Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (4)

Лоти

Ако Сара беше по-различно дете, животът в пансиона на госпожица Минчин нямаше да бъде никак полезен за нея. С нея се отнасяха като с някакъв важен гост, а не като с малко момиче. Ако имаше голямо мнение за себе си и ако обичаше да се налага, щеше да стане неприятна и непоносима, понеже беше много глезена и хвалена. Ако беше мързелива, нямаше да научи нищо. Госпожица Минчин не я обичаше, но бе достатъчно опитна и никога не правеше и не казваше нещо, което да накара една толкова желана ученичка да напусне училището. Тя знаеше много добре, че ако Сара пише на баща си, че й е нещо неудобно в училище или че се чувства нещастна там, той веднага ще я вземе. Госпожица Минчин бе на мнение, че ако постоянно хвалят едно дете и ако не му забраняват да върши каквото иска, то несъмнено ще се привърже към тези, които се отнасят с него така. Ето защо тя хвалеше Сара за това, че си учи бързо уроците, че има добри обноски, че е добра към съученичките си и че е щедра, когато дава на някой просяк голяма милостиня от малката си кесийка. И най-простото нещо, което правеше, се смяташе за добродетел и ако Сара не бе достатъчно умна, можеше да стане много самомнителна. Но тя добре разбираше всичко: каква е и какво е положението й и от време на време говореше за това на Армангард.

— Всичко става случайно — обичаше да казва тя. — На мене са ми се случили много хубави неща. Ето, обичам уроците и книгите и мога да запомням това, което уча. Случи се да имам добър и умен баща, който може да ми осигури всичко, което пожелая. Може характерът ми да не е добър, но човек няма друг избор, освен да придобие добър характер, когато има всичко, каквото пожелае и всички са добри към него. Не знам как да узная дали наистина съм добра. Може би съм ужасна, но никой не знае това, защото не познавам никакви изпитания.

— И Лавиния не познава никакви изпитания — каза Армангард, — но е много лоша.

Сара потърка края на малкия си нос и се замисли.

— Е — каза тя най-после, — може би е така, защото Лавиния расте.

Сара си спомни как госпожица Амилия веднъж беше казала, че Лавиния расте толкова бързо, че това влияе на здравето и характера й.

Всъщност Лавиния бе злобна. Тя завиждаше много на Сара. Преди да се появи новата ученичка тя се чувстваше като предводителка в училището. Беше предводителка, защото бе способна да причинява големи неприятности на другите, ако не я слушат.

Налагаше се на малките, а пред тези, които бяха достатъчно големи, за да й бъдат приятелки, си придаваше важност. Беше доста хубава. Когато училището на госпожица Минчин излизаше, за да вземе участие в някой празник, тя беше сред най-добре облечените, но това продължи до появата на Сара. Отначало беше доста неприятно, но с време стана ясно, че и Сара е предводителка, и то не защото може да причинява неприятности на хората, а тъкмо защото не може.

— Това е хубавото на Сара Крю — бе казала веднъж Джеси на най-добрата си приятелка и с това я беше ядосала, — че тя не си придава никаква важност, а ти знаеш, че би могла да го прави. Аз сигурно бих се надувала поне малко, ако имах такива хубави неща и ако ми обръщаха такова внимание. Яд ме е като гледам, как госпожица Минчин я показва, когато идват родители.

— Сара трябва да отиде в гостната, за да разправя на госпожа Мюзгрейв за Индия — подражаваше Лавиния сполучливо госпожица Минчин. — Сара трябва да говори на френски с госпожа Питкин. Но тя не е учила френски тук. Не е Бог знае какво, че знае. Тя сама казва, че изобщо не го е учила. Просто го е усвоила, защото е чувала постоянно баща си да говори. А това, че е офицер в Индия, не е никак важно.

— Да — каза бавно Джеси, — но той е убивал тигри. Убил е тигър, чиято кожа Сара държи в стаята си. Тя затова я обича толкова. Ляга върху нея, гали главата й и говори, сякаш е котка.

— Тя винаги върши глупости — отговори Лавиния. — Мама казва, че, както върви, Сара ще стане ексцентрична и всички ще й се смеят.

Истината беше, че Сара не си придаваше никаква важност. Беше приятелка на всички и споделяше щедро с другите своите права и вещи. Малките ученички, свикнали да се отнасят презрително към тях и да ги пъдят отвсякъде, не бяха разплакани нито веднъж от Сара. Тя се грижеше майчински за тях и когато някоя паднеше и си обелеше коляното, се затичваше, помагаше й да стане, тупаше я по гърба или намираше в джоба си бонбон или нещо друго, с което да я утеши. Сара никога не избутваше никоя от пътя си и не отваряше дума за годините на малките ученички.

— Някой може да е сега на четири години — каза тя на Лавиния, когато беше плеснала Лоти и я бе нарекла „куче“. — На следващата година ще стане на пет, на другата — на шест. И — тя погледна убедително — ще му останат четиринайсет години, за да стане двайсетгодишен.

— Я виж колко хубаво смята! — каза подигравателно Лавиния.

Наистина, не можеше да се отрече, че шестнайсет и четири правят двайсет. А това беше възрастта, за която и най-дръзката от тях едва ли сънуваше.

Малките момичета обикнаха много Сара. Тя ги канеше често на чай в стаята си. Играеха си с Емили, използваха нейния собствен сервиз — сервизът със сини цветчета по чашките, в които можеше да се налее даже подсладен слаб чай. Дотогава никой не бе виждал истински куклен чаен сервиз. Ето защо малките гледаха на Сара като на някоя чудна госпожица.

Лоти Ленг така я обожаваше, че ако Сара нямаше майчинско чувство, това би й дотегнало. Лоти беше пратена в училището от младия си баща, който не знаеше какво да я прави. Майка й беше умряла и още от първия час на живота й се бяха отнасяли с нея като с любима кукла или като с разглезена маймунка или кученце. Затова беше станала разглезено дете. Когато искаше нещо, плачеше и виеше, и понеже винаги искаше нещо невъзможно, пискливият й глас се разнасяше из цялата къща.

Беше открила, кой знае как, че едно малко момиче, което е загубило майка си, трябва да бъде съжалявано и да е предмет на общо внимание. Това беше най-силното й оръжие. Навярно бе чула как някои възрастни говореха за нея веднага след смъртта на майка й. Така тя бе свикнала да използва добре това, което чуваше.

Първият път, когато Сара я взе под своя закрила, бе една сутрин, когато минаваше край дневната стая. Вътре госпожица Минчин и госпожица Амилия се опитваха да усмирят сърдития плач на някакво дете, което явно отказваше да млъкне. Плачеше така упорито, че госпожица Минчин се видя принудена да изкрещи строго, за да я застави да слуша.

— За какво си се разплакала? — почти изрева тя.

— О-о-о! — чу Сара. — Аз си нямам майка-а!

— Лоти, мила, спри! — викаше госпожица Амилия. — Не плачи! Моля ти се, не плачи!

— О! О! — виеше Лоти. — Нямам си майка!

— Ще те набия, отвратително дете!

Лоти ридаеше все по-силно. Госпожица Амилия се разплака. Гласът на госпожица Минчин стана изведнъж гръмък. Безсилна и възмутена, тя внезапно скочи от стола и излезе от стаята, като остави госпожица Амилия да се разправя сама.

Сара се бе спряла в коридора и се чудеше дали трябва да влезе в стаята. Бяха се сприятелили с Лоти наскоро и смяташе, че ще успее да я усмири. Когато госпожица Минчин излезе и я видя, тя почти се смути. Даде си сметка, че гласът й сигурно не е звучал нито достойно, нито приятно.

— О, Сара, ти ли си? — извика тя, като се мъчеше да се усмихне.

— Спрях се тук — обясни Сара, — защото разбрах, че Лоти плаче. Мислех си, че бих могла да я успокоя. Може ли да опитам, госпожице Минчин?

— Влез и опитай. Ти си умно дете — отговори госпожица Минчин, като изкриви устни презрително. После, като видя, че Сара се смрази от нейната строгост, промени държанието си. — Но ти си умна във всичко — каза тя одобрително. — Мисля, че ще успееш да я успокоиш. Влез.

Когато Сара влезе в стаята, Лоти лежеше на пода — пищеше и риташе вироглаво с малките си дебели крака, а госпожица Амилия се бе навела над нея в отчаяние. Лоти знаеше още от детската си стая вкъщи, че като рита и пищи ще получи това, за което настоява. Бедната дебеличка госпожица Амилия се опитваше да я усмири по всички възможни начини.

— Бедно дете — казваше тя, — знам, че нямаш майка, бедничката… — След това, като сменяше тона на гласа си казваше: — Лоти, ако не спреш, ще те раздрусам… Бедно ангелче!… Хайде, хайде… Лошо, отвратително дете, ще те плесна!

Сара се приближи тихо до тях. Изобщо не знаеше какво да прави, но имаше някакво неопределено вътрешно убеждение, че ще е по-добре да не казва толкова противоположни неща, така безпомощно и възбудено като госпожица Амилия.

— Госпожице Амилия — каза тихо тя, — госпожица Минчин ми каза, че мога да се опитам да я накарам да спре. Може ли?

Госпожица Амилия се обърна и я погледна безнадеждно.

— Смяташ ли, че можеш да го направиш? — попита тя.

— Не зная — каза почти шепнешком Сара, — но ще опитам.

Госпожица Амилия, която бе коленичила, стана с тежка въздишка, а дебелите крачка на Лоти продължаваха да ритат все тъй силно.

— Ако обичате, излезте тихо от стаята — каза Сара. — Аз ще остана с нея.

— О, Сара! — почти изхленчи госпожица Амилия. — Никога по-рано не сме имали такова ужасно дете. Надали ще я държим повече.

Тя се измъкна от стаята с облекчение.

Няколко минути Сара остана права, наблюдавайки безмълвно ревящото и буйстващо момиче. После седна до нея на пода и зачака. Като се изключат сърдитите писъци на Лоти, всичко в стаята бе съвсем спокойно. Това беше нещо ново за Лоти, която бе свикнала, когато пищи, да чува около себе си да се карат, да я молят, да й заповядват, да я придумват. Направи й впечатление, че тя лежи, рита и пищи, а единственият човек в стаята, като че ли не забелязва. Тя отвори силно стиснатите си, пълни със сълзи очи, за да види кой е при нея. Беше друго малко момиче, това, което притежаваше Емили и много други хубави неща. Сара дълго задържа погледа си на Лоти, като че размишляваше. Понеже беше поспряла за няколко секунди, за да открие това, Лоти помисли, че трябва да заплаче отново, но тишината в стаята и Сариното странно, пълно със съпричастие лице я накара да проплаче, но вече не тъй пискливо.

— Нямам си ма-ма-ма-а!

Но гласът й не бе така силен.

Сара продължаваше да я гледа, без да снема очи, в които се четеше, че я разбира.

— И аз нямам майка — каза тя.

Това бе така неочаквано, че Лоти се смая. Тя се обърна и я загледа. Една нова мисъл може да накара едно дете да спре да плаче тогава, когато нищо друго не е в състояние да стори това. Докато Лоти не обичаше госпожица Минчин, която бе сприхава, нито госпожица Амилия, която бе прекалено снизходителна, тя почти обичаше Сара, колкото и малко да я познаваше. Тя не мислеше да престане да плаче, но това което каза Сара, я разсея. Тя въздъхна и запита:

— Къде е тя?

Сара замълча за миг. Бяха й казвали, че майка й е на небето. Тя бе мислила много върху това и мислите й се различаваха от тези на другите.

— Отишла е на небето — каза тя. — Но аз съм сигурна, че от време на време идва да ме вижда, макар че аз не мога да я видя. Сигурно и твоята майка прави така. Може би сега те двете ни гледат. Може би и двете са тук в стаята.

Лоти се изправи и се огледа. Тя беше хубаво, малко, къдрокосо създание и кръглите й очи приличаха на незабравки. Но ако майка й беше гледала през последния половин час, нямаше да познае своето ангелско дете.

Сара продължи да говори. Може би някои ще сметнат, че това което каза, прилича почти на фантастична приказка, но то бе така действително за нейното въображение, че Лоти започна без да иска да слуша. Бяха й казали, че майка й има крила и венец. Бяха й показвали картини, които изобразяват девойки в хубави бели дрехи, за които казваха, че са ангели. Но Сара говореше за това, сякаш това бяха истински неща за прекрасна страна, където живеят истински хора.

— Там има широки поля, покрити с цветя — каза тя и се унесе както винаги, когато започваше да говори, и продължи като в сън, — поля, покрити с кремове, и когато лекият ветрец духа над тях, той разнася аромата им във въздуха и всички го вдишват постоянно, защото лекият ветрец непрекъснато духа. И малки деца тичат из кремовите поля, берат букети, смеят се и вият венци. Улиците блестят. И никой не се изморява, колкото и надалече да върви. Всеки може да хвърчи, където иска. Стени, направени от бисери и злато, опасват целия град, но са доста ниски, за да може всеки да се надвеси над тях, да гледа земята и да се усмихва.

Каквато и приказка да беше захванала Сара да разказва, Лоти щеше сигурно да спре да плаче и щеше да слуша захласнато, но без съмнение това бе приказка по-хубава от всяка друга. Тя се доближи до Сара, за да чуе всяка дума, но краят дойде много скоро. Когато приказката свърши, тя бе така недоволна, че се приготви да заплаче.

— Искам да отида там — заплака тя, — в това училище. Аз нямам майка.

Сара усети опасността и се пробуди от мечтите си. Хвана пълната ръчичка и я притегли със смях към себе си.

— Аз ще ти бъда майка — каза тя. — Ще играем, сякаш си мое дете, а Емили ще ти бъде сестра.

Лоти се засмя.

— Сестра ли? — каза тя.

— Да — отговори Сара и скочи. — Хайде да отидем да й кажем. А после ще ти измия лицето и ще ти среша косата.

Лоти се съгласи радостно и затропа редом с нея нагоре като забрави напълно, че причината за цялата тази тъжна история беше, че не искаше да я измият и срешат за обяд.

От този ден Сара стана нейната втора майка.