Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (8)

8.

— Аз я разпитвах.

— По някой случай ли?

— По случая Биаготи — рече Корд.

Той се взираше в смачканата страничка от бележника на Джени за последната седмица на януари. В четвъртък е трябвало да си прибере дрехите от химическото чистене. В петък е щяла да ходи до аптеката за шампоан, тампони и някакви хапчета.

В събота се бе срещнала с Бил Корд. В 9 часа вечерта. При нея.

Както Евънс, с цялата му привързаност към Корд, така и Милър, с неговата неопитност, не желаеха нищо от този род.

Рибън впи поглед в широко разтворените зелени очи на Корд.

Шерифът се мъчеше да си припомни и после рече:

— Това е било, след като ти се върна от командировката. Било е около края на януари. — Той изглеждаше безкрайно облекчен. — Нали не си я познавал другояче?

— Не.

После лицето на Рибън отново помръкна и погледът му падна върху календара.

— Нарекла те е Бил. Какво ще кажеш за това?

Евънс се отдалечи и седна на временното си бюро, за да проведе телефонен разговор, истински или мним.

Корд каза спокойно:

— Когато се обадих на Джени, за да видя дали мога да я разпитам по случая Биаготи, двамата се заговорихме и се оказа, че сме били почти съседи в Сейнт Луис. Нали разбирате, поговорихме си малко на тази тема. В края на разговора я наричах Джени. Предполагам, затова е написала Бил.

— Познавали ли сте се в Сейнт Луис?

— За какво точно намекваш?

— Нищо, Бил. За абсолютно нищо не намеквам. Просто трябва да съм нащрек при подобна ситуация.

— Каква ситуация?

— Просто искам да играем с открити карти.

— Картите са открити.

— Добре. Но въпреки че си ядосан, ще ти задам още един въпрос и повече няма да се занимаваме с това. Имаш ли в папката за Биаготи запис на твоя разговор с Джени?

— Не.

— Защо не?

— Нищо не бях записал. В онази събота наминах край общежитието. В девет часа. Поговорих с Джени за около петнайсет минути. Тя познаваше малко момичето Биаготи, но това бе всичко. Джени беше една от може би петдесетте студенти, с които съм разговарял по случая.

— Обаче не си разговарял с всички петдесет в събота вечер.

— Но тогава говорих с много от тях. Също и в неделя сутринта. И в неделя вечерта. И…

— Хубав отговор.

— Това е верен отговор — веднага отсече Корд.

— Добре, Бил, не кипвай. Ако аз не те попитам, някой друг би могъл. Да забравим за това.

Рибън почука по разпечатката за сексуалните провинения.

— Това беше добра идея, тия сексуални неща. Аз също бих проверил и по окултните книжарници и други подобни. Мисля, че има една такава недалече от университетското градче, на „Уейвърли стрийт“ или на „Стинсън“. Там на вратата е закачено табло за съобщения. Вижте дали няма съобщения за окултни… Какво имат сектите? Служби, събрания или какво?

— Може би служби — услужливо предложи Милър. — Искам да кажа, щом са религиозни.

— Е, добре, бих проверил това. Непременно. — Рибън се върна в кабинета си. Подът скърцаше под тежките му стъпки.

Корд усети, че Евънс и Милър го гледат втренчено. Евънс набра някакъв номер по телефона. Корд подаде на Милър календара на Джени.

— Прибави това към веществените доказателства. И да се залавяме отново за работа.

 

 

За известно време след срещата си с декан Ларъби той се чувстваше като генерал Джордж Томас, спечелил си прозвището „Канарата на Чикамога“^[1] през 1863 година, защото бе попречил контраатаката на Бракстън Браг да се превърне в пълно поражение на федералните войски. Изправен пред съкрушителни сили и смазан от загуби, но безкрайно уверен и силен.

Сега обаче професорът и заместник-декан Рандолф Ръдърфорд Сейлс е пронизан от отчаяние като от щик на мускет. Той седи на едно място вече цели три часа, пушейки тринадесетата си цигара за този следобед, в хотел „Холидей Ин“, заедно с четирима попечители на Одънския университет от Източното крайбрежие. Той не знае с какви материали разполагат те, но вече е направил своя извод за самите тях: това са хора, които гледат на Одън като на търговско училище. Двама са адвокати, един е директор на голяма благотворителна организация и един е лекар. Тяхното внимание към колежа произтича от интереси към политехниката, бизнес колежа, биологическия факултет.

Разбира се, те изобщо нямат представа, че Сейлс тайно ги презира заради еснафската им ограниченост по отношение на образованието. Той не може да си позволи те да разберат това, защото от тях четиримата идват близо единадесет милиона долара годишно за финансиране на колежа. Сейлс, професорът по история, смята, че те са богати глупаци; Сейлс, заместник-деканът по финансовите въпроси, облян в гореща пот в момента, се мъчи да ги очарова с приказки, докато те си похапват от ужасната плодова салата в ресторанта.

От време на време те май се уморяват да слушат професор Сейлс и очите им се стрелват към документ от пет страници, който професорът е приготвил малко преди това.

— Господа, Одънският университет отговаря на изискванията за недоходоносна институция, с което се освобождава, според параграф 503 (в) от Закона за държавните приходи, от плащане на федерален подоходен данък и според аналогичен параграф от щатския правилник — от плащане на щатски данък. Но това, че е недоходоносна институция, не означава, че той може безнаказано да губи пари. — Ха-ха-ха. Той се вглежда поотделно в очите на всеки. — Ето защо, макар термините червено и черно да нямат същото значение, което биха могли да имат, например, за „Дженеръл Мотърс“ или за IBM, то ние сериозно обмисляме дали да не променим цветовете на колежа от черно и златно на пурпурночервено…

Той е пламенен и забавен, шегува се с публиката подобно на остроумно конферансие, умение, което е усвоил след години изнасяне на лекции пред двадесетгодишни младежи. Ала тези от Източните щати са неподатливи и всъщност изглеждат смутени заради Сейлс.

— Трябва да започнем да мислим по-глобално — казва един от тях. — Да основем юридически факултет или да наблегнем на програма за бизнесадминистрация.

— Хмм. Доста разходи са това — вмъкна Сейлс. — Поне петдесет милиона.

— Може би безкредитна дългосрочна образователна програма?

Сейлс кима сериозно, обмисляйки. Ама че глупак, фермерите не биха платили толкова пари, за да учат вечер Хайдегер^[2].

— Хмм. Пазарът е малък за това — изрича той.

Един от попечителите, адвокат със стегната фигура, играч на голф, който отказа дори плодовата салата като твърде калорична, казва:

— Мисля, че не бива да прибързваме и да се отказваме от помощта по Раздел 42 (д). — Според щатския образователен закон частните колежи могат да имат право на субсидии, ако приемат голям брой студенти от малцинствата, независимо от техния успех.

Останалите го зяпват озадачено. Поне тук Сейлс има съюзници на своя страна.

Адвокатът добавя:

— Това беше само едно хрумване.

— Три цяло и шест милиона — бавно казва Сейлс и обсъждането пак се завърта.

Сейлс започва да разбира нещо. Тези мъже ухажват клиенти, пациенти и висши служители, които редовно им изписват чекове за десетки и стотици хиляди долари. Те живеят с изрусените си съпруги с козметично коригирани лица и ходят с лимузини до художествени галерии, ресторанти и учреждения. Освен срещите два пъти годишно в Одън, Палм Спрингс и Аспен, те рядко си подават носа на запад. Сейлс вижда, че техният интерес в тази алма-матер е само това — един личен интерес и нищо повече. Започва да му се гади от предложенията им, които са дребни и дори нещо по-лошо, елементарни; те са просто ученически отговори на домашното задание „Как да се спаси Одънския университет“.

Когато и последните капчици сироп са изсмукани от купичките с плодове, Ранди Сейлс е обхванат от чувство на ужасна разруха, разбирайки, че е сам в борбата за финансовото оцеляване на колежа. На колежа. И на собствената си кариера. И може би на своята свобода.

Мъжете от източните щати обещават да обмислят проблема. Обещават да увеличат личните си гаранции. Обещават да предприемат кампания сред колегите си на Изток. После се ръкуват със Сейлс и се качват в лимузината (наета от университета, петдесет и шест долара на час), за да стигнат до летището на окръг Харисън.

Сейлс е страшно отчаян. Той се връща в кабинета си и с помощта на един от юристите на колежа попълва формуляр-молба за спешна щатска помощ за частни образователни институции. Твърде малко. В най-добрия случай Одън би могъл да получи шестстотин хиляди. Ала Сейлс настоява юрисконсулта все пак да подаде молбата, и то по факса. Той замаяно проследява с поглед излизащия юрист в сив костюм и си представя живо един образ от собствените си лекции — не на Джордж Х. Томас, събиращ войските си за кървав отпор, а по-скоро на федералния генерал Ървин Макдауел при кръстопътя Манасас, отчаяно наблюдаващ как отлитат душите на многобройните му войници под страшния пукот на оръдията на Джексън^[3].

 

 

Специално за „Реджистър“: Трупът на наскоро убита и одрана коза бе намерен вчера в стаята на четвърти клас в началното училище на Ню Лебънън.

Животното било открито от портиер в шест часа сутринта. То явно е било оставено след затварянето на училището в полунощ. Вандалът се е промъкнал в училището през прозорец на партерна тоалетна. По това време в сградата не е имало никого.

Стените били нацапани с голямо количество кръв — вероятно от животното.

Стаята ще бъде затворена няколко дни, за да бъде почистена. Четвъртокласниците ще учат в училищната занималня.

Детективите смятат, че този инцидент може да е свързан с изнасилването и убийството на студентка от Одънския университет от така наречения „лунен убиец“ в нощта на 20 април. Според училищни служители вандалът изписал на стената в класната стая думата „лунатик“ с кръв.

Училищен съвет одобри отпускането на спешни средства за наемане на охрана в училището по време на учебните часове до края на срока.

Междувременно учителският съюз и представители на родителско-учителското дружество са се свързали с канцеларията на Джон Тредъл, областния инспектор, с молба за полицейски час в града и за допълнителни полицейски сили за разследване на престъплението. Един член на родителско-учителското дружество, пожелал анонимност, заяви, че ако убиецът не бъде заловен в следващите няколко дни, родителите може би ще си помислят дали да пускат децата си на училище.

Следващото пълнолуние ще бъде след пет дни, в сряда вечерта, на 28 април.

— Това вече излиза от контрол — каза Бил Корд.

Стив Рибън внимателно докосна вестника. Поколеба се дали да отговори на хапливата забележка на Корд. Но вместо това шерифът рече:

— Коза ли?

— Какви щуротии… — Корд поклати глава. — Искам да кажа, хората ги четат. Вярват им…

— Не можем да контролираме пресата, Бил. Знаеш това. Какъв е бил почеркът? На стената в класната стая?

— Какъв ли? Не знам. Ако искаш да намерим графолог…

— „Лунатик.“ Значи идва от „луна“…

— Тази лунна история побърква хората — възропта Корд. — Появила се е вече сериозна истерия.

— Фактите не могат да се отрекат.

— Стив, това са били деца.

— Деца ли?

— Просто някаква лудория. Деца от училището.

— Не знам, Бил.

— Дори да е бил убиецът на Джени, оставени са само няколко ефектни улики, за да изглежда, че уж това е свързано с луната.

— Е, но в такъв случай…

— Не — рече Корд. — Той го е направил, за да ни подведе. Искам да кажа, защо ще убива коза? Защо не и друга жертва?

— Това, че не е убил човек, не означава нищо. Може би интервалите между атаките са по-различни, отколкото предполагах.

Корд се замисли за момент.

— Е, добре, Стив, дали това би се случило, ако този тип не бе прочел материала за сатанинските култове в „Реджистър“?

— Имаш предвид моето интервю от онзи ден, нали?

Корд не можа да измисли никакъв отговор. Той сви рамене.

— Не сме намирали никакво доказателство за култ или сатанински ритуал около тялото на Джени.

— Ножът. Забравяш за ножа.

Корд засмука устната си за миг.

— Наистина, не мога да проумея това за ножа.

Виждаше, че няма смисъл да води подобен разговор с Рибън.

— Искам да направя нещо друго — рече той. — Да пуснем обява за свидетели. Ще обещаем, че всичко ще остане поверително.

— Колко ще струва? — попита шерифът.

— В „Бийкън“ няма да е скъпо, но мисля, че трябва да го направим пак в „Реджистър“. Ще бъде около четиристотин за седмицата. Така получаваме отстъпка.

— Нямаме толкова средства в бюджета. Той и без това е вече изтънял от твоя полет до Сейнт Луис.

Корд рече:

— Мисля, че трябва да го направим. Никой не се е обадил. Нуждаем се от помощ.

— Обърни се към „Бийкън“, не можем да си позволим в „Реджистър“ — каза Рибън. — Имам обаче друга идея. Трябва да разпиташ всички психиатри в района за техните пациенти. И всички изписани от Гъндерсън през изминалия месец.

— Та нали това е психиатрия с лек режим, на двеста мили оттук? — попита Корд.

— Много луди минават през Гъндерсън.

— И всеки психиатър ще се позове на лекарската тайна.

— Това не ме интересува особено много. Поне ще бъде отбелязано, че сме ги питали и по тоя начин ще се застраховаме.

— Не разполагаме с достатъчно хора дори за работата си в момента, какво остава да пратим някого при всеки лекар в района.

Двамата се вгледаха един в друг за момент и накрая Корд твърдо заяви:

— Ще поема отговорността за начина, по който водя разследването.

Рибън почеса с пръст едрата си червена буза.

— Не е нужно да спорим за това, Бил. — Той се усмихна. — Ти си съвсем прав. Случаят е твой. И отговорността е твоя. Прави каквото смяташ за необходимо.

 

 

Късното следобедно слънце падаше върху бюрото й и върху листа хартия пред нея. Сара протегна ръка и квадратният слънчев лъч сякаш сгря ръката й. Малки прашинки плуваха в лъча и Сара си представи: ако тя бе малка прашинка, можеше да се понесе надалече, право през отворения прозорец и навън. Никой нямаше да я види. Никой нямаше да узнае.

Тя се надвеси и приглади листа, който беше смачкан и мек. Почувства известно разочарование; това бяха червени буквички върху машинописен лист. Беше се надявала, че той ще остави съобщения във вид на камъни или върху голям лист кафява обгорена хартия.

Тя съсредоточено изплези език. Четенето за Сара бе по-трудно от писането, въпреки че изпитваше ужас, докато си спомни правописа и накъде трябва да вървят буквите, но поне самата тя си решаваше кои думи да използва. Четенето беше точно обратното. Трябва да гледаш думи, които някой друг е избрал, и после да откриеш кои точно са те.

Това бе същинско мъчение.

Тя въздъхна, загуби докъде е стигнала и пак започна отново. Най-после свърши след двайсет минути. Обля я вълна на щастие — не само защото успя да завърши бележката, но заради смисъла на самите думи.

Сара,

Получих твоята бележка. Истински се зарадвах, когато я получих. Не се безпокой за своя правопис. За мен няма значение как пишеш. Аз те наблюдавам. Много скоро ще те посетя. Ще ти оставя изненада в гаража.

Да, наистина, аз съм:

Слънчевият човек

Беше щастлива, да, макар и малко разочарована — той бе оставил бележката, докато майка й я нямаше, полицаят Том си четеше на предната веранда, а самата тя гледаше следобедно филмче по телевизията.

Защо, чудеше се тя, Слънчевия човек не я бе изчакал, за да й даде лично тази бележка, вместо да я оставя на онова място, където тя я намери — под възглавницата на леглото й?

 

 

Я поспри…

Даян Корд сновеше из кухнята.

— Тя си придаваше важности, беше наперена, нали разбираш.

— Я почакай — рече Корд. — Спри за малко. — Той отвори първата от обичайните си две бири след работа. Точно тази му беше любима и той изпиташе истинско удоволствие от звука при отварянето на кутийката. Днес ритуалът не му достави никаква наслада.

Даян рязко отвори фризера, измъкна двукилограмов пакет от млян бут и го метна в мивката. Разхвърча се скреж.

Корд отстъпи назад. Той каза:

— Просто попитах как е минало.

— Това, как е минало ще ни струва сто и десет долара — сто и десет! — за тая жена, трябваше да я видиш, лекарка, облечена в пембено, не, нямаше смисъл да я виждаш, да ми разправя тая жена за собствената ми дъщеря. Боже мой!

— Сега се успокой и ми обясни какво ти е казала.

— Бях съвършено любезна с нея. Бях учтива. Опитах се да се пошегувам. — Даян се обърна към съпруга си. — Според мен е от Източните щати.

— Обясни ми какво е казала — търпеливо повтори Корд.

— Тя обиди доктор Словинг и ми говореше така, сякаш аз не позволявам да се помогне на Сара, защото се страхувам да не би хората да кажат, че тя е ненормална.

Корд примигна, мъчейки се да схване всичко това.

— Имам предвид, че тя иска да й платим сто и десет долара — честна дума, сто и десет долара — за един час само…

— Нали имам застраховка.

— … за да даде на Сара някакви тестове. — Даян скръсти ръце и продължи да крачи. — Всъщност тя ми заяви право в очите, че Сара има смущения в ученето.

— Така ли е? — попита Корд.

Даян го зяпна.

Той добави:

— Имам предвид, че има смущения в ученето?

— О, ясно! — развика се Даян. — Значи заставаш на нейна страна? Чудесно.

Корд въздъхна.

— Не заставам на ничия страна. — После отстъпи. — Смяташ, че за сто и десет долара заслужаваш нещо повече.

— А ти как мислиш? — Два картофа се стовариха в мивката.

На вратата се появи Сара и Даян позабави темпото. Малкото момиченце я погледна и каза предпазливо:

— Мамо, време е за моето хапче.

Още два картофа с трясък се приземиха в мивката.

— Не — рече Даян. — Повече няма да ги пиеш. Дай ми шишенцето.

— Няма ли?

— Няма ли да ги пие? — попита Корд.

— Не.

— Добре, и без това не ги харесвам. Те са гадни и ми разбъркват корема.

— Сега ти и баща ти започвате да работите по правописа за контролното другата седмица и…

— Аз няма да мога да…

— Ще правиш каквото ти се казва, млада госпожице! — Даян измъкна лук от хладилника. Туп, право в мивката. — А в събота ще те водя при доктор Паркър. Тя е симпатична госпожа и ще ти помогне за училището.

— Добре. — Сара отстъпи, страхът от контролните бе много по-ужасен в сравнение със страха от една разярена майка.

— Миличко — каза й Корд, — тичай веднага в кабинета. Веднага идвам. — Когато тя излезе, Корд изви глава към жена си. — Е, и? — рече той.

Даян изглеждаше вбесена.

— Е, и какво?

— Мислех, че… Имам предвид това, което току-що каза. Помислих си, че няма да водиш Сара при нея.

— Руло „Стефани“? — попита Даян.

— Мм, чудесно.

— Разбира се, че ще я заведа. — Даян размаха връзка моркови срещу него и дрезгаво прошепна: — Тая жена е противна и се облича по последна мода, ама ако не помогне на дъщеря ми, тогава Бог да й е на помощ.

 

 

Филип Халпърн неспокойно носеше книжната кесия, лавирайки през задръстения заден двор към омазнено каменно огнище, отрупано с пепел и обгорени кости от пържоли и пилета. Момчето остави кесията върху купчина пепел и бръкна в джобовете си, опънати от дебелото му тяло. Най-после измъкна кутийка кибрит от джоба на ризата си. Стори това с благоговението на човек, който не се бои от самия огън, а от неподозираните рискове, свързани с него. Клечката кибрит пламна и се разнесе остър мирис на сяра. Той запали кесията. Тя започна да гори. Филип се запита дали пушекът не е отровен. Съжаляваше, че не помоли приятеля си Джано да направи това…

О, не…

Филип чу стъпките. Той вдигна поглед и в здрача видя неясните очертания на баща си, тежък мъж с къса коса, облечен в сини джинси и тениска. Единственото отчетливо нещо в тромавата фигура беше червената точица на цигарата между пръстите му встрани. Филип усети как сърцето му замръзва.

— Що правиш, синко? — запита го благ глас.

— Нищо.

— Питал ли си ме дали можеш да гориш нещо?

— Не, сър.

— Сам ли запали кибрита?

— Просто си играех.

— Играеш си с кибрит?

— Ама това е в огнището — рече Филип, мъчейки се да говори спокойно.

— Виждам, че е в огнището. Попита ли ме дали можеш да палиш кибрит?

— Не, сър.

— Какво следва?

— А?

— Какво съм ти казвал за подобен отговор? Забрави ли правилата?

— Съжалявам — бързо рече Филип.

— И какво е туй? Дето го гориш?

— Просто някакви листове, които намерих.

— Пак от ония списания?

— Не, сър. — Моля те, моля те, моля те. Само ме остави. Моля те. Филип усети как сълзите се стичат по бузите му. Беше благодарен на тъмнината; най-сигурният начин да получи бой беше да заплаче. — Само малко хартия.

— Откъде си докопал ония списания?

— Не бяха списания.

Кесията изведнъж лумна в пламък, тъй като съдържанието й се подпали. На Филип му се стори, че усеща ужасна миризма. Човешка миризма. Представи си малко космическо същество, обгърнато в пламъци. Той преглътна. На мъждукащата светлина съзря матовото намръщено лице на баща си.

— Беше излязъл във вторник вечер — рече мъжът. — Погледнах в стаята ти и те нямаше.

Гласът на Филип сякаш се свърши. Сърцето му заби като ревящ автомобилен двигател, изтласквайки всичката кръв от гърдите към лицето и слепоочията му.

— Така ли беше?

Филип кимна.

Баща му каза:

— Мъжът отговаря, а момичето кима.

— Да, сър, бях излязъл.

— Къде?

— Просто се поразходих.

— Аха — рече баща му. — Ясно. Шмекер.

— Моля те, татко…

— Не хленчи.

— Аз просто… Извинявай. Аз само…

Само какво? Филип не знаеше какво да каже. Не можеше да разкрие истината за кесията. Искаше тя да изгори и да се превърне в безмълвна пепел, искаше баща му да умре, искаше да не бъде дебел. Искаше да престане да мисли за женски гърди, за момичета, за оная кал…

— Моля те.

— Подай си ръката.

— Моля ти се. — Но макар че казваше това, ръката му се вдигна. Откри, че когато гледа, по-малко боли и сега той се взираше в собствените си пръсти.

— Получаваш по един удар за кибрита, един — за списанията, един — задето лъжеш.

— Аз не…

— Два за лъжите.

Баща му вдигна юмрука си и го стовари тежко върху опакото на дланта му. Момчето изхриптя от болка.

Филип знаеше как ще убие баща си. Няма да бъде чрез удушаване. Ще бъде с някакво оръжие. Той искаше да прониже тялото на баща си. Фантазираше си това, докато едрите стави на баща му се вдигаха и стоварваха, кости като желязо, кости като лазерни торпили.

И отново тази изгаряща болка. Филип си представи как баща му лежи край пътя и как шурти кръв от дълбоките му рани.

Пламъците в огнището потрепваха на хладния ветрец. Огънят започна да угасва. Ръката на баща му се надигна за последен път.

Филип си представи как баща му лежи край пътя.

Представи си го умиращ сред сини цветя, умиращ в локва кал.

 

 

Бил Корд потрепва и се събужда. Два часа през нощта.

Неговите сънища са обикновено логически оправдани, той е убеден, че образите в сънищата са повторения на събитията в живота, напълно смислени и сигурни. Сънищата не са поличби от лукави богове или отдавна потушени тъмни желания.

Но тази нощ Бил Корд лежи буден с разтуптяно сърце и толкова мокри крака, че за миг го пронизва ужас да не би да се е изпуснал, както правеше баща му всяка нощ през последните два месеца от живота си. Той протяга ръка и леко успокоен, усеща потта по бедрата си.

Сънят беше следният:

Корд седи на веранда, която си спомня от своето детство. Само че сега е вече пораснал и посивял. Станала е ужасна грешка, някакво недоразумение, толкова поразяващо, че Корд плаче от мъка. „Аз знам“, отговаря той на невидим човек вътре в къщата, който току-що му е казал новината. „Аз знам, знам, знам… Но си мислех другояче през всичките тези години. Друго предполагах…“

О, не, о, не…

Как е могъл да сбърка?

Безплътният глас му е казал и той самият трагично го е потвърдил накрая, че макар да е вярвал, че има две деца, всъщност той има само едно — другото представлява просто наръч трева, забутан в задния двор на къщата.

Той бе изплакал в съня си и тогава се събуди.

Сега лежеше с мократа си от пот пижама, заслушан в дишането на Даян и чувстваше блъскането на сърцето си. Предположи, че самият сън не бе продължил повече от пет или десет секунди. Но въпреки това си помисли, че до края на живота си ще носи спомена за тези сълзи, които проля в съня си за изгубеното си дете — и за самия себе си, защото половината семейно щастие през тези дълги години е било лъжовно.

 

 

Виненочервеният „Кадилак Елдорадо“ навлезе в паркинга и спря на определеното място, обозначено с черни букви: „Г-н Гебън“.

Шофиращият погледна знака за миг и си спомни за паркинга, който току-що напусна — при погребалното бюро „Столоковски“ нагоре по шосето. На онзи знак пишеше „Семейства и гости“ и не беше с черни, а с яркосини букви. Ричард Гебън си помисли, че в това има тъжна ирония; синьото в знака на погребалното бюро беше в същия нюанс като фирмения знак на собствената му компания.

Той слезе от колата и тръгна прегърбено към облицованата с малки камъчета ниска сграда. За момент въздухът се изпълни със самолетен грохот и на близкото летище един боинг започна да се готви за излитане. Когато дебелата стъклена врата се затвори зад гърба му, звукът се сниши до нивото на шепот.

— О — изрече служителят на входа и го изгледа слисано.

И двамата нищо повече не казаха.

Във външната канцелария пред кабинета си Гебън прие прегръдката на разплаканата си секретарка.

— Вие не… — започна тя. — Исках да кажа, не трябваше да идвате днес, господин Гебън.

— Трябваше — меко рече той.

После се вмъкна в своя кабинет. Седна на въртящия се стол и погледна навън към буренясал парцел, опасан с островърха желязна ограда и изоставен път.

Гебън — този набит здрав мъжага от Средния запад, със сипаничаво лице, основал от абсолютна нула компанията „Полуготови елементи Гебън“, един простоват човек, способен да взема светкавични решения — днес се чувстваше като парализиран. Нуждаеше се от помощ, беше се помолил за нея.

Сега той бавно се завъртя на стола си и проследи с поглед приближаването на мъжа, който щеше да му осигури тази помощ. Този човек беше предпазлив и почтителен, но безстрашен и дори сред едри мъже внушаваше респект със своята фигура. Той застана търпеливо на прага, с отпуснати огромни рамене. Това бе единственият човек на този свят, с когото Гебън би могъл да се срещне непосредствено след погребението на дъщеря си. Мъжът влезе в кабинета и щом го поканиха, седна на стар тапициран стол срещу бюрото.

— Много съжалявам, господин Гебън.

Макар Гебън да не се съмняваше в искреността на тези думи, те прозвучаха тромаво от грубоватите устни на мъжа.

— Благодаря ти, Чарли.

Чарлс Махони, четиридесет и една годишен, беше висок метър и деветдесет и тежеше сто двадесет и седем килограма. Бе служил тринайсет години като полицай в Чикаго. Преди пет години един тип, заподозрян в убийство, с белезници и арестуван от Махони, умря, след като две от счупените му ребра пронизаха белия му дроб. Върху гърдите на заподозрения бе открит ясен отпечатък от приклада на служебен полицейски револвер. Махони не успя да даде никакви обяснения как е станал този странен инцидент и той предпочете да напусне полицията, вместо да рискува съдебните заседатели да стигнат до едно много логично обяснение.

Сега Махони беше шеф на отдел „Охрана“ в компанията на Гебън. Тази работа му харесваше повече от полицейската. Когато намираха хора откъм вътрешната страна на желязната ограда, в склада или на паркинга, и тези хора се сдобиваха с отпечатъци върху гърдите и със счупени ребра, на никого не му пукаше. Освен на хората със счупените ребра, а Махони можеше без заобикалки да им каже да си траят и да са доволни, че са се отървали само с това. Те рядко бяха доволни. Но наистина си траеха.

Ричард Гебън, който по щастлива случайност бе отървал военната служба, знаеше чикагската история на Махони, защото неговият шеф на охраната играеше ролята на приятел от казармата за Гебън. Понякога двамата си пийваха заедно и си разправяха военни истории и приключения, макар че в повечето случаи говореше Махони, а Гебън казваше: „Сигурно е било страхотно“, или: „Май трябва да опитам това“. Гебън винаги плащаше сметката.

Сега Гебън задържа погледа си за момент върху него.

— Искам да те помоля да направиш нещо за мен, Чарли.

— Разбира се, аз бих…

— Остави ме да довърша, Чарли.

Очите на Махони се спряха на камионче играчка, което отдел „Кадри“ бе раздавало за Коледа. Отстрани на ремаркето бе изписана синята емблема на компанията. Махони нямаше деца и не му бяха дали камионче. Малко му стана чоглаво от това.

— Ако си съгласен да ми помогнеш, ще ти платя десет хиляди долара в брой. При условие че…

— Десет хиляди ли?

— При условие че това, което ще ти кажа, никога няма да излезе от тази стая.