Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (38)

11.

— Той помръдна. Той каза нещо.

— Детектив Корд? — обади се сестрата.

— Не знам точно какво беше — обясни той.

— Търсят ви по телефона, сър.

Корд й рече:

— Той помръдна. Каза нещо.

Сестрата, на която бе добре известно за халюцинациите при дълго лишаване от сън, хвърли поглед към неподвижното тяло на Джейми.

— Това е чудесно.

— Той седна в леглото.

Освен това сестрата бе прочела данните за състоянието на Джейми и знаеше, че вероятността той да седне и да произнесе дори една сричка е равна на тази да прави лупинги из стаята.

— Това е чудесно.

— Няма ли да съобщите на лекаря?

Тя рече:

— Обажда се полицай от Фицбърг. Каза, че е спешно.

— Добре. — Корд се обърна и със зачервени очи погледна телефона. Замаяно тръгна към него.

— Не, сър, навън е. Не свързваме по телефона с отделението.

— О.

В сестринската стая Корд пое слушалката и каза: „Ало?“

Чу как Уинтън Кресги го пита:

— Как е синът ти?

— Сега е заспал, Уинтън. Но той се изправи и ми каза нещо. Чух го. Не знам какво каза, но го чух.

— Това е хубаво. Бил, Гилкрист е мъртъв.

— Аха. Хванахте ли го?

— Опитваше се да се измъкне. В портфейла му бяха кредитните карти на Сейлс. И на други хора. Откраднал ги е или ги е купил. Щеше да прикрие следите си наистина добре.

— Какво се случи?

— Бил, исках да поговоря с теб. За това, което направих. Той имаше пистолет. Размахваше го. Аз го застрелях. Четири пъти стрелях.

— Това е добре, Уинтън.

— Не можах да се сдържа. Продължавах да дърпам спусъка. Той просто падна и умря. Прострелях го четири пъти.

— Справил си се чудесно.

— Но работата е там, Бил, че не бях напълно сигурен дали той щеше да използва пистолета. Просто не знаех.

— Предадоха ли случая на прокурора във Фицбърг? Нали няма да те подвеждат под отговорност?

— Не. Не говоря обаче за юридическата страна. Аз го убих, а той може би нямаше намерение да ме застреля.

— Уинтън, той уби Джени, уби и Сейлс. И тебе щеше да повали.

— Но аз просто не съм сигурен в това.

Корд гледаше назад към болничната стая. Виждаше само една купчина под чаршафа, което представляваше неговия Джейми.

— Всъщност ние никога не сме сигурни, Уинтън…

— Не исках да те безпокоя, Бил, но трябваше да го кажа, все едно да си разтоваря душата.

— Щом се върнеш, двамата ще отидем на лов. Тогава ще можем да поговорим за това.

— Надявам се Джейми наистина скоро да се оправи.

— Той ми продума — рече Корд. — Казах ли ти? Той се изправи и ми продума нещо. Да можех да си спомня какво. — Корд не видя как сестрата го погледна и тъжно стисна устни.

— Кажи му, че мисля за него — рече Кресги.

— Ще му кажа, Уинтън.

Бил Корд, висок мъж, сега бе прегърбен, със спретнато подстригана коса, сега разчорлена, от чието сърце се бе смъкнал един тежък товар и в същото време сега друг товар го притискаше. Той седна на ниско столче край леглото на своя син.

 

 

Корд не знаеше какво означава жена, облечена по последна мода, но реши, че ако доктор Паркър е такава, в това няма нищо лошо. Щеше му се в Ню Лебънън да има и други като нея.

Седнала зад безупречно чистото бюро, добрата лекарка бе облечена в яркорозова рокля с дълбоко деколте, така че Корд можеше да зърне доста лунички по гърдите, ако бе склонен да погледне натам, което и направи. Косата й бе опъната назад в конска опашка и на ръката си имаше дебела златна гривна, за която Корд предположи, че той самият може да й е купил с всички тия хонорари. Тя носеше и съответни обеци и му мина през ум, че те също може би бяха негова заслуга.

— Радвам се най-после да се запозная с вас, офицер.

От друга страна, начинът, по който тя хвърляше поглед към него, го караше да мисли, че го оглежда недоверчиво. Той се запита дали Даян не се е разприказвала прекалено много.

— Аз наистина чух хубави неща за вас, докторе. Сара е станала съвсем ново момиче, откакто идва при вас.

Доктор Паркър реагира според репутацията си. Тя кимна, без да обръща внимание на комплимента и рязко попита:

— Сара е тук, нали?

— В чакалнята е.

— Защо не дойде жена ви? В болницата ли е?

— Точно така. Джейми идва от време на време в съзнание. Смятат, че ще се оправи. Може да има някакви проблеми с паметта, така казват. А може би и други неща. Един невролог ще му направи изследвания. Доктор Уайнстайн, познавате ли го? В общинската болница? Бил най-добрият в окръга. Така чухме.

Доктор Паркър гледаше безучастно Корд и нищо не каза.

— Знаете какво се случи… — Гласът на Корд изведнъж пресекна.

Доктор Паркър продължи:

— Опитал се е да се самоубие. Госпожа Корд ми каза.

— Не знам как ще бъде, когато той се прибере у дома. Не знам какво точно се е случило и защо. Но ако вие сте свободна…

— Ще се радвам да ви видя и двамата — откровено каза тя, но не изглеждаше особено очарована от перспективата.

И двамата ли? Корд кимна.

— Ще съм ви много благодарен.

Лекарката отвори чекмеджето си и извади дебела пачка листове. За миг Корд се уплаши, че това са нови сметки. Тя ги сложи пред него. Той хвърли поглед на първия, ситно изписан лист с единични интервали, най-отгоре на който бе името на Сара. Без да вдигне очи, той попита:

— Сара ли ги е написала?

— Това са най-новите й касети. Секретарката ми ги напечата. Ще забележите колко добре говори Сара. Съвсем нарядко думите й са неясни. Има невероятно малко места, където тя се връща, за да се поправи или където произнася погрешно.

Корд прелисти купчината.

— Тук трябва да има сто страници.

— Почти толкова.

През цялото време той смяташе, че тази идея е глупава. Ако Сара е трябвало да свърши всичката тази работа, защо да не я накара да препише учебник по история или някаква друга наука? Нещо практично. Нещо, което тя би могла да използва в училище. Каква полза изобщо имаше от тия съчинения? Но той замълча. Знаеше, че ще приеме всички предписания на докторката. Тя бе специалист; освен това Бил беше преди всичко арабия човек.

— Наистина ли е книга?

— По-скоро сборник от разкази с повтарящи се герои. Нещо като „Мечо Пух“.

— Бива ли ги изобщо?

— Господин Корд, за деветгодишно дете с нейната история и проблеми те са направо забележителни.

— Какво трябва да правя с тях?

— Вие ли? Нищо. Доктор Брек използва тези разкази в упражненията на Сара. Усвояването при нея ще нараства експоненциално, ако работи с думи, които самата тя е създала.

Експоненциално.

— Сигурно. Навярно е и доста забавно.

Май направи някакъв гаф. Доктор Паркър се намръщи.

— Това е преди всичко много труд.

— Сигурно. Бас държа, че е така. — Корд отново поразлисти страниците и усети миризмата на пишеща машина и на скъпа хартия.

Той стана и се запъти към чакалнята, където бе Сара.

— Значи тя съвсем сама е направила всичко това? Боже мой, на мен ръцете ми всеки път се изпотяват, когато трябва да напиша официално пояснение за дадено произшествие.

— Вероятно дъщеря ви ще може да ви научи на някои неща, господин Корд — каза доктор Паркър и си позволи да се усмихне снизходително.

 

 

Бил Корд не знае какво да мисли.

Той е седнал на сгъваем стол в своя кабинет и прелиства напред-назад книгата на Сара. Прочел е за променящи формата си вълшебници, за дракони, принцеси и говорещи котки, летящи хлябове, танцуващи косове и рисове, които пеят оперни арии при пълнолуние.

— Защо рисове?

— Защото точно такива са те — обяснява Сара.

— Защо оперни арии?

— Защото така — отвръща тя, изкарана от търпение, и Корд, задал въпроса единствено понеже не може да измисли какво друго да каже, се чувства засрамен и затова не пита защо при пълнолуние, което е възнамерявал.

— Ето какво правим ние с доктор Брек — обяснява тя, докосвайки първо напечатаните страници, а после празен лист пред себе си. — Ние придвижваме всички тези думи ей тук, сякаш те са на вълшебно влакче.

— Влакче. Аха.

Те са седнали в кабинета. Корд си е свалил обувките и се е изтегнал върху кушетката. Сара е зад разнебитеното бюро. Корд е бил в болницата до седем часа сутринта. Той е съвсем изтощен, макар че ентусиазмът на дъщеря му от преписването на книгата задържа до голяма степен неговата умора. Кракът й се поклаща от вълнение.

Това е същинска мистерия за Корд, всички тия разкази за вълшебни видри, летящи орли, джуджета и сияйни магьосници. Библиотеката на Корд съдържа предимно книги по лов и риболов. Животните, за които той чете, са вълци, мечки гризли и проклетата хитра пъстърва, дето отбягва и най-сполучливите изкуствени мухи. Те не носят авиаторски шапки и водолазни костюми и не организират гощавки в хралупи на дървета, нито пък изпълняват някаква музика при пълнолуние.

Той решава, че дъщеря му ще стане кинорежисьор, чиито филми той няма да ходи да гледа.

Но той може да похвали работата й, което и прави, гледайки захласнато как тя се надвесва напред и пише с несръчна елегантност.

Корд се вглежда в похватите й. Тя пише букви и думи с показалец върху дланта си, проследява буквите по разсипана сол върху масата, къса листчета, съдържащи по една дума или на части от думи и ги гледа съсредоточено. Самият Корд е забравил как се наричат отделните части от думи. Май срички. Въпреки че правописът й все още се нуждае от много усилия, нейната самоувереност блика отвсякъде. Никога не я е виждал така да се забавлява. Той поглежда първата страница от тънката купчинка листове, които Сара е изписала с печатни букви.

МОЯТА КНИГА

ОТ САРА РЕБЕКА КОРД, ЧЕТВЪРТОКЛАСНИЧКА

ПОСВЕТЕНА НА Д-Р БРЕК МОЯТ УЧИТЕЛ

Корд се взира в това няколко минути, чудейки се дали няма да се появи ревност. Не се появява.

Когато тя свършва, Корд тръгва да излиза. За момент я гледа, после се протяга напред и внезапно я прегръща силно. Това я изненадва, харесва й и тя възторжено отвръща на прегръдката. Корд не казва на дъщеря си, че сложното чувство на благодарност, което го изпълва, е само отчасти за нея.