Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (6)

6.

Ракетите ще полетят от тревата, от калта… не, не, не от калта… ракети носители… мъжът Датхар, със страхотните си мускули, той унищожава всички тях, стреляйки с лазерно оръжие… Телата им падат… Падат върху цветята.

Падат. Надолу. В калта…

Филип Халпърн бе седнал зад двустайната къща, под малката задна веранда, в момента представляваща командния пункт на неговия кораб „Дименшънкрусър“. Той се заслуша. Дочу стъпки откъм къщата. Отдалечиха се. Онези падат в калта, сред цветята. Не, не, не…

Филип бе русокос, висок сто седемдесет и два сантиметра и тежеше сто и дванайсет килограма. Беше вторият по тегло сред първокурсниците в гимназията. Тази вечер, облечен в джинси „Левис“ размер четирийсет и четири и с тъмнозелена тениска, той се бе разположил върху купчина листа, навети под верандата. Момчето сведе поглед към чантата до краката си. Беше малка, за сандвичи, от оня вид, който можеше да побере обяд, когато майка му се сетеше да го приготви, обяд от сандвичи с пушена наденица и доматен сос, картофи чипс, банани и подрънкващи монети за мляко с какао. Макар съдържанието на чантата тази вечер да бе малко, ръката му бавно я повдигна, сякаш вътре имаше нещо тежко.

— Фатар! — прошепна глас наблизо.

Филип скокна и после отговори:

— Джано, ти ли си? — Той присви очи и видя момче на неговата възраст да пропълзява през тайна вратичка, която двамата си бяха направили в телената мрежа, ограждаща имота на Халпърнови. — Джано, я по-тихо.

Помежду си Филип и приятелят му се наричаха с имената на герои от научнофантастичен филм, който наскоро бяха гледали четири пъти. Беше нещо като таен шифър, свързващ ги заедно в този враждебен свят.

— Фатар, вече за десети път те викам. — Гласът на Джано бе възбуден.

— По-кротко! Млъкни — с груб шепот отвърна Фатар.

Джано — с пълно име Джано-IV от „Изгубеното измерение“ — се промъкна през решетъчната преграда на верандата. Той каза:

— Защо не ми се обади? Мислех, че са те арестували или нещо такова. Братче, едва не се издрайфах тая сутрин. Ама наистина.

— Я по-… кротко. Ясно ли е? — Макар Фатар-VII, също воин от „Изгубеното измерение“, да бе спокоен и владеещ себе си, Филип Халпърн, млад и прекалено пълен, се бе достатъчно паникьосал и без участието на приятеля си. Той каза: — Е, и какво?

— Не знам. Едва не се издрайфах — повтори Джано, а видът му подсказваше, че май го е сторил. Устата му бе влажна, а очите зачервени и макар още да не бе настъпил сезона на луничките, кафявите точици изпъкваха върху болезнено побледнялата му кожа.

Фатар рече:

— Че как изобщо могат да ни открият?

— О, божичко.

— Ти си съвсем като някоя женска.

— Не съм! — Очите на Джано пламнаха.

Филип, когото Джано с един юмрук можеше да събори на пода, отстъпи.

— Добре, старче, добре.

— Трябва да унищожим архивите — каза Джано.

— Нали знаеш колко време ни трябваше да ги съставим?

Джано рече:

— Там са имената на половината момичета от класа. Всички шифри, всички снимки.

— Имам ги в секретен архив. Ако някой се опита…

— Ама снимките… — Хленчът на Джано изобщо не подобаваше като на воин от „Измерението“.

— Не, слушай — каза Фатар. — Ако някой се опита да отвори чекмеджето, всичко ще се самоунищожи. Автоматично.

Джано се втренчи в тъмнината.

— О, братче, да не го бяхме правили.

— Престани да приказваш така — прошепна безпощадно Фатар. Пръски слюнка попаднаха върху ръката на Джано. По лицето на момчето пролича отвращение, но то не се избърса. Фатар продължи: — Ние наистина го направихме! Ние. Направихме го. Не можем да я съживим.

— Датхар би могъл — изхленчи Джано.

— Е, ние не можем, затова престани да се вайкаш за това.

— Едва не драйфах.

Над тях се разнесе скърцане на отваряща се врата. Нисък глас сопнато извика:

— Фил! — Двете момчета замръзнаха неподвижно. — Фи-лип! — Гласът на баща му пронизваше нощта като двигател на космическия кораб „Дименшънкрусър“, навлизащ в режим на антиматерия. — Къде си се дянал, майка му стара? Утре си на училище.

Филип си помисли, че и той ще повърне. Дори самият Фатар потрепери.

— Чуваш ме добре, давам ти пет минути. После идвам направо с камшика.

Когато мрежестата врата се хлопна, Фатар каза:

— Трябва да си тръгваш. Ако те намери тук, ще ме пребие.

Джано се вгледа в таванчето на верандата над тях и рече:

— До утре.

Тръгна си мълчаливо. Към неясната, отдалечаваща се фигура, Фатар вдигна ръка, свивайки пръсти в бойния поздрав на героите от „Измерението“.

 

 

О, как се мъчеше тя. Дузина пъти пишеше думичките, грижливо накъсваше сбърканата бележка и я хвърляше в кошчето за боклук. Веднъж вече го бе разочаровала. Не биваше да влошава нещата, позволявайки на майка й и татко й да разберат за него.

Седеше на бюрото си, изгърбила се над сложните букви. Искаше химикалката да се движи в дадена посока, а после виждаше как тя се извърта в друга. Караше я да отиде нагоре, за да направи камшичето на „в“, ала вместо това тя се плъзваше надолу и ставаше „д“. Наляво вместо надясно.

Така ли се пише „ж“? Не. Да.

Сара Корд мразеше „ж“-тата.

Тя чуваше как щурците свирукат на малките си цигулчици навън в прохладната нощ, чуваше как вятърът шуми сред дърветата. Вратът и гърбът й се схванаха от напрежението, докато писа още половин час. После огледа творението си.

Сажалявам. Немога да заминаа, те не ме пускът и един полицаи ше дойди утре дани пази. Можиш ли дами помогниш? Можи даси вземиш парити обратно. Тиси Слънчевия човек нали? Можи ли да те видя?

Тя внимателно се подписа.

За миг изпадна в паника, обезпокоена, че Слънчевият човек няма да може да разчете бележката. После реши, че щом е вълшебник, той вероятно ще разбере почти всичко.

Сара сгъна листа и написа името му отгоре. Облече си якето, а после се спря. Разтвори бележката и добави няколко думи отдолу.

Извинавам се чене пиша хубаву. Много се извинавам.

После тя се измъкна през задната врата навън във ветровитата нощ, тичайки непрекъснато чак до скалите.

 

 

Полицаят се появи точно в осем и трийсет. Беше млад, розовобузест и усърден, а на хълбока си носеше готов за стрелба „Колт Питон 357“ с шестинчова цев. Накратко, той олицетворяваше всичко, което би желал един съпруг, за да бъдат защитени жената и децата му.

— Добро утро, Том. — Корд прибра „Реджистър“ от алеята и задържа мрежестата врата, за да влезе полицаят.

— Здрасти, детектив. Хубава къщичка си имате тука.

Корд го представи на семейството. Даян му предложи кафе. Той отказа с голямо съжаление, сякаш така обиждаше готварските й умения.

Полицаят се оттегли в своята наблюдателница, един додж, паркиран на алеята, и семейството седна да закусва. Джейми и Даян разговаряха за нещо оживено, почти спорейки. Сара седеше тихичко, но страшно зарадвана от новината, че днес ще остане вкъщи и няма да ходи на училище. („Само за днес, имай предвид, един ден, само един, но повече никакви отсъствия до края на годината, разбра ли, млада госпожице?“ — О, да, и колко пъти вече бяха повтаряли едно и също нещо?)

Корд не слушаше жена си и сина си и не съзираше въодушевлението на дъщеря си, защото четеше кратка статия в „Реджистър“, от която бе потресен.

Подозира се култов убиец на студентката от Одън.

Той остави кафето си на масата и бутна сиропа. Не забеляза, че го сърба. Даян го погледна и намръщено изправи бутилката.

… следователите от шерифството проучват вероятността от култов или религиозен убиец, който може би дебне из град Ню Лебънън…

Очите му заподскачаха по статията.

… и кражбата не е била мотив. Тъй като тя е убита в нощта на първата четвърт на луната, има предположения, че госпожица Гебън е била принесена в жертва, вероятно като звено от серия подобни убийства. Източници близо до шерифския отдел са разкрили, че са били отправени смъртоносни заплахи срещу техни служители…

Заплахи, в множествено число?

… Шериф Стив Рибън обаче твърдо подчерта, че те в никакъв случай няма да попречат на разследването. „Ние няма да се оставим да ни изнудват тия хора, които и да са те, колкото и да са извратени“, каза Рибън. „Разполагаме с някои силни улики, като работим по тях много сериозно.“

— По дяволите — измърмори Корд, прекъсвайки всякакви спорове и мечтания около масата за закуска. Той погледна над вестника и видя, че цялото му семейство се е втренчило в него.

— Какво има, скъпи?

Той подаде на Даян вестника и каза на децата, че не е важно. Джейми метна поглед над рамото на майка си, докато тя четеше.

— Култ ли? — попита той.

Даян довърши статията. Джейми взе вестника и продължи да чете.

— Какво нередно има в тази история? — попита жена му. — Не разбирам.

— Твърде много гласност — негодуваше той. — Мисля, че по такива случаи трябва да се действа по-предпазливо.

— Сигурно е така — рече тя и започна да раздига масата.

Корд се изправи, за да си сложи ремъка с пистолета, но преди да излезе от кухнята, погледна жена си. Тя изглеждаше изцяло погълната от чиниите и май не разбра какво го разтревожи — че този материал е страхотен знак за убиеца, сякаш говореше в типичния стил на Стив Рибън: „Може да си заплашил Корд, но все едно. Той върви с пълен напред и хич не му пука от твоите заплахи. И най-лошото да сториш, пак няма да спреш нашето момче, Бил“.

 

 

Те не стигнаха дотам, че набързо да изтърсят: „Бях на студентски купон“, или „Бях на среща, когато това се е случило“, или пък „Може да попитате всекиго, дори не съм я виждал онази вечер“, макар точно това да им се искаше да кажат. Но бяха предпазливи и уплашени. Избягвайки хладните зелени очи на Корд, момчетата местеха поглед от лицето към пистолета му, а момичетата — към пода. И често се разплакваха.

Стая 121 на Студентския съюз никога не бе използвана за такава печална цел.

Стаята бе по-лоша от коя да е кабина за разпити в шерифството на Ню Лебънън. Беше боядисана в бежово и миришеше на юношески парфюми, лосиони, тебешир, плакатни бои, лошокачествено кафе и готварски мазнини. Корд седеше зад леко метално бюро, което можеше да повдигне с колене, подгъвайки само пръстите на краката си и се чувстваше нелепо. Ланс Милър беше в другия край на стаята.

Цялата сутрин студенти и работещи в колежа предаваха на Корд своята версия на есето „Джени Гебън, която познавах“. Те използваха думите си за много цели — за да се оправдаят, да изразят болка от загубата, да получат имената им обществено внимание.

Някои дори се опитваха да му помогнат да залови убиеца.

Само сутринта Корд изписа две тестета картончета. Прекъснаха за обяд в един часа. Корд отвори куфарчето си, за да извади нов пакет с картончета. Докато той късаше целофана на опаковката, Милър погледна към куфарчето и забеляза, че Корд се взира в снимка, закрепена откъм вътрешната страна. Беше на Джени Гебън, с лъснало от пот лице. Корд усети, че Милър го наблюдава, и затвори капака. Милър отиде в кафетерията да купи сандвичи.

След обяда Милър надникна през прозореца и рече:

— Охо, ето го пак идва.

Корд вдигна поглед и видя, че Уинтън Кресги идва към тях.

— Какво иска този човек? — попита Корд.

Шефът на охраната влезе в малката стаичка с плик в ръка.

— Здрасти, Уинтън — рече Корд. — Какво можем да направим за теб? — Кресги остави плика на бюрото на Корд. — Какво е това? — попита детективът.

— Не знам. Наминах към кметството и там видях детектив Слоукъм. Споменах, че ще бъда около Студентския съюз, и той ме попита дали мога да ти оставя това и аз рекох, да, с удоволствие. — Той рязко млъкна, доволен от гладкото си обяснение.

Отвън имаше печат: „Съдебномедицинска лаборатория — само за вътрешноведомствено ползване, Фредериксбърг“.

Кресги го попита:

— Значи има щатски отдел, занимаващ се с улики?

— Това е районната лаборатория. Джим Слоукъм в службата ли беше? Трябваше да оглежда шосетата и търговската зона — рязко рече Корд.

Кресги се обърна към него:

— Искате ли да направя някакви проверки из търговската зона? С удоволствие ще го сторя.

— Не. — Корд се бе вбесил. Той излезе от стая 121 и се запъти към телефонна кабинка, изподраскана с какви ли не бележки.

Кресги остана за момент в клубната стая, гледайки неловко към черната дъска. После излезе и когато мина край Корд, му махна за довиждане. Корд, с подпряна до брадичката слушалка, кимна и проследи с поглед отдалечаващия му се широк трапецовиден гръб. Един полицай от службата му каза, че Слоукъм не е там. Дали Корд иска той да му се обади? Корд отвърна „не“ и ядосано затръшна телефона. Върна се в стаята и надникна в плика, който Кресги бе донесъл.

— О, не.

Милър го погледна.

— Пропуснали сме един нож.

— От местопроизшествието ли?

— Да. — Корд разглеждаше лошото фотокопие. Техникът просто беше положил ножа върху валяка на копирмашината. Краищата не бяха на фокус и фонът бе размазан. Това представляваше къса сгъваема кама с тъмна дръжка и тънко острие, което изглеждаше около четири инча дълго — с два инча по-късо от допусканите в щата сгъваеми оръжия. На дръжката имаше рисунка — нещо като емблема — във вид на кръстосани светкавици. Напомня смътно на нацистки символ, помисли си Корд.

Той прочете краткия доклад от Криминалния отдел към окръг Харисън. Ножът бил намерен сред цветята, върху които бе лежала Джени Гебън, с прибрано острие. Не бил използван срещу нея — нямало следи от кръв или тъкан по острието — макар че може да е бил употребен за срязване на въжето, с което убиецът я е удушил.

Стив Рибън собственоръчно бе добавил забележка. „Бил: Жертвоприношение? Ново доказателство за култово действие. Трябва да продължиш в тази насока“.

— Глупаво от наша страна, Ланс. Страшно глупаво, да пропуснем такова нещо. А аз огледах мястото на два пъти. И Слоукъм, и аз. — Корд чувстваше, че цялата му кожа е пламнала от този пропуск. Той извади още един доклад от плика — за вестникарската изрезка и заплашителната бележка. Нямало бе отпечатъци. Червеното мастило, в което бяха намерени няколко влакънца от маркер, беше от писалка, продавана в милиони магазини из цялата страна.

На попълнената от него формуляр-молба за анализ на бележката Корд бе запитал: „С какво е изрязано късчето вестник?“.

От лабораторията бяха отговорили: „С нещо остро“.

Пликът съдържаше и разрешително за обиск на половинката на Джени от общата спалня. Той го подаде на Милър и му каза да отиде там с криминален екип. Случайно погледна към бележките на Милър и се сети, че трябваше да обърне повече внимание на младия полицай.

— Ти си записал резултата от волейболния мач, когато се е срещнала със старите си съученици.

— Не трябваше ли?

— Не.

— О. Мислех си, че искаш подробности.

Корд му каза:

— Трябва да попиташ момичетата от нейното общежитие кога Джени е била в мензис.

— Такова нещо не може да се пита.

— Ще ги питаш.

Милър стана огненочервен.

— Не можем ли някъде да направим справка за това?

— Ще ги питаш — изръмжа Корд.

— Добре, добре.

Корд прочете една от записките на Милър: Съквартирантката и Дж. Г. точно преди вечеря във вторник. „Спорили са“ — Сериозно (Дали са се карали?). Не се разбирало какво говорят. Дж. Г. без настроение, когато е излязла. Съквартирантка: Емили Роситър.

Корд почука с пръст по бележката.

— Това е интересно. Искам да говоря с Емили. Иди там и я накарай да дойде тук.