Франсис Ходжсън Бърнет
Малката принцеса (11)

Ран Даф

Дори в този квартал можеха понякога да се наблюдават красиви залези. Те се виждаха, впрочем, само отчасти, между комините и над покривите. От кухненските прозорци не се виждаха и човек можеше да разбере, че слънцето залязва, само защото за известно време небето ставаше червено или жълто, или защото някъде се пречупваше и блестеше лъч. Имаше обаче едно място, откъдето се виждаше целият слънчев залез. Това беше таванският прозорец. Когато площадът започваше да блести по очарователен начин и да изглежда чудесен, въпреки покритите със сажди дървета и огради, Сара знаеше, че нещо става на небето и когато имаше възможност да остави кухнята, без отсъствието й да бъде забелязано и да я повикат отново, тя всякога се измъкваше, изтичваше по стъпалата и като се качваше на масата, промъкваше главата и тялото си навън през прозореца, доколкото беше възможно. После въздъхваше дълбоко и се оглеждаше наоколо. Никой никога не се показваше по съседните тавански прозорци. Обикновено бяха затворени. Но и когато бяха оставени отворени, за да влиза въздух, изглежда, че никой не се приближаваше до тях. Сара заставаше там и ту вдигаше глава към синьото небе, което изглеждаше така благосклонно и близко — също като изящен свод, ту наблюдаваше запада и всички чудни неща, които ставаха там. Облаците, които се топяха и отминаваха или бавно се променяха и добиваха различни цветове: розови и червени, снежнобели, лилави и бледосиви. Те образуваха понякога острови или големи планини, като заграждаха дълбоки, сини езера. Друг път приличаха на обширни морета или на чудни тънки ивици земя. Поне така й се струваше на Сара и за нея нищо не беше така хубаво, както онова, което виждаше, когато стоеше на масата, с тяло наполовина подадено през капандурата и заслушана в песента на лястовичките. Винаги й се струваше, че те чуруликат някак особено меко, когато по небето ставаха тия чудеса.

Беше един такъв залез, няколко дни след като човекът от Индия бе пристигнал в новия си дом, когато Сара успя по-лесно от всякога да се измъкне и да отиде горе. Беше свършила следобедната си работа в кухнята и никой не й беше заповядал нищо.

Тя се покачи на масата и се загледа. Беше чудно хубаво. Гъста, обилна жълта светлина изпълваше въздуха. Птичките, които прехвърчаха от покрив на покрив, се очертаваха съвсем черни на небето.

— Колко е тържествено — си каза Сара тихо. — Почти навява страх, сякаш ще се случи нещо необичайно. Всичко тържествено ме кара да изпитвам такова чувство.

Изведнъж тя обърна глава, защото чу някакъв звук недалеч от нея. Беше доста странен, подобен на прекъснат крясък. Звукът идваше от прозореца на съседния таван. Някой беше отишъл там да гледа залеза като нея. Една глава и част от тяло се показваха от капандурата, но те не принадлежаха на някое малко момиче или на слугиня. Беше един истински индус с тъмна кожа и блестящи очи, облечен в бяло и с бяла чалма на главата, а звукът, който бе чула, се издаваше от една малка маймунка, която той държеше и която се гушеше в гърдите му и кряскаше.

Когато Сара извърна лице към него, той също я гледаше. Първото нещо, което си помисли, бе, че той с дошъл да гледа слънцето, защото то се виждаше така рядко в Англия, а сега му се щеше да му се порадва по-дълго. Тя го погледна за миг внимателно, после се засмя.

Цялото изражение на индуса се промени и когато се усмихна в отговор, се показаха толкова бели зъби, сякаш лъч освети мрачното му лице. Приятелският поглед на Сарините очи винаги действаше на хората, особено ако се чувстваха уморени или отегчени.

Като реши да я поздрави, той изпусна маймунката. Тя бе дяволито зверче и винаги готово за приключения, но когато видя момичето, се раздразни. Изведнъж изскочи от ръцете му, скокна от керемидите, побягна по тях с крясък, стъпи на рамото на Сара и оттам скочи в стаичката й. Това възхити Сара и тя започна да се смее. Но тя знаеше, че трябва да предаде маймунката на господаря й — ако индусът й беше господар — а не знаеше как може да стане това.

Тя се обърна към индуса, доволна от това, че още си спомня нещо от индуския език, който бе учила, когато живееше при баща си. Така щяха да се разберат. Тя му заговори на неговия език:

— Дали ще ми позволи да я хвана? — попита Сара.

Тя никога не бе виждала такава изненада и такъв възторг, каквито се изписаха по мургавото му лице, когато го заговори на родния му език. Бедният човек помисли, че неговите богове са се намесили и че кроткият глас идва от самото небе. Той произнесе пълни с почит благодарности към малката господарка и каза, че маймунката е добра и не хапе. Но за жалост мъчно може да бъде уловена. Не била зла, макар и да била непослушна. Ран Даф я познавал така добре, сякаш е негово дете, но невинаги му се покорявала. Ако малката господарка позволи, Ран Даф можел да излезе на покрива, да влезе в стаята и да улови малкото недостойно животно.

Ран Даф очевидно се боеше, че Сара ще сметне това за голяма дързост и няма да му позволи. Но тя веднага се съгласи.

— Елате! — каза тя. — Тя се мята от единия край на стаята до другия, сякаш е изплашена.

Ран Даф се промъкна през таванския прозорец и тръгна към нейния така умело и леко, сякаш цял живот беше ходил по покриви. Когато скочи безшумно в стаичката, маймунката го видя и изписка. Ран Даф побърза да затвори прозореца и се спусна да я улови. Това не продължи дълго. Няколко минути маймунката бягаше, очевидно повече на шега, после изведнъж скочи с крясък на рамото на Ран Даф и застана там, като се хвана за врата му с малката си набръчкана ръка.

Ран Даф благодари горещо на Сара. Тя забеляза, как живите му очи бяха възприели с един поглед мизерната стаичка, но той продължи да й говори така, сякаш говореше на малката дъщеря на някой раджа и се правеше, че не е забелязал нищо.

— Тази малка палавница — каза той, като потупваше галено маймунката, — не е всъщност толкова лоша, колкото изглежда и нейният господар, който е болен и често се забавлява с нея. Той ще се натъжи, ако неговата любимка избяга или се загуби.

Ран Даф се поклони отново, промъкна се през капандурата и прекоси покрива с такава ловкост, каквато бе показала самата маймунка.

Лицето и обноските на Ран Даф, облеклото и дълбокото уважение, с което се отнасяше към Сара, й припомниха много неща, събудиха всичките й стари спомени. Странно й беше да си спомни, че тя — слугинята, на която готвачката бе казала преди час обидни думи — само преди няколко години бе заобиколена от хора, които се отнасяха с нея така, както се беше отнесъл Ран Даф. За нея това време беше като някакъв сън. То бе безвъзвратно отминало. Изглеждаше сигурно, че бъдещето няма да й поднесе никакви промени. Тя знаеше какви са плановете на госпожица Минчин. Докато все още е много млада за редовна учителка, ще я използват като момиче за пазаруване и като слугиня, като същевременно изискват от нея да не забравя това, което е научила и дори да научи нови неща. Госпожица Минчин знаеше, че тя е любознателна. Достатъчно беше да й дават книги и тя ще ги поглъща и научава наизуст. А когато стане по-възрастна, ще я направят прислужница на цялата къща. Това неизбежно щеше да стане. Бъдещето не обещаваше нищо по-добро. Сара постоя няколко минути неподвижна, замислена върху това.

На следващата сутрин Сара бе в класната стая с малките си ученички. След като приключи с урока, тя прибра френските си книги и както обикновено, си мислеше за онези неща, които преоблечени царски особи са били принудени да вършат. Тя си представяше как ще се изплашат тези, които са ги карали да работят, като узнаят за техния произход. Ако госпожица Минчин откриеше, че тя — Сара, чиито пръсти почти изкачаха от обущата й — е голяма госпожица! Докато си мислеше тези неща, погледът й стана точно такъв, какъвто госпожица Минчин не можеше да го понася. Сара не искаше точно в тоя миг госпожицата да я вижда. За нещастие тя беше наблизо и така се разяри, че се спусна върху Сара и й издърпа ушите. Сара се сепна. Тя се събуди от съня си, и като сдържаше дъх, постоя за миг неподвижна. После, без да съзнава какво прави, започна да се смее.

— За какво се смееш, дръзко, безсрамно момиче? — извика госпожица Минчин.

Само след няколко мига Сара се овладя и си спомни, че е дама. Страните й бяха червени и изпитваше болка.

— Мислех — отговори тя.

— Искай прошка веднага — каза госпожица Минчин.

Сара помисли малко преди да отговори.

— Моля да ме извините за смеха, ако го намирате за неприличен — каза тя, — но не искам извинение.

— Какво мислеше? — запита госпожица Минчин. — Как смееш да мислиш? За какво мислеше?

Джеси се засмя и двете с Лавиния започнаха да се побутват. Всички момичета вдигнаха глави от книгите, за да слушат. Право казано, те всякога следяха с интерес нападките на госпожица Минчин срещу Сара, която винаги говореше странни неща и не изглеждаше ни най-малко изплашена. И сега не беше изплашена, макар ушите й да се бяха зачервили, а очите й да блестяха като звезди.

— Мислех — каза тя важно, но учтиво, — че вие не знаете какво правите.

— Не съм знаела какво правя? — рече госпожица Минчин задъхана.

— Да — отговори Сара, — и си мислех, какво би станало, ако бях голяма и вие ми издърпахте ушите — какво бих ви сторила. Мислех също, че ако бях госпожица, никога не бихте се осмелили да направите това, каквото и да сторех. И още си мислех, колко изненадана и уплашена щяхте да бъдете, ако случайно откриехте, че съм наистина такава и че мога да постигна всичко, което искам.

Очите на момичетата в стаята се ококориха. Лавиния се надвеси напред, за да слуша.

— Върви си в стаята — извика госпожица Минчин задъхана, — веднага! Напусни класната стая! Момичета, продължавайте с уроците си!

Сара се поклони леко.

— Извинете ме за смеха, ако това е неучтиво — каза тя и излезе от стаята, като остави госпожица Минчин да укротява гнева си, а момичетата да шушукат над книгите.

— Видяхте ли я? Видяхте ли? — извика Джеси. — Няма да се учудя, ако се окаже, че тя наистина е нещо друго!