Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884

История

  1. —Добавяне

8.

Основният проблем на кръчмата „Май-Ти-Файн Тап“ бяха мръсните прозорци. През тях се процеждаше неприветлива и хладна светлина, от която лицата на следобедните посетители изглеждаха пепеляви и болнави.

Освен това, когато седнеш на някоя маса, можеш да погледнеш под бара и да видиш истинска мозайка от двайсетгодишни останки от дъвки.

Корд си поръча една „Амстел“, прекалено уморен да се сети, че е делник, и Кресги каза:

— Просто искам да си изясня. Може ли да се пие бира по време на дежурство?

Корд смени поръчката и поиска изстуден чай.

Бяха седнали на високи тапицирани в червено столчета и примижаваха срещу светлината. Хората някога се опитваха да кажат на Сами да сложи по прозорците растения (те загивали) или щори (стрували много скъпо). Той отвръщаше, че това си е грозно помещение и че в края на краищата никой пет пари не дава. Което си беше вярно и затова спряха да се оплакват.

Корд попита:

— Защо сме тук?

— Чакаме нея — каза Кресги и посочи жена, на възраст някъде вече към шейсетте, слаба и дребна, с пухкава побеляла коса. Тя влизаше през вратата под ръка с по-възрастен мъж, плешив и също слаб.

— Ей, Уинтън — извика жената. — Как е Дарла?

— Тина, Ърл, елате насам за секунда.

Двамата се приближиха и Кресги каза на Корд:

— Двамата се хранят тук почти всеки ден. Тя и Дарла играят заедно бридж. — Кресги представи Корд на Ърл и Тина Хес. Ърл бе дългурест пенсионер на около шейсет години с щръкнали уши и орлов нос, лъснали от пролетен загар.

— Каква е тая униформа на теб, Уинтън? От колежа ли така те наконтиха?

— Имам нова работа.

— С какво се занимаваш?

— Полицай съм.

— Хайде де — рече Ърл. — Значи като Коджак.

— Все още му е останала малко коса, за разлика от Коджак — каза Корд. — Но не много.

— Дошли сме за рибените специалитети — рече Тина. — Искате ли да хапнете заедно с нас?

Корд поклати глава и даде думата на Кресги, който започна:

— Намерили сме една снимка и си помислихме, че ти можеш да ни кажеш къде се намира това, Тина. — Той се обърна към Корд: — Тина е работила за корпорация „Офис оборудване“.

— Петнайсет пъти съм била „търговски представител на годината“.

Кресги продължи:

— Кръстосвала е целия щат. Познава всеки град без изключение.

— Преди три години навъртях сто трийсет и седем хиляди мили с моя форд. Някога да сте карали толкова кола, преди тя да се разкапе? Бас държа, че не сте.

— Не, госпожо — призна Корд.

Кресги рече:

— Трябва да открием сградата, която е на снимката.

— Това е много сериозна задача — отвърна Тина. — Трябва ли да давам показания в съда или нещо от тоя род?

— Не.

— Така се надявах на това. Гледате ли „Матлок“?

— Боя се, че не — каза Корд.

Кресги сложи снимката на масата.

— Защо е увита? — попита Ърл, сочейки найлоновата торбичка.

— Веществено доказателство — отговори Кресги.

— Защо е обгорена?

— Беше в огнище — рече Корд. — Знаете ли къде се намира това?

— Не виждам нещо особено. — Тина присви очи и се вгледа в снимката. Подаде я на мъжа си, който сви рамене. Тина каза: — Нямам представа. Защо се интересувате?

— Би ни помогнало за едно разследване.

Тя върна фотографията.

— Съжалявам.

Кресги, приемайки неуспеха твърде лично, каза:

— Шансът беше малък.

Корд се постара да не покаже разочарованието си.

— Все пак ви благодаря.

— Да не си пострадал от онова масово съкращение в Одън? — Ърл попита Кресги.

— Съкращение ли?

— Освободили са близо триста души. От професорите и от другия персонал.

Кресги подсвирна.

— Триста ли? Не. Аз напуснах, преди това да се случи.

— След като тоя професор уби онова момиче — каза Ърл, — много хора изтеглиха децата си оттам. Писаха в „Реджистър“, не сте ли го чели?

Тина рече:

— Не бих изпратила децата си в колеж, който назначава подобни професори. Не ги обвинявам. — Двамата се оттеглиха към едно сепаре.

Когато Кресги и Корд платиха и тръгнаха да си ходят, Тина се провикна през цялото помещение:

— Ей, Уинтън, имам една идея. Защо не попиташ някого в Палатата на Фицбърг за това място?

— Къде?

— В Търговската палата.

— Това Фицбърг ли е? — попита Корд, сочейки горния джоб на Кресги, където сега се намираше обгорялата снимка.

— Естествено, вие не го ли познахте?

Кресги се разсмя.

— Ами че не. Ти каза, че нямаш представа.

— Мислех, че ме питаш дали знам коя е тази улица. Разбира се, че е Фицбърг. Коя, смяташ, е оная сграда в дъното? Търговският център на Файърман „Плаза“. Къде другаде може да има подобна сграда?

Ърл добави:

— Фицбърг притежава най-добрия универсален магазин в Средния запад.

 

 

Декан Катерин Ларъби вървеше бавно в кръг около ориенталския килим, придобит през 1887 година от тогавашния ректор на колежа, чийто пръв гост, имал честта да стъпи върху новия килим, се бе оказал Уилям Дийн Хауелс[1]. Августейшият писател бе изнасял лекции в Одън върху съвременния роман. Декан Ларъби спомена този факт докато крачеше, вперила поглед в протрития килим.

Нейният посетител тази сутрин не бе така известен като Хауелс, или поне не сред литературните среди, макар деканът да се държеше към него по-почтително, отколкото ако той бе призракът на самия изтъкнат литератор.

Тя говореше за Хауелс, за Дикенс, за традициите на колежа откъм академични постижения, за броя на харвардски възпитаници сред преподавателите в Одън, както и обратното, когато Фред Барет, чикагски бизнесмен с едро лице и намазнена коса, направо я смрази с въпроса си:

— Какво става с тия убийства?

Декан Ларъби, наследница на велики администратори и още по-велики учени, ръководеща този бастион на книжнината в Средния запад, усети поражението. Тя спря да крачи, въздъхна и се върна на стола си.

Ето го още един богат бизнесмен, способен да заеме достатъчно пари, за да може тя да прикрие от финансовите ревизори от Министерството на образованието ужасните заеми, които тя и Ранди Сейлс бяха правили, ето го тук седи, истински божи дар, и все пак тя сега трябва да признае, да, един професор бе убил студентка, да, лесбийката любовница на тази студентка се бе самоубила.

И че професорът после бе заклал един колега.

И че, да, записванията са спаднали с четиринайсет процента заради цялата тази проклета неразбория.

Тогава той ще си вземе скъпото палто, ще нахлупи нахаканата си шапка и ще си отиде заедно със своите пет милиона долара. И заедно с него ще си отидат нейният пост и жизнеспособността на Одън. Ревизорите се очакваха след три дни. Барет бе нейният последен шанс.

Тя въздъхна и каза:

— Боя се, че тази пролет преживяхме някои трагични случаи в студентското градче. Това е много жалко. Но вие виждате защо така отчаяно се нуждаем от парите. Веднъж щом оставим всичко това зад гърба си…

Барет попита:

— Този професор Сейлс е човекът, който ми се обади. Бих толкова път чак от Чикаго дотук, за да открия, че е мъртъв. — Тя не можеше да определи какъв е акцентът му.

— Съжалявам, ако сте загубили времето си, господин Барет.

Той поклати глава.

— Все още не е загубено. Хайде да говорим за отпускането на заем.

Проблесна надежда. Тя обмисли тактиката за момент и после каза:

— Запознат ли сте с Одънския университет?

— Всъщност не. Той нещо като колеж ли е?

Декан Ларъби реши, че той може би се шегува, но не посмя да се усмихне. Тя се огледа наоколо за миг, интуитивно схвана, че няма ирония в неговия въпрос и пренастрои своята реклама.

— Мисля, че ще бъде полезно да се знае целта на заема. Одън е едно от главните висши учебни заведения в страната…

— Сигурен съм, че е страхотно място. Колко искате?

Вие там, в Чикаго май не се церемоните много, нали? Деканът потърси спасение сред купищата документи върху бюрото си.

— Знам, че ще прозвучи доста много. Но нямам думи да ви кажа колко важно за университета е да получим тези пари.

Барет вдигна изразително вежди, с което сякаш повтаряше въпроса.

Декан Ларъби каза тихо:

— Пет милиона.

Той поклати глава.

— Знам, че е много — заоправдава се тя. Откровеността на тона й я потресе и тя започна да говори по-бавно. — Но университетът е в бедствено положение. Трябва да разберете това. Без…

— Твърде малко е. Трябва да са поне десет милиона, иначе няма смисъл да разговаряме.

Декан Ларъби си помисли, че не е чула добре. Тя преповтори думите му в променен вариант:

— Значи вие не заемате суми, по-малки от десет милиона?

— Не си струва.

— Но…

— Не си струва.

Това беше затруднение, за което не бе предполагала.

— Не бихте ли могли да направите едно изключение?

— Вероятно ще мога да уговоря моите съдружници да смъкнем до осем.

Тя се чудеше дали няма да прозвучи наивно, когато попита:

— Ако се договорим за заем с вас, възможно ли е да заемем осемте милиона и да върнем рано част от тях?

— Разбира се. Можете да ги вземете в понеделник и да ги върнете във вторник. Много мои клиенти го правят.

— Така ли? — Декан Ларъби не можа да намери логическо обяснение за такава практика и престана да мисли за това. Тя отново си възвърна самообладанието. Взе финансовите отчети на колежа от бюрото си и подаде един на Барет. Той го пое и прелисти документа така, сякаш бе написан на китайски. Върна й го. Поклати глава.

— Това не ми върши работа. Просто ми кажете — искате ли парите, или не?

— Не желаете ли да разберете какво е финансовото състояние на колежа? Нашите дългове? Режийните ни разноски? — Декан Ларъби, старателен представител на хуманитарните науки, се гордееше с финансовите познания, които бе усвоила, такива полезни знания.

— Не — рече Барет, — искам да знам колко пари искате.

— Значи просто искате да назова една цифра.

Барет вдигна вежди още по-високо.

Тя се опита да печели време.

— Ами каква е лихвата?

— Основната плюс две.

— Трябва да знаете, че има проблем с допълнителните гаранции.

— Не се интересуваме от допълнителни гаранции. Интересува ни да ни върнете парите, когато се очаква това от вас.

— Ще ги върнем. В момента съкращаваме разходите и вече сме уволнили триста и дванайсет служители. Наехме финансов консултант и той намалява…

Барет погледна часовника си.

— Колко?

Деканът пое дъх нервно.

— Осем милиона.

— Готово. — Барет се усмихна.

— Това ли е? Значи ще ни напишете чек просто ей така?

Барет изсумтя насмешливо.

— Не чек, естествено.

— Осем милиона в брой? — прошепна тя. Той кимна. — Това не е ли… рисковано?

— По-рисковано е с чекове, повярвайте ми.

— Предполагам, че веднага можем да ги сложим в банката.

— Не — каза предпазливо Барет, — това ще бъде неуместно. — Тази дума се препъна в провлечения му изговор. Когато деканът го погледна озадачено, той добави: — Повечето мои клиенти държат парите в свой собствен сейф и ги изплащат на малки суми. Ако трябва да ги държите в банка, гледайте да са в различни сметки от не повече от десет хиляди всяка.

— Това е доста странно изискване.

— Да, във Вашингтон имат някои особени правила.

Познанията на декана подчертано се разширяваха.

— Вашият бизнес в Чикаго ли се намира?

Барет отвърна:

— И там, освен на други места.

— А в каква област? Банково дело?

— В доста области.

Декан Ларъби закима.

— Предполагам, че не трябва да питам откъде идват тези пари.

— Питайте каквото искате.

— Откъде?

— От различни предприятия.

Деканът кимаше.

— Не е нещо незаконно, нали?

— Незаконно ли? — Барет се усмихна като обиден оберкелнер. — Добре, да погледнем на нещата в най-общи линии. Давам ви назаем пари при справедливи, договорени условия. Вие ги връщате, основната сума плюс лихвата. — Погледът му се плъзна по портрета на бивш декан с големи бакенбарди. — Това не ми звучи незаконно.

— Мисля, че не е — рече тя. Деканът погледна навън към вътрешния двор, после отново се взря в килимчето на Уилям Дийн Хауелс. Тя се чудеше не трябва ли директно да попита дали току-що не е въвлякла своя колеж в някаква голяма перачница на пари, но реши, че може да прозвучи оскърбително или като обвинение в престъпление, което и в двата случая бе рисковано и това сложи край на колебанието й.

Тя погледна през прозореца и видя как един люляков храст се огъва под пролетния вятър. Това й напомни стиховете на Уитман за смъртта на Линкълн и по някаква свободна асоциация тя си спомни, че последния път, когато бе плакала, беше в колежа, в дъждовния следобед на 22 ноември 1963 година[2]. Сега тя усети как очите й се пълнят със сълзи, макар че този път те бяха от облекчение и може би от радост.

Тя каза:

— Мисля, че се споразумяхме.

Барет се усмихваше неопределено. Той рече:

— Ако вдигнете до десет милиона, ще намаля лихвата до едно и три четвърти.

Деканът отвърна:

— Не бива да се лакомим сега. В края на краищата, ще трябва да ги връщаме.

— Да, госпожо, ще трябва да ги връщате.

 

 

Уинтън Кресги каза:

— Той е проверил. Истински професионалист е. Гледай да говориш по-стегнато с него.

Корд вдигна слушалката и зачака на телефона да се обадят отсреща. Той беше в канцеларията си и Кресги седеше до бюро на два фута от него. Изпълнени с нервно напрежение, и двамата не седяха, а по-скоро стояха прави.

След две минути се дочу отсечен глас:

— Полицай Кресги?

— Да, сър, тук съм и на телефона при мен е детектив Бил Корд, който води разследването.

— Детектив Корд — каза енергично гласът, — обажда се детектив сержант Франклин Нийл от Фицбърг. Вие сте пет на пет, сър?

— Пет на пет — отвърна Корд.

— Е, сър, доколкото разбирам, при нас може да е един ваш нарушител.

— Точно това ми каза и Уинтън, детектив. С какво разполагате?

— Онази снимка, която сте ни изпратили, се оказа задънена улица. Проверихме за покупки и наети имоти на името Гилкрист. Няма такива. Почукахме по вратите на сградите, показани на снимката и, естествено, и там резултатът е отрицателен. Но обмислихме колективно нещата и сондирахме хората от компаниите за кредитни карти. Засега можем да кажем, че има нарушител от мъжки пол, бял, малко над четирийсетте, без особени белези, използващ „Виза“ и „Амекс“, на имената на Гилкрист запетая Л. и Сейлс запетая Р. Р.

— Един и същ човек ли използва и двете карти?

— Точно това смятаме, сър — каза Нийл.

Корд размаха юмрук във въздуха. Той намигна на Кресги.

— Открили ли сте някакво негово скривалище? — попита Кресги.

— „Холидей Ин Истуд“, близо до реката. Записал се е като Сейлс.

— Не е ли напуснал?

— Не, сър. Но не знаем дали в момента е там вътре или не.

— Добре — рече Кресги, — ние имаме съдебна заповед за арест. Ще пристигнем с полицай Кресги след около два часа. Ще поддържате ли наблюдение? По факса ще ви изпратя заповедта. Ако той хукне да излиза, ще го пипнете, нали?

— Да, сър, с удоволствие. Какъв е неговият рисков статус?

— Какво значи това? — попита Корд.

— Въоръжен ли е, опасен ли е?

Корд погледна към Кресги и каза:

— Изключително опасен.

Бележки

[1] Уилям Дийн Хауелс (1837–1920) — американски писател и критик. — Бел.пр.

[2] На 22.11.1963 г. е убит Джон Кенеди. — Бел.пр.