Яна Язова
Левски (36)

8. Сражението

Скочили върху врата на своя неприятел, можеха ли вече войводите и знаменосецът да се надяват, че отсега нататъка ги чака нещо добро?

Техните дири бяха открити и техният път заграден.

— Нагоре към върха! — заповяда Панайот войвода. — Отсега нататъка можем да се движим само по билото на планината, с посока към границата!

Хайдутите нарамиха своите припаси и с оръжие в ръка поеха нагоре към върха, като отделиха от четата съгледвачи, които да вървят напред и оглеждат пътя, други встрани, които вардеха, щото четата да не бъде изненадана и ударена в центъра, и трети, които се движеха на достатъчно разстояние зад своите другари, за да попречат на едно нападение в тила. Всички вървяха мълчаливо, като се пазеха да стъпват върху съчки и клони, които можеха да ги издадат със своето пращение.

Панайот войвода се наведе до самото ухо на Филип Тотю:

— На малката пътека между Етрополе и Арабаконак едно време имаше мандра.

— Виждал съм я — отвърна Филип Тотю. — Около нея има добри скалисти зъбери, а когато минах, имаше от години натрупани цели грамади сечени дървета.

— Има и малко поточе, и едно дълбоко деренце зад мандрата — подхвана Панайот войвода, — и мястото е добре завардено… Ако ударим един добър ход, ще стигнем там на обед. Ти какво ще речеш?

— Ще бъде добре да си починем на мандрата — отвърна Филип Тотю. — Може и кучетата там да ни оставят на мира. Куче от висока скала не лае.

— Но около мандрата лае — усмихна се Панайот.

Двамата войводи вървяха с групата на центъра. Знаменосецът, който носеше знамето, вървеше сам и пред всички.

Двама от момците притичаха напред да съобщят на предните постове да се отправят към арабаконашката пътека, която води за Етрополе. Войводите минаха напред да показват пътя.

От високите завои и хребети се виждаха дълбоките зелени долини на тяхната мила родина, изпъстрени с градове и села, на които те не можеха да се порадват, защото не можеха да излязат и да ги погледат от неприкрито място, а трябваше да се движат само зад камъни, скали и зашумели дървета. Дошли да умрат за своите поробени братя, те не можеха да хвърлят поглед върху тях дори и отдалече.

„Такава, каквато е… има ли смисъл нашата жертва? — мислеше Васил Левски, като носеше знамето. — Само там… долу сред тях… трябва да се започне работа.“

Той чувстваше, че породените от дълго време мисли, които цъфнаха тук и там по хайдушкия му път, започнаха да зреят в главата му.

„Аз трябва да изпълня своя дълг докрай“ — казваше си той, като носеше знамето и предвождаше четата, която бе следвана по петите от силна потеря. — „Аз трябва да изляза с четата в Сърбия, но ако е рекъл Бог да оставя другарите си на безопасно място, сам ще се върна в Българско, ще тръгна от град на град и от село на село, ще влазям във всяка къща и всяка колиба и ще уча българите на бунт. Ще ги събера, ще ги организирам, ще ги поведа! Без организация въстание не може да има!…“

Той беше отишъл далеч, много далеч в мислите си, от своите другари, когато обедното слънце препече косо главите им, а първите наблюдатели притичаха към войводите и съобщиха, че мандрата, към която се движат, се вижда от близките дървета. Войводите се разделиха на две страни и огледаха с телескопите си местността, както и самата мандра, която изглеждаше изоставена. Вратите й бяха затворени и подпрени. Жива душа не се мяркаше наоколо.

Запустението на мандрата учуди Панайота, защото от много години тя работеше добре. Тайно подозрение обхвана душата му. Вярно е, че мястото беше високо и Филип Тотю право казваше, че „куче от висока скала не лае“, но зад залостените врати на запустялата мандра можеха да вардят много кучета, които да ги чакат мълчаливо и с подвити опашки.

Той заповяда момците да залегнат зад ближните скали, а други да залегнат зад горските дървета, откъдето можеха да наблюдават цялата мандра. Зад нея зееше познатото нему, обрасло в шубраци дере, в което шумеше невидимият балкански поток.

Петима се отделиха от четата, с пушки в ръка прибягаха до залостените врати на мандрата и залегнаха край плета. Напрегната тишина царуваше вътре и вън. Изведнъж това, което Панайот войвода чакаше, се сбъдна. Залп от куршуми се изсипа върху клекналите при оградата момци, които скочиха и не удариха на бяг, да се приберат при своите другари, а едни залегнаха в близкия трап, други се скриха зад купчина камъни и откриха стрелба срещу затворената мандра. Нещо тъмно, което бе покривало досега малкия четвъртит прозорец, се смъкна и падна. Тогава момците видяха, че задната стена на мандрата е съборена откъм дерето и предните три стени служат за прикритие на някоя потеря. Изведнъж дупките на плетените стени се изпълниха с дула, които откриха смъртоносен огън срещу тях.

Войводите, които също така добре разбраха къде се крие неприятелят, се посъветваха и заеха позиции в техния гръб. Един дружен залп, последван от честа стрелба, принуди врага да напусне своята изкусно маскирана позиция и да се скрие в обраслото с шубраци дере. Първоначалният му план да примами бунтовниците до изоставената мандра и лесно да ги избие пропадна. Сам той се намери в много неизгодно положение, защото трябваше да дири бързо ново прикритие между храстите в малкото дере, додето бунтовниците бяха заели удобни позиции зад храсти и дървета по височините.

Петимата момци бързо се отърваха от куршумите, които пукаха навред край техните слаби прикрития, зад които бяха залегнали пред мандрата. Дулата на неприятелските пушки се изтеглиха от дупките на плета и те светнаха, когато тия, които бяха затворени в мандрата, я напуснаха през съборената стена и се скриха в дерето. Оттам те не можеха да стрелят вече срещу тях, а обърнаха огъня си към височината, откъдето стреляха техните другари. Петимата прилазиха до близката височина. Два-три куршума изпукаха около тях, но не им попречиха да се присъединят към момчетата, които гърмяха от високите скали в дерето.

Слънцето се наклони към хоризонта, сенките започнаха да се удължават, като протягаха рошавите си снаги все повече и повече, а гърмежите и от двете страни не преставаха. Никаква птица, нито звяр не бе останал в цялата околност. Само човеците бяха останали да се бият до своето изтребление. От едната страна гърмяха господарите, от друга — разбунтуваните роби.

Напразно притиснатите в буренясалото дере се мъчеха да направят излаз на няколко места. Мигом те биваха поваляни от куршуми, които с удивителна точност удряха иззад високите камъни. Другарите им трябваше да смъкнат техните трупове отново в дълбочината на дерето, на тази закипяла от огън земна гънка.

— Това са редовни войници — каза Филип Тотю. — Една потеря башибозуци отдавна би се разпръснала.

— Откъде ще излезе? — запита Васил Левски, който беше залегнал край него.

— Има само един изход — обади се Панайот войвода, — да се качат отново до мандрата и който оцелее под нашите куршуми, да премине пътя до онези камъни отсреща и като се изравни с нас, да се помъчи да ни заобиколи. В края на краищата, ако са добри войници, те ще видят, че това е за тях едничкият възможен излаз, и ще го предприемат, затуй дръжте очите си добре отворени в мандрата!

Не се мина много време и една човешка сянка се хвърли върху съборената стена, покрита от вечерната сянка на съседния връх. Тази сянка сигурно щеше да сполучи да се прикрие зад оцелелите стени, ако окото и пушката на Панайот войвода не дебнеха нейното появяване на това място. Един куршум повали беглеца.

Рояк войници с викове „Аллах!…“ се хвърлиха върху него и след като оставиха мнозина да паднат повалени от куршуми върху трупа му, изхвърлиха вратите на мандрата и се разпиляха надолу по баира, като оставиха по тесния път още няколко трупа.

Гърмежите престанаха и бунтовниците от всички страни слязоха в дерето. Когато го прегледаха по цялото продължение на планинския поток, момците откриха много трупове в него, които ледената вода миеше грижливо от кръвта. Панайот войвода заповяда да се приберат труповете — и тези, които лежаха в мандрата, и вън по пътя на бягството, което спаси останалите неприятели.

Сам той изказа желание да види своята жертва, а именно първия, който се хвърли към разрушената стена и посочи пътя на вражеските войници към едничкия възможен излаз.

Когато прегледа неговите документи, войводата узна, че това е един софийски капитан, излязъл с войници, обучени за планински бой. Той носеше заповед да унищожи неговата чета.

Нощта се спусна над полесражението. Не можеше да се мисли вече за нощуване при труповете на избития неприятел.

Войводите дадоха знак и Дякона вдигна лъвското знаме. Четата тихо тръгна по билото на Балкана. Тя налучкваше по далечните звезди в тъмната нощ пътя, който щеше да я изведе вън от родината.