Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (7)

7.

Бил Корд се изнерви от флуоресциращото осветление, което досадно потрепваше над главата му и се умори с часове да наблюдава възглупавите и театрални пози на млади хора, които за първи път живеят самостоятелно. Тъкмо смяташе да приключи за деня и да се върне в службата, когато на вратата се появи един младеж. Беше на около двайсет и пет години. Черната му къдрава коса бе вързана на тумбеста опашка. Лицето му бе много тясно, с високи и остри скули, под които имаше тъмна брада. Носеше сини джинси и черна тениска.

— Вие ли сте детектив Корд?

— Аз съм. Влезте.

— Получих бележка, че сте искали да ме видите.

— Как се казвате? Седнете тук.

— Брайън Оукън. За Джени Гебън ли се отнася?

— Точно така. — Корд прехвърляше своите индексни картончета. Бавно, едно по едно, прегледа записките си. Отне му доста време. Той вдигна поглед. — Така, откъде точно я познавахте?

— Тя беше в курса на професор Гилкрист. По психология и литература. Той чете лекциите. Аз водя семинариите дискусии, които тя посещаваше.

— Вие във факултета ли сте?

— Аз съм аспирант. Готвя доктората си.

— И какво правехте във вашите часове?

— Това са дискусионни групи, както казах.

— Какво дискутирате?

Оукън се засмя объркано.

— Наистина ли се интересувате?

— Любопитен съм.

— Темата миналата седмица беше: „Как Джон Кроу Рансъм и школата на Новия критицизъм биха подходили към поезия, написана от човек с диагноза депресия на раздвояването?“. Знаете ли какво представлява течението „Нов критицизъм“?

— Не, не знам — отвърна Корд. — Известно ли ви е дали Джени е ходела с някого?

— „Ходела“. Какво означава това? Доста неясен термин.

— Излизала ли е с някого?

Оукън запита подчертано иронично:

— Да е излизала ли? Искате да кажете, на среща с някого?

На Корд му се струваше, че младежът не се държи враждебно. Той изглеждаше искрено объркан — сякаш детективът задаваше въпроси, на които не може да се отговори на обикновен език.

— Бих искал да разбера за някой, с когото Джени е имала нещо повече от мимолетно приятелство.

Очите на Оукън рикошираха по картоните на Корд.

— Предполагам, знаете, че съм я извеждал навън на няколко пъти.

Корд, който не знаеше това, отвърна:

— Канех се да ви попитам — често ли излизате със студентки?

— Това е студентски град. С кого другиго да излизам? — Оукън погледна Корд право в очите.

— Не е ли необичайно един професор да определя срещи на свои студентки?

— Не съм професор. Казах ви това. Готвя се за докторска степен. Така че и двамата бяхме нещо като студенти.

Корд потърка пръст по пластмасовата си чашка с изстинало кафе. Потръпна от скърцащия звук.

— Ще ви бъда благодарен, ако отговаряте директно на въпросите ми. Това е много сериозно нещо. Колко време се срещахте?

— Скъсахме преди няколко месеца. Срещахме се от време на време в продължение на три месеца.

— Защо скъсахте?

— Не е ваша работа.

— Може и да е, синко.

— Вижте какво, шерифе, излизали сме пет или шест пъти. Никога не съм прекарвал нощ с нея. Беше сладка, но не мой тип.

Корд понечи да зададе въпрос.

Оукън каза:

— Не ми се ще да ви обяснявам какъв е моят тип.

— Какви бяха причините за вашето скъсване?

Оукън сви рамене.

— Всъщност не можеше да се нарече скъсване. Нямаше нищо между нас, нищо сериозно. И двамата не виждахме никакъв смисъл да продължаваме.

— Знаете ли с кого е започнала да се среща Джени след вас?

— Знам, че е излизала. Но не знам с кого.

Корд разрови картончетата си.

— Интересно. Няколко от другите нейни приятели също ми казаха, че не им е известно с кого напоследък е излизала.

Очите на Оукън се присвиха и езикът му докосна кичур от брадата.

— Значи с някой тайнствен мъж.

— Каква студентка беше тя? — попита Корд.

— Малко над средното ниво, но не й се учеше особено много. Не чувстваше влечение към литературата.

— Имаше ли някой в курса, с когото да е била особено близка? Друг, освен вас?

— Не знам.

— Виждахте ли се лично с нея през изминалия месец?

Оукън запремига.

— Лично? — запита той с поглед към тавана. — Предполагам, че би трябвало да я видя лично, нали? Как другояче може да се види един човек? Искате да кажете дали съм се виждал с нея интимно? Или имате предвид светски контакт?

Корд си помисли за трудните си схватки с престъпници, докато ги залови и им сложи белезници. Май с тях бе по-лесно, отколкото с това момче.

— Имам предвид извън учебните часове.

— Не съм се срещал светски с нея от един месец. Навярно си спомняте, казах ви, че изобщо не съм бил интимен с нея.

— Знаете ли дали някой й е имал зъб? Някой, с когото да се е карала напоследък?

— Не.

— Тя разбираше ли се добре със своята съквартирантка?

— Предполагам, да. Не познавам Емили чак толкова добре.

— Но сте познавали достатъчно добре Джени, за да знаете, че Емили е нейната съквартирантка.

Оукън се усмихна.

— Аха, логическо умозаключение! Това означава ли, че сте ме хванали в капана?

Корд разбърка картончетата си като комарджия от Лас Вегас.

— И така, Емили… — Той вдигна намръщено поглед. — Май ми казахте, че никога не сте преспивали в стаята на Джени?

Оукън, следейки разпита от съвсем различно ниво, въздъхна. Изпадна дотам, че да каже:

— Емили има една голяма уста… Изразих се евфемистично, когато споменах за прекарване на нощта с нея.

— Евфемистично ли?

Оукън рече:

— Това значи, че не съм се изразил буквално, а метафорично.

— Знам какво означава евфемистично — каза Корд, който всъщност не знаеше.

— Имах предвид, че не съм имал сексуални връзки с нея. Стояхме до късно и обсъждахме литературни въпроси. Нищо повече. Офицер, струва ми се, това напомня на лична вендета.

— Мисля, че не сте прав.

Оукън погледна навън през малкото прозорче, взирайки се сякаш в звездите и после рече:

— Не знам дали сте учил в колеж или не, но предполагам, че не изпитвате голямо уважение към това, с което се занимавам.

Корд не отвърна нищо.

— Може да ви приличам на… как бихте го нарекли? Хипи? Това е вашата епоха. Може и да приличам на хипи. Но точно хора като мен обучават половината от този неграмотен свят, за да общуват. Мисля, че това е доста важна дейност. Затова се чувствам засегнат да бъда третиран като някой от вашите углавни престъпници.

— Ще се подложите ли на кръвна проба? — попита Корд.

— Кръвна проба?

— За определяне на генетичния вид. За сравняване със спермата, открита в тялото на Джени Гебън.

Брайън Оукън рече:

— Майната ти. — После стана и излезе от стаята.

 

 

Подлудявате ли своя партньор?

Даян Корд седеше в облицованата с ламперия приемна и прелистваше списание.

Въпрос 1. Кое е най-безумното нещо, което вие и вашият партньор сте способни да направите?

А. Да ходите заедно на курс по акробатични скокове с парашут.

Б. Да се любите на открито.

В. Да плувате голи.

Г. Да посещавате курс по бални танци.

Даян не харесваше обстановката. Напомняше й твърде много на кабинета на ветеринарния лекар, който обработваше с препарати техните кученца и им даваше капки против глисти. Беше просто една евтина чакалня с ламперия и плъзгаща се стъклена преграда, зад която мляскащата дъвка секретарка сякаш всеки момент щеше да попита: „Май е вече време да боцнем Флъфи с инжекцията против куча чума, нали?“.

Устата на Даян бе пресъхнала, тя преглътна и отново се зае със списанието.

Въпрос 7. Колко би се изненадал вашият партньор, ако му се обадите един следобед и му определите среща в стая в луксозен хотел, където го очакват шампанско и чер хайвер?

А. Изобщо няма да се изненада.

Б. Ще се изненада малко.

В. Много ще се изненада.

Г. Ще бъде поразен.

Корд и Даян се бяха запознали преди шестнайсет години на една ергенска вечеря, организирана от методистката църква в хангара за лодки на Сийвър Лейк. Корд се бе появил само с пакетчета картофен чипс, компенсирайки това с постна шега („Имате късмет, че съм донесъл поне това“). После той зърна Даян Клодия Уилмот, която нареждаше туршия в една купа, и я попита дали иска да се поразходят. Тя каза, че иска, само да я почака една минута да си вземе чантичката, което и направи и, те се заскитаха из парка, а след това, слава тебе, Господи, загърмя и дъждовен облак ги принуди да се скрият в малка барака и докато другите участници си похапваха боб и кренвирши, разменяйки обичайните вицове, мокрите Корд и Даян се целуваха разпалено и тя реши да се омъжи за него.

Беше четири години по-голяма от Корд, а това изглежда голяма разлика между хората само в една възраст — средата на двайсетте, на колкото бяха и самите те. Разплакана, Даян го попита: „Какво ще правиш, когато стана на трийсет? Ти все още ще бъдеш млад“. И Бил Корд, който наистина се безпокоеше за разликата в годините (но защото си мислеше, че тя може да го изостави за по-възрастен мъж), й каза нещо, оказало се абсолютно вярно: че според него тя няма да е презряла, преди самият той да побелее.

Ала все пак се появи един проблем. Даян бе разведена след двегодишен брак с търговски посредник от Фредериксбърг. Бяха се разделили, преди Корд да я срещне и когато тя си призна за женитбата, тревожно очакваща реакцията му, той си придаде съвсем равнодушен вид. Но после все си представяше Даян и Стюарт заедно и той твърдеше, че стомахът му се свива на топка. Отначало Даян търпеливо понасяше това, ала по-късно несигурността на Корд започна да я изнервя. Не знаеше как да го успокои. Не помогна и многократното й повтаряне, че не е имала добър сексуален живот със Стю. Макар да не се замисляше прекалено много по въпроса, тя допускаше, че Корд бе имал други връзки с жени и се надяваше, че достатъчно се е налудувал до този момент. Но не сексът тормозеше Корд; имаше нещо по-сложно — ревността, че жената, за която искаше да се ожени, е споделяла тайни с друг мъж, че е плакала пред него и го е утешавала. Корд не можеше да се успокои, изглеждаше смутен и тъжен от подобна измяна. „Но това е било преди дори да те познавам“, ядосано му казваше Даян. Дълго време Корд бе мрачен и накрая Даян открито му заяви: „Щом така ще се цупиш, я по-добре си намери една девственица, за да не се тормозиш повече“.

На сватбата им следващия месец валя проливен дъжд както в деня на запознанството им. И двамата сметнаха това за добра поличба, което се оказа доста вярно. Бяха изминали шестнайсет години семеен живот и когато се наричаха един друг „скъпи“, обикновено бяха искрени. Според Даян тайната на този успех се криеше в това, че и двамата имаха дефекти в паметта си и те по-скоро забравяха за своите прегрешения, отколкото умееха да си ги прощават. Най-сериозните им грехове по отношение на изневерите се простираха до порочни мисли — например, докато се любят да си представят, че са с дадена сексапилна кинозвезда, особено след гледане на еротични сцени от някой нает видеофилм.

Какво ли бяха преживели, бяха пред пълен банкрут, почина бащата на Даян, после майката на Корд, удар, съсипал напълно баща му, а след това последва смъртта и на стареца. Имаха и разни неприятности, докато живееха в Сейнт Луис.

Напоследък Корд отделяше все повече време на разследванията и рядко се задържаше вкъщи. Ала мрачното й усещане за провал не се дължеше на закъсненията му или на прекомерната му служебна ангажираност. Даян Корд чувстваше, че всъщност тревогата около Сара ги отдалечава един от друг. Тя изобщо не разбираше защо е така, но усещаше силата на отчуждението, а когато бе в по-лошо настроение — и неговата неизбежност.

Тя погледна часовника си, раздразнена, задето я карат да чака, после стрелна с очи секретарката, която движеше непрекъснато дъвката в устата си, докато й намери удобно местенце, продължавайки да адресира писма със сметки.

Въпрос 11. Дали вашият съпруг…

Вратата към вътрешния кабинет се отвори и се появи жена малко под четиридесетте. Носеше красив костюм в яркорозово. Даян се загледа в дрехата, преди да види лицето на жената. Това е курвенски цвят. С хладна усмивка жената каза:

— Здравейте. Аз съм доктор Паркър. Моля, заповядайте вътре.

Боже мой, тази е измамница! Изправяйки се, Даян трескаво обмисляше как да се измъкне. Ветеринарен кабинет, розов костюм, като единствената препоръка за тази жена беше телефонният справочник. Но въпреки недоверието си, Даян пристъпи прага. Седна в удобно кресло. Доктор Паркър затвори вратата. Стаята беше малка, боядисана в жълто и — още една засечка — нямаше кушетка. Във всички кабинети на психиатри имаше кушетки. Това поне Даян го знаеше. Този кабинет бе обзаведен с две кресла, разположени срещу почти празно бюро, два телефона, лампа и чист пепелник върху статив. Кутия с книжни салфетки.

Тежката златна гривна на докторката изтрака по бюрото, докато тя развинтваше капачката на писалка и вадеше бележник.

Но що се отнасяше до стените, тази докторка издържаше изпита. Едната страна бе изпълнена със сериозни, дебели книги като „Психодинамика в лечението на непълноценни индивиди“ и „Основи на психофармакологията“. На отсрещната стена бяха дипломите. Доктор Паркър бе завършила университета в Илинойс, с отличие, имаше диплома от Северозападния медицински институт и от Американския колеж по психиатрия. Три института! Даян, която едва бе успяла да завърши учителския колеж Маккалъф с добър успех, огледа закачените удостоверения, изпълнени с латински и гръцки фрази, с печати и щемпели, и после се обърна към очаквателния поглед на лекарката.

— Така — рече Даян, сплитайки запотени ръце в скута си. Едва сдържаше сълзите си. Отвори уста, за да разправи на лекарката за Сара, а вместо това каза: — От скоро ли сте в града?

— Отворих кабинета преди една година.

— Една година — рече Даян. — Ню Лебънън не е ли малко тих за вас?

— Обичам малките градове.

— Малки градове — кимна Даян. Последва дълга тишина. — Е, малък град си е. Това е вярно.

Доктор Паркър каза:

— Когато се обадихте, споменахте за дъщеря си. Защо не ми разкажете за нея.

Даян сякаш се вцепени.

— Ами…

Писалката на лекарката се поколеба, готова да препусне по листа, влачейки осемнайсеткаратовата гривна зад себе си.

Даян избъбри:

— Нашата Сара има проблеми в училище.

— На колко години е?

— Девет.

— И колко месеца?

— Ами, шест.

— В пети клас ли е?

— В четвърти. Задържахме я една година по-късно.

— Разкажете ми за нейния проблем.

— Тя е умно момиче. Наистина. Някои от нещата, които излизат от устата й… — Примерите изчезнаха от ума на Даян. — Но тя има такова отношение… И е мързелива. Не се старае. Не иска да си пише домашните. Проваля се на тестовете. Четох тази книга, как беше? „Вашето потайно дете“. — Тя се спря, очаквайки доктор Паркър да одобри евтиното книжле. Лекарката озадачено вдигна вежди, оставяйки у Даян впечатлението, че няма високо мнение за това произведение. — Там пишеше, понякога децата се държали лошо, защото искали повече внимание.

— Казахте, че е умна. Знаете ли коефициента й на интелигентност?

— Не си го спомням — стреснато рече Даян. Това бе нещо, което трябваше да провери. — Съжалявам, аз…

— Няма значение. Можем да го разберем от училището.

— Но тя се държи враждебно, глупаво, често избухва. И знаете ли какво става? Тя получава внимание. Мисля, че точно затова изглежда толкова мудна. Имаме и друго дете — Сара е по-малката — затова смятаме, че тя изпитва ревност. Което е глупост, защото прекарваме много време с нея. Много повече, отколкото с Джейми. Аз не я оставям да ми пробутва разни номера. Не се примирявам с нейните глупости. Но тя вече не ме слуша. Сякаш просто ме изключва. Затова искам да поговорите с нея. Ако вие й кажете…

— Посещавала ли е лекар специалист или педагогически съветник?

— Само съветник в нейното училище. Началното училище на Ню Лебънън. Той ми препоръча тази книга. После говорих с нашия педиатър. Доктор Словинг. Нали той е детски специалист?

Явно доктор Паркър не се ангажираше с потвърждаване на родителски мнения. Тя погледна любезно Даян и нищо не каза.

— И така, отидохме при доктор Словинг и той предписа за нея риталин.

— Заради липсата на съсредоточеност?

Това накара Даян да въздъхне облекчено, че старият изкуфял доктор Словинг беше поне поставил правилно диагнозата.

Доктор Паркър продължи:

— Държала ли се е непокорно, прекомерно буйно? Някакво натрапчиво поведение — например, често да си мие ръцете?

— О, тя е много неспокойна. Не я свърта на едно място. Все тича. Нервна е. Направо ме подлудява.

— Правил ли е доктор Словинг някакви психологически тестове?

— Не. Взе й само кръв за изследване. — Даян се изчерви и отклони погледа си. — Но той я познава от раждането й… Искам да кажа, той изглежда смяташе, че това е най-доброто лечение.

— Е — рече хладно доктор Паркър, — ако диагнозата е липса на съсредоточеност, тогава какво ви води при мен?

— Мисля, че лекарството й действа — колебливо започна Даян. — Но не особено добре. Всъщност, право да ви кажа, понякога ми се струва, че изобщо не й помага. Не съм сигурна, но от него понякога тя доста се замайва. А и стомахът й се разстройва и като че ли това още повече я изнервя. Тя казва, че коремчето й се разбърква. — Даян погледна ръцете си и смаяно видя как ставите й са побелели. — Истината е, че нещата сякаш стават все по-зле. Оценките й са отчайващи. Вчера се опита да избяга от къщи. Никога не го е правила досега. И избухванията й са по-яростни. Възразява много повече от преди. Освен това и говори на себе си.

— Нека ви попитам за някои неща…

Последва цяла лавина от въпроси. Даян се опитваше да разбере накъде бие лекарката. Ала беше напразно; тъкмо когато Даян мислеше, че разбира какво има предвид доктор Паркър, тя сменяше посоката.

— Гледа ли много телевизия?

— Два часа вечер, само когато е свършила с домашните. Всъщност обича повече филмите. Според нея повечето сериали и реклами са глупави. Казва, че са тъпи.

Последва мимолетна усмивчица.

— Склонна съм да се съглася. Продължавайте.

— Преструва се, че трудно усвоява… Според мен просто симулира… Ами тя така бързо научава някои неща, че когато се държи като бавно схващаща, изглежда фалшиво.

— Какво е лесно за нея?

— Да запомня филми и истории, които ние сме й чели. И героите в тях. Тя може да изиграе отлично цели сцени. Може да запомня диалози. О, също така и да отгатва края на филми. Да се маскира в костюми. Тя обича да се костюмира. Но са все такива неща — да се прави на нещо. Всичко, свързано с реалния живот — училище, готвене, гимнастика, каране на колело, игри, спортове, шиене… всичко сякаш е свръхсилите й. — Даян отклони очи от погледа на лекарката. — Онзи ден се е подмокрила пред целия клас.

Доктор Паркър стисна устни и поклати глава. Даян я гледаше как записва със ситен почерк един факт, който вероятно щеше да преследва нейната дъщеря до края на живота й. Даян си взе една книжна салфетка и се престори, че духа носа си и после започна да мачка хартийката между силните си пръсти, докато не я превърна в малки топчета.

Нови въпроси. Беше мъчително. Даян се стараеше, о, наистина така беше, но все гледаше да скрива пукнатините в семейството, подобно на майчините си бижута — всичко истинско, от диамант, от злато, се изваждаше наяве само в редки, съдбоносни случаи. Остана без сили, докато даваше на тази мазна и елегантно облечена непозната всички такива факти — за Бил, за Джейми, за бабите и дядовците, за стеснителността на Сара и хитрите й машинации. Доктор Паркър стрелна с поглед часовника си. Дали се е отегчила?

Лекарката каза:

— По време на бременността си приемахте ли някакви лекарствени средства?

— Не, не съм приемала. Понякога вземах тиленол. Но само на два пъти. Знаех, че не е хубаво.

— Какви са взаимоотношенията със съпруга ви?

— Отлични. Добри.

— Карате ли се открито? Говорили ли сте някога за развод?

— Не. Никога.

— Някой от двама ви да пие или да взема наркотици?

— Пием само в компания — рече обидено Даян. — Изобщо не докосваме наркотици. Ходим на църква.

Последва пауза, докато ръката на лекарката се движеше бързо по листа.

Даян заговори:

— Затова сметнахме, че ако някой като вас, лекар, й каже да престане с тия глупости и се залови за работа, ами че, тогава… — Гласът й заглъхна.

Докторката захапа долната си устна, олющвайки част от червилото. Сложи обратно капачката на скъпата писалка. Зъбите отпуснаха устната и лекарката се облегна назад в кожения си стол.

— Работила съм с трудно усвояващи деца…

— Но тя не е трудно усвояваща — заяви бързо Даян. — Нали ви казах, коефициентът й на интелигентност…

Доктор Паркър рече:

— Трудното усвояване не зависи от интелигентността. То е…

— Докторе — търпеливо започна да обяснява Даян, — Сара е умно, стеснително малко дете. Тя е научила един… — Даян си спомни фраза от книгата „Потайното дете“ — … модел на поведение, за да получи внимание от съпруга ми, от мен и нейните учители. Играехме по гайдата й. Сега имаме нужда от специалист като вас да й каже да се стегне и да се залови за работа. Вече не можем да се справим с номерата й. Вас ще ви послуша. Ето защо съм тук.

Доктор Паркър изчака за момент и после заговори:

— Искам да ви кажа нещо и можете да го обмислите и обсъдите с вашия съпруг. Първо — въз основа на това, което ми разправихте — не съм уверена, че дъщеря ви страда от смущение в съсредоточаването. Някои психиатри смятат, че подобно смущение е съвсем различно от хиперактивността. От моите собствени проучвания смятам, че те са преплетени. Ако правилно съм разбрала, Сара не показва обща свръхактивност — това, което ние наричаме хиперкинетично поведение. Нейната нервност може да е нещо вторично; тя има други проблеми и те на свой ред я правят неспокойна и раздразнителна. Риталинът е само временна мярка, в най-добрия случай.

— Но доктор Словинг обясни, че сега това ще й помогне да учи и че ще помни това, което е научила.

— Разбирам и има какво да се каже по този въпрос. Но с цялото си уважение към вашия специалист, струва ми се, че лекарите предписват риталин малко прибързано. Много хора предпочитат диагноза „смущение в съсредоточаването“, защото предпочитат да виждат по-скоро физическо, отколкото психологическо обяснение за заболяванията на децата си.

— Сара не е луда — ледено изрече Даян.

— В никакъв случай — натъртено каза лекарката. — Неспособност, свързана с развитието, е често срещан и лечим проблем. По наше време това се интерпретираше като глупав, мързелив или своеволен. Професионалистите вече не го тълкуват по този начин. Ала много хора така го възприемат.

Даян почувства критично жегване откъм спокойното лице на лекарката. Тя рязко рече:

— Защо, как можете да говорите това? Трябва да видите колко много работи Бил с нея. И всеки ден я карам да слиза долу и да си пише домашните. Понякога се занимавам с нея цял час преди закуска.

Лекарката каза меко:

— Сигурна съм, че на вас със съпруга ви е било трудно. Но е важно да забравите всички мисли, че тя е мързелива, глупава или просто дръпната.

— Толкова ми беше трудно да дойда тук — ядосано избъбри Даян. — Искам само да й кажете да се стегне, да…

Доктор Паркър се усмихна.

— Знам, че ви е трудно, госпожо Корд. Иска ви се бързо средство за неприятностите на дъщеря ви. Ала мисля, че няма да го открием. Ако тя има проблем, свързан с развитието, както ми се струва, тогава лечението изисква родителите да очакват по-малко от детето, а не повече. Трябва да намалим напрежението и стреса върху нея.

— Но тя точно това иска.

Доктор Паркър вдигна ръцете си и макар да се усмихваше, Даян изтълкува жеста като спечелен рунд от страна на лекарката. Тя кипна срещу тази жена, която превръщаше разговора в състезание относно съдбата на дъщеря й. Не се успокои ни най-малко, когато лекарката каза:

— Най-напред ще извърша серия тестове, за да определя точно какви са проблемите.

О, добре те схващам, миличка. Задават се доларовите знаци.

— После тя ще трябва да идва за редовни сеанси и ще я лекуваме — вероятно заедно със специалисти педагози.

— Аха — хладно рече Даян, все още вцепенена от това, което й се струваше като истинско нахокване.

Доктор Паркър каза:

— Ще насрочим ли определен час?

Даян насъбра достатъчно учтивост, за да промълви:

— Мисля, че трябва да го обсъдя с Бил.

Тя се изправи и видя как тази облечена в розов костюм кучка също стана, усмихна се топло и протегна ръка с думите:

— Очаквам с нетърпение да ми се обадите. Беше ми приятно.

За тебе, може би. С мрачно лице Даян пое ръката на лекарката и излезе.

На паркинга отвън тя разкъса визитката на лекарката на четири парчета и ги пусна на вятъра да ги отвее.

 

 

Корд и Т. Т. Евънс се бяха надвесили над бюро в главното помещение на шерифството и четяха компютърната разпечатка, която Евънс бе поръчал на областния изчислителен център. Беше озаглавена: „Известни сексуални нарушители, осъдени за деянията си“.

През последните три години областният прокурор бе завел дела и бе обвинил седем изнасилвачи, четирима души — за сериозни сексуални насилия, трима — за блудства с деца, трима ексхибиционисти („Ей, искаш да кажеш, от ония, дето се показват…“), двама — за надзъртане в чужди спални и трима изключително смутени местни жители, чиито сексуални оскърбления включваха добитък.

— Населението ни е сравнително неизвратено — коментираше Евънс, отбелязвайки, че тези бройки — освен случаите с овцете — са значително по-ниски от средните стойности за щата.

Корд и Евънс току-що бяха научили, че всеки един от изнасилвачите и нападателите е под контрол. Евънс каза, че ще провери неофициално ексхибиционистите и надзъртащите. Не беше особено въодушевен от перспективите.

— Знам, ще бъде напразно — рече Корд. — Ама трябва да го направим.

Рибън беше пристигнал и пощипваше месестата част на ухото си, докато надничаше в справката и се подхилваше. Ланс Милър влезе в службата, току-що пристигнал от студентското градче. Корд забеляза, че той е доста смутен.

— Какво има, Ланс?

Младият мъж метна шапката си на закачалката до вратата и заоправя късата си коса с розовите си пръсти. Приближи се до групичката старши офицери. Погледът му плъзна из стаята.

— И тъй, Бил, отидох в сградата Макренолдс, в общежитието, заедно с хората от криминалния екип. Както ти ми каза.

Корд нетърпеливо махна с ръка.

— Тя ще дойде ли за разпит? Емили?

— Ами току-що малко поговорих с нея. Много е хубавичка.

— Коя е тази? — попита Рибън.

— Съквартирантката на Джени — рече Корд.

— Беше страшно разстроена — продължи Милър. — Каза, че май някой се е вмъкнал в стаята и е откраднал всички писма на Джени. Тя…

— Виж ти… — обади се шерифът. — Това е интересно.

— Вчера отишла на панихидата, която правили за Джени в една от църквите, и оставила вратата отключена. Когато се върнала, някой бил откраднал онази папка с всички писма на Джени и важни документи.

Корд кимаше.

— Разпитах наоколо, но почти всички били на панихидата и никой нямаше представа за вмъкването.

— Може би членове на сектата — предложи Рибън, повдигайки вежди към Корд.

— Има и нещо друго — рече Милър.

Беше свел поглед към бюрото и в момента фокусираше една фраза в компютърната разпечатка: „Случаи на насилствена содомия“.

— Емили ми даде няколко неща, неоткраднати от онзи човек.

— Добре — рече Корд.

— Едно от тях е календар от миналата година. — Милър се прокашля.

— И? — попита Рибън.

— Някакъв джобен календар. Бил е в бюрото на Емили и затова не е бил откраднат.

— И какво имаше в него? — Корд започна да става нетърпелив.

На Милър като че ли му олекна, защото сега можеше да се опре на нагледни средства. Той прелисти омачканото бележниче, отворено на предишната година, месец януари. Написани в карето за събота вечерта в края на месеца, се мъдреха думите: Бил Корд. 9 ч. вечерта. При мен.