Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (46)

43.

Водата в кладенеца им бе студена и вкусна. Уондъл пи до насита, сетне се изми в коритото до кладенеца. Денят бе горещ.

Той намери сянка под няколко дървета близо до фургона и се изтегна, за да дремне.

Когато се събуди от нечии стъпки, слънцето все още бе високо. Погледна през храстите, като съвсем леко надигна глава.

Върбица опъваше въже на четири стъпки над земята. За упражненията обичаше да е достатъчно високо, за да я заболи, ако падне, но не толкова, че да си счупи нещо. Тя завърза въжето, кимна доволно и влезе във фургона. Уондъл я изчака да излезе. Обичаше да я наблюдава, макар че тя никак не харесваше някой да я гледа как се упражнява.

Тя излезе облечена в костюм с ярки пера. Когато скубеха великанската птица, Уондъл й ги беше дал. Не знаеше, че ги е използвала за костюм. Стоеше й добре: златисти, зелени и оранжеви пера, пришити към една памучна дреха, каквито можеха да се купят в повечето градове. Костюмът бе плътно прилепнал по тялото й, подчертаваше извивките на ханша и гърдите й и свършваше на коленете, без да покрива съвършените й прасци. Уондъл едва се сдържа да не подсвирне одобрително. Тя можеше да се разсърди, че я гледа. В такива случаи ставаше мълчалива, а когато той я попиташе какво има, сухо отговаряше: „Нищо“. Това го влудяваше.

Тя се качи на въжето и направи бързо превъртане назад, сетне застана на една ръка. Пернатият костюм се смъкна леко, разкривайки част от бедрата й. Жените от кервана и градовете не позволяваха на никого да ги вижда, ако не са напълно облечени… освен когато изпълняваха някакви номера — като Портокалов цвят, докато яздеше конете. Тогава искаха всички да ги видят. Странни птици бяха това жените.

Върбица се отпусна напред. Каквото и да опитваше, не успя и едва не падна, хвана въжето в последния момент. Използва го за засилване, за да подскочи отново нагоре и направи превъртане напред.

— Браво!

Резбар се появи иззад фургона.

— Стресна ме — сгълча го Върбица. — Идваш ли горе?

— Не. Загубил съм тренинг.

— Братко, имаш нужда само от малко упражнения.

— Не, наистина вече не мога. Освен това никой не желае да ме гледа как вървя по въже. Искат да виждат само хубави момичета.

— Благодаря за комплимента. Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Да. Уондъл е на същото мнение.

— Може би. — Тя скочи леко на земята. — Е, ако наистина отказваш да участваш, ще се наложи да подготвя друга програма.

— Ще се справиш чудесно. Мама винаги е казвала, че си най-добрата.

— Липсва ми.

— Татко също.

— Да, разбира се, но… да. Татко също.

От фургона излязоха Колар и Ковач.

— Здрасти. О, изглеждаш страхотно — поздрави я Колар. — Сама ли си го уши?

— Ами, да. С помощта на Рубин Орел-рибарова.

Колар опипа пернатата дреха:

— Страшно беше, а? Уондъл видя, че птицата те гледа, и прас! Втурна се с онзи голям нож, с одеялото… видяхте ли какво направи птицата с одеялото? Щеше да разкъса и Уондъл по същия начин, само че той се оказа прекалено бърз. И силен. Виждали ли сте друг толкова силен?

— Ще млъкнеш ли най-после? — сопна се Резбар.

— Че защо?

Уондъл лежеше неподвижно, чудеше се какво да прави. Шпионирането му се удаваше, но сега…

— Кажи, Върбице — настоя Колар. — Не беше ли страхотен?

В отговор тя само кимна.

— О, мислиш Уондъл за безгрешен — държеше на своето Резбар. — Само че какво наистина умее той? Не може да се оправя с конете. Дори кобилата бяга от него. Не умее да плете въжета. Какво може да прави?

— Да се бие!

— Всички владелци умеят да се бият. Уондъл е владелец.

— Не е — възрази Колар. — Той не е владелец, а ние не сме безродни! Не и тук.

— Какви сме тогава? — попита Ковач.

— Предполагам, че просто хора. Богати хора.

— Уондъл е богат — не се съгласи Резбар. — Ние не сме. Морт даде златото на него, не на нас. Ние дори не притежаваме тази каруца, ако той реши.

Ковач слушаше внимателно.

— Ама тя е наша — възрази. — Е, ваша. Един от конете обаче е на татко ми, значи, мой.

— Твой е, ако Уондъл каже — заяви Резбар.

— Мой си е! Ако тази харпия не ми го даде, ще го…

Колар се изсмя:

— Нищо няма да направиш.

— Ще повикам помощ — не се предаваше Ковач. — Резбар ще ми помогне. И водачът на кервана. И ковачът. Те ще го принудят да ми даде кончето!

Колар се изсмя отново:

— Мислиш, че някой от кервана може да отнеме нещо от Уондъл, дори той да не иска да го даде? Той може да избие всички тук!

— Е, може би не всички — намеси се Резбар, — но в едно си прав: няма да е лесно да му се вземе каквото и да било. Никой няма да опитва. Керванът не може да си позволи да загуби толкова много хора. Освен ако не го издебнем, докато спи.

— Няма да го сториш! — възкликна Колар. — Защо си все против Уондъл? Той спаси Върбица от великанската птица! Спаси всички ни. Без него никога нямаше да се измъкнем от онази гора. Ако не беше той, все още щяхме да сме в Теп, а той не ни е сторил нищо лошо. Върбице, ти си най-голяма; кажи му да не говори повече така.

— Все още не знаем какво е станало с татко — настоя Резбар.

— Уондъл не му е направил нищо.

— Така твърди той — отбеляза Върбица.

— Вярваш ли му? — попита Резбар.

— Да. Да, вярвам му. Той беше обладан от Янгинатеп — изрече бавно Върбица. — Янгинатеп може да направи всичко. Вината няма да е на Уондъл.

— И в Янгинатеп ли вярваш вече?

— А ти не вярваш ли? Морт вярва. Видя какви магии може Морт, а той се страхува от Янгинатеп!

— Янгинатеп не може да обладае вече Уондъл — намеси се Колар. — Тук сме в безопасност.

— Това не е сигурно — възрази Върбица. — Не знаем какви богове има тук и какво ще решат да правят. Мисля обаче, че Уондъл не е заплаха за нас!

— Той си остава владелец — не искаше да отстъпи Резбар.

— Защо все го повтаряш? — попита го Колар.

— Защото всички мислят така. Всички в кервана.

— Дебелия чайник споменал ли го е? — прекъсна го Върбица.

— Не…

— Хикамор?

Тя едва сдържаше смеха си.

— Никога не съм го питал.

— А кого си питал?

— Да, кои са тия „всички“? — намеси се и Ковач.

— Разгонената сърна — наежи се Резбар. — И Еленчето, голямата дъщеря на ковача. Казват, че е недодялан владелец.

Върбица се засмя и сърцето на Уондъл заподскача в гърдите му.

— Ти нямаш голям опит с момичетата, нали, братко? — попита тя.

Резбар я изгледа гневно.

— Тази история ми е известна — продължи Върбица. — Рубин Орел-рибарова ми я разказа. Разгонената сърна…

— Майка й имала видение — прекъсна я Ковач. — Можеш ли да си представиш?

— Шшт. Разгонената сърна и Еленчето са заедно през цялото време и след като Уондъл уби великанската птица, не свалят очи от него…

— Ти също! — засмя се Колар. — Личи си.

— Затова се опитали да флиртуват с него — не се смути Върбица. — Резбар, Еленчето не е толкова хубава като Разгонената сърна, нали? Тя обаче не е обещана. Разгонената сърна е обещана на едно момче от друг керван. И двете флиртуват за забавление. Онова бедно момче, Планинския котак… както и да е, Уондъл просто не може да повярва, че тя наистина се казва така!

— Разбирам го — призна Резбар. — И на мен ми е неудобно да я наричам с това име. Въпреки че така се казва.

— Мислех си, че не е разбрал. Уондъл я наричаше Подгонената сърна. Нещо обаче ги обърка и започна да нарича Еленчето Подгонената сърна. Сега и двете са му се наточили.

— Все пак той си остава един владелец — упорстваше Резбар.

— А Планинския котак все още изпълнява ролята на тяхна играчка. Ако искаш обаче, можеш да заемеш мястото му.

Уондъл бе готов да плати каквото му поискат, за да не е на това място. Никой външен човек не биваше да чува този разговор.

— Ние. Фургонът — продължи Резбар; лицето му бе почервеняло, той едва произнасяше думите. — Цялата група. Кой притежава всичко това? Уондъл вече даде една десета…

— Това беше страхотна сделка! — прекъсна го Колар. — Всички останали плащат повече.

— Да, но той сключи сделката от името на всички ни. Не ни е питал. Сякаш всичко е негово.

— Значи ти си готов да дадеш на Дебелия чайник два пъти повече. Той искаше една четвърт! Много добре се разполагаш със семейното имущество. — Върбица им обърна гръб. — Време е да приготвяме вечерята. Уондъл сигурно е гладен. Колар, Ковач, намерете дърва.

Уондъл изпълзя от храстите, промъкваше се през клоните, без да ги разклаща. Знаеше как да се крие от безродните. Много неща трябваше да обмисли, преди да се върне в главния лагер.

Разгонената сърна. Еленчето. Беше ги объркал в тъмното. Имената бяха нещо важно. В Теп човек никога не издаваше истинското си име, затова те не означаваха нищо. Тук обаче името беше самоличността на човека. Разгонената сърна?

Флирт. Върбица бе казала, че Разгонената сърна и Еленчето флиртували. Той не знаеше какво означава тази дума. Какво са правили, преди да избягат?

Бяха говорили за зестри.

Какво беше зестра?

Уондъл погледна слънцето. Все още беше високо. До вечеря оставаха часове. Време бе да научи някои неща. Имаше един човек, когото можеше да попита…

Купи половин дузина зрели мандарини от пазара на Портокалоград. Стара майка много ги обичаше. Отиде с тях при фургона на Рубин Орел-рибарова. Тя без колебание го покани в палатката си на чай. Преди да влезе, Уондъл се събу, без да се замисля. Вече имаше изградени навици.

Рубин се зае с чая, напълни една чаша и седна на възглавничка срещу Уондъл.

— И така. Какво има?

— Имам нужда от помощ. Не знам нищо за момичетата — призна той.

— Момче на твоята възраст? Не мога да повярвам.

Рубин се усмихна, за да му даде да разбере какво си мисли.

— За момичетата тук — поясни той. — И за Върбица.

— Върбица. О! Да, разбира се, все забравям, че си владелец.

— Забравяш ли?

Уондъл поглади пъстрата змия.

— Е, по-скоро забравям какви са владелците. А ти не си като онези, които помня. Е, поне в повечето случаи. Как само се хвърли срещу великанската птица, ето така вече си спомням владелците. Безстрашни. Силни. Когато бях момиче, се питах какво би било да имам защитник като теб. — Тя се усмихна. — Това беше много отдавна. Ти харесваш Върбица, нали?

— Да. — За Уондъл бе трудно да говори за Върбица; какво можеше да каже? — Тя е най-красивата жена, която съм виждал.

— Охо! Казвал ли си й го?

— Не.

— Защо не й го кажеш?

— Не знам.

— Ти току-що го сподели с мен. — Рубин се засмя. — Уондъл, да не би да искаш да ти кажа как да я ухажваш?

— Какво значи „ухажвам“? Нещо като „флиртувам“ ли?

— Ами, ухажването е по-сериозно флиртуване. Ако момчето просто иска да привлече вниманието на момичето, то флиртува. Ако мисли за сватба, започва да ухажва.

Уондъл се замисли над това.

— Момичетата също ли го правят? Флиртуването не е сериозно, ухажването е?

— Ами да. Малко по-сложно е, но в общи линии е така.

— В такъв случай искам да знам как да я ухажвам.

— Не можеш. Не, чакай, ти си единственият, който би могъл, и тя го знае, но момичетата като нея обичат да си мислят, че имат избор. Обикновено нямат, но си мислят, че имат.

Уондъл повтори само това изречение, което мислеше, че е разбрал:

— Защо съм единственият, който може да я ухажва?

— Тя няма зестра. — Рубин протегна ръка и му доля чай. — Това няма значение за теб, но за останалите момчета има.

— Да! Какво е зестра?

Рубин се усмихна:

— Зестрата е богатство. Пари. Фургон. Килими. Неща, които момичетата получават за сватбата си, Уондъл.

— Искаш да кажеш, че момчетата ухажват момичетата заради онова, което имат? — Уондъл започваше да вижда един напълно непознат порок. — Владелците никога не го правят!

— Така е. Това също го бях забравила. Момчетата тук мислят по различен начин. Помисли, Уондъл. Зестрата принадлежи на жената! Ако съпругът й не се отнася добре с нея или я изгони, тя си я взима обратно. В идеалния случай това би било достатъчно, за да живее и да отглежда децата си. А и съпругът добре ще си помисли, преди да я изхвърли. — Рубин се засмя. — Наложи се и на мен да ми го обясняват. Безродните също не мислят по този начин. Зестра в Теп? Някой владелец веднага ще я събере.

— О…

— Не, ти, миличък. Тук няма владелци и безродни.

— Така казва и Колар. От какво се нуждае Върбица, за да получи зестра?

— Каруца и впряг, ако ще пътува. Пари. Дрехи. Черги. Колкото повече, толкова по-добре, Уондъл.

— Каруцата си е нейна — обясни Уондъл. — Винаги е била. Струва ми се обаче, че тя не го знае. Ако има зестра, всеки може да я ухажва, така ли?

— Ами… — Рубин погледна яките ръце на Уондъл. — Може, но някои ще се страхуват, ако си мислят, че и ти я ухажваш. В това обаче няма нищо лошо, Уондъл. Върбица ще разбере. — Тя се засмя. — Разбира се, всяко момче може да се престраши. А и Върбица е прекрасно момиче.

— Какво да направя, след като тя се сдобие със зестра.

— Ще й правиш подаръци…

— Вече съм й направил. Рокля и огърлица. Тя ми благодари, но никога не ги е слагала.

— Помоли ли я да ги сложи заради теб?

— Не…

— В името на боговете, момче!

— Ама…

— Да не искаш да ги носи заради някой друг?

— Не!

— Ами помоли я тогава. Уондъл, Върбица е израсла като безродна. Безродните никога не показват онова, което имат. На мен ми бяха нужни години, преди да се престраша да нося най-хубавите си дрехи извън фургона! Човек изобщо не се замисля за това; просто така сме свикнали.

Безродните бяха безлични; Уондъл си беше мислил, че просто такава им е природата. Вече започваше да разбира.

— Ами ако я помоля да носи нещата, които съм й подарил, и тя откаже?

— В такъв случай трябва да си търсиш друга за ухажване — отвърна Рубин и му намигна. — Дай й малко време, Уондъл.

— Ще й дам — обеща той.

Когато се връщаше към фургона си обаче… фургона на Върбица… Портокалов цвят и две други момичета му се усмихнаха и той се почуди колко още ще издържи да чака. Трудно беше да си владелец, но тогава поне знаеше какъв иска да бъде.

Когато стигна до фургона, вечерята беше готова, а след това Хикамор искаше да чуе поредния му разказ. Нямаше възможност да говори с Въжеиграчови и Мелничарови насаме.