Яна Язова
Левски (214)

8. Прощаване с водача

— Ти не си ни разказал още — каза Али Саиб паша, като стана и се изправи лице срещу лице с Апостола, — че като си идвал толкова пъти от Букурещ, си ходил из селата тук от твърде дълго време и си организовал комитети, че на присъстващите на събранието ти си чел инструкциите и си подбуждал към тая работа всички. Че за покупки на оръжие и припаси ти си събрал твърде много пари. Че бидейки над Големия и Ловчанския комитет, ти си си служил с името Аслан Дервишоолу и по този начин си водил твърде голяма преписка както с Букурещкия, така и с намиращите се на други места комитети. Разкажи едно по едно подробно как ставаха тия работи!

— Каквото и да се съобщаваше на комитетите, идваше от Букурещкия главен комитет и аз го съобщавах на тукашните комитети. Много пъти съобщавах съвсем точно нещата, които трябваше да се съобщят, а ако някога се явяваше нужда да се допълни нещо, аз сам го допълвах. Това съобщавах с подписа си.

Моето обикаляне по градове и села не беше, за да подбуждам народа да влезе в комитета, а да проверявам как вървят и как се пазят комитетските работи и не се ли издават. Обикалянето ми тук беше наблюдение и проверка. Ако в обикаляните градове и други места забележех някакви порядки, носещи вреди за комитетската работа, аз пишех на Букурещкия комитет и оттам идеше заповед да разследвам тия случки. Централният ловчански комитет проучваше положението и пишеше на Букурещкия комитет. Ако и между членовете на Букурещкия комитет се появеше някоя грешка, аз пишех и на тях нужните предупреждения. Желаеше се всичко да излиза от една уста, защото аз бях организаторът.

Събраните от селата пари се изпращаха в определения от тия села център. Тоя пък център ги провождаше на Букурещкия комитет било в мое присъствие или не. Когато се отбивах в комитетите, които събираха пари, аз давах според нашия ред необходимите наставления. Когато отивах в Централния комитет, даваха ми сведения за числото и мястото на изпратените на отсрещния комитет пари в мое отсъствие.

— Защо събирахте тия пари?

— Събираните пари не бяха за оръжие, защото не беше ясно още какво ще става. Парите се събираха само за разноски.

— Все пак купено е било оръжие, как стана това?

— Тия оръжия са били купени може би от панаирите, ако ги беше купил комитетът, аз щях да зная.

— Ние имаме разписки за получени пари срещу револверите, раздадени от Ловеч по селата. Как си издавал тия разписки, щом не си знаел?

— Ловчанският комитет не ми казваше, че събира пари за оръжие, казваха ми само, че са изпратени толкова и толкова пари, и аз за това издавах разписки.

— Как си пишехте с тия комитети?

— Комитетът имаше във всяко село за село и от град за град куриери, кореспондираше се чрез тях.

— Ти не виждаше ли и не познаваше ли комитетските хора?

— Според изискванията на устава не ми беше работа да ги познавам.

— Сега ли не искаш да ги познаваш, като вадиш за пример устава, или и преди не ги познаваше?

— Не ги познавам, и тогава не ги познавах.

— И куриерите ли не познаваше?

— Те бяха техни хора, и тях не познавам.

Али Саиб паша скочи и подаде знак. Залата по неговия знак се изпълни с множество хора, които влачеха вериги на краката си. Това бяха пленените войници от войската на Дякона. Те се изправиха с печални, посивели лица пред него, погледнаха го един по един с погледи, които се сбогуваха, и погледи, които искаха прошка.

Очите на Апостола спокойно изгледаха комитетския куриер от село Извор Дидьо Пеев, тетевенските първенци хаджи Станьо и Петко Милев, тетевенците Марко Йончев, Станчо и Станьо Хаджииванови и учителя Иван Фурнаджиев, учителя Васил Бошаранов от Голям Извор, поп Георги от Джурово и учителя Илия Костов от Видраре.

Тяхната тук неожидана среща пред съда беше среща на стадото с пастира, на войника с вожда. За вожда тя трябваше да бъде смърт, за неговите войници — избавление.

За да го спаси, пастирът трябваше да се отрече от своето стадо.

— Ее, какво ще речеш сега? — запита Али Саиб паша.

— Не е чудно, те да ме познават — отговори Дякона. — Но аз не ги познавам!