Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (39)

12.

Един офицер от Отдела по демографска статистика в полицейското управление на Фицбърг бе направил откритието.

Той проверяваше отпечатъците от телата при последните смъртни случаи от местопроизшествия и ги сверяваше с тези на известни углавни престъпници (с висящи заповеди за задържане) и беше в края на работната си смяна, затова доста по-дълго време от обикновено му бе нужно, за да открие засечката. Той отбеляза заключението си на съответния формуляр и се канеше да го пусне във вътрешноведомствената поща до детективския отдел, когато забеляза, че тялото трябваше да бъде откарано малко по-късно същия ден.

О, господи.

Той неохотно набра телефона на суперченгето страхотния детектив Франклин Нийл.

— Детективе? Обажда се Голдинг от отдел „Демографска статистика“.

— Да, Голдинг, какво имаме в дневния ред?

Раз, два, три, четири…

— Има погрешна идентификация на починалия, когото сте изпратили в моргата преди два дни.

— Погрешна идентификация? — изръмжа Нийл. — Да чуя, офицер.

— Разполагахме с предварителна идентификация от лични вещи и от някакъв външен полицай, нали?

— Да, точно така. Починалият беше обвиняем по две убийства.

Приятелчето беше наистина голям хитрец.

Я ми кажи, глупако, лъскаш ли си медалите всяка вечер?

— Да — рече Голдинг, — но отпечатъците, изпратени от следователя, отговарят на престъпник, за който има издадено съдебно постановление. Еди Скавело. Два пъти незаконно притежание на оръжие, една кражба с взлом и десет укривания на крадени стоки. Досието му е пълно с подобни изпълнения.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и осем процента.

Последва мълчание. Нийл каза:

— Добре, направи ми една услуга, изпрати съобщението за погрешна идентификация по факса до окръг Харисън и до Ню Лебънън. Шерифските служби.

— Ами че в Ню Лебънън имат ли факс?

— Офицер — рече Нийл, — според указанията трябва да има поне един във всеки град…

Това беше на майтап.

— … с над пет хиляди души население.

— О, точно така. Доволен съм, че ми напомнихте. До кого?

— Уинтън Кресги от окръжната служба, Уилям Корд в Ню Лебънън. Това са полицай Кресги и детектив Корд. Запиши си ги и гледай да не ги объркаш.

— Не, сър. Обещавам.

— И приложи обяснителна бележка — отбележи го „спешно“ — и им кажи, че изглежда тяхното момче Гилкрист все още вилнее на свобода. Моите поздравления за добре свършената работа, офицер.

— Удоволствие бе да помогна, детектив.

 

 

Брайън отпразнува съобщението, че Одънският университет няма да бъде закрит и през следващата година, по подобаващ според него начин: той се чука с една студентка върху бюрото на Лион Гилкрист.

Имаше и още един повод за празнуване. Той щеше, след формално приемане на докторската му дисертация това лято, да стане член на английската катедра към филологическия факултет на Одънския университет.

Оукън сега беше сам. Русокосата студентка — по ирония на съдбата тя седеше точно до Джени Гебън по време на семинарите му — си бе отишла и той седеше гол до кръста на стола на Гилкрист и бавно се въртеше. Щорите бяха спуснати и тъй като електричеството бе прекъснато (колежът бе официално затворен за две седмици преди началото на летните занятия), в кабинета бе адска жега. Оукън погледна капчиците влага върху бюрото и се почуди дали са сперма или пот.

Оукън бе потресен от новината, че Гилкрист е бил убиец. В първия момент ужасено се запита дали слухът, който той бе пуснал, не е излязъл извън контрол. От „Реджистър“ обаче той разбра, че Гилкрист и Джени наистина са имали връзка. Но да убие нея и професор Сейлс! Невероятно. Оукън бе подозирал, че Гилкрист е избухлив и вероятно бе способен на убийство, но никога не бе предполагал, че наистина ще убие някого.

И сега кучият му син беше също мъртъв, застрелян от полицията… Оукън затърси сред репертоара си подходяща максима, която би могла да обобщи този човек. Не можа нищо да измисли.

Нахлузвайки тениската си, Оукън отново се протегна, зяпайки старите репродукции и стотиците книги, които предполагаше, щяха да останат като наследство от Гилкрист. Ето един стар том на Фройд, който може да е ценен. Няколко по-нови книги върху психозите и литературата. Оукън нямаше претенции към тях, дори като академичен приемник на Гилкрист, но си помисли, че може да отмъкне най-хубавите, преди деканът да нахълта в кабинета. Размишлявайки върху тези допълнения към собствената си библиотека, той се почувства изтощен в жегата и сред ароматите на майския бриз и неотдавнашния секс, Оукън притвори очи.

Събуди се по едно време от леко ужилване по врата. Отначало си помисли, че го е нападнала пчела или комар, но когато се пресегна до ужиленото място, той откри, че едва може да вдигне ръката си до гърдите.

Погледна надолу и видя напоената си с кръв фланелка. Извика и се помъчи да достигне врата си с ръка. Докосна парче увиснала кожа на мястото, където сънната му артерия бе прерязана. Оукън се опита да стане и веднага падна на пода. Той сграбчи телефонния кабел и събори апарата на пода до себе си.

— Обожепомогни… — Ужаси се от слабия си гласец.

Той натисна деветка.

Слушалката се изплъзна от окървавената му ръка. Той се помъчи да я вземе отново.

Натисна единица.

Взря се в замъглените цифри на телефона. Опита се да докосне последната цифра, но откри, че ръката му не се подчинява. Чу бръмчене, изщракване и музикален сигнал, след който електронен женски глас му заговори, казвайки последните думи, които изобщо някога щеше да чуе:

— Вашето обаждане не може да бъде изпълнено според набраните цифри. Моля затворете и отново наберете номера.

 

 

Даян Корд плъзна ръце около Бен Брек и силно го прегърна.

Беше сякаш съвсем естествено да го направи: бе застанала в градината си и го гледаше как спира колата на алеята, после бързо се приближи до него, обгърна го с ръце и усети неговите около себе си.

Съвсем естествено. Това ужасно я уплаши. Тя каза:

— Оставих съобщение за теб в библиотеката.

— Бях във филологическия факултет. Как е Джейми?

— Точно заради това се обадих. Той е много по-добре. Току-що се върнах от болницата.

Даян потресено разбра, че те все още са прегърнати. Тя бързо отстъпи назад. О, боже, съседите… Добре че поне не ме целуна… Огледа се и застана под прикритието на хвойновите храсти. Брек я последва.

А защо той не ме целуна?

Даян обясни със запъване научената наизуст диагноза на Джейми, без дори да чува собствените си думи, които бе повтаряла десетина пъти този ден.

Докато разговаряха, Брек пъхна ръце в джобовете си. Това още повече засилваше момчешкия му вид и го правеше ужасно привлекателен. Беше облечен в тъмни джинси и дебел виненочервен пуловер.

Той каза:

— Ти спомена по телефона, че Уисконсин отпада.

— Вярно е. Онзи тип изглежда са го пипнали. Хванали са го във Фицбърг.

Сякаш облекчение заля лицето му.

— Радвам се, че няма да заминете.

— И аз съм на същото мнение. Дорис никога не успя да надрасне комплекса на по-голямата сестра. А това едва ли е честно, тъй като разликата ни е само тринайсет месеца.

— Аз имам по-егоистични причини да се радвам, че не заминаваш. — Той го изрече съблазняващо.

Даян преглътна.

— Виж какво, Бен, мисля, че ние двамата трябва да поговорим.

— Някъде сами. — Той се усмихна. — Тайно. — Някаква мисъл като че ли спонтанно се прокрадна в съзнанието му. — Какво ще кажеш за моята квартира?

— Не — закачливо отвърна тя. — Говоря сериозно.

Усмивката му угасна.

— Да не би да казваш, че не искаш да ме виждаш?

— Не — бързо рече Даян. — Просто казвам, че трябва да поговорим. Преди нещата да станат… Нали разбираш. Преди да станат твърде сложни.

— Съгласен съм.

Даян поотъпка купчинките влажна пръст в основата на няколко новопосадени цинии и го попита дали иска нещо за пиене. В ума й изникна повтаряща се картина — как тя го налива с кафе или вино в следобедите. Мъчейки се да отложи тръгването му. Всички тия питиета сега й се струваха смешни. Запита се дали не се е чувствал като подгизнал на връщане от тях.

— Не, по-добре е веднага да взема Сара. Резервирал съм видеокамерата за два и трийсет.

— Скъпа — провикна се Даян, — доктор Брек е тук.

— Добре — обади се в отговор тя.

Даян го попита:

— А тия тестове, които ще дадеш на Сара, какво представляват?

— Те са същите, които доктор Паркър й е давала. Искам да съпоставя краткосрочните резултати с едноседмични занятия. Утре трябва да приключа първата редакция на статията ми за списанието за детска психология „Ню Инглънд Джърнъл ъв Чайлд Сайколоджи“ и исках да включа подобрените резултати на Сара в тестовете „Бендер-Гещалт“ и устния тест на Грей. Данните са важни и за мен — ще ми подскажат идея накъде да вървим по-нататък.

Данните… Някои момчета никога не престават да се перчат.

— Дали няма да се разстрои? — предпазливо попита Даян.

Той поклати глава.

— Ще я записвам на видео, но със скрита камера. Тя изобщо няма да разбере, че я снимам. Ще се справи чудесно.

Сара се появи на входната врата.

— Доктор Брек!

— Здравей, Сара. Вземи и своята книга. Ако имаме възможност, ще поработим още над нея.

— Тя е тук. — Сара потупа по раничката си.

— Цялата ли?

— Всичко. И новите страници от доктор Паркър.

— Добре. Хайде да потегляме.

Тя хукна към колата. Той се колебаеше нещо, а лицето му помръкна. Даян забеляза това.

— Нещо не е наред ли?

Погледът му беше замислен. Той сякаш не я чуваше и тя повтори въпроса си, докосвайки леко ръката му. Той трепна и каза:

— Мислех си за Джейми.

— Не, не. Той ще се оправи. Наистина.

Брек отново се усмихна, но Даян забеляза някакво проблясване в очите му — като от съжаление или тъга. Тя се замисли над това. Може би бе зърнала мъката на един бездетен мъж, наближаващ средната възраст, едно от най-тъжните неща, които би могла да си представи. Искаше й се да го обгърне с ръце. Тя с мъка се сдържа и се засмя.

— Момчето ще се оправи. То е жилаво.

— Трябва да се отбия някой път и да го посетя. Ще му занеса подарък. Може би нещо за онзи филм, който така му харесва.

— Хайде, доктор Брек!

Даян каза и на двамата:

— Не закъснявайте. — После отново се зае със своята градина.

 

 

Когато забеляза Том — младия полицай, който пазеше къщата му — да върви към него, Корд се бе навел и прибираше купища писмени материали по случая Гебън в картотеката на малкия склад край шерифската служба. Той се спря и една папка остана наполовина напъхана в задръстеното чекмедже. Замръзна на място, виждайки мрачното лице на приближаващия се полицай.

Джейми!

Явно са се обадили от болницата, че синът му е умрял. Последният път, когато Корд го видя, момчето беше ужасяващо дезориентирано. То не можеше да задържи поглед върху баща си и на два пъти загуби съзнание.

Тласкан от страх, Корд бързо се изправи и коляното му силно изпука.

— Какво е станало? — запита той. Отчаянието в гласа му сепна полицая.

— Има проблем по твоя случай, Бил — каза му Том.

Случай ли?

Корд се обърка. В момента той не работеше по никакъв случай. Единственото, което той можеше да има предвид, бе случаят Гебън. Но той бе приключен. Корд знаеше това, защото собственоръчно бе изписал тази дума с печатни букви върху съответния формуляр, който в момента се намираше в кутията „Входящи“ върху бюрото на шериф Слоукъм.

Но Корд грешеше.

Том каза:

— Току-що получихме факс. Съобщение от Фицбърг за погрешна идентификация. Човекът, когото Кресги е застрелял, не бил Гилкрист. Бил някакъв тип с много арести за мошеничество, най-вече далавери с кредитни карти. Отпечатъците са потвърдили това.

— О, не. — Корд затвори очи, облягайки се на вратата. — Съобщи ли на Уинтън?

— Да. И Ема каза, че ей сега са се обадили от колежа. Един асистент е бил намерен в бившия кабинет на Гилкрист преди няколко минути. Изглежда е бил убит.

— Оукън? Така ли се казва?

— Всъщност точно така.

Дори мрачно стиснатите устни на Корд не можеха да изразят в пълна степен отчаянието, което го обхвана. Също и страха. Гилкрист се бе върнал в Ню Лебънън. И Корд знаеше защо.

— Добре, Том, иди сега до моята къща и дръж под око Даян и Сара. Мисля, че Гилкрист ще ги потърси. И прати някого в болницата да стои при Джейми.

— Дадено.

Докато бързаше към канцеларията, Ема извика от диспечерския пункт:

— Детектив Корд? На телефона е Уинтън Кресги. Обажда ти се от университета.

Корд отпрати Том по задачите, после се втурна към своя офис и грабна телефона.

— Уинтън, какво става?

— Убит е по същия начин като Сейлс, Бил. — Гласът на Кресги звучеше унило. — Прерязано гърло. С бръснач. Според свидетели пред сградата спряла кола, излязъл мъж, отговарящ на описанието на Гилкрист и влязъл за три или четири минути, после излязъл, качил се на колата и заминал. Била сравнително нова зелена лимузина, не знаят марката и номера. Преди около четирийсет минути.

— Имат ли някаква представа накъде е тръгнал?

— Просто към изхода на университетския комплекс. Не са видели нищо след това.

Последва дълго мълчание. И двамата мъже бяха потънали в собствените си тежки мисли. Най-после Кресги каза:

— Май съм сбъркал човека, а, Бил?

 

 

Полицейската кола на Корд се движи със седемдесет мили в час, с бясно въртяща се сигнална лампа и виеща сирена. Шофирането е бързо, но в тази голяма американска кола то изглежда странно спокойно. Корд е в градските покрайнини, минавайки край малки магазини и сгради. Пресича на червено и при последния светофар и после вече е извън града, няма движение и Корд може да разговаря със самия себе си. Той е изключително развълнуван.

Трябва да мислиш, по дяволите. Мисли.

Лион Гилкрист, когото вижда ярко осветен, Сатаната на Одънския университет. Хайде, измисли нещо умно, нещо необичайно, измисли нещо, което той би измислил.

Мисли!

Ръцете му се изпотяват и му става зле.

Не мога да мисля!

Вестникарската изрезка, надрасканата заплаха.

„Това би могло и с тях да се случи.“

Корд избръмчава край поклащащия се с десет мили в час комбайн на Анди Декстър, заел половината шосе. От попътната струя на автомобила лопатките му се раздрънчават.

Не мога да мисля по същия начин като него… Той е твърде хитър за мен…

Корд вижда снимката на Сара и Джейми, изглеждащи в безопасност и глупаво, като актьори в рекламен клип. Той вижда написаното от Гилкрист:

Кажи сбогом, детективе.

Корд изкачва височината при фермата на Сътър и е ослепен от поразително ярко слънце. Изпъстреното от размазани насекоми предно стъкло става непрогледно. В следващия миг заслепяването изчезва и той се спуска стремително надолу по хълма, виждайки пред себе си три мили права отсечка от сив асфалт. Кракът му се насочва към педала за газта, но изведнъж променя намерението си и рязко натиска спирачката.

Едва овладява занасянето на колата, както по време на полицейските курсове, когато по цели седмици се упражняваше. Доджът се спира по средата на шосето. Облакът от прах и изгоряла гума настига патрулната кола, обгръща я и после отминава непокътнат, носен от невероятно нежния ветрец.

 

 

Корд спря колата накриво пред собствената си къща, наполовина върху моравата и без да загаси двигателя, до автомобила на Том, който бе паркиран съвсем цивилизовано на алеята.

Вътре Даян вдигна поглед към широко отворените зелени очи на мъжа си, когато той се втурна през вратата. Той я хвана за ръце и я накара да седне на дивана.

— Ти ме плашиш, Бил. — Сякаш говореше на непознат. — Нещо с Джейми ли? Какво е станало?

Корд седна до нея. Дишаше учестено. Не пускаше ръцете й. Тя се помъчи да се изтръгне.

— Какво? — рече тя, а после по-силно: — Какво има?

— Мисля, че… — Той стисна студените й пръсти. — Мисля, че Бен Брек е Лион Гилкрист.