Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Добринка Добринова, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- dijon(2019)
Издание:
Автор: Кендзабуро Ое; Ясунари Кавабата; Кобо Абе; Тецуо Миура; Такеши Кайко
Заглавие: Танцьорката от Идзу
Преводач: Добринка Добринова; Цветана Кръстева; Дора Барова; Георги Стоев
Година на превод: 1983
Език, от който е преведено: японски
Издание: първо
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1983
Тип: сборник
Националност: японска
Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна
Излязла от печат: 13.VI.1983
Редактор: Дора Барова
Редактор на издателството: Малинка Баева
Художествен редактор: Тоня Горанова
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Рецензент: Дора Барова
Художник: Ада Митрани
Коректор: Мария Бозева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9311
История
- —Добавяне
Заведох Шино във Фукагава наскоро, след като се запознахме.
В същност Фукагава е родното й място, там живяла до 12-годишна възраст. Аз пристигнах в Токио едва миналата пролет от едно глухо място в Тохоку, а сега развеждах из Фукагава момичето, което бе родом оттам. Изглежда странно, но в действителност през последното лято на войната семейството им се евакуирало в Точиги и тя не бе виждала този изпепелен до основи район, където нямаше дори сянка от миналото. Затова пък аз редовно обикалях из Фукагава, поне два-три пъти в месеца, а понякога и всяка неделя. За мен този район бе станал едно от най-познатите ми места в Токио, като изключим маршрута до университета, който изминавах всеки ден сутрин и вечер.
Слязохме от влака на спирката до парка Тоио. Шино пое дълбоко въздух, сякаш искаше да усети миризмата на околната атмосфера, и се огледа. Беше горещ, ясен юлски ден. Над нагорещените от жаркото слънце улички със схлупени бараки се носеше сивкав прах и тегнеше омара.
— Ах, колко се е променило всичко тук! Като че ли съм пристигнала в съвсем непознат град… А ето онова там е може би училището — каза Шино отчаяно и посочи една триетажна сграда от железобетон, чиято обгоряла снага се препичаше на яркото слънце. — Друго нищо не мога да разпозная.
Шино бе учила в нея цели пет години.
— Не се отчайвай! Ще повървим и ти малко по малко ще се ориентираш. Все пак си живяла тук.
Шино се усмихна.
— Е, да. Колкото и да е, улиците поне не могат да се променят — тя погледна отново своето училище и добави:
— Чувала бях, че всичко е изгоряло, но никак не можех да си представя, че и училището… Нима е възможно да потъне в пламъци, нали е от железобетон! Просто не можех да повярвам. Едва сега разбирам…
Сякаш правеше някакво откритие. Тя се вглеждаше с невярващи очи в това, което бе останало от сградата, в черните дупки на прозорците, които напомняха килийки на овъглена медена пита.
— Хайде, хайде, ако така подробно разглеждаш всичко, няма да успеем — рекох й и се засмях.
Шино сви рамене.
— Добре, да тръгваме тогава. Какво ще ми покажеш най-напред?
— Може би Киба, а?
— А защо не Шюдзаки?
Шюдзаки се намираше отвъд канала, затова решихме да се разходим дотам, като минем през Киба. Пресякохме трамвайната линия, над която трептеше лека мараня, промъкнахме се през прострялата се върху улицата дълга сянка на училището и тръгнахме към водохранилището в Киба.
Шино искаше да види мястото, където за последен път се бях срещнал с брат си, а после да ми покаже къде се бе родила и отраснала.
Киба е район на дъскорезници и канали. Тук винаги духа силен вятър, които люлее плаващите във водохранилището салове. Вятърът носи миризмата на дървесина и застояла вода и в него има милиони невидими дървесни прашинки, които дразнят очите като лютив дим. Ако очите ти сълзят, значи не си от Киба.
Когато брат ми за първи път ме доведе в Киба, очите ми непрестанно сълзяха и това го разсмиваше. Тогава чувството, че се разхождам рамо до рамо с него, изпълваше гърдите ми с умиление, но от очите ми се стичаха сълзи. След три години, миналата пролет, аз отново бродех по улиците на Киба, но него вече го нямаше. Душата ми изгаряше от мъка, очите ми пак сълзяха. Такъв е тук вятърът. Или не можех да привикна, или просто не ми вървеше и винаги когато идвах тук, той се оказваше наситен с дървесен прах. Така или иначе, аз изгубих надежда и се примирих.
Но днес Киба бе някак различна от всеки друг път. Странно, но атмосферата по улиците ми се струваше непозната. И планините от дървен материал, и водохранилището излъчваха необичайна, заслепяваща очите светлина. Странен за моите уши бе и шумът на дъскорезниците. Всичко днес ме отблъскваше.
Аз обичах да се разхождам из улиците на Фукагава и познавах вече доста хора там — старицата, която продаваше цигари, разносвачът от ресторанта за соба[1], пазачите от дърводелската работилница, шофьорите на камиони. След като брат ми изчезна, аз исках нещичко да разбера за последните мудни. Обикалях с тефтер в ръка и разпитвах. Отначало всички ме смятаха за детектив, но скоро започнаха приветливо да ми се усмихват. Днес обаче ми се струваше, че дори тези добродушни хорица ни оглеждаха изпитателно, а след нас извръщаха глави и си мърмореха нещо неразбираемо. Дори вятърът като че ли ме отбягваше — очите ми оставаха сухи. Защо тъкмо сега, когато сърцето ми преливаше от щастие, Киба сякаш не желаеше да ме приеме за свой?
Стояхме с Шино на брега на водохранилището, обърнати с лице към вятъра. Разчупеното от вълните слънце потрепваше на повърхността на водата. В далечината плаваха няколко дървени сала, а отвъд водохранилището се простираше огромно бунище със смет и оттам като жуженето на конски мухи долиташе странният шум на някакви машини.
— Е, това е Киба. Както виждаш, нищо особено — рекох и се изплюх във водата.
— Приятен вятър. Едва сега чувствувам, че съм във Фукагава.
Бях помъкнал със себе си Шино в тази горещина из тези чужди за мен места, а тя простодушно излагаше малкото си личице на вятъра, който разпиляваше косите й, и те полепваха по потното й чело и по бузите.
— Да се връщаме, а? Сигурно ти омръзна вече — предложих аз, защото изпитвах известно угризение, че доведох момичето тук. Но Шино поклати отрицателно глава и каза:
— Нали дойдохме специално, за да разгледаме района. Нека поостанем малко.
Тя сплете ръце около гърдите си, отпусна се на колене и попита с тъга в гласа:
— Това ли е мястото?
— Да — отвърнах.
Точно тук аз за последен път видях брат си. Той бе завършил приложна химия в техническия институт и по време на войната работеше в една лаборатория за взривни вещества към Военното министерство, в която правеха торпеда. След войната брат ми се премести на работа във фирмата за дървен материал тук, до водохранилището. Когато му дали визитна картичка, той с удивление прочел титлата си — назначен бил за директор. В тази фирма той работи 5 години. На четвъртата година аз завърших гимназия в Тохоку, пристигнах в Токио, постъпих в университета на негова издръжка. Бях шестото, последното дете в семейството и баща ми не можеше да ми помага финансово. Но за брат ми, изглежда, не представлявах никакво бреме. Когато ми трябваха пари, отивах в кантората му и той охотно ми даваше, като освен това ме угощаваше с янагава-дон[2] и с други вкусни неща.
Така се изниза една година. Един пролетен ден — дълго време не го бях виждал — аз пристигнах в кантората му. Помещението бе като изоставено, край мангала седеше свит само един старик — пазачът. Каза ми, че директорът вероятно е на водохранилището. Аз минах през притихналите работилници и излязох на брега на водохранилището. Беше ранна пролет, но студеният вятър все още напомняше за зимата и диплеше в безброй гънки прозрачната вода. Съзрях брат си. Той беше сам. Държеше в ръка канджа, която му бе явно съвсем ненужна, и прескачаше от сал на сал. Беше съблякъл сакото си и белотата на ризата му заслепяваше до болка очите ми. Изведнъж изпитах силна тревога. Без да искам, извиках високо и той застина в нестабилна поза. Обърна се, видя ме. Започна бавно да се придвижва към брега. Аз се затичах по ръба на водохранилището, за да го посрещна. Застанахме един срещу друг, но помежду ни имаше десетина метра вода. Брат ми, който се олюляваше на единия край на сала, изкрещя силно:
— Какво има?
Отвърнах му, че както винаги имам нужда от пари. Той кимна и каза да взема спестовната книжка и печата му от бюрото в кантората и да изтегля колкото ми е нужно, но че днес имал много работа и ще се видим друг път. Стояхме известно време така — един срещу друг, и мълчаливо се наблюдавахме. Брат ми стоеше с гръб към клонящото на запад слънце и изглеждаше по-едър от преди. Очите му бяха хлътнали, а под тях лежаха черни сенки. От това главата му приличаше на череп. Благодарих му за парите и тръгнах. Изведнъж лицето му се оживи.
— И да не харчиш много, ей! — подвикна той и вдигна високо канджата. Повече не го видях.
Оттогава минаха три години и ето че днес ние с Шино стояхме на брега на водохранилището. Само че стопанинът му бе сменен.
— Не сте ли се виждали оттогава?
— Не.
— Какво се случи с него?
— Умря — успях да кажа съвсем спокойно. Бях свикнал с тази дума от детството си. Какво се случи със сестра ви? Умря. С брат ви? Умря. Удобна дума — умря. И толкоз. Нямаше какво повече да се добави. Не беше нужно да се обяснява.
— Да вървим. Водохранилище като водохранилище. Колкото и да гледаш — нищо не може да се промени.
Аз направих няколко крачки, а Шино, седнала на колене, притисна в молитва ръце и направи лек поклон към водата. Изпод яката й от креп проблесна дългата й бяла шия. Тръгнах и стъпките ми отекнаха силно над водата като ударите на клепалото на нощния пазач.
Поехме към Шюзаки.
Това бе единственото място във Фукагава, където кракът ми не бе стъпвал. Брат ми никога не ме бе водил там. Веднъж аз го навестих точно когато той гостуваше на президента на своята фирма, отседнал временно със семейството си в изгорялото училище на Шино. Тогава заедно от покрива на училището аз видях в далечината Шюдзаки.
Гледката бе необикновена. Ярко боядисаните къщурки с плътно долепени една до друга стрехи сякаш притискаха тесните улички. По покривите и прозорците се развяваха в такт червени и бели платнища. За мен, селското момче, гледката бе наистина любопитна.
— Искам да отидем там — помолих аз. Но брат ми се изчерви и ме нахока. Шюдзаки бе районът на публичните домове.
Докато стигнем до трамвайната линия, Шино си спомни много неща, а когато съгледа бамбуковите щори на старото магазинче, тя възкликна:
— А, вече ми е ясно — запляска с ръце и без да ме дочака, сви в една уличка.
Пътят се катереше нагоре и свършваше до широкия каменен мост над канала. Оттатък моста бе Шюдзаки.
В началото на моста имаше павилионче с разни стоки. В сянката на тръстиковия транспарант върху един шезлонг се бе изтегнала жена на средна възраст със землист цвят на лицето. Тя бе облечена в дълбоко изрязана отпред рокля. Жената наблюдаваше с присвити очи минувачите по улицата.
— Това е мостът Шюдзаки — каза Шино, поглади гальовно каменните перила, по които личаха черни ивици от пламъците на пожара, и учудено погледна към врязващата се в небето над моста висока арка. Шино прочете полугласно изписания с малки лампички надпис, който вечер може би грееше с ярка неонова светлина.
— „Рай Шюдзаки“! Рай? Звучи някак неприятно — рече смутено тя и по лицето й се разля руменина. После Шино забърза мълчаливо по моста. Сърцето ми неочаквано затуптя. Не че не бях бродил из подобни квартали. Напротив, често пъти, като пийнехме с приятели, ние се отбивахме в такива места и се отдавахме на евтините удоволствия. Но да се разхождам тук посред бял ден, и то с жената, която обичах, дори насън не си бях представял.
Ние минахме моста, завихме по уличката вляво и се озовахме пред квартала на публичните домове — повехнал под лъчите на парещото слънце, посивял като лице на болен. В притихналите улички, потънали в мръсотията от вечерта, отекваха само нашите стъпки. След няколко пресечки Шино внезапно спря. Тук, наблъскани плътно един до друг, бяха публичните домове. Шино се завъртя кръгом към мен и посочи един от тях — стара олющена сграда.
— Ето, тук съм се родила.
На лицето й се бе изписало дълбоко смущение, но в гласа й, ясен и чист, не трепваше и следа от малодушие.
— Майка ми е живяла тук, държала е стрелбище. Аз съм дъщеря на жена от „веселия квартал“.
Шино ме погледна право в очите и се усмихна. Но това й струваше немалко усилия. Челото й мигом се покри с капчици пот. Смущението й внезапно се предаде и на мен. От вълнение аз не можех да владея гласа си и когато се опитах да я успокоя, той прозвуча неестествено високо:
— Какво от това?
При тези мои думи чадърчето на Шино затрепери силно. Пръстите й, които го притискаха до тъмночервеното оби[3] на кимоното й, бяха побелели. Шино ме изгледа внимателно с известен укор в очите и каза натъртено:
— Гледай и добре запомни!
И аз се загледах. Къщата бе с олющени розови стени. Кръгли калени колони, които като че се издигаха направо от пропуканата железобетонна основа, крепяха изкривен балкон в европейски стил. Над къщата като паяжина се преплитаха стари неонови лампи. Вечер те може би осветяваха окичените с фенери в примамливи цветове прозорци. Аз гледах и никак не можех да си представя, че този порутен и сгушен под лъчите на слънцето „дом за жени“ бе родната къща на Шино.
Върху чадърчето на Шино нещо изтропа, като че изведнъж бе завалял дъжд. Погледнах нагоре — на прозореца на втория етаж се бяха появили незабелязано няколко жени с разголени гърди и рамене. Те бяха подпрели брадички на проснатите по первазите футони[4] и мълчаливо ни наблюдаваха с подпухналите си очи. Една от тях си бе изплюла дъвката право на чадърчето на Шино и сега всички се превиваха от смях, като издаваха странни носови звуци.
Шино наведе очи и тръгна мълчаливо напред, но след няколко крачки спря и се обърна рязко към мен:
— Какво, учуден ли си? Съжалявам — рече тя, сякаш се чувствуваше виновна за нещо, с огорчение добави: — Нищо лошо не искам да кажа за тези жени, но преди те не бяха такива. Сега за тях като че ли всичко е шега, просто да изтръпнеш. Разбирам, че времената са се променили, но това, в което са се превърнали те, е просто възмутително. Такава разпуснатост! Ако баща ми можеше да ги види, щеше да се огорчи.
— Баща ти? Какъв е той?
— Баща ми ли? — тя се засмя и наклони леко глава: — Баща ми е един безпътен човек. Сега вече е болен и е тъй безпомощен, че е невъзможно да му се сърдиш. В същност аз не знам кой знае колко за него. Само знам, че е най-големият син на собственик на бояджийска работилница в Точиги. Но не се учел и родителите му го лишили от наследство. Тогава той напуснал училище, разхайтил се, започнал да твърди, че е пропаднал човек и за нищо не го бива и в края на краищата се пропил. Но винаги на Бентен[5] баща ми обличал празничното си копринено хаори и тръгвал по улиците на „веселия квартал“. Всички го наричали „господин точната стрела“. „Точната стрела“ било стрелбището на майка ми. Баща ми помагал, доколкото можел, на бедните джоро, бил им нещо като „душеприказчик“. Една от тях — казваше се О-нака от дома Тонеро, която, помня, бе много мила с мен, се разболя от туберкулоза. От ден на ден състоянието й се влошаваше и тя не можеше повече да работи, но срокът, за който бе наета, още не бе изтекъл. О-нака започна често да идва при баща ми за съвет, но това малко й помагаше и на празника на бога Фудо-мьоо[6] тя изпи отрова и умря. Жените от дома Тонеро се оказаха изключително коравосърдечни и никой не пожела да се погрижи за формалностите около погребението. Баща ми се зае да уреди всичко. Помня как една вечер изнесе ковчега с тялото на О-нака през задния двор и го положи в една талига. Баща ми теглеше, а аз бутах отзад. Когато минавахме през Накано-чо, теляците от близката баня поливаха улицата, като загребваха вода с огромни черпаци от големи каци, в които се събираше дъждовна вода. Щом ни видяха, те до един тръгнаха след пас и ни проводиха чак до Голямата порта… От малка все с такива неща се занимавам…
Двамата с Шино тръгнахме през Накано-чо към Голямата порта, която се виждаше в далечината. Улицата беше широка, имаше и тротоар, по който блестяха витрините на приветливите магазинчета. Магазини като навсякъде. Ние се спогледахме и се разсмяхме безпричинно.
— Доста походихме, а?
— Да, но на мен ми олекна. Исках всичко да ти покажа. Ах, колко ми е леко на душата сега. — Шино обърна лице към небето, затвори очи и направи няколко крачки, но изведнъж спря и протегна към мен ръце. Стояхме пред моста Шюдзаки.
— Хайде да отидем в Асакуса, а?
— В Асакуса ли? Да не би да искаш да заминеш за Точиги?
Влакът за Точиги тръгваше от гара Асакуса.
— Не, не. Ще ми се просто да се поразходя. Докато скитахме из Шюдзаки, изведнъж ми се прииска да отидем и там. Баща ми обичаше Асакуса и често ме взимаше със себе си. Ходехме на кино, возехме се на въртележките в парка, а на връщане обезателно се отбивахме в бар „Камия“. На мен той поръчваше вино, а на себе си — коняк.
— Но така и така днес сме свободни и не е ли по-добре да заминем за Точиги?
В Точиги живееха бащата на Шино, сестрите и брат й.
— Така е, но тъкмо защото сме свободни, искам да правя неща, които друг път не мога. Иска ми се все пак да отидем в Асакуса[7].
За миг си представих ежедневието на Шино, днешното й душевно състояние и за да й доставя удоволствие, веднага се съгласих да направим това, което тя пожелае.
Тя много се зарадва и разтърси неочаквано ръката ми, но изведнъж се сепна и се отдръпна рязко.
— Дали още съществува този бар „Камия“, а?
— Да, струва ми се. Веднъж на път за Точиги, като че ли го зърнах бегло от влака. Искам първо да отидем на кино, а след това в „Камия“. Аз ще пия вино, а ти коняк. Ще се чукнем за днешния ми подвиг.
— Тоест аз ще бъда твоят баща, а ти моята дъщеря, така ли?
— О-о, извини ме за глупостта.
Шино наведе глава и чадърчето й се спусна до раменете. Със ситни стъпки тя се затича през моста Шюдзаки.
С Шино се запознах през пролетта в ресторанта „Шинобугава“, който се намира до една гара по линията Яманоте. Аз учех в частен университет в северозападната част на Токио и живеех в студентско общежитие близо до този ресторант „Шинобугава“. Късно една вечер през март влязох случайно в него по повод абсолвентската сбирка на група студенти от общежитието. Тогава за първи път прекрачих прага на „Шинобугава“. Шино работеше там. Макар че се наричаше ресторант „Шинобугава“, нямаше нито представителна входна част, нито градина и в него се влизаше направо от улицата. На приземния етаж сервираха свински котлети и други ястия. Тук човек можеше да пийне направо на тезгяха, а в единия ъгъл продаваха и цигари. С една дума, това бе по-скоро закусвалня и затова тук рядко се отбиваше някой по-заможен господин с кола. Редовните посетители на заведението бяха предимно учители, чиновници от фирмите, бивши търговци на земи. Понякога в него нахлуваха момчета от съседните магазинчета за месо и риба в своите сини униформени дрехи. Те идваха заради жените в ресторанта. „Шинобугава“ бе наистина едно твърде скромно ресторантче в покрайнините на града, но и то си имаше име в квартала и цените на напитките бяха високи, тъй че трудно можехме да си позволим да го посещаваме.
Нашето общежитие се намираше в края на улицата, точно срещу „Шинобугава“. В него живеехме общо двадесет души — все земляци — повечето синове на рибари от крайбрежните селища от северната част на Тохоку.
Студентите от общежитието обичаха да се събират и да пият. Дали защото в борбата срещу студа там в Тохоку имаха навика да си попийват саке от големи чаени чаши, но всички момчета бяха много издръжливи на алкохол. Пиеше се по всякакъв повод — и от радост, и от мъка. Започваха да пият в общежитието, а после излизаха по заведенията. Обикновено ходеха в „Одион“ под моста или в ресторанта край железопътната линия. Там сакето бе силно. При по-специални случаи отиваха в някой ресторант за суши[8], където към сакето даваха и суши. И тези пиршества не бяха радост.
Ние обаче не ходехме в „Шинобугава“. Всички твърдяха, че ресторантът не им бил по вкуса, че виното било разредено и не можело да се пие, но в същност „Шинобугава“ не беше за нашите джобове, а и тамошните момичета ни гледаха с досада. Пуснал се бе слух, че Шиота, син на богат рибар, здравеняк и красавец, една вечер тайно от нас се отбил в „Шинобугава“, но както влязъл, така и излязъл. Една от красавиците на заведението го изхвърлила и той си тръгнал мрачен и вбесен. Оттогава останалите, по-недодяланите момчета, се страхуваха от жените в „Шинобугава“.
Получи се обаче така, че в прощалната вечер на нашите абсолвенти ние все пак влязохме в „Шинобугава“. Един от абсолвентите — известен оратор и гуляйджия, още в началото произнесе прочувствено слово за живота в общежитието и между другото отбеляза, че сме обиколили вече всички кръчми наоколо освен една-единствена — „Шинобугава“. Нима можехме да се върнем по родните си места, без да сме били там? Думите му като че разпалиха едно дълго таено негодувание и всички горещо го подкрепихме.
И така, още същата вечер, след като си подложихме добре, ние, около десетина смелчаци, шумно нахлухме в „Шинобугава“. Вечерта беше студена и на бара в приземния етаж нямаше никой. Запътихме се натам. Подредихме се плътно един до друг около тезгяха и поръчахме подгрято саке. Изведнъж всички млъкнахме, защото съвсем неочаквано възбудата от алкохола се бе изпарила. Вече беше късно, наоколо цареше тишина и само откъм втория етаж долитаха звуците на шамисен.
— Слушайте, това е шамисен — възторжено възкликна един от студентите. Младият готвач зад тезгяха се разсмя. Ние се почувствувахме съвсем неловко и набързо допихме поръчаното саке. Ненадейно отнякъде се появиха две-три жени в кимона, които обслужваха другия край на бара. От горещото саке и топлия въздух изпитото преди това ни удари в главите. В грубия ни пиянски разговор, който внезапно подехме на доста висок глас, се промъкваха диалектни думи и това най-сетне разсмя трите жени. Някой подхвана спор с готвача за рибата и тогава всички се разпалихме. Това поне ни бе добре позната тема.
Бях вече порядъчно пиян. Не съм син на рибар и нямах понятие от риба, а и не издържах като другите на пиене. Облакътен върху тезгяха, аз седях неподвижно със затворени очи. По едно време момчето до мен ме побутна и прошепна в ухото ми:
— Я погледни. Ей я онази, дето изхвърлила Шиота.
Аз вторачих премрежените си очи натам, където сочеше той. От втория етаж безшумно се спускаха яркосините поли на кимоно, под което проблясваха белите таби. Иззад бамбуковата завеска, която тя леко отметна с чело, се появи изящната фигура на невисоко момиче с прибрани на тила коси. Момичето извърна леко глава към нас и се поклони. Носеше поднос с бутилчици саке. Когато мина край бара на път за кухнята, аз му подвикнах с пиянския си глас:
— Ей, една студена вода.
— Да, сега — отвърна момичето, усмихна се, направи нисък поклон и плавно отмина към дъното на коридора. Неговото изпълнено с музика „да, сега“ продължи дълго да отеква в ушите ми.
— Тази значи е изпъдила Шиота. Хм, просто да не повярваш. Външността лъже, лъже… — мърморех си под носа аз, подпрял с ръка натежалата си глава. Изведнъж чух зад себе си женски глас:
— Извинете, че ви накарах да чакате. — Обърнах се и видях същото момиче, появило се неизвестно кога и откъде. То стоеше зад мен с чаша в ръка. От смущение изпих на един дъх водата, но, кой знае защо, не ми се искаше да му върна веднага чашата.
— Сигурно сте дочули какво си мърморех — рекох, а тя само се усмихна с крайчеца на устните си — долната бе по-издадена, и отвърна простодушно:
— Чух само: „Външността лъже, лъже…“
— Имах пред вид вас.
Тя ме изгледа учудено, но нищо не каза.
— Разправят, че веднъж сте изгонили нашия Шиота…
— Изгонила ли съм го? Ами че той се държеше много нахално.
— Ако не се беше държал нахално, щяхте ли да го изгоните?
Тя лукаво се усмихна:
— Зависи кого.
— А мен например? — изрекох, без да искам, но изведнъж почувствувах, че съм напълно изтрезнял. Тя се засмя, наклони леко глава и отвърна:
— Та аз за първи път ви виждам. Откъде мога да знам.
— Така-а, тогава утре ще дойда пак.
— Моля, заповядайте. Само ме повикайте, веднага ще изляза.
— А как се казваш?
— Шино.
Когато на другата сутрин се събудих, пред очите ми бе образът на Шино. Докато плисках лицето си със студена вода, аз с усмивка си припомнях снощното си необуздано пиянство. Но привечер, когато запалиха фенерите, сърцето ми изведнъж заби неспокойно и аз започнах да обикалям нервно из стаята, като се увещавах: „Обещах й, няма как. Само тази вечер и край… Да чуя веднъж нежното й «да», и тръгвам. И повече няма да стъпя там!“ Измъкнах се незабелязано от общежитието и забързах към „Шинобугава“. Скоро се озовах при бамбуковите щори на ресторанта, дръпнах ги рязко и се насочих към единия край на бара. После помолих тихичко една от жените:
— Дайте ми саке и… повикайте Шино.
Шино се появи веднага.
— Извинявайте за снощи — рекох аз, сведох поглед и мълчаливо отпих от сакето. Но Шино сякаш не забелязваше състоянието ми и непрекъснато се усмихваше, като ме гледаше изпитателно. На няколко пъти дойдоха да я викат от втория етаж, но тя ги отпращаше, като казваше, че е заета с нещо важно. Това още повече ме смути и не можех повече да седя така.
— Шино — промълвих аз.
— Да.
При това нейно „да“ аз скочих и полетях обратно към общежитието, сякаш някой ме гонеше.
Това продължи десет дни. Докато се опомня, с мен бе станало нещо странно. През деня се терзаех, не можех да се отърва от мисълта, че благоразположението на Шино към мен е чисто професионална привичка, нямах й доверие. Но вечер тези съмнения се изпаряваха и аз вярвах в искреността на момичето.
Вечер душата ми се успокояваше и аз се надсмивах над низките си помисли през деня. Заспивах спокойно, но сутрин отново на душата ми бе пусто, и аз се ненавиждах за нощните си блянове. Така затъвах все по-дълбоко в бездната между тези две чувства.
Една вечер през юни, както разговаряхме с Шино, аз се изтървах и казах, че във Фукагава съм загубил брат си. Като чу Фукагава, очите на Шино заблестяха и тя ми разкри, че това е родното й място. Вече осем години не била ходила там и много искала отново да види Фукагава. Предложих й да идем заедно някой ден. Изнизвах силно желание да видя Шино поне веднъж денем, огряна от лъчите на слънцето.
Но в „Шинобугава“ Шино имаше много постоянни клиенти и й беше трудно да вземе отпуск. Мина пял месец и едва на Задушница ние двамата най-после успяхме да осъществим пътуването до Фукагава. Тогава за първи път повярвах в искреността на Шино и моите дневни терзания се стопиха.
Когато се върнахме, аз се почувствувах виновен пред Шино. Виновен за това, че през този ден тя бе както винаги непринудена и весела, а аз се държах сковано. Същата вечер за първи път написах на Шино писмо. Не да моля за прошка. Пишех в името на пашата взаимна откровеност.
„Искам да ви разкажа нещо, което днес във Фукагава премълчах. Аз съм шестото дете в семейството. В ранното си детство имах двама братя и три сестри. Но когато навърших шест години, средната ми сестра се самоуби точно на рождения ми ден. Тя обичаше един човек, който не й отвръщаше с взаимност и след дълги терзания сестра ми се удави в морето, в пролива Цугару. През лятото на същата година по-голямата ми сестра също се самоуби. Смяташе се виновна за смъртта на средната. Погълнала отрова, тя бе издъхнала с глава върху своето кото[9]. А през есента изчезна безследно големият ми брат. Той бе прекалено чувствителен, не можа вероятно да понесе смъртта на двете ни сестри. Може би е мъртъв, защото до ден-днешен няма и следа от него. Другият ми брат беше способен, сериозен човек и всичките ни надежди бяха отправени към него. Благодарение на него аз успях да постъпя в университета. Той именно живееше във Фукагава. Преди три години, в края на пролетта, заяви, че му трябват пари, за да открие собствено дървообработващо предприятие и със съгласието на нашите родители разпродаде цялото ни скромно имущество, а освен това зае пари от наши близки. След това изчезна. Никой не разбра причината за това. (Извинете, че в Киба ви излъгах.)
Вероломството на брат ми бе голям удар за цялото пи семейство. Баща ми получи инфаркт и грохна. Всички изпаднахме в отчаяние. Но лека-полека се оправихме. Сега аз съм всичко за своите родители и надеждата отново се върна в нашето семейство.
Никога не съм празнувал рождения си ден. Винаги ми се е струвало, че той е свързан с печалната гибел на моите братя и сестри. Но миналата година на този ден аз в момент на дълбока депресия се отправих към Фукагава.
Постепенно у мен се появи навикът да скитам из този район. Оттогава винаги, когато на душата ми стане тежко, се запътвам натам. По време на своите разходки аз се преборвам с призрака на брат си и духът ми укрепва.
Това е, което исках да ви кажа.“
Помолих продавачката на цигари от „Шинобугава“, едно миловидно момиче на име Токи, да предаде писмото на Шино. На другия ден пак чрез Токи получих отговор от Шино. Върху хартиена обвивка на хаши беше написан само един ред:
„Поканете ме на следващия си рожден ден“.
Бях влюбен в Шино до полуда.
Това се случи в края на юни. Научих, че Шино си има годеник. Каза ми го Шиота. По това време той напусна университета. Родителите му се бяха разорили и той трябваше да се върне на село. Преди да си тръгне, Шиота ми съобщи под секрет новината — за спомен.
Останах зашеметен. Шино си има годеник! Не можех да повярвам на ушите си. Предположих, че Шиота иска просто да си отмъсти, но той твърдеше, че източникът е достоверен и дори назова името на годеника — Мотомура Юкифуса. Видял двамата да се разхождат из Асакуса.
Макар че никак не му вярвах, обзе ме тревога и съмнението пусна корени в душата ми. „Нима ме е заблуждавала!“ Не можех да търпя нито миг тази неизвестност, затова хукнах към „Шинобугава“. Беше посред бял ден, яркото слънце заслепяваше очите ми и на мен ми се струваше, че всичко наоколо тъне в мрак.
Момичето на щанда за цигари дремеше. Разбутах я и я накарах да повика Шино. Слисана от вида ми, тя се спусна към вътрешните помещения.
Шино се появи със забързани ситни стъпки. Бе облечена с леко тъмносиньо кимоно, пристегнато с тънък пояс. Може би се бе ресала — дългата ѝ коса падаше свободно върху раменете. Днес Шино ми се стори необичайно красива и тази нейна красота засили подозренията ми. Сърцето ми се сви от болка.
Аз стоях пред нея и целият треперех.
— Какво, за бога, се е случило — попита тя и вдигна вежди в почуда.
— Познаваш ли Мотомура? Мотомура Юкифуса?
Шино се сепна.
— От кого разбра?
— Има ли значение? Вярно ли е, че този човек, този мъж е твой годеник?
Объркана, Шино примигна и сведе очи.
— Кажи ми — настоявах аз.
— Ще ти кажа. Всичко ще ти разкажа. Само че не сега, тук… Чакай ме довечера в седем часа на моста. Ще помоля да ме пуснат за малко и непременно ще дойда. А сега върви си. Моля те.
— В Шюдзаки ми каза, че зная вече всичко за теб. Значи ме излъга, така ли?
— Не — каза Шино и вдигна лицето си. — Мислех, че ще е по-добре да не ти казвам, затова премълчах. Но да те излъжа — не. По-скоро бих умряла!
Острите нотки в гласа й ме поразиха и аз млъкнах. Ние дълго се гледахме, докато аз не почувствувах, че се задушавам.
— Не можеш ли да дойдеш по-рано — в шест. Няма да издържа да чакам толкова дълго.
— Добре, в шест.
Аз изхвръкнах от „Шинобугава“, а Шино остана така — с изкривено от страдание лице. Тръгнах из улиците. Дълго бродих и постепенно всичко започна да ми се струва нелепо — аз самият, Шино, Мотомура, Шюдзаки, писмото. Влязох в първата попаднала ми обществена баня и няколко пъти се облях обилно с гореща вода. После се потопих в басейна и изведнъж в някакво ъгълче на мозъка ми проблесна една мисъл. Насмалко не изкрещях: „Да я отнема!“
Кръвта нахлу в главата ми. Как не се сетих по-рано? Да я отнема! Щом като Шино има годеник, трябва просто да я отнема. Аз плувах из широкия басейн, разпръсквах наоколо вода и си повтарях: „Ще я отнема, на всяка цена ще я отнема“.
Когато в шест часа отидох на моста, Шино вече ме чакаше. Ние закрачихме мълчаливо един до друг по една тиха уличка с красиви къщи. Вървяхме все покрай каменните огради.
— Това се случи миналата пролет — подхвана Шино с тих глас, като гледаше напред. — При нас дойде директорът на търговския отдел на една автомобилна фирма и ме попита не бих ли се омъжила за някой си Мотомура, търговски агент от същата фирма. Служителите от тази фирма са наши постоянни клиенти. Тоя Мотомура ме бил видял на едно новогодишно тържество и решил обезателно да се ожени за мен. Затова изпратил за посредник директора от фирмата при съдържателната на ресторанта. Директорът разказа, че Мотомура е способен търговец, с добра заплата, благ характер и изобщо — добър човек. Аз бях едва на 19 години, пък и кали работех на такова място, нямах никаква представа за брака. Освен това трябваше да изпращам пари на близките си. Затова предложението на директора много ме обърка и аз отказах. Но и той, и съдържателката започнаха да ме увещават, че Мотомура е добра партия. Директорът и Мотомура обещаха да поемат изцяло грижата за семейството ми. Тогава аз отстъпих и се съгласих. Колко глупава съм била! Така Мотомура стана мой годеник. В почивните дни двамата излизахме, ходехме на кино или да пием чай; но аз не изпитвах никаква радост. Не можех да свикна с него, а той трескаво се готвеше за сватбата. Все за това говореше — къде ще бъде церемонията, къде ще заминем на сватбено пътешествие (непременно със самолет). Всичко това така ми омръзна, че загубих всякакъв интерес към брака. Колкото повече Мотомура бързаше, толкова повече причини измислях, за да отложа деня на сватбата. И тогава Мотомура… — Шино изведнъж млъкна и се загледа право надолу в краката си.
— Какво Мотомура? Какво стана?
— Той искаше…
Аз пламнах, сърцето ми щеше да изхвръкне.
— И какво? Успя ли?
— Как не! — рече тя и се засмя безгрижно. — Но беше толкова настойчив, че се видях в чудо. Един ден заминах за Точиги, за да се посъветвам с баща си. А той беше бесен. Оказа се, че Мотомура вече е ходил да преговаря с него, но баща ми се въздържал да му даде отговор, защото аз все му пишех в писмата си, че годеникът хич не ми е по сърце. Баща ми винаги е водил безпътен живот, но бе категорично против брак при подобни условия. Посъветва ме да откажа, за да не се разкайвам после цял живот. Трябва да се омъжиш за човек, когото обичаш до смърт, каза той, и не можеш да живееш без него.
Аз спрях. И Шино спря на няколко крачки пред мен.
— Откажи му!
— Да.
— Все едно, че нищо не е било. Забрави го!
— Да.
— А на баща си кажи, че си намерила човека, за когото искаш да се омъжиш, по любов, без колебания.
Шино ме гледаше с широко отворени очи. Между лицата ни се издигна гореща вихрушка, всяко наше дихание ни замайваше и ни притегляше един към друг. Шино повдигна леко ръце и обхвана раменете си. Гърлото ми пресъхна от вълнение и аз едва успях да прошепна:
— Дързък ли съм?
— Не — каза тя и плахо се усмихна.
В края на есента състоянието на баща й внезапно се влоши. Той пиел от млад, а след като се преместили да живеят в Точиги, започнал да чувствува болки в черния дроб. После, когато починала майка й, болестта му се влошила. Само че парите, които му изпращала Шино, и доходите на брат й не стигали, за да се лекува, и той, изглежда, себе отчаял напълно. Шино се осведомяваше за неговото състояние от писмата на брат си и често говореше с дълбока тъга в гласа:
— Иска ми се да му помогна, но как? Горещият камък вода не държи.
Докато една сутрин Шино получи бърза телеграма. За това ми съобщи жената, която ни служеше за посредник. Аз веднага хукнах към „Шинобугава“. Там Шино ме очакваше, готова за път.
— Татко е много зле. Трябва веднага да замина. — Изглежда, бе имала време да дойде на себе си, защото разгърна със спокойни ръце телеграмата и ми я подаде.
— Ще те изпратя — успях само да кажа.
— Ще ти бъда благодарна.
— Да побързаме.
— Но ти, в този вид…
Бях по домашно кимоно и небръснат.
— Това смущава ли те?
— Не, стига ти да не се притесняваш.
— Тогава да тръгваме. По-бързо.
Стигнахме с трамвая до Китасенджо. Оттам Шино трябваше да вземе влака до Тобу, а от Тобу до градчето, където живееше болният й баща. Имаше още два часа път.
Докато стояхме на платформата и чакахме влака, Шино говореше с тон на безнадеждно примирение:
— Баща ми страда от болест, при която черният дроб непрекъснато се стопява, докато накрая стане като малко камъче. Знам, че вече е безнадеждно, но…
— Не бива да униваш… Трябва да бъдеш силна. Каквото и да се случи, не падай духом.
Докато в желанието си да я ободря аз бръщолевех подобни безсмислици, влакът пристигна. Шино извади от своето оби една сгъната хартийка и я пъхна в ръката ми.
— Прочети това, след като тръгне влакът.
— Ако за нещо съм ти нужен, веднага ми телеграфирай.
— Благодаря ти.
Тя нежно стисна ръката ми и потъна във вагона. После влакът се загуби в далечината, аз се отпуснах уморено на една пейка на самата платформа и разгънах бележката. Бе написана набързо и с молив. Обърнах листа към светлината и зачетох:
„Искам да те помоля, макар и за малко, да се срещнеш с моя баща. Измъчва ме мисълта, че нито един от родителите ми няма да те познава. Ще ми се поне баща ми да те види, за да умре спокоен за своята Шино.
Прости ми за тази настойчивост, но моля те, вземи утре влака в един часа. Аз ще изпратя сестра ми Тами да те чака на гарата.
И още нещо, което не се решавах да ти кажа — ние живеем в един храм. След като къщата ни въз Фукагава изгоря, ние се върнахме в Точиги, но нямаше къде да живеем. Тогава ни разрешиха да се настаним в храма, по-точно на неговата веранда. И досега живеем на тази веранда. Само, моля те, не ми казвай, че това те ужасява, не се учудвай, когато дойдеш.
Моля те, ела.
До утре. Дано само да успееш. Ако не го завариш жив, ще го видиш поне мъртъв.
На другия ден взех влака, който тръгваше от Асакуса в един часа, и след три часа пристигнах в Точиги. Не успях да стъпя на малката гара, когато към мен се спусна едно момиче с късо подстригани коси и широко усмихнато лице. По правилния му нос и леко раздалечените очи веднага разбрах, че е сестричката на Шино.
— Вие сте Тами, нали? — попитах аз и тя кимна. После с ясен глас, като на урок, произнесе името ми.
— Как е баща ви?
— Лекарят казва, че е много зле, но още диша — момичето говореше на местен диалект, като повишаваше глас в края на думите.
— Това е добре — рекох аз и мислех, че желанието на Шино може би ще се сбъдне.
— Сестра ми казва, че татко няма да умре, докато не дойдете вие.
Може би Шино е искала да окуражи близките си и болния, от когото и лекарят вече се бе отказал. Това, че можех да бъда причината да се продължи, макар и само с няколко часа, един човешки живот, който чезнеше неумолимо към небитието, неволно ми вдъхна сили.
Минахме по уличката край железопътната линия, като вървяхме все покрай задните дворове на къщите. После забързахме през обраслите с храсти ливади.
В забуленото с облаци небе летяха червени водни копчета.
— Това по-краткият път ли е? — попитах.
— Не, по-дългият — отвърна Тами.
— А защо вървим по него?
— Нали татко трябва да ви дочака и тогава да умре — Тами произнесе тези думи съвсем сериозно и аз неволно забавих крачка, а тя заподскача бързо пред мен.
В края на пътя се показа кедрова горичка, над която летеше ято врани като разпръснати по небето сусамени зърна.
— Пфу, пак се появиха тези врани — сърдито подвикна Тами.
Като приближихме, видях, че това не е гора, а само ивица от самотно стърчащи дървета, зад която всичко бе изсечено.
Ние минахме през прогнили и кривнали се на една страна торни[10]. В самия край на тази някогашна гора, от която бяха останали само голи пънове, се издигаше вече съвсем стара, но доста голяма сграда на храма. Това бе домът на Шино. Зад него се жълтееха полята.
Тами се затича напред и в същото време откъм високата тераса на храма към нас хукна Шино. Тя бе в тъмносиньо монпе[11].
— Ето ме, пристигнах — казах аз.
— Добре дошъл, всички те очакваме.
Шино свали кърпата от главата си и започна нервно да я мачка. За една нощ очите й бяха хлътнали, устните й пресъхнали и побелели.
— Как се радвам, че успя!
— Да, много бързах.
Шино стоеше объркана и хапеше устни. Аз пръв се окопитих и с големи крачки се запътих към храма.
По всичко личеше, че храмът отдавна е престанал да бъде действуващ. От пищната му украса не бе останало нищо и само пред входа висеше парче от лентата на камбаната. Понечих да се промъкна под терасата, откъдето преди малко се бе появила Шино, но тя ме спря.
— Там е работилницата на брат ми. Ела оттук.
Наведох глава и тръгнах нагоре по стълбите.
Зад дървената врата на храма, в полумрака, мъждукаше бледа лампа. Помещението бе разделено на две половини; вътрешната част бе с едно стъпало по-висока. Там бяха натрупани най-различни малки и големи дървени кутии, в които вероятно се пазеха храмовите принадлежности. В предната половина подът бе покрит с извехтели татами, а в дъното до стар черен скрин лежеше бащата на Шино. Край възглавницата му бяха насядали брат й, другата й сестра и Тами. Братът на Шино беше занаятчия, а сестра й учеше в трети клас на прогимназията.
— Татко, татко, той дойде, дойде — каза Шино и се отпусна на колене до главата на болния, като разтърси леко раменете му. Неговото лице бе толкова измършавяло, че приличаше на мумия. Трудно бе да повярва човек, че това е лице на възрастен. Шино разтърсваше баща си, а главата му със затворени очи се полюляваше безпомощно. После тя го дръпна силно и изкрещя името ми. Болният само стенеше, но, изглежда, нямаше сили нито да отвори очи, нито да проговори.
— Той специално пристигна! Не разбираш ли, татко? — проплака Шино и се обърна за помощ към близките си. Тами долепи устни до ухото му и изкрещя:
— Годеникът на Шино, на Шино годеникът е тук.
Преди още да затихне гласът й, очите на болния едва забележимо се отвориха. Тами отново закрещя:
— Татко, годеникът на Шино. Всички сме около теб.
Осветените от червеникавата светлина на лампата очи на бащата се обърнаха бавно към мен, сякаш се бяха откъснали от очните кухини. Аз опрях ръце на пода, приведох се над него и промълвих тихо:
— Татко…
— А… вие ли сте? Приятно ми е… бащата на Шино.
Гласът му прозвуча неочаквано ясно, макар че едва мърдаше устните си. Изведнъж той се напрегна, понечи да вдигне глава, но аз го хванах за сухите като дъсчици рамене и го възпрях:
— Недейте, не бива.
— Глупак съм аз — простена той. — Не можах да отгледам децата си както трябва. Но Шино, моля ви, имайте грижа за Шино. — Едва изрече това и се задъха мъчително.
— Татко, нали го виждаш, виждаш ли го?
Шино така силно желаеше да ме види баща й, че започна да го моли настойчиво, като разтърсваше раменете му:
— Да, виждам го — отвърна той. Гласът му бе вече съвсем друг, изнемощял. Шино се сви безпомощно.
— Виждаш го, но кажи какъв човек ти се струва, татко?
Хлътналите му страни едва-едва се раздвижиха.
— Добър човек…
Клепачите му се отпуснаха и той продължи да мърда устни, но не се чуваше никакъв глас.
— Видя те, каза „добър човек“ — Шино ме погледна плахо, но веднага сведе очи. По заострената брадичка на болния закапаха сълзите й.
Бащата на Шино умря на другия ден. След смъртта му Шино и нейните близки трябваше да напуснат храма и всички се разпръснаха. Брат ѝ постъпи на работа във фабриката за метли, сестрите се приютиха при далечни роднини, а Шино тръгна с мен. На петдесет и седмия ден от смъртта на баща й ние последвахме съвета му и се оженихме „по любов“. В последния ден на годината двамата с нощния влак се отправихме от гара Уено за моя роден край.
Градчето бе потънало в мек, пухкав сняг. Слязохме от влака и тръгнахме по откритата платформа. Снегът полепваше като сребърен прашец по блестящите коси на Шино.
Щом ни зърна, майка ми отдалеч протегна към нас ръце, не можеше да скрие голямата си радост. По покритото й с бръчки лице се разливаше широка усмивка. Без да се смущава, Шино се приближи към нея и любезно се поклони за поздрав. Майка ми направи още по-дълбок поклон и топло я приветствува, като редеше думите напевно, както говорехме тук.
— Ай, ай, добре дошли… Как се радвам, как се радвам… Ето, това е пашата снежна страна — майка ми говореше, като отърсваше с длан снега, полепнал по раменете на Шино. Тя малко се смути, но смирено се остави на грижите й.
— Не биваше да идваш да ни посрещаш в този сняг, мамо — упрекнах я аз, а тя само плесна с ръце в недоумение.
— Какво приказваш? Синът ми да води невеста, а аз да не ги посрещна. Дори и кола съм поръчала.
Колата се движеше съвсем бавно по пътя, затрупан с пресен сняг, който хруптеше под тежките вериги на колелата.
Преминахме през заледената река и завихме надясно по стръмния тесен път, по който трудно щяхме да се разминем с друга кола.
— А-а, как ще изкараме през тоя сняг? — измърмори шофьорът и поклати недоверчиво глава.
Но мама рече:
— Опитай някак. Булка возиш.
— Булка ли? Това е друга работа. Ако в първия ден на Новата година водиш булка — това е на щастие. Не бива да спираме, трябва да изкараме, инак ще ни сполети зло.
Баща ми и сестра ми стояха под големия чадър край пътя, близо до дома. Шофьорът шеговито подсвирна с клаксона. Баща ми размаха дървената лопата за сняг, която държеше в ръка.
— Добре дошли, добре дошли — викаше той. Сестра ми прегърна Шино, скри я под чадъра и я поведе към къщи.
— От снощи вали и трупа ли, трупа, краят не му се вижда — оплака се баща ми.
— Защо си излязъл? Ще се простудиш — рекох, а той се засмя. Беше болен човек и изглеждаше по-превит и отслабнал в сравнение с миналата година.
— Казвам му да се пази, ама той не слуша — оплака се мама.
Стъмни се рано. Ние петимата се настанихме в гостната около мангала и започнахме да се гощаваме със сладкиши. Баща ми настояваше да му разкажа пак всичко отначало. Запалихме лампата. Мама и сестра ми станаха да приготвят вечерята. Шино ги последва и извади от куфара престилката си. Но като видя това, мама се притесни и хвана Шино за ръцете:
— Какво правиш, Шино! Та ти си младоженка. Трябва да седиш и да чакаш.
— Нека да помогна.
— И дума да не става. Двете с Кайо ще се справим. Ти седни, седни!
Като ги видяхме как всяка се мъчи да измъкне престилката от ръката на другата, ние с баща ми се разсмяхме.
— Мамо, остави Шино да помогне, щом иска.
Майка ми искрено се възмути от думите ми и рече: Какво приказваш! И това ми било младоженец. Булката още не влязла, а я хващат на работа в кухнята. Какво ще си помислят хората, ако видят?
— Не се безпокой. Тя не е като другите. Шино не разбира защо една млада булка да не може да помага. А хората, остави ги да си мислят, каквото искат. Все с хората ще се съобразяваме. Стига толкова! Вземете Шино с вас. Сигурно няма да ви е неприятно да домакинствувате заедно с нея.
— Е, хубаво, както кажеш — склони най-сетне мама, засмя се през сълзи и завърза престилката на Шино.
Шино не бе мигнала във влака, затова я отпратихме да си легне по-рано, а ние се събрахме в гостната, за да обсъдим подробностите по сватбата. Решено бе да направим тържеството на следната вечер в семеен кръг. Другите ни роднини живееха далеч, а близки и приятели в градчето нямахме. От самото начало не исках да вдигаме голяма сватба. Щеше ми се само да зарадвам старите, които, макар да бяха имали шест деца, за първи път посрещаха в дома си снаха. Затова реших да не им противореча и всичко да бъде, както те искат.
Баща ми и сестра ми си легнаха и ние с мама останахме сами в гостната. Седяхме известно време мълчаливо и слушахме как бълбука водата в котлето.
— Е, мога да те поздравя — прошепна тя.
Почувствувах се щастлив и само кимнах смирено.
— От писмата ти си бях създала известна представа, но ме безпокоеше това, че е работила в ресторант. Знаеш ли, веднъж я сънувах, без да съм я виждала. Личи си, че много е преживяла. Хич не прилича на другите момичета. Грижи се за нея, синко.
— А Кайо?
— Радва се. Сякаш тя се жени.
Изпитах облекчение. Единственото нещо, което ме безпокоеше около сватбата, бе отношението на сестра ми. От шестте деца бяхме останали само ние двамата. Тя беше болнава, очите й не бяха добре и носеше сини очила. Тази година навършваше 35 и бе изгубила надежда да се омъжи. Аз се чувствувах отговорен за нея. Не биваше в никакъв случай да угася малкия пламък, който все още тлееше в нейната трепетна душа. Страхувах се да не би моята женитба да й нанесе удар, да я накара още повече да се затвори в себе си, а знаех колко лесно ние в семейството се поддавахме на самотата.
Тази нощ аз трябваше да спя на втория етаж при сестра ми, а Шино остана долу с мама. Когато минавах по коридора, надзърнах в кухнята и видях, че сестра ми плискаше доста шумно лицето си. Знаех, че тя никога не лягаше, без да си измие старателно лицето, но този път ми се стори, че е плакала и се старае да скрие сълзите си. Дали Шино й бе харесала, или не, не знаех, но бях съвсем сигурен, че това събитие я бе разтърсило дълбоко.
На мое място някой от покойните ми братя и сестри щеше да се изкачи може би на пръсти на втория етаж, но аз нарочно прекалено шумно се отправих към Кайо и застанах зад нея.
— Ей — подвикнах и тя се обърна. Лицето й бе зачервено. Приближих се към нея и уж между другото я попитах:
— Е, как ти се струва моята невяста?
Сестра ми запримига с мокрите си ресници и се усмихна.
— Добро момиче е.
— Тя е вече твоя сестра. Как мислиш, ще се разбирате ли?
Тя нищо не каза, но отново се усмихна и леко като с мека котешка лапа ме потупа по гърдите. Това можеха да си позволят само близки хора.
— Благодаря ти — рекох и едва тогава почувствувах колко много съм случил с Шино.
На другия ден снегът спря. Вечерта изгря ярка пълна луна.
Аз облякох старинни празнични одежди. Родителите ми бяха в кимона с нашия фамилен герб. Баща ми боледуваше и рядко излизаше, но сега сам бе измъкнал от дъното на стария скрин това празнично кимоно, което вероятно не бе обличал десетина години. Той даже бе помолил да му го изгладят.
Шино нямаше сватбена премяна и затова облече единственото си официално кимоно. Сестра ми й подбра подходящо оби със златисти нишки на бял фон.
През стъклената врата на гостната се виждаше снежното поле. Двамата с Шино седяхме в центъра, а от двете ни страни — баща ми, майка ми и сестра ми до нея. Бяхме се подредили във формата на буквата „П“ около ниската масичка, върху която се червенееха големи печени костури.
Нямаше нито кумове, нито шафери, нито пък гости, които да изказват благопожелания. Навярно никъде по света не е имало по-скромна, но и по-задушевна, по-сърдечна сватба.
За мен и Шино нямаше по-подобаващ начин от този да влезем в новия си живот. Нашето верую бе да живеем скромно, дори пестеливо, но честно и с открито сърце.
Както бе прието, разменихме три пъти чашките със саке. В нашия дом като спомен от добрите стари времена имаше красиви сервизи, които вече никак не съответствуваха на сегашния ни начин на живот. Сватбен сервиз нямаше, защото никой не се бе женил. Затова ритуала изпълнихме с обикновени чашки. Сестра ми разливаше сакето, но понеже не виждаше добре, всеки път, когато чашката прелееше, тя смутено изохкваше и ние всички избухвахме в смях.
След церемонията най-неочаквано баща ми, който още от първата чашка се бе зачервил, предложи да попеем. Всички се учудихме. Никога не го бяхме чували да пее. Помислихме, че се шегува, но той вече бе заел тържествена поза и гръмко се изкашля. Дясната му ръка лежеше свита в юмрук на коляното и така силно трепереше, че се удряше о ръба на масичката. Обикновено така започваха спазмите на баща ми. Откакто се бе разболял, при малко вълнение пръстите на дясната му ръка започваха да треперят.
— Таа — каа — саа — гоо — пееше той и тръскаше глава.
В същност вместо песен през оределите му зъби се процеждаше само свистящото му дихание, а гласът му засядаше някъде в гърлото и езикът му се заплиташе.
— Моля те, спри — молеше го мама с насълзени очи, но той продължаваше.
— Татко, татко — рече сестра ми, като притискаше с ръце треперещите му пръсти. Баща ми обаче все повече се увличаше в песента и ударите по ръба на масичката ставаха все по-гръмки.
Наблюдавах мълчаливо тази малка свада между тримата. Родителите ми, преживели безмълвно измяната на своите деца — никой не бе оправдал надеждите им, сега се радваха по детски и бяха истински щастливи от тази среща. Беше ми болно да гледам своите близки, които вероятно за първи път изпитваха голямо човешко щастие. А Шино не подозираше нищо и се смееше до сълзи.
Тази вечер за пас двамата бе отреден вторият етаж. Аз прибрах набързо единия футон, като оставих само възглавницата, и рекох:
— Знаеш ли, тук, в Снежната страна, ние спим съвсем голи. Така е много по-топло, отколкото с нощно кимоно.
Бързо свалих кимоното и бельото си и се пъхнах в постелята. Шино дълго сгъваше дрехите ся, после загаси лампата, приседна до мен и плахо попита:
— И аз ли да спя така?
— Да, разбира се. Та ти си вече човек от този край.
Шино замълча и аз дочух само шумоленето на дрехите й. След малко до мен се промъкна нейната бледа снага.
За първи път държах Шино в ръцете си. Бях я виждал само в кимоно и тя винаги ми се струваше слаба. Но сега, като я докосвах, усещах, че тялото й е по-закръглено, а гърдите й преливаха в моите длани. Тялото й бе здраво и стегнато, но много податливо. Кожата й бе толкова нежна, че когато слях гърдите си с нейните, долових как тупти буйната кръв в жилите й. Тя цялата гореше, сякаш всяка нейна фибра бе докосната от пламък и скоро и двамата потънахме в този огън.
През тази нощ Шино бе една изящно моделирана кукла, а аз — неопитен кукловод, загубил напълно ума си. Лежахме притиснати един до друг и дълго не можехме да заспим.
— Топло е, нали? — прошепнах тихо аз.
— Да, много. Искам и в Токио да спим така — промълви Шино, сгушила се до гърдите ми.
Припомнихме си подробности от сватбеното ни тържество. Шино заговори искрено за това, колко й харесва моето семейство.
— Знаеш ли колко ме е срам, че нищо не умея да правя, но ще се уча. Едва сега проумявам колко глупаво съм преживяла своите двадесет години. Никога не съм мислила за себе си, потискала съм всяко свое желание… И все заради другите, за това, което е около мен. Търпях, търпях!
— Шино от брега на „Реката на търпението“.
— Не, не, ще забравя онази Шино и утре ще бъда друга, ще мисля само за нас двамата с теб. И всичко ще бъде тъй прекрасно!
Думите й се удавиха в дълбоката тишина на снежната нощ. Изведнъж отнякъде долетя ясен звън на камбанки. Той сякаш бавно приближаваше.
— Какво е това? — попита Шино.
— Шейна.
— Шейна?
— Да, от онези, дето се теглят от коне. Сигурно някой закъснял селянин се прибира, след като е пийнал в града.
— Искам да погледна.
Изскочихме в коридора така, както бяхме — голи, загърнати само в едно голямо подплатено кимоно. Аз леко открехнах капака на прозореца и хладна и остра като кинжал светлина освети безжалостно голото тяло на Шино.
Върху бялото снежно поле се открояваше тъмната сянка на шейната.
Потънал в топлото си одеяло, кочияшът дремеше и конете препускаха сами към селото. Подковите им танцуваха върху снега и проблясваха на лунната светлина.
Ние гледахме като омагьосани, докато не усетих, че Шино трепери.
— Хайде да лягаме. Утре ни чака път. Трябва поне малко да поспим.
— Нека заспим, преди да заглъхне песента на звънчетата.
Мушнахме се в постелята. Шино притисна до мен треперещото си тяло и с рамото си аз почувствувах, че зъбите й тракат.
Звънчетата замряха, само мелодията им продължи да отеква като далечно ехо в ушите ми.
— Чуваш ли?
Шино не отговори. Докоснах устните й. Тя спеше.
На другия ден ние с Шино се отправихме на сватбено пътешествие. Нямахме намерение да го правим само защото така е прието, но мама взе да ни увещава да заминем, макар и за един ден. Щеше да ни остане спомен, пък и в наше отсъствие можеха да свършат някоя и друга работа из къщи. Не ни оставаше нищо друго, освен да се съгласим. Заминахме за минералните извори в К. Селцето се намираше на север от нашия град, само на няколко спирки с влака. Като юноша, разочарован от всичко, аз напуснах училище и прекарах там цяла година. А сега ми се искаше и Шино да се потопи в мътнобялата вода на извора, в който някога аз отмивах дълбоките си душевни терзания.
Сутрешният влак бе пълен с търговци, но за щастие ние успяхме да седнем един срещу друг. Със сънени очи Шино разглеждаше през прозореца огрения от утринното слънце пейзаж. Но малко след като влакът потегли, тя се оживи, разтърси с две ръце коляното ми и извика:
— Погледни! Ето, вижда се!
Шино сочеше някъде навън, към прострелия се градец с ниски къщи, чиито покриви бяха затрупани със сняг, към заледената река, моста, пожарната кула и храма, към полегатите планини Китаками в далечината.
— Какво се вижда?
— Къщата, нашият дом.
И наистина сред снега, там, където чезнеше скованата от лед река, изплува сякаш нашата малка къща с окъпани от утринното слънце бели стени.
— Да-а, вижда се.
— Вижда се, нали? Това е моят дом!
Шино още по-силно притисна коляното ми. Разбирах нейната радост. Откакто се бе родила, през двадесетте години на своя живот Шино не бе имала истински дом и ето че сега през прозореца на влака, който я отвеждаше на сватбеното й пътешествие, тя намери „своя дом“. Изведнъж усетих учудените погледи на празнично пременените търговци, които отиваха да продадат първите си стоки за тази година. Хората се бяха смълчали и ни наблюдаваха. Аз само кимнах леко на Шино и почувствувах, че се изчервявам.