Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (5)

Беки

Най-голямата способност на Сара бе да разказва приказки и то така, че всичко което казва да изглежда приказно, дори да е действителност. С това си умение печелеше повече последователи, отколкото с дрехите и богатството си. Затова Лавиния и някои други ученички й завиждаха, но същевременно, без да искат се увличаха от това, което Сара разказваше.

Всеки, който е ходил на училище и познава някой съученик или съученичка, можещи да разправят приказки, знае колко прекрасно е това и как всички следват разказвача и го молят шепнешком да разказва, как учениците се тълпят около него, как се притискат към любимеца с надежда да вървят заедно и да слушат. Сара не само можеше да разказва, но и го правеше с увлечение. Когато седеше заобиколена от всички страни и започваше да съчинява чудни истории, зелените й очи ставаха големи и блестящи, страните й пламваха и без да съзнава започваше да преживява това, което разказва, като снишаваше или издигаше гласа си, навеждаше и движеше слабото си тяло и ръкомахаше изразително. Забравяше, че разказва и че децата я слушат. Тя заживяваше с измислените герои — смели момчета и красиви девойки и техните приключения. Понякога, когато свършеше приказката, тя се задъхваше от възбуда и притискаше с ръка слабите си, бързо дишащи гърди, като се усмихваше на себе си.

Сара бе прекарала около две години в училището на госпожица Минчин, когато през един мъглив зимен следобед, като слизаше от файтона, загърната добре в топлите си дрехи, без да съзнава какъв важен вид има, тя съзря на стъпалата на приземния етаж едно малко дрипаво момиче, което изпъваше врат и се мъчеше с широко разтворени очи да я види през железните перила. Съсредоточеното й боязливо лице привлече вниманието на Сара. Тя погледна момичето и се усмихна, защото по навик се усмихваше на всички.

Но момичето, с почерняло от сажди лице и с широко отворени очи, навярно се боеше и не искаше да го забележат, че наблюдава такива ученички. То се отдръпна бързо и се мушна в кухнята така внезапно, че ако не беше бедно и нещастно, Сара би се изсмяла без да иска. Вечерта, когато Сара седеше сред група приятелки в един ъгъл на класната стая и разказваше приказки, същото момиче влезе плахо в стаята. То носеше кофа с въглища, много тежка за силите му, и коленичи на постелката пред камината, за да извади пепелта и да сложи въглища.

Сега то бе по-чисто, отколкото когато надзърташе през перилата, но все така уплашено. Явно беше, че се страхува да гледа децата или да слуша какво говорят. Слагаше предпазливо с ръце въглищата бучка по бучка, без да вдига никакъв шум. Но Сара веднага схвана, че то се интересува от това, което ученичките говорят и че нарочно се бавеше, за да долови някоя дума. Като разсъди така, тя започна да говори по-високо и по-ясно:

— Русалката плувала безшумно из кристално зелените води и влачела след себе си пълна мрежа с бисери от морското дъно — разказваше Сара. — А морската принцеса седяла на бялата скала и я наблюдавала.

Това беше чудна приказка за една морска принцеса и за блестящите пещери на морското дъно.

Малката прислужничка помете пред камината веднъж, после втори път. Когато метеше за трети път, приказката така я увлече, че беше като омагьосана и съвсем забрави, че няма право да слуша. Както беше коленичила на постелката, тя се отпусна назад и четката увисна в ръцете й. Гласът на Сара достигаше до нея и я отнасяше в просторните пещери на морското дъно, които сияели с мека ясносиня светлина и били постлани с чист златен пясък. Чудни морски цветя и треви се поклащали около нея и се носели песни и музика.

Четката падна от загрубялата от работа ръка и Лавиния се обърна.

— Това момиче е подслушвало — каза тя.

Момичето грабна четката, скочи на крака, взе кофата с въглища и избяга от стаята като подплашен заек.

Сара се разсърди малко и каза:

— Знаех, че слуша. Защо да не слуша?

Лавиния отметна важно глава.

— Хубаво — каза тя, — но се съмнявам, че майка ти би позволила да разказваш приказки на прислужничките. Сигурна съм, че майка ми няма да ми позволи.

— Моята майка? — каза Сара със странен вид. — Не вярвам, че щеше да мисли така. Тя знае, че приказките са за всички.

— Аз мислех — отговори Лавиния, — че майка ти е умряла. Как може да знае тогава?

— Смяташ, че не може? — каза Сара със строг детски глас, с какъвто понякога говореше.

— Майката на Сара знае всичко — изписука Лоти. — И моята също — не Сара, която ми е майка тук, а другата — и тя знае всичко. Улиците блестят, там има широки поля с кремове и всеки си бере от тях. Сара ми разказва това, когато ме слага да спя.

— Лошо момиче — обърна се Лавиния към Сара, — защо разправяш фантастични приказки?

— Има по-невероятни приказки — отвърна Сара. — Погледни и виж! Откъде знаеш, че моите са фантастични? Но мога да ти кажа — добави тя, — че ти няма да разбереш какви са те, докато не започнеш да се отнасяш по-добре с хората. Ела, Лоти.

И тя излезе от стаята с надежда, че може би ще срещне някъде малката прислужница, но във вестибюла нямаше и следа от нея.

— Кое е това малко момиче, което пали камината? — запита тя вечерта Мариета.

Мариета й разправи всичко надълго и нашироко.

Тя й каза, че това е едно изоставено малко момиче, което постъпило като прислужница в кухнята, но освен това вършело много други работи. Лъскало обуща, чистело камини, разнасяло тежки кофи с въглища нагоре-надолу, търкало дъски, миело прозорци и всичко, каквото я накарали. То било на четиринайсет години, но толкова недоразвито, че изглеждало на около дванайсет. Мариета с право го съжаляваше. Момичето било толкова боязливо, че ако някой го заговорел, клетите му изплашени очи се изпълвали със страх.

— Как се казва? — попита Сара. Тя седеше до масата, подпряла брадичката си с ръце, сякаш бе цяла погълната от разказа.

Мариета й каза, че името на момичето е Беки. Всеки пет минути на долния етаж чувала да викат: „Беки, направи това. Беки, направи онова“.

След като Мариета излезе, Сара остана на мястото си, загледана в огъня. Мислеше за Беки. Съчини си приказка, в която Беки беше измъчвана героиня. Мислеше си, че Беки има вид на дете, което никога не си дояжда. Надяваше се, че ще я срещне пак, но макар че я виждаше да разнася насам-натам разни неща, тя винаги бързаше толкова много, че беше невъзможно да я заприказва.

Няколко седмици по-късно, през един друг мъглив ден, когато Сара влизаше в стаята си, пред очите й се откри тъжна картина. На любимия й стол пред горящата камина седеше дълбоко заспала Беки, чието телце бе изморено от тежката работа. На носа и по престилката й имаше сажди, малката й шапчица почти висеше от главата, а близо до нея на пода стоеше празната кофа за въглища. Бяха я изпратили да приготви спалните за вечерта. Камините бяха много, а тя бе шетала цял ден. Стаята на Сара беше останала за най-накрая. Тя не приличаше на другите. Добре наредена, тази стая всъщност беше една най-обикновена светла стая. Но в нея имаше картини и книги, и разни интересни предмети от Индия. Имаше и канапе и нисък, мек стол. Емили също стоеше на собствен стол като богиня. В стаята винаги гореше огън и камината беше хубаво излъскана. Беки оставяше тази стая за най-накрая, защото в нея можеше да си почине и да открадне няколко минути. Тя сядаше в мекия стол, оглеждаше се наоколо и си мислеше за голямото щастие на детето, което имаше всичко това.

Този следобед, когато седна, тръпнещите й крака почувстваха такова чудно и приятно облекчение, че цялото й тяло сякаш се успокои. Топлината на огъня я обхвана като омая. При вида на горящите въглени по черното й от сажди лице се появи усмивка и главата й клюмна напред, очите й се затвориха и тя заспа дълбоко. Бяха минали само десет минути, когато Сара влезе в стаята, но Беки спеше така дълбоко, сякаш бе заспала от години, като спящата царица от приказката. Но бедната Беки никак не приличаше на спящата царица. Имаше вид на грозно, вцепенено и изморено момиче.

В сравнение с нея Сара беше като същество от друг свят. Идваше от урок по танци. За тези ежеседмични уроци ученичките обличаха най-хубавите си рокли. В розова рокля, с венец от истински рози на черната коса, тя влезе в стаята си като пеперуда, а там седеше Беки с изкривена шапчица на главата.

— О! — извика тихо Сара като я видя. — Бедничката!

Тя не помисли да се сърди, когато видя малкото изцапано момиче на любимия си стол. Напротив, дори се зарадва, че е там. Когато измъчената героиня от нейната приказка се събуди, тя ще заговори с нея. Приближи се тихо до момичето и го загледа. Беки продължаваше да спи.

— Нека се събуди сама — каза си Сара. — Няма да я будя. Но госпожица Минчин ще се разсърди, ако узнае това. Нищо, ще почакам няколко минути.

Тя седна на края на масата и, като клатеше обутите си в розово крака, се чудеше как ще бъде най-добре да постъпи. Госпожица Амилия можеше да влезе всеки миг и в такъв случай Беки сигурно щеше да бъде мъмрена.

— Но тя е толкова уморена — мислеше си Сара. — Наистина уморена!

Един горещ въглен се търколи от камината и сложи край на колебанията й. Беки трепна и отвори изплашено очи. Тя не знаеше, че е заспала. Беше поседнала само за миг и се бе унесла от топлината. Сега беше силно изплашена при вида на чудната ученичка, която бе кацнала на масата близо до нея като самодива и я гледаше с любопитство.

Беки скочи и сграбчи шапчицата си, която висеше над ухото й, и се помъчи да я оправи. Божичко, сега ще я накажат! Да заспи така нахално на стола на една госпожица! Ще я изпъдят без дори да й платят.

Тя изпусна дълбока, сподавена въздишка.

— О, госпожице! Моля ви, простете ми!

Сара скочи на пода и се приближи до нея.

— Не се бой — рече тя, като че ли говореше на момиче, равно на нея. — Няма нищо.

— Не съм искала, госпожице — обясняваше Беки. — Топлият огън, бях уморена… Аз… аз…

Сара се засмя приятелски и сложи ръка на рамото й.

— Била си уморена — каза тя — и не си могла да издържиш. И сега още ти се спи.

Колко учудено я гледаше Беки! Наистина, тя никога преди не беше чувала такъв хубав и приятелски глас. Беше свикнала всеки да й заповядва, да я мъмри и да й дърпа ушите. А това момиче с разкошната розова рокля я гледаше съвсем не като виновна, сякаш тя имаше право да бъде уморена, дори да заспи!

— Не се ли сърдите, госпожице? — задъхваше се Беки. — Няма ли да кажете на господарката?

— Не, разбира се, че няма — отвърна Сара.

Ужасният страх, изписан върху изцапаното лице на Беки, изведнъж така натъжи Сара, че тя едва го понесе. Една от нейните странни мисли завладя ума й. Тя погали Беки по лицето.

— Какво пък — каза Сара, — та ние сме съвсем еднакви. И аз съм малко момиче като тебе. Това е чиста случайност, че ти не си аз и аз не съм ти!

Беки не разбра нищо. Нейният ум не бе свикнал на такива чудни мисли, а под „случайност“ тя разбираше нещастен случай, когато някой бива стъпкан или когато падне от някоя стълба и го отнесат в болница.

— Случайност ли, госпожице? Наистина ли? — промърмори тя почтително.

— Да — отговори Сара, като я гледаше замечтано.

— Свърши ли си работата? — продължи тя. — Ако искаш, остани за малко.

Беки пак се задъха.

— Тук ли, госпожице? Аз?

Сара отиде до вратата, отвори я, огледа наоколо и се ослуша.

— Няма никой — каза тя. — Ако си оправила спалните, можеш да останеш за малко. Не искаш ли парче кейк?

Последвалите десет минути се сториха на Беки като сън. Сара отвори един шкаф и извади дебело парче кейк. Зарадва се, когато Беки лакомо започна да го поглъща. Сара й говореше, задаваше въпроси, смееше се, така че Беки започна да се успокоява и на два-три пъти дори събра достатъчно смелост да попита и тя нещо, колкото и дръзко да й се струваше.

— Това ли е — попита тя, като гледаше жадно розовата рокля и довърши почти шепнешком, — това ли е най-хубавата ви рокля?

— Това е рокля за танци — отговори Сара — и много си я обичам. Харесва ли ти?

За секунди Беки онемя от възхищение. После каза жално:

— Веднъж видях една принцеса. Стоях на улицата сред навалицата и гледах как богатите влизат в операта. Мина една, в която всички се загледаха и започнаха да си шепнат: „Това е принцесата“. Тя беше млада госпожица, облечена в розово и окичена с цветя. Сетих се за нея щом ви видях, госпожице. Вие сте също като нея.

— Беки — каза тя, — ти нали тогава чу приказката?

— Да, госпожице, — призна Беки като пак се смути. — Знам, че не трябваше, но беше толкова хубава, че аз, аз…

— Но аз исках да чуеш — каза Сара. — Когато човек разказва приказка, той най-много иска хората да го слушат. Не знам защо е така. Искаш ли да чуеш края?

— Да чуя края? Аз? — извика Беки. — Все едно че съм ученичка, госпожице! Кажете ми всичко за малките бели русалки, които плуват засмени със звезди в косите си.

Сара кимна с глава.

— Страх ме е, че сега нямаш време — каза тя. — Но ти ще ми кажеш точно кога идваш в моята стая и аз ще се помъча да бъда тук и всеки ден ще ти разказвам по малко, докато приказката свърши. Тя е много дълга, а и аз постоянно прибавям нови неща. Ще ти я разкажа цялата.

Когато Беки слизаше надолу, тя не беше предишната Беки, олюляваща се под тежестта на кофата. Имаше парче кейк в джоба си и бе сита и стоплена, но не само от сладкиша и огъня. Нещо друго я бе наситило и стоплило — това беше Сара.

Когато Беки излезе, Сара застана на любимото си място на масата, сложи крака върху един стол, опря лакти на коленете си и подпря брадичката на ръце.

— Ако можех да бъда дама, истинска дама — шепнеше тя, — бих правила подаръци на всички, бих помагала на други като Беки. Тя бе така щастлива, сякаш беше получила подарък. Ще си въобразявам, че като помагам, все едно че правя подаръци. Вече направих един подарък.