Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (29)

XXVI
Първият вестник

Когато казах на краля, че съм решил да странствувам, преоблечен като свободен човек от простолюдието, за да опозная живота на народа, той внезапно се запали от новостта на този план и заяви, че ще странствува заедно с мене и че нищо на света няма да го задържи тук. Ей сега ще захвърли всички и ще тръгне — толкова му хареса този план. Искаше да се измъкнем през задната врата и веднага да тръгнем, но го убедих, че така не бива: беше определил деня, в който ще цери от живеница — за такива работи не е хубаво да се лъже, още повече че става дума за бавене само с една нощ. Освен това предполагах, че ще трябва да предупреди кралицата за предстоящото си отпътуване. Щом му казах това, той се опечали. Съжалих, че съм заговорил за кралицата, особено когато той ми отговори с тъга:

— Ти забравяш, че Ланчелот остава тук. А когато Ланчелот е тук, тя не забелязва нито тръгването на краля, нито деня на връщането му.

Разбира се, аз промених темата. Да, Гиневра е красавица, дума да не става, но като жена не е добра. Не се бъркам там, дето не ми е работа, но поведението й не ми харесваше и не се стеснявах да го покажа. Колко пъти само ме е питала: „Сър Майсторе, не сте ли виждали тъдява сър Ланчелот?“ Но не се е случвало досега да попита за краля — поне в мое присъствие.

Церенето на живеница се извърши прекрасно — акуратно и правдоподобно. Кралят стоеше на трона си под празничния балдахин, около него се беше строило духовенството в пълен състав. Най-отпред важно стоеше Маринел, отшелник от рода на знахарите шарлатани, и представяше болните на краля. Огрени от ярка светлина, болните седяха или лежаха по пода чак до самите врати. Всичко беше като на сцена и изглеждаше нарочно нагласено, макар никой нищо да не бе нагласявал. Присъствуваха осемстотин болни. Работата вървеше мудно и не представляваше интерес за мене, защото и преди бях виждал церемонията. Всичко това скоро ми омръзна, но от приличие трябваше да изтърпя докрай. Церенето се основаваше на това, че сред тълпата винаги се намират хора, които само си въобразяват, че са болни, и други, които се преструват на болни, за да се сдобият с безсмъртната чест на кралското докосване или да получат монетата, връчвана от краля при докосването. Монетата беше златна, на стойност приблизително една трета от долара. Ако направите сметка колко нещо би могло да се купи с тия пари в тия времена и в тая страна и какво обикновено явление е болестта живеница за всички, които не са още легнали в гроба, ще разберете колко много се охарчваше хазната от ежегодните изцеления и как тя обираше данъкоплатците, за да покрие разхода. Ето защо взех тайно решение да я изцеря от живеницата. Една седмица преди да тръгна от Кемелот на лов за приключения, успях да задържа в хазната шест седми от определените за изцеление средства, а останалата седма заповядах да похарчат за сечене на петцентови никелови монети, които предадох на старшия ковчежник от живеничния отдел — вместо златна, да подава по една никелова. Нямахме много никел, но се надявах да го добия. По принцип не одобрявах сеченето на монети. Но в случая мисля, че нямаше от какво да се стеснявам, понеже ставаше дума за един вид подарък. В дареното вино наливайте вода колкото си щете. Винаги правя това. Повечето старинни златни и сребърни монети в обращение из страната бяха от неизвестен произход. Между тях се срещаха и римски; всички имаха неправилна форма и бяха нащърбени и изядени като луната една неделя след пълнолуние; те бяха ковани и дотолкова изтрити от употребление, че надписите по тях, и без това прилични на прости грапавини, бяха станали съвсем нечетливи. Мисля, че четливите, светли, новички никелови парички с изображение, съвсем подобно на краля от едната страна, на Гиневра — от другата, и с някакъв благочестив надпис, ще могат да церят от живеница не по-зле от истинските жълтички. Даже повече ще се харесат на живеничавите.

Излезе, че съм прав. Това беше първият ми опит от този род и той се прослави. Постигнах значителна икономия. Следният пример ще ви докаже това: от осемстотин пациенти кралят удостои с докосване повече от седемстотин. По предишната оценка това щеше да струва на държавата двеста и четиридесет долара. Според новата оценка ние изплатихме към тридесет и пет, като спестихме от операцията повече от двеста долара. За да се разбере истинското значение на този преврат, вземете под внимание и други цифри. Годишният разход на държавата се равнява на средната тридневна надница на цялото население на страната, като всеки жител се счита за възрастен мъж. Да вземем нация с численост шестдесет милиона. Ако средната надница на един жител е два долара, общата тридневна надница възлиза на триста и шейсет милиона. Това е сумата, която може да покрие разходите на правителството за годината. По мое време в Америка държавната събираше тези пари с помощта на мита, а гражданите си въобразяваха, че ги плащат чужденците, които внасят стоки. Тази мисъл ги утешаваше. Но всъщност тях ги плащаше самият американски народ и сумата беше разделена с такава точност поравно между американците, че и притежателят на един милион, и едногодишното момченце на черноработника плащаха един и същ данък — шест долара. По-голямо равенство, предполагам, не може да съществува. В случая данъкоплатци на Артур бяха Ирландия и Шотландия. Цялото население на Британските острови броеше около един милион. Занаятчията изработваше чисто по три цента на ден. Следователно разходите на кралското правителство възлизаха на деветдесет хиляди долара за една година, или двеста и петдесет долара на ден. Тъй че като замених златото с никел, в деня, когато се лекуваше живеницата, не само че не обидих никого, не само че не разочаровах никого, напротив — доставих удоволствие на всички заинтересовани лица и запазих в хазната четири пети от общия дневен разход на държавата, което в Америка по мое време би дало осемстотин хиляди долара. При тази реформа аз се ръководех от мъдрост, почерпана из много далечен източник — мъдростта на моето детинство, защото истинският държавник не бива да пренебрегва мъдростта, колкото и долно да е произхождението й. Като дете винаги събирах стотинките, които ме караха да пускам в кутиите на мисионерите, а пусках вместо тях копчета. На невежия дивак му е все едно дали са монети или копчета, а за мене монетите бяха по-ценни, отколкото копчетата. По този начин всички оставаха доволни и никой не претърпяваше загуба.

Маринел приемаше пациентите. Той изпитваше всеки кандидат. Ако издържаше, завеждаха го при краля. Един свещеник произнасяше думите: „И да положи той ръка върху страдащия и да го изцели!“ След това кралят докосваше с ръка раната, нанизваше на шията на пациента никеловата монета и го отпращаше.

Е, според вас цяр ли е това, или не?! Сигурно е цяр. Всяка лъжа може да цери, стига пациентът да вярва твърдо в нея. На Астолат имаше един параклис, построен на мястото, където веднъж светата Дева се явявала на една девойка, която пасяла гъски; девойката сама разказала това. В параклиса окачили картина, която изобразявала събитието — картина, за която непременно ще помислите, че е опасна за всеки болен. Но излязло обратното: хиляди сакати и болни всекидневно идвали да се молят пред нея и си отивали изцерени. Дори и здравите я гледали и не умирали. Разбира се, като ми разказаха за това, не повярвах. Но видях всичко със собствените си очи и трябваше да отстъпя. Изцелението беше истинско, а не съмнително. Видях как сакати, които години наред бях срещал из Кемелот с патерици, идваха, молеха се пред картината, след това захвърляха патериците и си отиваха, без да куцат. Още по-добро доказателство са купищата патерици, които се валят пред параклиса.

Има случаи, когато баячите въздействуват непосредствено върху разума на болния — изцеряват го, без да произнесат нито дума. Другаде специалистите събират пациентите си в стая, молят се за тях, възвръщат им вярата и пациентите си отиват излекувани. Ако някога попаднете на крал, който не може да цери от живеница, бъдете уверени, че най-ценното суеверие, поддържащо трона му — вярата в божествения произход на властта му, — е загубено. През юношеството ми монарсите на Англия престанаха да лекуват живеница с докосване — и съвсем напразно. Те биха изцерили деветдесет на сто от случаите.

Вече три часа свещеникът тътнеше, добрият крал пъхаше пръстите си в раните, а тълпата на болните не намаляваше. Всичко това ми стана нетърпимо. Седях пред разтворения прозорец, недалеч от кралския балдахин. Петнистият болен припълзя до монарха, разкривайки своите отвратителни рани, и за петстотен път прозвучаваха думите: „И да положи той ръка върху страдавшия…“, когато изведнъж зад прозореца звънна като пищялка детски гласец, възхити душата ми и ме пренесе тринадесет века напред:

— Кемелотска Седмична Осанна и Литературен Вулкан! Последно издание е-е-е — само два цента! Пълни подробности по великото чудо в Свещената долина.

Дойде най-великият от кралете — вестникарчето. Но аз бях единственият, който в цялото това многолюдно събрание знаех какво значи това велико рождение и какво бе дошъл да върши на света този могъщ вълшебник.

Пуснах една монета през прозореца и получих вестник. Вестникарят, Адъмът на всички вестникари, се скри зад ъгъла, за да ми донесе остатъка, но и до днес си остана там. Извънредно приятно беше да видя отново вестник, но да си призная, бях потресен, когато погледът ми се плъзна по заглавията на първа страница. Толкова дълго бях живял в заразната атмосфера на почтителност, уважение, нископоклонничество, че студени тръпки ме побиха, когато прочетох:

ВЕЛИКИТЕ СЪБИТИЯ В СВЕЩЕНАТА ДОЛИНА!

ВОДОСКОКЪТ СЕ ЗАПУШИЛ!

БРАТ МЕРЛИН ПУСКА В ХОД ЦЯЛОТО СИ ИЗКУСТВО, НО НИЩО НЕ ИЗЛИЗА!

ЗАТОВА ПЪК МАЙСТОРЪТ СПОЛУЧВА ВСИЧКО!

ЧУДОТВОРНИЯТ ИЗВОР СЕ ОТПУШИЛ СЛЕД АДСКИ ПЛАМЪЦИ И ДИМ, И ГРЪМ!

ЧЕРНИТЕ КУКУМЯВКИ СА СМАЯНИ!

НЕВЪОБРАЗИМ ВЪЗТОРГ!

… и така нататък и така нататък. Да, май че доста дръзко. Навремето такива заглавия ми харесваха и не виждах нищо нередно в тях, но сега ме бодяха в очите. Това беше славният арканзаски журнализъм, но тука не е Арканзас. Освен това предпоследното заглавие целеше да оскърби отшелниците. А това можеше да ни лиши от техните обявления. Изобщо целият тон на вестника беше съвсем лекомислен и заядлив. Очевидно, бях се чувствително изменил, без сам да забележа. Дребните дързости, които на младини ми се струваха само изящни извивки на речта, сега неприятно ме изненадваха. Не ми харесваха някои бележки като тези, а във вестника ги имаше много.

Разбира се, като начало това не беше лошо, но все пак бях някак си разочарован. „Дворцовата хроника“ ми харесваше повече;

МЕСТЕН ДИМ И ПЕПЕЛ

Миналата седмица, зад блатото, южно от кочината на сър Балморал дьо Мервейьоз, сър Ланчелот неочаквано се срещна със стария крал Агриванс Ирландски.

Вдовицата му бе уведомена.

Експедиция №3 в началото на идния месец ще се отправи да търси сър Саграмор Желаний. Тя ще се предвожда от сър Персант Индийски, който си познава работата отлично, умен и любезен. А така също и сър Паламидз Сарацин, който не е вчерашен. Това няма да бъде разходчица. Момчетата ще вършат работа. Читателите на Осанна с огорчение се научават, че красивият и известен сър Чаролез Галски, който през четириседмичния си престой в хана „Бик и Калкан“ покори всички сърца с изисканост на маниерите и елегантния си лаф, утре ще отпътува за дома. Пак заповядай, Чарли!

По погребението на покойния сър Далианс, син на Корнуелския Дук, убит в бой с Великана на Чепатата тояга миналия вторник на края на Долината на очарованието, се разпореждаше услужливият и делови Мъмбъл, цар на ковчезите, който се слави с неподражаемо умение да отдава Последни грижи. Опитайте го!

Цялата канцелария на Осанна, от редактора до последния словослагател, поднасят сърдечна благодарност на третия помощник на Камердинера на Лорда-Сеншала за няколкото панички ледено, тъй превъзходно по качество, че очите на всички, които го вкусиха, се овлажниха от благодарност. Ние няма да останем длъжни. Когато началството започне да избира кандидати за повишение по чин, Осанна ще окаже нужната поддръжка.

Демоазелата Ирен Дюлъп, от Южен Астолат, гостува на чичо си, известния съдържател на гостилницата за говедопродавачи на Чернобрадия кръстопът в града ни.

Баркър младий, кърпач на ковашки духала, е отново в къщи и много се е усъвършенствувал, след като е прекарал ваканцията си из околните ковачници. Вж. обявлението му.

… нейният прост, проникнат с почтително достойнство тон ме освежи след всичките тези неприлични фамилиарности. Но дори и тя можеше да бъде по-хубава. То се знае, и при най-голямо старание в дворцовата хроника не може да се внесе голямо разнообразие. Придворният живот е тъй монотонен, че в него се разбива всеки опит за разнообразяване. Единственият и най-добър способ да се прикрият повторенията, е различната форма: разсъбличайте всеки път вашия факт и го обличайте в нови одежди от думи. Това мами окото, фактите ви се струват нови, оставате с впечатление, че и дворът върви, прогресира, както всичко останало; това ви възбужда и вие с апетит поглъщате колонката, като не забелязвате, че цяло ведро чорба е сварено само с едно бобено зърно. Стилът на Кларънс беше хубав, прост, достоен, прям, делови, но все пак, мисля, не беше най-добрият:

ДВОРЦОВА ХРОНИКА

В понеделник	Кралят	язди	из	парка
вторник	,,	,,	,,	,,
сряда	,,	,,	,,	,,
четвъртък	,,	,,	,,	,,
петък	,,	,,	,,	,,
събота	,,	,,	,,	,,
неделя	,,	,,	,,	,,

Общо взето, аз бях извънредно доволен от този вестник. Тук-там се срещаха някои технически грешки, но като цяло не беше по-лош от коректурите на арканзаските вестници, камо ли пък за времето на крал Артур и за неговата страна. Вярно, граматиката куцаше, изложението на мислите също, но не отдавах никакво значение на това. И аз ги имам тези недостатъци, а човек не бива да критикува другите на такава почва, върху която сам не може да стои изправен.

Така бях изгладнял за литература, че щях да изгълтам целия вестник наведнъж, но успях само да вкуся тук-там от него, защото ме заобиколиха монасите и ме отрупаха с въпроси: „Какво е това интересно нещо? За какво е? Не е ли носна кърпа? Конски чул ли е? Парче от риза ли? От какво е това интересно нещо? От какво е направена? Каква е тънка, колко крехка и как шуми! Трайна ли е и не се ли разваля от дъжд? Върху нея писано ли е нещо, или това са само украшения?“

Те подозираха, че това са писмени знаци, защото ония, които знаеха да четат латински и малко гръцки, разпознаха няколко букви, но все пак не можаха да разберат в какво се състои работата. Стараех се да им отговоря по възможност по-просто.

— Това е обществен вестник. Друг път ще ви обясня какво значи това. Това не е плат, а хартия. Друг път ще ви обясня какво значи хартия. Редовете по нея служат наистина за четене. Не са писани на ръка, а — печатни. Друг път ще ви обясня какво значи печат. Направени са хиляда такива листа. Всеки от тях е точка по точка също като този, до най-малките подробности, тъй че не се различават един от друг.

Всички ахнаха от учудване и изненада:

— Хиляда! Какъв огромен труд! Една година работа за много хора!

— Не, еднодневна работа за един мъж и за едно момче.

Те се прекръстиха и изломотиха няколко молитви.

— Бре, каква чудесия, какво нещо! Това е някаква тъмна магия!

Не се стараех да ги разубеждавам. После прочетох на тих глас, тъй че можеха да ме чуят тези, които бяха проточили бръснатите си глави, откъс от описанието за чудото по възстановяване на извора; акомпанираха ми учудени и благоговейни възклицания:

— Ах, колко вярно! Удивително! Удивително! Всичко точно както си беше! Поразителна точност!

И може ли да им се даде на ръка това странно нещо да го попитат, да го разгледат? Те ще внимават много… — Да. И те поеха вестника така предпазливо и благоговейно, сякаш беше нещо свещено, паднало от небето, докосваха го нерешително, гледаха, галеха гладката хубава хартия, разглеждаха странните знаци с очаровани очи. Как се наслаждавах на тези струпани, наведени глави, захласнати лица и оживени очи. Не беше ли вестникът мое дете и нямото им учудване и любопитство не беше ли красноречиво доказателство за достойнството му? Изпитвах това, което изпитва майката, когато другите жени — все едно дали са приятелки, или чужди — вдигат новороденото й дете и се навеждат в изблик на такъв възторг, че в този миг целият останал свят престава да съществува за тях. Сега вече знаех какво чувство е това и разбирах, че няма друго удовлетворено честолюбие — на крал, на победител, на поет, — което поне отчасти да достига такъв върховен предел на чисто, блажено щастие.

До края на лечителния сеанс моят вестник минаваше от ръка на ръка, пътешествувайки по цялата огромна зала. Щастливият ми поглед блуждаеше след него, а аз стоях и не помръдвах, потънал в доволство, упоен от радост. Да, то беше райско блаженство, вкусих го — по-голямо едва ли ще изпитам.