Яна Язова
Левски (105)

13. Неуловимият

Ако двата града Карлово и Калофер в южните склонове на Балкана се смятаха за непримирими съперници заради своите розови градини, то и името на малкия градец Сопот не блестеше по-малко в друга една гънка на Балкана. Трети поред след своите двама по-големи братя, той произвеждаше много по-малко тъкани, шаяци и гайтани от тях, но неговите тъкани, шаяци и гайтани по качество и бои не отстъпваха по нищо на карловските и калоферските. Неговите розови градини не бяха тъй много като онези прочути гюлове в Калофер и Карлово, но и неговите рози бяха силно ароматична като техните. Затуй и Сопот се радваше на добър поминък и завидно благосъстояние.

През всяко хубаво време на годината сопотските лозя и градини бяха пълни с трудолюбиви работници, които не знаеха отдих.

Един късен следобед в началото на месец юли край града се появи един млад мъж, облечен в добър европейски костюм. Той не беше работник и не влезе в близките лозя и градини. Този млад човек беше чужденец за града и по всяка вероятност очакваше на това място край Сопот да изведат коня му, за да си замине. Така правеха и мнозина сопотненци, които не искаха да се знае, че пътуват с наемни коне.

Работниците от близките градини и лозя нямаше да обърнат повече никакво внимание на чужденеца, ако не забелязаха Шериф чауш да го дебне от съседната малка улица. Чужденецът не подозираше, че е предмет на това ревностно внимание от страна на чауша, и продължаваше бавно да крачи напред и назад край последните къщи на Сопот, сякаш търпеливо чакаше някого на уговорена среща.

Когато се обърна с гръб към къщата, зад която Шериф чауш дебнеше, изведнъж заптието излезе от своята неподвижна стойка и с грозен вик, навярно за да го сплаши, се хвърли върху чужденеца и го сграбчи в ръцете си.

Вместо да се вкамени от изненада, вместо да се уплаши от грозния вик на заптието и да се остави в двете му яки ръце, които го стиснаха за ръкавите, младият непознат мъж за един миг разкопча палтото си и като изви ръцете си със светкавична бързина, нахлузи се от него и побягна в малката уличка. В ръката му блесна револвер, нещо ужасно и недопустимо за един рая. Той изгърмя няколко пъти срещу Шериф чауш, който стискаше в ръце палтото му, и се загуби между ниските къщи с такава бързина, сякаш потъна в земята.

Всички работници от околните лозя и градини се струпаха около заптието, което продължаваше да стиска палтото на чужденеца, да питат кой е той и защо Шериф чауш го преследва.

— Кой е той ли? Башкомита! — извика им в отговор Шериф чауш, като дойде на себе си и хукна към участъка.

— Какъв комита!… Той изглеждаше господин, тъй хубаво облечен!

— Добър господин, с два револвера на кръста! — усмихна се млад сопотненец, който работеше в близката градина.

Чаушът продължаваше да тича към участъка, като стискаше на гърдите си своя скъп трофей. Тозчас цялата сопотска полиция стъпи на крак и се пръсна по всички улички на града. Но и Шериф чауш не му бе съдено подир тази тежка и опасна работа, която свърши, да си отдъхне. Той трябваше отново да вземе на ръце палтото на мръсния комита и да го понесе към Карлово, за да го предаде на карловския мюдюрин.

— Ние не сме властни да решаваме тук сами — каза му заптийския началник. — Ние можем да бастисаме всички християнски къщи и да дирим на всички сопотски улици, но аз не вярвам, че ако този комита е наистина карловец, както казваш, не е побягнал веднага към Карлово и сега вече се крие в бащината си къща.

— И аз мисля, че ние тука напразно ще бастисваме тукашните къщи — отговори волею-неволею Шериф чауш.

Когато излезе пред участъка с чуждото палто в ръка, Шериф чауш погледна как заптиите прииждаха на групи от всички улици на града и се разпиляваха отново по всички посоки. Всички християни се бяха изпокрили по домовете си. В това време пред участъка се луташе само един млад опърпан селянин, който зяпаше простодушно разтревожените заптии, които се насърчаваха с викове и си протягаха ръцете да сочат по всякакви посоки. Едното око на младия селянин беше привързано с кърпа и той очевидно не разбираше какво става пред участъка, защото продължаваше да се върти около заптиите и да пита когото свари:

— Дека седи хекимина бе?

Този простодушник носеше на ръката си жълта лисича кожа и навярно смяташе да я продаде в града, за да заплати лековете на хекимина.

Никое заптие не му обърна внимание да му отговори и той се приближи с лисичата кожа до Шериф чауш.

— Дека седи хекимина бе? — запита отново той.

Шериф чауш, който се беше замислил в най-черно настроение как можа тъй глупаво да изтърве из ръцете си опасния комита и като се ядосваше още повече, че сега ще трябва да носи мръсното му палто до Карлово, изруга невинния болник и го отмина.

Той не видя особения син поглед, който погледна палтото в ръцете му, нито се сети да се обърне, за да види как младият селянин с увързаното око престана да пита за хекимина, а застана с лисичата кожа на ръка да го гледа, додето той се загуби из карловския път.