Яна Язова
Левски (217)

3. Какво дължим на едно бесило

Денят бе 6 февруарий на тази 1873 година, паметна по своите жертви, паметна по своята мъка, година на утвърждение на робството и мрака, в която обаче едно унизително за човека оръдие — бесилото — послужи за утвърждение на човешките правдини и на свободата.

Това бе същото онова бесило, което Димитър Общи преди по-малко от месец време с ужас бе съгледал да се чернее в мрачната януарска утрина накрай града. То се намираше на празното място при крепостния ров, току пред лицето на последните къщи, издигнало наравно с техния покрив своите две чамови подпори, тъй че труповете на обесените се люлееха по няколко дни наред пред техните прозорци. По-нататък се чернееше карето на казармата, а зад него — обширното поле на говеждия пазар.

Празното място около бесилото, този ден 6 февруари, бе изпълнено с неспокойни турци. В тълпата личаха цигани, но можеха да се забележат добре и турски сановници, дошли направо от конака. Пред тях се мъдреше мютесарифът, който не слушаше какво се говори и бъбри около него, а с вдигната глава гледаше към казармата. Цялата войска, която квартируваше в тази казарма, бе изведена навън и построена в пълно бойно снаряжение отстрани на крепостния ров.

Тук-таме из страничните улички на това лобно място се виждаше още нещо — да се щуркат някакви смаяни получовеци, полупризраци, с облекло на раи, с лица, посивели от безнадеждност, с очи, които бързо се зиркаха към бесилото, със сърца, които бързо туптяха в свитите им гърди, с безмълвие, което горко плачеше под тяхната погубена и смазана външност.

Тези призраци се одързостяваха очевидно да се мернат тук-таме из съседните улички поради сивината на деня, с която се сливаха. Не можеше да се каже кой е час на деня, утро ли е, или вечер. Те не можеха да кажат още нещо, силен ли е студът или не, защото зимата бе в душите им. Мраз бе диханието им.

Тези призраци, всеки ще се сети, това бяха войниците на Дякон Левски. Последните… т.е. останалото от тайната и велика войска на надеждата. Но тези окаяни получовеци, тези призраци, бяха истинските и най-опасни врагове на въоръжените войници, построени върху насипа. Тези бяха най-страшните свидетели на катастрофата.

Из безнадеждието на тия смазани същества, които се щурваха в мъглата на този ден около бесилото на Дякон Левски, се роди впоследствие онзи поразителен кураж, който потресе света.

Защото едно бесило като това е ужас, но и кураж, отчаянието е сила, нападението е величие, безсилието е армия, която има за оръжие духове, и това е най-страшното оръжие на света.