Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (14)

Магьосникът

Като минаваше покрай съседната къща, Сара видя Ран Даф да затваря капаците на прозореца. Тя успя да погледне вътре в стаята.

— Отдавна не съм виждала хубавата стая с камината — помисли си тя.

Както обикновено, в камината гореше буен огън и господинът от Индия седеше пред него. Беше обхванал глава с ръце и изглеждаше все така нещастен и самотен.

— Да си представим — тъкмо си мислеше той, — да си представим, че Кармайкъл открие следите им в Москва. Но ако се окаже, че детето, което са взели от пансиона на госпожа Паскал в Париж, не е същото, което търсим? Може да се окаже, че е съвсем друго. Какво ще правя тогава?

Като влизаше в пансиона, Сара срещна госпожица Минчин, която бе слязла долу да се кара на готвачката.

— Къде си губиш времето? — запита тя. — Няма те с часове.

— Беше много мокро и кално — отговори Сара, — и едвам вървях, защото обущата ми са стари и много се хлъзгат.

— Не се оправдавай — каза госпожица Минчин, — и не лъжи.

Сара влезе при готвачката, която беше в ужасно настроение след строго смъмряне. Тя веднага започна да излива гнева си върху Сара.

— Защо не остана на улицата цяла нощ? — изръмжа тя.

Сара сложи покупките на масата.

— Ето нещата — каза тя.

Готвачката ги погледна, мърморейки. Беше наистина в много лошо настроение.

— Може ли да ми дадеш нещо за ядене? — попита Сара съвсем отпаднала.

— Няма вече чай — бе отговорът. — Да не искаш да го пазя горещ заради тебе?

Сара помълча малко.

— Не съм обядвала — каза шепнешком.

Тя говореше тихо, защото се страхуваше, че гласът й трепери. На обяд госпожица Минчин не й беше позволила да яде, защото искаше да я накаже за нещо.

— Има малко хляб в килера — каза готвачката. — Само това е останало.

Сара отиде и взе хляба, който беше твърд и сух. Готвачката нямаше да й даде нищо друго. Най-безопасно беше да излее гнева си върху Сара. Измъченото дете едва изкачи трите извивки на стълбата, докато стигна до тавана. Често, когато бе уморена, стъпалата и се струваха много и стръмни. От време на време трябваше да спира, за да си почива. Когато стигна до най-горната площадка, тя се зарадва като видя изпод вратата лъч светлина. Това означаваше, че Армангард се е промъкнала горе. Това беше хубаво, по-хубаво, отколкото да влезеш сама в стаята и да я намериш празна и пуста. Достатъчно бе присъствието на пълничката, доволна Армангард, завита в червения си шал, за да я стопли малко.

И наистина — когато отвори вратата, Армангард беше вътре. Тя седеше върху леглото с подгънати крака. Не се беше сприятелила с Мелкиседек и семейството му, макар че те доста я привличаха. Когато беше самичка в стаята на Сара, винаги предпочиташе да седи на леглото, докато тя се прибере.

Когато влезе, Армангард стана.

— Сара, изглеждаш уморена — каза тя, — съвсем бледа си.

— Наистина съм уморена — каза Сара и се отпусна на изкривеното столче. — Ето го и Мелкиседек! Бедничкият, той е излязъл да си иска вечерята.

Мелкиседек се беше измъкнал от дупката си, сякаш да чуе стъпките й. Сара бе почти сигурна, че той ги познава. Излезе напред в очакване. Сара пъхна ръка в джоба си и я извади, като поклати глава.

— Много ми е мъчно — каза тя, — но не ми е останала нито трошица. Иди си вкъщи, Мелкиседек, и кажи на жена си, че в джоба ми няма нищо. Забравих да взема сухия хляб, защото готвачката беше много сърдита.

Мелкиседек изглежда разбра и се запъти примирено, макар и недоволно, към дупката.

— Не очаквах да те видя тази вечер, Армангард, — каза Сара.

— Госпожица Амилия отиде да прекара нощта със старата си леля — обясни тя. — Никой друг не идва в спалните да проверява, след като си легнем. Мога да остана до утре сутринта, ако искам.

Тя посочи към масата под прозорчето. Сара не беше погледнала нататък, когато влезе. На масата бяха натрупани много книги. Жестът на Армангард изразяваше отчаяние.

— Татко ми е изпратил още книги — каза тя. — Ето ги там.

Сара се огледа и се спусна към масата. Грабна най-горната книга и започна бързо да я прелиства. За миг забрави грижите си.

— Божичко, колко е хубава! Френската революция от Карлайл. Толкова исках да я прочета!

Армангард съвсем не изпитваше такова желание. Те решиха Сара да задържи книгите, да ги прочете и после да ги преразкаже на Армангард.

— Така ще ги запомниш — каза Сара. — Малките винаги запомнят това, което им разправям.

Тя разтваряше книгите една след друга.

— Но какво ще кажеш на баща си? — попита Сара.

— Той няма защо да знае — отговори Армангард. — Той ще мисли, че съм ги прочела.

Но Сара не бе съгласна с нея.

— Това ще означава почти да говориш лъжи — каза тя. — Защо да не кажеш, че аз съм ги чела?

— Той иска аз да ги прочета — каза Армангард, малко разколебана при този обрат на нещата.

— Той иска да знаеш какво съдържат — каза Сара. — И ако мога да ти разкажа това по лесен начин и да го запомниш, мисля, че ще е доволен.

— Ще е щастлив да науча нещо, по какъвто и да е начин — каза замислена Армангард. — И ти би била доволна, ако беше на негово място.

— Не е твоя вината, че… — започна Сара. Тя се опомни и спря.

— Че какво? — запита Армангард.

— Че не можеш бързо да учиш — продължи Сара. — Щом не можеш — не можеш. А щом някой може — може. Това е всичко.

Тя беше винаги много нежна с Армангард и се стараеше да прикрие, доколкото е възможно, разликата между това да можеш всичко да научаваш изведнъж и това, да не можеш изобщо да научиш каквото и да е.

Сара свали шапката и палтото си, закачи ги на един гвоздей на стената и смени мокрите си обуща с чифт вехти чехли. После скочи на леглото и, като метна покривката на раменете си, седна, обгърнала колене с ръцете си.

— Слушай — каза Сара.

Тя се потопи в кървавите събития на френската революция и започна да разказва такива истории, че очите на Армангард се разшириха от страх и тя затаи дъх. Макар да бе ужасена, изпитваше приятни тръпки и беше сигурно, че ще запомни завинаги това, което й разказваше Сара.

Решиха да кажат на господин Сейнт Джон за своя план. Книгите щяха да останат временно на тавана.

— Хайде сега да си говорим за друго — каза Сара.

— Как вървят уроците ти по френски?

— Откакто идвах да ми обясниш спреженията, вървят много по-добре. Госпожица Минчин не можа да разбере, как съм направила упражненията толкова добре.

Сара се засмя.

— Госпожица Минчин не може да разбере, как така Лоти решава толкова добре задачите си — каза тя. — Така е, защото се промъква тук и аз й обяснявам. Таванът щеше да бъде много хубав, ако не бе така страшен — добави Сара пак със смях. — Хубаво нещо е човек да си представя различни неща.

Истината беше, че Армангард не знаеше нищо за понякога непоносимия живот на тавана, а нямаше достатъчно живо въображение, за да си го представи.

В редките случаи, когато отиваше в стаята на Сара, тя виждаше само едната страна на този живот, която й изглеждаше привлекателна, поради нещата, които Сара си „представяше“ и приказките, които й разказваше. Посещенията й бяха като приключения. И макар понякога Сара да изглеждаше доста бледна и изтощена, гордата й душа не й позволяваше да се оплаква. Никога никому не беше казвала, че има моменти, когато е безумно гладна, както бе тази нощ.

Тя растеше бързо и постоянното ходене й отваряше апетита, дори ако се хранеше редовно и обилно и с по-хранителни неща от лошата, ненасищаща храна, вземана ненавреме и между другото в зависимост от кухненските наредби. Беше свикнала да чувства нещо като глождене в малкия си стомах.

— Сигурно войниците се чувстват така, когато са на някой дълъг, изтощителен поход — казваше си често Сара.

Харесваха й тези думи „дълъг, изтощителен поход“. Те я караха да се чувства като войник. Изпитваше и някакво особено чувство, сякаш е господарка на тавана.

— Ако живеех в някой замък — си мислеше тя, — и Армангард беше дама от някой друг замък, щеше да идва да ме вижда с рицари, благородници и васали, яздещи заедно с нея, и с развети знамена. Когато чуех, да звучат роговете отвъд подвижния мост, щях да слизам да я посрещна, щях да уреждам угощения в приемната зала и да викам певци да пеят, да играят и да разправят приказки. Когато тя идва на тавана, не мога да й дам угощение, но мога да й разправям приказки и да не я оставям да научава неприятни неща. Сигурно така правят бедните господарки на замъци по време на глад, когато земите им са били опустошени.

Тя бе горда, смела малка господарка на замък и предлагаше щедро всичкото гостоприемство, което можеше да даде — сънищата, които сънуваше, бляновете, които бленуваше, фантазиите, които бяха нейна радост и утеха.

И тъй, както си седяха заедно, Армангард не знаеше, че тя е изтощена и много гладна, и че докато говори, си мисли от време на време дали гладът ще я остави да спи, когато остане сама. Имаше чувството, че никога преди това не е била толкова гладна.

— Сара — бих искала да съм слаба като тебе — каза Армангард. — Струва ми се, че си станала по-слаба, отколкото беше. Очите ти изглеждат така големи, а лакътят ти е толкова остър.

Сара свали ръкава си, който се бе запретнал сам.

— Винаги съм била слаба — каза смело тя, — и винаги съм имала големи очи.

Тъкмо в този момент до прозореца се случи нещо, което не видяха. Ако една от тях случайно се бе обърнала и погледнала, щеше да се изплаши при вида на тъмното лице, което надникна предпазливо в стаята и изчезна почти така тихо, както се беше появило. Но, във всички случаи, не толкова тихо. Сара, която имаше остър слух, изведнъж се извърна малко и погледна към покрива.

— Това не беше Мелкиседек — каза тя. — Звукът не беше достатъчно остър.

— Какво? — каза Армангард, малко изплашена.

— Нищо ли не чу? — запита Сара.

— Н-не — отговори Армангард, като се запъваше. — А ти?

— Може да не е имало нищо — каза Сара, — но ми се стори, че чух. Сякаш имаше нещо на керемидите — нещо, което се влачеше полека.

— Какво може да бъде? — попита Армангард. — Да не са разбойници?

— Не — започна весело Сара. — Няма нищо за крадене…

Сара не се доизрече. И двете чуха шума, който я бе прекъснал. Той не идваше от керемидите, а долу от стълбата. Това беше сърдитият глас на госпожица Минчин. Сара скочи от леглото и изгаси свещта.

— Кара се на Беки — прошепна тя в тъмнината. — И Беки плаче.

— Дали ще дойде тук? — запита Армангард, крайно изплашена.

— Не, ще мисли, че съм легнала. Не мърдай!

— Безсрамно, нечестно дете! — чуха те гласа на госпожица Минчин. — Готвачката ми каза, че постоянно й се губят разни неща.

— Не съм аз, госпожо — каза Беки, като хълцаше. — Бях много гладна, но не съм аз, никога не съм взимала!

— Заслужаваш да те прати човек в затвора — чуха гласа на госпожица Минчин. — Крадла такава! Половината тесто го няма!

Госпожица Минчин не можеше да си поеме дъх, едно от яд, друго от изкачване на стълбите. Тестото бе предназначено за нейната специална вечеря.

— Не лъжи — каза тя. — Върви веднага в стаята си.

И до Сара и Армангард долетя звукът от плесница, после чуха Беки да тича нагоре към стаичката си. Чуха как затвори вратата и разбраха, че се е проснала на леглото.

— И две бих изяла — чуха я да плаче във възглавницата си. — Но не съм видяла нито късче. Готвачката го е дала на приятеля си.

Сара стоеше на тъмно сред стаята. Тя стискаше малките си зъби и затваряше и отваряше яростно протегнатите си ръце. Едва ли би стояла мирно, но не смееше да мръдне, докато госпожица Минчин не слезе долу и всичко затихна.

— Лошо, жестоко същество! — избухна тя. — Готвачката задига какво ли не и после казва, че Беки е откраднала. Тя не краде! Не краде! А понякога е толкова гладна, че яде остатъци, хвърлени на боклука!

Тя притисна силно ръце към лицето си и безутешно зарида. Когато я чу, Армангард беше поразена: Сара плачеше! Непобедимата Сара! Това като че ли означаваше нещо ново — някакво настроение, което не й бе известно. Виж! Изведнъж през главата й мина нова мисъл, мисълта за една страшна възможност. Тя скочи в тъмнината от леглото и пипнешком се запъти към масата, на която стоеше свещта. Драсна кибрит и я запали. След това погледна Сара. Човек можеше да види в очите на Армангард как новата й мисъл се разраства до същински страх.

— Сара — каза тя с почти ужасен глас, — никога не си ми казвала, но ти, ти не си ли понякога гладна?

Сара повече не можеше да търпи. Преградата падна. Тя вдигна лице.

— Да — каза тя наново разчувствана. — Да, гладна съм. Ето, сега съм толкова гладна, че бих могла да те изям. А когато чуя Беки, става още по-лошо. Тя е по-гладна от мене.

Армангард се задъхваше.

— Никога не си ми казвала това — каза тя ужасена.

— Не исках да знаеш — каза Сара. — Това ще ме накара да се чувствам като улична просякиня. Аз знам, че изглеждам като просякиня.

— Не, не, не приличаш! — прекъсна я Армангард. — Дрехите ти са малко особени, но нямаш вид на просякиня. Лицето ти съвсем не е такова.

— Веднъж едно момченце ми даде шест пенса милостиня — каза Сара, като се засмя без да иска. — Ето — тя извади тънката панделка от шията си. — Нямаше да ми даде тази монета, ако не изглеждах като просякиня.

При вида на малката шестпенсова монета двете се засмяха, макар че очите им бяха пълни със сълзи.

— Кое беше това момче? — запита Армангард, като гледаше монетата така, сякаш това не бяха просто обикновени сребърни шест пенса.

— Едно малко мило същество, което отиваше на забава — каза Сара. — Беше едно от децата на голямото семейство, което живее отсреща най-малкото, с пълните крачка — онова, което наричам Гай Кларънс. Сигурно неговата стая е била претрупана с коледни подаръци и кутии, пълни със сладкиши и с други неща, и трябва да е забелязало, че нямам нищо.

При тези думи Армангард се сети за нещо. Тя подскочи и извика, внезапно вдъхновена:

— Сара! Колко съм глупава, че не ми дойде на ум това!

— Какво?

— Нещо чудесно! — каза Армангард възбудено и бързо. — Точно днес следобед добрата ми леля ми изпрати една кутия. Пълна е с хубави неща. Аз не съм я пипнала, толкова много пудинг ми дадоха на обяд, пък и се разтревожих с книгите на татко. Вътре има кейк, баница с месо, сладки и кифли, и портокали, и смокини, и шоколад. Ще се промъкна до моята стая и ще се върна веднага да изядем нещата тук.

На Сара почти й прилоша. Когато човек изнемогва от глад, мисълта за храна му действа по особен начин. Тя сграбчи ръката на Армангард.

— Смяташ ли, че ще успееш? — извика тя.

— Разбира се — отговори Армангард.

Беше толкова хубаво, че се хванаха за ръце и изведнъж очите на Сара блеснаха.

— Арми! — каза тя. — Хайде да си фантазираме! Да си мислим, че това е забавление! Искаш ли да поканим затворницата от съседната килия?

— Да! Да! Хайде да почукаме на стената. Тъмничарят няма да чуе.

Сара приближи до стената. През нея можеше да се чуе, как Беки плаче вече по-тихо. Тя почука четири пъти.

— Това значи: Ела при мен през тайния ход под стената — обясни тя.

Отговориха й пет почуквания.

— Идва!

Почти веднага след това вратата на таванската стаичка се отвори и се показа Беки. Очите й бяха зачервени, а шапчицата й увиснала, и когато видя Армангард, започна неспокойно да търка лице с престилката.

— Беки, не се срамувай от мене! — извика Армангард.

— Госпожица Армангард пожела да дойдеш — каза Сара, — ще донесе една кутия с разни хубави неща за нас.

Беки така се развълнува, че шапчицата й почти падна.

— За ядене ли, госпожице? — попита тя. — Хубави неща за ядене?

— Да — отговори Сара, — и ние ще си представим, че сме на угощение.

— И ще можеш да ядеш до насита — прибави Армангард. — Ей сега идвам!

Тя бързаше толкова много, че като излизаше на пръсти от стаичката, червеният й шал падна на пода, без да забележи. Никой не го забеляза цяла една минута или приблизително толкова. Беки бе съвсем замаяна от голямото щастие, което я бе постигнало. Тя си говореше нещо задъхана и гледаше Сара с обожание.

Но в гладните очи на Сара бе започнал да свети старият блясък и той преобразяваше вече света за нея.

Тя разтърси весело Беки.

— Не, не! Не бива да плачеш! — каза Сара. — Трябва да побързаме да сложим масата.

— Да сложим масата ли, госпожице? — каза Беки, като се оглеждаше из стаята. — С какво ще я наредим?

Сара също огледа стаичката.

— Изглежда, че няма много с какво — отговори тя със смях.

В този миг съзря нещо и се спусна към него. Беше червеният шал на Армангард, който лежеше на пода.

— Ето, с шала — извика тя. — Знам, че няма да се сърди. Той ще ни бъде като красива червена покривка.

Те издърпаха напред масата и я покриха с червения шал. Червеният цвят е чудесен и изведнъж преобрази стаята.

— Колко хубаво щеше да бъде с един червен килим на пода — извика Сара. — Трябва да си представим, че на пода има килим.

Погледът й се плъзна по голите дъски, бърз и пълен с възхищение. Килимът вече лежеше там.

— Колко е мек и дебел! — каза тя със смях, а Беки вече знаеше какво означава той.

— Да, госпожице — отговори Беки, като я гледаше възторжено и сериозно. Тя винаги беше много сериозна.

— Сега какво? — каза Сара.

Тя помисли малко. Една от нейните фантазии бе, че когато е нещо затруднена и не знае какво да предприеме, трябва да почака и магьосникът ще й каже. Той нареждаше всичко по един или друг начин.

— Намислих! — извика тя. — Вече знам! Трябва да прегледам измежду нещата в стария куфар!

Тя отиде в ъгъла, където беше куфарът и коленичи. Беше сложен там не за да го използва, а защото нямаше друго място. В него бяха останали само парцали, но тя знаеше, че ще намери нещо.

И наистина, в едно ъгълче на куфара имаше един пакет, така незначителен на вид, че не го бяха забелязали. Той съдържаше дузина бели носни кърпи. Тя ги сграбчи радостно и изтича до масата. Започна да ги реди върху червената покривка, като ги сгъваше и гласеше така, че тясната им дантела да се показва навън.

— Това са чиниите — каза тя. — Това са богато бродираните салфетки за ядене. Монахини са ги работили из манастирите в Испания.

— Така ли, госпожице? — каза Беки, чиято душа сякаш се възвиси при думите на Сара.

— Трябва добре да си представиш това — каза Сара. — Ако го направиш достатъчно силно, ще го видиш.

— Да, госпожице — каза Беки и когато Сара се върна при куфара, тя започна да полага усилия, за да постигне този резултат.

Изведнъж Сара се обърна и видя Беки да стои до масата с много чудноват вид. Тя бе затворила очи и гърчеше лицето си в странни гримаси; ръцете й висяха вдървени отстрани. Имаше вид, сякаш се мъчеше да вдигне някакъв огромен товар.

— Какво има, Беки? — извика Сара. — Какво правиш?

Беки трепна и отвори очи.

— Мъчех се да си представя, госпожице — отговори тя глуповато, — мъчех се да направя като вас. Почти успях — и усмивката й изрази надежда, — но това много изтощава.

— Може би, защото не си свикнала още — каза Сара с приятелско съчувствие, — но нямаш представа, колко е лесно, когато човек го прави често. Няма защо да се мъчиш толкова отначало. След известно време ще успееш. Виж тук.

Тя държеше вехта лятна шапка, която бе извадила от дъното на куфара. Беше украсена с венец от цветя. Тя го откъсна.

— Това са гирлянди за празника — каза важно Сара. — Те изпълват целия въздух с благоухание. Беки, на мивката има една кана. Донеси и сапунерката. Ще я сложим в средата.

Беки й ги подаде почтително.

— Какво са те сега, госпожице? — попита тя. — Някой може да каже, че са направени от глина, но аз знам, че не са.

— Това е инкрустирана ваза — каза Сара, като редеше листа от венеца около каната. — А това — и тя се наведе нежно над сапунерката и я напълни с рози — е истински алабастър, украсен със скъпоценни камъни.

Тя пипаше нежно нещата и щастливата усмивка не слизаше от устните й. Беше като същество от някакъв сън.

Сара намери едно кълбо вълна, обвито в тънка бяла хартия. Скоро хартията бе свита във форма на малки подставки, на които, украсени с останалите цветя, трябваше да бъдат поставени свещниците за празника. Само магьосникът би могъл да направи от всичко това нещо повече от вехта маса, покрита с червен шал и наредена с вехтории от отдавна неотварян куфар. Но когато Сара се отдръпна и погледна, видя чудеса, а Беки заговори като едва си сдържаше дъха.

— Това все още ли е Бастилията — каза тя, като огледа таванската стая, — или се е превърнала в нещо друго?

— Но разбира се! — каза Сара. — Съвсем друго. Това е приемна зала! Една широка стая, където се дават угощения. Таванът е сводообразен, има балкон за музиканти и голяма камина, пълна с горящи дъбови дървета. Навсякъде има запалени свещи.

— Боже мой, госпожице Сара! — задъхваше се Беки.

В този момент вратата се отвори и в стаичката влезе Армангард, превита под товара на кутията си. Тя се отдръпна назад и извика радостно. Да се намериш неочаквано срещу маса за угощение, покрита с червено, украсена с бели салфетки и цветя — това наистина създаваше впечатление, че приготовленията са бляскави.

— Сара, за Бога! — извика тя. — Ти си най-изобретателното момиче, което съм виждала!

— Нали е хубаво? — каза Сара. — Това са неща от стария ми куфар. Попитах своя магьосник и той ми каза да отида и да погледна.

Сара описа всичко така, че Армангард успя да види и сводовете, и горящите пънове, и трептящите восъчни свещи. Когато извадиха нещата от кутията — кейкът, плодовете, бонбоните — угощението се превърна в разкошен пир.

— Колко прилича на истинска забава! — извика Армангард.

— Прилича на царска трапеза — въздъхна Беки.

На Армангард й мина щастлива мисъл през главата.

— Сара, искам да ти кажа нещо — каза тя. — Представи си сега, че си принцеса и че това е царско угощение.

— Но нали ти го даваш — каза Сара, — ти трябва да бъдеш принцесата, а ние ще ти бъдем почетни дами.

— Не, не мога — каза Армангард. — Много съм дебела и не знам какво да правя. Ти ще бъдеш принцесата.

— Добре — каза Сара. — Щом така искате.

Но изведнъж се сети за нещо друго и изтича към ръждясалата камина.

— Тук има много хартии и боклуци! — извика тя. — Ако ги запалим, за известно време ще има светъл пламък и ще си представяме, че е истински огън. — Тя драсна кибрит и ги запали; лумна силна светлина.

— Докато престане да свети — каза Сара, — ще забравим, че не е истински огън.

Светлината трептеше по лицето й, а тя се усмихваше.

— Не е ли всичко като истинско? — каза тя. — Сега можем да започнем нашия празник.

Тръгна към масата и махна изящно с ръка на Армангард и Беки. Беше изцяло погълната от своя блян.

— Приближете се, прекрасни госпожици — каза тя с приятния си замечтан глас, — и заемете места на трапезата. Моят баща, царят, който е на дълго пътешествие, ми заръча да ви нагостя — тя обърна леко глава към ъгъла на стаята. — Музиканти, свирете с вашите цигулки и флейти! Принцесите — обясни тя бързо на Армангард и Беки, — винаги канят на угощенията си музиканти. Представете си, че там в ъгъла има балкон за тях. А сега да започнем.

Едва успяха да вземат парче кейк в ръка, когато и трите скочиха на крака и обърнаха пребледнели лица към вратата, ослушвайки се.

Някой се качваше по стълбата. Нямаше съмнение в това. Всяка разпозна сърдитите стъпки и разбра, че е дошъл краят на всичко.

— Господарката! — задави се Беки и изпусна парчето кейк на пода.

— Да — каза Сара. — Госпожица Минчин ни е открила.

Госпожица Минчин отвори вратата с един удар на ръката. Тя също беше бледа, но от ярост. Погледна изплашените лица, после наредената маса и след това — как догарят хартиите в камината.

— Аз подозирах нещо такова — извика тя, — но никога не съм помисляла за такава дързост. Лавиния е била права.

Те разбраха, че Лавиния беше открила по някакъв начин тайната им и ги беше издала. Госпожица Минчин отиде при Беки и я напляска за втори път.

— Безсрамно създание! — извика тя. — Още утре сутрин ще напуснеш къщата!

Сара стоеше съвсем спокойно, само очите й се разшириха и лицето й още повече пребледня. Армангард заплака.

— Не я пъдете — захълца тя. — Леля ми изпрати кутията. Ние… само си направихме забавление.

— Виждам — каза госпожица Минчин унило. — Начело с принцеса Сара — тя се обърна свирепо към Сара. — Това е твоя работа, знам — извика госпожицата. — Армангард не би помислила никога за нещо такова. Ти си нагласила масата с тия боклуци — тя се обърна към Беки и тропна с крак. — Върви си в стаята! — заповяда и Беки се измъкна с глава, скрита в престилката и с тресящи се рамена.

След това се обърна пак към Сара.

— Ще ти дам да разбереш утре. Няма да получиш нито закуска, нито обяд, нито вечеря!

— И днес не съм обядвала, нито вечеряла, госпожице Минчин — каза Сара отпаднала.

— Толкова по-добре. Ще има да помниш. Не стой там. Прибери нещата в кутията!

Тя започна да ги прибира сама в кутията и съзря новите книги на Армангард.

— И ти — обърна се госпожица Минчин към Армангард — си донесла хубавите си нови книги на този мръсен таван. Взимай ги и върви да спиш. Ще стоиш утре цял ден в леглото и ще пиша на баща ти. Какво ще каже той, като узнае къде си била тази нощ?

В строгия втренчен поглед на Сара видя нещо, което я накара да се обърне яростно към нея.

— Какво мислиш? — попита тя. — Защо ме гледаш така?

— Мислех си нещо — отговори Сара, както бе отговорила някога в класната стая.

— Какво мислеше?

Почти се повтори предишната случка. В държанието на Сара нямаше нахалство. Имаше само тъга и спокойствие.

— Мислех — каза тя тихо, — какво би казал моят баща, ако узнае къде съм тази нощ.

Госпожица Минчин се ядоса също както преди и ядът й се прояви, както по-рано, по необуздан начин. Тя се спусна върху Сара и я разтърси.

— Нахално, невъзможно дете! — извика тя. — Как смееш! Как смееш!

Тя събра книгите, набута в кутията това, което бе останало, тикна я в ръцете на Армангард и я заблъска пред себе си към вратата.

— Ще те оставя да си мислиш — каза тя. — Лягай веднага! — Тя затвори вратата зад себе си и залитащата Армангард и остави Сара съвсем сама.

Блянът беше свършил. Последната искра в печката изгасна и остана само черна пепел.

Масата бе оголена, златните чинии, богато бродираните салфетки и гирляндите бяха отново превърнати в стари носни кърпи, в късчета от червена и бяла хартия и разкъсани изкуствени цветя, разхвърляни навред по пода. Музикантите бяха изчезнали, цигулките и флейтите бяха замлъкнали. Емили седеше облегната на стената и гледаше безжизнено. Сара отиде и я взе с треперещи ръце.

— Няма вече никакъв пир, Емили — каза тя. — Няма нищо. Всичко изчезна, останаха само затворничките в Бастилията — и тя седна и закри лице.

Какво ли щеше да се случи в този миг, ако вместо да закрие лицето си, Сара беше погледнала към прозорчето. Може би краят на тази глава щеше да бъде съвсем друг, защото, ако го бе направила, сигурно щеше да трепне пред това, което ставаше там. До стъклото беше прилепнало същото онова лице, което бе надникнало и малко по-рано същата вечер, когато тя говореше с Армангард.

Но тя не погледна. Седя известно време с глава, скрита в ръце. Винаги седеше така, когато се мъчеше да понесе нещо безмълвно. После стана и тръгна бавно към леглото.

— Вече нищо не мога да си фантазирам — каза тя. — Няма полза да се опитвам. Но ако заспя, сънят, навярно, ще го направи вместо мене.

Изведнъж се почувства толкова уморена — може би от глад, че седна на края на леглото съвсем сломена.

— Да, имаше и камина и в нея бумтеше весел огън, с игриви малки пламъчета — шепнеше тя. — Пред него имаше удобен стол, близо до него малка масичка с топла вечеря на нея. О да, имаше — тя се загърна с тънките завивки, — имаше едно хубаво меко легло, с пухкави одеяла и големи меки възглавници. Да имаше…

Отпадналостта й дойде на помощ, очите й се затвориха и тя заспа дълбоко.

Не знаеше колко време е спала, но беше толкова изморена, че спа много дълбоко, така дълбоко, че нищо не можеше да я смути, дори шумът, който вдигаше семейството на Мелкиседек. Сякаш всичките му деца бяха решили да излязат от дупката, за да се боричкат, да падат и да играят.

Тя внезапно се събуди, без да съзнава, че нещо особено е прекъснало съня й. Всъщност се беше стреснала от затварянето на прозорчето, през което се измъкна една пъргава бяла фигура и пропълзя по керемидите. Всичко това ставаше съвсем наблизо до нея, но не чак толкова, че да може да види фигурата.

Сара не отвори очи веднага. Много й се спеше и — интересно нещо — беше й топло и хубаво, толкова топло и хубаво, че си помисли, че не е съвсем будна. Никога не се беше чувствала така, освен в приятните си мечти.

— Какъв хубав сън! — шепнеше Сара. — Колко ми е топличко. Аз… не… искам… да… се… събудя.

Тя беше сигурна, че сънува, изпитваше такова чувство, сякаш върху нея са натрупани хубави завивки. Усещаше одеяла и когато извади ръката си, напипа нещо съвсем като сатенен юрган. Не трябваше да се събужда — трябваше да стои мирно и да не прекъсва съня.

Но това не й се удаваше, колкото и да стискаше очи. Нещо я караше да се събуди, нещо в стаята. Това бе някаква светлина и някакъв шум, шум от горящ огън.

— Ето че се събуждам — каза си тя натъжена. — Не мога, не мога да попреча на това.

Очите й се отвориха, въпреки усилията. И тогава се усмихна, защото това, което се откри пред очите й, не беше виждала никога преди на тавана и знаеше, че никога не може да види.

— Я, не съм се събудила — прошепна тя като се огледа наоколо. — Все още спя. — Тя знаеше, че това трябва да е сън, защото наяве такива неща не можеха да съществуват.

Може би ви е странно, че беше сигурна, че не се е върнала на земята? Това, което видя, бе следното: В камината гореше буен огън, на който вреше бронзов чайник; на пода бе постлан дебел, червен килим; пред камината имаше един стол, с възглавници по него; при стола имаше малка маса, покрита с бяла покривка и наредена с малки прибори — чаша, чиния, чайниче. На леглото бяха метнати нови покривки и сатенен пухен юрган; при краката й лежеше красив подплатен копринен халат, чифт меки чехли и няколко книги. Стаята на мечтите й изглеждаше преобразена в приказна страна, залята от мека светлина, която идваше от масата, покрита с розов абажур.

Тя седеше, подпряна на лакът, и дишаше дълбоко и с прекъсвания.

— Не изчезва — задъхваше се тя. — Никога не съм виждала такъв сън. — Не смееше да помръдне, но после отметна настрана покривките и спусна крака на пода с възторжена усмивка.

— Сънувам, че ставам от леглото — чу тя собствения си глас и после, застанала всред всичко това и като се оглеждаше, продължи: — Сънувам, че изглежда действително! То е омагьосано — или аз съм омагьосана. Само си въобразявам, че виждам всичко това. Ако мога само да продължавам да си мисля — извика тя, — за нищо друго не ме е грижа! За нищо!

Тя постоя известно време, после пак извика.

— Не, това не е истина, не може да бъде истина! Но колко истинско изглежда!

Горящият огън я привлече към себе си, тя коленичи и вдигна ръце да се стопли, толкова близо, че топлината я накара да отскочи назад.

— Огън, който пари, не може да бъде сън — извика тя.

Сара скочи на крака, опипа масата, приборите, килима; отиде при леглото и погали одеялата. Взе мекия халат и го притисна до гърдите си, после до лицето си.

— Но той е мек и топличък! — почти хълцаше тя. — Истински е! Сигурно!

Тя се загърна в халата и пъхна краката си в чехлите.

— Не, не сънувам, не сънувам — извика тя.

Приближи плахо до книгите и отвори тази, която беше отгоре. На първия лист имаше написани само няколко думи:

На малкото момиче от тавана.

От един приятел

Когато видя това, Сара отпусна глава върху книгата и заплака.

— Аз не го познавам — каза тя, — но някой се грижи за мен. Аз имам приятел.

Взе свещта, излезе от стаичката си, отиде при Беки и седна до нея.

— Беки! Беки! — зашепна тя толкова високо, колкото се осмеляваше. — Събуди се!

Когато Беки се събуди и се изправи с изплашено и зацапано от плач лице, до нея стоеше малка фигура в разкошен подплатен халат от червена коприна. Лицето, което видя, сияеше и бе чудно хубаво. Сара — такава, каквато си я спомняше, — стоеше до нея със свещ в ръка.

— Ела — каза тя, — ела, Беки!

Беки беше много изплашена, за да може да говори. Тя просто стана и я последва с отворена уста, без да промълви нито дума.

Когато прекрачиха прага, Сара затвори тихо вратата и я привлече в топлата, светла стая, сред неща, които замаяха главата й и накараха глада й да изчезне.

— Всичко е истинско — извика Сара. — Пипнах всичко. Истинско е като нас самите. Беки, тук е идвал магьосникът и докато сме спали е направил всичко това. Той никога няма да позволи да ни се случи нещо лошо.