Марк Твен
Един янки в двора на крал Артур (17)

XIV
„Брани се, лорде!“

За закуската им платих три пени и това беше извънредно голямо възнаграждение, тъй като с тези пари можеха да се нахранят дванадесет души. Но аз бях в много добро настроение, а освен това открай време съм разточителен. Тези хора бяха готови да разделят даром храната си въпреки оскъдния си запас и на мене ми правеше голямо удоволствие да изразя благоволението и искрената си благодарност с щедър паричен подарък. Още повече че парите щяха да принесат много по-голяма полза за тях, отколкото ако дрънкаха в шлема ми. Трябва да се има предвид, че по това време монетите се правеха от желязо и тежките бучки, на обща стойност половин долар, които взех със себе си, представляваха значителен товар. В онези дни пръсках парите доста лекомислено. Това разточителство се дължеше между другото и на обстоятелството, че след толкова годишно живеене в Британия все още не можех да разбера как в царството на Артур с едно пени можеше да се купи толкова, колкото с два долара в щата Кънектикът. Ако бях тръгнал от Кемелот няколко дни по-късно, можех да платя на тези хорица с нови красиви монети от моя монетен двор. Това би доставило удоволствие и на мене, и на тях. Бях взел за база американската монетна система. След неделя-две по всички търговски артерии на кралството трябваше да потекат едноцентовите, десетцентовите, четвъртдоларовите и половиндоларовите монети, както и жълтичките, и аз предусещах как тази нова кръв ще освежи целия живот.

Селяните искаха да ми се отплатят за щедростта; позволих им да ми подарят кремък и огниво. И като ни туриха да седнем със Сенди на коня, аз запалих лулата си. Но едва успях да прекарам първото кълбо дим през решетката на шлема, и всички до един офейкаха в гората, а Сенди се изхлузи на земята. Те ме взеха за един от огнедишащите дракони, за които тъй много бяха слушали от рицарите и от разни професионални лъжци. Употребих немалко труд да ги предумам да се приближат на такова разстояние, че да им обясня в какво се състои работата. Казах им, че това е нищо и никаква магия, безвредна за всички освен за враговете ми. И като сложих ръка на сърцето си, аз им обещах, че всеки, който се приближи с добри намерения към мен, ще види как тези, които се откажат да дойдат, ще умрат на място. С удивителна бързина тълпата се втурна към мен. Не беше отбелязан нито един смъртен случай, тъй като никой не се показа дотам любопитен, че да остане на мястото си, за да види какво ще стане.

Загубих доста време, защото тези възрастни деца, веднъж поуспокоени, изпаднаха в такъв възторг от умението ми да дишам огън и дим, че не искаха да ме пуснат, докато не им демонстрирах фокуса с още две лули. Впрочем това забавяне не беше без полза — Сенди посвикна с лулата, а това беше необходимо за съвместното ни пътуване. Освен това кречеталото й престана за известно време и аз спечелих. Но най-важното от всичко бе, че сега научих нещо ново и бях готов за среща с който и да е великан или людоед.

Пренощувахме у един свят отшелник, а на следващия следобед се случи едно събитие. Пресичахме широка поляна, за да съкратим пътя. Бях потънал в мисли, не чувах и не виждах нищо, когато внезапно Сенди с вик прекъсна разказа си, който беше започнала рано сутринта: „Брани се, лорде! Опасност грози живота ти!“

Тя скочи от коня, изтича малко встрани и се спря. Огледах се и видях в далечината под сянката на едно дърво около шестима рицари и техните оръженосци. Обезпокоени, те бързо стягаха ремъците на седлата си и се готвеха да се метнат на конете.

Лулата ми беше натъпкана. Отдавна щях да я запаля, ако не бях се замислил как ще може да се освободи тази страна от гнета и как, без никой да се обиди, биха се върнали на народа откраднатите му права. Запалих бързо лулата. Едва успях да събера в устата си необходимото количество дим и ето че те се спуснаха насам, при това — вкупом. Съвсем не по рицарски! Напразно в книгите пишат за тях, че уж нападал само един, обикновено учтив тип, а другите стояли настрана и гледали дали двубоят се води по правилата. Не, те се понесоха ведно, понесоха се като вихър, като пушечен залп, понесоха се с развени пера и устремени напред копия. Красиво зрелище, неописуемо зрелище — но да му се възхищаваш от върха на някое дърво. Не докоснах копието си и с разтуптяно сърце изчаках приближаването на тази стоманена вълна. Тогава пуснах стълб от бял дим през решетката на шлема. Желязната вълна се разплиска на ситни капчици и се отдръпна. Това зрелище беше още по-красиво от предишното.

Но ето че те се спряха на разстояние триста крачки от мене.

Това ме обезпокои. Радостта ми угасна, обзе ме страх. Свършено е с мене! Но Сенди сияеше, искаше й се да приказва, но аз й отнех думата. Обясних й, че магията ми нещо не успя, затова да сяда по-скоро на коня и да гледаме да се измъкнем. Не, тя нямаше намерение да се измъква. Уверяваше ме, че магията е отнела боеспособността на рицарите, че те не се приближават насам, защото не могат, и ако почакаме малко, те сами ще изпопадат от седлата си, а ние ще вземем конете и доспехите им. Не исках да злоупотребявам с нейното доверчиво простодушие. Казах й, че се лъже, че изригваният от мене пламък или убива на място, или въобще не убива; щом тези хора са още живи, значи, че в машината ми нещо се е повредило — какво, и аз не знам, — та ще трябва да офейкаме колкото се може по-скоро, защото след минута-две те могат отново да ни нападнат. Сенди се разсмя и каза:

— Царю небесни, сър, те не са от този сорт! Сър Ланчелот би се решил да се сражава с дракони. Той би нападал драконите отново и отново, докато ги победи и унищожи. Може би така биха постъпили и сър Пелинор, и сър Ъгловал, и сър Карадос, и още неколцина, но останалите — къде ще се решат на такова нещо! А пък тази сбирщина от страхливци — Боже опази! Мислите ли, че не им стига това, та ще искат и още нещо?

— Е, добре, в такъв случай какво чакат още, защо не си отиват? Никой не ги задържа. Нямам намерение да се разправям с тях.

— Нима искате да им простите? О, те самите дори не мечтаят за това, те искат да ви се покорят.

— Така ли? Че ако искат, какво чакат тогава?

— Само да знаехте колко се боят тук от дракони, нямаше да ги обвинявате така! Просто ги е страх да се доближат до вас.

— Е, добре, тогава да ида аз при тях.

— Не, не! Те ще умрат от страх само ако се помръднете от мястото си. Аз ще ида.

И тя отиде. Сенди беше много удобен човек за пътешествие. На нейно място аз не бих се нагърбил с такова съмнително поръчение. След малко видях как рицарите се изгубиха в далечината, а Сенди се върна. Въздъхнах с облекчение. Сигурно разговорът им е бил съвсем кратък и не е станало нужда тя да започва първа; иначе нямаше да свърши тъй скоро. Оказа се, че тя постигнала голям успех. Щом им съобщила, че съм Майстора, те били сразени: „загубиха разсъдъка си от ужас“ — ми обясняваше Сенди — и били готови да изпълнят всичко, каквото тя поиска. Тогава ги накарала да се закълнат, че ще се явят след два дни в двора на крал Артур и ще се предадат с конете и оръжието си и отсега нататък ще бъдат покорни и послушни мои рицари. Колко по-изкусно оправи тя работата от мене! Душичка!