Яна Язова
Левски (180)

5. Бягство през чужда земя

Сред Гложене Васил Йонков имаше хан, посещаван от много тетевенци. Когато видя в къщата му да влиза една възрастна жена от града, облечена в черни дрехи и черна кърпа на главата, той си помисли, коя ли ще е тази от Тетевен, която той не познаваше? Когато обаче се вгледа по-внимателно в безцветните и мрачни очи на жената, които се бяха впили в неговите с един твърде познат поглед, той побледня от уплаха и с разтреперани нозе се приближи до опасната гостенка. Кръчмата бе препълнена с посетители. Едно заптие пиеше ракия на тезгяха. То не приемаше да седне на маса, да се смеси и приравни с раите.

— Имаш ли една стая да ми дадеш да пренощувам? — тихо го запита жената.

— Всичките ми стаи са заети — с разтреперан глас отвърна Васил, — но излез да видим, има един оцетар, който е решил да си тръгне тази вечер.

Когато излязоха навън, ханджията бързо го заведе в яхъра и като се хвана за глава, отчаяно извика:

— Апостоле, какво правиш тук?… Нашите момчета са вече хванати и откарани в Тетевен! Тебе те дирят под дърво и камък!

— Преоблечи ме и да си вървя! — уморено отговори Димитър Общи. Гложенският ханджия му бе чужд човек, каквито му бяха и тетевенци. Той бе един неприятен и опасен гост в неговия хан.

Васил Йонков с изобретателността на човек, който се дави, веднага реши да го преоблече като оцетаря, за когото се знаеше вече в кръчмата, че се готви тази вечер да напусне Гложене. За този оцетар бе чуло вече и заптието и нямаше да му поиска нужните документи.

Като оцетар Димитър Общи натовари на един кон два чувала орехи, едно празно буре и пое без почивка пътя към Плевен.

— Ще ми поръчаш ли да кажа нещо на нашите хора в Гложене? — запита го на тръгване ханджията. Той се чувстваше все пак неловко, че е гледал час по-скоро да отпрати апостола от своя дом.

Димитър Общи се усмихна горчиво и му махна от портата с ръка:

— Засега сбогом!

И той бързо пое пътя, като се изгуби в тъмнината. Какво можеше да кажа той повече на хората от Гложене? Неговата цел бе да се измъкне по-скоро от тия чужди места и да отиде на свобода във Влашко. Неговата работа тука бе свършена. Той никога повече нямаше да се върне!

От място на място и от село на село, към края на месец октомври през нощта Димитър Общи пристигна в село Чериково, което се намираше в околността на Луковит. В това село той нямаше познати и надали някой бе чувал нещо за него.

Когато влезе в чериковския хан, само няколко селяни пияници бяха останали да си допиват на една маса червеното вино. Ханджията взе тескерето му и го прегледа най-внимателно, но му го върна, като му каза, че всички стаи в хана са вече заети.

— Поне едно местенце в обора, колкото да пренощувам, защото съм много уморен! — помоли се Димитър Общи.

Да можеше този глупав ханджия да знае колко много злато носи той в своя кемер, веднага щеше да опразни хана, за да се разположи той и добре да си почине в него, но глупакът мислеше, че такъв опрашен и окаян оцетар не може да има друго богатство освен дръгливия си кон и двата чувала орехи на гърба му. Чериковският ханджия бе глупак, но и добър човек.

— В обора можеш да преспиш — съгласи се той, — но утре рано трябва да си заминеш, защото заптии от Луковит няколко пъти претърсваха нашето село и ако дойдат да те намерят в моя обор, голямо нещастие ще ми навлечеш.

Димитър Общи се съгласи да си замине още в тъмни зори и ханджията го заведе в обора. Под треперливата светлина на една малка лоена свещичка той разположи в присъствието на стопанина своите два чувала орехи на едно сухо местенце и като легна върху тях, каза с дълбока въздишка, че не желае нещо по-добро от това! Ханджията му пожела лека нощ, духна свещичката, излезе и затвори вратата на обора.

Като всеки преуморен пътник Димитър Общи веднага биде обхванат от дълбок сън. Това не бе заспиване, а потъване в бездна. Гъсти мракове се бореха в нея и го мотаеха в своите страшни вихрушки. Той застена, мяташе се от време на време върху чувалите с орехи, но продължаваше да спи дълбоко и непринудено. Той не можеше да чуе нито човешки гласове, нито дрънкане на оръжие.

Когато две здрави ръце го разтърсиха за раменете, изправиха и тръснаха да седне върху чувалите с орехи, той отвори очи изумен, заслепен от силната светлина на фенери и факли, която блестеше в очите му и правеше обора да свети като ден. Китките на ръцете му бяха свързани в окови. Пред него стоеше и го гледаше висок турчин, който носеше по себе си отличителните знаци на полицейски началник. Зад него стояха всичките му заптии с насочени пушки в ръце и също така съсредоточено го гледаха. Откъде бяха дошли те? Дали бяха местните заптии от Луковит, или го бяха преследвали още от Тетевен?… Все едно!… Димитър Общи се видя хванат в този обор в Чериково като мишка в капан. Но този скитник се усмихна. Той бе успял да си поспи и сега си бе възвърнал силите. Мисълта, че бе избягвал досега при толкова гонения по чужди страни, а сега бе хванат в мръсния обор на чериковския хан, му се видя забавна. Всъщност Чериково за него бе чужда земя, каквито са били Италия, Крит, Белград и Тетевен. А ето оттам излезе, а тука биде заловен! Кой може да каже къде свършва неговият път?… Той се изправи на крака и се обърна.

— Да вървим! — каза полицейският началник, който не можеше да обуздае своята радост.

— Добре, да вървим! — каза Димитър Общи, като се усмихна отново и неговата усмивка бе страшна.

Когато излезе от обора, той видя чериковския ханджия с вързани ръце и нозе да седи в една кола, запретната пред хана. Той не познаваше тогова човека, тази нощ го бе видял за първи път, но нямаше какво да разправя това на заптиите. Тръсна глава и остави техните ръце да го качат в колата.

Той се настани върху сламата до свързания и онемял от нещастие ханджия и обърна лицето си настрана.