Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (13)

Какво чу и видя Мелкиседек

Зимата беше тежка. Имаше дни, когато Сара трябваше да гази сняг, когато отиваше на пазар. В такива дни прозорците на къщата на голямото семейство бяха уютно осветени, а кабинетът, в който седеше господинът от Индия, сякаш излъчваше топлина и обилна светлина.

Един такъв ден, по мръкнало, Сара се връщаше в пансиона. Щорите на стаята, в която Сара почти винаги виждаше някой от членовете на голямото семейство, не бяха още спуснати. Обикновено в този час там можеше да се види господинът, когото тя наричаше Монтморенси, седнал на един голям стол и заобиколен от куп деца, които говореха и се смееха, покатерени отстрани на стола или на коленете му. Тази вечер те бяха около него, но той не седеше. Цареше всеобща възбуда. Явно бе, че предстоеше някакво пътешествие и този, който щеше да пътува, беше господин Монтморенси. Един файтон чакаше пред вратата и на него бе натоварен голям куфар. Децата подскачаха наоколо, викаха и прегръщаха баща си. Хубавата майка стоеше близо до него и говореше така, сякаш му задава последни въпроси. Сара спря за миг да види как той повдига малките, за да ги целуне и се навежда да целуне по-големите.

Когато вратата се отвори, тя се отдръпна — като си спомни за шестте пенса — но все пак видя как пътникът излезе и застана в дъното на топло осветеното преддверие на къщата. По-големите деца се въртяха все още около него.

— Дали ще има сняг в Москва? — каза Джанет. — Дали навсякъде ще е заледено?

— Ще се возиш ли на руска шейна? — викаше друга.

— Ще ви пиша за всичко — отговори той със смях. — Ще ви пратя картички и разни други неща. Тичайте вкъщи. Лека нощ! Лека нощ, патенца! Бог да ви пази! — Той се спусна по стъпалата и скочи във файтона.

— Ако намериш момиченцето, поздрави го от нас — извика Гай Кларънс, като подскачаше пред вратата.

Те се прибраха и затвориха вратата.

Сара прекоси площада до външните стъпала на пансиона. Беше много отпаднала и трепереше.

— Кое ли е това момиче — мислеше тя, — което отива да търси?

И тя заслиза към подземния етаж, прегърнала тежката кошница. А в това време бащата на голямото семейство бързаше към гарата, за да вземе влака за Москва, където щеше да положи всички усилия, за да намери малката дъщеря на капитан Крю.

Същият този следобед, докато Сара бе навън, на тавана се случи странно нещо. Само Мелкиседек го чу и видя. Той бе така уплашен и озадачен, че изтича обратно в дупката си и се скри. Трепереше не на шега, когато надникна крадешком, за да види какво става.

На тавана беше съвсем тихо през целия ден след като Сара го беше напуснала рано сутринта. Тишината се нарушаваше само от почукването на дъждовните капки по керемидите и стъклата на капандурата. Мелкиседек беше вече започнал, да се отегчава. И когато дъждът спря и възцари пълна тишина, той реши да излезе и да разузнае положението, макар да знаеше от опит, че Сара няма да се върне скоро. Той бе поскитал и подушил насам-натам и тъкмо бе намерил една троха, останала неочаквано и по необясним начин от последния му обяд, когато вниманието му бе привлечено от някакъв звук на покрива.

Сякаш там се движеше нещо. То приближи до прозорчето, което бе отворено по тайнствен начин. Едно тъмно лице надникна в таванската стаичка, после друго се появи зад първото и двете започнаха да гледат вътре предпазливо и с любопитство.

Вън на покрива имаше двама мъже и те мълчаливо се готвеха да влязат през прозорчето. Единият бе Ран Даф, а другият млад човек, секретар на господина от Индия, но, разбира се, Мелкиседек не знаеше това. Той знаеше само, че мъжете нарушават тишината и неприкосновеността на тавана. И когато човекът с тъмното лице скочи през прозорчето така леко и похватно, че не направи никакъв шум, Мелкиседек завъртя опашка и се втурна към дупката. Беше смъртно уплашен. Престанал бе да се бои от Сара и знаеше, че тя не му хвърля нищо, освен трохи и че не вдига никога никакъв шум, освен че подсвиркваше тихо и примамливо. Но при чужди хора беше опасно да се стои наблизо. Той легна по корем близо до входа на жилището си, за да може да наблюдава през цепнатината със светещите си, изплашени очи. Доколко разбра нещо от това, което се говори в стаята, не може да се каже, но дори и да беше разбрал всичко, той би останал вероятно много озадачен.

Секретарят, който бе пъргав и млад, се промъкна през прозорчето също така безшумно, както и Ран Даф и успя да забележи изчезващата опашка на Мелкиседек.

— Плъх ли беше това? — попита той шепнешком Ран Даф.

— Плъх, господарю — отговори Ран Даф, също шепнешком. — Много ги има из стените.

— Ужасно! — извика младият човек. — Чудно, как детето не се бои от тях.

Ран Даф направи някакъв жест и се усмихна почтително. Тук той бе интимният довереник на Сара, макар и да бе говорил с нея само веднъж.

— Детето е приятел на всяко живо същество, господарю — отговори той. — Тя не е като другите деца. Аз я наблюдавам, без тя да ме вижда. Много пъти се промъквам по керемидите нощем, за да видя дали е в безопасност. Понякога я наблюдавам от прозореца си, без тя да подозира, че съм наблизо. Стои там на масата, гледа небето и като че ли си говори сама. Лястовичките отиват при нея, когато ги повика. И плъхът идва и не се бои от нея. Бедното слугинче в пансиона я посещава за утеха. При нея идва тайно и едно малко дете. Има и едно по-голямо, което я обожава и което, ако можеше, щеше да я слуша непрекъснато. Господарката на къщата се отнася с нея като с робиня, но тя има обноски на възпитано и благородно дете!

— Изглежда, че знаеш доста неща за момичето — каза секретарят.

— Целият й живот, ден по ден — отговори Ран Даф. — Зная кога излиза, кога влиза; тъгите й и оскъдните й радости; нейното мръзнене и гладуване. Знам когато седи сама до полунощ и учи, когато тайните й приятелки се измъкват и отиват при нея — и тогава тя е по-щастлива, защото може да се смее и да разговаря с тях шепнешком. Ако се разболее, бих узнал и бих дошъл да й помагам, ако е възможно.

— Сигурен ли си, че никой не идва тук, освен нея и че тя няма да се върне и да ни намери? Ще се изплаши, ако ни свари и планът на господин Карисфорд ще пропадне.

Ран Даф отиде безшумно до вратата и се прилепи до нея.

— Никой, освен нея не се качва тук, господарю — каза той. — Тя излезе с кошницата и сигурно няма да се върне още няколко часа. Тук ще мога да чуя стъпките на всекиго, преди да е стигнал последната извивка на стълбата.

Секретарят извади от вътрешния си джоб молив и бележник.

— Слушай добре — каза той и започна да върви бавно и тихо из бедната стаичка, като бързо отбелязваше наблюденията си в бележника.

Най-напред отиде до тясното легло. Натисна с ръка дюшека и се отдръпна.

— Твърдо като камък! Трябва да го сменим някой ден, когато тя излезе. Ще бъде доста сложно да се пренесе. Тази нощ не може да стане. — Той повдигна покривката и разгледа единствената тънка възглавница.

— Покривката е мръсна и овехтяла, одеялото тънко, чаршафите изкърпени — каза той. — И това е леглото на едно дете — и то в къща, която се смята за почтена! А камината не е виждала огън от много време.

— Никога, откакто я наблюдавам — каза Ран Даф. — Господарката на къщата не е от тези, които си дават сметка, че и друг някой може да изпитва студ.

Секретарят пишеше бързо в бележника си. След като откъсна един лист и го сложи във вътрешния си джоб, той повдигна глава.

— Работата ще се нареди по странен начин — каза той. — Кой измисли това?

Ран Даф започна да обяснява свенливо, сякаш се оправдаваше.

— Вярно е, че първата мисъл беше моя, господарю — каза той, — но то бе само фантазия. Аз обичам това дете; и двамата сме самотни. То обича да разказва мечтите си на тайните си приятели. Една нощ ми бе нещо мъчно, легнах до отворения прозорец и започнах да слушам. Тя мечтаеше за това как ще изглежда стаята, ако има хубави неща в нея. Имаше вид, сякаш виждаше това, за което говореше и постепенно се развеселяваше и разгорещяваше. На следния ден, понеже господарят бе болен и неразположен, аз му разправих това, за да го развлека. Беше като сън, но му се хареса. Забавляваше го да слуша какво прави детето. Господарят се заинтересува и започна да ме разпитва. След това му се прииска да направи действителност мечтите на детето.

— Мислиш ли, че това може да стане, докато тя спи? Представи си, че се събуди — каза секретарят. По всичко личеше, че планът занимаваше и радваше и неговото въображение не по-малко от това на Карисфорд.

— Мога да се движа така, като че ли краката ми са от кадифе — отвърна Ран Даф, — а децата, дори нещастните, спят дълбоко. Аз мога да вляза в тази стая няколко пъти през нощта, без тя да помръдне. Ако помощникът ми подава нещата през прозореца, ще наредя всичко и тя няма да шавне. Когато се събуди, ще помисли, че тук е идвал някой магьосник.

Той се усмихна, сякаш сърцето му се сгря под бялата дреха. Секретарят също се усмихна.

Те не останаха дълго време, за голямо успокоение на Мелкиседек, който навярно не разбираше разговора им, но чувстваше, че движенията и шепненията им са подозрителни. Младият секретар очевидно се интересуваше от всичко. Той направи бележки за пода, за камината, за счупения стол, за старата маса, за стените, които накрая опипа няколко пъти с ръка, радостен, че открива по тях много стари гвоздеи, заковани на различни места.

— Можеш да окачиш нещата на тях — каза той.

Ран Даф се усмихна загадъчно.

— Завчера, когато тя излезе — каза той, — аз влязох тук. Носех малки, остри гвоздеи, които могат да се закрепят в стената, без да има нужда от чук. Забих няколко в мазилката на места, където ще ми трябват. Те са готови.

Секретарят застана неподвижно и гледаше наоколо, докато слагаше бележките си в джоба.

— Струва ми се, че отбелязах всичко — каза той. — Сега можем да си ходим. Господин Карисфорд има добро сърце. Жалко е, че не е намерил загубеното дете.

— Ако го намери, силите му ще се възвърнат, — каза Ран Даф. — Неговият бог все ще я напъти към него.

После те се измъкнаха през прозорчето така безшумно, както бяха влезли. След като се увери напълно, че са си отишли, Мелкиседек почувства голямо облекчение и след няколко минути сметна, че е безопасно да излезе от дупката си и да поскита с надеждата, че дори такива страшни същества, като тези, може да имат в джобовете си трохи, които да са попаднали на пода.