Тецуо Миура
Зимни блуждаещи огньове

1

Теглената от кон шейна мина през гъстата борова гора в равното и изскочи на брега на езерото. Над спокойната вода се разнесе ясният глас на звънче. Езерото бе заобиколено отвред от заснежените хълмове. Край брега то бе започнало да замръзва и сега изглеждаше двойно по-малко, отколкото през лятото, а мрачното зимно небе се оглеждаше в застиналата му оловносива повърхност.

Коларят, облечен в дълъг елек от кучешка кожа, обърна шейната към пристана, дръпна яростно юздата и извика: „Дий! Дий!“ Снегът под плазовете изскърца остро и шейната се наклони рязко на една страна. Под гюрука се раздаде пронизителен женски писък.

В шейната пътуваха три леко пийнали момчета, две момичета на тяхната възраст и двама непознати — мъж и жена. Не бяха тукашни и бог знае какво търсеха сега през зимата край потъналото в преспи езеро. А преди малко, когато шейната се наклони, изпищя едно от момичетата. То политна към момчето, което седеше до него, и за да го задържи, момчето нарочно го хвана през бюста.

Момчетата и момичетата бяха от младежкото дружество на селцето Хотарубе, което се намираше на отсрещния бряг на езерото. Бяха ходили до града да вземат на заем театрална завеса. Наближаваше Нова година по лунния календар и младежите от селото подготвяха представление. Може би там, в града, се бяха отбили да пийнат при някой познат. Момчетата държаха вързопа със завесата между себе си и без да обръщат внимание на ония двамата, пееха, викаха и си разменяха неприлични шеги. А мъжът и жената седяха притихнали в задния край на шейната.

Вече два часа, откакто пътуваха, а почти не си бяха разменили дума. Мъжът бе сложил глава в скута на жената и лежеше, завит с одеяло. И само от време на време тя се навеждаше над него и едва чуто го питаше:

— Добре ли си? Не ти ли е студено?

Мъжът често кашляше. Кашлицата му бе лека, но продължителна и той едва се съвземаше след пристъпите й.

Като чу ясния глас на звънчето, жената се сепна, надзърна през една дупка на гюрука и извика тихо. После разтърси леко раменете на мъжа:

— Езерото! Ото, езерото Джимпеки!

— А-а, пристигнахме ли? Най-сетне!

Той понечи да се надигне, но се закашля и отново отпусна глава върху коленете й. Тя не каза повече нищо, а започна да разтрива гърба му.

На брега на езерото от двете страни на малкия пристан имаше няколко затрупани със сняг къщи. От покрива на всяка висеше табела с надпис: „Магазин за сувенири“, но може би заради снега прозорците им бяха заковани с дъски и къщите изглеждаха необитаеми. Дъсченото мостче на пристана бе изгнило, тук-таме зееха дупки. Във водата сред малките рибарски лодки леко се полюшваше старо и съвсем олющено туристическо корабче.

Шейната наближи брега и от каютата на корабчето се подаде мъж на около четиридесет години. Беше облечен в торбеста зеленикава горна дреха, ушита, както изглежда, от военно одеяло — може би спомен от войната. От края й бяха минали само две години, затова някои от момчетата в шейната бяха облечени в къси шуби — част от униформата на стария Имперски флот, а други носеха панталони на летци. Вместо шал едно от момичетата бе наметнало на раменете си парче от парашут. Коларят беше обут в гетри.

Двамата непознати — мъжът и жената — слязоха последни от шейната. Трябваше им доста време, за да сгънат своето одеяло и го свият на вързоп. Жената бе в тъмносиньо палто и черен панталон, с високи мъжки гумени ботуши. Тя бе преметнала през рамо една от онези платнени торби, в които през войната всички носеха личните си вещи, в ръцете си държеше по един голям вързоп. Спътникът й бе в пълна униформа на старата пехота — шуба, панталони, гетри. Изключение правеше само гарнираната му със заешка кожа ушанка. Той слезе от шейната и веднага се разплати с коларя. Беше още съвсем млад, на не повече от двадесет и една-две години. Лицето му бе изпито и бледо, с хлътнали бузи и само устните — красиви и алени — загатваха възрастта му. Жената изглеждаше три-четири години по-голяма от него, но лицето й бе все още опънато и свежо. Докато коларят броеше парите, тя наблюдаваше с втренчен поглед парата, която се издигаше от потния гръб на коня. Черните й очи искряха и издаваха силен и твърд характер.

Когато се качиха на корабчето, капитанът — същият онзи мъж в торбестата горна дреха — ги изгледа подозрително и рече:

— Ей, вие двамата, за Хотарубе ли сте? Корабчето е направо за Хотарубе и само затам вземам пътници.

— Да, да, ние тъкмо в Хотарубе отиваме. Вземете ни, много ви моля — каза жената.

Стъклата на прозорците в каютата бяха избити, а отворите им — заковани с дъски. По пода вместо татами лежаха нахвърляни тънки рогозки. Младежите запокитиха небрежно вързопа с театралната завеса и излязоха на палубата. Мъжът и жената останаха сами. Тя постла в единия ъгъл на помещението одеяло и помогна на мъжа да легне. После отиде да затвори, но като видя, че вратата е откачена, върна се при мъжа, метна отгоре му друго одеяло и се отпусна на пода. След това опря гръб на дъсчената стена и взе главата му в скута си.

Най-сетне моторът забумтя, корабчето се затресе и бавно се отдели от пристана. През зейналата дупка на вратата нахлу леден вятър. Жената вдигна яката на палтото си и отпусна глава.

След малко капитанът донесе в каютата мангал. Това бе една обикновена тенекиена кутия с пробити дупки за вентилация.

— Дойде ми наум, че на пътешествениците може да им е студено — рече многозначително той.

Жената благодари и се обърна към мъжа:

— Ото, я виж, мангал. Няма ли да си постоплиш ръцете?

Мъжът подаде глава изпод одеялото и благодари на капитана, но не направи дори опит да стане. Може би се чувствуваше тъй изтощен, че нямаше сили да протегне ръка към топлинката. Капитанът извади от джоба си американска цигара и я запали от огъня на мангала.

— Вносни са. Няма ли да запалите и вие една? — обърна се той към мъжа.

Онзи понечи да отговори, но кашлицата го задави. Вместо него се обади жената:

— Не пуши. Той не пуши.

— През есента тук често идваше с джип един офицер от окупационната армия — взе да обяснява капитанът, сякаш търсеше оправдание за американските цигари. После отново се обърна към мъжа, който се бе успокоил и лежеше отпуснат, със затворени очи: — Сега ли чак ви демобилизираха?

— Да — отвърна мъжът и на устните му се появи лека стеснителна усмивка.

— В коя част служихте?

Мъжът каза номера и името на своето пехотно подразделение. Като го чу, капитанът извика от учудване и на лицето му се изписа странен израз. После обясни, че синът на негов приятел служел в същата част, но се бил демобилизирал веднага след обявяване на капитулацията.

— А вие толкова късно, толкова късно!…

— С него работата е съвсем друга — обясни припряно жената. — Той досега беше в болница, във военна болница. Едва онзи ден го изписаха.

— Онзи ден ли? — още повече се смая капитанът и започна да разглежда любопитно лицата на двамата. — Онзи ден значи. Че има ли още военни болници?

— Не, тя, болницата, вече не е военна. Преименуваха я на държавна. Но и в нея има от старите болни. И то доста.

— Така значи. Няма я вече армията, но не са изчезнали болестите, за които е виновна тя. Така, така. Добре де, ама щом като едва онзи ден са го изписали, защо веднага е тръгнал да пътува? Не е ли малко опасно? И то да дойде чак тук, в тоя затрупан със сняг край.

Мъжът затвори очи, а жената се вторачи в ръцете си, които държеше над тлеещите въглени. След малко вдигна глава и погледна студено капитана:

— Не се ли боите да оставяте корабчето толкова дълго без надзор?

— Не е страшно, защото имам отмяна. Цели трима капитани. — Имаше, изглежда, пред вид момчетата от шейната. — А вие при кого отивате в Хотарубе?

— Отиваме в хотела „Когецу“ — отвърна неохотно жената.

— В „Когецу“ ли? Да не сте близки на Тори?

— Кой е този Тори? — взря се тревожно в лицето на капитана жената. — Какъв Тори?

— Абе Торигура. Той се грижи за хотела.

— Не, не — поклати отрицателно глава тя.

— Може би сте роднини на жена му?

— Не, не сме.

— Я-а-а! — Капитанът примигна няколко пъти и се втренчи в лицето на жената.

— Освен съпрузите Торигура живее ли сега някой друг в „Когецу“? — попита тя и го изгледа подозрително. — Искам да кажа, някоя прислужница, нали разбирате?

— Прислужница ли? Струва ми се, че още миналата година те до една напуснаха.

— Как така напуснаха? Къде отидоха тогава?

— Ами по разни места, там, където и зимата се печелят пари. Кой където му хареса. Напуснаха не само прислужниците от „Когецу“, ами и момичетата от другите хотелчета. То, дойде ли зима, тук всичко се затваря. Хората бягат по другите минерални бани. Няма при нас работа през зимата.

На лицето на жената се изписа тревожно недоумение. Без да сваля очи от капитана, тя разтърси раменете на мъжа, но той вече бе отворил очи.

— Нали виждате какви диви планини са нашите — продължи капитанът. — Окапят ли листата на кленовете, и търговията малко по малко замира. И рейса го спират през ноември. А като падне снегът, всички пътища насам се затварят. От тия баири човек може да се измъкне само със ски или в краен случай с шейна. Нали и вие стигнахте дотук с шейна. Само че тя върви в хубави дни, когато не вали сняг и няма вятър. Иначе в тая дълбока долина… Голям късмет сте имали, така да знаете.

Същото им бе казал и железничарят на гарата в града. Когато го попитаха как да стигнат до езерото Джимпеки, той ококори очи, като да беше чул нещо прекалено глупаво, и няколко пъти повтори: „Ама вие за Джимпеки ли сте тръгнали?“ После съзря спрялата в единия край на площада пред гарата шейна, засмя се и рече:

„Родени сте с късмета си. Идете и помолете ония там да ви вземат. В спокойни дни като днешния на пристанището едно корабче изчаква шейната. Като сте тръгнали, ще стигнете до Джимпеки, само че не знам дали ще успеете да се върнете обратно.“

Така им бе казал железничарят.

— Вие да не сте дошли при някоя прислужница от „Когецу“? — попита капитанът.

— Да. При Терада Тами. Тя е една година по-голяма от мен — отвърна жената и припряно добави: — Тами му е сестра.

Мъжът се задави от кашлица и бавно се надигна. А капитанът започна трескаво да раздухва въглените в мангала. От тях се вдигна бяла пепел и той извърна бързо лице.

— Терада Тами, казвате. Аз не се отбивам в „Когецу“ и не ги знам там. Ама вие идете и попитайте. Може пък тя да е останала и да ви чака. Но дори и да е заминала, Тори ще ви каже къде е. Той сигурно знае адреса й. — После капитанът се надигна, измърмори едва чуто: „Е, аз да вървя“, и излезе.

Мъжът и жената останаха сами. Те седяха, облегнали гърбове на дъсчената стена, и не помръдваха. „Ами ако Тами наистина е напуснала хотела, какво ще правим тогава? Къде ще вървим двамата?“, измъчваше се дълбоко в сърцето си всеки. Но никой не смееше да пророни дума. Двамата гледаха втренчено в празната рамка на вратата, през която бе току-що изчезнал капитанът.

Много добре знаеха, че ако погледите им се срещнат, те едвам ще се сдържат и в един глас ще изрекат въпросите. А и двамата толкова се бояха от тях.

Моторът бумтеше равномерно. До ушите им долиташе плисъкът на водата. Вятърът се промъкваше между дъските на прозорците и свиреше тънко и пронизително. Двамата не знаеха към кой бряг на езерото пътуват. Корабчето се движеше, в това нямаше никакво съмнение, но гледката, затворена в рамката на вратата, бе неизменна. Планинските склонове тънеха в дълбок сняг и изглеждаха като отсечени с нож, а водата на езерото бе катранено черна.

— Слушай, Шима — обади се внезапно мъжът.

Жената се сепна и го погледна, но той остана все така загледан в дупката на вратата. Тя отново обърна очи натам. Все пак попита:

— Какво?

— Докато живееше в пристанището, случвало ли ти се е да съзреш в морето ивица суша? През зимата? — попита тон.

Погълната сякаш от свои мисли, жената мълчеше. После отвърна:

— Не, не ми се е случвало.

— Така ли? А аз съм виждал.

— Е, ти си рибар.

— Гледката оттук много ми напомня онази.

— В морето Санрику?

— В нашето море Санрику.

Брегът на залива Санрику бе също скалист и на много места склоновете на планината се спускаха чак до самата вода.

— В спокойни дни гледката беше като тази. Съвсем същата.

— А пък аз се почудих какво ли ти е дошло наум. Виж ти какво било… — започна тихо тя, но спря. Може би й се стори смешно, че той така неочаквано си е спомнил за техния залив. Жената се усмихна, но след миг очите й се наляха със сълзи.

2

Шима и Отоджи бяха родом от един пристанищен град. Родителите на Шима държаха кръчма близо до морето, а Отоджи бе син на рибар, който живееше ден за ден.

Като дете Отоджи няколко пъти бе ходил със сестра си в дома на Шима. Но не на гости, а да прибират своя пиян баща, когото намираха проснат върху някоя от оплесканите със соев сос маси в кръчмата.

Докато беше по-млад, баща му пиеше умерено. После, когато Отоджи стана на пет години, майка му неочаквано умря при раждане и оттогава баща му съвсем се пропи. Най-лошото беше, че от алкохола губеше съзнание. Често вечер някой от съседите притичваше при двете деца и още от улицата викаше: „Ай, бързо, баща ви лежи в несвяст!“ Случваше се в бурни дни, когато лодките не излизаха в морето, някой рибар да се отбие у тях, за да ги предупреди: „Баща ви се разхождаше из бамбуковата горичка“. Отоджи и сестра му знаеха смисъла на тези думи, затова изхвръкнаха от къщи и хукваха към уличката с кръчмите. Те търсеха баща си от кръчма на кръчма, докато не го откриеха примрял в някоя. Баща им се бе напивал и в кръчмата на Шима, устройвал бе пиянски сцени и на други места и хората в градчето познаваха нрава му.

Кръчмата на Шима бе по-различна от другите. Отвън над вратата й висеше дълго парче тъмносин плат, а на него бе изписана фирмата: „Шотоку“. Чак когато свърши шести клас, Отоджи започна да се срамува от хората заради баща си и винаги когато надничаше в „Шотоку“, нещо дълбоко в душата му го караше да се замисля дали на Шима не й е неприятно, че баща му е чест гост на заведението им.

Шима рядко слизаше в кръчмата, но веднъж се появи тъкмо когато майка й се оплакваше от безобразията на пияния му баща.

— Тук е кръчма и работата ни е да продаваме саке. Радваме се, когато посетителите пият, но тоя твой баща, напие ли се, винаги на излизане се бърше в платното над вратата — викаше с възмущение кръчмарката. — На нищо не прилича това! И кърпа съм му давала — не помага. Той си знае своето и туйто. Като си тръгне, непременно ще се избърше.

Отоджи изгаряше от срам и не смееше да вдигне глава. А Шима стоеше отстрани, мълчеше и се усмихваше. От този ден Отоджи заживя с убеждението, че Шима го презира. Но след време го сполетя нещастие и то заличи спомена за срама и за Шима. Един ден през есента, когато момчето постъпи в първи клас на гимназията, морето се разбунтува и погълна баща му заедно с лодката.

Тами и Отоджи останаха сам-самички на тоя свят. Смъртта на баща му го опечали дълбоко, но в душата си момчето се радваше, че все пак старият пияница умря не от пиене, а достойно, както подобава на истински рибар.

После Тами навърши двадесет години и замина на работа в главния град на префектурата. Наеха я като прислужница в един хотел. Отоджи остана в пристанището, но се пресели да живее при роднини. Докато баща му беше жив, тежеше му като камък на шията, но след като го загуби, Отоджи често си мислеше за него и дори усещаше тежката бащина ръка върху рамото си и горещия дъх на стария във врата си. Тези спомени винаги изпълваха сърцето на момчето с неизразима мъка. След смъртта му Отоджи нямаше вече нищо общо нито с кръчмата „Шотоку“, нито с нейната стопанка, нито с Шима и това го караше да се чувствува малко самотен, но после завърши гимназия и вече много рядко си спомняше за Шима и за баща си.

През следващите три години, които Отоджи прекара в пристанището, той срещна Шима два пъти, и то при твърде странни обстоятелства.

Една нощ Отоджи се връщаше от риболов. Той носеше тежката си кошница на гръб и крачеше бос по топлия пясък на брега. Вече наближаваше малката работилница за лодки, когато в сянката на скелета на някакъв недовършен катер женски глас извика: „Остави ме, моля ти се!“ После се раздаде пронизителен писък, от сянката изскочи жена в бяло лятно кимоно и хукна като обезумяла право срещу Отоджи.

— Чакай, Шима, спри! — викна след нея силен мъжки глас, но жената дори не се обърна, а прелетя покрай Отоджи, докосна леко рамото му — поне така му се стори — и се загуби в нощта. В притихналия мрак отекна само сребърният глас на звънчето, закачено на върха на дългата му въдица.

Мъжът бе решил може би да догони жената, но стреснат от звънчето, се закова на мястото си и двамата с Отоджи се озоваха на около два метра един срещу друг. Онзи бе облечен в риза с отворена яка. Известно време те стърчаха като вкаменени и се изучаваха с поглед. После мъжът се окопити и попита властно и грубо:

— Ти кой си бе?

— Тукашен съм. Връщам се от риба — отвърна плахо Отоджи.

Мъжът тихичко изцъка, обърна гръб и тръгна към работилницата.

Отоджи остана сам. Беше му страшно неприятно, че жената в бялото кимоно се оказа не някоя друга, а самата Шима. Той крачеше по топлия пясък на брега и плюеше от отвращение. После си помисли, че гласът на онзи мъж му е страшно познат и след малко се сети, че това е синът на търговеца на рибарски мрежи Курихара — студент в Токио.

Втория път Отоджи видя Шима в градинката под храма. Младият човек бе решил да опита вкуса на чуждия хляб и да замине на работа в Чоши, префектура Чиба. Вечерта, в деня преди да потегли на път, Отоджи се отби за последна молитва в храма. После, потънал в мисли, тръгна напосоки из сливовата горичка. Изведнъж до ушите му долетя познато скрибуцане. Нямаше нищо необичайно в този звук, Отоджи бе свикнал с него още от дете, но сега той за пръв път се разделяше с родния край и скрибуцането отекна мъчително в душата му. Отоджи отиде до края на горичката, погледна надолу и се изуми. На дървената греда сред градинката седеше Шима и се люлееше, а леката й лятна рокля се развяваше на вятъра. Наоколо нямаше жива душа. Шима беше навършила двадесет години, но се люшкаше съвсем по детски, а железните панти на гредата скърцаха и изпълваха сърцето на Отоджи с чувство на сладостна печал. В първия момент той реши, че Шима чака някого. Веднага му дойде наум синът на Курихара, но после се сети, че ваканцията отдавна мина и онзи е в Токио.

Поведението на Шима бе наистина твърде странно. Тя изглеждаше ужасно самотна и приличаше на изоставено от другарчетата си момиченце. Отоджи не можеше да повярва, че това е същата жена в бяло лятно кимоно, която през онази лятна нощ на брега се изтръгна от ръцете на мъжа и мина тичешком покрай него, докосвайки леко рамото му. Една и съща жена през деня и през нощта! Умът му просто не го побираше.

В Чоши Отоджи прекара почти три години. Най-странното беше, че винаги когато си мислеше за родния край, в съзнанието му изплуваше образът на Шима, люлееща се на гредата в градинката под храма. Той дори чуваше скърцането на пантите и в такива моменти изпитваше някакво сладостно и в същото време леко горчиво чувство. Отоджи не допускаше, че причината за него е само Шима, но във въображението му родният край се отъждествяваше с нейния образ.

После дойде съобщението да се яви на военна комисия в своя град и на Отоджи изведнъж му се прищя да се отбие в кръчмата със синьото платно над вратата, да седне на една от оплесканите със соев сос маси и да гаврътне с маниера на баща си чашка саке. Без сам да забележи, той бе достигнал възрастта, когато можеше спокойно да си го позволи.

И така, след дълго отсъствие, Отоджи се върна в родното пристанище. Но Шима вече не беше там. От другите момчета разбра, че отношенията й с младия Курихара се объркали и тя не можела да остане повече в града. Носеха се и слухове, че Шима забременяла от онзи и изчезнала нанякъде, за да потули работата. Отоджи загуби всякакво желание да влезе в кръчмата. Още повече, че в съответствие с военновременните закони продажбата на алкохол беше забранена и кръчмата се бе превърнала в долнопробно ресторантче, което предлагаше само соба и варен ориз със зеленчуци. Нямаше я и фирмата над вратата. Сега отстрани пред входа бе поставен циментов резервоар с вода за гасене на пожари при евентуални въздушни нападения на врага. Под стряхата бяха подпрени дълги бамбукови пръти — също за гасене на пожари.

В началото на пролетта на 1944 г. Отоджи получи призовка. Зачислиха го в пехотинския полк на Северната армия.

Той не помнеше някога да е боледувал сериозно. Изглеждаше доста слаб и кокалест, но от малък работеше и мускулите му бяха яки, а тялото — жилаво като камшик. В армията Отоджи постъпи със самочувствието, че е готов, ако се наложи, да издържи и на най-тежките учения и боеве. Плашеше го само гладът.

Един летен ден, когато под жарките лъчи на слънцето се упражняваха на двойки в бой с дървени пики, Отоджи усети, че му прималява от глад. Пред очите му притъмня и той неволно се спъна в захвърлената на земята пика на командира. Командирът излезе от кожата си от ярост. Той халоса Отоджи по гърба, после му заповяда да се бие с него, изби набързо дървеното оръжие от треперещите му ръце и отново го удари по гърба. След това го би дълго и с настървение, би го дотогава, докато Отоджи не рухна безчувствен на земята.

От същата вечер нататък Отоджи започна да чувствува силна болка в ребрата. Отначало мислеше, че е от побоя, и не й обръщаше особено внимание. Но с всеки изминат ден болката ставаше все по-силна. Синините изчезнаха, но отвътре нещо продължаваше да го гризе и състоянието му се влошаваше. Чувствуваше се безкрайно отпаднал и гореше от треска. Но най-странно му се виждаше това, че той, който до неотдавна се измъчваше постоянно от глад, вече нямаше никакъв апетит. Най-после Отоджи не можеше да става от постелята.

 

 

Командирът, който все ругаеше и не даваше и дума да се издума за болница, се видя принуден да го изпрати на преглед. Военният лекар установи, че от едната страна Отоджи има пукнато ребро, и веднага го прие на лечение.

Отоджи прекара около половин месец в хирургическото отделение. Болката в гърдите позатихна и той се почувствува малко по-добре. Един ден най-неочаквано в болницата се появи сестра му Тами. Той още не можеше да става и разговаряше с нея легнал. Първото нещо, което му дойде наум, като я видя, бе, че са я известили за състоянието му и разтревожена, тя веднага е потеглила за болницата. Оказа се обаче, че греши.

— Исках, преди да замина надалеч, да зърна поне лицето ти — започна Тами.

После обясни, че се е записала доброволка и заминава на работа в някакъв военен завод в Кавасаки.

— В хотела Еече не идват гости. Нямаме си ние с теб и дом, където да се върна. Помислих си: „Защо да не мога и аз като другите жени да правя снаряди“, и се записах доброволка.

Това бе дошла да му съобщи в болницата Тами. Всеки от тях усещаше с цялото си същество, че никак не е ясно каква съдба ще им отреди след раздялата утрешният ден.

На сбогуване Тами някак прекалено игриво викна:

— Какво, какво, нима може войник да плаче! — Тя бе забелязала сълзите в очите на брат си.

— Това е от болестта. Не плача аз, ами… — отвърна Отоджи.

— Да не би ребрата да са свързани с очите, а? — все така приповдигнато рече Тами.

— Имам температура. Очите ми се насълзяват от температурата.

Тами огледа бегло стаята, наведе се над брат си и сложи ръка на челото му. Но изведнъж я дръпна ужасена.

— Ото, ти ужасно гориш!

— Ами нали ти казвам, че сълзите са от температурата.

— Възможно ли е от едно пукнато ребро да вдигаш толкова температура?

— Не знам. Болката изчезна, но температурата ми се покачва.

— Това не ще да е току-така. Лекарите нищо ли не казват?

— В това отделение започнеш ли да се оправяш, минаваш на грижите на санитарите. Пък и кой ти мери температура?

— Господи, какво нещо!… — възкликна сестра му и очите й се разшириха от тревога.

Така я запомни Отоджи — с разширени от тревога очи.

3

Тами, разбира се, не беше в „Когецу“. Не защото бе заминала, за да припечели нещичко през зимата. Тами бе напуснала окончателно хотела още в края на лятото предната година.

Като се прекъсваха един друг, съпрузите Тори, които се грижеха за „Когецу“, разказаха, че Тами се решила да напусне по настояване на някой си господин Хаяма, който през войната — това успели да разберат от самата нея, й бил оказал доста услуги. Тами, изглежда, продължавала и след войната да поддържа кореспонденция с Хаяма, защото в разгара на лятото той дошъл да я навести. Бил около четиридесетгодишен, малко женствен на вид, но изискан и доста делови мъж. Разправял, че върши някаква търговия с партньори от окупационната армия и докато живял в хотела, се държал много почтено.

В „Когецу“ Хаяма отседнал само за няколко дни, а след време Тами, сякаш между другото, подхвърлила на жената на Тори: „Чудя се дали да напусна“. Госпожа Тори я попитала какво смята да прави, като напусне, а Тами отвърнала: „Ще ми се още веднъж да си опитам късмета в града. Пък и няма да съм все млада, я.“

След няколко дни тя получила писмо от Хаяма. Изглежда, че тъкмо то я накарало да вземе окончателно решение. Тами помолила да я освободят, събрала си багажа и заминала.

— Не съм съвсем сигурна, но тя май каза, че отива да живее в Киото — рече жената на Тори.

Шима и Отоджи попитаха дали не могат поне да узнаят адреса на господин Хаяма, но Тори обясни, че веднага след войната рядко някой отсядал в хотела и затова нямало и адресна книга. Дори Тами наистина да живееше в Киото, това не бе достатъчно, за да я намерят.

— Сестра ми споменавала ли ви е някога за мен? Да ви е казвала например, че щом се установи на постоянно място, непременно ще ви изпрати адреса си в случай, че аз я потърся тук. Нещо такова да е казвала? — попита Отоджи.

Съпрузите се спогледаха и жената се обади неуверено:

— Не. Веднъж само рече, че ако събере пари, ще започне заедно с брат си някаква търговия…

През юли миналата година Отоджи бе получил в болницата една най-обикновена пощенска картичка от сестра си. След това тя повече не му се обади.

— Ние все се надявахме, че ще ни изпрати попе адреса си, но ето че стана половин година, откакто напусна, а от Тами никаква вест… Ама то сега и светът е един объркан — промърмори Тори и хвърли дърво в малката тенекиена печка.

Шима и Отоджи нямаха сякаш желание да проронят дума. Те мълчаха и се вслушваха унесено в бумтенето на печката. Най-сетне Отоджи се обади едва чуто:

— Много моля да ме извините, но не се чувствувам добре. Бих искал, ако е възможно, да полегна.

— Вие май сте болен. Трябва наистина да сте се измъчили от този дълъг път — рече със съчувствие жената на Тори. — Но при нас ще можете да си починете. Сега не е сезон и целият хотел е празен. Няма да можем да ви обслужим, както му е редът, но поне е тихо и спокойно. Пък и постилки и завивки колкото щеш. И баня има. Чувствувайте се като у дома си и отдъхнете.

И без това нищо друго не им оставаше. Все едно не можеха още днес да се измъкнат оттук. А утре… Какво ще правят утре, щеше да реши вместо тях времето, зимата.

Шима помогна на жената на Тори да приготви и принесе в една от стаите завивки и бельо. Стаята се намираше в края на дългия коридор, съвсем близо до външната врата. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, а лампата едва мъждукаше.

— Заедно ли да ви постилам?

Въпросът дойде неочаквано и Шима се обърка, но след миг отвърна:

— Да, заедно, заедно.

Жената на Тори сложи по два дюшека на всеки и направи меки постели като за особено важни гости. Отоджи веднага легна. Потъмнялото му и изпито от болестта лице приличаше на лицето на старец.

— Не мисли за нищо, ами се опитай да поспиш — промълви тихо Шима. Той леко се усмихна, но не отвори очи. После също така тихо рече:

— За какво ли да мисля.

Скоро Шима чу равното му и спокойно дишане. Отоджи бе потънал в дълбок сън. Тя поседя известно време до главата му, сетне етапа, излезе на пръсти от стаята и отиде в кухнята.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попита тя жената на Тори, която седеше до печката и кърпеше. Жената мило се усмихна и отвърна:

— Не се безпокойте. Мъжът ви заспа ли?

Шима си даде сметка, че за пръв път наричат Отоджи неин мъж, но иначе не можеше и да бъде.

— Да, спи… дълбоко. Много е изморен.

— Трудно ви е сигурно с него. То да гледаш болен… Какво му е?

— … Астма — рече Шима. Знаеше, че хората считат болните от туберкулоза за смъртници и че дори самото име на болестта поражда ужас.

Жената на Тори взе да разправя колко мъчителна е астмата. И сестра й дълги години страдала от същото.

— То на астмата студът май много й пречи, нали? Ако мъжът ви получи пристъп, какво ще правим?

— Не се бойте. Аз съм сестра.

— С болен на ръцете половин доктор става човек.

— Ама аз наистина съм сестра. Медицинска сестра, искам да кажа.

Очите на жената се разшириха от почуда.

— През цялата война работих във военна болница. Астмата ми е специалност, тъй че не се тревожете — рече Шима и се усмихна така, сякаш искаше да успокои не само жената, а и себе си…

Малко след залез-слънце в кухнята влезе Тори и съобщи, че банята е готова и гостите могат да се изкъпят веднага, щом пожелаят. Отоджи все още спеше, но дори и да беше буден, нямаше да може да се изкъпе, защото това му бе строго забранено от лекарите.

Шима влезе сама в банята и започна да се мие. Тя със съжаление разливаше горещата вода по ледените плочки на пода. Изведнъж вратата към коридора се отвори и някой влезе в преддверието на банята. Шима прикри с кърпа гърдите си и се вцепени. Върху изпотеното стъкло на вратата на банята се очерта сянката на Отоджи. Шима се поколеба, после извика:

— Отоджи, ти ли си. Можеш да влезеш, ако искаш.

Той открехна съвсем леко вратата и подаде лице през пролуката, но ярката светлина го заслепи и той отвърна поглед.

— Събудих се и гледам, няма те. Зачудих се къде ли си отишла.

— Никъде не съм отишла. Ето ме — рече Шима и го изгледа.

Отоджи бе облечен в две дебели кимона, а отгоре бе наметнал шубата.

— Ти ме прости, че се топля сама. После ще ти направя обтриване.

— Добре — кимна примирено той.

Обтриване с влажна кърпа се правеше само на тежко болни, които не можеха да напускат леглото.

— Студено е. Защо не отидеш оттатък в кухнята. Ще се сгрееш там до печката.

— Да — рече Отоджи, но продължи да стои нерешително до вратата.

— Студено е, нали ти казвам. Духа ми — извика сърдито Шима и отвърна очи от Отоджи.

Той се изхили смутено и понечи да затвори, но тя го спря.

— Отоджи!

— Какво, Шима?

— Аз това, за студа де, го казах просто на шега. Остави отворено, ако искаш.

После, сякаш бе сам-сама, тя се отвърна от втренчения му поглед и продължи да се къпе мълчаливо.

Вечерта Шима поиска разрешение от жената на Тори да стопли на печката леген вода. Занесе легена в тяхната стая и се зае да обтрива Отоджи. Боеше се да не го простуди, затова го накара да разголи най-напред едната половина на тялото си, а после другата. Ръцете й се движеха много бързо и Отоджи остана леко разочарован:

— Докато разбера и свърши — промърмори той.

— Ами ако изстинеш?

— В болницата го правеше по-бавно, по-нежно.

— Да се върнем там тогава — предложи тихо Шима.

Те бяха избягали от болницата.

— Не, тук е по-добре — промълви едва чуто Отоджи и въздъхна.

4

Лекарите установиха, че Отоджи е болен от туберкулоза и от хирургическото той бе прехвърлен незабавно в отделението за гръдно болни. Шима не разбра, че новият болен е Ото, синът на стария пияница, който толкова често се заседаваше в тяхната кръчма. След смъртта на баща си Отоджи бе срещал Шима и щом я зърна в отделението, веднага я позна. Бе я срещал, без тя да го забележи, да спре дори погледа си върху него. Но и без това тя едва ли би могла да открие момчето, което познаваше в детството си, в лицето на този болен младеж.

Не го позна по физиономия. И името му нищо не й подсказа. Шима знаеше, че фамилията на онзи пияница е Терада, но не подозираше, че синът му е Отоджи. Винаги бе мислила, че момчето се казва Ото.

Отоджи я позна от пръв поглед. Но това му изглеждаше толкова невероятно, че той просто се отказваше да вярва на очите си. Не бе чувал, че Шима е станала медицинска сестра, не бе и сънувал, че може да я срещне на такова място и при такива обстоятелства. Реши, че има някаква грешка, че сестрата е някаква съвсем непозната жена, която само прилича на Шима.

Първоначално го настаниха в голяма стая с петнадесет легла. Един ден Отоджи се престраши и попита съседа си по легло — ефрейтор от пехотата — как е името на тая и тая медицинска сестра. Ефрейторът се ухили и отвърна:

— Ти веднага се ориентираш към хубавото, а? Това е сестра Масумото — нашият ангел.

Отоджи за втори път се изуми. Не бе значи сгрешил, защото Масумото бе фамилията на семейството на Шима. Сърцето на Отоджи се изпълни и с радост, и с нежност. Да срещнеш в такова време земляк не е малка радост. А с Отоджи това се случи в момент, когато мисълта за болестта го изпълваше с ужас.

Но въпреки че сърцето му преливаше от радост и нежност, той не посмя да я заговори. Страхуваше се да го направи, защото Шима го гледаше като съвсем непознат човек, а и в своята снежно-бяла престилка тя му се струваше безкрайно красива и недостъпна. В нейно присъствие Отоджи се вцепеняваше от смущение и мигом извръщаше очи настрани. Той не смееше да й се обади и защото си даваше сметка, че с нея го свързва само споменът за стария му баща — чест гост в кръчмата на нейните родители.

Един път седмично сестрите от отделението обтриваха болните. Отоджи от все сърце се молеше поне веднъж да попадне на нея. Но когато това наистина се случи и Шима докосна с пръсти тялото му, той целият се разтрепера.

— Студено ли ви е? — попита го тя.

— Не, не, не ми е студено. Просто така.

— Отпуснете се, лежете спокойно. Аз бързо ще свърша.

— Да, добре. Ще се отпусна и ще лежа спокойно.

Шима го помисли за прекалено стеснителен и целомъдрен. Но, така или иначе, тя трябваше да действува бързо, защото знаеше, че състоянието му е твърде тежко. На десния му дроб се бе отворила огромна каверна и плътта бързо и неумолимо се рушеше.

След година, точно по новогодишните празници, се случи така, че в коридора на връщане от клозета Отоджи внезапно повърна кръв. Същата вечер дежурна сестра беше Шима. Тя разбра, че в гърлото на болния е заседнал съсирек, бръкна ловко в устата му и бързо извади буцата кръв. После Отоджи бе пренесен в самостоятелна стая.

Той отвори очи едва на следващата вечер. Огледа се и видя, че до леглото му седи тя. Отоджи се вторачи в една точка на тавана и с пресипнал глас попита:

— Изпратихте ли вече втората телеграма?

Всички знаеха, че когато състоянието на болния стане безнадеждно, на близките му изпращат незабавно втората телеграма. Първата гласеше: „Тежко болен“, втората: „Състоянието критично“, а третата: „Известяваме ви за смъртта на вашия…“

— Не бива да разговаряте — рече Шима.

Като чу гласа й, той обърна към нея потъмнелите си очи. Едва различаваше чертите на лицето ѝ. Имаше чувството, че го гледа през матово стъкло.

— Вие сте дъщеря на собствениците на кръчмата „Шотоку“ и се казвате Шима, нали? — Гласът му бе тих и немощен като въздишка на смъртник, но Шима се сепна така, сякаш той бе изкрещял.

— А вие кой сте?…

— Моят баща ви причиняваше толкова неприятности. Аз съм Отоджи, синът на пияницата Кичиджи — думите сякаш сами изскачаха от устата му. Изплашена, Шима постави ръка на устните му.

— Не бива! Не говорете — повтори тя и по гласа й той разбра, че е развълнувана.

Кръвоизливът постепенно спря. След няколко дена Шима му каза:

— Много се изненадах наистина. Ти още от самото начало ли разбра коя съм?

Отоджи кимна.

— Защо тогава не ми се обади веднага? Защо толкова дълго мълча?

— И аз не знам защо. Все не можех да събера кураж.

— И едва онази вечер събра, така ли?

— Да. Помислих, че умирам. Готов бях да кажа каквото и да било. Ти сякаш ме бе омагьосала — обясни Отоджи и се засмя.

На Шима всичко това й се струваше невероятно, но при мисълта, че Отоджи е бил готов да крие до последно в душата си своята тайна, сърцето й се изпълни с жалост и нежност.

За медицинската сестра всички болни са равни. Но когато Шима обтриваше Отоджи, пръстите й ставаха особено нежни. Дори и тя самата го забеляза. По време на дежурство сядаше на леглото му, а той лежеше, без да откъсва очи от тавана, и двамата разговаряха за какво ли не. Никога обаче не отваряха дума за неговото състояние, за болестта му. Веднъж той й призна, че я бе видял да се люшка сама на гредата в градинката под храма и че споменът за това не напуска съзнанието му.

— Защо?

— Защо ли? Не знам. Не разбирам какво ми пречи да го забравя — отвърна тихо той.

Шима усети, че се изчервява като малко момиче.

— Какво правеше там сама?

— Просто си седях. И ужасно ми се искаше да умра.

Отоджи се усмихна като възрастен на дете.

— Защо искаше да умреш?

Шима не отвърна, а също се усмихна.

— Заради младия Курихара ли? — неочаквано попита той.

Шима се сепна и процеди сърдито през зъби:

— Да не говорим за това.

— Значи ти все пак възнамеряваш да се омъжиш за Курихара — попита той, без сам да разбира защо го направи.

След дълго колебание Шима отвърна:

— Това бе желанието на нашите родители.

— А твоето?

— А аз, вместо да умра, избрах да стана медицинска сестра. Ако срещна някой добър човек, готова съм да сложа съдбата си в неговите ръце. Това е то, моето желание. Мисля, че ако го сторя, ще постъпя много по-добре, отколкото да погубя живота си с човек, който ме отвращава. Тъй че, вместо да умра, завърших курсовете за медицински сестри на Червения кръст и получих назначение в тази болница. Това е моята история — рече Шима и плесна силно с ръце.

До лятото състоянието на Отоджи ту се подобряваше, ту рязко се влошаваше. Войната ставаше все по-страшна, бомбардировачите Б-29 превръщаха в пепелища села и градове. Отоджи си даваше сметка, че ако нападнат града, той не би могъл да се евакуира заедно с бялата болница.

— В случай на евакуация оставете ме тук — рече той веднъж на Шима.

Но тя се разсърди и почти изкрещя:

— Значи искаш да умреш сам на спокойствие, така ли? Тая няма да я бъде!

— Тогава остани и ти с мен, ако искаш.

Но една вечер в края на юли голям отряд бомбардировачи закръжи в небето над града. Шима с още една сестра положиха Отоджи на носилка и го пренесоха в боровата гора на хълма.

Същата нощ главният град на префектурата бе подложен на ожесточен огън. Небето се окървави и червената заря на пламъците освети небосвода над хълма. Отоджи лежеше на носилката до другите тежко болни и гледаше ужасяващото зарево между върховете на боровете. Всички мълчаха. Никой дори не покашляше. Болните лежаха, сковани от страх, и гледаха безмълвно удавеното в кървави пламъци небе.

И изведнъж в тази страшна тишина Отоджи усети, че настъпва сетният им час. Проумя го до болка ясно. Бе сигурен, че само след миг всичко наоколо, и дървета, и хора, щеше да потъне в кошмара на огъня.

Внезапно някой хвана ръката му. Не бе разбрал кога Шима е дошла до носилката. Тя седеше на колене, свела глава над него.

Ръката й гореше. И тогава Отоджи разбра, че не е сам. Сякаш за да се увери, че още е жив, той с всички сили стисна нейната ръка. И чу гръмкия хор на хиляди насекоми. До този момент дори не бе забелязал, че животът в гората продължава да кипи.

Когато на другия ден Шима обтриваше с влажна кърпа тялото му, в натиска на пръстите й той усети някаква нова топлота, нежност, загриженост. Този път тя дълго и внимателно търка излинялата му от постоянната треска кожа. После сякаш между другото рече:

— Знаеш ли, Курихара са го мобилизирали направо от университета.

— Кога?

— През март. Станало толкова бързо и неочаквано, че нямал време да ми се обади. Неотдавна получих писмо. Мислех да не ти казвам, но след страшната нощ в гората реших, че трябва всичко да знаеш.

Този ден небето бе толкова синьо и спокойно, сякаш страшната нощ бе някакъв кошмарен сън.

— Ясно, Шима. Решила си, че трябва всичко да знам, защото си погледнала смъртта в очите, нали?

Тя помълча известно време, после притисна силно с пръст дланта му.

— Смъртта… Ще умра, когато му дойде времето… заедно с теб — промълви много тихо и без да го погледне, излезе от стаята.

Мина юли, а по средата на август най-неочаквано обявиха капитулацията. Светът се обърна безшумно с главата надолу.

5

На сутринта Шима отвори очи, но в първия момент не разбра къде се намира. В притихналия мрак на стаята проникваше едва забележима светлинка. Тя се процеждаше през пролуките на капаците. Стаята бе прекалено тъмна и Шима съобрази, че това не е квартирката й до болницата. Тишината й се стори страшна. Тя наостри уши и изведнъж я обзе паника. За миг помисли, че в съня и са я пренесли, без да усети, в някакъв непознат свят.

Сетне долови нечие дишане. До нея спеше човек! Отоджи! Тогава Шима си спомни къде е и всичко застана на мястото си. Двамата с Отоджи се намираха в околностите на езерото Джимпеки.

Шима се облече и тихо се измъкна в коридора. Застана до прозореца и погледна навън. От надвисналата стряха се спускаха тежки парцали сняг. Бе страшно тихо. Тя тръгна по дългия коридор, но се сепна и спря. През ума й като светкавица премина мисълта, че щом вали, днес шейната няма да потегли към града. И те не ще могат да направят и крачка навън от това омагьосано място.

В кухнята се разнасяше аромат на току-що сварено мисоширу^[1].

— Не престава да вали за жалост. Снощи, като лягах, по небето светеха звезди, ама… То времето в планината само един господ го знае. Толкоз променливо е, че… — жената на Тори говореше така, сякаш се чувствуваше длъжна да се извини за времето. А вън снегът се засили. Падаше на едри гъсти парцали и скриваше дори боровата гора срещу прозореца на кухнята.

— Дали шейната ще тръгне днес за града? — с тревога в гласа попита Шима.

— Ако не спре… Но може и да тръгне. То по-страшно е да не затъне някъде по пътя.

После жената обясни, че всичко зависело от това, колко е натрупало по пътя.

— Скучно ви е сигурно — рече мило тя. — Ама все едно, че сте дошли на курорт. На минерални бани. Починете си при нас, отдъхнете.

Като разбра, че този ден едва ли ще успеят да заминат, Шима изведнъж изпадна в някакво странно спокойствие, което парализира сетивата й. И да стигнеха до града, какво от това. Нямаше къде да отидат, при кого да се приютят. Миризмата в кухнята събуждаше в душата й мили спомени.

— Мъжът ви още ли спи? — обади се зад гърба й жената на Тори. — Дали да слагам масата?

Шима се спря в коридора и надникна в стаята. Отоджи бе вече отворил очи.

— А-а, ти ли си? — тихо възкликна той.

— Че кой друг може да бъде?

— Помислих, че е сестра ми. Цяла нощ я сънувах.

Шима стисна устни и се взря в очите му, които още тичаха след съня.

— Колко е тихо, нали?

— Да, тихо е. Сигурно вали сняг.

— Как разбра?

— Ами разбрах. Чува се как пада.

През целия ден валя. Отоджи ставаше само за ядене. През останалото време спеше в стаята. Шима стопли вода на печката в кухнята и изпра своето и неговото бельо. От време на време отиваше да нагледа Отоджи. Той спеше като убит.

Тя се взираше в лицето му. То бе спокойно, по него още личаха следи от детска чистота и наивност. Шима дори си помисли, че за двадесет и три години той за пръв път спи спокойно. Помисли си също така, че насън Отоджи навярно се връща в своето детство, среща се със сестра си. После й дойде наум, че вече само в съня си той може да срещне Тами. Мисълта я разтърси и Шима отвърна очи от спящото лице на Отоджи.

В онзи мартенски ден, когато Тами най-неочаквано се появи в болницата, също валеше сняг. Шима крачеше по коридора. Изведнъж видя, че насреща й тича жената от регистрацията.

— Госпожице Масумото, госпожице Масумото, тъкмо вас търсех. Дошла е на свиждане сестрата на болния Терада, но нали сега всички почиват. Аз обясних, че по това време не пускаме, но тя настоява да влезе. Какво да правим?

Шима се слиса. Болницата беше вече държавна, но тук още се спазваха военните закони за вътрешен ред и през обедната почивка не пускаха посетители.

Но като чу кои е дошъл, Шима забърза по коридора.

На канапето в преддверието седеше една жена в яркозелено палто и пушеше. Косите й — дълги и прави — се спускаха като водопад върху раменете. Това бе Тами — сестрата на Отоджи.

Шима не я бе виждала отдавна и едва я позна. Не я позна веднага и Отоджи. Когато Шима я въведе в стаята му, той се стресна от вида на тая жена в яркозелено палто и прекалено силно начервени устни и в първия момент не проумя, че пред него стои родната му сестра.

— Толкова дълго те търсих — започна да обяснява Тами. Бях сигурна, че са те демобилизирали. Нима можех да допусна, че си все тук. Е, как си? Как се чувствуваш сега?

— Ами по-добре — отвърна Отоджи.

Но той в същност не бе никак добре. В последно време се измъчваше от мрачното убеждение, че усилията на лекарите да го изправят на крака са безсмислени. Отоджи бе загубил желание да се бори с болестта. Не вярваше, че ще оздравее. Знаеше, че дори и да се позакрепи, няма да е в състояние да излиза повече с лодката си в морето. Не можеше да си представи как би могъл да се изхранва. Той бе ловил риба и бе служил в армията. Извън това нищо друго не бе способен да прави.

— Важното е, че сме живи. Видяхме смъртта и нищо вече не ще ни уплаши, нали? Сега ни остана да изживеем подарените ни дни. — Тами говореше бързо, трескаво. После обеща да му се обади веднага, щом си намери хубава работа, и си отиде. А към средата на юли Отоджи получи от нея картичка. Тами пишеше, че работи в едно хотелче в село Хотарубе, околия Джимпеки. „Тук е тихо и спокойно. И въздухът е много чист. Като се пооправиш, непременно ела при мен. Едва ли ще намериш по-хубаво място за почивка.“

Отоджи никога преди не бе виждал сънища. Нито веднъж. Нито един, единствен сън дори. Но откакто получи картичката на сестра си, всяка нощ сънуваше заобиколеното отвред от планини райско езеро. Сънуваше го, макар никога да не го бе виждал. Затова, когато Шима му каза, че Курихара е дошъл да я вземе и двамата решиха да избягат от болницата, Отоджи мигом си спомни за райското място от своя сън, за езерото, което сега, през зимата, тънеше може би в дълбоки снегове.

Шима му съобщи, че Курихара дошъл да я търси в болницата, но тя помолила да му предадат, че е дежурна, и да го отпратят в квартирата й. Сестрите от болницата живееха на квартири в града.

— Казах, че дежурството ми свършва в шест вечерта. Сега вече не мога да се върна в квартирата си.

— Защо пък да не можеш? Върни се.

— Не, няма да се върна.

Какво смяташ да правиш тогава?

Шима мълчеше и хапеше устни. После неочаквано вдигна ръце и закри лицето си.

— Наистина не мога. Няма да се върна при човек, комуто веднъж съм пожелавала смъртта. Имало е такъв момент — рече тя и избухна в ридания.

— А аз заминавам за Джимпеки — промърмори като че на себе си Отоджи.

Шима отпусна ръце и го изгледа учудено. После спокойно и отчетливо изрече:

— И аз ще дойда с теб. Вземи ме със себе си.

Пристигнаха в Хотарубе. Раят на Отоджи наистина бе потънал в снегове. Само че стопанинът му го беше напуснал завинаги.

През нощта Отоджи се оплака, че му е студено. Шима бе току-що излязла от банята, затова прилепи горещото си тяло до неговото. Отоджи се сгуши в нея и мушна нос между гърдите й.

— Мирише на сапун. Ах, как ми се ще, преди да умра, поне веднъж да се потопя в гореща вана!

Шима помълча и тихо рече:

— Аз хубавичко ще те измия. От главата до петите.

6

На другия ден снегът спря, но се изви силен вятър.

На третия ден небето бе ясно и чисто. Само че вятърът бе натрупал снега на преспи и шейната отново не потегли за града.

— Няма смисъл да се тревожите за времето. А за да убиете скуката, можете довечера да отидете в училището. Там нашите младежи дават представление — помъчи се да ги успокои Тори.

Привечер откъм селото долетяха звуците на флейта и ударите на барабан. Артистите подканяха селяните да побързат за представлението.

И тази вечер Тори се спря пред стаята им и рече:

— Банята е готова. Но може би ще отложите за по-късно, а? Ако излезете къпани, ще се простудите.

Вътре мълчаха. След малко се обади гласът на жената:

— Не, още сега ще се изкъпем.

Не мина много време и жената дойде в кухнята. Помоли да й услужат със самобръсначка. Тори й подаде своя бръснач и започна смутено да обяснява, че не е много остър, но ако тя смята, че ще й свърши работа, разбира се, да го използува. Шима благодари и излезе, а Тори седна край бумтящата печка и запали лулата си. След известно време той стана и отиде в задния двор за дърва. Лампата в банята гореше, а вътре мъжът и жената пееха тихо някаква, както се стори на Тори, позната песен. Приличаше му на рибарска, но Тори така и не можа да си спомни как се казваше песента и къде я бе чувал.

Мъжът и жената се изкъпаха и след малко излязоха от стаята си облечени така, както в деня, когато пристигнаха в „Когецу“. Те попитаха Тори как да стигнат до училището.

— А-а, искате да видите представлението. То хубаво, ама няма ли да изстинете, както сте се загрели от банята.

Мъжът и жената го успокоиха и излязоха. Мъжът бе толкова гладко избръснат, че остричките му костеливи страни блестяха. Тори изпрати двамата до външната врата, а като се върна в кухнята, рече на жена си:

— Видя ли го как се беше докарал? То нали доскоро е било войниче.

— Какво искаш, млад човек. Я си спомни какво конте беше ти на младини. Срам да го хване човек — отвърна жена му и се засмя.

Същата вечер никой не видя двамата непознати на представлението. То свърши, но те не се върнаха в „Когецу“. Тори се разтревожи и отиде да ги търси в училището. Там завари младежите на малък банкет. Обясни им, че гостите не са се прибрали. Всички наскачаха и претърсиха целия район, но не ги откриха. Тогава в селото се вдигна паника.

На другата сутрин едно момиче, което живееше извън селото, разказа, че вечерта на път за къщи забелязало на върха на Високата скала да блещука огънче. Скалата бе встрани от пътя и висеше над самото езеро. Тя бе висока и толкова стръмна, че изглеждаше невъзможно да се покатери човек на върха й в дълбок сняг, и то нощем. Като видяло светлината, на момичето му хрумнало, че може да са блуждаещи огньове. Но понеже не било чувало, че зимата също се появяват блуждаещи огньове, то много се изплашило.

Селяните откриха двата трупа на брега на езерото. Мъжът и жената бяха, изглежда, скочили от върха на скалата. Жената лежеше по гръб на леда с пречупен врат. Мъжа намериха по̀ встрани. Той лежеше проснат по корем на самия край на леда и лицето му бе потопено във водата.

Бузите и на двамата бяха омазани с нещо като катран или сажди. Селяните много се озадачиха, но когато се изкачиха на скалата, разбраха каква е работата. Там, на върха, в сянката на изоставения параклис личаха следи от огън. Преди да скочат, мъжът и жената вероятно бяха палили огън. Селяните предположиха, че двамата са седели надвесени над пламъка и саждите са оставили черни петна по бузите им.

Най-странното беше, че труповете лежаха полуголи. Хората потърсиха дрехите им, но не ги намериха. После пак там, край следите от огъня, те откриха парче кожа — може би от шапката на мъжа — и две големи копчета — вероятно на жената. Необяснимо бе все пак защо, преди да умрат, мъжът и жената са палили огън. Едва ли само за да се постоплят. Може би, като са хвърляли в огъня дреха след дреха, всичко, което гори, двамата са искали да продължат още малко живота си. Сигурно са разбирали, че това е безсмислено, но продължавали да поддържат огъня, да отлагат страшния миг. А после, когато вече са нямали какво да горят и огънят започнал бавно да гасне, мъжът и жената се хвърлили от върха на скалата.

Труповете пренесоха в хотела. Жената на Тори ридаеше и говореше през сълзи:

— Щом са дошли тук с такова намерение, защо попе думичка не казаха. Как се бяха докарали, господи!

Тя намокри една кърпа в гореща вода и избърса лицата на мъжа и жената. Не се измиха само черните петна от сажди по бузите им.