Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884

История

  1. —Добавяне

9.

Тя нареждаше наум думите една след друга. Изрече ги на глас: „Когато непорочните хора кротко издъхнат/и тихо прошепнат на душите да литнат…“.

Момичето лежеше в леглото върху жълтото одеяло от общежитието, под юрган, купен от майка й. Лампите в стаята бяха загасени и през пердетата се процеждаше светлосиня светлина. Сълзи бликаха от очите й, слюнка се стичаше върху одеялото под главата й.

Тя си спомни последното, което Джени Гебън й бе казала: „Ей, рожбо. До скоро“.

Емили Роситър зашепна трескаво: „И техните скръбни приятели казват, животът сега си отлита, но други не вярват“.

Не действаха. Думите бяха безсилни. Тя остави за миг книгата на челото си, а после я пусна на пода. Емили, двайсетгодишна и много красива, имаше гъста къдрава тъмна коса, която сега непрестанно увиваше около пръстите си. Започна отново да рецитира стихотворението.

На вратата се почука и тя уплашено затаи дъх.

— Емили Роситър? — Беше мъжки глас. Вратите бяха тънки. Почукването отекна сякаш в сърцето й. — Аз съм полицай Милър. Идвах вече веднъж. Може ли да дойдете и да поговорите с детектив Корд? Той настоява да се срещне с вас.

Обади се женски глас, на надзирателката в общежитието:

— Емили? Тук ли си? Този господин иска да говори с тебе.

— Ей сега ще ви покажа.

Тя чуваше как говорят помежду си. Не можеше да долови думите. Тя…

О, не. Ключът! Надзирателката имаше ключ. Емили отметна завивката. Тя скочи от леглото и застана в средата на стаята като малко дете, със свити колене, изпаднала в паника. Ново почукване.

Емили се вмъкна в гардероба и седна на пода сред паднали закачалки, прахоляк и опаковъчна хартия от химическото чистене. Тя безшумно смъкна няколко свои зимни палта над главата си и изцяло се покри.

— Емили?

Дишай бавно, дишай бавно. Те не могат да те хванат тук… С мен си в безопасност, рожбо.

Но нямаше никакви ключове. След малко тя чу отдалечаващи се стъпки и затихващото подрънкване на ужасното полицейско присъствие. Вече можеше да се измъкне, но беше толкова успокояващо да лежи скрита под кашмира и гладките подплати, че й се щеше да остане там. „Такава ти ще си за мен, щом трябвало е тъй нелепо да побегнеш…“

Тя се загърна още по-плътно с палтата.

Бяха отнесли Джени.

Бяха отнесли нейните писма.

А сега те искат и мен…

Ах, рожбо… Емили отпусна глава върху едно велурено яке.

„Обгръщам плътно твоя стегнат стан и свършвам там, където тръгнах.“

 

 

Малкият зелен велосипед „Шуин“ стоеше изправен в гаража. Бе целият обкичен с малки лампички, останали от украсата на коледната елха. Жичките бяха увити около кормилото, калниците, около спомагателните колела. Лампичките бяха включени и колелото светеше подобно на град, който се вижда при нощното приземяване на самолет.

Светлините се отразяваха и от повърхността на локва вода от пода на гаража.

Сара застана на прага и зяпна гледката със страхопочитание. Това й напомни за филма „Извънземното“, гледан пет пъти от нея — сцената, където съществата карат велосипедите да летят в небето.

Тя се приближи и очаровано разгледа светлинките. Този велосипед я бе ужасил, когато го получи преди две години. По настояване на майка си тя се бе опитала да го кара на няколко пъти без спомагателните колела и едва не си разби главата на бетонната алея. Тогава скочи на крака и се втурна към къщата, като пищеше панически. Дори и със страничните колела, тя избягваше да се качва на него, когато биха могли да я видят други деца или Джейми, яздещ толкова бързо високия си велосипед с петнайсет скорости.

Но това, което гледаше сега, не я плашеше. Беше велосипед, но в същото време беше и нещо друго. Нещо повече. Нещо хубаво и нещо тайнствено. Разбира се, тя не можеше да го кара така, с включен кабел към контакта на стената, за да светят лампичките. Но можеше да седне на него и да се прави, че върти педалите — че го кара в небето.

Би могла да отлети при Слънчевия човек, за да му благодари…

Би могла да бъде небесна кралица, ако точиците на жълтите лампички бяха звездите от нейното съзвездие…

Тя пристъпи напред в локвата вода и протегна ръка към кормилото.

— Сари, какво правиш?

Джейми стоеше на вратата и сваляше кафявите кожени ръкавици за езда. Той смъкна каската си и я остави на един рафт. За миг застана с ръце на хълбоците и се приближи до колелото.

— Нищо. — Тя отстъпи назад, свела поглед.

— Ти ли направи това?

Тя не отговори.

— Това е абсолютно тъпо.

— Аз не съм тъпа — рече тя кротко.

Той отиде до стената и изтръгна щепсела от контакта, а после започна да отвива гирляндите с лампички.

— Не, недей!

— Я погледни! Погледни тук! — извика той. Вдигна част от жицата, която бе увита около рамката на колелото. Изолацията липсваше и няколко инча от медната жица бяха оголени и омотани около педала. Той посочи пода до велосипеда. — А тук има разплискана вода.

— Не ми крещи!

— Ако вършиш тъпотии, ще ти крещя.

— Престани! Престани!

— Хич не ми прилагай шибаните си номера! Няма да минат — сопна се той.

После омота изолирбанд около оголената жица, внимателно нави гирляндите и ги постави в кутията с надпис „Коледни лампички“.

Тя измърмори заплашително:

— Не трябваше да ги махаш.

На прага се появи Даян.

— Какво става тук? Чух ви чак от спалнята.

Джейми каза:

— Сара си играеше с коледните лампички.

— Наистина ли, Сара?

Малкото момиченце сви обидено устни.

— Той ме нарече тъпа.

— Джейми? — обърна се Даян към него.

— Ами че тя се държеше тъпо. Като нищо можеше да се убие с ток.

— Беше толкова красиво, а той го развали.

— Мамо — рече той, съвсем вбесен.

Даян се обърна към дъщеря си.

— Знаеш, че не трябва да пипаш украсата. Ако счупиш нещо, ще го платиш с джобните си пари.

— Нищо не съм направила! — изкрещя Сара и се втурна навън.

Джейми смъкна колелото си от поставката на стената. Даян се приближи до него и прошепна ядосано:

— Колко пъти съм ти казвала да не я наричаш тъпа?

— Но тя си играеше с…

— Не ме интересува с какво си е играела. За нея това е най-ужасното нещо. Не го прави.

— Мамо!

— Просто не го прави.

— Но ти не разби…

— Чу ли ме?

Силните му ръце здраво стиснаха спирачните лостове на колелото.

Даян повтори въпроса си.

— Да — вяло измърмори той.

Гласът на Даян омекна.

— Ако я видиш пак да прави нещо подобно, ще дойдеш при мен и ще ми кажеш. На сестра ти в момента й е много тежко. Такива дребни неща й се отразяват зле.

— Казах, добре.

Той ядосано започна да движи колелото си напред-назад.

Даян избърса ръце по полата си.

— Извинявай, че избухнах.

— Няма нищо — измънка той. — Няма проблеми.

— Мачът ти е довечера, нали?

— Да.

— Ще бъдем там.

— Ти и Сара.

— Баща ти ще работи. Сега има важно разследване.

Той се метна на колелото и потегли по алеята.

— Защо не оставиш полицая да те закара до училището. Баща ти не иска двамата да се движите навън сами.

Той сви рамене.

— Джейми — извика тя, поглеждайки на рафта до вратата. — Почакай! Каската ти…

Но момчето като че ли не я чуваше и рязко свърна на завоя, набирайки скорост към шосето.

 

 

Той си помисли, че е череп, но не бе сигурен.

— Уоткинс?

— Аз съм.

Не, това бе невъзможно. Джим Слоукъм влезе в малката канцелария без прозорци в щатската сграда в Хигинс. Представи се. Не бе особено впечатлен; собственият му кабинет в шерифската служба на Ню Лебънън бе по-голям, а освен това имаше и прозорец. Стаята вонеше на лук и бе пълна с книги, телекси и фотокопия от съобщения. Той хвърли поглед на някои и си помисли колко скучни са навярно. „Месечен криминален бюлетин на Министерството на правосъдието «Насилия в семейството — издание за Средния запад».“

Слоукъм изви очи към стъклата на библиотеката зад Уоткинс. Не, това беше грейпфрут, който човекът е оставил и навярно е забравил за него. А може би беше щраусово яйце.

Ърл Уоткинс беше нисък и закръглен и носеше тясна синя риза. На носа му висяха кръгли очила с телени рамки. Устата му напомняше на посмачкано „О“ над дълбоко цепната брадичка.

— Сядайте.

Слоукъм се настани на твърдия дъбов стол.

— Слушайте, какво е това?

Онзи проследи показалеца на полицая.

— Това ли? Череп. Виждате ли дупката от куршум? — Уоткинс, приличащ на огромна топка, с потни петна под мишниците, беше специален агент към щатската полиция, отдел „Опасни престъпления“.

Слоукъм каза:

— Надяваме се, че ще можете да хвърлите малко светлина по случая, който имаме. Да ни подпомогнете със съставяне на профил на убиеца. Право да си кажа, има нещо призрачно в тази история.

— Призрачно ли? — бавно рече Уоткинс.

Слоукъм накратко му обясни за убийството на Джени Гебън и добави:

— Станало е в нощта, когато луната беше половинка и под момичето намерихме ей този култов нож. — Той подаде фотокопие на Уоткинс.

Големият мъж хвърли равнодушен поглед към листа.

— Аха. Кога й е бил рожденият ден?

Слоукъм запремига. Той отвори почти празната си чанта, надникна вътре и после я затвори, спомняйки си точното местенце на бюрото си, където бе забравил папката с останалите материали.

— Ами имаме човек, който събира всички тези данни. Ще ви изпратя копие.

— Колко са били извършителите? — попита Уоткинс.

— Не знам. Имаше много стъпки наоколо. Предимно мъжки. Заснели сме ги. Ще ви изпратя копия, ако искате.

— Не. — Уоткинс огледа снимката на ножа. — Аха. Насечена ли беше?

— Не. Удушена.

— Не знам какъв е този символ — рече Уоткинс. — Вие имате ли някаква представа?

— Прилича на нещо германско. Като нацистко, нали разбирате.

— Това не е свастика.

— Не — каза Слоукъм, — нямам това предвид. Гледах онзи филм по телевизията. Гестапо имаше такива символи…

— Не на Гестапо. На SS. На Schutzstaffel.

— Точно на това. Мълнии.

— Само че ония са успоредни. Тези са пресечени. — Уоткинс размаха листа. — Отбелязан ли беше производителят на ножа?

— Не. Само щемпел „Корея“ в края.

— До механизма за затваряне — рече Уоткинс. — Когато онзи я е изнасилил, колко сперма имаше?

Слоукъм затърси отговора по тавана. Стори му се, че Уоткинс зададе този въпрос твърде нетърпеливо и се запита дали Уоткинс, който не носеше венчална халка, е педераст.

— Съдебният лекар определи приблизително осемдесет грама.

— Аха — рече Уоткинс.

Той сплете пръсти и ги вдигна зад темето си. Отправи десетки въпроси към Слоукъм: дали са били използвани средства за връзване, дали убиецът е намерил жертвата или я е отвлякъл, дали е имало следи от алкохол, как е било натъкмено тялото на Джени сред цветята, дали са били вкарвани чужди предмети в ануса или вагината й, колко привлекателна е била тя, дали е имало следи от устни или други доказателства, че убиецът е пил от нейната кръв или урина.

— Това е вече доста гадно — каза Слоукъм, засегнат от въпроса.

— Някакви отпечатъци?

— По ножа, да. И голяма бъркотия от тях по други места. Дал съм да ги сверяват за известни сексуални престъпници.

— Това е добро като начало.

— Искам да се уверя, че тази ситуация няма да се повтори отново — рече Слоукъм с неумолима сериозност.

— Така ли? — На щатския детектив май му стана забавно. Той потърка с пръст фотокопието и после разсеяно се зазяпа в чернилката, която остана по палеца му. Уоткинс прекъсна разказа на Слоукъм за намерената в училището коза, като рече: — Кажете ми за втория случай.

— Знам само за една коза.

— А другата жертва?

— Нямаме друга жертва. Само момичето Гебън.

— Когато се обадихте — рече Уоткинс, разглеждайки лист хартия — вие споменахте за убийства.

— Така ли съм казал? Засега е само едно. Но се безпокоим да не се случи ново през следващата седмица. Нали има пълнолуние.

— Стив Рибън ли ви е шериф?

— Да, той е.

— А Хамърбек Елисън е шерифът за окръг Харисън, нали? Те и двамата ще се кандидатират за нов мандат през есента.

Разделителната линия между това, което може и което не бива да казва, винаги бе доста мъглява за Слоукъм.

— Ами така предполагам. Не съм сигурен дали ще се кандидатират.

Уоткинс обърса ивица пот от челото си. Точно това бе миризмата, сети се Слоукъм. На пот. А не на лук.

Уоткинс се ухили.

— Доста хора разправят, че на Стивън Рибън му хрумват малко шантави идеи.

Погледът на Слоукъм се отклони от Уоткинс и започна да изучава ръба на книгата „Съвременна социопатология“.

— Нищо не знам по въпроса.

— Е, да, предполагам, че не знаете. — Уоткинс се усмихваше така, сякаш е ударил право в целта. — Значи искате да покажете това като нещо повече отколкото…

— Ама какво…

— Това си е ваша работа. — После усмивката му изчезна и той каза: — Само с едно убийство и с такива факти е твърде раничко да се разбере какво има при вас. Трябва ви повече информация.

— Не можете ли да ни дадете някаква идея при предположение, че това е култ?

— Ако искате, мога да ви дам учебния профил на класически култов убиец. Но не го приемайте буквално. Нямам представа дали може да се приложи, или не.

— Разбирам.

— В такъв случай искате ли да започна?

— Давайте. — Слоукъм се изправи и отвори бележника си. В същото време погледна към черепа и през главата му мина мимолетна мисъл. Откъде човек би могъл да се снабди с такова нещо?

 

 

— По дяволите — рече Еймос Траут. — Защо това се случи точно сега?

— Все тъй става. Май трябва да…

— Не мога да си позволя нова. Ще я позакърпиш.

Траут стоеше с монтьора в автосервиза „Оукуд Мол“ и гледаше надолу към ваната с вода, която беше толкова мръсна, сякаш идваше от долното течение на река Хигинс Крийк след хартиената фабрика. Във ваната имаше гума „Гудиър“ и от единия й край се точеше върволица от мазни мехурчета.

Траут, четирийсет и четири годишен, бе облечен в тъмни панталони и бяла риза с къси ръкави. Оредяващата му коса бе късо подстригана и сресана назад. В пластмасовото калъфче в джоба му имаше три химикалки, малък калкулатор и таблица с данъка върху продажбите. Траут продаваше килими в „Подови настилки за всички“. Той тъжно гледаше мехурчетата.

— Колко ще струва да се сложи лепенка?

— Пет и седемдесет и пет.

— Можех сам да го направя, ако си бях вкъщи — рече Траут.

— Ама не си вкъщи.

— Изглежда ми доста малка дупка и успях да стигна чак дотук тази сутрин. Мога просто да я напомпам и да рискувам.

— Можеш. Ама не бива да го правиш, без да имаш свястна резервна гума. Така мисля аз.

Траут се безпокоеше за гумата, защото тази вечер, след като затвореха магазина, щеше да потегли заедно с жена си към Минесота, за да ловят риба и да си пийват коктейлите, излегнали се в шезлонги край бежовата си каравана. И щяха да минат цели четири седмици, преди той да се върне при мъхнатите си мокети, „по тринайсет и деветдесет и пет, меки, има от всички цветове, ако купите днес“.

— Запуши я — рече той. — И по-здраво. Доста път ме чака с тоя буик.

Четири блажени седмици, слава богу, па макар и с жената.

Техникът се залови с гумата. След малко той вдигна парченце стъкло, подобно на опитен хирург, току-що извадил куршум от ръката на гангстер.

— Ей това е било. Ако си имал от специалните гуми, нямаше дори да се нащърбят.

Траут разгледа стъклото.

— Знаех си, че съм минал през нещо. Във вторник вечерта се прибирах късно по 302. Нали знаеш онзи завой до езерото? Блакфут Понд? Където всички ловят риба?

Монтьорът намаза чепа с лепило и започна да го пъха в дупчицата.

— Аха.

— Ами тъкмо минавах завоя и гледам един тип търчи право в моята лента.

— Да не би фаровете ти да са повредени. Мога да проверя…

— Те са си добре, само единият на дълги не е съвсем в ред.

— Мога просто да…

— Няма нужда. И тъй, излязох от платното, за да не го ударя. Страшна работа, ти казвам. Той се вцепени. Минах през бирена бутилка. Нали знаеш, тия рибари оставят какви ли не боклуци наоколо. В Минесота не правят така.

— Не правят ли?

Траут рече:

— Изкарах си акъла, като го видях онзи приятел. Ама и той изглеждаше също толкоз уплашен.

— Хич не е за чудене. И на мен не ми се ще да попадна под буик.

— Така си е. — Траут погледна часовника си. Беше два часа. Той плати за кръпката. — Продаваш ли пропан?

— Ако имаш бутилка, можеш да я напълниш.

— Не, имам предвид за котлон.

— Е, за това ще трябва да отидеш в магазина отвън.

— Добре. Голяма обедна почивка му ударих днес. Ама карай да върви, вече почти съм във ваканция.

 

 

Жуженето от зъбните колела едва се чуваше от вятъра, който свистеше край ушите му.

Джейми Корд смени скоростта, когато изкачи възвишението на „Олд Фарм Роуд“. Под него, на една миля разстояние, се виждаше в полето леко замъглено училището — тухлени сгради, с тъмни покриви, разположени сред два акра паркинги и яркозелена трева.

Този отрязък от шосето му беше любим — стръмен склон по гладък асфалт, по който, ако улучиш подходящото време през деня, нямаше почти никакво движение. Макар че сега караше италиански бегач с петнайсет скорости, момчето често се спускаше по това шосе със стария си трискоростен „Шуин“, на който бе монтиран спидометър. В летен ден, с надути от топлината гуми, той можеше да вдигне петдесет мили в час, преди да удари спирачките при стопсигнала там, където „Олд Фарм“ пресичаше шосе 116.

Той тръгна надолу по склона.

Джейми Корд обичаше да тича и беше страхотно бърз бегач, но знаеше, че нищо не може да се сравни с чувството за скорост, която не е лично твое дело — да полетиш от снежен планински склон в Колорадо или да се спуснеш с колело надолу по наклон като този, без всякакво усилие. Сякаш природните сили те водят там, където ти не би могъл сам да се озовеш.

Велосипедът беше стабилен под силните му ръце, а прекъснатата осева линия се превърна в сиво размазана ивица. Той се надвеси напред, за да не загуби от скоростта и се бе съсредоточил единствено в заобикалянето на места с камъчета. Не мислеше нито за майка си и сестра си, нито за баща си. Само на няколко пъти си бе представил Грег Лемонд в „Тур дьо Франс“, но мисълта на Джейми Корд бе само и единствено в скоростта.

По средата на склона, за негово огромно удоволствие, той изпревари една кола. Наистина, беше стар фолксваген дизел, и шофьорът приличаше на госпожа Кийнинг, старата му учителка по латински. Но все пак това си беше автомобил и той го изпревари, усещайки с върховен екстаз как шофьорката обръща глава, хвърляйки неодобрителен поглед към него.

На половин миля в подножието на хълма се намираше кръстовището. Той разочаровано забеляза, че не е улучил подходящото темпо за спускане. Ако бе почакал три или четири минути на върха и бе тръгнал надолу точно когато светофарът светне червено, той можеше да стигне до него на зелено и щеше плавно да профучи. Но сега светна жълто. Шосе 116 беше с голямо движение и то бе с предимство на този светофар, който задържаше по-дълго нетърпеливите шофьори по „Олд Фарм Роуд“.

Той бавно натисна лоста за задната спирачка. Дрън. Странно усещане. Нещо го бе ударило по десния прасец. Помисли си, че е блъснал някое дребно животно — полска мишка или катерица — и то е било метнато към крака му от свистящото колело. Почти в същия миг ръката му върху спирачния лост започна да се схваща. Той хвърли поглед към кормилото и забеляза, че лостът е стигнал чак до метала.

Джейми погледна надолу към задното колело. Това, което бе ударило крака му, не бе животно. Беше гумената подложка на задната спирачка, изскочила от гнездото си. Металът изглеждаше леко огънат и той с ужас осъзна, че когато снощи е вдигал да закачи велосипеда в гаража, навярно е блъснал стоманената обвивка, закрепваща подложката и така я е разхлабил. Баща му го бе предупреждавал десетина пъти да внимава, когато закачва колелото на стената; той все не му обръщаше внимание.

Беше на двеста ярда от кръстовището и все още се ускоряваше, наближавайки четирийсет и пет или петдесет мили в час. Колелото започна да вибрира. Той стисна здраво кормилото с треперещите си ръце, докато профучаваше над камъни и клонки; движеше се твърде бързо, за да може да маневрира около тях. От паниката по врата и под мишниците му изби пот. Почувства ледена тръпка от изпаряването на потта в попътната струя. Джейми леко притисна предната спирачка. Никакъв ефект. Натисна по-силно и задната страна на велосипеда внезапно се надигна, като едва не го събори с главата напред над предната гума. Сега беше на стотина ярда от кръстовището. Натискаше предната спирачка, доколкото смееше, но въпреки това велосипедът продължаваше да се ускорява.

Група високи борове се мерна край погледа му и изчезна. След това спрял край пътя камион, стълбове на някаква ограда. Тук банкетът беше тесен. Успоредно на лудия му бяг се намираше ограда от бодлива тел, която би го разкъсала, ако насочеше колелото си към чакълестия банкет.

Джейми Корд, почти пълен отличник по точните науки, знае, че пределната скорост в земната атмосфера е приблизително сто и трийсет мили в час, знае, че човешките органи не могат да издържат на внезапно намаляване на скоростта, когато тя е над петдесет. Той мята поглед към напречното движение по шосе 116, където фучат камиони и коли. Сълзи — от вятъра, от ужаса — се стичат от присвитите му пламнали очи и изчезват към косата. Той се изправя, за да увеличи съпротивлението на вятъра. Спомня си молитва от неделното училище. Провлачва стъпалата си по асфалта, но бързо остъргва подметките на своите маратонки. Връща стъпалата си върху педалите и велосипедът продължава да се носи напред.