Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (5)

5.

Докато затваряше телефона, Брайън Оукън усети едно противоречие, представляващо истинска философска загадка. Оставяйки черната слушалка, Оукън си мислеше: Той няма никакво право да ми говори по този начин. Но в следващия миг: Той има всякакво право да ми говори по този начин.

Оукън бе върлинест като каубой и лицето му се скриваше от черната брада, прораснала неравномерно по бледата му кожа. Тъмна, намазана с брилянтин коса бе провиснала над ушите му като безформена барета. Седеше в малката си преградена стаичка, гледаща към вътрешния двор на колежа, все още стиснал слушалката, и си мислеше: Той няма право, защото като човешко същество аз заслужавам съответното уважение и взаимно зачитане. Джон Лок. Той има цялото право, защото е шеф и може да прави каквото си иска. Николо Макиавели плюс Брайън Оукън.

Той имаше предвид Лион Гилкрист, професора, за когото Оукън работеше. Когато Гилкрист дойде в Одън преди две години, тълпата нетърпеливи аспиранти, търсещи работа като асистенти, напълно го игнорираха. Предхождаше го репутацията му от Източните щати — саможив, с противен характер, без какъвто и да е интерес към университетските спортове, политиката или управлението. Докато това отблъскваше повечето аспиранти, то дори още повече му повишаваше цената за Оукън, който бе заинтригуван както от личността на Гилкрист, така и от ума му.

Всякакви следи от съмнения спрямо професора изчезнаха, когато Оукън прочете „Инстинктивните импулси и литературата“. Книгата промени живота на Оукън. Той я чете цяла нощ, прелиствайки нетърпеливо дебелия том. Свърши я точно в три и десет следобед и преди часовникът да удари четири, той вече седеше в кабинета на Гилкрист, нахално настоявайки Гилкрист да го вземе, за да води семинарите на прочутия му курс по психология и литература.

Гилкрист му зададе няколко елементарни въпроса по предмета, отегчи се от отговорите на Оукън и му затвори устата като незабавно го взе на работа.

Почти също толкова скоро Оукън съжали за решението си. Професорът се оказа още по-саможив, странен и хаплив, отколкото се говореше. Беше нарцисист и безцеремонен, Брайън долавяше това (подобно на Гилкрист, той също имаше две специалности: психология и английска литература). Брайън го отбягваше и се налагаше да импровизира своите преподавателски похвати подобно на лекар, разработващ нови антибиотици срещу особено опасни видове бактерии.

Беше невъзможно Гилкрист да бъде надхитрен. Оукън не се изненада, разбирайки, че той е по-лукав, отколкото изглеждаше и че още в началото бе усетил домогванията на Оукън към своята длъжност. Но до момента, след два семестъра на непрекъснати маневри, макар и без открита борба, Брайън Оукън, изискан, мрачен, много способен, непоносима рожба на Асоциацията по съвременни езици, Брайън Оукън не бе получил нищо друго, освен рани от схватките със своя академичен наставник.

Например днес, телефонният разговор.

Миналата седмица професорът бе заминал за Сан Франциско, за да чете доклад на Конференцията по поезия в Бъркли и се очакваше да се върне тази вечер, навреме за утрешната си лекция. Гилкрист обаче се обади, че ще остане още една седмица за научни изследвания в университета на Сан Франциско. Той грубо заяви на Оукън да намери друг професор, който да изнесе утрешната му лекция.

Темата беше „Джон Бериман: Самонараняването и самоубийството през погледа на поета“. Оукън считаше себе си за специалист по Бериман и горещо се надяваше да изнесе тази лекция. Но Гилкрист го бе усетил. С оскърбителна насмешка той нареди на Оукън да намери редовен професор. Бе използвал тази фраза. Редовен професор, болезнено напомняйки за това, което Оукън не беше. Оукън се съгласи, показвайки среден пръст на телефона. Когато затвори телефона, му хрумна онази интересна философска дилема.

Оукън сега крачеше — доколкото можеше да стори това в малката задръстена стаичка. Докато умът му скачаше назад, криволичейки във времето, той осъзна, че си представя смътни сцени от викторианска трагедия (Чарлс Дикенс бе изнасял лекция точно в тази сграда като част от американската си обиколка през 60-те години на миналия век, факт, който Оукън бе открил и който много ценеше), но образът в съзнанието му не бе от книгите на Дикенс; това бе на момиче в бяла нощница на волани, чиято дълга коса се разливаше като тъмна вода по възглавницата. Момиче с бледо лице. Отпусната, полуотворена уста, разкриваща очарователно издадени зъби. Извити навън устни. Затворени очи. Казваше се Джени Гебън и беше мъртва.

Откакто бе завършил в Йейл, за Брайън Оукън имаше само един кратък момент, в който той изобщо се бе усъмнил, че ще стане Нобелов лауреат. Съществуваше известна неяснота по отношение на това, дали ще спечели наградата за документалистика — с някакъв страхотен анализ, като например на връзката между натрапчивото влечение на Йейтс^[1] към Мод Гон и неговото изкуство. Или пък би могъл да публикува цяла поредица от ефектни, неспокойни романи „а ла Ъпдайк“, изпълнени с шантави герои и сложна смесица от метафори и диалектна реч. И едното, и другото беше чудесно. Едва на двадесет и седем години, на косъм от докторската си степен, Брайън Оукън чувстваше превъзходството на своето академично съвършенство.

Той също така вярваше, че прекрасният му мозък се нуждае от повече жизнен опит. И както много аспиранти той вярваше, че жизнен опит означава чукане. Възнамеряваше да изпълни следващите пет години с толкова студентки, колкото можеше да издържи в леглото и доколкото можеше да ги изтърпи след това. Накрая щеше да се ожени — за умна жена, която ще бъде достатъчно непретенциозна, за да му остане напълно предана. Сватбата щеше да стане малко преди прекрасните шведски момичета да го събудят в Стокхолм в утрото на тържественото му награждаване.

Но тия мечти бяха разстроени от една личност.

Джени Гебън бе любопитен екземпляр. Когато за първи път прочете името й, той се запъна. Умът му го подведе и той прочете името погрешно. Стори му се, че е написано Джени Герхард, една от трагичните героини на Теодор Драйзър, подробно разглеждана от професор Гилкрист в прочутия му труд, в който той правеше психоанализа на Драйзър. Оукън бе погледнал към Джени в аудиторията и бе задържал погледа си за момент. Той знаеше как да гледа жените. След това обясни грешката си. Няколко студенти закимаха самодоволно, за да го впечатлят с познанията си по натуралистична литература.

Джени удостои Оукън с отегчен поглед и безочливо отвърна, че никога не е чувала за своята почти съименничка.

Той я покани да излязат три дни по-късно, истински рекорд по въздържаност.

В университет като Одън, разположен в градче с два киносалона, неуместните връзки не могат да се развиват както в някой анонимен град. Оукън и Джени прекарваха времето си, разхождайки се из гората или отивайки с кола до каменоломната. Или прекарваха нощите в нейната стая или неговия апартамент.

Той се бе увлякъл до издигане в култ. Откъде идваше това бурно привличане? Джени нямаше никакви художествени наклонности. Тя не бе особено интелигентна, беше посредствена студентка със стабилна представа за художествена стойност (това означаваше, че трябваше да й се каже кое е важно и кое не). Той бе поразен от нейната ограниченост. Когато пресмяташе какво обича в нея, списъкът се оказваше твърде незначителен: начинът, по който тя закриваше уста с нежната си ръка при сцени на насилие във филмите, издаването на леки гърлени звуци при вида на звездите в студеното пролетно небе, начинът, по който тя свиваше рамо, за да смъкне атлазената презрамка на сутиена, без да използва ръцете си.

Разбира се, той силно обичаше някои страни на Джени Гебън: нейните идеи, когато се любеха, да пробва „нещо по-различно“. Дали той изпитва удоволствие от болка? Дали би могъл, молеше го тя, да пъхне пръста си в нея, не, не, не в моето „котенце“, моля те, да, там, до края… Дали му харесва докосването на коприна, на женско фино бельо? И тя завързваше черен тънък чорап плътно около тестисите му и го поглаждаше, докато той не се изпразнеше, мощно и болезнено, върху пълната й шия.

На няколко пъти тя го обличаше в една от нощниците си и тогава той свършваше в нея само за секунди след бурно проникване.

Такива бяха особеностите на тяхната връзка и въпреки обхваналата го силна страст, Оукън знаеше, че не бива да разчита много на тях. Не и когато Джени Гебън е твоя любовница. Гърлените звуци и стоновете бяха придобили твърде голямо значение за него. Той неудържимо се сгромоляса.

Една нощ стигна дотам, че й изтърси предложение за женитба. И тя, недостатъчно интелигентна, елементарна личност, изведнъж го обгърна с ръце по ужасяващо майчински начин. Тя поклати глава и каза: „Не, сладурче. Не това ти се иска“.

Сладурче. Тя го нарече „сладурче“. Това го съсипа.

Той побесня. Искаше само Джени. Облизваше устните с език и усещаше нейния вкус. Това беше доказателство, това беше метафората: той я жадуваше. Заплака пред нея, докато тя го гледаше със зрял поглед, наклонила съчувствено глава. Той избъбри позорен поток от думи: готов бил да върши каквото тя поиска, да си намери работа в частния сектор, да работи за комерческо списание, издържащо се от реклами, да редактира… Изля цялата евтина мелодрама от посредствената литература.

Брайън Оукън, блестящ учен, занимаващ се с езотеричното преплитане на психологията с литературата, ясно схвана какво всъщност представлява това натрапчиво завладяване. Затова не се изненада, когато, само в един миг, любовта се превърна в омраза. Тя го бе видяла уязвим, бе го утешавала — именно тя, единствената жена, която някога му е отказвала — и той я възненавидя.

Дори сега, месеци след тази случка, един ден след убийството й, Оукън чувстваше неудържим гняв към нея заради превзетата й майчинска снизходителност. Той вече се бе върнал по пътя към Нобеловата награда, да. Но тя бе разклатила устоите на неговата натура. Той не можеше вече да се владее и емоционалните му изблици излизаха от релсите, подобно на занасяща се кола върху заледен сняг. Мразеше я заради това.

О, Джени, какво направи с мен?

Брайън Оукън сплете длани и зачака треперенето да отмине. То не престана. Пое дълбоко дъх с надежда сърцето му да се успокои. Никакъв ефект. Помисли си, че ако Джени Гебън бе приела предложението му, неговият живот щеше да бъде съвършено различен.

 

 

Миризмата в коридорите подсказваше нещо временно: миризма на евтина боя. На дървени стърготини. На освежители за въздух и ароматизатори, прикриващи дъха на спарени чаршафи. Стените бяха зелени, а линолеумът бе сив на малки точици.

Бил Корд почука на вратата. Никакъв отговор.

— Госпожица Роситър? От шерифството съм.

Отново почукване.

Може да е отишла в Сейнт Луис за погребението.

Той се огледа наоколо. Коридорът беше празен. Натисна дръжката и отвори вратата.

Усети как някакъв мирис го обгръща. Силният парфюм на Джени Гебън. Корд веднага го позна. Той вдигна ръката си и подуши същия аромат — остатък от шишенцето, което беше върху домашната й тоалетка.

Корд се поколеба. Това не беше място на престъпление и студентите в общежитията си запазваха правото на неприкосновеност и бе нужно съответно разрешение. Той трябваше да разполага със съдебно разпореждане дори само за да влезе в стаята.

— Госпожица Роситър? — извика Корд.

След като не последва отговор, той влезе вътре.

В стаята на Джени и Емили имаше известна симетрия. На две противоположни стени бяха разположени библиотечни шкафове и огледала. Леглата бяха успоредни едно на друго, но бюрата бяха обърнати под различен ъгъл — вдигайки очи от учебника си, едното момиче би поглеждало през прозореца към паркинга; другото би зяпало към табло с разни бележки. На едното легло се мъдреше пухкаво зайче.

Корд се обърна към заеманата от Джени част. Един бегъл поглед не подсказваше нищо особено. Книги, тетрадки, учебни принадлежности, плакати, сувенири, семейни снимки (Корд забеляза поразителна прилика на малката Джени със Сара), гримове, ролки за коса, дрехи, хартийки, пакетчета дребни лакомства, шампоани, лосиони. Тънко бельо с пастелен цвят се сушеше на бяло въженце. Плакат на U2, купчинка от касети, стереоуредба с пукната пластмасова повърхност. Голяма кутия с кондоми (латексови, отбеляза си той, а не от агнешка кожа като намерения на местопрестъплението). Дрехи за хиляди долари. Джейн бе педантична домакиня. Държала бе обувките си в малки зелени кутии.

Корд забеляза снимка на две момичета: Джени и момиче с кестенява коса и изящна красота. Емили? Дали беше същото момиче на една от снимките върху стената на Джени в дома й? Корд не можеше да си спомни. Бяха се прегърнали и гримасничеха пред обектива. Техните коси, едната черна, а другата кестенява, се бяха слели помежду им и изглеждаха като обща сянка.

Шумен смях от горния етаж му напомни, че е влязъл тук без разрешение. Той остави снимката и се насочи към бюрото на Джени.

 

 

Той изкачи нанагорнището по шосе 302 точно пред дома си.

Корд бе глобявал шофьори неведнъж за превишаване на скоростта почти до шейсет мили в тази отсечка. Беше права, със знак за ограничение до двайсет и пет, след дълъг участък при петдесет мили в час, затова хората трудно можеха да бъдат обвинявани за превишаването, мислеше си Корд. Но тази права отсечка беше пред неговата къща, където си играеха неговите деца. Когато нямаше настроение за глоби, той просто паркираше служебната си полицейска кола в алеята така, че да се вижда отдалече и така караше темпераментните шофьори да намаляват чувствително скоростта и да оставят по асфалта следи от спирачки.

Давайки добър пример, Корд натисна спирачка, после даде мигач и сви по алеята. Паркира полицейската кола до своя форд пикап, който бе купен на старо, но с навъртени само шейсет и седем хиляди мили. Той слезе от колата и помаха на Джейми, който беше в гаража и се занимаваше с колелото си. В неговите ръце то изглеждаше като лека играчка.

Момчето имаше светла кожа и бе мършаво, ала силно и жилаво. Джейми тренираше мускулите си постоянно, без да се стреми обаче към натрупване на голяма маса. Той махна в отговор на баща си и се запъти към задния двор, където щеше да постави топка за тенис върху билото на покрива и да се мъчи да я докопа с какви ли не клупове. Изражението на лицето му беше същото, над което Корд се бе чудил повече от година, докато най-сетне се сети, че е като на Даян — уравновесено, внимателно и съсредоточено. Той се гордееше със сина си — спокоен и сговорчив, ревностен член на училищния отбор по борба, много добър ученик, без особено да се старае, добър по английски, биология и математика, секретар на научния клуб.

Корд вярваше, че синът му ще стане като Гари Купър.

Минавайки през обработената почва в задния двор, Корд включи пръскачката и тя започна да накисва разкаляния участък, за който пакетът със семе, засадено преди четири седмици, обещаваше буйна зеленина за след шест седмици. Около минута той наблюдаваше въртенето на пръскачката и после се отправи към къщата, разположена на различни нива, яркожълта и с алуминиева обшивка. Корд имаше един акър парцел, целият в трева (или скоро щеше да стане, както го уверяваха), прекъсвана тук-таме с хвойнови храсти и фиданки, които след петдесет години щяха да станат достолепни дъбове. Откъм север имотът граничеше с ивица земя на действаща кравеферма, зад която започваше гора. Всички парцели наоколо — със скромни къщи на различни нива или в колониален стил от миналия век, бяха подобни на неговия и се намираха край шосе 302.

Той дочу пухтенето на дизелов двигател. Шофьорът на камион, влачещ огромен контейнер, започна да сменя предавките, докато изкачи височината на шосето, вероятно точно с посочената на знака скорост. За момент Корд проследи с поглед величествения камион и след това тръгна към къщата.

Някакво раздвижване му се мярна встрани и все още усмихнат, той погледна към ъгъла на двора. Нещо се показваше от храстите в посока към шосето. Куче?

Не!

— Сара!

Дъщеря му се изправи и го погледна панически — като сърна, зърнала ловец. Тя се обърна и стремително побягна към камиона, чийто шофьор изобщо не виждаше момичето.

— Сара, спри! — извика изумен Корд. — Не! — Той хукна след нея.

Тя пищеше от ужас и бягаше, като се препъваше и размахваше в паника ръце. Насочваше се точно към мощните задни гуми на камиона, високи колкото самата нея.

— О, скъпа, стой! Моля те! — задъхано викаше той, тичайки с всички сили. От портупея му изпадаха флакон със сълзотворен газ и скоростомер, а белезниците го удряха по гърба.

— Остави ме! — изпищя Сара и се хвърли към гумите на камиона.

Тя пусна раничката си и обезумяло спринтира към камиона. Сякаш се стремеше да скочи право в огромните трещящи колела, които мятаха камъчета във въздуха след ремаркето.

Сара бе почти на три фута от гумите, когато Корд я сграбчи. Двамата се строполиха един върху друг на мръсния банкет докато камионът ги отминаваше с тътен, без шофьорът изобщо да разбере каква сцена се бе разиграла.

Сара врещеше и риташе. Уплашен, Корд застана на колене и я разтърси за раменете. Вдигна ръка към нея. Тя пищеше от ужас.

Той изкрещя:

— Какво правиш! Какво правиш? — Корд, който само веднъж бе наплескал Джейми, а Сара нито веднъж през целия им съвместен живот, отпусна ръката си. — Кажи ми!

— Остави ме на мира!

Даян тичаше към тях.

— Какво е станало? Какво е станало?

Корд се изправи. Паниката отмина, но на нейно място се появи горчивината от предателството. Той отстъпи назад. Даян коленичи и обгърна детето. Тя пое дъх за гневна тирада, но се спря, виждайки отчаянието в лицето на своето момиченце.

— Сара, ти бягаше ли? От къщи ли бягаше?

Сара изтри сълзите и носа си с ръкав. Тя не отговори. Даян повтори въпроса. Сара кимна.

— Защо? — запита баща й.

— Защото така.

— Сара… — започна строго Корд.

Малкото момиче сякаш трепна.

— Не съм виновна. Вълшебникът ме накара.

— Вълшебникът ли?

— Слънчевия човек…

Това беше един от въображаемите приятели, с които Сара си играеше. Корд си спомни, че тя го измисли, след като семейството бе на погребението на баща му и свещеникът вдигна ръце към слънцето, говорейки за „душите, възнасящи се в небесата“. Това беше първият сблъсък на Сара със смъртта и на Корд и Даян не им се щеше да премахнат този явно дружелюбен дух, който тя си бе създала. Но през изминалата година, за все по-голямо неудоволствие на родителите й, момичето го споменаваше все по-често.

— Той накара Редфорд Т. Редфорд да отлети в гората и ми каза…

Гласът на Даян се разнесе из целия двор.

— Стига вече с тия глупости, чуваш ли ме, млада госпожице? Какво си направила?

— Оставете ме на мира. — Малката устичка бе стисната заплашително.

Корд каза:

— Всичко ще бъде наред, скъпа. Не се безпокой.

— Няма да се върна в училище.

Даян прошепна с тих, заплашителен глас:

— Никога повече не прави това, Сари, разбра ли? Можеше да загинеш.

— Не ме интересува!

— Не говори така! Никога повече не говори така! — Пронизителните гласове на майка и дъщеря се различаваха само по височина.

Корд докосна ръката на жена си и поклати глава. А на Сара каза:

— Всичко е наред, скъпа. Ще разговаряме по-късно.

Сара се наведе, вдигна раничката си и тръгна към къщата. С израз на безкрайно съжаление тя погледна назад — но не към пребледнелите лица на родителите си, а към шосето, по което без нея се отдалечаваше бързо сребристият камион.

 

 

Те стояха в кухнята неловко, подобно на любовници, които неочаквано трябва да обсъдят делови въпроси. Без да го поглежда, Даян му разказа за днешното премеждие на Сара в училището.

— Не искаше да ходи днес. Върнах я с колата тази сутрин и я заставих. Май не трябваше да го правя — разкаяно рече Корд.

— Разбира се, че е трябвало. Не бива да я оставяш така да се измъква, Бил. Тя ни използва.

— Какво ще правим сега? Взема ли си хапчетата?

— Всеки ден. Но ми се струва, че те не помагат. Май само й разстройват стомаха. — Тя махна неопределено към предния двор. — Не мога да повярвам, че го направи. Боже мой.

Корд си мислеше: „Защо сега? С това разследване и всичко останало, защо точно сега?“ — Той погледна през прозореца навън към малкия велосипед на Сара, изправен на спомагателните колела, в пастелнозелено, от чието гумено кормило трогателно висяха пъстри ленти. Той си представи Джейми и неговия скоростен бегач, с който профучаваше безстрашно и стремително като на мотокрос. Сара все още не можеше да кара своето велосипедче без спомагателните колела. Това караше Корд да се чувства неловко, когато семейството тръгваше за града с велосипеди. Корд се мъчеше да избягва неизбежното сравняване на децата. Искаше му се даденото им от Бога да бе по-справедливо разпределено. Беше трудно, но Корд се стараеше да прикрива своята гордост от Джейми, усещайки винаги върху себе си очите на Сара, молещи за одобрение дори когато самата тя съзнаваше болезнено своите ограничения.

Имаше и по-голямо безпокойство: например, че някой мъж може да предложи на едно объркано момиченце да го закара с кола до вкъщи. Корд и Даян бяха разговаряли с нея за това, а тя бе отвърнала с вбесяващ смях, че магьосник или вълшебно куче ще я закрилят, или че тя просто ще хвръкне надалече и ще се скрие зад луната. В подобни случаи Корд се навъсваше, Даян заплашваше, че ще я напляска, а по лицето на момичето се появяваше печал. Но и на двамата ставаше ясно, че вярата й в свръхестествени покровители не се е променила.

О, Сари…

Макар Бил Корд все още да ходеше на църква, той бе престанал да се моли. Бе престанал точно преди девет години. Мислеше си, че ако това помогнеше с нещо на Сара, той отново би започнал да се моли.

Корд рече:

— Изглежда тя е емоционално раз…

— Не казвай това! — нахвърли се Даян върху него. — Тя има висок коефициент на интелигентност. Самата Бидърсън ми го каза. Тя симулира. Иска да привлече внимание. И дявол го взел, ти й го даваш предостатъчно…

Корд вдигна вежди при тези думи.

Даян отстъпи:

— Добре де, и аз също.

— Все пак трябва да направим нещо — сприхаво каза Корд. — Не бива да позволяваме това да се повтори. — Той махна с ръка към двора, без желание, подобно на Даян, да споменава уязвимостта на дъщеря си.

— След две седмици са класните й работи за този срок.

— Не бива сега да я спираме от училище — рече Корд. — Не можем да я задържаме с още един клас назад. — Той погледна от прозореца. Защо гледката на един изправен велосипед толкова го смущаваше?

Той се самоуспокояваше, че тя може сама да чете някои книги.

Самоуспокояваше се, че бе успяла да се сприятели с някои деца.

Самоуспокояваше се, че е хубава.

И се съсипваше, че тя не е като Джейми.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — колебливо започна Корд, не знаейки как Даян ще реагира.

Той посочи „Реджистър“, който малко странно се перчеше в средата на масата върху четири консервни кутии с домати. Беше отворен на материала за убийството.

— Някой е оставил екземпляр от тази история на местопроизшествието. Искал е да каже, че може би не трябва да разследваме твърде настойчиво този случай. Все пак, възможно е да е било просто шега и не я вземам толкова на сериозно. Но смятам да сложа един полицай тук, около къщата.

Това обаче сякаш беше само допълнително бреме върху раменете на жена му. Даян сухо рече:

— Тогава не бива да оставяме Сара да си играе самичка.

— Не извън двора, не. Ще трябва някак да й го кажем. Но да не я стряскаме. Тя така лесно се плаши.

— Ти все я глезиш — каза Даян. — Тя никога няма да порасне, ако продължаваш да се отнасяш с нея по този начин.

— Просто смятам, че трябва да бъдем внимателни. — Корд вдигна поглед към оградата на двеста фута от тях и от другата й страна видя един кон да пасе. Той му напомни за някогашна рисунка на Сара, на която тя се бе опитала да изобрази един далматинец. Рисунката бе просто трогателна — драскулки като на малко дете. — Толкова е жестоко — рече той. — Като че ли тя…

— Тя не е бавноразвиваща се — изсъска Даян.

— Не съм казал това.

— Дъщеря ми не е бавноразвиваща се. — Тя насочи вниманието си към хладилника. — Не желая повече да говорим по този въпрос.