Яна Язова
Левски (175)

5. Рождението на Каина

Този ден поп Кръстю се запита още и това:

— Ако аз се боя да издигна глас срещу присъдите на Дякона и се чувствам застрашен, то колко застрашен трябва да е моят духовен брат дякон Паисий, който се обвинява в предателство?

Защо Апостола каза, че ако Димитър Общи беше учен, той не може да потъпче спрямо него Закона?… Беше ли дякон Паисий повече застрашен, защото минава за учен?… Какво означаваха тези думи?

Гласовете на съмнението продължаваха да питат в него през следващия ден и на другия след него, като не му даваха покой. Тъй хорът в трагедията на арговския цар е питал: „Защо тъй неотмахно само току облитат плахото му сърце зли прокоби?… Кудя ги, пъдя ги, но отнийде не иде твърдата вяра, да кацне върху моята мисъл…“

Поп Кръстю се почувства несигурен. Сърцето му се поболя. Отровна мъка се впи като змийска уста в него. Той почувства остра болка на едно постоянно място. Тази болка стана за него не само постоянна, но и съдбоносна… „Дано само този от моите страхове да е от тия, които не се сбъдват! — повтаряше той. — Всички говорят вече, Апостола решава работите сам. Но той не може да издаде присъда срещу дякона Паисия против моята воля!… Без да ме уведоми, той не може да извърши този акт! Аз съм председател на комитета!… Без мое съгласие той не може да направи това!“

Минаха няколко дни. Постоянно зает с тия мисли и страхове, поп Кръстю крачеше към скривалището на Дякона в дома на Величка Хашнова, на севлиевския път, когато Николчо Бакърджийчето го настигна с вестник в ръка.

— Бързам да отнеса този вестник на Апостола — каза той. — В него се пише, че дякон Паисий е бил застрелян през нощта с два куршума в гърба сред град Орхание.

Поп Кръстю остана като гръмнат. Сякаш тия два куршума, изстреляни в гърба на дякона Паисия сред град Орхание, бяха улучили него.

— На мястото на убийството веднага пристигнал каймакаминът — побърза да го осведоми по-нататък Николко Бакърджийчето, който изтълкува неговия жест като силна изненада. — И запитал ранения, който лежал на земята: „Дякон ефенди, на кого имаш съмнение?“

Пребледнял и с развалено лице, без да каже дума, поп Кръстю дръпна вестника от ръката му и впи очи във фаталните редове.

„Раненият отговорил: «Имам съмнение у един човек в Скравена, един във Врачеш и в учителя на Голям извор.»“

Сред два часа той издъхнал, без дори да помисли, че този не бил учителят от Голям извор, а Големия даскал, когото напразно бе дирил из цяло Орхание и разпитвал по всички посоки. И че той цяла нощ бе вървял подир него. Тези два куршума в неговия гръб бяха онези „хилядо хиляди“, внесени за народната революция, която той напразно се бе старал да осуети.

С ледена ръка поп Кръстю върна вестника на Бакърджийчето.

— Иди, носи го! — каза той почти без глас. — И аз ще дойда там!…

Но знаеше, че няма да иде. Че неговите стъпки никога повече няма да прокънтят към дома на Величка Хашнова на севлиевския път.

Никой не видя оная мрачна решителност в неговия поглед. Никой не се уплаши от нея, никой не видя очите му, не чу неговите думи.

По-късно, когато неговият образ^[1] стана застрашителен и фатален за цял народ, всички обърнаха очи да го дирят, питаха и разпитваха за него, но той бе изчезнал в непрогледен мрак.