Яна Язова
Левски (32)

4. На поход след боя

— Дяконе — обърна се Панайот войвода, като преметна пушка на гърба си, — твоят куршум винаги на месо удря!…

Момчетата, които чуха тази несравнима скъперническа похвала на своя войвода, който винаги скъпернически наблюдаваше техните подвизи, обърнаха ревниви очи към Дякона, който запасваше оръжия в дълбокия си пояс.

— Хайдутинът е сиромах човек — отвърна той, — който може да се надява на успех само ако е точен в стрелбата.

— Чуйте нашия знаменосец и се поучете от думите му! — викна войводата на своите „момчета“, някои от които бяха още голобради, но други клатеха вече побелели бради на гърдите си. — Той не е само точен в стрелбата, но в боя е пъргав и решителен като лъв. Ако не сте били уплашени от дружния залп, вие трябваше да видите какъв майсторски скок направи той през онова дере пред очите на офицера, как го заблуди с този скок и с един куршум го простря в дерето!

Тихо бърборене от всички страни даде да се разбере, че те са забелязали навреме и правилно оценили този съдбоносен за офицера скок.

— Това беше един истински лъвски скок — обадиха се някои, — и ние видяхме как офицерът се скова от изненада, защото сигурно до днеска не бе виждал човек да лети, а камо ли хайдутин с пушка в ръце и захапан нож в уста. В същия миг куршумът го простря на земята, а нашите го направиха на решето. Неговите „овчари“ едва свариха да го вдигнат на ръце и да побягнат с него, като всеки един получи по един куршум в гърба или ногата… Ех, че славно бягство беше!…

— Виждате ли от страх колко глупаво постъпиха те? — запита Панайот войвода. Той използваше всеки случай, за да даде пример и да поучи „момчетата“. — Като се видяха без водач, те веднага загубиха и ума, и дума, когато трябваше да клекнат зад някое прикритие и да открият стрелба срещу противника, за да прекратят неговия огън, да го смутят и ако могат, да го прогонят или победят. И най-нищожното прикритие в такъв случай е по-добро от бягство пред лицето на врага, защото в това време само едно е сигурно, че ще получиш куршум в гърба. Затуй аз ви напомням пак, че когато сте на стража и вардите четата, ако бъдете ненадейно нападнати, не бива да обърнете гръб и да тичате да ни вдигнете накрак, а трябва да залегнете зад първото прикритие и да откриете стрелба върху неприятеля и той, колкото и да е решителен, ще се повъзпре, додето нашата втора стража ви дойде на помощ! През това време момците, и да са заспали, ще се разбудят и ще се притекат на помощ да разбият неприятеля, защото колкото и да е силен, той напада отвън, а ние винаги се установяваме на изгодно за защита място.

Сега пригответе се за път! Направление: през боаза към Троянската река! По пътя да не смеете да говорите! Дядо Желю и Христо Йорданов от Елена, вървете напред да прегледате пътя!… Знаменосецът ще върви по средата заедно с четата! Бойко и Стефан от Копривщица, останете зад нас! Вие ще ни последвате от разстояние един хвърлей с пушка!…

Васил Левски разви скъпоценното знаме от пояса си и го прикова на пръта, който един момък носеше завързан за раницата си. В това време дядо Желю и Христо Йорданов от Елена вдигнаха раници и отминаха напред. Преди да изчезнат в гората, те обърнаха пушките си с цевта надолу за да не бляскат на звездите, и ги прихванаха с ръка, за да не дрънкат при вървенето.

Дякона сгъна връхното си палто в раницата и като облече хайдушката си дреха с гърди, цели обшити в гайтани, вдигна лъвското знаме и тръгна по техните следи да навлезе в гората. След него пое път войводата, а подир него „момците“ освен Бойко и Стефан от Копривщица, които с пушка в ръка останаха при своите раници, като гледаха назад към извора.

Преди да навлязат в гората, техните другари обърнаха пушките си и ги прихванаха в ръка. Когато изчезнаха от очите им тъй, сякаш жив човек нямаше в гората, двамата копривщенци обърнаха пушките си, хванаха ги в ръце, наместиха раниците си и тръгнаха по същия път, като се обръщаха често пъти назад и оглеждаха изминатото място.

Когато дядо Желю и Христо Йорданов от Елена стигнаха края на гората и съгледаха коритото на Троянската река, те спряха и дочакаха своите другари. Вечерта сякаш правеше реката по-гръмлива и студена. Мостчето от две обелени стъбла, напречно поставени на двата бряга, едва се виждаше.

— Десет души да минат мостчето, останалите оттеглете се зад дърветата и готови за отбрана! — изкомандва Панайот войвода.

Първите десет поеха пушки и тръгнаха към мостчето, додето другарите им се оттеглиха зад дърветата и насочиха оръжията си към същото място, за да възпрат всяко нападение из засада.

Когато първите десетина преминаха благополучно на отсрещния бряг, те веднага заеха удобна позиция зад близките камъни и направиха това, което правеха техните другари насреща — насочиха пушките си към мостчето и следяха то да не бъде нападнато от някой враг из засада.

Тогава втората десетица излезе из гората и премина по мостчето над студената река, додето цялата чета се прехвърли на отсрещния бряг и пое тихо по една пътека между камъни и храсти към ближната височина.

Утрото ги намери от другата страна на гористия връх, в чието подножие се простираше равно, зелено поле. Безмълвната дружина се установи за еднодневна почивка в един прикрит хребет на края на гората, от който поставените веднага стражи можеха удобно да наблюдават всички пътища и пътеки, които кръстосваха полето.

— Войводо, жадни сме! — тихо се обадиха няколко гласа.

Войводата беше длъжен да познава пътя, по който се движи четата, добре да размерва времето си, за да не бъде изненадана четата по време на пътуване на неизгодно за бой място. Определеният за почивка стан трябваше да бъде сгоден за отбрана с камъни, гора, но туй, което хайдушкият лагер най-вече трябваше да има, бе водата. И сега момците предполагаха, че наблизо ромони някой горски извор, който можеше да утоли тяхната жажда.

Обаче първата грижа на войводата бе охраната на лагера.

— И вашият ред ще дойде! — каза той, като ги отмина, и повика тихо по име момците, които бяха днес на реда си да бъдат външни стражи. Когато те се събраха с оръжие в ръка при него, той ги изведе вън от мястото на лагера и постави зад храсти и камъни, за да гледат отвисоко и надалеко по всички посоки, от които можеше да се зададе неприятелят.

— Да не смеете да си отмахнете погледа от мястото, което ви соча! — каза им той. — Да не си занимавате ума с нищо друго! Да не смеете през това време да си гледате оръжието или да го чистите! Да не се подавате вън от прикритието, защото не знаете през това време дали вашият враг не ви наблюдава отнякъде с далекоглед и като ви види, да скрои план къде да ви пресрещне и удари ненадейно! С едно зазяпване един външен страж може да донесе на себе си и на другарите си страшна гибел! Помнете, че наказанието за външната стража е смърт!

След това войводата нареди близката стража, която трябваше да следи да не се промъкне някой незабелязано през гората или прикритите с храсти дървета, че изневиделица да нападне момчетата. Като свърши и с тяхното настаняване, той извика тези момчета, които бяха определени за днешния ден да преглеждат стражите, щото някой да не заспи на поста си, както и да се грижат за тяхната смяна.

Като се върна при дружината, Панайот войвода огледа мястото, на което беше спрял на почивка. То беше защитено от три страни с високи урвести брегове, залесени с шапки от зелена гора.

— Ние сме уязвими само от това затулено дере на запад — каза той, — затуй по него ще варди тройна стража. Може да се разположите на почивка и да подкрепите силите си с някой залък. Помнете, че храната в раниците трябва да стигне за три дни! Които искаха да пият вода, да тръгнат след мен! Помнете, че изворът е в едничкото уязвимо за нас място — дерето! Искам внимание и бдителност!…

Когато съгледаха бистрите струи, които тихо клокочеха под един буен храсталак, момците дружно се хвърлиха напред, но една строга заповед на войводата ги върна към гората.

— Само двама по двама ще слизат до извора! — изкомандва той. — Другите назад в гората и пушки, готови за стрелба!…

Уморените и жадни мъже нетърпеливо застанаха зад големите дървета, додето първите двама щастливци смучеха вече вода от хладния извор. Като се напиха до насита и напълниха с вода леките си походни съдове, те бързо се оттеглиха и заеха позиция зад близките дървета, за да бъдат сменени от следущите двама.

Когато се завърнаха в лагера, един предрезнял глас, който приличаше да е на стар мъж, запита:

— Можем ли да пушим тютюн, войводо?

— Тука може да се пуши по малко — съгласи се войводата.

Всички условия този ден предвещаваха една приятна почивка.

Изглежда, това беше предварителна награда за уморените хайдути, които изкупваха своя тежък и застрашен живот с такива мигновени удоволствия.