Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (39)

XXXVI
Среща в мрака

За един роб Лондон беше доста интересно място. Това беше едно грамадно село, пълно със слама и кал. Улиците му бяха криви, малки, мръсни. Населението — тълпа, която вечно снове, в дрипи или в свила, с развени пера и блестящи доспехи.

В Лондон кралят имаше дворец. Той го съгледа отдалече, взря се и изпсува, неопитно, по момчешки, както псуваха в VI век. Срещахме познати рицари и благородници, но в синините, дрипите и калта те не ни разпознаха. Не биха ни разпознали дори и да се обадехме; нямаше да ни отговорят, защото им забраняваха да говорят с окованите във вериги роби. На десет крачки от мене, възседнала едно магаре, мина Сенди, тръгнала да ме търси, предположих аз. Но това, което видях на площада срещу нашата стара колиба, съвсем ме сломи. Бяхме се спрели да гледаме как пържат жив в масло един фалшификатор на монети и се показа едно вестникарче — а аз не можех да му викна. Имах само една утеха: това беше доказателство, че Кларънс е жив и действува. Отдавна жадувах да го срещна. Мисълта за това ме ободряваше.

Един ден зърнах и нещо друго, което ме съживи. Забелязах жица, прокарана между къщите, и много се зарадвах. Сигурно е или телеграф, или телефон. Ах, как ми се искаше да имам едно парченце от тази жица! Точно тя ми трябваше, за да осъществя плана си за бягство. Той се състоеше в следното: някоя нощ да се освободя, да освободя и краля, да вържа търговеца на роби, да му затъкна устата, да се преоблека в дрехите му, да го пребия до неузнаваемост, да го вържа във веригата на робите, да се представя за роботърговец, да се отправя към Кемелот и…

Нали разбирате плана ми? Виждате каква сензационна, драматична изненада готвех на двореца. Всичко беше осъществимо, стига само да можех да си доставя късче железна тел, от която да си направя шперц. Тогава ще отключа ключалките, с които бяха заключени веригите ни. Но никак не ми вървеше — нито веднъж не ми се удаде да намеря желаното парченце. И ето че най-после ми се представи такъв случай. Джентълменът, който вече два пъти идва да се пазари за мене, и все безрезултатно, дойде пак. Знаех, че няма да ме купи, защото още в самото начало господарят ми поиска невъзможна цена. Той предизвика негодуване и насмешки, но упорито държеше на своето: за мене искаше двадесет и два долара и не отстъпваше нито цент. Мнозина се възхищаваха от мощното телосложение на краля, но не го купуваха заради кралската му останка — кому са притрябвали такива роби. Бях сигурен, че няма да се разделим с него, защото за мене искаха прекалено много. Джентълменът, за когото споменах, ме заинтересува, защото притежаваше нещо, което реших да присвоя, ако по-често идва при нас — дълга желязна игла, с която закопчаваше плаща си отпред. Той притежаваше три такива игли. Два пъти не успях, защото той не се навеждаше достатъчно близко. На третия ми провървя: измъкнах най-долната игла. Той забеляза, че му липсва, но, види се, реши, че я е изгубил някъде по пътя.

Много се зарадвах, но радостта не продължи дълго. Както винаги пазарлъкът не се уреждаше. И най-сетне господарят ми внезапно каза това, което на съвременен английски език би значело следното:

— Знаете ли какво искам да направя: омръзнаха ми тези двама за нищо негодни роби. Дайте ми двадесет и два долара за единия, а другия ви го харизвам.

От негодувание кралят престана да диша, задави се и почна да кашля. Господарят и джентълменът продължиха разговора.

— Трябва да си помисля…

— Утре по това време ще ми отговорите.

— Добре, утре по това време ще ви уведомя — каза джентълменът и си тръгна. Господарят го последва.

Възползувах се от случая и успокоително пошепнах на краля:

— Ваше величество, ще бъдете даден даром, но не така, както те си мислят. Довечера и двамата ще бъдем свободни.

— Охо, ами как ще стане това?

— С помощта на тая дреболийка, която откраднах. Довечера ще отключа тези окови и ще се освободим от тях. В девет и половина, когато господарят дойде на нощна проверка, ще го хванем и ще му запушим устата, ще го пребием и рано сутринта ще излезем от този град владетели на цял синджир роби.

Само това му казах и той се възхити. Търпеливо дочакахме вечерта, чакахме, докато заспят братята роби — не можехме да разчитаме на тия бедняци, пък и по-добре беше да пазим тайните си. Те не се бавиха повече от обикновено, но времето ми се стори безкрайно. Мислех, че никога не ще дочакам познатото хъркане. Започнах да нервнича, боях се, че няма да успея да свърша всичко. Предварителни опити биха само усложнили работата. Достатъчно беше да се докоснат оковите в тъмнината, да издрънчат, някой да се събуди, да се обърне и да разбуди останалите.

Накрая все пак успях да сваля веригите и отново бях свободен човек. Въздъхнах дълбоко и облекчено и посегнах към оковите на краля. Уви! Беше късно! Влезе господарят със свещ в едната ръка и тояга в другата. Притиснах се плътно към спящите, за да скрия, доколкото можех, че съм без окови, а същевременно следях внимателно всяко негово движение, готов да скоча и да се хвърля отгоре му, щом се приближи. Но той не се приближи. Спря се за миг, погледна разсеяно тъмната маса на робите, очевидно размишлявайки за нещо друго. После духна свещта, отправи се замислено към изхода и преди да разбера какво смята да прави, излезе и затръшна вратата след себе си.

— Бързо! — каза кралят. — Върни го обратно!

Разбира се, тъкмо това трябваше да направя. Скочих и се спуснах след него. Но по онова време по улиците нямаше фенери, а нощта беше тъмна. На няколко крачки от мене съзрях тъмна фигура. Хвърлих се върху нея и борбата започна. Боричкахме се и се мачкахме един друг. Веднага около нас се събра тълпа. Зрителите проявяваха необикновен интерес към борбата, добродушно и весело ме ободряваха. Но внезапно отзад се раздаде страшен шум и половината от занаятчиите се разбягаха. От всички страни светваха фенери — това беше стражата, която се събираше. Блъснаха ме с копие по гърба и чак тогава разбрах какво става: бях арестуван. Противникът ми също. Поведоха ни към затвора под стража. Каква беда, целият ми тънко замислен план пропадна! Мъчех се да си представя какво ще стане, когато господарят открие кой се е бил с него, и какво ще стане, ако ни натикат заедно в затвора, в килията на скандалджиите и дребните измамници, и какво ще стане… Внезапно противникът обърна лице към мен, трепкащата светлина на фенера го освети и — кълна се в свети Георги — това не бе търговецът на роби!