Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (12)

Отвъд стената

Няма съмнение, че когато човек живее в някоя от няколко долепени една до друга къщи, той неволно се замисля за това, което става отвъд стената. На Сара й беше забавно да си представя какво може да се крие зад стената, която делеше пансиона от къщата на господина от Индия. Тя знаеше, че класната стая е съседна на кабинета на този господин и се надяваше, че стената е достатъчно дебела, за да не може да го безпокои шумът, който се вдигаше понякога след края на часовете.

А тя не искаше той да бъде безпокоен, защото го беше обикнала. Голямото семейство обичаше, защото всички в него изглеждаха щастливи. Човека от Индия пък бе обикнала, защото изглеждаше нещастен. Той очевидно се възстановяваше от някаква много тежка болест. В кухнята, където прислугата по някакъв мистериозен начин знаеше всичко, се разправяше много за неговия случай. Той не беше истински индус, а англичанин, който бе живял в Индия. По едно време преживял големи неудачи и се смятал за разорен и опозорен завинаги. Ударът бил толкова голям, че едва не умрял от възпаление на мозъка.

Оттогава здравето му се разклатило, макар че по-късно щастието му се усмихнало и той си възвърнал всичко загубено. Грижите му били свързани с някакви мини.

— Мини, пълни с диаманти! — каза веднъж готвачката. — Нищо спестено не остава в мини, особено в диамантени — и тя погледна Сара. — Всички знаем нещо за това.

— Той е преживял същите неща като татко — помисли си Сара. — Разболял се е като него, но не е умрял.

След това тя го обикна още повече. Когато я пращаха някъде надвечер, тя беше почти щастлива, тъй като завесите на съседната къща не бяха още спуснати и тя можеше да надникне в топлата стая и да види своя приятел. Когато нямаше никой наоколо, тя се спираше и като се държеше за желязната решетка, му пожелаваше лека нощ, сякаш той щеше да я чуе.

Сара си мислеше, че той може да почувства, макар и да не чува. Може би хубавите мисли понякога достигат до хората дори през прозорци, врати и стени.

После тя отминаваше и се чувстваше по-спокойна и видимо стоплена. Обичта й към него беше така голяма, че й се струваше, че трябва да стигне до него както си седи в креслото край камината, винаги облечен в широк халат, винаги подпрял глава на ръце и безнадеждно загледан в огъня. На Сара й се струваше, че нещо продължава да го мъчи, че нещастията му не са само минало.

— Но той си е получил обратно парите — казваше си тя, — и се е избавил от болестта. Има нещо друго, което го измъчва.

Тя вярваше, че бащата на голямото семейство, когото наричаше господин Монтморенси знае това „друго“, за което дори прислугата не беше чула. Господин Монтморенси го навестяваше често, а също и госпожата и малките, макар и не толкова редовно. Изглежда, че той е особено привързан към двете най-големи момиченца — Джанет и Нора. Всъщност, той обичаше много всички деца, особено момиченцата.

Когато децата отиваха да го посетят, Джанет, която бе най-голяма, се грижеше всичко да бъде наред. Тя решаваше кога е удобно да помолят господина от Индия да разправя приказки за тази страна, кога е изморен и кога е време да се измъкнат тихичко и да кажат на Ран Даф да отиде при него.

Те много обичаха Ран Даф. Ако знаеше английски, той можеше да им разкаже безброй приказки. Същинското име на господина от Индия беше Карисфорд. Джанет разказа на господин Карисфорд за Сара. Той се заинтересува много, особено след като Ран Даф каза за приключението с маймунката на покрива. Ран Даф описа чудесно тавана, неговата усамотеност, голия под и разкъртената мазилка, ръждясалата празна камина и твърдото тясно легло.

— Кармайкъл — каза той на бащата на голямото семейство, след като чу това описание, — колко ли тавани в квартала приличат на този и колко ли нещастни момичета спят на такива легла, докато аз се мятам върху възглавниците, измъчван и затрудняван от богатство, по-голямата част от което не е мое.

— Драги приятелю — отговори господин Кармайкъл весело, — колкото по-скоро престанеш сам да се измъчваш, толкова по-добре за тебе. Дори да притежаваше всичките богатства на Индия, пак нямаше да можеш да премахнеш бедността в света, и ако се заемеш да мебелираш всички тавани в този квартал, пак ще останат бедни тавани в други квартали и улици. Така е в живота.

Господин Карисфорд си гризеше ноктите и гледаше разгорените въглени в камината.

— Представи си — каза той бавно, след като помълча малко, — помисли си, че другото дете, това, за което непрестанно мисля, може да се намира в същото положение, като детето в съседната къща?

Господин Кармайкъл го погледна разтревожено.

Той знаеше, че най-лошото нещо за разсъдъка и здравето на приятеля му беше да започне да мисли за това по този начин.

— Ако детето, което търсиш, е онова от пансиона на госпожа Паскал в Париж — отговори успокоително той, — то изглежда, че е в ръцете на хора, които имат възможност да се грижат добре за него.

Те бяха научили, че госпожица Паскал, опърничава и светска дама, имала в пансиона си едно момиче, което се казвало Крю. То било оставено в пансиона й от един английски офицер от Индия след смъртта на жена му. После той умрял внезапно, след като загубил състоянието си. Госпожа Паскал побързала да се отърве от детето и го дала на някакви богати руснаци, които го осиновили, а после изчезнали безследно.

— Но ти казваш, че ако детето е онова, което търся, ние не сме сигурни в нищо — отговори Карисфорд.

Работата беше там, че Карисфорд не знаеше със сигурност дали детето е било оставено в Париж.

— В нищо не съм сигурен, приятелю — каза той с безкрайна горчивина. — Никога не съм виждал нито детето, нито майка му. С Ралф Крю се обичахме като братя, но не се бяхме срещали, откакто свършихме училище. Видяхме се отново в Индия. Бях погълнат от добрата сделка с мините. Той също се увлече от нея. Проектът беше огромен и привлекателен и бяхме изцяло погълнати от него. За нищо друго не говорехме. Чух само, че детето е изпратено да учи някъде. Сега дори не си спомням как съм узнал това!

Господинът от Индия се наведе напред и удари по масата с дългата си слаба ръка.

— Кармайкъл — каза той, — трябва да я намеря. Ако е жива, все някъде трябва да бъде. Ако няма приятели и е без пари, то за това съм виновен аз. Как може човек да бъде спокоен, когато го мъчат такива мисли? Внезапният обрат към успех в мините направи действителност нашите най-невероятни сънища, а нещастното дете на Крю може би проси по улиците!

— Не, не — каза Кармайкъл. — Помъчи се да се успокоиш. Нека те успокоява това, че щом я намериш, ще й дадеш голямо богатство.

— Защо не бях достатъчно силен, за да не се отчайвам, когато положението започна да се влошава? — изпъшка Карисфорд. — Мисля, че щях да бъда твърд, ако отговарях само за моите пари. Бедният Крю бе вложил в предприятието всичките си средства. Той ми се довери, той ме обичаше и умря с мисълта, че съм го разорил аз — Том Карисфорд. Трябва да ме е сметнал за голям негодник!

— Не се укорявай така жестоко.

— Аз не се укорявам затова че предприятието пропадна, укорявам се, че загубих смелостта си. Избягах като някакъв измамник и крадец, защото не можех да погледна най-добрия си приятел в очите и да му кажа, че съм разорил него и детето му.

Благодушният човек, бащата на голямото семейство, сложи утешително ръка на рамото му.

— Избягал си, защото си се разболял под влияние на душевните си страдания — каза той. — Ти си бил вече почти болен. Ако не беше така, щеше да останеш и да изтърпиш всичко. Два дни след това са те отвели в болницата, бълнуващ вследствие на мозъчното възпаление. Спомни си това.

Карисфорд отпусна чело върху ръцете си.

— Боже мой! Наистина — каза той. — Бях полудял от ужас и страх. Не бях спал седмици. Когато излязох през нощта от къщи, въздухът ми се струваше пълен с отвратителни същества, които ми се смеят и зъбят.

— Това е достатъчно обяснение — каза господин Кармайкъл. — Как може да разсъждава човек при такова сериозно заболяване?

Карисфорд поклати глава.

— А когато дойдох в съзнание, бедният Крю беше вече умрял и погребан. И аз като че ли нищо не помнех. Не си помислих за детето цели месеци. И дори когато започнах да си спомням за неговото съществуване, всичко ми беше като в мъгла.

Той спря за миг и потърка челото си.

— И сега ми се струва така, когато се опитвам да си спомня нещо. Той трябва да е говорил за детето. Как се казваше тя? Той обичаше да я назовава със странни галени имена, които си измисляше. Наричаше я своя „малка господарка“. Но тези нещастни мини пропъдиха всичко друго от главите ни. Говорехме само за тях. И да е казал нещо за училището, аз съм забравил, забравил съм всичко. И никога вече няма да си спомня.

— Хайде, хайде — каза Кармайкъл. — Все ще я намерим някога. Ще продължим да търсим тези добри руснаци. Госпожа Паскал изглежда си спомня смътно, че някога са живели в Москва. Ще взема и ще замина за Москва.

— Ако можех да пътувам, щях да дойда с тебе — каза Карисфорд, — но аз мога само да стоя тук, загърнат в кожи, и да гледам огъня. Понякога ми се струва, че оттам ме гледа веселото младо лице на Крю. Гледа ме така, сякаш иска да ме попита нещо. Понякога го сънувам. Той винаги стои пред мене и ме пита все същото. Можеш ли да отгатнеш какво ми казва?

Господин Кармайкъл отговори почти шепнешком:

— Не мога точно.

— Той винаги ми казва: „Том, стари приятелю Том, къде е малката господарка?“. Трябва най-после да му отговоря, трябва! Помогни ми да я намеря. Помогни ми.

Отвъд стената, на тавана, седеше Сара и говореше на Мелкиседек, който бе излязъл да получи вечерята си.

— Днес беше трудно, Мелкиседек — каза тя. — По-трудно от всякога. Колкото повече се застудява, толкова по-трудно става. А и улиците са хлъзгави. Днес когато Лавиния ми се изсмя на калната пола, като минах покрай нея, изведнъж ми се прииска да й кажа нещо и едва се сдържах. Не бива да отвръщаш с лошо на хора като нея. Но трябва да стиснеш зъби, за да се сдържиш. Студено беше днес, Мелкиседек. И нощта е студена.

Тя се хвана изведнъж за главата си, както правеше често, когато оставаше сама.

— О, татко — прошепна тя, — струва ми се, че беше толкова отдавна, когато бях за тебе малка господарка!

Това се случи този ден от двете страни на стената.