Яна Язова
Левски (59)

7. Ново светилище

Когато стъпиха на Голините, тримата поклонници се видяха сред страшната обстановка на свършеното геройско сражение. Това беше „Новото светилище“.

С разперени, вкочанени ръце и крака и с отрязани глави, голите тела на героите се търкаляха по цялата поляна, разпръснати от тържествуващите победители, които са ги обирали, посичали, осквернявали.

Поройният дъжд, който бе валял с гръмовержени бури върху тях, бе довършил тяхното осакатяване. Подути и страшни, тези, които бяха свършили тъй добре своята битка, лежаха на горещото утринно слънце и чакаха своето погребение. Очевидно телата проявяваха голяма търпеливост и усилие да не се разложат, преди да бъдат опяти, пуснати в гробовете и зарити с пръст. Край поляната зееха наредени един до други пресноизкопани 23 гроба. Петнадесетте момци, изловени от село Хасът, бяха свършили добре тази работа. Сега те седяха на купчините земя, отвърнали пожълтели и позеленели лица от мъртвите тела. Повечето от момчетата отиваха в гората и за стотен път се опитваха да изплюят своите вътрешности, но тъй като нищо не бе останало от вчера в стомаха им, повличаха се като пребити до черните дупки на гробовете и припадаха върху купчините изхвърлена пръст.

Шестимата заптии се бяха отдалечили от поляната и покачени върху високи дървета, с пушки в ръце наблюдаваха тяхната работа.

Когато свещеникът, когото чакаха, пристигна, придружен от две черни жени, те слязоха. Всеки от тях бързаше час по-скоро да изпълни заповедта на казанлъшкия каймакамин, да зарови телата и да бяга от това зловещо място.

Когато стъпиха върху Голините и видяха какво е останало върху тях, сестра Ефросиния изтърва своя товар и едва се задържа на нозете си. Силно прежълтялото й лице накара госпожа Евпраксия веднага да я отведе настрани, но след няколко мига сестра Ефросиния възвърна своето самообладание и дойде да вдигне товара, който бе изтървала. Когато видя, че заптиите ги гледат отдалече и се смеят, тя вдигна своя товар и с изправен кръст тръгна към телата, които чакаха с последни усилия своето погребение.

Госпожа Евпраксия повдигна своите конски дисаги и погледна разтреперания до плач старец, който стоеше, като че ли ей сега се готвеше да падне в несвяст, и каза:

— Дядо попе, те са умрели с радост за своята родина! Не плачи! Нека се радваме, че те са били храбри! Нека се радваме, че нашите братя са загинали като герои!

Старецът изправи слабия си гръб и като се прекръсти, за да повика на помощ една много по-голяма сила в това трудно дело, което му предстоеше да извърши, разгърна вехтия си патрахил и го провря с разтреперана ръка през беловласата си глава, която слабо се тресеше.

— Защо, защо — каза той с угаснал и разтреперан глас — те са извършили това ужасно нещо?… Толкова млади!… Виж!… Някои почти деца!…

— Защото не са могли да търпят ярема на врата си! — рязко отговори Евпраксия. — Защото техният дух е бил горд, независим и никоя сила, никое оръжие не е могло да ги възпре от въстание!

Старият свещеник преклони глава пред тази страшна жена и тръгна като сянка подир нея.

Стиснала побелели устни, в това време сестра Ефросиния отмерваше за всяко голо тяло по няколко лакти бяло платно, цепеше го от общия топ, който носеше в торбата си, и го оставяше до трупа. По този начин тя стигна до един труп с претрошена от куршуми ръка, на която още личаха нарисувани букви X. Д. Слив. Тя извика госпожа Евпраксия и й посочи обезглавеното тяло.

— Хаджи Димитър! — каза игуменията, като остави дисагите си при него и почувства, че се разтриса. Тя хвана разпокъсаната, вече вкочанена ръка и прошепна:

— Колко си била здрава!…

Сестра Ефросиния вече миеше и обвиваше с бяло платно телата на Хаджи-Димитровите четници. Госпожа Евпраксия стана и се присъедини към нейната работа.

От всички юнаци само един, Никола Иванов, случайно бе останал с глава. Той изглеждаше около двадесетгодишен, с русо, младежко лице. Евпраксия изми неговото лице старателно и го остави вън от платното, за да може след опелото на мъртвите да се простят с тях, като целунат това едничко оцеляло лице.

Додето те извършваха с бързина и самообладание своята страшна работа, старият поп Иван събра душа и се приготви за опелото.

Какво щеше да свърши той тука, ако тези две героични жени не бяха дошли с него? А ето че и чисто измитите и обвити в бяло платно тела не изглеждаха вече тъй страшни. Той дори се осмели да се приближи до Евпраксия, която беше запретнала ръкавите на расото си над един труп, и я попита не може ли да й помогне.

— Ние привършваме, а твоята работа ще почне сега! — отвърна му тя.

Дори и младежите от село Хасът, които с последни сили чакаха да заринат мъртвите тела в изкопаните гробове и да побягнат към село, се окуражиха и приближиха двете жени. Заптиите, които се държаха надалеч, учудено гледаха каквото се вършеше на поляната, а някои споменаха, че такива грижи за телата на разбойниците не са били разрешавани от каймакамина, но други се изказаха, че по-добре би било да не пречат на тази работа. „Час по-скоро да се махаме!“ — казаха те.

Момците от село Хасът помогнаха на двете жени да пренесат здраво увитите в бяло платно тела до отворените дупки на гробовете.

Опелото започна. Отец Иван направи широк кръст на гърдите си и като се поклони на умрелите, отвори разтрепераните си устни.

Тук, в тази бузлуджанска пустиня, неговият глас изглеждаше не вече немощен, а силен и то на едно място, където само преди два дена са гърмели пет часа хиляди пушки. Хиляди пушки върху тези малцина, които лежаха увити в белите платна пред отворените гробове.

Отец Иван пееше, а Евпраксия и Ефросиния тихо пригласяха. Момците от село Хасът бяха свалили калпаците си и слушаха молитвата със зачервени очи.

Накрая поп Иван измоли прошка от Господа за греховете на неговите раби, паднали с оръжие в ръка, и запя „Вечная памят!“.

— Додето свят светува, амин! — прибави Евпраксия. Един подир други присъстващите на опелото се изредиха да целуват по челото четника Никола Иванов. Така те си взимаха сбогом с всички негови другари.

Момците от село Хасът спуснаха телата в черните дупки и ги зариха със земя. „От пръст си дошъл и на пръст ще станеш!…“

Госпожа Евпраксия се огледа за някой голям камък и го отъркули при гроба на Хаджи Димитра.

— Да се знае! — каза тя. — Додето има хора в тая земя, който и да чуе колко храбро се е бил той за свободата на своя народ, ще дойде тука и ще пита къде лежат неговите кости.

Може би всяка година на днешния ден Илинден тук ще идват много хора. Защото това място ще стане светилище за българския народ.