тези двама за нищо негодни роби. Дайте ми двадесет и два долара за единия, а другия ви го харизвам.

От негодувание кралят престана да диша, задави се и почна да кашля. Господарят и джентълменът продължиха разговора.

— Трябва да си помисля…

— Утре по това време ще ми отговорите.

— Добре, утре по това време ще ви уведомя — каза джентълменът и си тръгна. Господарят го последва.

Възползувах се от случая и успокоително пошепнах на краля:

— Ваше величество, ще бъдете даден даром, но не така, както те си мислят. Довечера и двамата ще бъдем свободни.

— Охо, ами как ще стане това?

— С помощта на тая дреболийка, която откраднах. Довечера ще отключа тези окови и ще се освободим от тях. В девет и половина, когато господарят дойде на нощна проверка, ще го хванем и ще му запушим устата, ще го пребием и рано сутринта ще излезем от този град владетели на цял синджир роби.

Само това му казах и той се възхити. Търпеливо дочакахме вечерта, чакахме, докато заспят братята роби — не можехме да разчитаме на тия бедняци, пък и по-добре беше да пазим тайните си. Те не се бавиха повече от обикновено, но времето ми се стори безкрайно. Мислех, че никога не ще дочакам познатото хъркане. Започнах да нервнича, боях се, че няма да успея да свърша всичко. Предварителни опити биха само усложнили работата. Достатъчно беше да се докоснат оковите в тъмнината, да издрънчат, някой да се събуди, да се обърне и да разбуди останалите.

Накрая все пак успях да сваля веригите и отново бях свободен човек. Въздъхнах дълбоко и облекчено и посегнах към оковите на краля. Уви! Беше късно! Влезе господарят със свещ в едната ръка и тояга в другата. Притиснах се плътно към спящите, за да скрия, доколкото можех, че съм без окови, а същевременно следях внимателно всяко негово движение, готов да скоча и да се хвърля отгоре му, щом се приближи. Но той не се приближи. Спря се за миг, погледна разсеяно тъмната маса на робите, очевидно размишлявайки за нещо друго. После духна свещта, отправи се замислено към изхода и преди да разбера какво смята да прави, излезе и затръшна вратата след себе си.

— Бързо! — каза кралят. — Върни го обратно!

Разбира се, тъкмо това трябваше да направя. Скочих и се спуснах след него. Но по онова време по улиците нямаше фенери, а нощта беше тъмна. На няколко крачки от мене съзрях тъмна фигура. Хвърлих се върху нея и борбата започна. Боричкахме се и се мачкахме един друг. Веднага около нас се събра тълпа. Зрителите проявяваха необикновен интерес към борбата, добродушно и весело ме ободряваха. Но внезапно отзад се раздаде страшен шум и половината от занаятчиите се разбягаха. От всички страни светваха фенери — това беше стражата, която се събираше. Блъснаха ме с копие по гърба и чак тогава разбрах какво става: бях арестуван. Противникът ми също. Поведоха ни към затвора под стража. Каква беда, целият ми тънко замислен план пропадна! Мъчех се да си представя какво ще стане, когато господарят открие кой се е бил с него, и какво ще стане, ако ни натикат заедно в затвора, в килията на скандалджиите и дребните измамници, и какво ще стане… Внезапно противникът обърна лице към мен, трепкащата светлина на фенера го освети и — кълна се в свети Георги — това не бе търговецът на роби!

XXXVII
Ужасно положение

Да заспя? Това беше невъзможно. Как се спи в такъв шумен вертеп, претъпкан с пияници, кавгаджии и кресливи безделници! Не можех да мигна и поради това, че умирах от желание да се изкопча оттук, да науча какво е станало в далечния квартал на робите след ужасната ми грешка.

Нощта ми се стори безкрайна. Но все пак утрото настъпи. Пред съда дадох най-изчерпателни показания. Казах, че съм роб на знатния граф Грип, когото вечерта е затворила в селото отвъд реката, в странноприемницата „Табард“, и той е бил принуден да нощува там поради смъртоносна треска със странно и внезапно разстройство. Изпратили ме в града, за да доведа колкото може по-бързо най-добрия лекар. Тичал съм с всички сили, просто към летял. Нощта била тъмна, налетял съм върху този човек, който ме хванал за гърлото и започнал да се боричка, докато съм го молел да ме пусне в името на живота и спасението на моя знатен господар.

Човекът ме прекъсна, като уверяваше, че всичко това е лъжа и се готвеше да обясни как ни в клин, ни в ръкав съм се хвърлил върху него…

— Мълчи, лъжец такъв! — каза съдията. — Отведете го и му ударете няколко пръчки, за да знае друг път как да се отнася със слугите на знатния сър. Хайде!

След това съдията се извини пред мене и изказа надежда, че ще доложа на негово сиятелство за невинността на съда в това отвратително произшествие. Обещах му да докладвам за всичко и се отправих към изхода. Но неочаквано съдията взе да ме разпитва, защото не съм разказал всичко при арестуването. Отговорих му, че бих разказал, ако се бях сетил — което беше вярно, — но този човек ми бил изкарал ума и така нататък и така нататък и мърморейки, аз излязох.

Не усещах краката под себе си. Скоро бях в квартала на робите. Но напразно — те бяха изчезнали. Впрочем всички с изключение на господаря — той лежеше тук пребит и превърнат на пихтия.

Всичко наоколо носеше следите на жесток бой. Всред двора, на една талига, беше поставен грубо скован ковчег и гробарите с помощта на полицията си пробиваха път всред тълпата на зяпачите, за да вземат мъртвеца.

Избрах един скромен човечец, който да благоволи да се разговаря с такъв дрипльо като мене, и попитах какво е станало. Шестнадесет роби са се разбунтували нощес против господаря си и ето как се е свършило.

— Да, но как е започнало?

— Няма други свидетели освен робите. Те казват, че най-ценният от тях се е освободил от оковите си и изчезнал по тайнствен начин сигурно с помощта на магии, защото не е имал ключ, а ключалките са цели. Господарят побеснял от яд. Нахвърлил се върху робите с тежката си тояга. А те, съпротивлявайки се, така му начесали гърба, че скоро свършил.

— Ужасно! То се знае, лошо им се пише на робите, когато почне да ги разпитва съдът!

— Че то съдът свърши.

— Хайде де!?

— Разбира се, няма да се точи цяла седмица. Работата е проста. Не трая дори и половин час.

— Не разбирам как може да се установи за толкова кратко време кой е виновен.

— Кой е виновен ли? Та съдиите няма какво да установяват. Те осъдиха целия добитък. Ти не знаеш ли закона? Казват, че е останал от римско време: ако един роб убие господаря си, всичките му роби трябва да умрат.

— Вярно, бях забравил! А присъдата, кога ще я изпълнят?

— След двадесет и четири часа. Макар че някои казват, че щели да почакат още ден-два, може случайно да се намери и избягалият.

— Избягалият? — Стана ми малко неприятно. — А дали ще го намерят?

— Разбира се, още до вечерта. Търсят го навсякъде. Дори са поставили стражи и роби на градските врати, които ще го познаят, ако се яви там. Не пропускат никого, без да го огледат.

— А може ли да се види мястото, където се намират останалите?

— Отвън може, но отвътре не вярвам да ти се иска.

Взех адреса на тъмницата и побързах. В една глуха уличка, в първото вехтошарско магазинче се преоблякох в груба моряшка дреха и завързах лицето си с кърпа, като се оправдавах, че страдам от зъбобол. Превръзката скри синините ми. Бях напълно преобразен. После проследих жицата и стигнах до мястото, отдето започваше. Тя влизаше в мъничка стая над една месарница. Това показваше, че телефонното дело не беше процъфтяло много. Младият служещ дремеше над масата. Заключих вратата отвътре и сложих големия ключ в пазвата си. Човекът се разтревожи и се канеше да извика за помощ, но му казах:

— Събирай си устата! Да не си посмял да гъкнеш — ще те убия. Сядай пред апарата и бързо на работа!

— Недоумявам как може човек като тебе да разбира от т…

— Извикай Кемелот! Аз съм отчаян човек. Извикай Кемелот или се махай от апарата — сам ще си го взема.

— Кой, ти ли?

— Разбира се. Стига дрънка! Извикай двореца!

Той взе двореца.

— Сега извикай Кларънс.

— Кларънс? Чий?

— Не е твоя работа. Казвам ти, извикай Кларънс и ще ти отговорят.

Той се подчини. Изминаха пет минути… десет минути в мъчително очакване и нервно напрежение. Колко дълго ми се стори! След това чух щракване, което веднага разпознах, както се познава приятелски човешки глас, защото Кларънс беше мой ученик.

— А сега, момчето ми, ставай! Там щяха да ме познаят, затова исках ти да ги извикаш, но сега и сам ще се справя.

Той ми отстъпи мястото си и настрои уши, но напразно. Аз използувах шифър. Не губих време в размяна на любезности с Кларънс, а започнах направо:

— Кралят е тука и се намира в опасност. Продадени сме в робство. Не можем да докажем кои сме. Положението е такова, че не се решавам дори да опитам. Телеграфирай в тукашния дворец, за да ми повярват.

Той веднага отговори:

— В Лондонския дворец не знаят за съществуването на телеграфа. Линията е току-що прокарана. По-добре да не рискуваме. Току-виж, че са ви обесили. Измисли нещо друго.

Да ни обесят! Той не подозира колко е близко до истината. Не можех да измисля нищо. Накрая ми хрумна нещо и аз казах:

— Да излязат петстотин отбрани рицари начело с Ланчелот и незабавно да дойдат! Да влязат в града през югозападните врати и да търсят човек с бяла превръзка на дясната ръка.

Отговорът беше кратък:

— След половин час тръгват.

— Ол райт, Кларънс! А сега обясни на този младеж тук, че съм ти приятел. Да си събира устата и да не дрънка за посещението ми.

Апаратът заговори на младежа, а аз побързах да излезна. Взех да пресмятам: след половин час ще бъде девет. Рицарите и конете не могат да се движат бързо с тежките си доспехи. Ако няма сняг или буря, ще вземат по седем мили в час. Един-два пъти ще трябва да сменят конете, следователно ще бъдат тука в шест часа или малко по-късно. Ще бъде още светло. Ще забележат бялата превръзка, която ще сложа на дясната си ръка, и ще ги взема под своя команда. Ще обкръжим затвора и ще освободим краля. Това ще бъде твърде ефектно и живописно, въпреки че ми се искаше да пристигнат по пладне, за да излезе още по-театрално.

Исках да имам повече стрели в лъка си и затова реших да наобиколя някои от старите си познати. Може би това ще ни помогне да се измъкнем от бедата и без помощта на рицарите. Но трябваше да бъда внимателен — работата е рискована. Първо, ще се преоблека, и то незабавно, в хубави дрехи. В една продавница ще си купя дреха на бедняк, в друга — на човек със средно положение, така постепенно ще обиколя магазин след магазин, докато се облека в кадифе и коприна и си възвърна предишната външност. Но планът ми отведнъж се провали. Още на първия ъгъл се натъкнах на един от нашите роби, придружен от един страж. За зла чест се изкашлях. Той ме погледна и кръвта ми се смръзна в жилите. Помислих: „Сигурно си спомня, че е чувал тази кашлица!“ Вмъкнах се в магазинчето, спрях пред тезгяха, разглеждах и се пазарях за стоките, а в същото време непрестанно хвърлях по едно око към вратата, робът и стражът се бяха спрели на разговор и поглеждаха през вратата. Реших да избягам през задния вход, ако, разбира се, има такъв. Попитах продавачката дали не можем да излезем на двора, за да погледнем не е ли там избягалият роб, за когото казват, че се мушнал някъде из задните дворчета. Обясних й, че съм преоблечен страж и че другарят ми стои до вратата с един от робите, които са убили господаря си. След това я помолих да излезе и да му каже да не чака напразно, а да прибяга до другия край на уличката, за да може да хване беглеца, когато го прогоня оттук.

Продавачката гореше от нетърпение да види един от убийците, станали вече прочути, и веднага изпълни поръчката ми. Измъкнах се през задната врата, заключих я след себе си, сложих ключа в джоба си и тръгнах усмихнат и доволен.

Но отново изпортих всичко с една грешка — всъщност двойна грешка. Имах много начини да избягам от стража, но аз пак реших да избера най-театралния. Любовта към театралничене е главният ми недостатък. Правех си сметка, че стражът като всеки човек ще постъпи най-естествено; но точно тогава, когато не очаквате, човек постъпва най-неестествено. В случая естествено беше стражът да ме последва по петите и да се опита да разбие заключената врата, която го отделя от мене. Преди да успее да я разбие, аз ще съм надалеч и след няколко успешни преобличания ще се превърна в такъв знатен господин, че нито един шпионин в цяла Британия няма да се усъмни в честотата и невинността ми. Но вместо да постъпи така, както беше естествено, стражът повярва на моите думи и изпълни нарежданията ми. И тъкмо излязох от задънената улица, безкрайно доволен от хитростта си, той се спусна из засада и ме посрещна с наръчници. Ах, да знаех, че улицата е задънена!… Но това не е оправдание.

Разбира се, аз бях възмутен, кълнях се, чу току-що съм слязъл от кораба след дълго плаване и всячески се стараех да заблудя роба, но напразно! Той ме позна. Тогава започнах да го упреквам, задето ме е издал. Това не го обиди толкова, колкото го учуди. Изгледа ме втренчено и каза:

— Да не мислиш, че ще те оставим да избегнеш бесилката единствено от всички, когато ще ни бесят заради тебе! Гледай ти!

Те казваха: „Гледай ти!“ в случаите, когато ние употребяваме: „Не ме карай да се смея!“ Странни изрази имаха тия хора.

За себе си той беше прав, не оспорвам. Не обичам да се препирам, когато е безполезно. Казах само:

— Тебе няма да те обесят и никого от вас няма да обесят.

Двамата се изкискаха, а робът каза:

— По-рано минаваше за умен. Гледай такъв да си останеш, още повече че няма да е задълго.

— Смятам, че ще е задълго. Преди още да е настъпило утрото, ще бъдем вън от затвора и ще бъдем свободни да вървим, където си щем.

Духовитият страж бръкна с пръст в лявото си ухо и изгъргори:

— Вън от затвора, да, вярно е. И ще бъдете свободни да вървите където си щете, само че не тук, а в царството на негова милост дявола.

Сдържах раздразнението си и казах равнодушно:

— Значи, мислиш, че ще ни обесят след ден-два, а?

— Мислех допреди малко, защото така беше решено и обявено.

— А сега си на друго мнение, а?

— Тъй вярно! Тогава мислех, а сега знам.

Казах му насмешливо:

— О, премъдри служителю на закона, открий ни тогава какво знаеш.

— Знам, че ще ви бесят днес в три часа следобед… Охо, лошо ти стана! Облегни се на мене.

Наистина трябваше да се подпра някъде. Рицарите ми нямаше да успеят. Ще закъснеят с три часа. Нищо в света не ще спаси английския крал, нито пък мене, което е още по-важно. Още по-важно не само за мене, но и за народа, готов да възприеме цивилизацията. Побиваха ме тръпки. Мълчах, нямаше повече какво да кажа. Знаех какво имаше предвид стражът: ако загубеният роб се намери, отсрочката ще бъде отменена и наказанието ще се изпълни днес. А ето, че загубеният роб бе намерен.

XXXVIII
Сър Ланчелот и рицарите идват на помощ

Наближаваше четири часът следобед. Сцената представлява поле зад стените на Лондон. Прохладен, приятен, чудесен ден, окъпан в слънце. В такъв ден ти се иска да живееш, а не да умираш. Наоколо — грамадна, неизброима тълпа; но за нас, петнадесетте обесници, в нея няма нито един приятел. Имаше нещо мъчително в тази мисъл, откъдето и щете да я погледнете. Всички те са наши врагове и ние, седнали на високия подиум, сме мишена за насмешките и злобните им гаври. Ние сме празнично развлечение, зрелище.

За благородниците бяха сглобили нещо като ложа и те вече се тълпяха там със своите дами. Разпознахме мнозина от тях.

Кралят достави на тълпата неочаквано развлечение. В момента, когато ни снеха оковите, той скочи в своите фантастични дрипи с неузнаваемо от синини лице и провъзгласи, че е Артур, крал на Британия, заплашвайки всички присъствуващи с ужасно наказание за измяна, ако само един косъм падне от свещената му глава. И колко много се учуди, когото в отговор тълпата избухна в смях. Това оскърби достойнството му и той изведнъж млъкна, макар тълпата да го молеше да продължи, дразнейки го с мяукане, свирене и викове:

— Оставете го да говори! Кралю! Хей, кралю! Смирените поданици жадуват за мъдрите речи на ваше свещено парцаланско величество!

Но не сполучиха. Той стоеше величествен под град от обиди и насмешки. За себе той беше наистина велик. Снех разсеяно от ръцете си бялата превръзка и я метнах на дясното си рамо. Когато тълпата забеляза това, захвана се с мене:

— А този моряк навярно е неговият министър, Майстора. Погледнете каква почетна лента има!

Оставих ги да се подиграват, докато им омръзна, а след това казах:

— Да, аз съм неговият министър, Майстора. Утре ще чуете за това от Кемелот, където…

Те така се разсмяха, че не можех да продължа. Но внезапно всичко утихна. Появиха се лондонските съдии в официални одежди заедно с помощниците си. Това означаваше, че изпълнението на присъдата започва. Сред тишината, която настъпи, оповестиха престъплението ни, прочетоха присъдата и след това всички наведоха глави, докато свещеникът измърмори молитвата.

После завързаха очите на един роб. Палачът надяна въжето на шията му. Между нас и тълпата се простираше пътят, хубав, пуст път, охраняван от стражите — колко приятно щеше да бъде, ако се зададяха петстотинте конници! Но не! Това не беше възможно. Погледът ми се плъзна надалеч по пътя — никакъв конник по него.

Едно дръпване и робът увисна на въжето, увисна и се залюля, защото ръцете и краката му не бяха вързани. Палачът отново преметна примката и на въжето увисна втори роб.

След минута във въздуха се залюля и третият. Какъв ужас! Извърнах глава. Когато отново погледнах, кралят вече не беше до мене. Бях вцепенен, не можех да помръдна нито ръка, нито крак, нещо сви гърлото ми, не можех да проговоря. Завързаха му очите и го поведоха към бесилото. Аз все още не можех да се освободя от страшното вцепенение, но когато видях, че му надяват примката на шията, всичко оживя в мен и аз се хвърлих да му помогна. Бързо погледнах към пътя. Свети Георги! По него хвърчаха петстотин въоръжени рицари на велосипеди!

Никога не бях виждал по-величествено зрелище! Господи, как се развяваха перата им, как святкаше слънцето по спиците на железните им колела!

Махнах с ръка на Ланчелот, той ме разпозна по превръзката, смъкнах въжето и превръзката на краля и извиках:

— На колене, гадове, приветствувайте краля! Който се откаже, още днес ще го пратим в пъкъла.

Когато подготвям ефект, винаги се изразявам на висок стил. Е да, приятно беше, когато Ланчелот и момчетата се покачиха на подиума и изхвърлиха съдиите и помощниците им. Приятно беше да се види как изумената тълпа падна на колене и замоли за пощада краля, на когото допреди малко се подиграваше. А той стоеше величествен в дрипите и аз неволно помислих, че все пак царствената осанка значи нещо.

Бях безкрайно доволен. Като се има предвид цялото това положение, такъв блестящ ефект не бях постигал досега.

И изведнъж към мене се приближи Кларънс, самият Кларънс! Намигна ми и се изрази съвсем модерно:

— Хубаво сюрпризче, а? Знаех, че ще ти хареса! Охо, само откога обучаваме момчетата да карат. Те умираха да им падне случай да покажат изкуството си.

XXXIX
Дуелът на нашия янки с рицарите

Отново у дома, в Кемелот. Два дни по-късно на закуска намерих на масата до чинията си току-що отпечатан, още пресен вестник. Разгърнах го направо на обявленията, понеже знаех, че все ще намеря нещо, което да ме интересува. Така и беше:

КРАЛСКО ПОВЕЛЕНИЕ

Стана всеобщо достояние, че прославеният рицар и велик лорд Сър Саграмор Желаний е склонен на двубой с кралския министър Хенк Морган, когото титулуват Майстора, в удовлетворение на една стара обида. Този двубой ще се състои в десет часа сутринта на 16 идущия месец, близо до Кемелот. Боят ще бъде безпощаден, като се има предвид, че споменатата обида е смъртна и не допуска помирение.

Послание на краля

По този повод Кларънс беше поместил следните коментари на редакцията:

Достатъчен е само един поглед върху нашата „Хроника“, за да се убеди обществото, което се интересува от турнирното дело, че в близки дни ни предстои да бъдем свидетели на един забележителен турнир. Имената на участниците са гаранция, че няма да бъде скучно. Касата се отваря на 13-и, по обед. Вход — 3 цента. Запазени места — 5 цента. Чистият приход остава за болничния фонд. Ще присъствуват Августейшето семейство и целият двор; с изключение на горните, както и на представители на пресата и духовенството, никой няма да мине гратис; препоръчваме да се въздържате от купуване на билети от спекуланти; такива билети ще бъдат невалидни.

Всички познаваме и обичаме Майстора. Всички познаваме и обичаме сър Саг. И двете приятелчета нека изпратим достойно…

Запомнете, че приходът отива за благотворителни цели, и то за учреждение, което простира ръка за помощ на всички нуждаещи се независимо от националността, произхода, общественото положение и цвета на кожата — единствената на света благотворителност, която няма нито политически, нито религиозни подбуди и която казва: „Тука ручей шурти — да се приближат всички нуждаещи се да пийнат!“

Разпуснете се! Не съжалявайте за парите. Ще прекарате времето си отлично! Богат бюфет с баяти гевреци и камъни, с които да ги трошите, а също и специална екстра циркова лимонада — три капки лимонов сок на една бъчва вода.

Б.Р. Това е първият турнир, при който влиза в сила новият закон, разрешаващ на всеки от участниците да си избере оръжие от какъвто си ще род. Обърнете внимание на това!

До определената дата в Британия не разговаряха за нищо друго освен за този дуел. Всички останали теми загубиха значение. Не затова, че турнирът сам по себе си беше толкова важно събитие, не затова, че сър Саграмор бе или не бе открил светия Граал, впрочем така и не му се удаде да го открие, не затова, че второто след краля лице в държавата участвува в този турнир, не — всичко това беше обикновена работа. Имаше една особена причина, която възбуди това извънредно внимание към предстоящия двубой. Целият народ знаеше, че това ще бъде турнир не между двама обикновени граждани, а между двама могъщи, магьосници, дуел на ума, а не на мишците, свръхчовешко изкуство, а не човешки сили, последната битка за първенство между двама чародеи на тоя век. Всички разбираха, че и най-пищното състезание между най-прославените рицари не може да се сравни с тайнствената страшна битка между боговете. Да, цял свят знаеше, че това ще бъде всъщност дуел между мене и Мерлин, между неговата магическа сила и моята. Всички заеха, че Мерлин се напъва денем и нощем в старанието си да вдъхне на оръжието и бронята на сър Саграмор свръхестествени сили за нападение и защита. Духовете на въздуха щели да му изтъкат облачно покривало, през което противникът ми щял да бъде видим за всички освен за мене. Хиляди рицари нямало да могат да се справят със сър Саграмор, тъй въоръжен и под такова покровителство, което никакви досега известни магии не ще могат да превъзмогнат. Всичко това били факти, в които никой не се съмнявал и нямало никакво основания за съмнения. Оставало само да се изясни: съществуват ли други магии, непознати на Мерлин, които са способни да направят покривалото на сър Саграмор прозрачно за мене, а омагьосаните му доспехи — уязвими за моето оръжие? Този въпрос щеше да разреши само двубоят. Ето защо цял свят очакваше с напрежение срещата.

Светът предполагаше, че се поставя на карта нещо много важно и беше прав. Но не беше това, за което те мислеха. Ставаше въпрос за по-нататъшното съществуване на странствуващото рицарство. Аз бях действително шампион, но не шампион на глупавата черна магия, а шампион на суровия, здрав и лишен от сантименталности смисъл и разум. Отивах в бой с твърдото намерение: или да унищожа странствуващото рицарство, или да падна като негова жертва.

За зрителите беше определено огромно пространство, обаче в 9 часа сутринта на 16-и нямаше нито едно свободно място. Грамадните трибуни бяха украсени със знамена, знаменца, разкошни драперии и претъпкани с васалите на краля заедно с техните придворни и британската аристокрация. А първите места се красяха от нашия крал и кралица. Около тях сияеше с всички цветове на дъгата море от кадифе и коприна, с чийто блясък можеше да се сравни само битката между залеза и Северното сияние по повърхността на Мисисипи. Великолепна гледка представляваше и лагерът от разноцветни шатри, украсен с флагчета, с часови пред всеки вход, които държаха в ръцете си бляскави щитове. Тук присъствуваха всички рицари, които имаха що-годе честолюбие и гордост за съсловието си, защото отношението ми към рицарството не беше тайна за никого и защитниците му гледаха да използуват удобния случай. Ако победях сър Саграмор, другите имаха право един след друг да ме предизвикат на бой дотогава, докато благоволях да им отговарям.

Откъм моята страна бяха разположени само две шатри — едната моя, а другата на слугите ми. В уречения час кралят даде знак и херолди известиха имената на борците и причината за свадата. Настъпи тишина, след това изсвири рог, който ни подканяше да започнем. Тълпата затаи дъх. По всички лица се четеше жадно любопитство.

Из своята шатра се подаде великият сър Саграмор, огромен и неподвижен като желязна кула. Грамадното му копие стърчеше също така право и неподвижно, стиснато в могъщата му ръка; мордата и гърдите на огромния му кон бяха обковани в желязо, а туловището беше покрито с пищен плащ, който се спускаше почти до земята. О, величествена гледка! Приветствуваха го с викове на възхищение.

След това се появих аз. Но никой не ме приветствува. Отначало настъпи мълчание, което ясно изразяваше учудване. После избухна взрив от смях и се разнесе по цялото човешко море, но в същия миг бе прекъснат от предупредителния звук на рога. Аз бях в прост и удобен гимнастически костюм — трико с цвета на тялото, широки шалвари от синя коприна — и гологлав. Конят ми беше среден на ръст, но бърз, гъвкав, с мускули като пружини и стремителен като хрътка. Оставих този красавец с копринена козина гол, както се е родил — само със седло и юзда.

Желязната кула върху украсения с одеяло кон се приближи към мен, като правеше грациозни пируети. И аз се приближих леко, за да я пресрещна. Спряхме се. Кулата ми се поклони. Аз й отвърнах. После пришпорихме и редом яздехме до големия балдахин на краля и кралицата, за да им се поклоним. Кралицата възкликна:

— Как, сър Майсторе, каниш се да се сражаваш гол, без копие, без шпага, без…

Но кралят вежливо я прекъсна, като й даде да разбере, че това не е нейна работа. Отново протръби рог. Отдръпнахме се, заехме места в двата края на бойното поле и се приготвихме. След това се появи старият Мерлин и надяна върху сър Саграмор едно тънко като паяжина покривало и рицарят заприлича на сянката на Хамлетовия баща. Кралят даде знак, рогът изсвири и сър Саграмор, като насочи копието си, се понесе срещу мене с развени назад воали. Аз полетях като стрела срещу него. Наострих уши и си дадох вид, че не го виждам, а усещам приближаването му само по звука. Хор от одобрителни гласове насърчаваше противника ми, но дочух и един смел глас, който беше отправен към мене:

— Дръж се, бедни Джиме!

Обзалагам се, че извика Кларънс. Това е неговият начин на изразяване! Когато острието на ужасното копие беше на разстояние крачка и половина от гърдите му, леко свърнах с коня настрана и огромният рицар прелетя край мен, пронизвайки въздуха с оръжието си. Този път ме наградиха с аплодисменти. Отново се разделихме и отново се понесохме един срещу друг. Пак изпортване от страна на рицаря и гръм от аплодисменти в моя чест. После за трети път същото. Така ми изръкопляскаха, че сър Саграмор побесня, промени тактиката си и започна да ме гони. И с това не постигна нищо; сякаш играехме на криеница, при което всички преимущества бяха на моя страна. Изплъзвах му се леко всеки път, както си исках; веднъж дори се намерих зад гърба му и го тупнах по рамото. Накрая не той, а аз го гонех. Както и да се въртеше, не му се удаде вече нито веднъж да застане зад мене; всичките му опити завършваха с това, че се изплъзвах, а той оставаше отпред. Принудих го да се откаже от мерака си и той се оттегли в своя край на бойното поле. Пукаше се от яд, изпусна се и отправи една обидна дума, с която сложи край на търпението ми. Развих ласото от седлото и хванах примката с дясната ръка. Да можехте да видите отнякъде как се втурна той срещу мен! Но този път не беше настроен за шеги. Очите му се наляха с кръв. Аз стоях спокойно на коня си. Размахвах примката на ласото и описвах широки кръгове над главата си. Внезапно се спуснах към него и когато разстоянието между нас се намали на четиридесет крачки, змиевидната спирала на въженото ми оръжие се изви във въздуха, добре тренираният ми кон спря като закован, миг — и здравата примка обви шията на сър Саграмор и го свлече от седлото. Велики Боже, каква сензация!

Безспорно на този свят се ползува с най-голям успех онова, което е ново. Тия хора не познаваха каубоите, нито техните игри и във възторг наскачаха от местата си. От всички страни гърмяха викове:

— Би-и-и-с! Би-и-и-с!

Учудих се, че им е позната тази дума, но нямаше време да разгадавам филологически проблеми, защото вече целият рицарски кошер забръмча и ми предстоеше доста работа. Щом освободиха сър Саграмор от въжето и го отнесоха в шатрата му, аз отново препуснах към средата на полето и развъртях над главата си ласото. Знаех, че ще ми потрябва пак веднага щом рицарите изберат приемник на сър Саграмор, а това не е никак трудно при такова изобилие от желаещи. Действително за приемник бе избран веднага сър Ервис Де-Ревел.

З-з-з-з! Той се понесе към мене, цял пламнал като къща, обхваната от пожар, свърнах и той като светкавица прелетя край мен — вече с въжен петлик на шията, след миг — хоп, и седлото му се опразни. Пак бис, и отново, и отново! Когато глътнах и петия, бронираните ми противници решиха, че с мен шега не бива и се събраха на съвещание. Пренебрегвайки етиката, те решиха да пуснат срещу мене най-могъщия и най-прославения. За учудване на цялото съзаклятие аз смъкнах от седлото сър Ламорак Де-Галис, след това сър Галахад. Както виждате, сега им оставаше само едно — да се опитат да ме победят със своите стари козове — да пуснат срещу мене най-добрия между най-добрите, свръхмогъщия между най-могъщите — самия сър Ланчелот Великий!

Удовлетворена ли бе гордостта ми? Мисля, че да. Ето го Артур, краля на Британия, ето я Гиневра, ето я и Цялата купчина от дребни провинциални крале и кралички, ето ги в лагера от шатри и прославените рицари на много страни, в това число и рицарите на Кръглата маса, известни в целия християнски свят.

Ето го и самото слънце на тази блестяща плеяда! Той се хвърля срещу мене с насочено копие и четиридесет хиляди очи го гледат с обожание, а аз, без да трепна, чакам да се приближи. В паметта ми се мярка милият образ от Западен Хартфорд. Как ми се иска да ме зърне тя в тоя миг!… Непобедимият връхлетя върху мен като ураган. Всички надскачаха от местата си… Съдбоносната примка се стрелна във въздуха и преди очите да мигнат, вече тътрех след себе си лежащия по гръб сър Ланчелот и пращах въздушни целувки в отговор на бурните ръкопляскания и размахваните носни кърпички.

„Победата е пълна — мислех си, опиянен от славата, и навивах ласото върху седлото си. — Никой няма вече да дръзне да ми излезе насреща. Край на странствуващото рицарство!“

Представете си моето учудване, пък и не само моето, когато рогът възвести, че още някой се кани да се срещне с мен! Просто необяснимо! Но изведнъж зърнах Мерлин, който се отдръпваше крадешком от мене, и тутакси забелязах, че ласото ми е изчезнало. Старият тип го бе откраднал и го бе скрил под дрехата си.

За втори път затръби рог, погледнах и видях сър Саграмор да идва на кон срещу мене. Бяха му избърсали праха, отново бяха подредили спретнато воалите. Тръгнах към него в тръс, като се преструвах, че уж долавям присъствието му само по тракането на копитата. Той каза:

— Имаш добър слух, но той няма да те спаси от ей това — и докосна дръжката на огромния си меч. — Не можеш да го видиш, защото не е дълго недодялано копие, а меч, скрит от вълшебното покривало, и от него няма да убегнеш.

Той бе повдигнал отвора на шлема си. В усмивката му се таеше смъртна злоба. Да, от меча му нямаше да убягна. Този път един от нас трябваше да умре. Само да ме докосне, и с мене е свършено. Тръгнахме редом и приветствувахме краля и кралицата. Този път кралят се разтревожи и каза:

— Къде е оръжието ти странно?

— Откраднаха го, Ваше величество.

— А друго под ръка нямаш ли?

— Не, Ваше величество, донесох само едно.

Мерлин се намеси.

— Взел е със себе си само едно, защото друго не може и да вземе, друго не съществува. То принадлежи на Краля на морските дяволи. Този човек е лъжец и невежа; ако не беше невежа, щеше да знае, че това оръжие може да се употреби само осем пъти, след което то си отива у дома на морското дъно.

— Значи той е обезоръжен — каза кралят. — Сър Саграмор, ти, разбира се, ще му позволиш да си заеме оръжие.

— Аз ще му заема — каза сър Ланчелот и скочи, — той е най-храбрият от всички живи рицари, той ще получи меча ми.

Ланчелот поиска да измъкне меча от ножницата, но сър Саграмор възрази:

— Това не е правилно. Той е длъжен да се сражава с оръжието, което сам си е избрал. Имаше право да си избира оръжие и се е възползувал вече от правото си. Ако е сгрешил, нека си плати за грешката.

— Рицарю — извика кралят, ти си заслепен от страст! Страстта е помътнила разума ти. Нима ще убиеш него, невъоръжения?

— Ако се осмели да направи това, ще отговаря пред мене! — каза сър Ланчелот.

— Ще дам отговор на всеки, който пожелае! — извика разпалено сър Саграмор.

Мерлин се намеси отново със злорада и самодоволна усмивка, потривайки ръце.

— Добре казано, правилно казано! Достатъчно разговаряхме, нека кралят даде знак за почване на боя.

Кралят трябваше да отстъпи. Рогът протръби и отново се раздалечихме. Застанахме на сто крачки един от друг, лице срещу лице, вкаменени и неподвижни, като конни статуи. Тишина. Измина минута, дълга като вечност. Всички бяха вперили поглед в нас. Никой не трепна. Кралят се колебаеше. Изглежда, че просто нямаше кураж да даде знак, но ето най-после махна с ръка и изведнъж звънко проехтя рог.

Дългият меч на сър Саграмор описа във въздуха блестяща дъга и той се понесе към мене. Беше великолепен. Не мръднах. Зрителите бяха така развълнувани, че закрещяха:

— Бягай! Бягай! Спасявай се! Това е убийство!

Не мръднах нито сантим, докато този гръмовержец не приближи на петнадесет крачки; тогава извадих револвера от кобура — гръм, мълния и револверът изчезна пак в кобура, преди някой да е успял да разбере какво се случи. Конят профуча край мене без господар, а на земята лежеше сър Саграмор, мъртъв. Хората, които му се притекоха, онемяха, като го видяха мъртъв и при това без всякаква видима причина, защото по тялото му не забелязаха никаква рана. Наистина на ризницата му имаше мъничка дупка, но кой ти обръща внимание на такава дреболия. Тъй като при рана от огнестрелно оръжие не изтича много кръв, то кръвта остана по дрехите и не протече из доспехите. Повлякоха трупа му към краля и тълпата се струпа да го разглежда. Естествено всички бяха много учудени. Поканиха ме да отида и обясня чудото. Обаче аз останах на мястото си като статуя и казах:

— Ще приближа, ако заповяда кралят! Но господарят ми знае, че се намирам там, където ми повелява уставът на дуелите, и ще стоя дотогава, докато има желаещи да се борят с мене. — Почаках. Желаещи нямаше. Тогава казах:

— Ако някой от присъствуващите се съмняват, че боят беше честен и победата ми — заслужена, няма да чакам от тях покана, а сам ги предизвиквам.

— Това е доблестна покана и предизвикателство, достойно за тебе! — каза кралят. — Назови по име тогова, с когото пръв искаш да се биеш.

— С никого поотделно, призовавам всички! Стоя тук и призовавам на бой цялото рицарство на Англия. Не един по един, а всички заедно!

— Какво? — извикаха двайсетина от рицарите.

— Вие чухте призива, приемате го или ще ви нарека малодушни страхопъзльовци всички до един!

Разбира се, това беше блъф! В такива минути можеш да заложиш сто пъти повече, отколкото ти е възможно. Деветдесет и девет на сто вероятност, че никой няма да отговори на поканата ти и победата е твоя. Но този път номерът не мина! В един миг петстотин рицари се метнаха върху седлата и преди да се опомня, в стройни редици, като подрънкваха с оръжието, се понесоха към мене.

Изтеглих и двата си револвера, измервах с око разстоянието и преценявах възможностите.

Пум — едно седло се опразни. Пум — още едно. Пум-пум — още двама се преметнаха на земята. Знаех, че животът ми виси на косъм и ако не успеех с единадесетия изстрел да ги уверя в моята непобедимост, дванадесетият ми противник положително ще ме убие, почувствувах се неизказно щастлив, когато след падането на деветия конник забелязах колебание в редовете на врага — признак за настъпваща паника. Пропуснех ли този миг, всичко щеше да пропадне. Но аз не го пропуснах. Вдигнах двата револвера и се прицелих. Противниците ми се спряха, обърнаха конете си и се разпръснаха в безредие. Спечелих битката. Странствуващото рицарство загина като институт. Започна шествието на цивилизацията. Какво чувствувах? Ах, не можете да си представите! А братлето Мерлин? Неговата карта бе отново бита. Всеки път, когато вълшебството на суеверната магия се сблъска с вълшебството на науката, суеверното магьосничество претърпява поражение.

XL
Три години по-късно

Като пречупих гръбнака на странстващото рицарство, аз не счетох за необходимо да работя по-нататък в тайна. Още на другия ден показах на учудения свят своите скрити училища, рудниците, огромната система от скрити фабрики и работилници. С други думи, изложих деветнадесетия век на показ пред шестия.

Трябваше бързо да се използува създаденото изгодно положение. Временно бях сломил рицарството, но ако исках да ги държа в подчинение, трябваше да ги парализирам. Както видяхте, цялото ми поведение на бойното поле, от начало до край, беше само блъф. Те ще се усетят, ако им дам възможност. Затова не трябва да ги оставя да се опомнят.

Не ги оставих. Възобнових поканата за дуел, изгравирах я на мед и я разпратих навсякъде, където имаше поне по един свещеник, за да може да я прочетете пред народа. Публикувах я и във вестника в колоната за обявления. И не само я възобнових, но я разширих. Заявих: определете ми ден и аз заедно с петнадесет помощници ще изляза на бой срещу рицарите от цял свят и ще ги унищожа. Но това не беше вече блъф. Възнамерявах действително да го извърша. И можех да го извърша. Смисълът на призива беше толкова ясен, че всеки можеше да го разбере. И най-големият тъпак между рицарите се убеди, че не му остава нищо друго, освен да се предаде. И те се предадоха. В продължение на следващите три години нито веднъж не ми създадоха сериозни безпокойства.

Помнете, че минаха три години, и погледнете какво стана Англия — щастливо процъфтяваща страна. Навсякъде училища и множество колежи, няколко хубави вестника. Появиха се дори писатели. На първо място между тях застана сър Дайнадан Шегобиеца, който пусна едно томче брадати вицове. (Всички до един бях слушал тринадесет века по-късно.) Ако не беше включил и онзи глупав анекдот за сказчика-хурорист, нямаше да кажа нищо. Но той натика вътре и него. Унищожих книгата и обесих автора.

Робството бе премахнато. Всички хора станаха равни пред закона. Данъците се плащаха независимо от съсловните разлики. Телеграфът, телефонът, фонографът, пишещата машина, шевната машина, парата и електричеството полека-лека влязоха в употребление. По Темза плаваха два-три парахода, имахме няколко товарни кораба; бяхме пред създаване на парна търговска флота, готвех се да пратя експедиция за откриването на Америка.

Строяха се и няколко железопътни линии, а линията Кемелот — Лондон беше вече привършена и влезе в експлоатация. Дойде ми наум да представя работата така, че всички длъжности да се считат почетни и знатни. Планът ми предвиждаше да привлека на тия длъжности рицарството и благородничеството, да ги накарам да работят и по такъв начин да ги избавя от безделието. Планът ми успя отлично: за всяка длъжност между кандидатите се водеше борба. Кондуктор на експреса от 16 ч. и 33 мин. стана един херцог. Нямаше кондуктори с титла по-долу от лорд. Те всички бяха славни момчета, но всеки си имаше по два недостатъка, които не можех да излекувам — не искаха да свалят рицарските доспехи и прибираха в джоба си сумите от продажбата на билети — т.е. крадяха компанията. В страната не остана нито един рицар вън от полезния труд. Те и сега се развяваха по цялата страна от единия край до другия, но вече като разпространители на полезни знания; благодарение на навика си да скитосват те станаха най-добрите разпространители на цивилизацията. Яздеха си както преди в брони, с мечове, копия и секири и когато не им се удаваше да убедят никого в достойнствата на шевната машина или „музикалната кутия“, или телената мрежа или не успяваха да абонират някого за списанието на въздържателите, или нещо друго от 1001-то неща, които рекламираха, те просто ликвидираха инатчиите и продължаваха пътя си.

Бях много щастлив. Вървяхме към осъществяване на отдавна набелязаните от мене планове. Имах два такива плана, и то много по-изчерпателни от предишните. Единият предвиждаше събарянето на католическата църква и изграждането на протестантизма върху развалините й — не като форма, наложена от държавата, а само за желаещите. Вторият план се състоеше в това: да се сдобия се декрет, по силата на който след смъртта на Артур да въведа всеобщо гласоподаване за всички мъже и жени, или още по-добре — за всички мъже, умни и глупави, и за всички майки, които на средна възраст ще разсъждават не по-зле от 21-годишните си синове. Артур можеше да преживее още тридесетина години. Сега той беше точно на толкова, колкото и аз, тоест на четиридесет, и вярвах, че през това време ще подготвя без особен труд по-голямата и по-събудената част от народа към радикална, но безкръвна революция. В резултат ще имаме република. Неловко ми е, но трябва да си призная, че ме блазнеше нескромното желание да стана нейният пръв президент. Какво да правиш, човещина!

Кларънс също мечтаеше за революция, но много по-умерена. Той искаше република без привилегировани съсловия, начело с наследствената кралска династия вместо избираем държавен глава. Мислеше, че не бива да се отнема на народа радостта да чествува царския дом — иначе ще започне да линее, ще се загуби от скръб. Уверявах го, че кралете са опасни. Той казваше: „Тогава качете на трона котараци.“ Според него една кралска династия от котараци ще бъде съвсем на мястото си. От тях ще има не по-малка полза, отколкото от всяка друга кралска династия, а ще знаят досущ толкова и ще имат същите добродетели и същите пороци, и същата склонност да се дерат със съседните царстващи котараци, както и същото смешно тщеславие. А пък няма да костват толкова скъпо. Освен това „по божия милост Котаран VII, Котаран XI, Котаран XIV“ звучи не по-лошо от името на кой да е друг владетел.

— Като правило — каза той на чист съвременен английски език — котараците са много по-нравствени от кралете и коронованият котарак ще окаже най-благотворно влияние върху нравствеността на народа, който винаги е склонен да подражава на своите монарси. И понеже народът е дресиран да благоговее пред кралския сан, независимо от това кой е негов носител, той ще почита още повече тия изящни безвредни котараци, след като разбере, че такъв крал котарак не беси и не обезглавява никого, не хвърля никого в тъмница, не върши никакви жестокости и несправедливости. Тогава ще започнат още повече да го обичат и почитат, отколкото са обичали и почитали обикновения крал. Светът със завист ще се вглежда в нашата деликатна и хуманна система на управление и царете-касапи скоро ще започнат да изчезват, вакантните места ще се заемат от котенца от нашия кралски двор. Ще отворим фабрика за развъждане на котки, с които ще снабдяваме троновете на цял свят. След четиридесет години цяла Европа ще се управлява от котки и ние ще ги доставяме. Ще се възцари всеобщ мир, който никога няма да свърши. М-й-я-у-уу-ау-у-х-с-ссхс… М-й-я-у!

Да го вземат мътните! Мислех, че говори сериозно и дори започнах да се съгласявам с него, докато не измяука. Едва не ми падна шапката от смях. Кларънс не можеше да бъде сериозен. Той дори не знаеше какво значи това. Бе измислил напълно разумно усъвършенствуване на конституционната монархия, но самият беше твърде лекомислен, за да го прецени. Тъкмо щях да го наругая, когато се втурна Сенди, обезумяла от страх. Аз я прегърнах, галех и разпитвах:

— Кажи, мила, кажи! Какво се е случило?

Тя отпусна глава на гърдите ми и промълви едва чуто:

— Ало-Централа!

— Бързо! — извиках на Кларънс. — Извикай по телефона кралския хомеопат.

След минута вече бях на колене пред люлката на детето, а Сенди разпращаше слугите насам-натам из двореца. Разбрах какво се е случило — белодробно възпаление вследствие на ангината. Наведох се и пошепнах:

— Събуди се, детко! Ало-Централа!

То бавно отвори нежните си очички и каза!

— Папа.

Това ме успокои малко. Значи, не беше умряла. Пратих за серен разтвор, изварих инструментите, защото, когато Сенди или детето са болни, не стоя с празни ръце да чакам лекари. Умея да се грижа за тях. Имам опит. Нашата дъщеричка прекара голяма част от живота си в моите ръце и аз умея да я успокоявам, да изтрия сълзите и дори в случаите, когато майка й стои безпомощна.

В това време сър Ланчелот в блестящите си доспехи мина през парадната зала, като се отправяше към търговската камара. Той беше неин председател и тази длъжност бе откупил от сър Галахад, защото търговската палата принадлежеше на рицарите на Кръглата маса и сега им служеше за делови заседания. Всяко място на тази маса струваше… но и да ви кажа, няма да повярвате, затова няма смисъл да ви казвам. Сър Ланчелот беше човек на борсата, той притежаваше част от акциите на новата железопътна линия и както винаги се готвеше да сваля стойността им, но какво от това? Все си оставаше предишния Ланчелот. Като погледна пътем през отворената врата и видя, че любимката му е болна, той забрави всичко. Нека курсът се покачва, нека пада — безразлично му е. Той ще остане с малката Ало-Централа, дори това да му коства цяло състояние. И остана. Захвърли шлема си в ъгъла, сложи нов фитил на спиртната лампа и след минута водата кипеше върху спиртничето. В това време Сенди направи над люлката навес от одеяла и всичко бе готово за инхалация. Сър Ланчелот пусна парата. Прибавихме в купчината негасена вар карбонат и млечна киселина и мушнахме тръбата под одеялото в люлката. Стояхме от двете й страни като часовои. Сенди се успокои и беше тъй благодарна, че ни напълни по една дълга лула с върбова кора и ни позволи да пушим, като заяви, че димът няма да проникне в люлката, а пък тя обичала, когато пуша, защото била първата дама в Британия, видяла пушач. Приятно беше да гледаш сър Ланчелот на крайчеца на детското легло. Той беше красив мъж и добър човек. Сигурно би направил жена си и децата си щастливи, но… Гиневра… впрочем не бива да се хленчи за неща, за които не може да се помогне…

Той дежури заедно с мене три дни и три нощи, докато мина опасността. Тогава взе в огромните си ръце малката и я разцелува. Перата на шлема му се наведоха над златната й главица. После внимателно я положи в скута на Сенди и величествено излезе през главната зала между шпалир от възхитени воини. Нищо не ми подсказа, че го виждам за последен път! Боже, колко трудно се живее на този свят!

Докторите заявиха, че нашето момиченце трябва да замине, ако искаме да му възвърнем здравето и силите. Необходим бил морски въздух. Взехме един военен кораб с екипаж от двеста и петдесет човека и тръгнахме. След две седмици стъпихме на френска земя. Лекарите ни посъветваха да се установим там. Кралят на тази област ни предложи гостоприемството си и ние с удоволствие се възползувахме от него. Не можеше да се живее много удобно, но като пренесохме едно-друго от кораба, устроихме се отлично в неговия старинен замък.

В края на месеца изпратих кораба назад за продоволствие и новини. Той трябваше да се върне след три или четири дни. Освен новините чаках и съобщение за резултата от още един мой експеримент: в плана ми влизаше и това — да заменя турнирите с нещо, което да занимава рицарите без вреда за околните, да служи за изразходване на енергията им и същевременно да поддържа у тях най-хубавото, което имаха — благородния дух на съревнование. Сформирах от тях един екип играчи, тренирах ги и денят на първата публична среща наближаваше.

Играта се наричаше бейзбол. За да мога отведнъж да я въведа на мода и да я издигна на недостигаема от критиката висота, избрах играчите за двата тима от по девет души не според способностите, а според знатния им произход. Всеки рицар, участник в тима, беше важна владетелска особа. Такъв материал около Артур има винаги в изобилие. Не можеш да хвърлиш керемида, без да падне върху главата на някой крал. Разбира се, и дума не ставаше тези господа да си свалят доспехите. Те даже се къпеха с тях. Но да сме благодарни, че поне се съгласиха да внесат някои отличителни знаци, за да се разпознава единият тим от другия. Така едните носеха плетени ризници, скроени като палта, другите — плоски ризници от моята нова бесемерова стомана. Упражненията им на игрището бяха съвсем фантастични. Бидейки „топкоупорни“, те никога не бягаха от коравата топка, а я чакаха на мястото и тя отхвръкваше на метър и половина от бесемеровата им ламарина. А когато играчът, засилен, се хвърляше на земята и пълзеше по корем за топката, това ми напомняше броненосец, който влиза в пристанище. Отначало назначавах за рефери лица без знатен произход, но трябваше да се откажа. Не беше лесно да се угоди и на двата екипа. Първото решение на рефера обикновено се оказваше последно. Разкъсваха го на две части и приятелите му го изнасяха на носилка. Когато се разбра, че нито един рефер не преживява мача, реферската длъжност стана непопулярна. Принудих се да назначавам за рефери хора, чието звание и високо положение в страната им служеше за защита.

Ето имената на деветорките:

БЕСЕМЕРОВЦИ

Крал Артур

Крал Лот Лотиянски

Кралят на Северна Галия

Крал Марсил

Кралят на Малка Британия

Крал Лейбър

Крал Пеллам Листенджийски

Крал Багдемагус

Крал Толлем Ла-Фейнтс

БАЛТОНДЖИИ

Император Луций

Крал Логрис

Крал Мархолд Ирландски

Крал Морганор

Крал Марк Корнуелски

Крал Нентър Гарлотски

Крал Мелиодас Лионски

Крал Езерний

Сирийският султан

Рефер: Кларънс

На първия публичен мач ми се искаше да присъствуват петдесет хиляди души. Заслужаваше да се избиколи земята, но да се видят тия екипи. Всичко благоприятствуваше — пролетните дни бяха чудесни, природата се обличаше в нова премяна.

XLI
Отлъчването

Но внезапно вниманието ми бе отклонено от предстоящото състезание. Състоянието на нашето дете се влоши. Ние не се отделяхме от него. Не искахме да го гледат чужди хора и затова двамата дежуряхме денонощно пред леглото. Ах, Сенди, прекрасно сърце, колко добра беше, колко искрена! Тя излезе безупречна съпруга и майка, пък аз се ожених за нея едва ли не само за това, че според рицарските правила тя беше моя собственост дотогава, докато някой не ме победи на полето на честта. Заради мене Сенди мина на кон през цяла Британия, намери ме на лондонското бесило и веднага зае своето старо място до мене. Аз бях чедо на нова Англия и според моите разбирания това приятелство рано или късно щеше да я компрометира. Тя не го разбираше, но аз сложих край на всички спорове и побързах да се венчая за нея.

Тя беше истинско съкровище, но тогава не подозирах това. След една година вече я обожавах. Тя ми стана най-близкият и най-мил другар. Хората говорят за красотите на приятелството между лица от един и същи пол. Но такова приятелство е празна работа в сравнение с приятелството между мъж и жена, които живеят с общи стремежи, общи идеали. Първото приятелство е земно, а второто божествено.

Отначало дълго време се пренасях насън тринадесет столетия напред и неудовлетвореният ми дух безплодно и безответно зовеше изчезналия свят. Много пъти Сенди слушаше това, което говорех насън, но със свойственото си великодушие реши, че повтарям името на някаква жена, която някога ми е била скъпа, и нарече с това име нашето първо дете. Бях трогнат до сълзи. И едва не паднах на земята, когато тя ми поднесе тази мила изненада и с усмивка чакаше заслужената награда:

— Нека името на тази, която ти е била мила, се запази и остане свято за нас. Нека звучи като музика в ушите ни. Сега ме целуни, защото знаеш какво име давам на нашата дъщеричка.

Но аз не знаех. Никога не можех да се сетя. Беше жестоко да призная и да разваля милата й игра, затова не се издадох и казах:

— Да, любима, зная. Колко мило от твоя страна! Но искам твоите устни, които са и мои устни, първи да го произнесат! Тогава то ще прозвучи за мене като музика.

Поласкана, тя промълви:

— Ало-Централа!

Не се разсмях и благодаря на Бога, че не се разсмях, но това ми костваше такива усилия, че в продължение на цели седмици всичките ми кости дрънкаха при ходене. Тя никога не откри грешката си. Първия път, когато тя чу тези думи при телефонен разговор, се учуди и се поразсърди, но й казах, че телефонистите действуват по моя заповед — нека милото име на моята загубена другарка и нейната малка едноименница да служи завинаги като любезен телефонен поздрав. Не казах истината, но не можеше иначе. Две седмици и половина дежурихме над люлката й, откъснати от цял свят, не знаехме къде какво става. Кралят ни възнагради — спасихме детето. Дали сме благодарни? Това не е най-верният израз. Няма въобще израз за това чувство. Това знае всеки, комуто се е случвало да изпраща детето си към долината на сенките и да види после, че то се възвръща към живота и радва всички със сияещата си усмивка.

Отново се върнахме на земята. Но когато погледите ни се срещнаха, трепнахме от една и съща мисъл: повече от две седмици бяха минали, а корабът още не се бе върнал. Събрах свитата си. По лицата на другите забелязах, че отдавна се безпокоят. Взех със себе си няколко души и след като яздихме пет мили, изкачихме се на върха на един хълм, откъдето се виждаха морските далечини. Където е моят търговски флот, който доскоро красеше и оживяваше морето с белите си платна? Нито един кораб! Нито платноходки, нито дим — от край до край мъртва пустиня вместо кипящ и шумен живот. Веднага се върнах, но не казах никому нито дума. Споделих само със Сенди ужасната вест. Не можехме да измислим никакво обяснение за тази невероятна промяна. Нашествие? Земетресение? Чума? Нима цялата нация е била изтребена? Гаданията ни бяха излишни. Трябваше да замина, и то веднага. Взех от краля на заем неговата единствена морска черупка и се приготвих за път. Раздялата — ах, раздялата беше тежка! Когато се прощавах и целувах за последен път детето си, то избърбори за първи път след болестта целия си речник от думи. Щяхме да полудеем от радост. Мил детски брътвеж, изопачени думички, не могат да се сравнят с никаква музика! Как да не тъжиш, когато тази музика ще изчезне и премине в правилен изговор и никога вече няма да докосне осиротелия ти слух. Радвах се, че отнасям със себе си този сладък спомен.

На другия ден сутринта стъпих сам-самин на безлюдния английски бряг. На пристанището в Дувър корабите стояха с отпуснати платна, никакъв признак на живот. Беше неделя, но по улиците на Кентърбъри нямаше жива душа. Най-странно от всичко беше, че не се мярна нито един свещеник, не прозвъня нито една камбана. Навсякъде цареше зловеща тишина. Нищо не можех да разбера. Най-после на края на града попаднах на една погребална процесия — само роднини и приятели на покойника съпровождаха ковчега, нямаше свещеник. Погребение без четене на евангелие, без камбанен звън, без свещи?! Наблизо имаше църква, но те минаха покрай нея и не влезнаха. Погледнах камбанарията и видях увитата в черно камбана със завързан език… Изведнъж се досетих. Разбрах какво бедствие е постигнало Англия. Нашествие? Нашествието не е нищо в сравнение с това. Отлъчване.

Не стана нужда да разпитвам. И без това ми беше напълно ясно. Църквата бе нанесла удар. Сега ми оставаше сам да променя външността си и да вляза в бой с нея. Слугата ми отстъпи дрехата си, преоблякох се в гората и продължих по-нататък сам. Така беше по-безопасно.

Нерадостно пътуване. Навсякъде дълбока тишина. Дори в Лондон. Движението беше прекъснато. Хората не разговаряха, не се смееха, не се тълпяха. Те се щураха сами с наведени глави, тъга и страх в сърцата. На Тауър имаше пресни следи от сражение. Да, ставали са големи събития!

Разбира се, смятах да замина за Кемелот с влака. Влак? Гарата беше безлюдна като пещера. Тръгнах пеша. Пътуването до Кемелот беше едно повторение на това, което бях вече видял. Понеделникът и вторникът не се отличаваха по нищо от неделята. Пристигнах късно през нощта. Градът, който някога сияеше като слънце от електричество, бе погълнат от мрак, по-черен дори от заобикалящата го тъмнина. Стори ми се, че в това има нещо символично — знак, че църквата е победила и е угасила всички светлини на моята чудесна цивилизация. По тъмните улици беше пусто. Продължих пътя с натежало сърце. Тъмната грамада на замъка се чернееше на върха на хълма. Нито една светлина по прозорците. Подвижният мост бе спуснат, огромните врати зееха отворени, никакъв звук освен стъпките ми, които отекваха зловещо по огромния пуст двор.

XLII
Война!

Намерих Кларънс сам в квартирата му, потънал в меланхолия. Вместо електрическа лампа пред него гореше старинен свещник. Капаците на прозорците бяха спуснати, стаята — потънала в полумрак. Той скочи и се спусна към мене.

— О, готов съм да платя билион милрейса за щастието, че те виждам жив!

Позна ме веднага, макар че бях преоблечен. Естествено това ме уплаши.

— Бързо, разправяй как е станал това нещастие! — попитах. — Какво се е случило?

— Ако не беше тази кралица Гиневра, бедата нямаше да ни постигне толкова скоро. Но все пак нямаше да я избегнем. Не можеше въобще да се предотврати. А за нещастие се случи, че кралицата й сложи началото.

— И сър Ланчелот ли?

— Именно.

— Разкажи ми подробности.

— И ти много добре знаеш, че през последните години само един човек в кралството не виждаше отношенията между кралицата и Ланчелот…

— Да, крал Артур.

— Само едно сърце не подозираше нищо…

— Да, сърцето на краля. Сърце, което не помисля никога зло на приятеля.

— Кралят може би щеше да доживее до края на живота си в щастливо неведение, ако не беше тази твоя новост — борсата. Когато замина, железопътната линия между Лондон, Кентърбъри и Дувър беше почти готова и железопътните акции узряваха за борсовата игра. Какво направи сър Ланчелот…

— Зная какво е направил. Той спокойно е продал почти целия си пакет акции и когато благодарение на това цената им е паднала, купил е на безценица два пъти повече акции, отколкото е продал, и е разорил всички.

— Точно така. Притежателите се подсмиваха, когато му продаваха акции по петнадесет и шестнадесет, а цената им беше десет. Но не се смяха дълго. След няколко дни с удоволствие биха платили на Непобедимия по двеста осемдесет и три за всяка акция!

— Охо!

— Той ги одра живи и те си го заслужиха. Цялото кралство се радваше. Но в числото на разорените се оказаха и сър Агравен, и сър Мърдред, племенниците на краля. Края на първо действие. Действие второ, сцена първа. Замъкът Карлайл, където кралският двор отиде за няколко дена на лов. Присъствуват всички племенници на краля. Мърдред и Агравен предлагат да отворят очите на Артур за отношенията между Гиневра и Ланчелот. Сър Гоуен, сър Гарет и сър Гахерис не желаят да участвуват в такава подлост. Започва спор, и то на висок глас. В този момент влиза кралят. Мърдред и Агравен му издрънкват ужасната история. Картина втора. По заповед на краля поставят клопка на сър Ланчелот и сър Ланчелот попада в нея. Това е добре дошло за доносниците Мърдред, Агравен и дванадесет други по-дребни рицари, защото сър Ланчелот е разорил всички с изключение на Мърдред. Но, разбира се, това не можеше да оправи работите между сър Ланчелот и краля и не ги оправи.

— Ама слушай, драги, резултат от това може да бъде само война. Рицарите от цялото кралство са се разделили на две партии — партия на краля и партия на сър Ланчелот.

— Точно така се случи. Кралят осъди кралицата да я изгорят на клада, за да се прочисти от огъня. А Ланчелот с рицарите си я спаси и при спасяването уби много твои и мои стари приятели, и то най-добрите от тях. Загинаха сър Белиас, Льо Оргюлъс, сър Сегваридас, сър Грифлет льо Фис дьо Диьо, сър Брендайлс, сър Ъгловал…

— О, сърцето ми се къса!…

— Почакай, още не съм свършил… Сър Тор, сър Готер, сър Джилимър…

— Най-добрият играч в бейзболния ми тим! Какво чудесно крило беше той!

— Тримата братя на сър Рейнолд — сър Дамус, сър Приам, сър Кей Странника.

— Такъв добър играч! Виждал съм го да лови топката със зъби. Стига, не мога да слушам повече.

— Сър Драян, сър Ламбегъс, сър Хърмайнд, сър Пертипол, сър Перимонс и кого мислиш още?

— По-скоро, не ме мъчи!

— Сър Гахерис и сър Гарет — и двамата!

— Не може да бъде! Те обичаха Ланчелот.

— Това стана случайно. Те присъствуваха като зрители. Идваха да видят как ще накажат кралицата. Сър Ланчелот, заслепен от гняв, повали всички, които му се изпречеха на пътя, той уби сър Гахерис и сър Гарет, без дори да забележи кои са. Ето и фотоснимка от това сражение. Продава се във всяка вестникарска будка. Виж тука — сър Ланчелот стои до кралицата с вдигнат меч. До него умира сър Гарет. Даже през дима могат да се видят мъките по лицето на кралицата. Отлична снимка на военен репортер.

— Отлична! Трябва да я запазиш. Това е ценен исторически документ. Продължавай!

— След това започна война. Ланчелот се оттегли в своя замък „Веселата крепост“ и събра около себе си преминалите на негова страна рицари. Кралят обкръжи замъка с голяма войска, сражаваха се много отчаяно в продължение на няколко дни, околностите почерняха от трупове и железария. След това църквата помири Артур с Ланчелот и кралицата и всички други освен сър Гоуен. Той оплакваше убитите си братя сър Гарет и сър Гахерис и за нищо на света не искаше да се примири. Предупреди Ланчелот, че му обявява война, да се приготви и да чака нападение. Ланчелот с привържениците си отплува към своето херцогство Гийен, а Гоуен го последва с армията си и придума Артур да тръгне с него. Артур остави управлението на кралството в ръцете на сър Мърдред до завръщането…

— О, познавам краля и неговата прословута мъдрост!

— Да, сър Мърдред реши да остане крал за постоянно. Преди всичко намисли да се ожени за Гиневра, но тя избяга и се скри в лондонския Тауър. Мърдред нападна Тауър. Кентърбърийският епископ го отлъчи от църквата. Кралят се върна. Мърдред се би с него в Дувър, в Кентърбъри и Долен Бархем. После започнаха преговори за мир. Условия: Мърдред да владее Корнуъл и Кент, докато е жив Артур, а след това да вземе цялото кралство.

— Жалко! Моята мечта за република ще си остане само мечта!

— Да. Двете армии се спряха под Солсбъри. Гоуен — главата на Гоуен почива в Дувърския замък, където той падна в боя, — Гоуен се яви на Артур насън; не самият Гоуен, а неговият дух и го посъветва да не встъпва в сражение един месец, каквото и да му коства такова забавяне. Но случайността ускори решителното стълкновение. Артур бе заповядал: ако по време на преговорите за мир с Мърдред макар и един рицар да извади меч, веднага да се тръби и да се хвърлят срещу неприятеля, защото той не се доверявал много на Мърдред. Мърдред даде подобна заповед до своята армия. Скоро усойница ухапала един рицар по петата. Той забравил заповедта, измъкнал меча си я убил. След минута двете вражески армии се нахвърлиха една срещу друга. Клаха се цял ден. Накрая кралят… знаеш ли, след заминаването ти въведохме нови неща във вестника…

— Не! Какви?

— Военна кореспонденция.

— Много добре.

— Да, вестникът върви чудесно, защото, докато продължаваше войната, отлъчването не ни засягаше. Аз имах военни кореспонденти и при двете армии. Ще ти прочета как едно от момчетата описва края на битката:

„… Тогава кралят погледна наоколо и видя, че всичките му най-добри рицари вече са паднали с изключение на двама — сър Лукан дьо-Бътлър и брат му сър Бедивер. Но и те бяха тежко ранени. «Господи Исусе, каза кралят, къде са всичките мои рицари благородни? Уви, защо доживях този ден тъжовен! И моят край е вече близко… Само Господ да ми помогне да разбера къде е този предател сър Мърдред, който забърка цялата каша!» И крал Артур забеляза сър Мърдред, който стоеше върху купчина мъртви тела, подпрян на меча си. «Дай ми копието си, каза Артур на сър Лукан, защото съгледах неприятеля, виновника за всичките бедствия наши!» — «Господарю, пощади го, каза сър Лукан, защото той е нещастен. Спомни си съня, господарю, спомни си какво ти рече през нощта духът на сър Гоуен, спомни си за всемилостивото предупреждение господне. В името на Отца, господарю, остави го в мир! На нас ни останаха трима живи, а сър Мърдред си няма никого, един е той! Ако сега не го докоснеш, целият злополучен ден ще отмине.» — «Все ми е едно ще ли живея, или ще умра, каза Артур, той сега е сам и няма да ми избяга, а по-добър случай не мога да дочакам!» — «Да те пази Господ!», каза сър Бедивер. Кралят стисна копието си с две ръце и се втурна към сър Мърдред, викайки: «Предателю, смъртният ти час настъпи!» И като чу гласа на сър Артур, сър Мърдред се спусна върху него с меч в ръка. И тогава крал Артур го продупчи под щита и копието му прониза дълбоко бронята. Сър Мърдред, като видя, че раната му е смъртоносна, се вдаде с последни сили още по-напред към дръжката на копието. И като държеше меча си с две ръце, той го стовари върху главата на татко Артур с такава сила, че му разсече шлема заедно с черепа на две парчета. Като свърши това, сър Мърдред падна мъртъв на земята. И благородният Артур падна в безсъзнание и не можаха да го свестят…“

— Отличен образец на военен репортаж, Кларънс! Ти си станал прекрасен журналист! Е, кралят оздравя ли? Оправи ли се?

— Уви! Не! Умря!

Бях просто покъртен. Не допусках, че за този човек съществуват смъртни рани.

— А кралицата, Кларънс?

— Тя стана монахиня в Алмъсбъри.

— Какви промени! И то за толкова късо време! Просто умът ми не го побира. Чудя се какво ще правим сега?

— Позволи ми да ти кажа.

— Е?

— Ще рискуваме докрай.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Властта сега е в ръцете на църквата. Ти си отлъчен заедно с Мърдред. Отлъчването няма да бъде отменено до края на живота ти. Клановете вече се събират. Църквата призовава всички рицари, които са оцелели, и само да разбере, че си се върнал, ще ни създаде доста грижи.

— Глупости! При нашите смъртоносни бойни материали, с нашите обучени войски и нашите…

— Остави тая работа! Нямаме и шестдесет души, на които можем да разчитаме.

— Какво? А нашите училища, нашите колежи, работилници, нашите…

— Когато пристигнат рицарите, всички тия институти ще преминат на страната на врага. Мислиш ли, че си успял да освободиш хората от предразсъдъците им?

— Да си призная, мислех.

— Тогава повече недей да мислиш! Те ти се подчиняваха до деня на отлъчването. След това се отрекоха от тебе. Сърцата им се отчуждиха. Разбери това. Когато настъпят вражеските армии, всички ще ти изменят.

— Лоши новини! Работата ни е спукана. Те ще обърнат против нас всичко, на което съм ги учил.

— Не, няма да успеят.

— Защо?

— Защото аз с една група верни хора вече взех предварителни мерки. Ще ти разкажа после какво съм направил и защо. Ти си хитър, но църквата е по-хитра. Тя е, която те накара да заминеш. Докторите до един са на служба при нея.

— Кларънс!

— Казвам ти истината! Положително зная какво приказвам. До един — и офицерите, и матросите от вашия кораб са били подкупени от църквата.

— Е, стига де!…

— Точно така! Всичко това разкрих не отведнъж, но все пак се добрах до истината. Заповядал си на капитана на твоя кораб да ми предаде устно, че след като се върне при теб с припасите, ти си щял да напуснеш Кадикс…

— Кадикс ли? Че аз никога не съм бил в Кадикс!

— … Да напуснеш Кадикс и да кръстосваш по далечни морета, докато възстановиш здравето на семейството си. Поръчал ли си да ми кажат това?

— Разбира се, че не съм! Нали можех и да ти пиша?

— Ясно. Обезпокоих се и започнах да се съмнявам: когато капитанът отплува, пратих с него на кораба и един шпионин. Оттогава не чух нито за кораба, нито за шпионина. Реших да почакам две седмици и тогава да изпратя друг кораб за Кадикс. Но не можах.

— Защо?

— Внезапно и тайнствено флотата ни изчезна. Едновременно и също така внезапно и тайнствено престанаха да работя железниците, телеграфът и телефонът. Служещите се разбягаха, стълбовете бяха повалени, църквата забрани електрическото осветление. Трябваше да действувам незабавно. За живота ти не се безпокоях, защото знам, че никой от кралството, освен Мерлин, не би посмял да се докосне до такъв магьосник като теб, без да има зад гърба си поне десетхилядна войска. Нямаше за какво друго да мисля, освен какви приготовления да направя до твоето идване. За себе си не се страхувах. Никой няма да пипне твоя любимец. Ето какво направих: от различните работилници избрах хора, по-точно момчета, на които можем да разчитаме при всички обстоятелства, събрах ги тайно и им дадох нареждания. Те са петдесет и двама. Никой не е по-млад от четиринадесет години и по-стар от седемнадесет.

— Но защо си избрал само момчета?

— Защото всички останали са родени и израснали всред предразсъдъци. Предразсъдъците са в кръвта и в костите им. Въобразявахме си, че сме ги променили с новото възпитание. Сами те мислеха така. Но отлъчването ги сепна като гръм. Опомниха се, разбраха себе си и аз ги разбрах. А с момчетата е съвсем друго. Ние ги обучавахме в продължение на десетина години, не се страхуват от църквата и именно затова избрах нашите петдесет и двама измежду най-младите. После посетих старата Мерлинова пещера, не малката, а голямата…

— Да, онази, в която инсталирахме първата електрическа машина, когато замислях чудото.

— Да, именно тя. Понеже тогава не я използувахме за чудото, сега можем да я употребим за друго. Складирах в пещерата припаси в случай на обсада…

— Отлична идея! Първокласна.

— И аз така мисля. Поръчал съм на четирима от момчетата да пазят пещерата, разбира се, отвътре и да не се показват. Заповядано им е да не закачат никого, но ако някой се вмъкне в пещерата, Господ да му е на помощ! След това обиколих хълмовете, разкопах и прерязах тайните кабели, които съединяваха стаята ти с динамитните мини, заровени под всички наши фабрики, заводи, складове, под работилниците. С помощта на момчетата ги съединих с пещерата и сега никой освен двама ни не знае откъде водят и накъде отиват. Разбира се, всичко е под земята. За няколко часа свързахме всичко, сега, без да става нужда да напущаме крепостта си, можем в един миг да вдигнем във въздуха цялата наша цивилизация.

— Много добре, правилно си постъпил! При изменените обстоятелства това ни налага военна необходимост. О, как се е променило всичко! Някога допускахме, че ще се наложи обсада на двореца, но не и на… впрочем разказвай!

— След това поставихме телени мрежи.

— Телени мрежи?

— Да, ти сам ми подсказа това преди няколко години.

— Аха, спомням си. Когато църквата се опита за първи път да мери силите си с нас, а след това реши да го отложи за по-благоприятен момент… Е, как направихте оградата?

— Взех дванадесет много здрави голи жици, без изолация, които са скачени с голямото динамо в пещерата. Динамото има два полюса — положителен и отрицателен.

— Да, правилно.

— Изведох жиците от пещерата и почти наравно със земята обградих кръгло пространство в диаметър от сто крачки. Инсталацията се разделя на дванадесет отделни линии по на десет крачки една от друга. С една дума — дванадесет концентрични кръга и краищата на жиците отново се събират в пещерата.

— Добре! Продължавай.

— Оградата е закрепена на тежки дъбови колове, на три крачки един от друг и забити в земята на дълбочина метър и половина.

— Да, така е здраво.

— Вън от пещерата жиците не са заземени. Те излизат от положителния полюс на динамото, а са в контакт със земята чрез отрицателния. Другите краища на жиците се връщат в пещерата и всеки е заземен поотделно.

— Не, не, така не бива!

— Защо?

— Много е скъпо, хаби се напразно енергия. Цялата система трябва да се заземи само чрез отрицателния полюс. Краищата на жиците да се върнат направо в пещерата и да се закрепят поотделно без никакво заземяване. Помисли само каква икономия ще се направи: кавалерията се втурва в атака срещу електрическата мрежа, ти не хабиш енергия, не хабиш пари, защото имаш само едно заземяване до момента, когато конете не са още докоснали жиците. Но докоснат ли се, става съединение с отрицателния полюс чрез земята и конете падат мъртви. Разбираш, нали? Енергия ще се изразходва само в ония миг, когато е необходимо. Машината е при тебе и е готова за действие като заредено оръдие. Но тя не харчи нито цент, докато не се докоснат до нея. Необходимо е само едно заземяване…

— Разбира се! Ех, как можах да пропусна това! Не само че е по-икономично, но е и по-удобно, защото, дори и да се омотаят и скъсат жиците, няма да има вреда.

— Особено ако в пещерата имаме автоматичен бушон за повредените линии. Разказвай! А картечно гнездо имаме ли?

— Имаме. В средата на вътрешния кръг върху една платформа съм разположил тринадесет картечници и големи запаси от амуниции.

— Добре. Картечниците ще владеят околността и когато рицарите на църквата се появяват, ще бъдат посрещнати от музиката на куршумите. А скалата, която се надвисва над пещерния вход?

— Там има също телена мрежа и картечници. Бъди спокоен, няма да им позволим да хвърлят камъни по нас.

— А динамитни мини?

— И с мини сме запасени. Посадил съм една чудесна градинка. Разположена е зад оградата в пояс, широк шестдесет крачки. Всяка педя земя си има и мина. Мините са заровени в земята и посипани отгоре с пясък. Градинката изглежда съвсем невинна, но само да стъпи някой в нея и ще видиш какво става…

— А изпробва ли мините?

— Канех се да ги изпробвам, но…

— Какво „но“? Да не ги изпробваш с голямо опущение.

— Да, зная, но те са в ред. Бях оставил няколко парчета на шосето за проба.

— Е това е друго нещо. Кой ги изпробва?

— Църковната комисия.

— Колко мило!

— Да, тя се беше запътила да ни призове към покорност. Нали разбираш? Съвсем нямаше намерение да изпробва мините. То стана случайно.

— Комисията доложи ли на началството за резултата от пробата?

— Да, доложи. Докладът им се чу на цяла миля.

— Единодушен доклад?

— Такъв беше. Поставих предупредителни знаци по пътя за следващите комисии, но повече не са ни безпокоили.

— Браво, Кларънс, отлично си работил!

— Имахме достатъчно време. Нямаше защо да бързаме.

Замълчахме за миг, умислени. След това аз казах:

— Да. Всичко е готово. Всичко е предвидено, не е пропусната нито една подробност. Знам какво ще правим сега.

— И аз също знам — ще стоим и ще чакаме.

— Не, сър, ще скочим и ще нанесем удар.

— Така ли мислиш?

— Именно така. Не съм привърженик на отбраната, привърженик съм на нападението, поне когато силите са равни. О, разбира се, че ще нанесем удар! Това е нашата игра.

— Май че си прав. Кога започва представлението?

— Сега. Ние ще провъзгласим република.

— Това сигурно ще ускори нещата.

— Да, и още как. Ако църквата не млъкне, утре цяла Англия ще се превърне в гнездо на оси. А църквата няма да млъкне. Пиши, ще ти диктувам:

ПРОКЛАМАЦИЯ

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ВСИЧКИ. Тъй като кралят умря, без да остави наследник, дългът ми повелява да не изпускам из ръцете си кормилото на властта, което ми е връчено, докато се създаде правителство. Монархията падна и повече няма да съществува. Следователно цялата политическа власт се връща към своя първоизточник — народа. Заедно с монархията умряха и всички нейни учреждения: няма вече нито благородници, нито привилегировани класи, нито държавна църква. Отсега нататък всички хора са равни, всеки може свободно да си избира вероизповеданието. С това се провъзгласява република, като естествено състояние на нацията, тъй като са престанали да съществуват всички останали видове власт. Дълг е на британския народ да избере чрез гласоподаване своите представители и да им възложи да образуват ново правителство.

Майстора

Подписах се, поставих датата и означих мястото: „Мерлиновата пещера“. Кларънс каза:

— С други думи, съобщаваме им къде се намираме — елате и ни хванете.

— Така трябва. С прокламацията ние им нанасяме удар. Сега е техен ред. Погрижи се това да бъде отпечатано и разпространено. А след това, ако имаш два велосипеда, ще отидем в Мерлиновата пещера.

— След десет минути всичко ще бъде готово. Ах, каква буря ще вдигне това книжленце, когато утре започне да действува… Този дворец беше все пак славен. Любопитен съм дали някога ще го ви… Но това не е важно.

XLIII
Битката на Пясъчния пояс

Мерлиновата пещера. Кларънс, аз и петдесет и двете свежи, бодри, отлично обучени и свободомислещи британски момчета. На разсъмване изпратих заповед до фабриките и работилниците да прекъснат работа и всичко живо да бяга колкото се може по-надалеч, тъй като нашите съоръжения ще бъдат вдигнати във въздуха от мини, „и то, без да съобщаваме за часа“. Хората ме познаваха и бяха свикнали да вярват на думите ми. Не се съмнявах, че ще изпълнят искането и ще мога да избера за експлозията най-подходящия момент. Никаква сила не може да ги накара да се върнат вече до края на века, щом знаят, че ги грози опасност. Чакахме цяла седмица. Не скучаех, защото през всичкото време писах. Три дена дописвах моя дневник в повествователна форма, оставаше ми само да напиша глава или две, за да стигна в описанието си до настоящия момент. Използувах останалата част от седмицата за писане на писма до жена си. Бях свикнал да пиша на Сенди всеки ден. Не се отказах от този обичай и сега, от любов към него и към нея, макар и да нямах възможност да пращам писмата. Писането на писма ми запълваше цялото време и приличаше на разговор. Сякаш й казвах: „Сенди, как щяхме да прекараме, ако вместо вашите фотографии вие с Ало-Централа бяхте тук в пещерата!“ Представях си как чурулика моята дъщеричка в отговор, пъха си пръстчетата в устата, обляга гръб на скута на майка си, а тя се смее и я гъделичка с ръка под брадичката и ми отговаря с по някоя дума и така нататък и така нататък… мога с часове да стоя в пещерата с перо в ръка и да сънувам наяве. Струваше ми се, че всички сме отново заедно.

Всяка нощ, разбира се, изпращах шпиони на разузнаване и донесенията им всеки път ставаха все по-тревожни. Армиите се събираха и събираха. По всички пътеки и пътища на Англия яздеха рицари. Свещениците вървяха редом с тях и вдъхновяваха тия своеобразни кръстоносци за свещена война. Цялото благородничество, голямо и малко, тръгна в защита на църквата. Работата се развиваше според очакванията ни. Ние ще намалим цялото това общество до толкова, че на народа ще му остане само да защити републиката и…

Ах, какъв дръвник излязох! Към края на седмицата разбрах, че народните маси само един ден са хвърляли шапки и са викали за републиката. И това е било всичко. Църквата и благородниците се намръщили и те отново се превърнали в стадо овце. Сега тия овце са започнали да се прибират в кошарата, тоест в лагера, и да предлагат евтиния си живот и скъпата си кожа в „борбата за справедливост“. Те я благославяха, молеха се за нейния успех и при мисълта за нея се разнежваха, както всички останали нещастници от простолюдието. Каква глупост! Не хора, а тор.

Сега всички крещяха „смърт на републиката!“ — нито един глас „за“. Цяла Англия беше тръгнала срещу нас. Признавам, че не бях предвидил това.

Наблюдавах внимателно моите петдесет и две момчета, постъпките им, лицата им — защото езикът, който е създаден сякаш само да издава тайните, вече им бе съобщил това, което тъй старателно се мъчехме да скрием. Знаех, че у всеки от тях е заседнала неотлъчно мисълта: „Цяла Англия е срещу нас!“ И дори нещо повече — тя така приковава вниманието им, така ясно се рисува във въображението им, че дори насън не могат да се освободят от гласа, който им казва: „Цяла Англия върви срещу вас!“ Знаех как ще свърши всичко това, знаех, че в края на краищата внушението ще стане непоносимо и се готвех в решителната минута да дам отговор, добре обмислен, успокоителен отговор.

Не се излъгах. Моментът дойде. Те трябваше да проговорят. Бедните момчета, жалко беше да ги гледаш! Станаха едни такива бледи, измъчени, разтревожени. Отначало представителят им не можа да намери думи, едва си овладя гласа, но после каза — ето какво каза на хубав съвременен английски език, на какъвто го обучаваха в моето училище:

— Стараехме се да забравим, че сме английски момчета. Стараехме се да поставим разума над чувствата и дълга над любовта. Съзнанието ни се подчини, но сърцата ни отказаха да се подчинят. Докато против нас бяха само благородниците и тези двадесет и пет или тридесет хиляди рицари, оцелели при последната война, бяхме единодушни, нищо не ни тревожеше. Всяко от тези петдесет и две момчета, които стоят пред тебе, казваше:

„Каквото са си надробили, това ще сърбат.“ Но обстоятелствата се измениха — цяла Англия тръгва против нас! О, сър, почакай, помисли, този народ е нашият народ. Ние сме плът от неговата плът и кръв от кръвта му, ние го обичаме, не ни карай да унищожим народа си!

Ето, виждате какво значи да предвиждаш събитията и да се подготвяш за тях! Ако не бях подготвен, това момче щеше да ме хване натясно и нямаше да мога да му възразя нито дума. Но аз бях готов. Казах му:

— Момчета мои, вашите сърца не са ви излъгали — разсъдихте и постъпихте правилно. Вие сте английски младежи и ще останете такива, без да опетните това име. Не се измъчвайте повече от съмнения, успокойте се. Размислете: цяла Англия тръгва против нас, но кой върви начело? Кой съгласно правилата на войната върви в първите редове? Отговорете!

— Конните отряди на обкованите в брони рицари.

— Точно така. Те са тридесет хиляди. Заемат едно ограничено пространство. Разберете, никой освен тях няма да влезе в пясъчния пояс. Ние ще се разправим само с тях. А масата на гражданите, които се движат в ариергарда, моментално ще отстъпи. Всеки ще се оправдае с неотложна работа. Ще останат само рицарите и само тях ще накараме да играят по нашата свирка. Кълна ви се, ще се сражаваме единствено срещу тези тридесет хиляди рицари. Отговорете ми сега и ще постъпим според вашето решение. Трябва ли да се откажем от боя, трябва ли да отстъпим от бойното поле?

— Не!

Възгласът им беше единодушен и сърдечен.

— Може би пък да се боите от тези тридесет хиляди рицари?

Бурен смях посрещна шегата, тревогата на момчетата се разсея, разотидоха се весели по своите постове. Мили момчета, хубави като девойки.

Сега бях готов за среща с неприятеля: нека дойде, няма да ни свари объркани.

Най-после настъпи великият ден. На разсъмване часовоят, който стоеше при оградата, се яви в пещерата и доложи, че откъм хоризонта се движи някаква черна маса и долитат слаби звуци, по негово мнение от военна музика. Закуската беше вече готова, седнахме и се нахранихме. След това произнесох пред момчетата кратко слово и изпратих няколко души под командата на Кларънс към картечниците.

Слънцето се издигна и огря простора — видяхме необхватно множество, което бавно приближаваше към нас като морска вълна. Колкото повече приближаваше, толкова по-страшно изглеждаше. Да, това беше цяла Англия! Скоро вече се различаваха безбройните знамена. Под слънцето ослепително светеше морето от ризници и брони. Красива картина! Нищо по-красиво не съм виждал.

Накрая започнаха да се различават и подробности. Предните редици бяха от конници, рицари, украсени с пера и брони. Изведнъж чухме, че протръби рог — конниците се впуснаха в галоп — о, какво зрелище! Затаих дъх: идваха близо, още по-близо… Ивицата зелена трева пред пясъчния пояс ставаше все по-тясна и по-тясна… превърна се в съвсем тъничка лента пред конете… изчезна под копитата им. Боже! Всички предни редици с гръмотевичен грохот полетяха към небето, превърнати в ураган от парчета. Земята се обви в дим, който скри от погледите ни това, което остана от великата армия.

Дойде време да изпълня втория пункт от моя военен план. Натиснах копчето и цяла Англия се раздруса из основи! При този взрив цялата ни благородна цивилизация хвръкна във въздуха и изчезна от лицето на земята. Жалко, но необходимо. Не биваше да оставим врага да обърне оръжията ни против самите нас.

После настъпи най-скучният четвърт час през живота ми. Изчаквахме в тишината, оградени от електрическата мрежа, обвити от гъстия дим. През него не се виждаше нищо. Но най-сетне димната завеса започна да се вдига бавно; измина още четвърт час и земята се откри. Вече можехме да задоволим любопитството си. Никъде не се виждаше нито едно живо същество. Оказа се, че след взрива бяхме още по-добре защитени отпреди. Динамитът бе изринал около нас един ров, сто фунта широк, а изхвърлената от него пръст образуваше от двете му страни насипи, високи около двадесет и пет фунта. Жертвите бяха многобройни. Неизчислими. Естествено, убитите не можеха да се преброят, защото не съществуваха като отделни трупове, а се бяха преобърнали в хомогенна протоплазма с примеси от желязо и копчета.

Нямаше нито едно живо същество. Но в задните редове вероятно е имало ранени, които под прикритието на дима са били отнесени от бойното поле. Между оцелелите сигурно ще се развият епидемии — така става при подобни събития. Но вече нямаше откъде да чакат подкрепления. Това беше последната възможност на английското рицарство, това беше всичко, което бе оцеляло от неотдавнашните войни. Чувствувах се в пълна безопасност; вярвах, че врагът дори да има все още някакви сили, те са незначителни. Във всеки случай рицари не останаха. Затова отправих към армията си поздравителна прокламация със следното съдържание:

ВОЙНИЦИ, БОЙЦИ ЗА ЧОВЕШКА СВОБОДА И РАВЕНСТВО! Вашият генерал ви поздравява. Възгордян от силата си, самонадеяният и дързък враг ни нападна. Вие бяхте готови. След кратък бой се покрихте със слава. Тази велика победа, в която не загубихме нито един човек, няма равна на себе си в историята. Докато свят светува, битката край Пясъчния пояс няма да се заличи от паметта на хората.

Майстора

Прочетох я на глас и ме възнаградиха с аплодисменти. Завърших със следните думи:

— Войната с английския народ свърши. Народът напусна бойното поле и се отказва от войната. Предстоящият поход е последен, кратък, най-краткият в историята. И най-кръвопролитният. С народа войната е свършена. Отсега нататък ще разчистваме сметките си само с рицарите. Английският рицар можеш да убиеш, но не и да победиш. Знаем какво ни предстои, няма да изпълним задачата си и няма да се свърши войната, докато не унищожим и последния рицар. Трябва да ги избием до един. (Гръмки и продължителни аплодисменти.)

Поставих наблюдателни постове по насипите, образувани от взрива — по две-три момчета, — за да ни известят навреме за появата на неприятеля.

След това пратих един инженер с четиридесет души да изкопаят ново корито на планинския ручей, който течеше южно от укрепленията ни, и да го насочат към нас, за да мога да се възползувам от него при нужда. Четиридесетте човека бяха разделени на две групи и се сменяха на всеки два часа. За десет часа свършиха цялата работа.

Когато се стъмни, повиках постовете обратно. Този, който наблюдаваше на север, докладва, че се виждал само с бинокъл. Той донесе още, че няколко рицари гонели добитък към нашите укрепления, но те сами не смеели да се приближат до тях. Така и предполагах. Искаха да ни изпитат, да разберат дали се готвим отново да пуснем срещу тях червения ужас. Може би през нощта ще се престрашат. Знаех какво се канят да предприемат, за което на тяхно място бих предприел същото, ако бях невежа като тях. Споделих това с Кларънс:

— Мисля, че си прав — отговори той. — Сигурно ще се опитат.

— В такъв случай — добавих — те са обречени на гибел.

— Несъмнено.

— Нямат никакви шансове.

— Никакви.

— Това е ужасно, Кларънс. Жал ми е за тях.

Това ме разстрои толкова, че не можех да мисля за друго. Накрая, за да ми е чиста съвестта, съчиних следното послание до рицарите:

ДО МНОГОУВАЖАЕМИЯ ПРЕДВОДИТЕЛ НА БУНТОВНОТО РИЦАРСТВО НА АНГЛИЯ. Вие се сражавате напразно. Известна ни е вашата сила, ако мога да я нарека така. Знам, че ще излезете срещу нас с не повече от двадесет и пет хиляди рицари. Следователно нямате никакъв шанс за победа. Размислете: ние сме добре въоръжени и още по-добре укрепени — петдесет и четирима на брой. Петдесет и четирима какво? Мъже? Не. Петдесет и четирима, най-даровитите на света, чиято сила не може да бъде сразена от животинското ви могъщество, както морските вълни не могат да издълбаят гранитните скали на Англия. Поразмислете: съгласни сме да ви подарим живота. Заради вашите жени и деца не отхвърляйте този дар. За последен път ви предлагаме: сложете оръжие, предайте се на републиката и ще ви простим всичко.

(подпис) Майстора

Прочетох го на Кларънс и казах, че искам да го пратя на неприятеля под защитата на бялото знаме. Той прихна със свойствения си саркастичен смях:

— Ти все още не можеш да разбереш какво нещо са това благородниците. Нека поне тоя път да спестим малко труд и време. Представи си, че аз съм предводителят на рицарите. Ето, ти си парламентьорът с бялото знаме, приближи се и ми връчи посланието си, а за щетите отговарям.

Съгласих се. Пристъпих напред, охраняван от въображаемите вражески воини, извадих написаното и го прочетох на глас. Вместо отговор Кларънс дръпна хартията от ръцете ми, сви устни и презрително каза:

— Разкъсайте това животно на части и го изпратете обрано в кошница на оня низкороден негодник, който го е пратил. Друг отговор нямам!

Колко нищожна е теорията в сравнение с фактите! А фактът беше именно такъв. Точно тъй щеше да се случи. Скъсах хартията и погребах своята неуместна чувствителност.

И така — на работа! Проверих електрическата сигнализация между пещерата и батареята и се уверих, че е в ред. Проверих електрическата връзка между пещерата и телените мрежи: чрез нея можех да пусна ток по дванадесетте линии. Оставих новото корито на рекичката под надзора на три от най-добрите момчета. Те бяха задължени да се сменят всеки два часа в очакване на сигнала — три револверни изстрела един след друг, — за да изпълнят заповедта ми. Останалите часови освободих за през нощта и в ограденото място не остана жива душа. Наредих в пещерата да се пази тишина и светлините да се намалят до мъждукане.

Когато се стъмни добре, изключих тока от всички жици на оградата и пипнешком се промъкнах между тях към насипа, който опасваше от нашата страна огромния ров, издълбан от взрива. Изпълзях нагоре по насипа, залегнах в пръстта и започнах да се вглеждам надалеч. Но нищо не можах да забележа. Беше необикновено тъмно. Никакъв звук. Гробна тишина. Долитаха сам обикновените нощни шумове — пърполене на птичи крила, бръмчене на насекоми, далечен кучешки лай, мучене на крави, — но те само усилваха тишината, не я нарушаваха, изпълваха я с тъга.

Отказах се да гледам — и без това нищо не можеше да се види. Напрягах само слуха си, дали няма да чуя някакъв подозрителен звук, защото знаех, че ако чакам, няма да остана разочарован. Но чаках доста дълго. Най-после долових нещо съвсем слабо — един звук, глух металически звън. Наострих уши, затаих дъх: това беше звукът, който очаквах. Той се усили и приближи откъм север. Внезапно го чух отсреща на насипа, на около трийсет крачки от себе си. След това по гребена се появиха тъмни точки. Човешки глави? Нищо не се разпознаваше. Може би нямаше никого; не бива да се доверяваме на очите си, когато въображението е толкова напрегнато. Впрочем загадката скоро се разреши. Звънтенето на метал се дочу вече от дъното на рова. Разбрах, че изкопът се заема от въоръжен отряд. Да, искаха да ни изненадат. Можем да очакваме нападение на разсъмване, дори и по-рано.

Оттеглих се пълзешком към лагера. Това, което, видях, беше достатъчно. Като се добрах до платформата, дадох сигнал да пуснат ток по двете средни мрежи. После се върнах в пещерата. Там всички спяха с изключение на дежурния. Събудих Кларънс и му казах, че големият ров е пълен с хора и според мене рицарите ще ни нападнат масово. Щом се зазори, хилядите скрити в рова ще долазят до насипа, а след тях и останалите.

Кларънс каза:

— Може би ще използуват тъмнината, за да изпратят разузнавачи. Защо да не включим ток във външния пояс? Нека си опитат късмета.

— Вече съм го направил, Кларънс, мислиш ли, че съм дотам негостоприемен?

— Не, ти си с добро сърце. Искам да отида и…

— Да посрещнеш гостите? Хайде заедно.

Пресякохме лагера и залегнахме между двата вътрешни пояси на телената мрежа. Може би бе от мъждивия полумрак в пещерата зрението ни беше отслабнало. Отначало не можехме да забележим нищо, но постепенно очите ни привикнаха към тъмнината. Започнахме да различаваме коловете на оградата. Заприказвахме шепнешком, но изведнъж Кларънс ме прекъсна:

— Какво е това?

— Кое това?

— Онова там.

— Кое онова, къде?

— Ей там, зад тебе… нещо тъмно… до втората мрежа.

И двамата се взряхме.

— Би ли могло да е човек, Кларънс?

— Не, не мисля. Ако забелязвате, прилича малко… Ей, то май наистина е човек! Облегнал се е на оградата.

— Аз съм съвсем сигурен. Да отидем да го видим.

Пропълзяхме напред по ръце и колене. Погледнахме. Да, човек — една фигура в броня; застанал прав и хванал с две ръце жицата — разбира се, от него се носеше лъх на печено месо. Бедният, той беше убит на място, без да разбере откъде е дошла смъртта му. Стоеше неподвижно като статуя и само перата на шлема му леко се вееха от нощния ветрец. Изправихме се и погледнахме лицето му през отвора на шлема, но не можахме да разберем познат ли е, или не — чертите бяха тъмни и засенчени. Чухме някакъв неясен звук, който се приближаваше. Веднага легнахме на земята. Смътно разпознахме фигурата на втори рицар. Той вървеше крадешком и опипваше пътя си. Вече беше толкова близко, че можехме да го виждаме. Протегна ръка между теловете, за да прекоси, забеляза мъртвия си другар, трепна, постоя една минута в учудване защо онзи не се помръдва и тихичко попита:

— Какво си се замислили, добрий сър Мар… — сложи ръка на рамото на убития и с лек вик падна мъртъв — убит от мъртвеца, убит от мъртвия си другар. Имаше нещо зловещо в това.

В продължение на полвин час тия ранобудни пилета се промъкваха едно след друго на всеки пет минути. Не носеха никакво друго оръжие освен мечове. Протягайки ги напред, те като слепци опипваха пътя и улучваха проводниците. От време на време светваше синя искра, беше надалеч и не се виждаше, но се досещахме какво е станало: клетникът се е докоснал с меча си до наелектризираната жица и е паднал убит. Настъпваше зловещо мълчание, прекъсвано от ужасно равномерно звънтене на железни доспехи — така до безкрай. Беше много ужасно да го слушаш в мрака и пустотата. Решихме да обходим вътрешните огради. Вървяхме изправени — за по-удобно. Ако ни забележат, навярно ще ни помислят за приятели, не за врагове. При това бяхме извън обсега на мечовете им, а тези приятели не носеха копия. Необикновена разходка. Навсякъде мъртъвци, които лежаха зад втората ограда и смътно се виждаха в мрака. Наброихме петнайсетина такива патетични статуи на мъртви рицари, изправени, хванали с ръка жицата. Едно нещо бе проверено със сигурност: нашият ток беше така силен, че убиваше, преди жертвата да успее да извика.

Скоро чухме глух тропот и веднага се досетихме какво става: това беше изненадата, която очаквахме. Пришепнах на Кларънс да събуди нашата армия и да й заповяда да чака в пещерата заповедите ни. Той скоро се върна. Застанахме до втората ограда и наблюдавахме как беззвучната мълния жестоко се справяше с нападателите. Подробности не можеха да се различат, но се виждаше как расте тъмната маса на труповете. Лагерът ни бе обкръжен с една дебела стена от мъртъвци, насип от мъртви тела. От всичко най-ужасно беше безмълвието. Нито вик, нито боен възглас. Като се готвеха да ни нападнат неочаквано, тия хора се стараеха да се движат съвсем безшумно. Те очакваха предните редове да настъпят съвсем близо до целта, за да могат след тях с гръмки викове да се хвърлят в пристъп; а в същото време съдбоносната жица ги убиваше.

Пуснах ток през третата мрежа и почти едновременно през четвъртата и петата — толкова бързо се запълваха пространствата между жиците. Реших, че е време за главния удар, че цялата им армия е влязла в капана. Във всеки случай добре е да се провери. Натиснах копчето и над нашия изкоп блеснаха петдесет електрически слънца.

Боже, каква картина! Ние бяхме заобиколени от три стени мъртъвци! А коридорите между останалите жици бяха пълни с живи, които внимателно се промъкваха между мрежите. Замаяна от внезапно блесналата светлина, тълпата на нападателите замря, вкамени се от учудване. Трябваше да използувам този миг на неподвижност. И не пропуснах случая! Иначе след минута те щяха да се опомнят и да се хвърлят с боен вик в атака, а жиците щяха да се скъсат под натиска им. Но аз се възползувах от състоянието им на вцепенение, пуснах ток по всички жици на оградата и цялата орда бе убита. Какъв ужасен стон се разнесе! Това бе предсмъртният вик на единадесет хиляди човека. Прозвуча в нощта като злобно оплакване.

Останалата част от армията — може би около десет хиляди души — вече се прехвърляше през рова и напираше към нас. Значи всички са в ръцете ни! Няма откъде да им дойде спасение! Време беше да започне последно действие на трагедията. Дадох уговорените три изстрела, което означаваше:

„Пуснете водата!“

Чу се грохот и преградата, която удържаше водата, рухна. Планинският поток се втурна в рова и се превърна в река, сто фунта широка и двадесет и пет дълбока.

При оръдията! Огън бий!

Тринайсетте картечници забълваха смърт над обречените десет хиляди. Те се объркаха, постояха една минута под урагана на огъня и се люшнаха назад като рева под вятъра. Една четвърт от тях загина, преди да успее да се добере до върха на насипа. Останалите, които успяха да се доберат, се издавиха. Десет минути след като открихме огъня, въоръжената съпротива на неприятеля беше сломена, кампанията завършена. Ние, петдесет и четирите човека, станахме владетели на Англия. Двайсет и пет хиляди мъртъвци лежаха около нас.

Но колко изменчиво е щастието? Съвсем скоро — да кажем след час — по моя вина се случи нещо, което… но нямам сили да пиша повече.

Нека записките свършат тук.

XLIV
Постскриптум от Кларънс

Аз, Кларънс, трябва да опиша това вместо него. Той ми предложи да отидем и заедно да видим не може ли да се окаже някаква помощ на ранените. Обявих се рязко против. Казах му, че ако те са много, с нищо не може да им помогне, а пък е неблагоразумие да се движим между тях. Но наумеше ли си нещо, той рядко се отказваше от него. Прекъснахме тока по телените мрежи, взехме и охрана, изкачихме се през стената от мъртви тела и забродихме из бойното поле. Първият ранен, който се обърна за помощ към нас, седеше, облегнал гръб върху трупа на другаря си. Когато Майстора се наведе и заговори с него, раненият го позна и го прободе. Този рицар се наричал сър Мелиагронс, както прочетох в шлема му. Той няма никога вече да извика за помощ.

Отнесохме Майстора в пещерата и превързахме раната, която не беше особено сериозна. В шетането около него ни помагаше и Мерлин, без да подозираме това. Преоблечен в женски дрехи, той се яви при нас като добродушна селянка. Загорял, добре обръснат, промъкна се няколко дни след раняването на Майстора и ни предложи да ни готви. Мнимата старица ни каза, че всичките й роднини отишли в нов лагер, който направили неприятелите, а пък нея я изоставили и тя умирала от глад. Майстора вече оздравяваше и се беше заел да довършва своя летопис.

Зарадвахме се на тая жена, защото нямахме достатъчно работни ръце. Намирахме се в капан, който си поставихме сами. Ако останехме тук, мъртъвците щяха да ни убият. Ако напуснехме нашите укрепления, нямаше да бъдем вече неуязвими. Ние победихме, но бяхме победени. Майстора съзнаваше това. Всички го съзнавахме. Ако можеше да се отиде в един от тия нови лагери и се започнат преговори с неприятеля… Но Майстора не можеше да отиде, аз също, защото по-рано от всички други се разболях, отровен от разложението на хилядите трупове. След мене се разболяха и другите. Утре…

На другия ден. Случи се беда. Това е краят. Събуждайки се в полунощ, забелязах някаква вещица, която правеше странни заклинания над главата на Майстора. Зачудих се какво значи това. Всички спяха освен ония, които дежуряха при динамото. Нито звук. Старицата прекъсна своите тайнствени дивотии и налудничави движения и на пръсти тръгна към вратата. Аз изръмжах:

— Стой! Какво правеше?

Тя се спря и със злобно задоволство каза:

— Вие бяхте победители — победени сте! Всички ще умрете — ти също. Ще умерете в тази пещера всички до един освен оня. Той сега спи и ще спи тринайсет века. Аз съм Мерлин!

И изведнъж го прихвана пристъп на такъв ехиден смях, че не можеше да се държи на нозете си, заклати се като пиян и се хвана с ръка за една от нашите жици. Устата му и сега е отворена. Продължава да се хили. Ще се хили дотогава, докато тялото му се превърне на прах.

Майстора не мърдаше, той спеше като камък. Ако не се събуди и днес, ще разберем що за сън е това и ще положим тялото му в най-отдалечения ъгъл на пещерата, за да не може никой да го намери и да се гаври с него. А ние останалите обещаваме, че който и да излезе жив оттука, ще опише всичко, което се е случило, и добросъвестно ще положи ръкописа редом с Майстора, нашия добър, любим вожд; жив или мъртъв — той все пак му принадлежи.

КРАЙ НА РЪКОПИСА

Заключителен постскриптум на М.Т.

Когато оставих ръкописа, вече се съмваше. Дъждът бе почти престанал. Светът бе сив и печален, изтощена, бурята утихваше с последни въздишки и ридания. Отправих се към стаята на непознатия и се ослушах до полуоткрехнатата врата. Чух гласа му и затова почуках. Не ми отговори, но долових отново гласа му. Надзърнах в стаята. Той лежеше по гръб на леглото и заеквайки, разговаряше с виденията, като ту свиваше, ту отпускаше ръце като болен, изпаднал в безсъзнание. Тихо приближих и се наведох над него. Продължи да бълнува. Промълвих само една дума, за да привлека вниманието му. Радост и благодарност озариха помътнения поглед, пепелявото му лице порозовя:

— О, Сенди, ти най-после дойде!… Как копнеех по тебе! Седни до мен… Не ме напускай… никога вече не ме оставяй, Сенди, никога, никога… Къде е ръката ти? Дай ми я… тука… сега отново всичко е хубаво, спокойно, толкова съм щастлив… двамата сме щастливи, нали Сенди? Ти си така неясна, разпръскваш се като мъгла, като облак, но все пак си тука. О, какво блаженство… да те държа за ръка, не си дърпай ръката, няма да е за дълго… аз скоро… Детето ли е това?… Ало-Централа!… Не отговаря… Навярно спи… донеси ми я, когато се събуди, и ме остави да й стисна ръчичките, да погаля личицето, косите, да се сбогувам с нея… Сенди, да, ти си тука. Загубих се за миг и помислих, че си си отишла… Отдавна ли съм болен? Навярно отдавна. Струва ми се, цели месеци… О, какви сънища ми се явяваха! Навярно отдавна. Странни и страшни сънища, Сенди! Те приличаха на действителност повече, отколкото самата действителност, бълнуване, разбира се, но тъй правдоподобно… Сънувах, че кралят е умрял, че ти си в Галия и не можеш да се върнеш, сънувах, че има революция, във фантастичното бълнуване ми се стори, че Кларънс, аз и шепа от юнкерите се сражаваме против рицарите на Англия и ги унищожаваме! Но това не беше най-страшното! Присъни ми се, че съм човек от друг век, от някакъв далечен, нероден още век, и това ми се струваше действителност, както и останалото! Ах, да — като че ли бях внезапно пренесен от този век в нашия и после отново в този век и се намерих изведнъж сам, чужд на всички и загубен в тази непозната Англия, в пропастта на тринайсет столетия, които ме отделяха от тебе, от дома ни, от приятелите ми!… От всичко, което ми е скъпо! Всичко, заради което си струва да се живее… Беше ужасно… по-ужасно, отколкото можеш да си представиш, Сенди. Ах пази ме, Сенди, остани при мен, не ме напущай нито за минута! Не позволявай отново да загубя разсъдък. Смъртта е нищо, нека тя дойде… само не тия сънища, те са терзание за мен… Нямам сили да издържа повече… Сенди!…

Той бълнува несвързано още известно време, после утихна, очевидно наближаваше смъртта. Внезапно пръстите му започнаха да шарят по завивката и аз разбрах, че е дошъл краят. Когато гърлото му се сви в предсмъртно хъркане, той леко се надигна, сякаш се ослушваше, и после каза:

— Тръба?… Това е кралят! Спускайте моста! Заемете бойниците!… Хвърлете!…

Той готвеше своя последен „ефект“, но не можа да го довърши.

Бележки

[1] Уорикски замък — близо до Лондон се намира малкият град Уорик, прочут със своя замък, построен през XI век, с който са свързани много легенди. ↑

[2] Страница — авторът прибягва до игра на думи; паж означава страница и същевременно кралски послушник. ↑

[3] Де монфоровци, гейвстъновци, мортимъровци, вилярсовци — Симон де Монфор е виден английски политик през XIII век; Пиер де Гейвстън — фаворит на крал Едуард II; Роджърт Мортимър — любовник на Изабела, жена на Едуард II; Джон Вилярс — пръв министър на Яков I. ↑

[4] Артемус Уорд — псевдоним на американския писател-хуморист Чарлз Фарер Браун (1834–1867). ↑

[5] Светият Граал — тайнствен свещен предмет, който щял да придаде на своя притежател земно и небесно щастие, но който можел да бъде намерен само от нравствено чист и предопределен от съдбата рицар. Всички рицари скитали безцелно, за да търсят своя Граал, без да имат представа за него, осланяйки се на провидението, което трябвало да им подскаже дали той е камък, делва или потир. ↑

[6] Западният нос (на английски Уест Пойнт) — прочутата Военна академия в САЩ. ↑

[7] Джек Кейд и Уот Тейлър. — Кейд е ирландец, участник и водач в междуособническата война между Бялата и Червената роза в Англия — въстанието срещу Ланкастърската династия. Уот Тейлър е един от водачите на селското въстание в Англия през 1331 г. ↑

[8] Кралица Маргарита Наварска — сестра на крал Франциск I, написала по подражание на Бокачовия „Декамерон“ сборник от новели „Хептамерон“ — блестящи по остроумие, но твърде неприлични по съдържание. Почти по същото време (1533–1603) в двора на кралица Елисавета Английска съществували съвсем свободни нрави и често можело да се чуят груби и обидни изрази. ↑

[9] Джефри Чосър (1340–1400) — един от най-големите писатели на английското Средновековие. В своите „Кентърбърийски разкази“ той описва поклонници, принадлежащи на най-различни кръгове на английското общество — рицари, монаси, търговци, чифликчии, занаятчии и други. ↑

[10] Френски епископ от епохата на регентството — става дума за времето, когато херцог Филип Орлеански е бил регент на малолетния Людвиг XV и разпуснатите нрави в двора били достигнали последен предел. Висшите духовници, тясно свързани с двореца, били въвличани в неговите интриги, скандали и авантюри. ↑

[11] Всички подробности за живота на пустинниците, изложени в тази глава, са заимствувани от книгата на леки, но доста смекчени. Тази книга не е историческо съчинение, а повест. Много исторически факти обаче, разказани откровено, биха били прекалено силни за поместване в нея. Авторът. ↑

Край

Марк Твен Един янки в двора на крал Артур

Метаданни

Данни

Един янки в двора на крал Артур

Информация

История

Сваляне / Връзки

Предговор

Няколко думи за пояснение

„КАК СЪР ЛАНЧЕЛОТ УБИ ДВАМА ВЕЛИКАНИ И ОСВОБОДИ ЕДИН ЗАМЪК“

Историята на непознатия

РАЗКАЗ ЗА ИЗГУБЕНАТА СТРАНА

IКемелот

IIДворът на крал Артур

IIIРицарите на кръглата маса

IVСър Дайнадан — Шегобиеца

VВдъхновение

VIСлънчевото затъмнение

VIIКулата на Мерлин

VIIIМайстора

IXТурнирът

XНаченки на цивилизацията

XIНа лов за приключения

XIIБавно мъчение

XIIIСвободни хора

XIV„Брани се, лорде!“

XVРазказът на Сенди

XVIФея Моргана

САПУН ПЕРСИМОН

Всички примадони се мият с този сапун!!!

XVIIКралският пир

XVIIIВ кралските тъмници

XIXСтранствуващото рицарство като занаят

XXЗамъкът на людоедите

УПОТРЕБЯВАЙТЕ ПЕТЕРСОНОВАТА ПРОФИЛАКТИЧНА ЧЕТКА ЗА ЗЪБИ!

НАЙ-ДОБРАТА ОТ ВСИЧКИ!

ТЪРСЕТЕ НАВСЯКЪДЕ „НОВОДОНТ“

XXIПоклонниците

XXIIСвещеният извор

КУПУВАЙТЕ САМО ОРИГИНАЛНИТЕ РИЗИ НА СВЕТИЯ СТЪЛПНИК!

НОСЯТ ГИ ВСИЧКИ БЛАГОРОДНИЦИ

патент запазен

XXIIIВъзстановяване на извора

XXIVМагьосникът съперник

XXVКонкурсният изпит

XXVIПървият вестник

ВЕЛИКИТЕ СЪБИТИЯ В СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА!

ВОДОСКОКЪТ СЕ ЗАПУШИЛ!

БРАТ МЕРЛИН ПУСКА В ХОД ЦЯЛОТО СИ ИЗКУСТВО, НО НИЩО НЕ ИЗЛИЗА!

ЗАТОВА ПЪК МАЙСТОРЪТ СПОЛУЧВА ВСИЧКО!

ЧУДОТВОРНИЯТ ИЗВОР СЕ ОТПУШИЛ СЛЕД АДСКИ ПЛАМЪЦИ И ДИМ, И ГРЪМ!

ЧЕРНИТЕ КУКУМЯВКИ СА СМАЯНИ!

НЕВЪОБРАЗИМ ВЪЗТОРГ!

МЕСТЕН ДИМ И ПЕПЕЛ

XXVIIНашият янки и кралят пътешествуват инкогнито

XXVIIIДресирането на краля

XXIXЕдра шарка

XXXТрагедията на феодалното стопанство

XXXIМарко

XXXIIУнижението на Даули

XXXIIIПолитическа икономия на шести век

XXXIVНашият янки и кралят продадени в робство

XXXVПечално приключение

XXXVIСреща в мрака

XXXVIIУжасно положение

XXXVIIIСър Ланчелот и рицарите идват на помощ

XXXIXДуелът на нашия янки с рицарите

КРАЛСКО ПОВЕЛЕНИЕ

XLТри години по-късно

XLIОтлъчването

XLIIВойна!

ПРОКЛАМАЦИЯ

XLIIIБитката на Пясъчния пояс

XLIVПостскриптум от Кларънс

КРАЙ НА РЪКОПИСА

Заключителен постскриптум на М.Т.

Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур

I
Кемелот

II
Дворът на крал Артур

III
Рицарите на кръглата маса

IV
Сър Дайнадан — Шегобиеца

V
Вдъхновение

VI
Слънчевото затъмнение

VII
Кулата на Мерлин

VIII
Майстора

IX
Турнирът

X
Наченки на цивилизацията

XI
На лов за приключения

XII
Бавно мъчение

XIII
Свободни хора

XIV
„Брани се, лорде!“

XV
Разказът на Сенди

XVI
Фея Моргана

XVII
Кралският пир

XVIII
В кралските тъмници

XIX
Странствуващото рицарство като занаят

XX
Замъкът на людоедите

XXI
Поклонниците

XXII
Свещеният извор

XXIII
Възстановяване на извора

XXIV
Магьосникът съперник

XXV
Конкурсният изпит

XXVI
Първият вестник

XXVII
Нашият янки и кралят пътешествуват инкогнито

XXVIII
Дресирането на краля

XXIX
Едра шарка

XXX
Трагедията на феодалното стопанство

XXXI
Марко

XXXII
Унижението на Даули

XXXIII
Политическа икономия на шести век

XXXIV
Нашият янки и кралят продадени в робство

XXXV
Печално приключение

XXXVI
Среща в мрака

XXXVII
Ужасно положение

XXXVIII
Сър Ланчелот и рицарите идват на помощ

XXXIX
Дуелът на нашия янки с рицарите

XL
Три години по-късно

XLI
Отлъчването

XLII
Война!

XLIII
Битката на Пясъчния пояс

XLIV
Постскриптум от Кларънс